За историята на Балканите, като за "Го"

[DelaRea]

Здравейте!

Нов съм в този форум и моля да ми простите, ако правя грешки в пускането на нови теми или в писането на постинги по вече открити теми. Приемам всякакви забележки или съвети.
След тази молба за снизхождение към моя милост, ето с какво мисля да започна моето участие във форум " Бойна слава":

С едно малко странно, но пък любопитно представяне на историята на страната ни (България) и на полуострова ни (Балканския), като една партия от играта "Го".

След известно колебание избрах да го пусна в, за мен най-интересния, раздел "Алтернативна история", макар да не съм твърдо убеден, че тази тема е точно за тук...

[DelaRea]

Предполагам, всички знаете играта “Го”, или поне сте чували, ако не всичко, то поне някои общоизвестни клишета за нея. Че е източна игра (май японска), че много древна, че е като шахмата, но не съвсем и т.н. и т.н. В краен случай, все сте попадали на нещо подобно в кръстословиците, надявам се...
Може би дори, някои от Вас са я играли или поне знаят правилата и. А за тези, които не са – ето малко пояснение:
За разлика от шахмата, при “Го” няма такава явна “агресия” – да ти вземат фигурата с директна атака на топа или с ход на коня. “Го”-то е по-скоро стратегическа игра. Самите фигури са равностойни една на друга – няма “топове” нито “коне”, има само еднакви по сила и стойност “камъни”.
В Го-то фигурите на противника се “вземат” (по-скоро “премахват”) “с обсада” – всеки “камък”, което е ограден от 4-те страни отпада от игра и на негово място се поставя камък на “обсаждащият”. Победата се брои не по брой на взети противникови камъни, а според територията, която всеки играч е заел. С превземането на цялата територия от един играч, свършва и самата партия.
Нещо важно за полето – то може да бъде различно по големина, от 9 на 9 квадрата, през 11 на 11, та до максимално 13 на 13 квадрата.

Но стига за играта, нека поговорим малко за история.
Или за география.
Или пък едновременно и за историята на Балканският п-ов (заедно с тази на България вътре в него), и за географията му и за играта Го.

[DelaRea]

Когато, преди десетина години играх първата си партия Го, установих, че най-добрият начин да не загубиш е да заемеш някой ъгъл на полето (защото няма как да бъдеш обграден от 4-те страни), А ако искаш и да спечелиш, заеми ако можеш - повече от един, а най-добре – постепенно всичките 4. Това е почти невъзможно, защото и “противникът” се стреми към нещо подобно, но ако успееш да контролираш поне 2 върха – то е много трудно да бъдеш победен, а ако придобиеш и трети ъгъл – победата ти е почти сигурна. Съответно – ако искаш да укрепиш един твой ъгъл, много е важно да имаш и съседното поле – това което е едно квадратче на вътре от върха. То подсигурява самият връх и понякога е по-важно, дори от самия ъгъл. Нещо такова важи май за историята, съчетана с географията.

След това “интро”, нека да разгледаме историята на Балканите като една партия Го, разиграна на територията на ЮИЕвропа.
Нека да разгледаме Полуострова като едно поле за игра. Имаме една територия, която за по-лесно приемаме за квадрат, или поне за правоъгълник. За целите на нашата “стратегическа игра”, на този етап, ще игнорираме някои прилежащи територии, за да ни е по-лесно. Например съвременната територия на Гърция, тази на юг от Тесалоники. Самата тази територия, сама по себе си, представлява едно друго квадратно поле за игра, но това е друга тема или поне – не е “българската игра”.

Та значи, имаме едно поле, оградено от три морета – на Изток с Черно море, на Юг от Бяло, а на запад от Синьо. Отворен в въпросът, колко на север достига полето? Къде наистина свършат Балканите, дявол да го вземе?
Най-лесно ни е да отговорим (от съвременна гледна точка) -Балканите свършат там, където свършва Румъния. Да, има нещо такова, но на нас ни е малко далечко това. Приемаме това за граница на полето “максимум”.
Другият вариант е следният - Балканите свършат там, където започва Румъния – т.е. – р. Дунав. Това пък ни е твърде близко ... Приемаме го за граница на полето “минимум”.
Истината, както обикновено, е нейде в средата, може би по средата на Румъния, да кажем по билото на Карпатите.
Ок, да кажем, че е така – за сега приемаме, макар и условно, че границата на полето е между Влахия и Трансилвания. Това е границата на игралното поле “оптимум”.

По подобен начин стои и въпросът – къде точно е границата на Полуостровът на запад? Видно е, че Адриатика (нашето “Синеморие”) не е точно вертикал, някъде би трябвало да мине сухопътната граница на Балканите между морето и реката.
Пак по аналогия с предният случай, приемаме съвременното гледище, че Балканите свършват на запад, там където свършва и (бивша) Югославия. Т.е. – нейде около п-ов Истрия, или в подножието на Алпите. Както и в предният случай, това обаче си остава поле “максимум”. Още повече, че първата българска армия, която влиза в Марибор е именно Първа Българска Армия, а това не ни върши работа през Средновековието, защото е твърде скоро във времето.
Разбира се, игнорираме, вече по други съображения, някои, да ги наречем “прабългарски”, подобни случаи, с единият или другият Алцек (Алциок), не защото не са били ист. факти, а защото не са били част от Дунавска България, чиято история разглеждаме сега, в тази стратегическа игра.

Та, ако това е поле “максимум”, то за поле “минимум”, може да приемем за западна граница на “интересуващите ни Балкани”, една мисловна права линия, теглена нейде между Белград (или Срем) та до морския бряг, примерно до красивия Котор или приветливия Дубровник.
И така, имаме поле, което е затворено от трите страни с морета, а от север – от планината Карпати. Да видим кои са 4-те върха?

[DelaRea]

В. ¹ 1 – това е безспорно ЮИ – Константинополис. В известен смисъл, Дарданелите биха могли да го конкурират по географски показатели, но само географски. Исторически погледнато, това е невъзможно, защото Босфора е по-тесен, по-лесно се преминава и поради тази причина – по-укрепен. Така че, който владее Константинопол, владее и 1-вия връх. Но за да няма излишни изненади и тревоги (за същият играч), не е зле да се контролира (от същият играч) за всеки случай и “резервния връх” на другите проливи, Дарданелите, защото ако ги заеме някой друг “играч”, това може да заплаши сигурността на ъгъла, а от там и на цялата конструкция...
Всъщност – винаги, когато “Градът на слепците” е бил завладяван от врагове, то това е ставало именно по този начин...

Другата важна точка за В ¹ 1 е нейното подсигурително квадратче – с едно по навътре. За Цариград, това квадратче по-навътре е била Изт. Тракия, а точката е бил Адрианопол. За да спи спокойно в “цариградските палати” императорът (бил той Роман или някой друг), е трябвало Империята едновременно да владее Константинополис, да контролира Пропонтида и да има сигурен гарнизон, пак едновременно и в Адрианополис и в Никея. На всичко останало му се намира начинът, ако имаш тези неща.
Малко извън темата, но много малко извън, цялата история на ИРИ, или поне тази част от VI в. насам (насам, насам, до средата на XV век), може да се разгледа като едно “Го”, само че играно гросмайсторски, на две полета едновременно – едното е това, което чертаем тук, “европейското”, на Балканите, а другото – азиатското, в Анатолия. Двете полета, двата квадрата, имат и един общ връх за свой ¹ 1 – Столицата на Империята Константинополис, който за нас е ЮИ, но за Анатолия е СЗ. В момента, когато този връх изчезва - Империята загива. Но пък на нейно място възниква друга, която играе същата имперска игра на същото поле по същите Го-правила...

[DelaRea]

В. ¹ 2 . От уважение към ИРИ ще сложа тук ЮЗ. Древната Тесалоника, славянския Солун, винаги е бил смятан за втори по важност град във Византия. Солун обаче е връх ¹ 2 само при много “минимален” вариант на игралното поле, по-вярно е за “града на Св. Димитър”, ако го приемем за една не по-маловажна точка на среда на хоризонтала между точките 1-2. Този хоризонтал е подсигурен още от древните с път - “Вия Егнация”.
По-вярно е ако сложим за такъв ЮЗ връх края на този друм, някоя точка по адриатическото крайбрежие, нещо подходящо между Драч и Арта, нейде срещу Корфу. За важността на самият остров, достатъчно е писал Бордел в “Средиземноморието” – че, който владее Корфу на практика владее Адриатика. Няма как да бъде оборен този аргумент.
Та, там нейде в Епир, например в Бутрот (срещу Корфу) или в Химара (срещу Италия), трябва да бъде забоден връх ¹ 2.

В. ¹ 3. Сега вече – от себеуважение, a и от патриотизъм, слагам тук СИ. Така или иначе, СевероИзтокът на Балканите е от изключително важно значение за целият полуостров. В моментът, в който ние (българите) завладяваме този “Връх” – от тогава ние влизаме в играта, заедно с другите играчи. И обратно – в който го губим, май се превръщаме в обект на историята , а не в субект, който я твори.
Къде се намира този връх ¹ 3?
Няма друго място, освен това, на което Реката и Планината - Дунав и Карпати - се приближават най-много една до друга, където завиват, едната на изток, другата на север, всяка продължавайки по своя си път. Там, където равнината е най-тясна, където сякаш минава “средовековната магистрала Изток-Запад”, тази “пътечката на народите”, по която са вървели през няколко хилядолетие милиони хора в търсене на по-добър живот или на по-добра смърт. Там е мястото, което с минимум хора, можещ да контролираш максимум неща, да събираш мито и да правиш история. Това са “сухопътните проливи”, Босфора и Дарданелите едновременно, там е връх ¹ 3. Там е “Ъгълът на Балканите”. Това е Онгъла.

Връх ¹ 4, СЗ. Отново проблем с границата на Балканите. Според тях, това би могла да бъде различна точка, различен град в различна държава, различна военна сила, която го владее.
Ако приемем варинатите “максимум”, минимум” и “оптимум”, то за първия случй, това би могла да бъде дори далечна Венеция – ясно е значението на “Града на Сан Марко” за нашата, за полуостровната, а и за европейската история.
Същото важи и за друг, по-северен вариант на точка СЗ. Това би могло да бъде австрийската Виена, моравския Вишеград, словашката Братислава или маджарския Естергом, на другият завой на Дунав. Във всеки случай – със сигурност това е по някъде по диагонала, по линията на “Ориент Експрес” от Виена до Цариград.
При по-реалният “оптимум”, това би могло да бъде там където се срещат Изтокът и Западът, Кралството и Канството, Карл и Крум, където единият построява Буда на хълма Гелерт, а другият му отговаря с Пеща, на равният и по-нисък източен бряг.
При план “минимум”, това като че ли е точката на пресичане на реките Дунав и Сава, или на Дунав и Тиса, или на Дунав и Морава. При всяко положение, нейде между Срем и Браничево, близо до сегашния Белград, римския Сингидунум. Там е СЗ вход за полуострова.

Всичко зависи от това, колко голямо е цялото поле, което разглеждаме. Колкото по-на север и на запад отива нашата история , с разширяването на държавата – толкова по на север и на запад отива и полето, с това се измества и върхът му в тази посока.

[DelaRea]

Във времето на най-голямото си разширение, Рим е владеел всичките 4 точки на ЮИ Европа. От Виндбона до Византион, от Тесалоники до устието на Данувиус, а и на север от него – до Траяновия вал и Олбия.
На по-късен етап границите са “прибрани” по брега на Дунава, но опорните точки остават, само СЗ се прибира на юг в Сингидунум.

В средата на VI в, когато започва нашата “българска игра”, положението е горе-долу такова (“такова” е любимата ми българска дума, означава всичко, което искаш да означава):
ИРИ твърдо владее т. ¹ 1 и ¹ 2. Целият хоризонтал между двете точки (Виа Егнация) е обезопасен. Вертикалите между точките 1-3 и 2-4 са също под контрол. ИРИ е комай единствена морска сила и владее моретата, заедно с това контролира крайбрежието. Всички пристанища в Адриатика, включително и Венеция са под властта на византийския самодържец, така е и в Евскинтскя Понт. Десния вертикал 1- 3, Константинополис- Месемврия - Одесос- Томи – Херсонес е под контрол, благодарение на триремите с развяващи се хоругви (аз поне така си ги представям)
Държат се и диагоналите. Константинополис-Адрианополис, Филипополис-Сердика са сигурни в ромейски ръце. Найсос-Сингидунум са под въпрос, поради аварската заплаха. Но по-вероятно и те са, поне номинално, под егидата (тя пък една “егида”) на Василевса, доколкото изобщо е имало гражданско население в тях, освен вероятните военни гарнизони. Подобно е положението и с другия диагонал – не е ясно докъде се е простирала властта на “най-християнския” владетел, дали Дуростурум все още е бил населен, макар и пограничен град или е вече изоставен, дали е имало само слаб и мърляв гарнизон или пък е бил оживено търговско средище?
Подобни въпроси си задаваме за целият северен хоризонтал. Той във никакъв случай не е бил под контрол на ИРИ – не и при вариант “максимум”, не и при “оптимум”, май не и при минимум”...
Имало ли е реален “Дунавски Лимес” в средата на VI в, или всичко е било само в пожелателна форма, само като своеобразна “зона на влияние”, в което реално няма императорска власт, нито пък на поселението – все небръснати славяни, пиещи медовина в землянките – им пука за властта в “цариградските палати”?
С една дума – точка ¹ 4 – СЗ, е била или под контрола на Аварския каганат, или поне е била много застрашена от него. Аварите след Баян може и да не са се нуждаели вече от набези в ИРИ – стига им да им се плаща “кеш”, за да не нападат. Така плячката идва сама при тях, няма нужда да се морят хората и конете, да се бие път, освен само ей така, а бе, за тръпката...

[DelaRea]

С точка ¹ 3 – СИ, положението е малко по-различно. С една дума – май никакво, сякаш неустановено. Номинално е под властта на ИРИ, но по същество изглежда е било празно. Просто няма никой, който да го заеме, на никой не му е трябвало, на този етап. Само на ИРИ, но пък те може да не са имали сили да го запълнят, да го опазят. А и никой не го е застрашавал. Но, природата, както знаем, не търпи подобни вакуум. Историята, както се оказва – също. Този, който обаче се възползва от този вакуум, оставя името си в историята. То е Аспарух.
Заедно с “народа, който владеел”, той се преселва от територията на СВБ, западно от Дон, “преминава Днепър и Днестър” и в края на 60-те или в началото на 70-те години на този толкова шантав век, се установява в Устието на Реката. Без значение, дали са доши едновремено стотици хиляди с него (както аз си мисля) или са се “спасили поединично”, (както видях писано от друг, в една друга тема), нейде по това време на това място се настаняват едни хора, които, ако използваме един лаф на една моя позната: “Дойдоха (в София) за един рожден ден и останаха за цял един живот...”
В своят път на Запад, това племе търси едно място за заселване и за оцеляване, която да е равно отдалечено от всички тогава съществуващи други, враждебни сили, които могат да го засташат. Една своеобразна “точка на Лагранж”, ако мога да използвам този астрономически термин, който ми изниква първи в съзнанието, щом се замисля за този период от нашата история. Тази “Точка на Лагранж” е известна с това, че ако сложите, случайно или не (то пък, как ли иначе?), едно небесно тяло на нея, то нито ще бъде привлечено от “земното претегляне”, за да падне на най-близката планета, нито ще бъде отблъснато от нея, то ще си остане там, докато свят светува... Затова имаме Луна, както знаете.
Нещо подобно се случва и с нашите герои от “бандата на Аспарух”.

Устието на Дунав е равноотдалечено от властта на аварския каган в Панония (между него и тях стои цяла равнина с дакийски славяни), от хазарския хаганат в Кавказия (между него и тях стои друга една не по-малка степ, ведно с “черните българи” на “БатБаян”), а и от византийския император, който номинално се е водил стопанин на тези места. Общо взето, на никой от двамата първо споменати кагани, не му е минала мисълта да се занимава с “конекрадците по Долния Дунав” (по сполучливото определение на Бисмарк 1200 години по-късно), нито пък са можели да сторят нещо и при най-добро желание. Няма желание, няма и смисъл, няма и възможност. Само в Констатинополис може да са имали нещо против своя нов съсед, но засега не са могли да реагират по някакъв начин, освен с дипломация, заради (обичайните проблеми с) арабите.

Искал ли е Аспарух права за заселване в Онгъла?
Да кажем, поради старото приятелството на Кубрат с имперския двор, дали пък малкия му син не е използвал “връзки” , за да се уреди и да заеме някое тарикатско място на “федерат”? Едва ли, по скоро – не, май се е надявал на принципа, “Бе, ако мине - мине, ако не – ще видим”. Защото, ако имаше подобни разговори, вероятно е някой източник да съобщи за това, но такива данни няма, вероятно не е имало и разговори. Второ – ако има преговори, те обикновено стигат до някакъв край, до някакво разбирателство. Честно казано, няма никаква причина да се отказва на идващите българи федеративни права срещу определени ангажименти от тяхна страна. Особено по време на война, за ИРИ това е времето на много неприятели и на малко приятели, защо да нямат още един от вторите, а си създават още един от първите?
Данните сочат обратното – при първия удобен случай ИРИ изпраща войска за да изгони от там този “нечестив и мръсен народ”... Най-вероятно, нашите хора никого не са питали, ами направо са се настанили там и са се надявали на това, на което се надяват винаги, та и досега – на кривата си сабя и на бързия си кон. Точно това вероятно и най-много е вбесило Константин Брадати (“... да ме бяха питали поне, нямаше да им откажа, а те...”).

[DelaRea]

С една дума – стратегичското разположение вече е коренно променено. ИРИ владее т. ¹ 1, т. ¹ 2, двата хоризонтала (южен и среден) и двата диагонала, държи и центъра на полето (Сердика), контролира и трита вертикала – източен и западен по море, среден по суша, от Тесалоники през Седика, до Бонония. Но има отчайващ проблем с всички зони, между всички тези опорни пунктове, навсякъде е пълно със славяни, които минават през споменатите линии като вода през сито, и заемат останалите пространства.
На това отгоре, северният хоризонтал никакъв го няма, изобщо не е осигурен и от там именно нахлуват всички спомената славяни.
Отделно от това ИРИ не контролира СЗ, връх ¹ 4.
А за капак на всичко – Аспарух слага ръка на ъгъл ¹ 3!
Това вече обръща играта в друга насока и на полето се появява нов играч.
Първата работа на първият играч е, да измести втория, час по скоро от ъгъла, защото иначе ще бере ядове.
А пък първата цел на този нов играч е, (ако е добър в играта) - да се укрепи на този ъгъл, като заеме полето с едно квадратче по навътре и заеме най-близката точка до ъгловата. В случаят, Аспарух напредва до линията на Добруджанския вал, направен от древните римляни за отбрана от такива, като него и “го обръща с “фронт на юг”, заема Томи, напада Дуростурум, и едновременно укрепва Онгъла до положение, че византийците да не могат да го познаят, когато дебаркират там след десетилетие. Съответно, също се случва и с валовете на север от реката – те също са използвани по предназначение, макар и “втора употреба”, вършат чудесна работа на кана, да очертае своя нов саракт.
Междувременно другият важен играч на полето – ИРИ – губи време, защото се бори с арабите в точка ¹ 1, която за тях има несъмнено приоритет. За наше щастие, играч ¹ 2, Аварите, не правят нищо съществено, не знаем за никакви техни ходове, докато играч ¹ 3 – нашите хора, правят ход след ход. Тези тези десетина години – от 670-та до 680-та, се оказват ключови, а Аспарух се възползва максимално от всичко подаръци, които съдбата му е направила. Оказва се подходящият човек (че и с народ) на подходящото място в подходящо време. И така става държавата.

[DelaRea]

След полу-войната през 680-та, ИРИ разбира, че няма как да измести веднага българите от т. ¹ 3 и оставя това за по-добри дни (разбирай, за след век). Сключен е през 681-ва г. мирен договор между България и ИРИ, с който Аспарух заема не само СИ връх на Балканите, но отнема част от северния хоризонтал на игралното поле – по Дунав, поне до р. Искър, част от източния вертикал – поне до Балкана, а и част от единият диагонал. С една дума – България заема цялата СИ част от полето – северно от централния хоризонтал (Сердика – Месемврия) и източно от централния вертикал (Сердика – Бонония). Това вече прави нашата държава постянен фактор в играта на полуострова.
Остава да видим дали през следващите някои от играчите ще успее да заеме 3-ти връх – СЗ. Това би наклонило везната в една или в друга посока.
Ако това е ИРИ – шансът и да покори отново Балканите нараства неимоверно, защото вече ще владее три от общо четири върха на полето. Но ако това стори България – то силите на Империята на Кръста и на Канството на Небето са приблизително изравнени, всяка с по два ъгъла.

И разбира се, има и вариант, при който Аварите държат здраво връх ¹ 4, СЗ, атакуват ¹ 2, (ИРИ в посока юг, към Солун), както са го правили и преди, а също така притискат българите по северният хоризонтал и накрая ги изместват от т. ¹ 3. На теория, Аварският каганат е имал силите за това, но на практика – нищо такова не се получава. Или, казано другояче – “на теория няма разлика между теория и практика, но на практика има...”. С една дума, за мен изводът е ясен – аварите не са знаели да играят играта “Го”, поне не и през “този луд, луд” VI век след рождението на Христа...

Във всички случай, има нещо, което е докуметирано от историята. Това са землените укрепления на българите. На запад те са няколко. Най-източното от тях е по р. Искър, и вероятно е било първата граница на саракта, установена от Аспарух след 681 г. Има и два вала, които са по на запад, но те не са както първият през цялата Мизия – от Дунав до Балкана, а са само в близост до р. Дунав, построени са именно за да пресекат обичайния път за движение на аварите от Панония по южния бряг на Дунав. Единият вал по р. Огоста , а вторият по р. Лом.
Освен тези, нека ги наречем “мизийски” валове, има и “дакийски”. Може да са прекопани още от римските легионери, но при всяко положение са използвани много добре и от българите. Най-мащабният от тях е така наречената “Новакова бразда”, която пресича цялата равнина на Влахия от Дунав до Дунав, от изток на запад, от Северин до Галац. Тази бразда, тази Велика Българска Бразда разделя Дакия на две части, точно така както Великата Китайска Стена дели Монголия на две – вътрешна и външна. Нашата територия е тази на юг от браздата, а тази на север е оставена на произвола на съдбата и на аварите. Вероятно, по времето, когато западната граница на България е била в Мизия до р. Искър, то тази в Дакия е била до р. Олт, там е имало и землен вал в посока север-юг, по поречието на Олт. След това, когато територията на саракта се е преместил на запад до Тимок и Видин, това се е случило и с територията н в Дакия, която е била преместена до Северин именно по Новаковата бразда. Това вероятно е било по времето или на Тервел или на някой от неговите преки наследници.

Всичко тези валове са строени или по времето на Аспарух в края на века, или в началото на следващият век, но при всяко положевние от неговите наследници от Дуло. След Кормисош, никой кан не е имал нито време, нито възможност да строи нещо толкова голямо. А след Кардам вече не е имало и нужда от такива отбранителни строежи – Крум е сменил отбранителната тактика с нападателна, пренесъл е сблъсъка с аварите на тяхна територия и накрая ги е победил и завоювал цяла Панония.

Векът на нашето пристигане на Балканите свършва с това, че най-накрая дългата ръка на хазарите достига и до Дунава. През 695 г. Кан Аспарух вероятно ги отблъсква, но умира на около 80 години (може би загива в сражение) зад Дунава и е погребан, заедно с плененият римски Орел, в Онгъла. Вероятно, там все още е била и столицата на неговият саракт, който ние сега наричаме Дунавска България.

[DelaRea]

България излиза много спокойна и уравновесена, “просперираща”, от VII в. и дори влиза с летящ старт в VIII век, но той се оказва много труден за саракта ни.

Що се отнася до нашата игра, то наследникът на Аспарух, Тервел прави един решителен и то много успешен ход в тази партия. Той пресича средния хоризонтал на полето (Сердика – Месемврия) и заема областта зад планината (зад гората, Загоре). Така той дори започва до контролира съществена част от десния, източен вертикал, а също така и приближава плътно диагонала Сердика - Филипополис - Адрианополис - Константинополис. През същият период е и първото ни настъпление до точка ЮИ – т. ¹ 1!
Този период свършва с подписването на договора от 716 г., който говори и гарантира едно стабилно равновесие на силите между Империята и Канството. То се запазва през цялата първа половина на века, чак до смъртта на Кормисош през 756 г.
Партията Го сякаш е спряла за 40 години.
Подновена е от Константин Копроним, но неговите 9 поредни похода се оказват критична, но не и фатални за българската държава. След битката при Маркели през 792-ра, положението сякаш се стабилизира.

С една дума - VIII век завършва с реми, без основно разместване по игралното по поле.
Прави впечатление и нещо друго, не по-малко важно – че проблемът с връх СЗ, точка ¹ 4 остава нерешен. Това е така, поради слабата игра на аварите, другият участник в играта, който не проявява никаква особена активност на полето. Това е и нашият шанс. Именно от него се възпозва Крум. Новият, следващ IX век, “българският век”, започва вихрено.

[DelaRea]

Крум атакува точка СЗ и заема връх ¹ 4 през 805-та г. С това цялата разстановка вече е коренно променена и то в наша полза. Целия северен хоризонтал на игралното поле “минимум” – това до р. Дунав от устието му до Белград е зает от българите. Нещо повече – те разширяват самото поле със своите действия на север и на запад. Първо заемат поле “оптимум” – по билото на Карпатите, а после и поле “максимум” – пак по края на Карпатите, но този път северният ми край, което си е вече направо е Татрите!
Що се отнася до разширяването на “игралното поле на запад”, то тук канът стига до там, до където може – до Империята на Франките, начело с Карл Велики. Границата е по средното течение на река Дунав, източният, ляв бряг на реката е за българите, заедно цялата Тиса и с половин Панония. Майната му на Балатон, той си е едно блато, все пак (сигурно от там му идва и името ). На нас ни дай пустата, нека да е пуста, ние ще си я населим, само ни дай време. А т. СЗ, връх ¹ 4 е поставен в Пеща или по на север.
Интересно развитие придобиват нещата на Полуострова. След като е заел двата ъгъла – точки ¹ 3 и 4, за едно с целият северен хоризонтал на игралното поле Крум атакува средният хоризонтал, а заедно с него и диагонала. С едното превземане на Сердика, канът прави “2 в 1” и стряска сериозно кибиците наоколо. Следващите ходове са вече по средният вертикал – Видин- Сердика- Солун, като българите се появяват по долината на Струма. На път е да бъда зает и средният вертикал (от Дунав до Солун), а и другият диагонал, насочен на югозапад (от Онгъла до Епир). В следствие на реакцията на ИРИ играта се връща пак в източната зона на игралното поле. Никифор настъпва по източния вертикал и успява да пробие над централния хоризонтал, стигайки чак до Плиска. Връщането се оказва по-трудно. След победата във Върбишкия проход, Крум се развихря по цялата източна половина на игралното поле. От Балкана – централния хоризонтал, до т. ¹ 1, ЮИ ъгъл, всичко е подложено на атака и на огън, само че не гръцки, ами български. С превземането на Месемврия е покорен окончателно средния хоризонтал, но и десния вертикал е разгромен при Виза. След превземането на Сердика и прекъсването на диагонала, той е довършен след битката при Версиникия и падането на Адрианопол. От целият диагонал е май пожален само Филипополис, единствено поради недостатъчно хора и време, а и поради липса на интерес и мотивация – атакуван е самият ъгъл ¹ 1, всичко останало е малко, чак скучно и неинтригуващо. Партията сякаш може и да свърши след някои и друг ход.

Е, не свършва.


П.П.
А, как продължава ли?
Утре ще си говорим. А ако не – ще си пишем.

[Кухулин]

Направих известно усилие и прочетох около 1/3 от текста, а другия прегледах диагонално. Идеята наистина е много интересна и занимателна, освен това досега не е разработвана по форумите, струва ми се. Поздравления за труда.

Ако трябва да дам принципно мнение по въпроса, според мен контрола върху ъглите и "точките на Лагранж" не може да опише и 20% от геополитическите фактори на Балканите през вековете. Самите процеси на взаимодействие не се ограничават дори и повърхностно до прехвърляне на територии. Много важна и незасегната в горните постове роля имат равнините като район на стабилност, планините като демографски резервоар и комуникационна бариера, бреговете като фактор за развитие на морското дело, моретата като търговски потенциал, климата и прочее. Всяка педя земя изиграва своята роля и взаимодейства с другите педи, при това последствията са преди всичко социално-икономически и чак после политически.

С други думи, според мен играта ГО не би могла да даде адекватен механизъм за моделирането на всичко това. А може би греша, понеже не познавам в дълбочина самата игра. Всичко е възможно...

[DelaRea]

Направих известно усилие и прочетох около 1/3 от текста, а другия прегледах диагонално. Идеята наистина е много интересна и занимателна, освен това досега не е разработвана по форумите, струва ми се. Поздравления за труда.

Ако трябва да дам принципно мнение по въпроса, според мен контрола върху ъглите и "точките на Лагранж" не може да опише и 20% от геополитическите фактори на Балканите през вековете. Самите процеси на взаимодействие не се ограничават дори и повърхностно до прехвърляне на територии. Много важна и незасегната в горните постове роля имат равнините като район на стабилност, планините като демографски резервоар и комуникационна бариера, бреговете като фактор за развитие на морското дело, моретата като търговски потенциал, климата и прочее. Всяка педя земя изиграва своята роля и взаимодейства с другите педи, при това последствията са преди всичко социално-икономически и чак после политически.

С други думи, според мен играта ГО не би могла да даде адекватен механизъм за моделирането на всичко това. А може би греша, понеже не познавам в дълбочина самата игра. Всичко е възможно...

Разбира се, че всичко това - планините, равнините, релефът изобщо - има много голя роля при разигралите се събития. Но все пак според мен процентът на важност на контрола върху ъглите (а и на други ключовите точки) на игралното поле и е повече от 20%...
Но затова всичко е в раздел алтернатива - защото вземаме само един компонент от цялото, пренебрегваме останалото и мислим единствено през погледа на Го-играч...

[DelaRea]

Кан Омуртаг прави един разумен ход с мирния договор през 815 г. Омиротворява полуострова, и вече признато владее по-голямата част от игралното поле. Двата ъгъла на полето - ¹ 3 -СИ, и ¹ 4 -СЗ, са български, хоризонталът между тях – също, централният хоризонтал – От Месемврия през Сердика, до сръбските планини – и той е изцяло под български контрол. Така игралното поле е преполовено и разделено между двамата играчи почти по равно, но с лек превес на българите. Трети играч изобщо няма.

Такова е положението до времето на Пресиан, който нарушава равновесието, правейки няколко силни хода в ЮЗ квартал. Всъщност, той първо превзема Филипополис и така съвсем поема контрола върху диагонала. Обезопасявайки по този начин своят тил, той прави крачка по централният вертикал, спускайки се от Сердика (вече Средец) към Солун, превземайки Филипи и приближавайки опасно единственият останал хоризонтал на ИРИ – южният (Виа Егнация). След това пренася играта изцяло на ЮЗ и директно атакува връх ¹ 2. След кратка и победоносна кампания, целият този квадрат на полето пада в български ръце.

Равносметката към 850 г., в края на управлението на Пресиан е, че България контролира трите Ъгъла и голяма част от хоризонталите и вертикалите на полето. На ИРИ им е останала само точка ¹ 1 – ЮИ, половината от южния хоризонтал (Тесалоники-Константинополис), част от вертикала (Созополис - Константинополис), и също така част от диагонала (Адрианопол - Константинополис). Това е достатъчно да не загубят лесно играта, но вече е почти невъзможно да я спечелят.

[DelaRea]

По времето на Борис-Михаил позициите не полето не се променят драматично, освен една корекция по диагонала, като ИРИ заема отново Филипополис.

Промяната идва обаче с появата на Симеон, който май е решен да затвори партията. Първият му ход е да удари Адрианополис, и така хем да контролира отново целият диагонал, хем да обезоръжи последния останал ъгъл на полето. Тук обаче се развива драмата, на неговият неуспех, който предполага, това, което ще се случи след век и малко.

На полето се появавят няколко нови играчи, от които единият – особено агрсивен. Това са маджарите на Арпад, който атакува нашият тил във връх ¹ 3. СИ. И почти успява да го заеме, повтаряйки ходовете на Аспарух от преди 200 години. Само че, на Арпад не му е стигнало времето, никой не му дава десетилетие за да се укрепи на В ¹ 3, Борис го контраатакува бясно с единствената цел да прогони маджарите от това стратегическо място и цената няма значение. С много мъки това е постигнато, но за жалост мадажарите не се връщат обратно на изток, а продължават на запад. Прекосяват Карпатите по северният хоризонтал (при план “максимум”) и се появяват в другият наш тил. Там вече няма кой да ги спре и те завземат другият ни уж сигурен връх. СЗ, В ¹ 4, пада в техните ръци, така и до днес. Загубата е огромна, никога до сега България не е губила такава голяма територия. Ние сме принудени да "съкратим" цялото игрално поле, прибиракйки се до Белград и превръщайки го в точка СЗ, във В. ¹4., мъчейски се по този начин да "затворим" полуострова от тази посока.
За съжаление, по това време вече има и още един играч – сърбите, които постоянно тормозят нашият западен вертикал (Белград-Драч).