Операция "Александър" или Алтернатива 1944

[DelaRea]

През 1943 година Съюзниците от антихитлеристката коалиция вземат решение да "пречупят гръбнака на Оста" и да поемат контрол над Средиземноморието. Целта им е не само да изхвърлят нацистите от Африка, но и да прехвърлят военните действия в Европа. Това може да стане само по един начин - чрез десант от Тунис в Сицилия и след това - нов скок в континентална Европа - на носа на Ботуша в Италия.

Американците са против подобни действия, защото според тях се отклонява устремът към основната цел на Съюзниците - победа над Германия, след задължителното освобождение н Франция. За САЩ пътят за това минава през неизбежния десант в северна Франция и пряко застрашаване на енергийното сърце на Райха - Рур. Само така може да се стигне до окончателна победа и пълна капитулация на Германия. Британците не оспорват това, но смятат, че Италия е "непотопяем самолетоносач" на Оста в Средиземноморието" и докато не се промени това положение, то комуникациите на коалицията в Средиземноморието ще са силно застрашени. Така се все пак се взема решение, Италия да бъда атакувана директно, с цел смъкване на фашисткото правителство на Мусолини и разбиване на Оста "тухла по тухла".

През лятото на1943 година е сформирана 15-та англо-американска Армия (5-та американска и 8-ма британска армия), която осъществява десанта в Сицилия, а впоследствие прехвърлянето на бойните действия на "Ботуша". Междувременно, Британия играе своя игра, целяща, освен всичко друго и запазване на "имперското влияние на короната", а именно - да се постави под неин контрол ситуацията в Средиземно море дори и след края на войната. За тази цел Чърчил държи да се завземе не само Италия, и но и Балканите, където Лондон има свои интереси, най-вече нежелание да се допусне СССР да достигне до бреговете на Средиземно море.

Гонейки своите цели, британският премиер изисква от щабните си офицери да съставят план за инвазия на Балканите. Идеята е след завземане на южна Италия, от Апулия съюзниците да дебаркират на другия бряг на Адриатика - в Албания и западна Гърция, да отрежат немските войски в Гърция и Егея и да се достигне до долен Дунав и Черно море. Според Чърчил няма да е проблем да се изкара България от войната, но това не може да стане само със самолетни нападения и бомбардировки, а със "жива сила на место", както е станало през Първата световна война. Британският план предполага скокът през Адриатика да се осъществи в късното лято - ранната есен на 1943 г., а достигането на Дунав - до началото на следващата 1944 г.

Желаният план за инвазия е изготвен и под името "Одисей" е одобрен от Чърчил, но не среща одобрението на американците.
Те с основание обвиняват британците, че гонят свои цели, "делейки кожата на неубита мечка" в разгара на войната с Хитлер. Според Вашингтон, всяко разпиляване пред Франция, само удължава войната и отлага разгрома на Хитлер. Французите смятат същото, а руснаците са против, дотолкова, доколкото също смятат Балканите за своя легитимна цел и предпочитат да вземат цялата плячка за себе си в следвоенното разпределение на Европа. Москва инвестира доста в партизанските движения на Балканите и разчита не без основание на това, че след освобождението си от нацизма тез държави по естествен път ще попаднат под властта на местните компартии, водещи активна антифашистка съпротива.
Споровете между Съюзниците провалят изпълнението на плана "Одисей" и той е отложен "за по-добри времена".

Тези "по-добри времена" настъпват през следващата 1944 г. Този път Чърчил успява да убеди американците от нуждата да се сложи ред на Балканите, където наистина цари известен хаос, предизвикан от капитулацията на Италия. Излизането на италианците от войната доведе до "вакуум" на Балканите, не успешно запълнен от германците, които вече започват да страдат от недостига на хора, за да окупират всяка територия, която са покорили. Британците успяват да убедят американците, че сега Балканите са "ахилесовата пета на Оста" и че един нов натиск в тази посока ще извади България от войната. Според Чърчил "българите само чакат да дойдат англо-американците, за да си намерят причина (и смелост) да преминат на другата страна". Американците са съгласяват с тези аргументи, и дават "карт бланш" на Британците да действат на Балканите, но при няколко условия:

1. Приема се, че за Съюзниците освобождаване на Франция е приоритет. Инвазия на Балканите не трябва да попречи на десанта във Франция, нито да отклонява хора, техника или усилия от основната цел.

2. Цялото планиране и провеждане на операцията се извърша единствено и само от британски военни части (или такива, под тяхно командване)

3. Американски сили няма да бъдат ангажирани на Балканите.

4. Десант през Адриатика може да се извърша само от британски или италиански кораби, разположени така или иначе в Средиземно море, без да се налага нови кораби да се отклоняват от Атлантика.

5. Десант на Балканите може да се осъществи само след завземането на Рим от Съюзниците и не преди извършването на десант във Франция.

Британците нямат друга възможност, освен да се съгласят с американските условия. Единственото, което оспорват е последното изречение - Чърчил предлага десантът в Адриатика да изпревари с "ден-два, максимум със седмица" този във Франция, именно с цел да обърка Вермахта за основните намерения на Съюзниците. Американците приемат този довод с вдигнати рамене и така Британия вече е с развързани ръце за самостоятелни действия на Балканите.

Останалите съюзници "на тоз етап" не са уведомени за принципното разбирателство между Лондон и Вашингтон. "От съображения за сигурност", твърдят британците, отбелязвайки, че Абверът е узнал за намеренията им през 1943 г и Вермахтът е прехвърлил през юни 1-ва танкова дивизия на Балканите ( и после я върна през ноември на Източния фронт). Французите и руснаците разбират за това "пост фактум".
Така планът "Одисей", вече преименуван на Операция "Александър" (Велики) се задейства в началото на 1944 г.

[DelaRea]

Вермахта на Балканите през 1944 г.

На Балканският полуостров Оста е разполагала с две групи армии - Е и Ф. Въпреки че изглежда внушително на пръв поглед, всъщност присъствието на германски сили на полуострова се оказва недостатъчно.

Група армии Е е разположена в южната част на полуострова и по гръцките острови. Тя е съставена от следните сили (осем дивизии, от които 3 са на островите):
68-ми армейски корпус (източна Гърция и Пелопонес) - 117-та пехотна (егерска) дивизия и 1-ва танкова дивизия (изтеглена през ноември 1943-та на Източния фронт)
22-ри планински корпус (западна Гърция) - 1-ва планинска дивизия ("Еделвайс"), която през април 1944 г. е прехвърлена от Гърция в Унгария, и 104-та пехотна дивизия
11-та противовъздушно-пехотна дивизия (атинския гарнизон)
41-ва отбранителна дивизия (в Пелопонес) - 22 батальона
22-ра и 133-та отбранителни дивизия (критския гарнизон)
Щурмова дивизия "Родос", обединена с дивизията "Бранденбург" (на Додеканезите)
4-та полицейска танково-гренадирска дивизия (от декември 1943 г. в Солун)

Самата Група армии Е била подчинена на Група армии Ф, разположени в западните и северни Балкани. Съставът и бил от само една армия - 2-ра танкова армия начело с генерал-полковник Лотар Рандулич, в състав от:
3-ти СС танков корпус (11-та танкова дивизия, 9-та и 10-та полеви дивизии на Луфтвафе, полицейска дивизия на СС),
15-ти планински корпус (264-а пехотна дивизия, 373-а пехотна дивизия (хърватска), 392-а пехотна дивизия (хърватска)

21-ви планински корпус (100-тна егерска дивизия, прехвърлена през пролетта на 44-та на Източния фронт, 297-ма пехотна дивизия, 181-ва пехотна дивизия и 21-ва планинска СС дивизия "Скендербег" (1-ва албанска)
69-ти резервен корпус.

Освен това, в състава на Ф бил и 5-ти СС планински корпус (три дивизии и танков батальон), както и "казаците" и 392-ра хърватска пехотна дивизия ("синята" дивизия, част от 15-ти планински корпус)

[DelaRea]

Планът Александър

Британският план за инвазия на Балканите е съобразен с малобройните сили на Вермахтът на полуострова и цели да се получи числено преимущество в силите. Срещу германските сили (5 дивизии в Гърция и 3 на островите) британците хвърлят своята 8-ма армия, начело с генерал-лейтенант Оливър Лийз. В нея са включени 5 корпуса с 12 пехотни дивизии, 1 пехотна бригада, 3 танкови дивизии и 4 танкови бригади.
Това са:
V-ти британски корпус (1-ва танкова дивизия, 25-та танкова бригада, 78-ма британска пехотна дивизия, 4-та индийска пехотна дивизия)
X-ти британски корпус (9-та танкова бригада, 1-ва пехотна дивизия, 4-та пехотна дивизия, 10-та индийска пехотна дивизия)
XIII-ти британски корпус (6-та танкова дивизия, 46-та пехотна дивизия, 56-та пехотна дивизия, 8-ма индийска пехотна дивизия)
I-ви канадски корпус (5-та канадска танкова дивизия, 21-ва британска танкова бригада, 1-ва канадска пехотна дивизия, 2-ра новозеландска пехотна дивизия, 3-та планинска гръцка бригада)
II-ри полски корпус (2-ра полска танкова бригада, 3-та полска карпатска дивизия, 5-та полска дивизия)
Начело на инвазията стоял генерал-лейтенант Харолд Александър.

Според неговия план, британските силите трябвало да дебаркират на албанския бряг при пристанището Вльора. Първият удар трябвало да бъде нанесен от 1-ва въздушно-десантна бригада. Тя трябва да излети в полунощ от Фоджа, да се приземи с парашути през нощта, да завземе пристанището и да го удържи до появата на десантните кораби призори. С пукването на зората, на албанския бряг акостират и първите сериозни британски сили, а именно 78-ма пехотна дивизия, който идват от италианското пристанище Таранто (на 75 км)
Според плана, петте корпуса на съюзниците имат следните цели и задачи:
5-ти корпус трябва да напредне през Албания, и да достигне Охрид и българската окупационна зона. След него се движи 2-ри полски корпус. Двата корпуса трябва да отрежат пътя на германците по Вардар и Струма. 5-ти корпус трябва да атакува Солун от север, а 2-ри корпус - да се сражава с българите или с германците, идващи от север.
10-ти корпус след дебаркирането си трябвало да напредне на юг към Епир и да превземе Янина, след което да завие на ляво и да се устреми към Тесалия с цел да раздели германските сили в Атина и Солун, след което да атакува Солун от юг и запад. След 10-ти корпус напредва 1-ви канадски корпус, който след Янина трябвало да продължи на изток към Атина и да прочисти окончателно централна Гърция от нацистите.
На фаталния 13-ти корпус му се паднало, след дебаркирането да завладява Албания. От Вльора неговото движение била по крайбрежието на север в посока Дуръс и след неговото завземане, трябвало да се атакува столицата Тирана от две страни - от запад през Дуръс и от юг през Елбасан. Крайната цел на корпуса било неговата 6-та танкова дивизия да достигне до Шкодра на север и после да премине в Косово.

[DelaRea]

Бавният скок

Планът за десанта на Балканите бил изготвен, но не се знаело кога ще влезе в действие - всичко зависело от развитието на сраженията в Италия и падането на Рим (поставено като условие от американците). Всичко това карало Чърчил да "натиска" своите войски за по-бързо приключване на офанзивата при Монте Казино, но нещата не зависели само от него. Германците, начело с генерал Кеселринг били изградили почти перфектната отбрана и на Съюзниците им било много трудно да напреднат. Всеки километър струвал много жертви, а и време. Факт е , че "италианската кампания" е най-скъпата и напоена с кръв операция на антихитлеристката коалиция - никъде другаде победата им бе била заплатена с толкова много кръв и жертви.

Едва в края на месец май 1944 година усилията на Съюзниците се увенчали с успех и те успели да преодолеят защитните линии на Вермахта при Монте Казино и да си открият път към "Вечния град". Това станало факт на 25-ти май, но припряният Чърчил още ден по-рано (на 24-ти май) дал нареждане на генерал Александър да стартира едноименната операция след седмица - в нощта на 31-ви май срещу 1-ви юни 1944 г.
Така или иначе падането на Рим е било въпрос на време, след пробива при Монте Казино и опразването на града от германците (Рим е обявен за "открит град", за да се спестят боевете и бомбандировките), американците влизат в него в неделя, 4-ти юни вечерта.

Имало няколко важни проблема - първият бил заетостта на британските войски в Италия- те до вчера се сражавали по хълмовете на Апенините и нямало как веднага да бъдат хвърлени в следващия бой. Вторият проблем бил малкото кораби, с който разполагали британците в Адриатика - количеството и качеството на корабите не позволявало прехвърлянето на целия експедиционен корпус за ден или за два - практически можело да се гарантира максимум по една дивизия (или две бригади) за денонощие и то благодарение на малкото разстояние между Таранто, Бриндизи и Бари от Калабрия и пристанището на Вльора на албанския бряг.
От друга страна, имало и опасност да се оголи италианския фронт, така че не можело да се позволи "вакуум" на фронта, трябвало да се изчака нови подления да заменят британските (на тяхно място дошли американците, който разтеглили линията на своя фронт, после бразилския корпус, както и италианците, сражаващи се вече на страната на Съюзниците). Разбира се, решаващо било, че Кеселринг не си позволил (а не му било позволено) да контраатакува.

Генерал Александър решил тези два проблема едновременно, като единия решавал другия - цялата 8-ма армия щяла да се прехвърля бавно и внимателно, по една дивизия на ден, като се започне от тези, които не участват непосредствено в сраженията и вече са на брега на Адритика. Това бавно прехвърляне от своя страна дало възможност на сражаващите дивизии да поемат глътка въздух между двете операции. Куриозното било, че 1-ва пехотна дивизия, дори успяла да влезе в Рим и да направи своя парад на 8-ми юни в италианската столица и едва след това поела към Албания, където пристигнала едва две седмици след началото на десанта - на 15-ти юни.

Впрочем, ето как се развили събитията и коя военна част кога десантирала на Балканите.

В полунощ на 31-ви май бойците на 1-ва въздушно-десантна бригада излетели от летището във Фоджа и през нощта били хвърлени с парашути до град Вльора, на плажа северно от града. След това десантчиците успешно се справили със задачата да завземат пристанището и да го удържат до зори, когато от Таранто пристигнали първите пехотни британски части от 78-ма пехотна диивизия. Цялата дивизия успяла да се прехвърли този ден без съпротива и да заеме града Вльора, както и селището Орикум десетина километра на юг, на дъното на Паша Лиман и така целия залив бил в техни ръце.

Следващия конвой поел от Италия също през нощта и пристигнал призори на 2-ри юни - това била 6-та танкова дивизия от XIII корпус.
На 3-ти юни пристигнала 1-ва танкова дивизия (от V корпус).
На 4-ти юни - 5-та танкова канадска дивизия (I-ви канадски корпус)
На 5-ти - 21-ва и 25-та танкови бригади (съответно от I-ви канадски и V-ти британски корпуси)
На 6-ти юни (D-Day) 9-та британска и 2-ра полска танкови бригади (от X-ти британски и II-ри полски корпуси)
7-ми юни - 46-та пехотна дивизия (XIII-ти корпус)
8-ми юни - 56-та пехотна дивизия (XIII-ти корпус)
9-ти юни - 8-ма индийска пехотна дивизия (XIII-ти корпус)
10-ти юни - 4-та индийска пехотна дивизия (V-ти корпус)
11-ти юни - 10-та индийска пехотна дивизия (X-ти корпус)
12 юни - 1-ва канадска пехотна дивизия (I-ви канадски корпус)
13 юни - 2-ра новозеландска пехотна дивизия (I-ви канадски корпус)
14-ти юни - 4-та британски пехотна дивизия (X-ти корпус)
15-ти юни - 1-ва британска пехотна дивизия (X-ти корпус)
16-ти юни - 3-та полска "карпатска" дивизия (II-ри полски корпус)
17-ти юни - 5-та полска пехотна дивизия (II-ри полски корпус)
На 18-ти юни, последни дебаркират гърците от 3-та планинска бригада (към 1-ви канадски корпус)

Това необичайно действие накарало Чърчил да бъде язвителен към своя генерал и да му напише радиограма с текст:
"Вие сякаш искате да прескочите пропаст на троен скок! Подозирам, че това ще остане в историята като един твърде бавен скок!"
Думите на премиера не останали тайна за останалите офицери и скоро се разнесли из войниците, който ги подели и така този десант наистина останал в историята като "Бавният скок"

[gollum]

Факт е , че "италианската кампания" е най-скъпата и напоена с кръв операция на антихитлеристката коалиция - никъде другаде победата им бе била заплатена с толкова много кръв и жертви.

Ъъъ, хъм, предполагам, че си искал да кажеш "на Европейския ТВД" в комбинация със "Съюзниците", защото така написано няма как да е вярно.

[General Lukov]

И в крайна сметка тази операция не води до нищо положително*, защото после съветската армия окупира кажи-речи целите Балкани без Гърция...

*Нищо положително за България

[DelaRea]

Ъъъ, хъм, предполагам, че си искал да кажеш "на Европейския ТВД" в комбинация със "Съюзниците", защото така написано няма как да е вярно.

Да, прав си!

[DelaRea]

Акбания 1944 г.

Албания 1944 година



Капитулацията на Италия на 8-ми септември 1943 г. сложила край и на италианската окупация на Албания. Германците побързали да окупират отново страната като за целта бил използван 21-ви планински корпус от 2-ра танкова армия на генерал-полковник Лотар Рендулич. С две свои дивизии (100-тна егерска и 297-ма пехотна) германците бързо установили контрол над страната и в Тирана се разположил щаб-квартирата на Рандулич, към която бил прикрепен и специалният представител на Химлер бригаденфюрер от СС Йозеф Фитцум (комуто принадлежала идеята за създаване на албанската СС дивизия "Скендербег").

Германците обаче заявили на албанците, че не искат да присъединяват тяхната територия към Райха, а напротив - да дадат възможност на самите албанци да си изградят собствена независима държава, приятелски настроена към Германия и разбира се - член на Оста.

Играта за възстановяване на независимостта започнал с отмяна на "личната уния" от 1939-та г. (с която италианския крал станал крал и на албанците) и със създаване на Комитет по провъзгласяване на независимостта на 14 септември, начело на който застанали Ибрахим Бусаки от Елбасан, Бедри Педжани и Джафер Дева от Косово. По инициатива на комитета на 16 октомври 1943 г. било свикано някакво подобие на Учредително събрание от 243-ма делегати, което избрало регентски съвет начело с видния деятел на националистическото движение Мехди Фрашери, некомпрометиран от сътрудничество с италианците. Албания на практика има статут, подобен но този на Хърватска и Словакия по това време - суверенитет под германска опека. Режимът на Анте Павелич в Загреб дори признава новата албанска държава.

Де юре, Албания се управлява от Регентски съвет от 4-ма представители на всяка религиозно общност на страната, които ще го председателстват на ротационен принцип по за една година всеки от тях (поне до края на войната) Това не е нещо ново за страната, подобна е била ситуацията и през 1914 г.
Представител на православните християни е бил Леф Носи, а на католиците - Антон Харапи, францискански монах от Шкодра, който подържал връзки и с партизаните (както с албанските, така и с югославските). Представител на сунитите-мюсюлмани е Фуат Дибра (Дебър) - който за разлика от другите е бил в колаборационисткото управление на Мустафа Круя по време на италианската окупация. И накрая, като представител на бекташите-мюсюлмани бил призван Мехди Фрашери, един от най-уважаваните живи албанци, който се съгласил да оглави Регентския съвет. Междувременно, Леф Носи отказал да бъде председател, поради здравословни причини, а Харапи - поради религиозни съображение (като католически монах не би искал да приема пост, на който ще бъде принуден да налага смъртно наказание).

Министър-председател на сформираното на 4-ти ноември прогерманско правителство станал косовския земевладелец Реджеп Митровица. а другите влиятелни фигури на кабинета били вътрешния министър Джафер Дева и министър на икономиката Аго Агай (по-рано оглавявал колаборационистката администрация на един от косовските райони). Изобщо, властта се крепяла предимно на косоварите от бивша Югославия, като били създадени крупни полицейски сили от косовари, предани лично на МВР министъра Дева. Отделно от това правителството създало в северните части на страната (Шкодра) "доброволчески свещени батальони за справяне с комунистите и другите врагове", начело на които стояли също така "свещени офицери" - патриархални вождове и старейшини на родови кланове.
Идеологическата подкрепа на властта се дължала на движението "Бали Комбатър" (Национален Фронт" на албански), което де факто станало управляваща партия в държавата.
"Бали Комбатър" е албанска националистическа, антикомунистическа и антимонархическа военнизирана групировка, създадена през октомври 1939 г. в началото на Втората световна война, която се борили активно срещу италианската окупация. Девизът на организацията е "Албания на албанците, смърт на предателите". Балистите разглеждат Югославия и Гърция като свои главни противници, според тях, ако съюзниците от антихитлеристката коалиция победят във войната, те ще наложат връщането на Чамерия, Корча и Аргирокастро (контролирани от албанци) на Гърция, а Косово - на Югославия. Затова те подкрепяли нацистите и били противници на партизаните. Водачи на "балистите" са Али Кълцира, Митхад Фрашери (братовчед на регента Мехди Фрашери), както и вътрешния министър Джафер Дева, Рифат Береша, Сафет Бутка (който преговаря с комунистите за общи действия, но след първите въоръжени стълкновения между едните и другите албански сили се самоубива) и др.

Противниците на "Бали Комбатър" са от комунистическото направление на албанската съпротива, появило се след нападението над СССР. През ноември 1941 г., с активното участие на Югославската комунистическа партия и като нейно подразделение, е създадена Албанска комунистическа партия на труда, оглавена от сътрудника на Коминтерна Енвер Ходжа. Следвайки единофронтовската политика на Коминтерна, през септември 1942 г. комунистите успяват да привлекат все повече губещите влияние монархисти и някои местни групи в Националноосвободителен фронт.

През пролетта на 1943 г. по решение на Югославската народна освободителна армия комунистите създават Националноосвободителна армия (НОА), която има два отделни щаба — един за старата територия на Албания, оглавен от Енвер Ходжа, и друг за Косово, начело с Фадил Ходжа. И двата щаба са поставени под надзора на Светозар Вукманович.

През лятото на 1943 г. Националноосвободителния фронт и "Бали Комбътар" се споразумяват за общи действия (срещу италианците) и създаване на съвместен Комитет за спасение на Албания. Споразумението се обявява за независима Албания в граници, съответстващи на националното самоопределение на населението. По тази причина и под югославски натиск малко по-късно комунистите се оттеглят от него, а през есента и монархистите на генерал Абаз Купи (и неговото движение "Легалист", което иска връщането на крал Зогу на трона) напускат Националноосвободителния фронт. Т.е. - комунистите, под натиск от Югославия са склонни да се отдели Косово от Албания, докато националистите - не.

През есента на 1943 г. партизаните на НОА били около 20 000 бойци и контролирала селища и райони в Централна и южна Албания. През ноември германците започнали офанзива, с цел да се ликвидира Съпротивата и постигнали частичен успех. Щабът на НОА бил задълго блокиран в планинския район Черменики на северо-изток от Елбасан, и се прекъснала връзката му с регионалните партизански сили. Заедно с германците в сраженията участвали и бойци на "Бали Комбатър", на които бил предаден от немците и главата на британската мисия при НОА генерал Е. Дейвис.

В началото на януари 1944 г. немците предприели ново общо настъпление против партизанските сили на юг и в центъра на страната. Тежки сражения се водили между Корча и Берат, но независимо от получената танкова подкрепа от Гърция, германците не успели да завземат град Пермети. На партизаните им се удало не само да съхранят основния си боеви потенциал, но и и бързо да си възстановят загубите.

Албанската Национално-освободителна армия скоро си възстанавила властта на места и расширила свободните зони в южна и в значителни части от централна Албания. През пролетта на 1944 г. в Албания действали четири окръжни Национално-освободителни съвета, които осъществявали административни функции в освободените градове и села от префектурите Гирокастро, Вльора, Берат и Корча.

На 24 май 1944 г. в освободения град Пермети се събрал 1-ят Антифашистски национално-освободителен конгрес. Той взел решение за избиране на Антифашистски национално-освободителен съвет (АНОС) като върховен законодателен и изпълнителен орган, представляващ суверенната власт на албанския народ и държава.
Председател на съвета станал Омер Нишани, със заместници бекташът Баба Файя Мартанеши, комунистът Кочи Дзодзе, и безпартийният Хасан Пуло, а секретари — комунистите Кочи Ташко и Сами Бахоли.
Съветът получил полномощното право да образува Антифашистски национално-освободителен комитет (АНОК), който пък имал всички атрибути на временно правителство.
Конгресът постановил "да не се признава никакво друго правителство, което може да бъде сформирано в Албания или за нейните предели против свободно изразената воля на албанския народ, представляван само от Антифашистския национално-освободителен съвет". Монархическият строй не се ликвидирал, но в самата декларация, както и в специално постановление, на бившия крал Зогу категорично се забранявало да влиза в страната.

Само седмица по-късно започнал десантът на британската 8-ма армия.

[DelaRea]

И в крайна сметка тази операция не води до нищо положително*, защото после съветската армия окупира кажи-речи целите Балкани без Гърция...

*Нищо положително за България

Да видим как ще се (биха могли да се) развият събитията.

Тук обаче се сблъсквам с един неочакван чисто юридически проблем - Албания доколко е независима държава и доколко може чужда армия да пресече нейните граници, по суша или море? Ако приемем, че е окупирана от германците територия (каквато е била от италианците до септември 43-та) - да, но ако вече е независима и суверенна, това значи, че трябва да и се обяви война (ако не от всичките Съюзници, то поне от Великобритания) за да има формално и юридическо основание за инвазия.

Между другото, в ТР става следното - през септември 1944 година, британците наистина дебаркират (не във Вльора, а в по-южното пристанище Саранда) като обаче искат предварителното съгласие от партизанския щаб на НОА (явно в качеството му на легитимно според Лондон временно правителство). От НОА дават такова разрешение на британците (!), но при едно условие - да не завземат града, а само да преминат през него в посока Гърция и да не се застояват на албанска територия. Точно така се и случило.

Какво правим сега?
Лондон обявява война на Тирана ли?
Или британците дебаркират на своя глава, "в подкрепа на местните антифашисти и в продължение на борбата срещу общия враг"?
Има и трети вариант - след 24-ти май Лондон признава АНОК за единствено законно правителство на Албания и иска от него разрешение за десант, като получава бърз положителен отговор до полунощ на 31-ви май.

[General Lukov]

Явно за британците от първостепенно значение е било запазването на Гърция в тяхната сфера на влияние след ВСВ, а останалите кучета ги яли... То се вижда и после в договорките по оста Великобритания-СССР и как Сталин умишлено не помага на комунистите в Гърция по време на гражданската война там, в която те са разбити и бягат за да си спасят живота (част от тях към комунистическа България). Мисълта ми е ако бяха пробвали офанзива откъм Албания към Вардарска Македония (ако приемем че Гърция не им беше приоритет), как биха се развили нещата да кажем през пролетта на 1944г. ?

[DelaRea]

Мисълта ми е ако бяха пробвали офанзива откъм Албания към Вардарска Македония (ако приемем че Гърция не им беше приоритет), как биха се развили нещата да кажем през пролетта на 1944г. ?

Точно това ми е идеята.
Според моя план между 15-ти и 20 юни, британския V-ти корпус стига до Струга и от там - до Охрид, което вече е българска територия, макар и само "окупирана" или "временно администрирана". Албания не е цел нито на британците, нито на тази алтернатива, тя е само елемент от случващото се, без който не можем да минем. Очертава се неминуем сблъсък между V-ти британски и II-ри полски корпус от една страна и българския окупационен корпус.
Интересно е дали ще се стигне до сражение или до някакво разбирателство между двете страни?
Биха ли се били заедно срещу германската Група армии Е?

Иначе за останалото от поста ти (частта, която не съм цитирал) - съм напълно съгласен.

[DelaRea]

Гърция 1944 година



След края на операция "Марита" Гърция била напълно окупирана от германски, италиански и български войски, а крал Георг II бил принуден да избяга зад граница. Гръцкият генерал Георгиос Цолакоглу бил назначен за министър-председател на марионетното гръцко правителство на 30 април 1941 г., а страната се управлявала от пълномощния представител на Райха Гюнтер Алтербунг, който управлявал съвместно с италианския представител Пелегрино Чини.

На 17 ноември 1942 г. Цолакоглу бил заменен на премиерския пост от гинеколога Константинос Логофетополус, който също бил заменен на 6 април 1943 г, от бившия монархист и англофил Йоанис Ралис. Междувременно, италианската капитулация и пълната окупация на Гърция от германците, довела до цялостно преструктуриране на немската администрация под командването на новия военен губернатор на Гърция, Александър Лер, командващ германската Група армии Е, а на 3 ноември Алтербунг напуснал поста на пълномощен представител на райха. На негово място като най-високопоставен цивилен служител на райха станал бившия кмет на Виена, Херман Нойбахер - довереник на Хитлер по въпросите на Балканите.

Другият силен човек в страната бил Валтер Блюме - щандартерфюрер от SS (полковник) който пристигнал от Русия и се заел с прочистването на Гърция от "вражески елементи". В средата на 1944 г. Блюме придобил известност сред колегите си нацисти със своята "Хаос дисертация". В нея той твърди, че ако германците са принудени да напуснат окупираните територии, те трябва да взривят фабриките, доковете и другите съоръжения, а също трябва да арестуват и екзекутират цялото политическото ръководство на Гърция, оставяйки страната в състояние на анархия. Блюме предлага също изпращането на цялото дееспособно мъжко население на Атина на принудителен труд в Германия. Нойбахер успява да озапти твърде напористия си колега от подобни крайности.

Другото име, което трябва да споменем е това на гръцкия генерал-майор Георгиос Бакос, който след капитулацията, на 30 април 1941 г. станал военен министър на Цолакоглу, запазил поста си до 7 април 1943 г. Пламенен германофил, Бакос, настоявал гръцки доброволци да се бият редом с войските на Вермахта на Източния фронт.

В Гърция по времето на Ралис се появили печално известните "батальони за защита" - "Тагмата Асфалияс". Формирани на 18 юни 1943 година от марионетното правителство, те са подпомогнати са от крайно десните и про-нацистите, но също и от някои центристки политици, които се притесняват за разширение на влиянието на ЕЛАС (военно крило на комунистическата партия, доминираща в Националния освободителен фронт ЕАМ) като основа на гръцката съпротива. Сред членовете на Батальоните за сигурност са бивши офицери, насила набрани войници, крайно десни фанатици и опортюнисти, вярващи в крайната победа на Оста. Идеята за "Тагмата" била на генерал Теодорос Пангалос, обезпокоен от прекомерното засилване на влиянието комунистите в страната, и била подкрепена от отявленият германофил генерал Стилианос Гонатас. Основната задача на Батальоните за защита са да се противопоставят на ЕЛАС.

Паралелно и независимо от "Батальоните за безопасност", ултрадесният полковник. Д. Пападόнгонас, с помощта на италианците, а след това и на немците, пристъпил към създаване на отделни "Показателни батальони на жандармерията", които се отличавали от "Батальоните за безопасност" както по своя състав, така и по своята организация. Тези батальони директно се подържали от германците, и само формално се подчинявали на гръцкото вътрешно министерство и 2-ри щаб на жандармерията. Въпреки първоначални колебания, немците разрешили организацията и на тези батальони, след личното одобрение на Хитлер за "икономия на германска кръв". Два дни след одобрението на Хитлер, на 1 ноември 1943 г., в Лакония бил създаден "Батальон Леонид", начело с Леонид Вретакос, чиито брат, Телемах Вреттакос бил убит месеци по-рано от партизани на ЕЛАС. Батальоните от Пелопнеса, за разлика от другите, носили жандармерийска униформа или стари немски и италиански мундири. Непосредствен командващ на "Батальоните" били В. Дертилис а след него И. Плидзанόпулос.

Общата им сила е максимално 22 000 души, разделени в 9 евзонни ("Тагмата") и 22 доброволчески батальони ("Жандармерията"), под командата на СС генерал-лейтенант Валтер Шимана. Въпреки че по план трябва да извършват дейност във всичките окупирани гръцки територии, техно основно поле на действие са източна Централна Гърция и Пелопонес. По това време ЕЛАС придобива контрол над 1/3 от континентална Гърция. "Тагмата Асфалияс" остават верни на германците дори след като окупацията пропада. Последните им задачи са да спират достъпа на ЕЛАС до основните пътища с цел да защитят изтеглящите се от Гърция германски войски.

Ето и непълен списък на "батальоните за защита":
Доброволчески батальон I (Бер)
Доброволчески батальон II (Бер)
Доброволчески батальон III (Сервия - Кожани)
Доброволчески батальон IV (Енидже Вардар)
Доброволчески батальон V (Кожани, Кайляри)
Доброволчески батальон VI (Кожани)
Доброволчески батальон VII (Сухо - Лъгадина, Кукуш)
Доброволчески батальон VIII (Сухо - Лъгадина)
Доброволчески батальон IX (Пласничево)
Доброволчески батальон X (Вич и Евбея)
Доброволчески полицейски батальон "Saloniki" (Солун)
Доброволчески полицейски полу-батальон "Larissa" (Лариса)
Доброволчески полицейски батальон "Eubоa I"
Доброволчески полицейски батальон "Eubоa II" (Халкида)
Доброволчески полицейски батальон "Eubоa III" (Халкида)
Доброволчески полицейски батальон "Leonidas" (Спарта)
Доброволчески батальон "Agrinion" (Агринио)
Доброволчески батальон "Megalopolis" (Мегалополи)
Доброволчески батальон "Amfissa" (Амфиса)
Доброволчески батальон "Karditsa" (Кардица)

[DelaRea]

България 1944



България е член на Оста от 1 март 1941 г., а "за благодарност" и е дадено да окупира и администрира територии от Югославия и Гърция. Така на 19 април 1941 г, наречен Български Великден, българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април в Гърция и то без да се налага да води активни бойни действия. По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войскови подразделения в редица територии населени с българи. Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка, цар Борис III е обявен за “цар-обединител”, а правителството повдига неимоверно своя престиж.

Малко по-късно, след допълнителни преговори, Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г. (цар Борис III настоява да го получим по „историко-емоционални причини“). В резултат под българска администрация попадат по-големия дял от Вардарска Македония, източния дял на Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието при западна граница със Сърбия по Санстефанския мирен договор.

Съгласно т. нар. спогодба „Доктор Клодиус”, България поема временен ангажимент да замени германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като създаде администрация на тези райони и запази различни германски икономически интереси там. Българската армия има само охранителни функции в новоосвободените земи. Те са дадени „под временно българско управление“. Окончателното прокарване на границите е оставено за след войната.

Кризата се задълбочава от смъртта на цар Борис III през август 1943 г., който е най-авторитетната, консолидираща фигура в българския политически живот. През септември 1943 г. е обявена окончателно и капитулацията на Италия. Това усложнява положението на България като германски съюзник.

Тъй като престолонаследникът Симеон II е малолетен, се избира регентство в състав Богдан Филов, генерал Никола Михов и принц Кирил, брат на починалия цар, с което се нарушава конституцията, тъй като роднини на монарха нямат право да бъдат регенти. За министър-председател регентите посочват дотогавашния финансов министър Добри Божилов.

Новото правителство е притиснато от активизираната дейност на въоръжената опозиция. Още от началото на 1943 година комунистите започват да създават своя военна организация, която централизира партизанското движение. В отговор правителството създава жандармерия за борба с партизаните, която нерядко прибягва до разстрели. Така конфликтът между партизани и правителство все повече се задълбочава, вместо да затихне. През пролетта на 1944 г. правителството решава да ликвидира партизанското движение. Мобилизирани са около 100 000 войници, полицаи и жандармеристи в масови акции срещу партизаните. Резултатът обаче е далеч от желания.

Божилов е критикуван остро от регента Никола Михов в неговия дневник, че не се справя с управлението на страната, че чака вечно да му се каже какво да прави: „Г-н Божилов не може да се справи с много въпроси по вътрешното положение. Той иска всички да задоволи (за сметка на държавата, разбира се. „На всеки гарван – по бучка“). Държи устатите за пеша, понеже са му задължени, та лично не го критикуват, но работите не вървят добре. На оняденшните разговори, при които се изтъкна тревожното положение, че може да дойдем скоро до глад, макар че имаме храни, че мините са достигнали до 32 % дневно производство (а според самия г. Бо[жилов] до 28%), цвекловата реколта може да се компрометира и т. н., г. Божилов само мълчи и чака като чиновник да му заповядат нещо регентите. А това не е правилно. Не може той да се обляга за всичко на нас и да чака идеи само от нас.“

Едновременно с вътрешните проблеми, все повече се засилва натискът от Москва. На 18 май 1944 година съветското правителство връчва остра нота на България с искането България незабавно да скъса съюза с Германия. Още същия ден кабинетът на Добри Божилов подава оставка, за да не даде категоричен отговор.

Образуваното на 1 юни 1944 година правителство на Иван Багрянов има за задача да намери изход от задълбочаващата се криза.
Ето едно мнение за новото българско правителство:

"Строго секретна справка на германската служба за сигурност за състава на правителството на Иван Багрянов и евентуалната му вътрешна и външна политика. Берлин, 04 август 1944 г.
1. Новото правителство на Иван Багрянов бе избрано от княгиня Евдокия. Всички предхождащи съвещания и сондажи (например в случая с Христо Калфов) бяха само комедия и имаха за цел да не представят Багрянов като предварително определен и като човек на княгинята.

2. Княгиня Евдокия днес свири първа цигулка, но зад кулисите. На всички, които я познават, е известно, че тя страстно мрази германците. Навремето поддържаше интимни връзки със сегашния министър-председател. Тя може да бъде смятана и за “злия дух” на покойния си брат Цар Борис.

3. Евдокия и Багрянов принадлежат към известната тук секта на Петър Дънов. Най-настоятелно препоръчваме внимателното проучване на тази секта, което ще позволи на всички непосветени да разберат много от събитията, които тук се развиват от години насам.

4. В правителството на Багрянов влизат следните лица:
а) Иван Багрянов- министър-председател, привърженик на Дънов;

б) Димитър Савов- министър на финансите, масон и член на кръга “Звено”;

в) Борис Колчев- министър на железниците, пощите и телеграфа, член на кръга “Звено”;

г) Христо Василев- министър на търговията, промишлеността и труда, член на Земеделската партия, фракция “Пладне”;

д) Руси Русев- министър на земеделието и държавните имоти, масон, член на “Пладне”;

е) Александър Станишев- министър на вътрешните работи и народното здраве, масон;

ж) професор Михаил Арнаудов- министър на народната просвета, масон;

з) Славейко Василев- министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, масон;

и) Първан Драганов- известен като меркантилен и неблагонадежден човек;

к) генерал-лейтенант Руси Русев- министър на войната, малоценен войник;

л) Александър Сталийски- министър на правосъдието, фантазьор и повърхностен човек.

При тези обстоятелства става ясно, че повечето от министрите, по-конкретно масоните, ще водят собствена политика, т.е. тази на световното масонство. Независимо от изявленията, които сега се правят за населението и главно за германска консумация, тази тайна политика в никакъв случай няма да се променя.

5. Този избор на правителство превръща Багрянов в по-опасен от всеки друг министър-председател, дори някой с леви убеждения, защото от една страна, той е непочтен в политическо отношение, а от друга, спекулирайки с привързаността на селските стопани и с желанието им да не участват във войната, той неизбежно ще наложи промяна на курса на българската външна политика. Впрочем желанието да не се воюва се популяризираше сред народа и от покойния цар (в тази насока да се има предвид княгиня Евдокия).

Всичко това се чувства във въздуха и става все по-осезаемо, без обаче да е възможно да се докаже. Когато обаче се превърне във факт, вече ще е твърде късно. Ще ни връхлети, без да сме в състояние да го спрем с каквото и да е.

6. Като едно, макар и малко доказателство за посоченото в точка 5 може да послужи отношението на правителството на Багрянов към дисциплинарните трудови дружини. Голяма част от комунистите в тях се пускат на свобода под “гаранцията” на отделни министри.

7. Недоверието сред българското офицерство се задълбочава. То не може да разбере защо народът се разлага по такъв планомерен начин. По слабите характери- за съжаление сред действащите офицери често се срещат такива- постепенно започват да се нагаждат към лявонастроените министри от редовете на бившия Земеделски съюз, както и към масоните. Това е опасно, твърде опасно явление!

8. Целта, която сегашното правителство преследва е следната:

а) Да се закрепи вътрешното положение в България, като се създаде надмощие на земеделците и работниците с леви убеждения, т.е. провеждането на чисто класова политика. ;

б) “Укрепеното” по този начин положение ще осигури всички предпоставки и условия, за да бъде разложен здравият български народ и да бъде унищожен без остатък пламтящият у него боен дух;

в) Тогава ще настъпи моментът да се заяви на германците, че правителството би искало да остане вярно на Райха и да изпълни докрай дадените му обещания, но българският народ не искал и не можел повече да одобрява това, тъй като не е подготвен за активна война! За съжаление такава бе и потайната политика на покойния цар. Тя беше и си остава политика и на неговата сестра Евдокия, а нейният изпълнител днес е Багрянов!

г) Възникналата по този начин ситуация само ще облекчи изпълнението на изложеното в точка 5, а именно- промяна на курса на външната политика и откъсване от Райха.

9. Трябва да се подчертае, че е в ход опасно прегрупиране на действащите офицери, които търсят сигурност, като се привързват към “освободителния” кабинет на Иван Багрянов. Приятелите на Германия в редовете на българската войска започват да губят почва под краката си и също насочват своето внимание към лявото правителство на сегашния министър-председател.

Заключение

Отново обръщаме най-сериозно внимание: сегашното правителство на Багрянов носи знамето на германофобството и на световното масонство, като при това е непочтено и се стреми да измами Германия."

(източник на последния цитат: “България- своенравният съюзник на Третия Райх”, Военноиздателски комплекс ”Св. Георги Победоносец”, София, 1992, стр. 285-7.)

[DelaRea]

Легалната опозиция

България, понеже не е окупирана от Германия, а самата е член на Оста, продължава да има свой самостоятелен вътрешен политически и парламентарен живот и за разлика от останалите страни на Балканите, в София има дори и легална опозиция.

Още след забраната на политическите партии в България след деветнадесетомайския преврат 1934 г., се формира така наречената "Петорка" (официално Комитет на петимата), която действа като неформална организация на петима от лидерите на вече забранените партии - Димитър Гичев (БЗНС "Врабча 1“), Кръстьо Пастухов (БРСДП), Григор Василев (Демократически сговор), Георги Генов (Радикална партия) и Боян Смилов (Националлиберална партия). Групата е сформирана през ноември 1936 година след поредното отлагане на провеждането на избори и се обявява за възстановяване на Търновската конституция. Това явление от времето между двете световни войни - лидери на забранени политически партии да изразяват общественото мнение, несъгласно с срещу властта, продължава и след началото на ВСВ.

В края на 1940 г. БЗНС "Пладне", начело с Г. М. Димитров предлага на БРП започване на въоръжена съпротива срещу властта. Целта е възстановяване на демокрацията и недопускане на евентуално обвързване с Хитлеристка Германия. ЦК на БРП отхвърля предложението поради обвързаността на Коминтернa с Пакта Рибентроп-Молотов. През януари 1941 г. БЗНС организира внушителна акция против подготвяното присъединяване на България към Тристранния пакт. Скоро след това Г. М. Димитров и заместниците му започват подготовка за преврат, съвместно с британските тайни служби. През февруари 1941 г. заговорът е разкрит. След неуспеха на акцията Г.М. Димитров минава в нелегалност, а скоро след това и емигрира вън от страната - през Турция към Египет, с помощта на британския дипломатически служител Норман Дейвис. От 1941 г. до 1944 г. е ръководител на емигрантския Български национален комитет със седалище в Кайро и на нелегалния радиопредавател „Свободна и независима България“.

През януари 1941 г. лидерите на почти всички бивши партии, подписали общо искане за аудиенция при царя, настоявайки за запазване на неутралитета на България. Кимон Георгиев изразява тази позиция и в дълго писмо до министър-председателя Богдан Филов от 11 февруари, но малко по-късно страната се присъединява към Тристранния пакт и пропуска германските войски.

Като основен опозиционен поток се очертава т.нар. Легална опозиция, която включва остатъците от традиционните политически партии, стоящи на принципите, осветени от Търновската конституция. Сред тях са БЗНС "Врабча 1", Демократическата партия на Никола Мушанов, бившите сговористи, събрани около Атанас Буров и част от социалдемократите. Те не признават въоръжената форма на съпротива и затова отказват да се включват в комбинации с комунистите. Тези партии са обвързани с традиционните ценности на конституционализма и западната демокрация, затова те смятат, че спасението на страната е в установяването на тесни връзки със САЩ и Англия.

Друга алтернатива на опозицията е съставен от Политическия кръг “Звено”, части от Социалдемократическата и Радикалдемократическата партии и БЗНС “Пладне”. Със своите радикални и авторитарни възгледи те са склонни към евентуално сътрудничество и с комунистите.

След присъединяването на България към Оста, опозиционните сили задълго след това преминават в изчакване и пасивност. Техните лидери активизират своята дейност в края на войната. Д. Гичев (БЗНС Врабча 1) и Н. Мушанов (ДП) търсят и осъществяват контакт с официалните съветски представители в България.

След смъртта на цар Борис, министър-председателят Богдан Филов провежда консултации около възникналата криза с лидери на партиите от легалната опозиция. На 1 септември десетте опозиционни дейци, подписали обща декларация за прилагане на Търновската конституция и свикване на Велико народно събрание за избор на регенти. Те виждат в създалото се положение възможност за промяна на външнополитическия курс на страната, но правителството отхвърля предложенията им.

На 24 март 1944 г. до регентите и до Министерския съвет е изпратена т. нар. "Декларация на десетте" (по подобие на "Петорката"), подписана от Никола Мушанов, Атанас Буров, Кръстьо Пастухов, Димитър Гичев, Александър Гиргинов, Петко Стайнов, Вергил Димов, Никола Петков и Константин Муравиев. Опозиционните лидери искат: промяна на българската външна политика, оттегляне на българските войски от Сърбия, прекратяване на полицейския терор и подобряване на отношенията със СССР. Тези искания са отхвърлени от регентите и правителството

По късно, на 7 август опозицията излиза с нова декларация, наречена "Манифеста на 13-те", която е подписана и от четирима представители на ОФ Нейният дух и исканията, поставени в нея, са близки с тези от първата. Легалната опозиция е готова да формира правителство заедно с комунистите за да спаси страната от окупация и катастрофа.

[DelaRea]

Правителството на Иван Багрянов

Ако трябва да правим сравнения, то ако правителството на Богдан Филов е определено прогерманско (то и като такова е планирано) то следващите правителства са все по отдалечаващи се от позиции, близки с това на нацистка Германия.
Правителството на Добри Божилов си остава слабо правителство на безволев премиер, което реално нищо не предопределя, а се води по течението на събитията, с основна цел да оцелее, И когато натискът се засилва прекалено (освен вътрешнополитически, вече има и външен такъв с желанието на СССР да отвори свои консулства във Варна и Русе), правителството в невъзможност да намери каквото и да е решение (хем да не обиди германците, хем да не отблъсне руснаците), просто подава оставка.
През следващото правителство на Иван Багрянов вече има реални предпоставки за истинска промяна на вътрешната, а и на външната политика на държавата - искрено желание за излизане от войната и за недопускане на окупация на страната, особено от болшевистка Русия (СССР).

Според мен, по това време българските политици са били движене преди всичко от страх - най-големият им страх е бил от настъпване на комунизма по сталински модел, също толкова са се страхували от пряка германска окупация, отделно - не са искали и окупация от САЩ и Великобритания. Спомените от 1918 година, са били все още силни и никой не е искал да види България под управлението на която и да е "Съюзническа комисия", а им се е искало да си запазят границите от преди войната, както и териториите, придобити по време на войната (вардарска Македония и Егейското крайбрежие). Постигането на всички тези цели е били невъзможно едновременно, все нещо е трябвало да бъде прежалено в името на цялото.

Но идеята ми беше за друго - за градацията на правителствата Филов- Божилов-Багрянов- Муравиев - Кимон Георгиев. Всяко едно от тях е все по-малко прогерманско спрямо предното, но и изглеждало такова (прогерманско) на фона на следващото, което е било все по-близко до Съюзниците (за да стигнем до това на Кимон Георгиев и ОФ, което и обявява война на Германия).

Защо точно Кимон Георгиев прави тази решителна стъпка, а не някой друг преди него? По две причини - първата е, че това правителство (на ОФ) е единственото, което идва на власт с преврат. А втората причина е, че това правителство е единственото, което идва на власт, когато армия на Съюзниците влиза в България (на границата, но но не и в столицата, където Червената армия идва седмица по-късно, едва на 16-ти септември 1944 г.) - това предопределя, както преврата, така и смяната на политиката Именно това външно политическо (или чисто военно, от друга страна) събитие дава нов тласък на българската вътрешна политика (насилствена смяна на властта) и от там и на нова външна политика на България. Както знаем, тя е твърде закъсняла през септември 44-та.

Въпросът е, можело ли е някое друго правителство, по раншно от това на ОФ, да промени вътрешната и външната политика на България?
Според мен, да, но само ако е имало някакъв подобен или същия външен фактор (политически или военен), който да катализира процеса, който явно е бил необратим - излизане на България от германската орбита.

Правителството на Иван Багрянов е много удобно за тази цел, то така или иначе прави стъпки в тази насока (кой преди това би си и помислил да води изобщо сепаративни преговори с англичаните?). Така че, на самият министър председател не му е липсвала смелост или визионерско мислене, но е трябвало да бъде предпазлив, за да не стане прекалено неудобен за нацистите и краят му да не е като на другите непослушни германски "васали".

Вижте само какво се случва с другите страни, дръзнали да излязат от Оста и от войната преди "окончателната германска победа в нея" - Италия е окупирана от Вермахта, хиляди италиански войници са първо обезоръжени, после пленени и накрая - разстреляни за "измяна".
Подобно е случилото се в Унгария - синът на адмирал Хорти е отвлечен, самият "диктатор" е държан в плен във виенски замък, и е готов на всичко, за да спаси себе си и семейството си от смърт. Въпреки това Унгария е окупирана от Вермахта, а властта е поета от местните привърженици на Хитлер.

Какво би станало с България, ако бе излязла от Оста и от войната по това време - 1943-44 г.?
Абсолютно същото, без съмнение.
Българските политици по това време са го осъзнавали много добре и за това са били толкова предпазливи, от страх. Някои - от страх за себе си, за личния си живот, други - повече от притеснения за страната, която не я чака нищо добро при подобно развитие на нещата (немска окупация, гонения на всички врагове на Фюрера, разправа с неудобните, терор и насилие в цялата страна, после военна окупация от нацистите, следвана от неизбежната инвазия на съюзниците, водене на разрушителни военни действия на територията на България и за капак - пак окупация, и най-вероятно, пак от Червената армия). Изобщо - нищо радостно в перспектива не е виждал никой.

Единственият що-годе удачен вариант е бил англо-американците да стигнат бързо до границите на България, та в много кратък срок правителството да успее да смени политиката си и да стане враг на досегашните си съюзници и съюзник на досегашните си врагове.

Така че, моят извод от ситуацията е такъв - ако има британски десант на Балканите на 1-ви юни 1944 г., с изгледи да стигне до границите на България до две-три седмици, то правителството на Багрянов би било това, което ще промени курса на държавната политика. макар и много внимателно. Но да, риск от сблъсък с германците има и опасността от нацистка или болшевистка окупация съвсем не е изключен.

Именно този вариант е и целта на тази алтернатива.