Съобщение

Collapse
No announcement yet.

1903 България обявява война на Османската империя

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Значи във ВМОРО имаме противоречия между Сандански и хората около него от една страна, и Сарафов и Груев и хората около тях от друга. Принципно Сарафов е смятан за човекът, способен да разпали една голяма европейска война, което разбира се би било най-благоприятното развитие за България. Сандански не е за присъединяване на Македония към България, а за автономия съобразно Берлинския договор, но той е републиканец и желанието му за присъединяването й към България е валидно само ако царят се разкара и страната стане република. Груев гледа да балансира между враждуващите лагери, но по-скоро клони към Сарафов, поради което и той става жертва на санданистите през 1906. В така разглежданата алтернатива Сандански е далеч по-доволен от факта, че българското население, останало в османските граници, получава значително по-големи права, включително административни (нищо чудно той самият да получи някакъв ръководен пост в серския санджак или каквото е останало от него), докато Сарафов и Груев са по-доволни от това, че част от Македония вече е в границите на България. Важни моменти в ТР са още загоричанското клане, извършено от гръцките андарти през 1905 година, довело до антигръцките вълнения в България година по-късно, както и действията на сръбската въоръжена пропаганда. Те принципно гледат непрекъснато да топят българските чети пред турските власти, на което им е отвръщано по същия начин. В този случай обаче немалка част от четите на ВМОРО биха влезли директно в новоформираните местни милиции, един вид биха се легализирали съобразно реформите, заложени в триесткия договор, което ги прави част от официалната османска власт поне на местно ниво. Следователно разглеждайки една такава алтернатива трябва да разгледаме сблъсъска със сърби и гърци вече от гледна точка на една АР, в която българските чети не са заплашени от това да бъдат предадени на турците, защото и де юре и де факто отговарят за реда в европейската част на ОИ заедно с аскера и башибозука. Т.е. андарти и сърбомани се изправят срещу едни обединени българо-турски сили.

    Comment


      DelaRea написа Виж мнение
      Има и друг въпрос - какво правим с броненосеца "Пантелеймон", все пак?
      Има няколко варинта, според мен:
      1. Връщаме го на руснаците все пак, под силен международен натиск, но злото вече е сторено и отношенията са непоправимо нарушени. За Русия Фердинанд е враг, който ттрябва да бъде наказан и ако може - свален от трона и изгонен от България, където е опасен.
      2. Връщаме им го, но срещу много пари - типично сделка за епохата, макар да е е много в духа на добрите нрави.
      3. Продаваме/подаряваме го на друга страна - на Япония, Германия, Австро-Унгария, Италия или САЩ (Франция или Великобритания не биха го приели, а пък на османците не ми се ще да го даваме по обясними причини)
      4. Запазваме го на всяка цена за себе си, и той става флагман на нашия флот, подобно на гръцкия "Авероф".

      Ако се спрем на този вариант, трябва да отоговорим на няколко въпроса:
      1. Как ще се казва кораба ? ("Пантелеймон", "Княз", "Св. Някой си", "Потомък" или нещо друго, което предложиш)
      2. Екипаж, моряци и офицери? Тук възможността чини ми се е само от Австро-Унгария - техен екипаж, докато обучим наши моряци.
      Да кажем, че ако Германия и Австро-Унгария много искат ние да го задържим, Фердинанд би могъл да изкрънка от тях те да плащат за поддръжката му (което само по себе си е скъпо удоволствие), да дадат екипаж и капитан, както и човек, способен да замести французина Пишон с ролята му за развитие на флота.
      Мисля че най-подходящ за целта е хърватина Максимилиян Ниегован (или евентуално словенеца Антон Хаус)
      Как ви се струва?

      Това по-скоро ми се струва авантюра, не мисля, че корабът би дошъл до България, а както в ТР от Констанца румънците биха го върнали на руснаците. По-скоро от френска страна негодуванието ще дойде оттам, че с (не)тайни заеми от Германия и Австро-Унгария, България изплаща всичките си задължения към Франция и след това именно ЦС продължават да ни строят флота. А по-съществено за конфликта с Франция е даването на концесията за експоатация на родопските рудници на немски вместо на френски компании, което също би било достатъчно за да изтеглят немалко свои ресурси от България, включително морският офицер, обучаващ и командващ прохождащия ни флот. Нали си даваш сметка, че една от причините за френска подкрепа в Триест относно териториалното ни разширение в АР би била именно и това - износ на олово и цинк, за да имат повече суровини за военната си индустрия, готвейки се за война с Германия.

      Comment


        Да, българските чети си стават местни "милиции" съвсем законни и действат в съгласие с властите. Четниците са само сърбомани или гръкомани, те са "бунтовниците", ние пазим реда в царството, заедно с международната "жандармерия", а османски аскер няма.
        Дай няколко имена на хора, подходящи за местната власт, аз ще гледам да ги "настаня" по каазите. Приемаме, че валиите са турци, по-дребните управници (от вилает надолу) - местни християни.

        Comment


          Споменавам още веднъж рудниците в Родопите, защото ми се струва, че подценяваш тяхната придобивка. В ТР след като придобиваме тези земи през 1913 на практика нямаме време за активното им усвояване поради изпадането в изолация и сравнително скорошното започване на нова война, последвано от нова изолация, докато в този случай експлоатацията им би била най-ключовият момент в следвоенното ни икономическо развитие. Практически след такова развитие, при което няма изолация, а точно обратното, един куп нови дипломатически представителства и външноикономически партньорства, драстичното увеличаване на ролята на тежката промишленост в българската икономика, която е предимно аграрна до момента, става неизбежно и прави България още по-сериозен икономически обект на вниманието на Великите сили. Реално откъм увеличаване икономическия потенциал на страната съобразно придобитите територии именно Родопите са най-важната придобивка в тази алтернатива.

          Comment


            DelaRea написа Виж мнение
            Да, българските чети си стават местни "милиции" съвсем законни и действат в съгласие с властите. Четниците са само сърбомани или гръкомани, те са "бунтовниците", ние пазим реда в царството, заедно с международната "жандармерия", а османски аскер няма.
            Дай няколко имена на хора, подходящи за местната власт, аз ще гледам да ги "настаня" по каазите. Приемаме, че валиите са турци, по-дребните управници (от вилает надолу) - местни християни.

            Апостол Петков, Васил Чекаларов и Пандо Кляшев, както и един арумънски деец на ВМОРО Митре Влаха са хората, които водят борбите с гръцките андарти през 1905-1906 година в Костурско и Леринско, вероятно те биха се внедрили в месните милиции, Сандански и хората му в Серско, Срещу сръбската въоръжена пропаганда в Западна Македония от Охрид и Битоля на север до Скопие и Куманово вероятно главната работа биха вършили предимно австрийските окупационни сили, все пак от българска страна там биха действали вероятно Даме Груев, Петър Чаулев, Васил Аджаларски и др.

            Comment


              Кой е Борис?

              Ведно с изграждането и модернизирането на военните сили на страната в Бълария през това време се оформили и първата тайна служба на държавата. Тя била създадена неясно кога и как точно, но със сигурност я е имало през 90-те годнина XIX век, без да са давало никаква гласност за дейноста и. Всъщност, само малцина знаели, че изобщо съществува подобно нещо. Носела наименованието „Българска Разузнавателна Служба”, но почти никъде не може да се срещне и досега изписано това наименование, а в официалните документи било обозначавано като БРС.
              Запознатите говорели помежду си за него като за „Борис”, така и останало – „Според Борис...”, „Борис смята, че...”.
              Ставало дума за малка и наистина тайна служба, която Фердинанд направил по свое усмотрение и както сам намерил за добре. Службата била задължена по закон да донася единствено и само на държавния глва, и само той назначавал и уволнявал директора и. Бюджетът на Борис се оформял по линия на МВР, но с парите са разпореждал само директорът му и отчет давал само на началника си – Царя. Всъщност, никой дори и не знаел с какво точно се занимава тази служба, нито дори кое е бил неин началник.

              От далечината на годините вече можем да дадем гласност на нещата, до които се добрахме, макар че признаваме, и на нас цялата картина не ни е ясна и досега. Явно се е работело с много малко документи, които са били унищожаване веднага след това. Няма данни къде точно се е помещавала централата на Борис, нито колко души точно са били заети в дейността и. Ясно е че е имала поне три отдела – един аналитичен, друг – действен, както и трети - контрадействен. Целта на службата накратко е била да знае всичко, що касае царя или България, като място на нейната основна дейност е била чужбина. За агенти са били наемани хора, който са били най-често учени, дипломати, търговци, журналисти или такива на свободни професии и не биха произвели съмнение със своите въпроси или доходи. С времето е била създадена цяла мрежа от агенти със строга йерархия, които са изградили свои канали, по които е текла информация. Със сигурност Борис е имал свои хора във всяко посолство на България зад граница, но това рядко е бил самия посланик, по-скоро някое културен аташе или търговски представител. Използвало се е силно мрежата на дипломатическите мисии на МВнР, както и на БТА, със своите кореспонденти по места. Цялата паяжина се е събирала в София и е донасяла събраната информация, вече смляна и анализирана от работещите в Борис, на бюрота на Фердинанд. По обратния път са текли заповеди за действия в една или друга насока.

              Данните до които се добрахме, ни дават основания да твърдим, че пръв шеф на службата е бил Григор Начович.
              Именно на него дължим цялата тайнственост, която е била толкова присъща за него и се е пренесла върху службата, след неговото напускане. Всъщност, тези хора, никога не напускат службата си, само се преместват някъде другаде. Така става и с Начович.

              След като ръководи невидимо целия Борис до към началото на века, някъде към 1902-ра той поема еднолично управлението на Действения отдел. По това време събитията в Османската империя се развиват драматично и Начович започва да се занимава изцяло и само с това, напълно посвещавайки му се. Под негово давление присъствието на агенти на Борис в европейските територии на Османската империя се засилва неимоверно, като той има хора практически навсякъде. Неофициално се работи с местните "войводи” от ВМРО, после информацията достига и се обработва в така наречените „търговски представителства" на България, от където се събира "официално" до Цариград за окончателна обработване и сверяване, а след това достига до София. През 1903 г. сам Начович поема дипломатическия пост в Цариград, поради важността на своята тиха дейност.

              Възниква въпросът, който тогава е самия Борис в София?
              Едва сега става възможно да се доберем до някаквио откъслечни данни, който ни дават възможност да направим едно обосновано предположение, че името на човека който е бил Борис в началото на века е Стефан Панаретов. Все още издирваме добра негова фотография от този период на живота му, но още не сме успели да се доберем до такава. Ако на някой от вас му се удаде, моля свържете се с нас.
              Last edited by DelaRea; 04-01-2015, 23:45.

              Comment


                ...
                Last edited by DelaRea; 06-01-2015, 00:45.

                Comment


                  След победната война за Независимост от 1903 г., която довела до нарастване на населението на държавата, както на мирновременния състав на нейната армия, възникнал един малък проблем, на когото дотогава сякаш не било обръщано внимание, но сега избуял. Проблемът, чието решение се търсел, бил следният – че от над четири милиона и половина население, около милион или дори малко повече били или от друга религия или от друг етнически произход. По начало малцинствата не правели впечатление или не се смятали за проблем в България, но в случая ставало дува за войската и за това че според закона в нея трябвало да служат всички мъже, без знчение от религие или произход. Което значело че в армията трябва да бъдат свикани и турци и мюсюлмани.

                  Възниквал въпросът дали тези хора с друга религия или с друго самосъзнание биха били достатъчно добри войници, особено, когато пък става дума за война с техни събратя от същата религия и от същия етнос. Може ли да се доверим на турски войник, който служи с оръжие в ръка срещу други турци по време на бой – това бил въпросът, който всички си задавали.

                  При над поне половин милион турци от населението, това значело поне по 5-6 хиляди „турчета” да стават български войници. Ами ако откажат да се бият? Или ако се обърнат оръжието срещу своите командири? Изобщо, има ли нужда да ги учим да се бият, ако не можем да им вярваме, че ще ни служат вярно?

                  След известни умуване, бил прието следното решение – младежите от всеки етнос и от всяка религия, се вземали в казармата, както е по закон, но тези, който не изповядват християнска религия или не са от български етнос, при възможност да не бъдат вкарвани в бойните части, а я в тила, я в спомагателните части или в инженерните войски.

                  В началото на 1904 година, висшето военно командване взело кардиналното решение – да разшири дотолкова състава на инженерните войски в армията, че те да могат да поберат всички „неблагонадеждни кадри”, на които не е добре да се дава оръжия в ръцете, поради етнически, религиозни или пък политически причини. Така се променила цялата идея за смисъла на инженерните войски. Те поначало били предвидени да са по една дружина за всяка пехотна дивизия, със задача да осигуряват безопасното придвижване на пехотата, да строят понтонни мостове или да подържат пътищата в тила и на фронта по време на война. Сега обаче, с оглед на настъпилите промени – мирно време и по-голям числен състав, то тяхната дейност се развила – те били призвани да строят и поддържат пътища, мостове, както и сгради по територията на цялата държава за нуждите на войската, но и на държавата по принцип.

                  Първоначално пионерните дружини били по една на дивизия – шест до края на 1902 г., после с нарастване броя на дивизиите станали девет, а след войната, когато били образувани и новите три диивизии, инженерните дружини достигнали също до дванадесет инженерни дружини, всяка в своята дивизионна зона.

                  Със специален указ, от 14-ти юни 1904 г., тези дружина се третирали вече не като помощни, а като отделен вид войски – Инженерни Войски, равни по ранг и значение на пехотните, кавалерийските, артилерийските или морските части (последните създадени дори малко по-късно). Вече формираните 12 пионерни дружини се конструирали по два в шест инж.полк, два инж. полка правели една инж. бригада, а трите инж. бригади формирали една Инженерна Дивизия. Щабът и е бил в София, като за нейн командир бил назначен младият артилерисйки полк. Георги Вазов.

                  В края на 1904 г. била формирани още 4 дружина, в два нови полка, които оформили четвърта инж. бригада и от четирите бригади били формирана и Втора Инженерна дивизия. Те били разделени на западна и източна – 1-ва инж. Дивизия покривала района на Западен и Южен Корпус, а 2-ра инж. Дивизия – на Северен и Източен Корпус. Щабът на Втора инж. Дивизия бил разположен в Шумен, нейн командир бил друг артилерийски офицер – генарал Тантилов.

                  За инспектор на Инж. Войски в мирно време бил назначен генерал Рачо Петров. При война двете дивизии трябвало да се превърнат в Инж. Корпус под негово командване. С присъщия си нюх и размах много скоро генерал Петров превърнал инженерните войски в едно много успешно начинание – неговите подчинени се заели със строителството и подържането на множеството нови стратегически обекти в държавата – изграждането на новите железници и гари, пристанища и шосета, както и множество административни сгради и казарми за армията в новите територии. Всичко това би това струвало иначе много пари на държавния бюджет, но Инж. Войски на генерал Петров били винаги насреща и го строели много по-евтино, понеже разполагали с хиляди хора под пагон, който разботели много евтино – само за своята храна, спане и дрехи. Това скоро превърнало Инж. Войски в едно много доходно предприятие. Държавата плащала, а войниците работели.

                  Разбира се, появили се съмнения, че генерал Рачо Петров съчетавал много умело "полезното с приятното" и че, възполвайки се от евтината работна ръка, злоупотребява с нея, че се отклоняват огромни средства в личната му сметка, плащани от държавата за строителството, което войниците му извършвали с почти робски труд. Но тези неща останали недоказани, а командващият се оправдавал с думите, че по този начин успявал да накара хората от малцинствата да бъдат полезни за държавата - "иначе или трябвало да ги оставим извън казармите и да нарушим закона, или пък да ги въоръжим и вкараме в бойните части, където биха се избили едни други. Турчин с пушка в българска униформа да ви пази от друг турчин с пушка, само че в османска униформа, това ли искате?"

                  И така, турци или други, хората от малцинствата или разните младежи от неблагонадеждни семейства били вкарвани в тези войски, където били командвани от офицери, на които или се нямало много доверие, или пък изобщо не ставали за бойните части. Понеже, според закона, службата в пехотните части била две години, а в другите части - три, то службата в инж. часто била смятана, разбира се, за служба в "други части" - съответно била три години и така броят на вайниците в тези поделения нараснал още повече. Това довело до облекчаване на издръжката на армията, която се "самоиздържала", работейки.

                  Много скоро изразът "Инженерни Войски" бил заменен, отначало разговорно, а после и официализиран, от "Строителни Войски”. Те били с тенденция да се разгърнат в два, може би дори три, корпуса и да формират една цяла Армия от безплатна стротелна ръка в името на Царя и Отечеството. Факт е че тези хиляди войника, "трудоваци", както им викали тогава, построили много бързо и много евтино километри железопътни линии, гари, мостове, пристанища, диги, пътища, казарми, както и неизвестно количество частни домове "по заповед на началството”. Никой така и не разбрал колко от платените от държавата пари отишли за издръжката на тази „трудова армия” и колко в банковите сметки на нейният всесилен инспектор. Генерал Рачо Петров ги умеел тези неща.
                  Last edited by DelaRea; 06-01-2015, 01:07.

                  Comment


                    Аферата с жълтите павета

                    През 1904 година, цар Фердинанд настоял пред Автро-Унгария да му направят някакъв жест, най-добре под формата на личен дар към Особата Му, за личните му заслуги за подобряването на отношенията между двете държави и за задълбочаване на приятелството между двете страни. Той поискал Виена по някакъв начин да помогне на София да стане „малката Виена” и помолил, както само той умее. Двуединната империя да му направи подарък, който да остане за поколенията. С една дума, Фердинанд поискал Австро-Унгария да му направи подарък, в размер на улична настилка от прочутия маджарски камък, с които били застлана улиците.

                    Жълтите керамични павета се произвеждат от варовика “мергел”, известен в Унгария под името “марга”, който се намира в мина край Будапеща. Изкопаният мергел се стрива на прах, формува се и се изпича в специални пещи при температура 1300 градуса. Правени са опити в Унгария да се използват суровини от други места, но без резултат. Производител бил унгарското дружество Koszenbanya Teglagyar Tarsulat Pesten, което в превод означава “Пещенско дружество, каменовъглена мина и тухларница”. Архивните документи разказват редица подробности от технологията на полагането на паветата – размера на блокчетата /0,08 м., 0,21 м, 0,10м/, съставът на бетоновия слой, неговата дебелина – 10 см., подреждането в диагонал по оста на улицата, а в краищата се употребявали петоъгълни блокчета.

                    След доста преговори и откровени пазарлъци, накрай сделката била постигната – Австро-Унгария направили личен подарък на новия български цар в размер на тонове „жълти павета” в чест на неговото възцаряване на българския престол и в името на добрите отношения между двете приятелски държави. Производството на паважа минавало за сметка на Автро-Унгария, а транспортът и поставянето им – за сметка на българската страна. Царят щял да дари на своята столица жълти павета, за да заприлича тя на модерен европейски град.

                    За да може да „осребри” своя подарък обаче, цар Фердинанд, запазил в тайна договрката си с унгарците и решил вместо да подари на София жълтите павета, да ги продаде на Столична община. По това време на власт в София била Народно Либералната партия, която имала мнозинство в Общинския съвет, а кмет е Петко Николов, от същата партия. Царят напрвил необходимите сондажи, как може да стане работата, обаче получил отказ. Малко по-късно, по незнайни причини и много изненадващо, в началото на юли 1904 г. кметът подава оставка, “по лични съображения” и кметският пост е освободен.

                    В протокол ¹ 28 от 8 юли 1904 г. е записано, че оставката е приета от общинските съветници, проведен е избор и за кмет е избран тогавашният вътрешен министър в служебното правителство полк. Христо Попов, от „радославовата” либерална партия. Като основна негова заслуга се приема, че вече е бил на този пост и има опит в управлението на столицата.

                    На първото заседание на общинския съвет след избора на новия кмет, се поставя директно въпросът за паважна настилка на софийските улици и площади. Първият паваж в София е положен през 1903 г. по ул. “Мария Луиза” от предприемача Никола Иванов и този факт се посреща с голямо задоволство както от гражданството, така и от управляващите. Оценявайки удобството на тази каменна настилка, общинските власти формират новата си политика в благоустройствената дейност. Едновременно с каменната настилка общината обсъжда и поставя точка първа – настилка с керамичен паваж в Стара София. Общинският съвет е улеснен в полагането на каменния паваж, тъй като Общината закупува две каменни кариери, където се правят павета от сиенит и гранит. Пространно слово произнася кмета Попов, който очертава необходимостта от настилка на улиците и площадите в три варианта – каменна, керамична и асфалтова. Кметът е противник на асфалта и горещ поддръжник на каменната и на керамичната. След обсъждането, последват назначения на две комисии от специалисти, да проучат подробно и да се произнесат по керамичната настилка. И двете комисии доказват предимствата на жълтите павета, но те са много скъпи и поради тази причина общината се насочва към каменните блокчета от сиенит, добиван в каменните кариери на Витоша, собственост на общината.

                    За реализация на настилката, както и за изплащането на започналото мащабно строителство кметът Попов сключва втория, след Димитър Петков, външен заем в размер на 35 000 000 златни лева с немски банки. За този заем е издаден закон, който задължава държавата като гарант, и конкретно за какво точно парите ще се харчат от общината. С протокол ¹ 4 от 23.07.1904 год. Столичният общински съвет опълномощава кмета Попов да сключи от името и за сметка на Софийската градска община заема, в размер на 35 000 000 златни лева, с емисионен курс 81 %, платим в срок от 100 (сто) шестмесечия, или за 50 години. Заемът се освобождава от всички видове налози за всички времена. По-късно този заем, донесъл много неприятности за финансовото състояние на общината, ще бъде ликвидиран в края на 30-те години от кметът инж. Иван Иванов.

                    Кметът Попов действа умно и бързо и подготвя извънреден, допълнителен бюджет на стойност 29 798 000 лв. На 29 септември 1904 год. извънредният бюджет се обсъжда и приема от общинския съвет. Той включва изплащането на стария заем от 10 000 000 английски лири (1898) с лихви, разноски и комисионни, изплащането на заем от държавата, финансирането строежа на Минералната баня, строежа на Халите, на пет училища, корекция на реките, и паважната настилка на Стара София.

                    Полагането на паважната настилка се обсъжда както в Постоянното присъствие, така и в Общинския съвет. Взима се решение да се разработят поемни условия за отдаване чрез търг на предприемач с конкретна задача – “направата на улиците и площадите в центъра на Стара София с керамична настилка (паваж)”. Поемните условия се разработват от Регулационното бюро към кметството. В заседанието си от 14 октомври 1904 год., протокол ¹ 48, се обсъждат поемните условия. Те са разработени детайлно в основни раздели, подраздели, дейности, специфични за конкретната работа: предмет на дейност, съдържание, количество, сключване на контракт, срок за започване и завършване, доставка на материали, ред на извършване на работата. На 16 октомври обсъждането продължава, включващо качеството на работата, заплащането на труда на работниците, подготвителната работа, начина на настилане блокчетата, пясъка, използването на смолата и още други подробности.

                    Провежда се търгът “с ограничен брой предприемачи”, както е обявено в Поемните условия. Печели “Българското индустриално керамическо дружество Изида”. Фабриките на дружеството, както и неговото ръководство се намират на гара Новоселци. Дружеството се създава с протекцията на Стамболов, дейността на работилницата се разраства и през 1898 год. се регистрира в Софийския окръжен съд под ¹ 63, публикувано в ДВ., бр. 220, 1898 г., от 12 октомври.

                    Съгласно поемните условия, предприемачът има задължението да бъде вносител, изпълнител и да представлява производителя. От тук започва една неофициална тайна по вноса на жълтите павета, които в техническата документация, както и в контракти и преписки на Общината се записват като керамични павета или настилка. Това определено показва начина на производство. Тъй като в България не е усвоена направата на керамичните павета, ангажирано е специализираното предприятие в Австро-Унгария. Започва преписка между “Изида” и унгарското дружество Koszenbanya Teglagyar Tarsulat Pesten. Съгласно поемните условия, транспортирането на керамичните павета е за сметка на “Изида”, а митническите такси са за сметка на Унгарското дружество.

                    По време на полагането на жълтата настилка, Общината осъществява постоянен контрол под различна форма. След изтичане на половината от работата, съгласно определения срок, кметът назначава комисия от специалисти от Пътно-паважното отделение и от Министерството на обществените сгради “за привременно приемане на извършеното досега от предприемача.” Тази комисия проверява всяка улица, всеки квадратен метър и оценява положително извършената дотук работа. През двете години, 1905 и 1906, са постлани общо с керамичен паваж 59 302, 46 кв., съответно през 1905 г. – 28 400 кв. м., а през 1906 г. – 30 902, 46 кв. м. Положени са блокчета по улиците и площадите, както е записано в контракта, а преди това в поемните условия. Изпълнението е качествено и извършено в срок.

                    Едва в края на 1906 година, се разбира, че парите, който Столична община дава за паветата, не са платени на производителя, а на цар Фердинанд. Когато обществеността разбира този факт, избухва грандиозен скандал, който окончателно срива доверието на гражданството в неговия владетел.
                    Last edited by DelaRea; 07-01-2015, 00:41.

                    Comment


                      Може ли само да попитам защо точно махаме Фердинанд?

                      Няма ли втори държавен преврат за 20 години при горе - долу едни и същи условия да навреди на българската дипломация и на самата психика на Борис? Все пак за втори път България сваля своят владетел след успешна война?

                      Comment


                        Nero M.D. написа Виж мнение
                        Може ли само да попитам защо точно махаме Фердинанд?

                        Няма ли втори държавен преврат за 20 години при горе - долу едни и същи условия да навреди на българската дипломация и на самата психика на Борис? Все пак за втори път България сваля своят владетел след успешна война?
                        И аз си задавах подобни въпроси в началото, но постепенно стигнах до следните изводи - че Фердинанд губи подкрепата си едновременнно в страната и в чужбина.
                        След една половинчата война с Османската империя, която Македония е полуосвободена (или полузагубена), царят става обект на ВМРО, които го винят за несполуките и че е спрял довършването на делото под австрийски натиск. За тях той се превръща в пречка за постигането на целите им.
                        Руснаци, французи и англичани разбират, че той тласка България в германска орбита и са наясно, че докато той е на власт, те само ще губят позициите си на Балканите. Затова те са готови да подпомогнат остраняването му (финансово и дипломатически).
                        На останалите хора в България, Фердинанд опротивява с личните си капризи, маниакалността му и склонността му към корупция и разврат.

                        Дали обаче би могло, как точно и кога до военен преврат срещу Фердинанд - това е друг въпрос.

                        Comment


                          DelaRea написа Виж мнение
                          И аз си задавах подобни въпроси в началото, но постепенно стигнах до следните изводи - че Фердинанд губи подкрепата си едновременнно в страната и в чужбина.
                          След една половинчата война с Османската империя, която Македония е полуосвободена (или полузагубена), царят става обект на ВМРО, които го винят за несполуките и че е спрял довършването на делото под австрийски натиск. За тях той се превръща в пречка за постигането на целите им.
                          Руснаци, французи и англичани разбират, че той тласка България в германска орбита и са наясно, че докато той е на власт, те само ще губят позициите си на Балканите. Затова те са готови да подпомогнат остраняването му (финансово и дипломатически).
                          На останалите хора в България, Фердинанд опротивява с личните си капризи, маниакалността му и склонността му към корупция и разврат.

                          Дали обаче би могло, как точно и кога до военен преврат срещу Фердинанд - това е друг въпрос.
                          И все пак ни трябваха две национални катастрофи, че да го махнем. Тук повече ми се вижда окастрянето на правата, които Конституцията му дава до такава степен че от него да започне да се иска само да е добре облечен и нищо повече. Все пак жълтите павета показаха на какво е способен Царя. Направо не ми се мисли какво ще стане ако трябва да се взимат важни решения!

                          Comment


                            Нещата се нареждат така че през тези години царят се превръща все повече в "диспечер" на българската външна, а и вътрешна политика. От него все повече е зависело, не само кой офицер ще се издигне и кой ще бъде забит в Н-ското поделение, но същото той прилага и спрямо политиците - кокетничейки с тях, той ги корумпира и сплетничи, настройвайки ги един спрямо друг. Всеки е можел да бъде сменен от поста си, само владетелят - не.

                            Постепенно Фердинанд се превръща в "незаобиколим фактор" в политиката - ако искаш да преуспееш - трябва да си добре с него, ако не му си симпатичен - бързо изпадаш в немилост.

                            И накрая, вместо царят да се води от политиката определяна от законите на страната, от Народното събрание и от Правителството, постепенно станало точно обратното - царят определял и какви да са законите и кои да са министрите или дори депутатите. Постепенно от неговите прищевки започнало да зависи почти всичко важно, което се случва в държавата, което се оказва пагубно с годините.

                            Но налагането на този "личен режим" на цар Фердинанд много трудно можел да бъде престановено с мирни средства или по законен ред.

                            Comment


                              DelaRea написа Виж мнение
                              Фердинанди и политически игри
                              Царят знае как да играе играта на тронове, а българският елит е Нед Старк. Чудно ми е при една война между Сърбия и Гърция от една страна и ОИ от друга(както май ще става тука), при която България може би трябва да се сражава на страната на ОИ дали някой сръбски брат няма да ни спести усилията и да ни отърве от Фердинанд. Нещо като главна репетиция преди Франц Фердинанд.

                              Comment


                                Смъртната присъда на Фердинанд

                                След Войната за независимост от 1903 година, мнениеята в Македония се разделят на две – едните смятат че това половин успех и едно добро начало, други смятат че това е половин неуспех и едно лошо начало.

                                Цялото македонско движение се разделя на две части – левица и десница, едната част е за продължаване на "постепенното" присъединяване на Македония, на части, другата по-скоро за автономия на Македония. През месец октомври 1905 години се провежда така нареченият Рилски конгрес на ВМРО. Наречен е така, защото се провежда в Рилския манастир, и трае цял месец.

                                Конгресът има 22 делегати от всички революционни окръзи, като един от тях не се явява. За председател с тайно гласуване е избран Даме Груев, а за секретари - Аргир Манасиев и Илия Балтов. Рилският конгрес под председателството на Даме Груев заседава през целия октомври 1905 г. На него се дава оценка на досегашната дейност на Организацията, на Илинденското въстание, а има и бурни дискусии относно бъдещето на ВМОРО. Стига се до открит конфликт между десницата и левичарите.

                                Левицата налага приемането на резолюция в смисъл, че Организацията с всички възможни средства ще се противопоставя на чуждото проникване в Македония и особено на чуждите въоръжени формации. По предложение на левицата е прието и решение за "съпротива срещу българската политика в Македония". Левичарите постигат сериозен успех и при гласуване на новите Устав и Програма на ВМОРО, а също и при избора на ръководни органи. Новоприетият Устав постановява, че "член на ВМОРО може да стане всеки жител на Европейска Турция независимо от произхода, народността и вероизповеданието си, който е готов активно да се бори против всякакви опити за анексиране или подялба на Македония".

                                Дейците на битолския и серския окръзи осъждат фракционирането в организацията, което извършва Борис Сарафов и подкрепата му за сръбската въоръжена пропаганда при появяването и в Македония. За Борис Сарафов се застъпват Пере Тошев и Гьорче Петров и в крайна сметка Сарафов не е осъден на смърт. Конгресът общо решава да не се изпълняват наказания на дейци на ВМОРО провинили се до 1 ноември 1905 година по предложение на Яне Сандански.

                                Очакванията, че конгресът ще изглади съществуващите противоречия остават без покритие. Налага се провеждането на нов извънреден конгрес в София през януари 1906 г., който не се провежда поради убийството на Даме Груев.

                                Така след Рилския конгрес се стига до окончателно разцепление в Организацията. Десните излизат с открита декларация в подкрепа на сътрудничеството с българската държава и изразяват готовност да приемат финансова помощ от нея. Тези идеи левичарите смятат за напълно неприемливи.

                                Крилото на Яне Сандански издава смъртни присъди на водещи организационни дейци. Така се поставя началото на една от най-отрицателните тенденции в македонското движение ¬ физическата разправа с вътрешно-организационните опоненти.

                                Тук някъде и тайно и полека Яне Сандански издава смъртната присъда и на българския цар Фердинанд, заради „предателството на Вардар”.

                                Comment

                                Working...
                                X