1903 България обявява война на Османската империя

[DelaRea]

Прозорец във времето

Проблемът е в това, че точно тогава Русия просто няма думата. Тя е слаба, почти толоова, колкото е по-време на Кримската виойна, ако не и повече, заради революцията си и вътрешните си неуредици. Създава се впечатление, че не може да контролира нито армията и флота, нито населението си в страната. Срещу нея е Великобритания (явно), а Франция още е не толкова проруска, тя си гледа собствения интерес и ние сме в него. Точно тогава в, в този прозорец във времето -1904-1905 г. Фердинанд действа на своя глава и би могъл да спечели. Този прозорец във времето се отваря малко след ангажимента на русите в Далечния изток и се затваря скоро след края на Руско-Японската война.

[DelaRea]

Дунавското споразумение

През есента на 1904 г. София отправя на Букурещ официално предложение за подписване на двустранен договор за „вечен мир, добросъседство и приятелство” между двете страни. Той разбира се, имал клаузи в няколко сфери:
1. Политическа
2. Стопанска
3. Военна
В политически аспект, Договорът предвиждал създаването „на вечни и ненарушими държавни граници между двете страни, базирани на чувствотото за вечна дружба и приятелство между двата братски народа, който няма какво да делят помежду си, и обусловени на общата им вяра и взаимният им поглед в бъдещето и” т.н., все пусти фрази, който не казвали нищо съществено. Тези редове обаче накарали румънските политици да бъдат нащрек, защото приели, че се иска преначертаване на българо-румънската граница в Добруджа.
Във военен аспект, клаузите на Договора предполагали да се създадат общи военни части за защита. Ставало въпрос преди всичко за обща Черноморски Военна Флотилия от кораби на двете страни, която да пази бреговата ивица на двете страни от трети страни. Това били с подчертано антитурска, но и антируска насоченост, понеже в Черно море нямало други държави. Освен това, България в този момент няма флот, а само желание да има такъв.
Другото което предлагала България било да се създаде и Дунавска военна флотилия, „способна да отбранява бреговете на двете държави от трети страни”. Тук вероятно се имало предвид Австро-Унгария, но и пак Русия, защото само те имали интереси в долен Дунав.
Трето, създаване на общи пехотно военно съединение, което да се нарича Обща Морска Пехотна Бригада. Тя би трябвало да бъде съставена от два полка – Морски и Речен, с по две дружини всеки – с по една румънска и с по една българска във всеки полк. Целта на тези войски била да опазва бреговата ивица по море или река на двете държави. Тези пехотинци би трябвало да могат да се бият еднакво добре по суша и море, при водене на отбранителна война да могат да защитават родните брегове като брегова охрана, а при водене на настъпателна война – самите те да да осъществят десант на чужда територия, където да бъдат прехвърляни бързо със наши кораби. Те би трябвало да могат да поемат първия удар при един чужд десант или да нанесат първия удар при собствен десант на своите сили и да удържат до пристигането на подкрепление и в двата случая.
Като последно предложение било създаването на Обща Пехотна Добруджанска Бригада, която да била съставена от два полка – един български от две дружини ( Добрич и Силистра), и друг румънски полк, също от две дружини (Тулча и Черна вода). Целта му била да се осигури мира и спокойствието на цяла Добруджа от устието на р. Дунав до градовете Тутракан и Варна, както и да покаже ясно, че „подобни съвместни военни съединения гарантират на двете страни, че те не таят враждебни намерения една спрямо друга, а са готови да се сражават рамо до рамо срещу общ враг, който и да бил той” и други подобни приказки...
В стопанско отношение Договорът предиждал България да предостави на Румъния „улеснен и облекчен достъп” до беломорското крайбрежие посредством железопътните линии Лом- София-Солун, както и Русе-Стара Загора-Свиленград-Дедеагач.
За по-добрите връзки между двете страни България предлагала да се построят три моста над река Дунав, които да свързват двете приятелски страни при градовете Видин-Калафат, Свищов-Зимнич и Силистра-Калъраш, както и създаване на фериботни връзки между железниците при градовете Оряхово-Бекет, Никопол-Турну Мъгурели, Русе-Гюргево и Тутракан-Олтения.
Като последно предложение Договорът предвиждал сключване на едно международно „Дунавско споразумение” между четирите държави – България, Румъния, Сърбия и Австро-Унгария. То предвиждало на Дунав да се изградят два нови канала, който да благоприятстват корабоплаването на големи съдове по реката и да спомогат за превръщането и в един коридор, който да засили търговията и взаимообмена между страните по брегове на реката и останалия свят. Тези два канала били Черно море-Дунав (от Кюстенджа до Черна вода) и Клисура (по Дунав, на юг от клисурата Железни врата в Сърбия).
Целта на първия канал била да се скъси разстоянието от Гюргево до Кюстенджа, както и влизането на големи „океански параходи” в Дунав (а пък Гюргево щяло да стане морски пристанище, според българските аргументи). Тази стопанска инициатива щяла да бъде реализирана от специално регистрирана за целата фирма с тристранно участие – България, Румъния, Австро-Унгария, като всяка страна щяла да има по 1/3 от разходите и приходите по строежа и бъдещата експлоатация на обекта.
Целта на втория канал била да се заобиколи опасната теснина по Дунав при клисурата Джердап, която силно затруднявал преминаването на кораби надолу по реката. Джердап е най-голямата клисура по Дунав и е смятана за най-опасното място за корабоплаването по реката, което е било невъзможно да се премине без запознат с местността лоцман-водач. За да се реализира това начинание също щяла да се създаде четиристранна фирма – Сърбия и Автро-Унгария с по 1/3, а България и Румъния с по 1/6 част от приходите и разходите.
Успоредно с това, тайно българската страна предложила следното: вечен мир, приятелство и добросъседство меджу двете страни, както и размяна на територии – България да получи територията между сегашната граница до бъдещия канал Черна вода-Кюстенджа, а ще предостави на румънската страна сръбските територии зад Дунав, населени с власи. Що се отнася до канала Клисура – България ще поеме и там румънските разноски. При война на България със съседна държава, Румъния трябва да обяви „благосклонен неутралитет”.
Дунавското споразумение, разбира се било предварително съгласувано с Виена и Будапеща и получило гореща подкрепа, особено от унгарците. Също толкова естествено, то било категорично отхвърлено от Русия, (макар че тя изобщо не била поканена в разговорите), която се почувствала засегната и пренебрегната страна, защото също била „дунавска държава”. Русия остро протестирала подобно начинание, понеже то отклонявало търговските пътища далеч от нейните дунавски пристанища и правели независима Румъния в търговията и по река и по море. Под руско давление, Сърбия също категорично отхвърлила споразумението и категорично не приела изграждането на какъвто и да е канал на своя територия. Стигнало се до тристранни разговори, между София, Виена и Букурещ, при които българи и австрийци настояли румънците да подпишат Споразумението, което без съмнение било в общ интерес. Положението с канала „Дунав-Черно море” оставало същото, а с канала „Клисура” щяло да бъдат преразгледано, най-вероятно инвестициите щели да бъдат отново тристранни, в същата пропорция от по 1/3 от трите страни, като на Сърбия ще бъде наложено решението, взето между трите договорили се страни.
Междувременно продължавали тайните „военни” разговори между българскате и румънската страна. София поставила ребром въпроса за отношението на румъните при един евентуален българо-сръбски конфликт. Тя се интересувала, дали Букурещ би се съгласил да бъде „приятелски неутрален” и в замяна да получи „влашките територии в Сърбия” (термин, умело измислен от българската дипломация). Тези „населени с власи територии” съвпадали с мястото на изграждане на бъдещия канал „Клисура”. При една евентуална война между Сърбия и България, ако тя е победна за София, тази територия ще бъде дадена на Букурещ, който ще може да я управлява както намери за добре, а бъдещите разходи по строежа на канала се поемат от българска страна, без никакви претенции за възвращаемост на вложените средства. Т.е. България поема 2/3 от разходите за строежите на двата канала (българския и румънския дял) и се отказва от приходите си от тях в полза на Румъния.
В териториално отношение България трябвало да получи земата между сегашната граница в Добруджа и бъдещия канал (около 10 000 кв.км.). Като компенсация Румъния трябвало да получи „населените с власи територии зад Дунав, сега под сръбска власт” (около 10 000 кв. км.).
Румънците казали своето много трудно „Да”, но при няколко условия, а именно:
1. Никаква промяна на границата в Добруджа, тя си остава „вечна и непроменима”
2. При една евентуална война между Сърбия и България, завършила с българска победа, Румъния получва „населените с власи територии зад Дунав, сега под сръбска власт” в замяна на благосклонен неутралитет по време на военните действия.
3. „Новите румънски територии” зад Дунав, не могат да бъдат по-малки от „новите български територии в Морава”.
4. При каквито и да е евентуални промени на границите на държавите, територията на Румъния трябва да бъде винаги по-голяма от територията на България.
5. България поема всички румънски разходи по строежите на двата канала, без искания за възвращаемост на положените средства и труд.
6. България се ангажира да построи за собствена сметка един мост над река Дунав, при градовете Русе-Гюргево, който да бъде наречен „Мостът на дружбата”.
7. България дарява безвъзмездно на румънската принцеса един морски дворец в гр. Балчик.

[DelaRea]

Руско-японската война 1904 -1905 г.

Всичко това се развива на фона на разразилата се неочаквано за мнозина война в Далечния изток между Великата сила Русия и новата сила Япония.
Ето малко факти и дати:

Японският принц Ито Хиробуми започва преговори с руснаците през 1902 г. относно Манджурия. Той вярва, че за момента Япония е твърде слаба, за да влезе във война с Русия, и затова предлага Русия да задържи контрола си над Манджурия срещу японски контрол над Северна Корея. Междувременно Великобритания също се намесва, търсейки начини да ограничи руското влияние в Пасифика. През 1902 г. е подписан англо-японски пакт, според който при евентуална война на Япония, с който и да е съюзник на Русия, Великобритания ще заеме страната на Япония. Този съюз дава свобода на Япония при нужда да започне враждебни действия.

Преговорите продължават и на 14 януари 1904 г. Япония предлага формула, според която Манджурия ще бъде извън японската сфера на влияние и, реципрочно, Корея ще остане извън руската сфера на влияние. Руският цар Николай II умишлено забавя своя отговор с ясната мисъл, че подобен ход ще доближи двете империи до война. Без да получи официален отговор на отправеното предложение, на 6 февруари японският министър Курино Шиничиро се среща с руския министър на външните работи — граф Ламбсдорф, и му заявява, че Япония прекъсва дипломатическите си отношения с Русия.

На 8 февруари 1904 г. Япония обявява война на Русия, въпреки че на практика военните действия започват няколко часа преди това. Три часа преди руското правителство да получи съобщението, японският имперски флот атакува руския Далекоизточен флот край Порт Артур. Николай II е шокиран, когато научава новината, защото не смята, че Япония ще започне военни действия, без официално да обяви война. Руските министри също са убедени, че японците не са подготвени. Осем дни по-късно Русия също обявява война на Япония.

В ранните часове на 8 февруари 1904 г. японският флот под командването на адмирал Того Хейхачиро дава началото на изненадваща атака над руския флот в Порт Артур. Японците не успяват да постигнат първоначалната си цел, а именно с изненадваща атака да обезвредят руския флот в Азия.

По същото време се провежда и битката при Чемулпо - през нощта на 9 февруари японска ескадра в състав от 6 крайцера и 8 миноносеца влиза в бой с намиращите се в корейското пристанище Чемулпо бронепалубен крайцер „Варяг“ и канонерката „Кореец“. След 50-минутното сражение получилият тежки повреди „Варяг“ е потопен, а „Кореец“ — взривена.

След битката, продължава започнатото още на 8 февруари стоварване на брега на войските на 1-ва японска армия под командването на барон Куроки, с обща численост около 42,5 хиляди души. На 21 февруари те заемат Пхенян, а към края на април излизат на реке Ялу, по която преминава корейско-китайската граница.

На 8 март в Порт Артур пристига известният адмирал Степан Макаров, който поема защитата на пристанището. Присъствието на Макаров повишава бойния дух на руските моряци. С повишен боен дух и увереност, руският флот на два пъти се опитва да разкъса блокадата на пристанището през следващия месец. И двата пъти се оказват неуспешни, като все пак руснаците успяват да нанесат щети на два от основните японски кораби.

На 13 април руският линеен кораб „Петропавловск“ е ударен от три мини и потъва за 2 минути заедно с 635 моряци и офицери, включително адмирал Макаров. На следващия ден адмирал Того спуска всички знамена наполовина в знак на уважение. На 3 май японците отново правят опит да блокират пристанището, като този път използват остарели морски съдове. На 15 май двата най-мощни линкора „Яшима“ и „Хацусе“ са ударени от мини и потъват. Японският флот губи 1/3 от ударната си сила само за няколко минути. По същото време обаче Втора японска армия окупира Сеул и поема контрола над цяла Корея. В края на април имперската японска армия вече е готова да пресече река Ялу и да нахлуе в Манджурия.

Битката при река Ялу е първото сухопътно стълкновение между двете империи във войната. В навечерието на битката руският генерал Куропаткин държи командването на Източния отряд в състав от 16 000 души пехота, 5 000 души кавалерия и 62 оръдия с различен калибър. Срещу Източния отряд стои японската Първа армия под командването на генерал-майор Тамемото Кироки с обща численост от 42 500 души. До 23 април японците разбират точните позиции на руските защитни линии. В ранните часове на 27 април японските сили започват форсиране на реката. След 2 дни без особена съпротива цялата Първа армия е прехвърлена на северния бряг на реката. Главнокомандващият генерал Куропаткин в този момент нарежда изтегляне към по-защитни позиции. След тежки боеве японците пробиват противниковата линия и обръщат руснаците в неорганизирано отстъпление. Части от 12-та Източносибирска бригада опитват контранастъпление, но са разбити, което отваря още по-голяма дупка в руската отбрана. До 1 май руските части, които не се предават, отстъпват към Фенгхуанченг. Битката при река Ялу завършва с успех за японската армия и показва колко погрешни са първоначалните очаквания, че войната ще бъде кратка и че японската армия е небоеспособна.

Тук някъде България започва своята "умна дипломация" без да се съобразявва с руското мнение, възползвайки се от "прозореца във времето" през който България в силна както никога а Русия - слаба както никога.

[DelaRea]

Цушима, Порт Артур и Мукден

През април 1904 г. японското командване прави успешен десант край Порт Артур и след много тежки боеве и много понесени жертви японските въоръжени сили превземат ключови възвишения около пристанището, където разполагат своите 280-милиметрови оръдия „Круп“. Благодарение на тежката си артилерия японците успяват да нанесат изключително сериозни поражения на руския флот, намиращ се в пристанището.

След смъртта на вицеадмирал Макаров командването на руския флот е поето от адмирал Вилфелм Витгефт. Той получава заповед директно от Санкт Петербург да събере флота си, да разкъса блокадата на пристанището и да съедини силите си с Владивостокската екскадра. Рано сутринта на 10 август адмирал Витгефт повежда своите 6 линейни кораба, 4 крайцера и 16 торпедоносеца в отчаян опит за разкъсване на обсадата. Срещу него адмирал Того разполага 4 линейни кораба, 10 крайцера и 18 торпедоносеца. Около 1 часа на обяд двете ескадри се срещат и започват сражението с артилерийски обстрел от дълга дистанция. Около 18:30 ч. директно попадение в мостика на руският флагман „Царевич“ убива на място адмирал Витгефт. В руското командване настъпва хаос и капитанът на „Ретвизан“ едва спасява от потапяне „Царевич“. Руската ескадра преминава в отстъпление, а адмирал Того се отказва от по-нататъшно настъпление, очаквайки пристигането на Балтийския флот.

С оглед на трудната ситуация в Далечния Изток, цар Николай нарежда Балтийският флот, разположен в Балтийско море, незабавно да потегли за Азия и да вдигне обсадата на Порт Артур. Ескадрата под командването на адмирал Зиновий Рожественски потегля на 4 септември 1904 г. За да стигне до Далечния Изток, Рожественски трябва да прекоси почти целия свят, заобикаляйки Африка, тъй като британците отказват достъп на руснаците до Суецкия канал заради инцидент в Балтийско море.

До декември, на практика целият руски флот в Порт Артур е унищожен от японската сухоземна артилерия. На 2 януари главнокомандващият руските сили в Порт Артур генерал-майор Анатолий Стесъл предава града на изненаданите японски генерали. Няколко години по-късно генерал Стесъл е осъден на смърт заради държавна измяна и некомпетентността си при отбраната на града.

В началото на 1905 г. Куропаткин получава нови подкрепления през Транссибирската жп. линия и окопава армиите си край Мукден. До 1 март японците не успяват да постигнат съществен напредък и основно водят статични боеве с руснаците, като и двете страни понасят жертви. На 7 март Куропаткин започва изтегляне на войски от левия фланг и ги пренасочва срещу настъпващата Трета армия. Куропаткин решава да води лично контрататаката, действията му обаче само разстройват руската отбрана. Ояма насочва всичките си усилия към левия фланг, където частите на генерал Алексеев са пометени. Въпреки огромните жертви, които понасят, японците успяват да пробият линията на руснаците и да откъснат левият им фланг от централното командване. По същото време Трета армия успява да се настани западно от града. Армията на Куропаткин се оказва в сериозна опасност от обкръжение.

На 9 март генерал Куропаткин нарежда отстъпление на север. Нов пробив в руската линия обаче превръща отстъплението в хаотично бягство. Паникьосаните руснаци изоставят ранените си, както и почти цялото си оборудване и провизии. На 10 март японската имперска армия окупира Мукден и спира преследването на руснаците на 20 km северно от града. Руснаците губят в тази битка около 90 000 души, убити, ранени и пленени, и на практика се оттеглят изцяло от Манджурия.

Балтийският флот, преименуван на Втора тихоокеанска ескадра, преминава 33 000 km, за да освободи Порт Артур. Деморализиращите новини застигат адмирал Рожественски още докато флотилията се намира край бреговете на Мадагаскар. Единствената останала възможност на руснаците е да се доберат до Владивосток, като най-прекият път до там преминава през пролива Цушима между Корея и Япония. Именно това и очаква адмирал Того Хейхачиро, който започва подготовка, за да пресрещне руската ескадра още след падането на Порт Артур. Двата флота се срещат на 27 май 1905 г.

Битката започва в 14:00 часа, като още в началните минути мощните батареи на японският флагман „Микаса“ увреждат сериозно няколко руски кораба. Директно попадение в муниционния склад на „Бородино“ предизвиква силна експлозия и линкорът потъва за минути заедно с целия си екипаж. Малко по-късно адмирал Рождественски е ранен от шрапнел и командването е поето от контраадмирал Николай Набогатов. Агресивната атака на торпедоносците и крайцерите на Того разкъсват руската линия и разпръсват флотата на Набогатов. Виждайки безнадеждната ситуация, контраадмирал Набогатов, заедно с остатъка от руската ескадра се предава на адмирал Того.

В тази битка руснаците са почти напълно унищожени, като само три малки плавателни съда успяват да се доберат до Владивосток. След битката при Цушима японската армия окупира остров Сахалин и принуждава цар Николай II да търси примирие.
------------

След падането на Порт Артур на 2-ри януари 1905 г. Румъния приема нашите предложения за съвместна дейност.
А след падането на Мукден България е активизирана за самостоятелни действия, който няма да бъдат одобрени от Петербург.
А, от своя страна, опасявайки се от вражеска атака от Османската империя или от Австро-Унгария, Черна Гора обявява война на Япония, за да може да бъде защитена, колкото е възможно, от Русия - който нападне Черна Гора би влязъл във воойната срещу Русия.

[skorpion1980]

Забравяш обаче, че го има моментът на българско участие в руско-японската война - от една страна доброволческо, от друга чрез тайно снабдяване на Русия с оръжие. А и не съм убеден, че с цел да парират евентуална румънска опасност, нашите политици, които и да са те, биха поощрявали Румъния да търси разширение за сметка на Сърбия в Тимошко, където наистина има много власи. Изобщо не мисля, че това би бил моментът в една алтернативна реалност да се убеди Румъния да се откаже завинаги от всякакви претенции към Южна Добруджа, или по-точно бил е, ама не вярвам на някой от политиците му подобен сценарий да му е бил в главата, а и триесткия мир не би променил като цяло обащата политика на запазване на балканското равновесие, водена от всички велики сили в онзи момент. Главно след аферата Михайляну от 1900 година, румънците само чакат удобен момент за да потърсят разширение на югоизток, дочакват го след Междусъюзническата война в ТР, като специално Братияну винаги, дори на Парижката мирна конференция от 1919 година, е искал и Русе и Варна да влязат в румънските граници, а не само сегашните български области Силистра и Добрич, както става в действителност. Така че дори да има предложение за такъв договор от наша страна, в началото на 20 век, особено вследствие на една променена реалност спрямо нашата алтернативка, просто такъв договор не би минал. Отделно Русия може да е с доста отслабени позиции в следствие на руско-японската война, но активната й дейност по задържането на влиянието над България не би спряла, а и е факт, че поради нарастналите австрийски аспирации към Западна Македония и Солун, политическият ни елит в болшинството си ще продължава да вижда нея като основен съюзник за окончателно осъществяване на нац. идеал, още повече русофилските кръгове у нас умело ще са се погрижили да изкарат нещата антиавстрийски, упреквайки хабсбурите в това, че вследствие българо-турската война от 1903 България не се е разширила отвъд Вардар. А руската дипломация също открито би подкрепила това разширение в онзи момент не за друго, а именно за да отдалечи София от Виена. Така че ако Фердинанд е с Австро-Унгария, то огромното мнозинство от общественото мнение и политическите партии биха били с Русия, макар и отслабена, съответно един твърд проавстрийски курс на монарха по-скоро би довел до събития, подобни на тези от 1886, макар и породени от по-различни обстоятелства. Според мен отслабналата Русия ще търси преврат срещу Фердинанд и назначаване на удобни за нея регенти до пълнолетието на престолонаследника, а дали такъв преврат би минал някъде около 1906-1907 година е друг въпрос.

[skorpion1980]

Накратко използването на този прозорец във времето би срещнал достатъчна вътрешна съпротива, породена от руска намеса, а след Руско-японската война вече сближаването между Франция и Русия допълнително се засилва заради многото заеми, отпуснати от френските банки по посока Петербург. Така че оттам нататък всеки антируски външнополитически курс на България би означавал и сериозно отдалечаване от Франция и нищо чудно една от френските финансови инжекции вече да бъде насочена и към преврат срещу Фердинанд, за да бъдат сигурни французите, че няма да им избягаме от орбитата на влияние, още повече ще виждат като нещо положително за себе си все по-явния сблъсък в интересите на България с тези на Австро-Унгария - главния съюзник на омразната им Германия. Просто излизайки с един по-силен демографски, икономически и военен ресурс от въпросната война от 1903 година, както и обществени антиавстрийски настороения заради недопуснатото под австро-унгарски натиск разширение на Запад от Вардар, за тях бихме били стратегически още по-важен съюзник в антинемските им намерения, така че и те би трябвало да насочат усилия срещу Фердинанд в синхрон с Русия.

[DelaRea]

С това съм съгласен. Фактите са следните:
1. Антиавстрийски настроения сред масите в България, поради това че са ни спрели отсам Вардар.
2. Силно френско влияния, поради икономически и финансови причини, сред индустриалци и банкери
3. Без румънска подкрепа никога не бихме нападнали Сърбия (но и Османската империя). Самата Румъния не иска и да чуе за каквато и да е ревизия на границата в Добруджа.
4. Русофилски настроения сред народа и част от офицерството

Прозорецът във времето се затваря в края на 1905 г. След тази дата, няма никакъв шанс да се води каквато и да е независима политика от страна на България, ако тя бъде определена като откровено русофобска.

Лошото е, че ако през 1905-та не "разоръжим предварително" Сърбия, по-късно няма да имаме такава възможност. Сърбия и Гърция неизбежно ще се съюзят на наш гръб, към тях ще се присъединят Черна Гора и Румъния и ще се окажем в обрач от враждебни съседи. Ако изпуснем инициативата през 1905-та, след това ще ставаме свидетели на събития, които няма да са приятни за нас. Накрая те ще нападнат Османската империя без нас (между 1909-1911 г.) и ние ще бъдем принудени да влезем в съюз с Османската империя и Австро-Унгария за да опазим статуквото, което е по-скоро добро за нас. Накрая това ще ни вкара във война срещу Антантата неизбежно, просто няма да можем да излезем от това русло, защото събитията няма да зависят от нас.
Другият вариант е ние да се съгласим с всички техни условия (на сърби и гърци) и да влезем в Балканския съюз.
Не знам какво да се стори, влизаме в задънена ситуация, в която само наблюдаваме събитията. Какво предлагаш?

[skorpion1980]

Ами да следваме хронологията на събитията. Значи ясно е, че първите години след въпросната война ще си мируваме и ще се развиваме. Напомням - имаме нови важни дипломатически партньори (американци, холандци, испанци, скандинавци и пр.), с които търговията здраво би се разраснала, особено предвид повишения международен рейтинг на България не само като нова независима държава, но и като такава, която е победила довчерашния си душманин. Основна пречка за безвъзвратна ориентация към все по-ясно оформящата се Антанта след Руско-японската война, е Фердинанд. Едновременно с това руснаци и французи с толкова повишената ни цена в никакъв случай не искат и да чуят да ни изпуснат, като дори бихме имали по-голяма подкрепа от тях спрямо сърбите и гърците ако това е цената да ни задържат. Следователно можем да опитаме да разиграем един опит за преврат срещу Фердинанд, подпомогнат и от Русия и от Франция. Преди това обаче трябва да проследим линията му на сближаване с Австро-Унгария, която да доведе до съответното политическо и обществено напрежение в страната. Другата възможност е Сърбия и Гърция правят съюз срещу ОИ, започват война с нея, да кажем в момента на избухване на младотурската революция, а България без да сключва съюз с тях също да атакува османците малко по-късно с мотива, че има не по-малки права над балканското им наследство. Разликата би била, че бихме заделили поне 100 хил. войска да пази границата с Румъния, а срещу турците бихме тръгнали с 300 хил., тъй като гърци и сърби без съюз с нас биха мобилизирали доста повече отколкото в ТР.

[DelaRea]

Опит за преврат срещу Фердинад е възможен в края на 1906-началото на 1907 г. (националната стачка на железниците, освирването на Фердинанд от студентите, затварянето на Университета и т.н.). Настроения за това има в обществото, така или иначе.
Не знам обаче до колко би бил успешен. Само военните биха могли да го сторят, и то офицерите-русофили (надявайки се на помощ от неутралните патриоти сред военните). Може би и от ВМРО биха се включили, заради "предателството на Вардар".
Притеснението ми е че ще се получи като през 1886 г. и само ще ни развали имиджа на стабилна държава. Може ли да се повторият сръбските събития от май 1903 г?
Да не забравяме, че царят в момента е вдовец, престолонаследника е малолетен, кои биха били регентите? И кои от генералите, биха извършили подобен преврат? И кой взема властта, Демократическата партия на Малинов ли?

[skorpion1980]

И веднага ти казвам защо този сценарий е възможен - порасналото самочувствие може да накара определени кръгове у нас да повярват, че сме способни да воюваме едновременно с Румъния и ОИ. Другият момент е, че едно преждевременно избухване на войната би означавало и никакво румънско отклонение от прогерманския външнополитически курс, защото Карол 1 не би го позволил. По негово време хитрецът-франкофил Братияну е бил държан встрани от вземането на съдбовни за страната решения. Общо взето в ТР румънците имат късмета Карол 1 да умре съвсем навреме, иначе щяха да видят Велика Румъния през крив макарон.

[skorpion1980]

Опит за преврат срещу Фердинад е възможен в края на 1906-началото на 1907 г. (националната стачка на железниците, освирванетона Фердинанд от студентите, затварянето на Университета и т.н.). Настроения за това има в обществото, така или иначе.
Не знам обаче до колко би бил успешен. Само военните биха могли да го сторят, и то офицерите-русофили (надявайки се на помощ от неутралните патриоти сред военните). Може би и от ВМРО биха се включили, заради "предателството на Вардар".
Протеснението ми е че ще се получи като през 1886 г. и само ще ни развали имиджа на стабилна държава. Може ли да се повторият сръбските събития от май 1904 г?
да не забравяме, че царят в момента е вдовец, престолонаследника е малолетен, кои биха били регентите? И кои от генералите, биха извършили подобен преврат? И кой взема властта, Демократическата партия на Малинов ли?

Така или иначе с най-висок рейтинг може би ще си остане НЛП, която нищо чудно предвид доказано разумните и прагматични външнополитически виждания на Петков и Генадиев да би играла с русофилските НП и ПЛП, както и със също прагматичната ДП, докато Фердинанд ще прави и невъзможното да лансира радославистите. Така че не само офицерите-русофили като Вазов и Димитриев, но и такива като Бояджиев, родени в Охрид, демек с лично засегнати интереси от една проавстрийска политика, биха се включили, да не забравяме и ВМОРО, чиито мотиви са ясни. Пък и Николаев въпреки добрите му отношения с царя не би му цепил басма ако вижда, че отива против интересите на страната, готвейки се да си изпълнява задълженията на немец в България. Пък и си го бива в превратите Николаев, справка румелийския от 1885. Колкото до регентите единият със сигурност би бил генералът с най-големи заслуги за преврата, другите двама ми е по-трудно да преценя.

[DelaRea]

Генералите превратаджии през януари 1907 г. биха могли да бъдат следните: (обичайния заподозрян) Радко Димитриев - тогава началник-щаб, Иван Цончев, по линия на ВМРО, когото сложихме за командир на 11-та македонска пехотна дивизия с щаб в Кюстендил, може би Стефан Паприков - бил е инспектор на пехотата, според нашата алтернатива през войната 1903 г. командва 3-ти корпус, ако го върнем след войната пак инспектор или преместим като командир на 1-ви западен корпус, става, само ме притеснява, че е бил против преврата от 1886-та г., Петър Тантилов - със сигурност, точно такъв профил се търси - талантлив военен, но с личнен проблем с царя.
Но подобен преврат би бил немислим без героя от войната Кирил Ботев, да не говорим за Данаил Николаев.
Рачо Петров е в немилост и не е фактор след мира, но Михаил Савов?

[skorpion1980]

Савов по-скоро би бил лоялен на царя, ако последният му предложи щедри комисионни занапред що се отнася до сделките по вноса на оръжие, но както казах един от най-активните би бил Климент Бояджиев, който горе-долу тогава трябва вече да е станал генерал.

[DelaRea]

2 в 1?

Между другото, сега си мисля, че нещата изобщо не си противоречат. Можем да ги направим заедно и двете, 2 в 1. Защо?
Защото в ТР, се случва така, че след като България излиза от руска орбита през 1885-та, това довежда до война със сърбите, разваляне на отношенията София-Петербург, последвано от опита за преврат на русофили офицери срещу владетеля-немец.
Абсолютно същото се повтаря и сега, стъпка по стъпка. Само сгъстяваме боите и засилваме нещата.
Победата срещу сърбите не спасява Батенберг от преврат, едно нова война срещу Сърбия през 1905-та дори да е победна, не би спасила и Фердинанд през 1907 г. Дори напротив - така всичко си идва на мястото, защото България е отишла твърде надалеч, на път е да стане проавстрийска, и това не се нрави на Русия, Франция и Великобритания. И ако през 1905 англичаните са с японците против руснаците, то с всяка изминала година отношенията им се подобряват. Така че напълно е възможно една война срещу Сърбия да доведе до преврат срещу Фердинанд, инспириран от Антаната, докато ако сме си траели, могат да си траят и те.

Така че ти предлагам да го направим и едното и другото, както и случая "Пантелеймон" (броненосеца Потьомкин), който окончателно да скара София и Петербург.

[DelaRea]

Така или иначе с най-висок рейтинг може би ще си остане НЛП, която нищо чудно предвид доказано разумните и прагматични външнополитически виждания на Петков и Генадиев да би играла с русофилските НП и ПЛП, както и със също прагматичната ДП, докато Фердинанд ще прави и невъзможното да лансира радославистите. Така че не само офицерите-русофили като Вазов и Димитриев, но и такива като Бояджиев, родени в Охрид, демек с лично засегнати интереси от една проавстрийска политика, биха се включили, да не забравяме и ВМОРО, чиито мотиви са ясни. Пък и Николаев въпреки добрите му отношения с царя не би му цепил басма ако вижда, че отива против интересите на страната, готвейки се да си изпълнява задълженията на немец в България. Пък и си го бива в превратите Николаев, справка румелийския от 1885. Колкото до регентите единият със сигурност би бил генералът с най-големи заслуги за преврата, другите двама ми е по-трудно да преценя.

Да, за Климент Бояджиев не се сетих, той става напълно. Вече полковник (защо не и генерал?), началник щаб на 2-ри корпус (би могъл и да командир на 10 Беломорска дивизия).
Регентите с оглед на ситуацията (княгиня Мария Луиза е починала, нова царица още няма) биха били, според мен само мъже - един военен, един политик и един духовник. Може би Данаил Николаев, Димитър Петков и екзарх Йосиф?
Всъщност, вместо Димитър Петков май е по-добре Димитър Станчов.
А най-добре, като че ли е Иван Евстратиев Гешов.