На следващия ден се стигнало да следните действия на двете страни - България и Австро-Унгария.
Българският генерален щаб дал заповед на всички свои войски за напредване, с всички сили и колкото се може повече, като ще имат на разположение само три дни за постигане на поставените им задачи. Що се отнася до Вардар, българите спазили своето обещание редовната армия да не преминава реката. За сметка на това, цялата I-ва бригада на 10-та Македонска дивизия (38-ми и 39-ти полка, около 5 000 човека) била разформирована още на деня (16 октомври) и бойците и, разделени на чети от по 100 човека, преминали през следващите три дена реката при Велес, превръщайки се в "неформална армия", част от местните македонски въстанници.
Междувременно Виена заповядала на Конрад с неговата 8-ма Тиролска дивизия да не спира изобщо в Косово, а да продължи устремния си ход напред, да премине границата между Косовски и Скопски санджак и да заеме Скопие, като бъде настоятелен, но в никакъв случай да не се стига до въоръжено стълкновение с българите. 66-та пехотна пехотна Триестка бригада били отпратена по река Дрин на юг, в посока Дебър, за да респектира османците на Зеки паша, като препоръките към Красник били като към Конрад - да проявява настойчивост, но не и военна сила.
Същевременно Виена отправила нота до Истанбул, като призовала Султанът незабавно да поиска примирие. Великият везир пожелал още няколко дена отрочка, преди да се предприеме това, на което австрийския дипломат отговорил с думите - "Защо, за да загубите още някой вилает ли?
Ултумативно бил даден срок на Портата до 20 октомври да има постигнато примирие с българите, "за да се спре разрухата в Империята, в противен случай, австрийската армия сама ще наложи мира, ако трябва и насила".
Под този натиск от Виена и след като била посъветвана от всички останали Велики сили, Портата, разбрала че е сама срещу всички, решила да поиска примирие. С тази нелека задача - "да се подпише изгодно за Османската империя примирие с българите до три дни" - бил натоварен османският комисар за Македония Хюсеин Хилми паша. Нямайки никакво време, нито пък каквато и да е връзка с българите, той предприел един отчаян ход, който се оказал единсвено правилен - отправил се веднага към Валовища, от където смятал да продължи на север и да срещне български войски.
Срещата обаче станала по-бързо още с пристигането му в Сяр, на 19-ти октомври, му било съобщено, че българите вече са пред града и се канят да го атакуват. Хилми паша поискал веднага да се срещне с началника им - това било едва авангарда на Кавалерията и българите го завели при своя командир - подполковник Иван Колев. Колев се позаинтересувал за високата особа насреща си и разбирайки, кой е той му и с каква мисия е при него, му оказал пълно уважение и съдействие.
"Моля уважаемият паша да изчака по-големите началници, с които ще се разберат и които идват след нас, до час-два. До тогава, можем да влезем заедно в града и да изчакаме там началството. Но има едно условие - османските войски незабавно да напуснат града, иначе ще се стигне до сражение, а пашата ще се третира едва и не като военнопленник, озовал се в тила на врага. Може ли пашата да ни помогне за това, както ние ще помогнем за мира?
Пашата нямал друг избор, освен да се съгласи - той и Колев влезли в града с дузина кавалерийци, и след кратък разговор насаме между пашата и местния комендат, последния напуснал града и заедно с войниците си към Солун. Така Сяр бил завладян от българите - от 12 смели конника, един доблестен полковник и един смирен паша.
Българският генерален щаб дал заповед на всички свои войски за напредване, с всички сили и колкото се може повече, като ще имат на разположение само три дни за постигане на поставените им задачи. Що се отнася до Вардар, българите спазили своето обещание редовната армия да не преминава реката. За сметка на това, цялата I-ва бригада на 10-та Македонска дивизия (38-ми и 39-ти полка, около 5 000 човека) била разформирована още на деня (16 октомври) и бойците и, разделени на чети от по 100 човека, преминали през следващите три дена реката при Велес, превръщайки се в "неформална армия", част от местните македонски въстанници.
Междувременно Виена заповядала на Конрад с неговата 8-ма Тиролска дивизия да не спира изобщо в Косово, а да продължи устремния си ход напред, да премине границата между Косовски и Скопски санджак и да заеме Скопие, като бъде настоятелен, но в никакъв случай да не се стига до въоръжено стълкновение с българите. 66-та пехотна пехотна Триестка бригада били отпратена по река Дрин на юг, в посока Дебър, за да респектира османците на Зеки паша, като препоръките към Красник били като към Конрад - да проявява настойчивост, но не и военна сила.
Същевременно Виена отправила нота до Истанбул, като призовала Султанът незабавно да поиска примирие. Великият везир пожелал още няколко дена отрочка, преди да се предприеме това, на което австрийския дипломат отговорил с думите - "Защо, за да загубите още някой вилает ли?
Ултумативно бил даден срок на Портата до 20 октомври да има постигнато примирие с българите, "за да се спре разрухата в Империята, в противен случай, австрийската армия сама ще наложи мира, ако трябва и насила".
Под този натиск от Виена и след като била посъветвана от всички останали Велики сили, Портата, разбрала че е сама срещу всички, решила да поиска примирие. С тази нелека задача - "да се подпише изгодно за Османската империя примирие с българите до три дни" - бил натоварен османският комисар за Македония Хюсеин Хилми паша. Нямайки никакво време, нито пък каквато и да е връзка с българите, той предприел един отчаян ход, който се оказал единсвено правилен - отправил се веднага към Валовища, от където смятал да продължи на север и да срещне български войски.
Срещата обаче станала по-бързо още с пристигането му в Сяр, на 19-ти октомври, му било съобщено, че българите вече са пред града и се канят да го атакуват. Хилми паша поискал веднага да се срещне с началника им - това било едва авангарда на Кавалерията и българите го завели при своя командир - подполковник Иван Колев. Колев се позаинтересувал за високата особа насреща си и разбирайки, кой е той му и с каква мисия е при него, му оказал пълно уважение и съдействие.
"Моля уважаемият паша да изчака по-големите началници, с които ще се разберат и които идват след нас, до час-два. До тогава, можем да влезем заедно в града и да изчакаме там началството. Но има едно условие - османските войски незабавно да напуснат града, иначе ще се стигне до сражение, а пашата ще се третира едва и не като военнопленник, озовал се в тила на врага. Може ли пашата да ни помогне за това, както ние ще помогнем за мира?
Пашата нямал друг избор, освен да се съгласи - той и Колев влезли в града с дузина кавалерийци, и след кратък разговор насаме между пашата и местния комендат, последния напуснал града и заедно с войниците си към Солун. Така Сяр бил завладян от българите - от 12 смели конника, един доблестен полковник и един смирен паша.
Comment