Името Урдовиза във формата Оркуиза за първи път в средновековните литературни източници се появява в “Географията” на Идриси /ср. на Х²² век/. В италианска морска лоция от 1296 г. името и е предадено /ако разбира се става дума за Урдовиза/ във формата Виополи. В друг италиански портулан от Х²V в., познат в гръцка редакция, Урдовиза е спомената под формата Верниза. Урдовиза се среща и във всички без изключение италиански морски карти от Х²V – ХV в., като се разполага между Созопол и Агатопол, а името и е предадено в многобройни форми – Уердиза, Вердиз и т. н. тези данни, които регистрират съществуването на една значителна, поне по площ крайморска крепост в Х²² – Х²V век, са крайно недостатъчни, за да се проследи в подробности политическата история на Урдовиза през Средните векове. Но т. к. областта на Приморска Странджа /от Созопол до Агатопол/ между 1201 – 1366 г. /с прекъсване от 1263 до 1307г./ е била в границите на Второто българско царство, трябва да приемем , че през този период животът в крепостта е свързан преди всичко с живота на средновековна България. Споменаването и в портуланите и в морските карти през Х²²² – Х²V в. е свидетелство, че в рамките на експортните възможности на своя хинтерланд Урдовиза е взела известно участие в международната морска търговия. Впрочем в логоса на Алексий Макремболит, в който се описва между другото и генуезката атака срещу Аполония през 1352г. се споменава, че след завземането на Аполония, генуезците се насочили към близко разположената крепост Авордовиза – това несъмнено е Урдовиза. Жителите и обаче срещу 10 000 златни номизми откупили града от разграбване. Сумата, ако сведението е вярно, не е малка за епохата и е едно свидетелство за богатството на населението, постигнато вероятно чрез морска търговия. Съдбата на Урдовиза при честите промени на политическо господство над Българската Черноморска област между 1366 и 1453 г. е твърде неясна поради пълната липса на достоверни сведения. В един документ от 1453 г., публикуван наскоро от видния италиански историк Агостино Портуси, крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите черноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453г. преди падането на Цариград. Една хубава странджанска легенда свидетелства за превземането на града от турците през 1411г., когато те са завладели и други крепости.
Една странджанска легенда свидетелства за това събитие. Тя разказва как е станало определянето на границите на Хасекията - област в Странджа със 17 български села, която чак до 1834 г. е лично владение на султана. Султанът поискал от владетелката на крепостта "бяла Стана" (или Мария в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревземаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да й подари като лично владение и да освободи от данъци толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил, а Мария решила да го надхитри. Тя разставила на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Северна Странджа. Конят, който ездачът използвал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума, а в чест на истинския герой на тази история - издъхналия кон - жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман (Залив на ата). Тази легенда, изчистена от романтичните подробности, отговаря напълно на историческата действителност от края на ХIV и началото на ХV в. Тогава редица дребни феодали в този край предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. Иначе наистина е трудно да се обясни с какво Хасекията - един беден планински край, е заслужил да бъде обявен за лично султанско владение.
Урдовиза съществувала до ХVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението й се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица.
Една странджанска легенда свидетелства за това събитие. Тя разказва как е станало определянето на границите на Хасекията - област в Странджа със 17 български села, която чак до 1834 г. е лично владение на султана. Султанът поискал от владетелката на крепостта "бяла Стана" (или Мария в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревземаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да й подари като лично владение и да освободи от данъци толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил, а Мария решила да го надхитри. Тя разставила на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Северна Странджа. Конят, който ездачът използвал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума, а в чест на истинския герой на тази история - издъхналия кон - жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман (Залив на ата). Тази легенда, изчистена от романтичните подробности, отговаря напълно на историческата действителност от края на ХIV и началото на ХV в. Тогава редица дребни феодали в този край предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. Иначе наистина е трудно да се обясни с какво Хасекията - един беден планински край, е заслужил да бъде обявен за лично султанско владение.
Урдовиза съществувала до ХVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението й се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица.
Comment