Северозападне границе среднjовековне Бугарске

[Курт]

И тези.

[Курт]

Ето още нещо, около темата. Камена де си?
Вижте руската карта, тя е прерисувана от западен образец. Река Велика Морава е дадена като граница между България и Сърбия! И това е факт за всички карти до началото на 18. Едва с временната окупацията на Тимошко от австрийците (1718-1739 г.) в Западната географска традиция, българско Тимошко почва да се дава като част от Сърбия.

Вижте и това: www.history.swu.bg/PDF/10-2.pdf

Ето го в ХТЛМ вариант:
Това е html версията на файла http://www.history.swu.bg/PDF/10-2.pdf.
G o o g l e автоматично създава html версии на документите докато индексираме мрежата.
(Page 1)

ОЩЕ ЗА ЕТНИЧЕСКИТЕ ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА
НАРОДНОСТ СПОРЕД ОСМАНСКИ РЕГИСТРИ ОТ ХV-XVI В.
Румен Ковачев

Наскоро, проф. Цв. Георгиева, един от утвърдените познавачи на ос-
манската действителност, в обобщаващо изследване на периода ХV-XVII
в., представи изчерпателен анализ на редица аспекти във връзките между българската етническа общност и българското пространство в конкретни-те му историко-географски, социално-икономически и етнически ситуации,влияния и промени. Без да се спирам подробно на многопосочността на повдигнатите от автора въпроси ще спомена, че в конкретната си работа с преводи на османотурски регистри и други изследвания, проф. Георгиева резюмира няколко основни варианти на селищната мрежа по българските земи . Използваните от авторката материали обаче обективно я насочват към очертаването на воебразните отклонения от иначе стройния модел във вертикалното структуриране на селищната система по българските земи в ранните векове от османското господство. Сред особенните случаи изпъкват различията в структурата на селищната система по високото плато на Добруджа, земите на Видинското царство, превърнато от османците в част от общата административната система под името Видински санджак. Последнит сред “особенните” случаи в селищната структура обхващал високопланинския район на р. Черни Дрин.
Ако се вгледаме внимателно и трите историко-географски области фор-
мират граничните зони, в които била разположена българската народност
непосредствено преди появата на османците на полуострова. На североизток до делтата на р. Дунав, на северозапад до планината Ключ (днес на територията на Сърбия) и на югозапад дн. граничен регион между Гърция и Македония. Това от своя страна ме наведе на мисълта да се върна отново към някои от разглежданите преди време въпроси, да се допълнят, доколкото това е възможно, на базата на османските свидетелства, достигнатите щрихи в тогава търсената оценка на мястото на”пограничните” райони в общобългарското социално и икономическо пространство.
Преди години имах нелеката задача да обобщя тогава достъпните ни
Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история - ЮЗУ “Неофит Рилски” - Благоевград, 2/2005
Review of Chairs of History at Law and History Faculty of South-West
University - Blagoevgrad, vol. 2/2005
(Page 2) османотурски свидетелства, представени преди всичко в документите на имперския данъчен кадастър. Десет години по-късно достъпните пред българската османистка документи са в значително по-голям обем и несравнимо разнообразие.След въпросната 1992 (по-точно в периода от 1995-1998) г. документалното богатство, на чиято основа от 60-те години насетне се изграждаха постигнатите не само от проф. Георгива и колегията османисти изводи за историческата действителност в османските предели, нарастна многократно. Към използваните сведения от съхранявани в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София османски извори, се прибавиха такива, които същият получи вследствие на размяна на архивни материали с изключително богатия османски архив в Истанбул. Интересът към новите архивни материали предизвика у нас поредица от разработки на различни страни в богатата палитра от историческа съдба на българския народ в периода на османското господство. Най-благодатни се оказаха османските регистри,чрез които изследователят често се натъква за първи път на ценни сведения за миналото на обширни региони от българската народностна територия.
Тук едва ли мога да изчерпя достигнатото по въпроса за мястото на
Видинския санджак от ранните векове на османско господство в българската и балканска историопис. Не може да се пренебрегне обаче постигнатото от проф. Душанка-Лукач и проф. Вера Мутафчиева, като последната още през 70-те години на миналия век отбелязва значителните отлики между селищната система във Видинско и останалите български предели.
Границите на Видинския санджак, конкретно техните западни, югоза-
падни контури са били вече обект на изследване, при това направено на
основата на данните от османските регистри. От съществено значение за
настоящото разсъждение остава тезата, че през посочените векове западната граница на Видинския санджак представлява и приблизителата зона на разделяне на българската и сръбска народности.
На пръв поглед това като мели не подлежи на съмнение, тъй като този
извод се основава на факта, че границите на санджакът били определени на основата на тези на Видинското българско царство. Използваните от Мутафчиева – Лукач сведения от съкратен тимарски опис, съставен през 1454-1455 г., като и издирените по-късно подробни дефтери съдържат неопровержими доказателства както за “славянския, принадлежащ към българската група” характер на местната топонимия, така и за българския характер на рапространената в този период лична именна система. Отразените в тимарските описи имена на местни данъкоплатци не се отличават от имената на тези от съседния, Никополски санджак. Така например сред жителите на с. Белоне (дн. югоизточно от с. Свърлиг, Сърбия, в посредната четвърт на XV в. в границите на нахия Исферлиг, Вид. санджак) четем имена като Дамян, Куман, Никола, Иван, Борислав, Пантелей, Драгибрат, Райчо и т. н.т.
Тъкмо сведенията от тимарските регистри от XV-XVI в. подтвърждават
(Page 3) тезата за пълно сходство на топонимията и ономастичните системи, използвани от населението от Видинския, Никополския и Софийски санджаци.
В подтвърждение на възгледа, че именно западната граница на Видин-
ския санджак през XV-XVI в. била контактната зона между българската и
сръбски народности, могат да се приведат и други примери с имената на
данъкоплатците от описите от 70-80 г. на петнадесетото столетие. Нещо
повече, в редица селища от нахиите Исферлиг и Тимок (дн. с. Свърлиг и
поречите на р. Църни Тимок) османските длъжностни лица записвали като второ име на някои от главите на местните домакинства названието “сърб” (сърбин) – Радослав сърбин, Борко сърбин, Поп сърбин, Божидар сърбин и др.
Очевидно е, че при тези платци на преден план излизали качества,
които ги отличавали от съселяните, т.е. налице била отлика по етническа,при това съзнавана и декларирана принадлежност. Тогава ми беше трудно да посоча, какъв бил процента на тези лица, спрямо общия брой на местните жители, но очевидно той бил приблизително равен на съотношението между регистрираните като “пришълци” данъкоплатци и местните жители. Като безспорен може да се определи фактът, че на територията на Видинския санджак през XV-XVI в. живеело българско по своето самосъзнание,християнско по вероизповедание население и всички други местни или придошли (спрямо времето на съставяне на съответния дефтер) отвън жители ясно съзнавали различията и ги декларирали пред официалните власти. В този смисал едва ли имат научни основания твърденията на някои сръбски историци, че например “неготинската крайна е част от онези малко краища на нашата (сръбска – бел. моя) земя, чието исторически минало от XIV-XVIII в. е почти непроучено..”
Трябва да се подчертае, че в посочения период, особенно от началото на шестнадесетото столетие, в някои северни части от територията на снаджака приключва колонизацията на влашко население, имащо статут на погранична охрана. Правдиво е обощението на ставащото в региона като “незавършения процес на постепенното отсядане и бавно аграризиране на едно номадстващо население, който навярно е започнал в българското Средновековие” .
Регистрите от XV в. позволяват да се очертаят границите на по-малки-
те административни единици, вероятно също онаследени от османците от
периода преди тяхната поява тук. Започвайки от север на юг, териториите на отделните нахии имат следния вид. Нахията Фетх-юл ислам обхващала територията на дн. Неготинска равнина от юг, северната граница минавала по течението на р. Дунав и Мироч планина – от запад, заедно с областта Ключ. Нахията Кривина обхващала водосборния район от долното течение на р. Тимок, на юг границата й съвпада приблизително с тази на дн.Зайчарски срез. Прави впечатление, че сведенията за селища по територията на посочените административни единици са твърде оскъдни в сравнение с данните за неселените места от съседните нахии. Това позволи на някои изследователи още преди години д априемат, че по това време посо (Page 4) чените територии от този балкански ареал не били включени в османската военно-административна система, че още от края на XIV в. това представлявало “ничия земя”, своеобразен “пограничен край” .
Прецизният поглед върху мстоположението на редица селища, предс-
тавени още в най-ранния тимарски опис на Видиския санджак показва, че северните му нахии не били лишени от население. Вярно е, че числото на данъкоплатците от тези райони не достига размерите на данъкоплатците от останалите администретивни единици. От значение е все пак фактът, че през
последната четвърт на XV в. в тези нахии са регистрирани 1641 войнушки
бащини, които, поради мястото на техните притежатели в османската со-
циална и военна структура, останали извън тимарската регистрация. Очевидно е, че раздаването на посочените бащини и заселването на споменатите власи-филурджии продължило неивестно колко дълго време.
Във всеки случай още по времето на създаване на регистъра от 1454 г.
част от тези бащини, респективно селища, съществували и това било вре
мето на постепенно формиране поселищната структура на тези нахии. Процесът продължавал с различни темпове до края на първата четвърт на шестанадесети век и краят му може да се отнесе към 1524 г., когато вероятно била завършена от османците крепостта “Фетх-юл ислам” на р. Дунав. Много скоро последната се превръща във важен пристанищен, стратегически и търговски център на посочените раони от територията на санджака.Видинската нахия обхващала низината около града, цялата територия на дн. общ. Видин,преобладаващата част от земите на дн. общини Дунавци,Кула, до границите на землищата на селата Бойница и Ново село. Земите на запад от горното течение на р. Тимок били обхванати в административните единици Черна река, Баня и Исферлиг. Нахията Черна река нямала,според тимарските описи, регистриран административен център. Обхващала водосборните райони на р. Черни Тимок до вливането му в р. Тимок, този на р. Любвица и Черна (Църна) река.
Нахията Баня била с най-малки размери и обхващала селищата, които
днес влизат в рамките на общината Соко баня. Нейн естествен ценътр в
края на XV в. била крепостта Баня, която заедно с крепостите исферлиг,
Видин, Белград е Филурдин (вер. Укрепление в близост до дн. с. Флорен-
тин, общ Ново село, България) формирали системата от укрепени центро-
ве на санджака до първата четвърт на XVI в.
Нахията Исферлиг (Свърлиг) се покривала по територия с днешните общини Свърлиг, Сърбия. Обхващала водосборните райони на реките Свърлишки Тимок и Тополничка, която се вливала в р. Българска Морава (дн. р. Южна Морава, Сърбия) северно от Ниш. Нахията Тимок обхващала централната част от територията на санджака и по-точни водосборната зона на р. Търговищки Тимок и средното течение на р. Тимок.
Нахия Загорие била разположена на юг от нахия Видин, обхващала
водосборните райони на р. Арчар, Видбол и Войнишка, части от дн. общи-
(Page 5)ни Димово, Грамада и Мокреш. Нахията Поломие била разположена в най-югозападните части от територията на санджака – нейните селища били разположени по течението на р. Скомля, Лом и Цибрица. Последния район към средата на 70-те години на XV в. бил предаден към съседния Никополски санджак и негово основа била сформирана казата Чибре (дн. региона около с. Горни Цибър). Осатаналата във Видински санджак територия от тази нахия била разположена в землищата на общините Лом, Брусарци, Ружинци и Медковец. В средата на XV в. районите на Белоградчик и Чупрене били включени в нахия Поломие, при което крепостта Белград представлявала естествен укрепен и административен център на нахията. Следващият, сред класифицираните от Георгиева като особенни сред поливариантната система на селищна мрежа и устройство по българските
земи, бил региона, очертан от османските вилаети Дебър, Дълго бърдо и
Черменица. В заключенията си авторът отделя внимание на причините за
това, че селищната мрежа в този високопланински регион, прорязан от малки вътрешни котловини се характеризира с малки по численост, но значителни на брой, населени с християни селища. Очевидно данните от османския кадастър не случайно “водят” изследователят към следващ “пограничен” за българската народност район. Работата на проф. Георгиева ме наведе на мисълта да се обърна към някои интересни, според мен, наблюдения върху етническите дадености по тези югозападни за българската народност граници.
Струва ми се уместно да обясня изпозването на изрази като “югозапад-
ни български земи”, “българско население от Македония” и др. Разбира се,обстоен историографски преглед по въпроса тук едва ли е възможен, а и целта не е да се споменатия да се дискутира. Ще трябва да се задоволим с един, но много важен елемент от реконструкция на историческото минало – сведенията, които ни предлагат османските регистри от XV в. Последните недвусмислено свидетелстват за славянски и то български характер на местната топонимия. Що се отнася до антропониямията, ще се върна към изводите по този въпрос, направени от проф. Хр. Гандев. Възприемайки тезата, че всяка етническа формация със свий език и култура създават и собствен репертоар на личните имена, които се иползват от всички нейни
членове, врастват се в техния бит и стават нейно собствено достояние, авторът очертава няколко основни ареала на земите, на които била разположена българската народност през XV в. и за които са запазени именни основи, извлечени от тимарските описи. Данните от последните свидетелстват за повсеместно използване на пет основни именни основи от населението (Драг-, Рад-, Стан-, Добр-, Брат-) в районите на Търново, София, Благоевград (Джума‘и баля), районите на Сяр, Солун, Кукуш-Демир хисаръ, Битоля и Костур . Споменатите пет именни основи формират приблизително 30 % от всички използвани от населението имена, при положение,че общия им брой надхвърля 100. Концентрацията на тази именна група е (Page 6) най-висока в районите на София – 61.2 %, Търново – 33.15 %, Благоевград – 38 %, Кукушко и Демирхисарско – 38 % и по-ниска в района на Солун, Сяр и Битолско-Костурско. Спадането на честотата в използване на тези именни основи в района на Солун, Сяр, донакъде в Битолско-Костурско, продължава авторът, се дължи на проникването в “описите на именаот гръцки езиков произход и от църковния репертоар” . Сведенията от тимарските описи показват, че жителите на значителен брой селища в централните, западните и югозападните части (както стана ясно, днес това положение важи с пълна сила за огромен ареал от Балканския полуостров) на Балканите използват единна именна система не само за назоваването на своите населени честа, но и на своите деца. Използвах изводите на покойния проф. Гандев, що се отнася до граничната зона на българската именна система за южната част от дн. Егейска Македония, но използваните сведения от тимарските описи предоставят, при това значително по-големи възможности за централните и северни части на дн. Р. Македония. От информацията за имената, определяща етническата принадлежност на данъкоплатците, може да се види, че в Северна Ма-
кедония, в нахия Скопие – района Скопска Черна гора – Кумановското
поле на съставителите на тимарските описи са се представили като сърби (“сърб”) общо 50 мъже, глави на пълночленни домакинства и 16 като арнаути (“арнавуд”). Приблизително обратно е положението в нахията Тетово – 55 са арнаути и 25 сърби. За останалите нахии в описите не са представени етноопределящи лични или бащини имена, което означава, че те се начмирали встрани от граничната етническа зона. През 1466 г. разсейването на лица, които имали етноопределяща съставка в името си (“сърб” и “арнавуд”) било значително по-голямо. Арнаути се появили в Битолското поле, Прилепско и в други части на Северна и Централна Македония. Що се отнася до района, разположен на юг от билото на Шар планина, то тук границата между българи и албанци представлява много по-широка зона, нещо, което се определяло от многовековното съвместно битуване на двете народности. Впрочем, още от заселването на славяните на полуострова, слвянския елемент присъства на територията на дн. Албания, при това играе определена роля например в “етническото обособяване” на две групи от албанската народност – геги и тоски. Много вероятно през XIII и XIV в., благодарение на полуномадския си бит отделни грпи арнаути да са
преминали както към Западна, така и към Югозападна Македония. Мощен
тласък за тяхното предвижване, дори емигриране в Италия и Северна Аф-
рика дали борбите на Скендер бей. Това било и времето на използваните в работата описи. Вероятно именно от средата на XV в. албанци проникват в областта Черменика, Горен и Долен Дебър, Горна река, както и южно от Охридското езеро. По този начин междинната зона между българската и албанската народности в средата на XV в. представлява обширна територия, ограничена от средното течение на р. Дрин и р. Радика, Дебърско – (Рage 7) северната негова част, през Охридското езеро в централаната си част до района Корча – Лесковица, в южната.Доколко са верни заключенията за югозападните предели на българската народност през XV – XVI в. свидетелства един от новополучените в Ориенталския отдел на Библиотеката регистри. Документът бил изписан около 935 [1528-1529] г. и представлява съкратен (иджмал) регистър на тимари, зеамети, хасове мукатаи мюлкове, вакъфи, чифтлици, манастири и крепости по територията на еялета Румили. Съставен в първите години от управлението на султан сюлейман I (1520-1560), описът очевидно бил част от повсеместна регистрация на държавни данъчни и други приходоизточници и вземания от градове, села, мезри, рудници, реки, езера, яйлаци, капани, дюкяни и други търговски обекти по територията на санджаците Паша, Филорине, Кюстендил, Вълчетрън, Призрен, Босна, Аладжа хисаръ,Херсек, Изворник и Босна. В регистъра били описани и селищата от спомената каза Гьоридже (дн.Корча), заедно със своите жители – мюсюлмани,християни, еврей и цигани, както и лицата освободени от извънедни данъци. На теротията на споменатата нахия рисарите записали както следва: служещите в крепостта Гьоридже и данъчните им задължения. Особенно впечатление прави факта, че тези охранници, мюселлеми били неверници, българи – християни.Следва съкратеното записване - името на селището, броя на пълночленните и вдовишкси домакинства и в коя категория от данъчната система попадат те,както и общата сума на данъчните сборове. Според споменатия опис държавната комисия открила в казата общо 153 селища, приблизително 90% от тях били населени с християни, 6 мезри и 4 манастира. Пълночленните мюсюлмански домакинства били 249, неженените мюсюлмани – 43, лицата с берат били шестима, спахийския син – 1, едно било домакинствата на акънджия. Срещу тази цифра на мюсюлманите били записани 4983 пълночленни домакинства на християни, неженените младежи били 2464, а вдовиците 251. Както стана ясно, служещите в крепостта вероятно българи-християни, които били освободени от извънредните данъци и задено с ползващите същите данъчни облекчения дербенджии възлизали на 198 пълочленни домакинства 67 неженени младежи и 7 вдовишки домакинства. От антропонимичното изследвани на проф. Гандев, а и от представените тук сведения за етническата картина на населението в южната част на Македония към 1479 г. става ясно, че граничната зона между гръцката и българската народности към втората половина на XV в.може да се определи по линията приблизително северно от Солун, на юг в посока гр. Бер (дн.Караверие) и по долното течение на р. Бистрица (дн. р. Алякмон, Гърция). Представените в тимарските описи сведения не само ми дават възмож-
ност да определя най-вероятната географска ивица на контакт между ос-
новните народности в тази маст на Балканския полуостров. Те свидетелстват и за и нещо друго – в подробните тимарски описи не се срещат други (Page 8) форми на второобразователно лично име освен следните: сърб, арнавуд, (у)рум. Безспорно на територията на югозападните български земи присъстват и по-малки етнически групи – цигани, евреи, арменци, нещо, което било прецизно отразено в описите. За основната маса на регистрираните,приблизително 95 %, в тези описи данъкоплатци не се дават допълнителни пояснения за етническата им принадлежност. Какви са били при това положение тези поданици на османската държава. И понеже преобладаващата част от днешното население на Р.Македония се определя като “македонци”, тук е уместно да се върнем отново към свидетелствата на османския кадастър.
В тази връзка, нямат основание твърденията на някои автори, че в Ма-
кедония съществувал през посочения период един “безименен” народ, който не бил български, но още не съзнавал своята идентичност и поради това не можел да се самоназове пред османския пътешественик Евлия Челеби, а както виждаме – и по-рано, пред османските описни комисии. Твърде наивно е да се смята, че две столетия преди Евлията приблизително 5 % от населението в тази част от Балканите ясно могат да се изявават като сърби,арнаути, гърци, арменци, а останалите 95 % да не могат да се самоопределят. Както антропонимичните, така и топонимите показват липсата на каквато и да е разлика между етническия облик на това население и населението от Софийски, Видински, Никополски и Силистренски санджаци. Последният от особенните случаи в ситуиране на селищната мрежа по българските земи, определен в монографията на Цв. Георгиева, било високото плато на Добруджа. Новопостъпилите османски регистри предоставят изключително ценни сведения за демографската картина и етнически
процеси в тези български предели. Обема на настоящата работа обаче не
позволява да представя тук част от резултатите при работа с тези регистри.

Използвана литература:
1.Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите. XV-XVII век. С.,1999, 343 с.
2.Пак там. 92-148.
3.Пак там. 123-148. Авторката подертава, че “и в трите района се наблюдават чувствителни отклонения от общия модел н абългарската селищна мрежа…Всеки един от трите “особенни случая” е със свои особености.”
4.В различен аспект, изследванията на миналото на пограничните български предели намират благоданта почва преди всичмко благодарение на новопридобитите османски регистри. Вж: Радушев, Е. Османската гранична периферия (серхад) в Никополския вилает през първата половина на ХVI век. В: Българският шестнадесети век.
Сб. С доклади за българската обща и културна история през ХVI век. С., 1996, 187-215.
5.Ковачев, Р. Населенеието по българските земи през втората половина на ХV-XVI век. Административно-поселищно устройство, демографски и етнорелигиозни. (Page 9) Румен Ковачев. Още за етническите граници на българската...промени според тимарски описи. Ч. I., С., 1992, 567 с. Дис.
6.Baºbakanlэk Osmanlэ Arºivi (по долу BBOA). Храниището предлставлява част от архивна структура ръководена от Генералната дирекция на Държавните архиви на Р.Турция.
7.Тук е трудно да посоча целия обем от изследвания и публикации на извори, в които за последните близо десет години са използвани сведения от османските извори, получени в различни периоди, различен обем и вид, но общо – благодарение на споменатото сътрудничество. Основната част от тях се падат на колегите, които работиха в този архив, както и на сътрудниците от Ориенталския отдел на библиотеката. В справочен план не може да се подмине: Радушев, Е., Р. Ковачев. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С., 1996; Радушев, Е. Османската гранична периферия (серхад) в Никополския вилает през първата половина на ХVI век. В: Българският шестнадесети век. Сб. С доклади за българската обща и културна история през ХVI век. С., 1996, 187-215; Същ авт.Християнство и ислям в Западните Родопи с долината на река Места (Демографски и етнорелигиозни наблюдения, средата на ХV - 30 години на ХVIII век). Дисертация за присъждане на научната степен “Доктор на историческите науки”. С. 2003; Димитров, Стр. Нови данни за демографските отношения в Южна Добруджа през първата половина на XVI век – В: Сб. Добруджа, 14-16, 2001, 278-307; Ковачев, Р.
Самоков и Самоковската каза през XVI век според регистри от Истанбулския османски архив, С. 2001, 360 с.; Първева, Ст. Представители на мюсюлманската религиозна институция в града по българските земи през ХVII век. – В: Мюсюлманската култура
по българските земи. Сб. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 127-210; Кендерова, Ст., М. Добрева. Документи за историята на Илинденско-Преображенското възстание, съхраняване в Истанбулския османски архив на Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. – В: Изв. на държавните архиви, Кн. 85-
86, С., 2003, 273-386; Събев, Ор. Османските училища в българските земи ХV – XVIII век., С. 2001; Същ. авт. Родът Михалоглу и мюсюлманската култура в Плевен ХV–XIX век.– В: Сб. “730 град Плевен и мястото му в националната история и култура.” Плевен 2002, 140-153; Ковачев, Р. Новопостъпили османотурски описи като извор за
социално-икономическото, историко-демографското, военно-административното и поселищно развитие на Никополския санджак през ХVI век. - В: Българският шестнадесети век. В: Сборник с доклади за българската обща и културна история през ХVI век. София, октомври 1994, С., 1996, 215-240; Същ. авт. Нахията Хоталич в началото на
ХVII в. Селища, население, елементи от стопанското развитие. В: Сб. посветен на 70 годишнината на чл.- кореспондент проф. Стр. Димитров. С., 2002, 260-285. Същ. авт.Нови сведения за Русе и селища в Русенско от Истанбулския османски архив (ХVI и ХVII век). В: Сб. “Проучвания в чест на професор Вера Мутафчиева”, С. 2001, 225-240. Същ. авт. Нови османотурски описи за селищата и населението в Плевенско през
първата половина на ХVI век. - В: Сб. “730 години град Плевен и мястото му в националната история и култура”, 99-140; Същ. авт. Новопостъпили османотурски описи като извор за селищната система, населението и административното деление на Родопите (втората половина на ХV - началото на ХVI век). - В: Rhodopica, Г. II, 1999, кн.1, 149-175; Същ авт. Новопостъпили османотурски описи като извор за селищната система, населението и административното деление на Родопите (втората половина на ХVI век), II част. - В: Rhodopica, Г. III, 2002, кн. 2. 191-217; Мутафова, Кр. Старопрестолния Търнов в османотурската книжнина (ХV-XVI век), В. Търново, 2002, 344 с. и др.
(Page 10)
8.Редом с постигнатото от Д. Цухлев, В. Златарски, П. Ников, историята на Видинско представлява интерес и за сръбските изследователи Ст. Новакович, М. Станоевич и Й. Томич. След 1833 г. западните предели на Видинска България попадат под сръбска власт, нещо което се превръща в преломен момент по пътя на тяхното сърбииране.
9.Мутафчиева, В. Видин и Видинско през XV-XVI век. В: Лукач, Д. Видинският санджак през 15-16 век. Документи от архивите на Цариград и Анкара., С., 1975, 15-54.Обобщение в този смисъл прави и Цв. Георгиева – висока гъстота на селищата с тенденция за нарастване; преобладаващи малки села; динамично променяща се струк-
тура, предизвикана от вътрешни движения на населението. – вж: Георгиева, Цв.Пространство и … 132-135.
10.Лачев, М. Админитсртивно деление и граници на Видинския санджак през XV-XVI век. – В е к о в е, 1988, ¹ 5, 60-63.
11.Боанич-Лукач, Д. Фрагменти сбирног пописа Видинског санджака из 1466 године. – В: Мешовита граа. Кн. II, Београд, 1973, с. 123 и редица др. Примери на данъкоплатци от селища в споменатата нхия.
12.Заков, Н. към въпроса з аетнографското единство на населението от Средна Западна и Северозападна България. – В: И з в. на музеите в Северозападна България, 1977, ¹ 1, 173-183.
13.Боанич-Лукач, Д. Фрагменти сбирног пописа …, 117-177.
14.Боанич-Лукач, Д. Неготинска кра¼на у време турске владавине – на основу извора из XV и XVI века. – В: Гласник етвографског музе¼а (ГЕМ), Т. 31-32 (1968-1969),Београд, 1969, с. 65.
15.Георгиева, Цв. Пространство и …, 133-134.
16.Днес тази територия попада в границите на общините на гр. Кладово и Неготин, Сърбия.
17.С части от дн. общини с център гр. Бор, Сърбия и Брегово, България.
18.Боанич-Лукач, Д. Неготинска кра¼на у време …, с. 67.
19.Пак там, с. 69.
20.Томи, А.Нови град – Кладово –Фетхислам.–В:Глас,Беогад, 1906, ¹ 70, 34-36.
21.Днес земи в общините около гр. Бор, Зайчар и Болевац, Сърбия.
22.Сега в Ориенталския отдел на Библиотеката разполагаме с пълен, съкратен опис на селищата от отделните нахии н санджака, както и подробен опис на арсенала от въоръжение във всяка една от споменатите крепости. Документът бил съставен най-вероатно в перода 1523-1524 г.
23.Днес територия на община Кнажевац и част от община Зайчар.
24.Георгиева, Цв. Пространство и …, 134 – 136.
25.Ковачев, Р. Населенеието по българските земи …, 229-270. В посочения обем от изследването са представени множество таблици, в които са обобщени сведенията за етническия и социален състав на населението от югозападните български земи, изготвени на базата на сведенията от известните тогава (1992 г.) османски регистри.
26.Гандев, Хр. Българската народност през XV в. Демографско изследване. С.,1972, с. 235.
27.Трябва да се отбележи,у че до 1989 г. османистите у нас имаха за работа скромен обем от османски описи от споменатия период, положение което, както посочих,в последните години коренно се промени. Една прецизирина работа с новите османски архиви може да внесе известни корекции в статистические реултати, постигнати от
(Page 11) Хр. Гандев. Все пак не бива да се забравя, че авторът е ползвал публикации на тимарски описи, обнародвани от колигети в Македония, тъй като те от своя страна имаха достъп до османскит еархиви в Турция значително по-рано от бългаските си колеги.
28.Гандев, Хр. Българската народност …, с. 237.
29.Продължителните военни действия дават тласък на преселническото движение на част от българското население от Македония, заедно с арнаути ог югозападните земи през Родопите и Горна Тракия към Подбалканските котловини и по далеч, към Североизточна България. – вж: Яранов, Д. Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните български земи през XV до XIX в. – В: Маке-
донски преглед, 1932, ¹ 2-3.
30.Значителни усили в уточняване на етническата граница мужду българи и албанци положи Гюзелев, Б. Българо-албанската етническа граница през Средновековието. – В: Etudes Balkaniques, 1991.
31.BBOA, TD 167.
32
Тук няма де се спирам на методиката на изготвяне на тимарските описиу нещо
което има широко тълкувание в научната книжнина. Несъмнено османските финансо-
ви документи бил изготвяни по принцип старателно и прецизно. Въпреки вероятността за грешки и порпуски, последните остават несравним източник за различни по вид статистически обобщения.
33.В случая на става въпрос за елементарна пропаганда, а за писани слова от едни от най-добрите османисти в Р. Македония. Вж: Стоjановски, Ал. Градовете на Македониjа от краjот на XIV до XVII в. – Демографски проучваньа, Скопие, 1981, 132-133.
34.Малко преди да се отиде от нас, проф. Стр. Димитров първи обнародва първи превди на съкратен регистър на населените и приходите от населените в голямата каза Варна.- Вж: Димитров, Стр. Нови данни за демографските отношения в Южна Добруджа през първата половина на ХVI в. - В: Сб. Добруджа, Кн. 14-16 (1997-1999), Добрич,
2001, с. 288; след това авторът на тези редове се опита да руконструира етническата и демографска картина в самия град, както и в района на дн. Добрич. Вж: Ковачев,Р.Регистри от Истанбулския османски архив за Варна и региона през втората половина на ХVI век , под печат. Свои резултати от работата с регистри от региона представи и доц. Св.Иванова.

[Курт]

Ето какво пише и К.Иречек по въпроса: (http://www.promacedonia.org/ki/ki_25.htm )

Граници на царството.
„Пределът” на царството често се менявал. [7] Асен I и Петър нахлували до Серес. Калоян отместил граничната линия близко до Цариград и до Солун и навътре в Македония, включително с Охрид. Разширението на Търновското царство достигнало крайните си предели при Иван Асен II (1218—1241 г.); синовете обаче на Иван Асен II загубили всички му завоевания. Константин още веднъж завзел Горна Македония, но за късо време; след него нито един цар не е могъл да разшири властта си върху тези страни.
Северната граница образувал Дунав, източната — Черно море, а южната граница твърде често е минавала Балкана и Средна гора. На запад Асеновци владеели Белград и Браничево, както изглежда, от Калоян до Константин. [8] При Калоян (1196—1207 г.) българска стража стояла от 1203 г. на мястото на по-сетнешното Смедерево [9] против маджарската крепост Кеве (сега Кубин); той пак е владеел и Прищина, Скопие, Велбъжд и Ниш. Нее известно кога точно Ниш е преминал в сръбски ръце задълго [?], може би след битката при Велбъжд, 1330 г.
На запад в началото на XIII в. българите граничили : откъм юг със сърби, откъм север с маджари, които дълго време владели Браничево и областта Мачва по Колубара. [10] След превземането на Браничево от сърбите те само остават западни съседи на българите; оттогава пограничната линия откъм тази страна останала непроменена до нашествието на османите. През XIV в. сръбско-българската граница имала своя начален пункт при Оршова, обхващала цялото Тимошко течение заедно с крепостите Свърлиг [11] и Соколец (сега Баня), минавала през Болванския проход (крепостите Болван и Липовац са били сръбски), през планината Озрен, проход Куновица (Пирот е бил български, а Ниш — сръбски), към Суха планина в областта Знеполе (Снегполе при Трън) и достигала до Струма, при сръбската крепост Землин. По-нататък Струма била погранична река; Велбъжд бил сръбски, а Стоб при устието на Рилската река — български.

[kamena]

hvala, procitala sam, mada je rec i o etnickim granicama koje mene ne interesuju toliko!
pises o granici izmedju Srbije u Bugarske....da li mozes nesto da mi kazes o granici izmedju Bugarske u Ugarske u srednjem veku?
poznato je da je Vidin, za kratko doduse, bio osvajan od strane Ugara i u 13. i u 14. veku......

ipak je tema sevrozapadne granice bugarske u srednjem veku...

[napoletano]

Източници за средновековната география

Интересни сведения за границата може би има в историческата география на Унгария (Györffy, György. Az Árpád-kori Magyarország történeti földrajza. том I-IV.)

[Курт]

На вниманието на Камена, за българо-унгарската граница през Средните векове.

[Курт]

Продължението.

[kamena]

hvala za prilozene radove....

interesuje me, posto nisam dobro razumela, da li je Jakov Svetoslav dobio titulu despota od bugarskog cara Konstantina Tiha i da li je njegovo proglasenje za cara bilo samovoljno? Nisam najbolje razumela deo oko njegovih titula ......

[Кухулин]

interesuje me, posto nisam dobro razumela, da li je Jakov Svetoslav dobio titulu despota od bugarskog cara Konstantina Tiha i da li je njegovo proglasenje za cara bilo samovoljno? Nisam najbolje razumela deo oko njegovih titula ......

Знатният руснак получил високата титла деспот или от малолетния Йоан IV Ласкарис (1258-1261), или от самия Константин Асен. По-вероятно е първото, което означава, че ромеите виждали (и давали уверение за евентуална подкрепа!) в негово лице съперник на Константин.

Бунтари и авантюристи в средновековна България, П. Павлов

[Thorn]

за да не отварям нова тема пускам тук и границата след битката при Велбъжд 1330 взето от статията на Тома Томов "Към въпроса за велбъждката битка" АНАМНЕЗА, Год. ², 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

[Guy de Mont Ferrand]

Помежду другото сега ми хрумна една хипотеза, която може да послужи за съживяване на темата. Какво бихте казали за използване на наличието на топоними като "Българската гора", "Българска Морава" и "Шумадия" за приблизително определяне на сръбско-българската граница от ок. нач. на 9 до към втората половина на 13 век?

Теза и аргументация:

От изброените три топонима първите два ми се струват достатъчно "стари", т.е. от Средновековието, а за третия не съм сигурен. Шумадия в съвременна Сърбия е област горе-долу в средата на страната, със столица Крагуевац (от "крагуй" - вид сокол, може би ловен?). Името "Шумадия" ми се струва също показателно за това, че областта е или е била гориста. На изток Шумадия граничи с Морава, а на север с областта около Белград и Браничево. На юг и на запад същата област допира най-старите известни средища на сръбската средновековна държавност - Рашка (със столица Раса) и Зета (най-вече в дн. Черна гора) и, донякъде като подобласт, Метохия в дн. югозападно Косово, където се намира столицата на Сръбската патриаршия - Печ, Дечанския манастир и др. църковни средища на сръбския народ (така си обяснявам и названието на областта - "(земята) на метосите"

Според моята хипотеза споменаваната доволно често от кръстоносците "Българска гора", простирала се някога непрекъсвана (поне според някои от тях!) на огромното пространство от Белград чак до София (или поне до Ниш) и днес почти изцяло в границата на Сърбия, през Средновековието (или нарочно или по стечение на обстоятелствата) е бележела границата между сърбите и българите (вкл. и политическата). Веднага бързам да отбележа, че не визирам цялото Средновековие, а само периода от нач. на 9 до втората половина на 13 в. - (минус) периода на византийско владичество 1018-1185 г. Основанията ми за хронологията са следните: първите войни между българи и сърби (както и неопределни етнически славянски племена от областта като "тимочаните") се датират от нач. на 9 в., а през втората половина на 13 в. районът като цяло изпада от властта на българските владетели, най-вече основната им и най-силна опора - крепостта на Белград, чието притежание е било решаващо за политическата власт над голяма част от долината на Дунав и прилежащите й територии. В 14 в. Белград понякога е оспорван между сърби и маджари, но не и от българите, като техните конфликти с унгарците (а понякога и със сърбите) се изместват към Видин и т.нар. Северински Банат. За Ниш не ми е много ясно как точно стои ситуацията, но предполагам, че след битката при Велбъжд в 1330 г. е бил овладян от сърбите, както и по-голямата част от областта без крайните й североизточни части, принадлежащи на Видинското царство.

Същевременно, областта Шумадия е представлявала своеобразно продължение на "Българската гора" на запад от Морава. По този начин тя е бележела границата с българските територии, но от сръбска страна. И двете гигантски гори вер. са престанали да съществуват във вида си на единни масиви някъде към 13-14 в., а преди това са изпълнявали ролята на "буфери" към българските и сръбските средища на държавност - напр. Видин, Белград, Браничево и София за първите и Раса и Печ за вторите. Смятам, че са престанали да съществуват към това време, тъй като изворите, които съм чел за епохата, спират да споменават за "Българската гора", докато, виж, за Шумадия нямам почти никаква информация и предположението ми е чисто умозрително.

Някой да допълни или отхвърли нещо?

[General Lukov]

Е какво има повече да се коментира... Десетките пътешественици из Османската империя през 18-19 век без значение - англичани, руснаци, германци, французи и много други, описват населението в цялото Поморавие като преобладаващо българско, а самия град Ниш като почти изцяло български и като първия български град пътувайки от запад на изток.
Разбира се много събития и обстоятелства след това правят от тези българи -> сърби, т.е. ментално асимилирани, но биологично те си остават българи. Иначе за Белград конкретно, поне до края на 19 век има свидетелства за останали все още няколко чисто български села около него.

[Stan]

Пътешествениците по-точно казват "от Ниш започва България", т.е. Ниш е граничната линия между българи и сърби.
Поморавието през ранното средновековие си е било една истинска пустош, с тук там някое забравено от бога селце, като единствено по крайбрежието на Дунав има по-нормален живот. Това поне показват археологическите проучвания.
Малобройното население е било славянско, в процес на българизация.
"Голямата българска гора" за пръв път се споменава през 1054 г. и за нея може да видите статията на младия сръбски колега Ал. Узелац - "Скитски разбоjници у бугарског пустинье......", В: Историjски часопис, 59, 2010, с. 59-76.
По-мащабното заселване на района явно ще е започнало поне през 13 в., като най-ранните османски регистри показват една вече изградена заварена от османците селищна система. Наличието на такова огромно пространство предполага, че колонизацията е вървяла от всички околни територии, т.е. както българи от изток и юг, така и сърби от запад. Към тях трябва да се добавят и значителен масив от печенеги (изрично споменати в изворите, макар да не е ясно дали става въпрос за живеещи тук или за войници доведени от другаде). За наличие на местно печенежко население свидетелства и печенежката керамика открита в Белград (макар, че Белград не е в Поморавието). Също така трябва да се добавят власи (безспорни влашки топоними) а вероятно и албанци (в Косово и Метохия по това време има доста албанци). Така че, населението в района западно от Ниш през 12-14 в. е било някакъв микс и аз поне не се сещам, за някакво сведение, което да покаже неговата българска идентичност.
През османското владичество има движение от Македония на север и именно тогава се появили въпросните български села около Белград.

[skorpion1980]

Границата след битката при Велбъжд, както и после по времето на цяла Душанова Сърбия почти се доближава до София, включвайки в пределите си освен Велбъжд (Кюстендил) също и Перник. Сърбите по тази причина на Парижката мирна конференция през 1919 година претендират за тези два града, както и заради извлеченията, които могат да имат от пернишкия басейн, но като споменах Душанова Сърбия, тя далеч не е била етнически хомогенна държава както си въобразяват немалко сръбски шовинисти, защото самият Стефан Душан се титулува цар на сърби, българи, гърци и арбанаси, т.е. многонационалният й характер не подлежи на никакво съмнение.
Относно населението на Поморавието и по-конкретно Ниш не мисля, че можем да го определяме като изцяло българско до 1878 година, дори да разгледаме само християнското такова в областта. Дори границите на екзархията конкретно за Поморавието не са така определящи, защото по време на българските борби за църковна независимост съпротива има не само от Цариградската, но и от Московската патриаршия. За сметка на това непризнатите все още по това време за автокефални сръбска и румънска православни църкви вземат българската страна по въпроса. Това плюс репутацията на сърбите в османската империя на бунтовници става причина при преброяването на желаещите да преминат към екзархията в Поморавието не само българите, но и сърбите там да отхвърлят патриаршистката църковна власт за сметка на екзархийската. И това е добре обяснено от Павел Милюков, който е последният руснак, който може да бъде обвинен в българофобия, сърбофилия, панславизъм и всички други грехове на царскоруската политика. Така че изводът е простичък - в Поморавието християнското население през 19 век е смесено българо-сръбско и точно по тази причина асимилационната политика на сърбите там успява, докато в Македония сърбизацията се проваля и търпи единствено частичен успех, чиито резултат е македонизмът, който може да бъде определен като едно средно, междинно постижение на сръбската политика. също така ако се прочете това, което пишат нашите учени по време на научната експедиция в Поморавието от 1916 година, то се вижда, че сръбският национализъм е наистина много силен в районите на Ниш и Прокупле, където и сред по-възрастното население самосъзнанието е сръбско и далеч по-слаб в районите на Пирот и Враня, където все още имаме запазено българско самосъзнание по това време сред хората от третата възраст, от което също могат да се направят изводи в коя част на Поморавието допреди 1878 са преобладавали българи и в коя сърби. А е напълно изключено в никой регион от Османската империя да не е имало смесено българо-сръбско население предвид многобройните вътрешни миграции през вековете в империята и близките като разположение етнически землища на българи и сърби. Просто силната езикова близост е причината през 19 век на различните етнографи да им бъде трудно да дефинират в даден санджак или кааза колко са българите и колко сърбите, поради което на съответното място са посочвали само единият от двата народностни елемента, докато в районите примерно със смесено българо-гръцко население отличаването е било далеч по-лесно заради съществената езикова разлика.

[General Lukov]

Е айде сега... сърби и хървати като говорят дори още по-близък език от българи и сърби, даже направо 95% идентичен, това да не би да е създавало проблем да се определи кой сръбче кой хърватче в 19 век ? Изобщо не е било трудно, дори ако махнем религиозното разделение (което се смята за ясна идентификация между тях), пак си е имало хървати-православни и сърби-католици, но са си имали ясно самосъзнание, въпреки минималната разлика в езиците (по-малка от тази между български и сръбски).