Съобщение

**ISTORIK** · 02-11-2008, 16:45

http://historybg.hit.bg/chapter8.htm

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BC%D1%83%D0%B8%D0%BB

http://www.bgfactor.org/index_.php?cm=8&id=14484

**Гост** · 07-11-2008, 16:20

Desko написа Виж мнение

Здравейте на всички от този форум. Аз съм македонски българин и ме интересува абсолютно всякаква информация за цар Самуил и за драматичните събития от онова време. Очаквам всеки да изложи по нещо в тази тема.

Здравей, Деско, приятно ми е да те чуя.

Когато писах книгата си за Златното съкровище от Наги Сент-Миклош,
трябваше да проуча въпроса и от тази му страна.

Нашите царе са не само велики царе, но и велики човеци!
Чети, брате, да се знае и помни!
Сега вече са налице всички необходими и достатъчни основания предпоставка, а и обяснението на това крал Стефан да не може да търпи жупан Ахтум и наляво и надясно да разправя, че рано или късно, с помощта на Господ, ще победи своя враг Ахтум, както се съобщава в Житието на св. епископ Герхард [ЛтИзв-5.1, 9], които основания и обяснение, разбира се, в никакъв случай не се свеждат до това, че “постоянно се бунтувал срещу споменатия крал”, както твърди Анонимус [ЛтИзв-5.1, 25] и към които безспорно трябва да прибавим и факта, че цар Самуил (978-1014), в намерението си да укрепи и заздрави северозападните български граници, включително и чрез разпространяване на християнството и покръстване на българите в отвъддунавските земи, не само сключва “приятелски съюзъ” с маджарите, като жени сина си Гаврил-Радомир за дъщерята на маджарския княз Гейза (972-997), която обаче по-късно, както малко по-долу, в една по-друга връзка ще бъде и обяснено защо, бива прогонена от българския царски двор, но и засилва връзките си с местните областни управители, като най-вероятно лично кръщава във Видин и въвежда в Христовата вяра, могъщия и твърд пред непрестанните разбойнически набези на маджарите, българин жупан Ахтум, който от своя страна, като израз и знак на особеното си отношение и благодарност към тази вяра и своя кръстник, построява на най-северната граница на царството му, и манастир, който просъществува до първата половина на Х²²² в. (П. Юхас).

Предостоен дар от достоен поданик за достоен Цар!

Заграбването на отвъддунавските
български земи от маджарите
Отвъддунавските български земи остават в границите на българското царство не само след смъртта на цар Симеон Велики през 927 г., както и след 971 (П. Коледаров), 973 (Л. Йончев) или 972 г., когато ромеите завладяват фактически останалата без цар след смъртта през 970 г. на цар Петър, Източна България до р. Искър, но дори и след подялбата на отцепената през 969 г. или 976 г. (Й. Иванов), с въстанието на комитопулите – синовете Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ, на силния българомакедонски областен управител комит, т.е. княз Никола, син на по-големия брат на цар Симеон – Гаврил, и с вероятно седалище Средец, и арменката Рипсимия (Б. Благоева; Й. Иванов; П. Коледаров), западна половина на Царството, след която единият от по-големите братя на по-сетнешния цар Самуил (978-1014) – княз Арон, започва да управлява днешната Софийска област, в центъра на която гр. Средец, той установява за известно време и столицата си, докато за самия княз Самуил се предполага, че по това време има за седалище гр. Видин (П. Коледаров).

Ето защо, по време на похода си на северозапад, не по-късно от 999 г., цар Самуил отблъсква маджарите и освобождава българската област Срем между реките Сава, Драва и Дунав, като сключва с тях мирен договор, който е скрепен и потвърден и с брака на неговия син Гавраил-Радомир, кръстен като че ли не случайно не на името на своя дядо, княз Никола, а на своя прадядо Гаврил, брат на цар Симеон Велики, с дъщерята на маджарския крал Стефан ² (997-1038), както на друго място, за разлика от малко по-горе, пише проф. Г. Фехер (!?), който брак обаче, поради по-голямата близост и тежнения на маджарите към византийците, е твърде нетраен и се разтрогва, а дъщерята на маджарския крал бива изгонена от България.

Впрочем, според проф. П. Коледаров [1979], който се позовава на специалното проучване на проф. Ив. Венедиков [1973], тази маджарка е сестра на крал Гейза (971-997), т.е. вуйна на неговия син и наследник крал Стефан ² (997-1038), която княгиня обаче на следващата страница е обявена за сродница на крал Стефан [55-56], така че очевидно и тук, и по-горе има някаква грешка, но съгласно вътрешната логика на събитията княгинята, както приема и проф. П. Миятев [1980, 33], трябва да е дъщеря на княз Гейза и сестра на крал Стефан, като причина за разтрогването на брака е самият той, защото крал Стефан, готвейки се да воюва срещу българите и не намирайки никакъв смисъл в съюза с тях, “привлякъл и задържал в отечеството й своята сродница” [56].

Всичко това на нас пък ни изглежда много малко вероятно, поради невъзможността, без сериозен мотив и причина, маджарката да бъде пусната свободно да си тръгне и излезе от българския царски двор и българските земи, освен ако от страна на маджарите, специално не й бъде организирано бягство.

Нейното “задържане в отечеството й” пък може и да се случи, но само ако тя е пристигнала на гости в двора на брат си, което пък в светлината на общата политическа обстановка в България и съседните земи, както и на възможностите на тогавашните транспортни средства, изглежда още по-малко вероятно, а и както се оказва по-отпосле, естествено за всички други, но не и за нейния мъж Гавраил-Радомир, а от тук и за нейния свекър цар Самуил, тя отскоро е бременна, което пък вече прави съвсем недопустима мисълта от нейна страна за каквото и да е, поради каквито и да е причини, доброволно напускане на българския царски двор.

В действителност, причина и мотив за цар Самуил, през 1001 г., да изпроводи обратно маджарската принцеса, даже и в това й положение, е не толкова нежеланието на унгарците “да воюват срещу византийците в интерес на Самуил” [Миятев 1980, 33-34], колкото определено враждебното отношение на маджарите към българите изобщо и техните чести набези към северозападните български земи, придружено от активна дипломатическа дейност и сключването през 1000 г. най-вероятно от страна на крал Стефан на съюз с Византия за съгласувани военни действия срещу България, резултатът от който не закъснява под формата на появяване на Василий ²² под стените на Видин не през 1003 (П. Коледаров), а още през 1002 г. и като резултат засилване на маджарските нападения по направление на р. Марош, при малко по-късното и най-мощното от които северозападните български войски, както вече се каза по-горе, са разбити, а техният предводител жупан Ахтум – убит.

Затова, прогонената и изпроводена до границата маджарска принцеса, след доста дългото и трудно все пак за една жена пътуване с карета, а може би и с конска каруца (?), пристига в двора на брат си и веднага е изпратена от него в манастир.

Малко по-късно, неясно точно къде и кога, се ражда и внукът на цар Самуил – Петър Делян, който прекарва детството си в манастира, но юношеството си – в маджарския царски двор (Г. Фехеръ), след което като че ли бива изпратен от вуйчо си, разбира се, а не от дядо си, крал Стефан, около тридесет годишен, да оглави организираното в столицата Охрид въстание срещу ромеите, по-вероятно през 1041 г. (Стр. Димитров), а не през 1040 г., както обикновено се знае и пише, което изпращане обаче би било вярно, единствено и само ако през тази година крал Стефан ² не беше вече покойник, освен ако Петър Делян не е изпратен и не е пристигнал в Охрид няколко години по-рано, още приживе на крал Стефан (?), но ние не виждаме никаква причина за това, той самият, единствено законният и легитимен български престолонаследник да е узрял и осъзнал вече необходимостта от всенародното въстание, подготвяно неотдавна от родолюбивите български боляри в столицата Охрид, именно които имат нужда от обединяваща фигура от царско коляно и затова му и предлагат да оглави тяхното въстание.

Допълнително към всичко това обаче, добре е тук да се приведат и някои детайли от Gy. Györffy [1988], според когото цар Самуил поисква ръката на едната от сестрите на крал Стефан, след голямата византийска офанзива през 1001 г.; през 1008 г. крал Стефан напада Айтони, побеждава го, но не оказва помощ на България срещу византийците, следователно Самуил не постига преследваната чрез брака цел и прогонването на маджарската княгиня вероятно е станало след разбиването на Айтони, когато е била особено актуална темата за непосредствена помощ за България срещу Византия [170-171].

Никак не е било лесно на цар Самуил да вземе решение за прогонването на бременната си снаха дори и при тези външнополитически условия, но подлото вероломство на крал Стефан и особено гибелта на неговия кръщелник, съратник и даже близък приятел, на княза, както и самият той, от преславен български царски род жупан Ахтум; разгромяването на неговите войски и то от безспорно добре познатия му или най-малкото известния му видински българин Чанадин, а и още по-страшното – маджарите вече заграбват по-голямата част от отвъддунавските български земи, майка България все по-страшно и неудържимо лети към своя неизбежен край, тогава ще да го е пронизало за първи път сърцето...

Някъде по това време, между впрочем, владетел на земите между Марош и Дунав е “банатският господар Айтон” (Г. Фехеръ), т.е. току-що посоченият Ajtony или както вече обосновахме и доказахме достатъчно пълно и подробно малко по-горе, поради безспорното тъждество на двете имена на прабългарска езикова основа, пак там цитираният жупан Ахтум, кръстен във Видин, надали в края на ²Х в. (П. Юхас), но във всички случаи преди 1002 г., когато Градът, след осеммесечна обсада, вече се намира във византийски ръце, докато центърът на най-западната българска област, крепостта Срем в частност, е завладяна от византийците много по-късно, през есента на 1018 г., а може би и през 1019 г., както може да се срещне в чуждестранната литература, посветена специално на този период от развитието на българската държава [Пириватриž 1997, 132], и така всички отсамдунавски български земи вече попадат под византийско иго, за да останат навеки в народната памет единствено и само ослепените Самуилови войници...