ИРАНСКА ТЕЗА (работна тема!)

[случайно прелитащ]

Мариан, аз лично когато си съставям мнение по даден въпрос, чета археологическа литература, която изследва, определя и интерпретира само безспорни материални находки, и историческа с цитати и коментари на стари хроники. Тъй като последните никак не са много - особено отнасящите се до българската история - и като че ли скоро не са откривани неизвестни, не е задължително изданието да е последна дума на историческата белетристика - достатъчни са стари трудове по история на България /но не прекалено кратки/.

По тази причина не знам кой е Бешевлиев, както и други, цитирани във форума. Не съм почитател на никой от "историческите" клубове и не ми е интересно да си имам свой гуру, на когото да вярвам безрезервно. Откъсването от материалната култура на изследваните народи и цивилизации и от разумната и ерудирана интерпретация на фактите е пагубно.

Рашев безспорно е един от най-големите учени-откриватели и интерпретатори на старобългарската /прабългарска/ материална култура и сигурно делото му ще бъде продължено. Другото не е наука, а фантастика.

Последните мнения наистина не са за тук, можеш да пишеш в "За източниците и авторите".

[Darkas]

Искам да възразя много сериозно за сравнението на цикловия календар и тюрки - всичко четено от мен по темата по - скоро ги разделя в това отношение, отколкото да ги сближава, още повече, че цикловият календар не е тюркско откритие. Най - малко пък слънчевият такъв

[случайно прелитащ]

Нещо много прабългарско, а може би много ... индо-арийско

Играта на табла и шах в средновековна България
2008-08-12 18:34:11 topnews.name - Регионален обществен всекидневник - област Шумен


автор: проф. Тотю ТОТЕВ


Ранната история на игрите в България е слабо изучена. В историческата ни литература заглавия на тази тема освен статията на Б. Яновски за шахмата трудно могат да бъдат посочени. За забавянето на проучванията в това направление не може да има оправдание, защото за игри сред нашия народ свидетелствуват не само писмените известия, но и находки, добити по археологически път. От разкопки в Плиска, Мадара, Преслав и други средновековни обекти има постъпили материали, свързани с разпространението на някои игри. Броят на тези материали наистина не е голям, но тяхното събиране и разглеждане в отделна статия ще допринесе да се осветли отчасти въпроса за прояви от подобен род сред населението в средновековна България. В следващите броеве ще спрем вашето внимание на един открит игрален комплект за табла в Преслав и на няколко шахматни фигурки.
(Продължение от миналия брой)

В края на бележките за играта, за която е служил комплектът от Преслав, искам да се спра съвсем накратко на близостта между нашата игра (играта на табла) и широко разпространената на Изток игра на нарди или нерди, засвидетелствувана в редица литературни паметници. В съчинението на Низами Арузи Самарканди "Събрани редкости или четири беседи",

прекрасен източник за културата

в Средна Азия и Иран през X-XII в., се съобщават подробности за провеждане на играта на нарди, от които може да се заключи за една от разновидностите на тази игра. Според някои автори тази игра имала седем разновидности, към една от които трябва да бъде отнесена и играта на табла. Не е безинтересно да отбележим, че играта на нарди е засвидетелствувана и в един от паметниците на старата източна живопис в Пянджикент. В представената композиция се вижда броят на жетоните (фигурите за игра), поставени върху разчертаната повърхност на игралната дъска в шест реда по пет.
Играта на нарди се играе в Иран и други източни страни и днес. В Европа тази игра станала известна от XVI в. под името триктрак, а в Русия е известна като "тавлей" малко по-рано.
Игралният комплект от Преслав, открит в сигурно датирана среда от IX--X в. (манастирския комплекс в м. Тузлалъка), позволява с основание да се заключи, че играта на табла е била разпространена сред населението в средновековна България от това време. Да се надяваме, че при бъдещите археологически проучвания в Плиска, Преслав и останалите старобългарски средища ще се открият и други

по-цялостни находки от този род

които ще осветлят с по-голяма пълнота и някои нови, малко познати страни от живота на народа ни през средновековната епоха.

Фигурки за шахмат

Фигурки за шах има постъпили от археологически проучвания в столиците на Първото българско царство - Плиска и Велики Преслав. Намерени през различно време, фигурките са изработени от кост на домашни животни. Най-рано открита е фигурката с амфоровидно тяло от Плиска (височина - 3 см диаметър на най-издутата част - 1 см). С формата, плоско отрязаното дъно и профилирания си с хуниевидно устие горен край, разглежданата фигурка се явява миниатюрно копие на покритите със зелена глазура амфоровидни стомни от Плиска и Преслав. Размерите и гладко стругованите стени на фигурката правилно са подсказали на откривателя да я отнесе при публикуване на материалите от разкопките към групата на игралните кости. Датирана въз основа намерените заедно с нея други материали от IX век, днес е трудно да се настоява със сигурност какво е било мястото на плисковската амфоровидна фигурка в шахматната игра. Възможно е тя да е участвала в играта на мястото на пешка.
Другите три фигурки, свързани с шахматната игра произхождат от археологическите проучвания във втората наша столица - Велики Преслав. Първата от тях има цилиндрична форма (височина - 4,5 см; диаметър - 2,5 см). По гладко стругованите стени е нанесена украса, състояща се от няколко плитко врязани концентрични пояса, запълнени с вдълбани ямички. Открита при разкриването на

двореца на преславските владетели

фигурката с основание може да се постави в хронологическите граници на IX -X век. Като се държи сметка за размерите и нейната форма, предназначението на фигурката на мястото на офицера (слона) в шахматната игра е почти безспорно.
Втората преславска фигурка е висока 3 см и представлява обемно третирана глава на кон. Откъм свободния си край конската шия е изтънена и зарязана така, че да може да се втиква в някаква поставка. За възприемането на фигурката като конско изображение най-много допринася характерно увисналата морда. От двете страни на главата, посредством врязани кръгчета с отбелязан център са показани очите. Върху челото, между липсващите на главата конски уши се наблюдава една любопитна подробност - кръгъл отвор, какъвто има оставен върху главата на коня

от скалния релеф при Мадара

и при редица други творби на ранносредновековната металопластика. Този отвор е бил предназначен, както доказаха някои изследвачи за втикването в него на украса от друг материал. Върху отвора на разглежданата фигурка е твърде възможно да са били закрепени отделно изработени уши на конското изображение. Участието на фигурката на мястото на коня в шахматната игра е най-вероятно.
Третата костена фигурка от Преслав е с конусовидно тяло (височина - 3,5 см; диаметър на основата - 2 см). Откъм свободния си горен край фигурката завършва с профилирана шийка и кръгла главичка. Намерена при разкриването на търговските помещения до южната порта на вътрешния град, фигурката изцяло наподобява с формата си на съвременната пешка и се датира от X век.
Описаните накратко четири костени фигурки се явяват в подкрепа на данните, почерпани от старобългарските писмени извори, че шахматната игра у нас прониква не посредством Византия или от Запад, чрез кръстоносните походи, а в резултат на

преки контакти с Изтока

още през годините на Първото българско царство. За шахмат се говори в "Кормчията" - книга, която е била съставена по образец на византийските номоканони. Текстът в нея, отнасящ се за шахмата, според изследваните, принадлежи на византийския канонист Йоан Зонара, живял и работил в края на XI до към средата на XII век. Тъкмо той е внесъл в списъка на забранените за християнина дейности и прояви шахматната игра. С превеждането на Зонаровото тълкуване и въвличането му в текста на славянския "Кормчията" шахматът се оказва забранен и за славянските страни. Всъщност това е първото сигурно установено писмено свидетелство за разпространението на шахмата сред славяните. Когато тези тълкувания на Зонара са били приети и влезли в ръкописните славянски канонически сборници (Кормчии),


шахматът вече се е играел у нас

Извънредно интересен е този факт, че наименованието на играта в Зонаровото тълкувание не е предадено с византийския термин - "затракион", а е наречена "шахмат", с арабско-персийското си название, съставено от шах-цар (персийски) и мат- умира (арабски).
Отсъствието на повече сведения в писмените извори е лесно обяснимо, като се има предвид това. че там се говори за забрана и налагане на санкции от страна на църквата за участието в каквито и да е било игри. Самият факт, че се е прибягвало до забрана, намерило израз в някои правила, влезли от подире в славянската книжнина, е достатъчно красноречиво доказателство за широкото разпространение на шахмата. В писмените известия играта на шах е включена към "ръководещите се с разум" игри и е противопоставена на игрите със зарове, отнасяни към така наречените "щастливи" (хазартни) игри.
Намерила своите първи привърженици сред нашия народ още през IX-X век, шахматната игра и днес има безброй


любители и изтъкнати майстори в България

За по-пълното осветляване на нейната най-малко хилядогодишна история със сигурност ще продължават да постъпват още археологически данни от правените на широк фронт разкопки и проучвания, Плиска, Мадара, Преслав и останалите старобългарски средища.

[Хана]

Аварите включват в себе си прабългари (аварския хаганат), така че нищо чудно няма да сме ги повлияли.Сравнението между авари и българи е между корелирани данни според мен.

Специално за титлата "жупан" е по-логично не ние тях, а те нас да са повлияли. Това би обяснило и наличието на тази титла и при западните и източните славяни, които не са имали контакти с прабългарите, но пък с аварите са имали.

[mitaca]

Специално за титлата "жупан" е по-логично не ние тях, а те нас да са повлияли. Това би обяснило и наличието на тази титла и при западните и източните славяни, които не са имали контакти с прабългарите, но пък с аварите са имали.

Защо? Източници, че тази титла е спомената ПЪРВО в аварски надписи (съкровището нали е с неясен произход)?

[Хана]

Специалистите твърдят, че е аварско. Оттам нататък мисля, че достатъчно ясно го написах. Ако думата ABCDE се среща в езиците X, Y и Z и в контакти са били Х и У и У и Z, а Z и Х - не, то тогава има два възможни начина за заимстване:
1. X ← Y → Z
т.е. думата ABCDE е заимствана и в двата езика от езика У (от аварски в прабългарския и в славянските езици)
2. X → Y → Z или Z → Y → X
т.е. думата ABCDE е заимствана първоначално в езика У, а след това в третия език (от прабългарския в аварския, а след това в славянските или от славянските в аварския, а след това в прабългарския).
Хронологично вторият вариант е невъзможен (макар че като се замисля чисто теоретично е възможен дори вариант 2.2).
Но пак се отклоняваме от темата.

[_magotin_]

"Златни ливади" или по-скоро "ВЕСТИ ЗА ВРЕМЕНАТА"

По повод на някои заблуди, царуващи по отношение на арабските извори за българите пускам съответните цитати от Ал-Масуди, "ВЕСТИ ЗА ВРЕМЕНАТА" /а не както упорито се твърди "Златни ливади", което е съвсем друго съчинение на Масуди/




Интересен факт е, че във френския превод на Масуди, приведен у МАРКВАРТ, цитиран от Бешевлиев, съответното изречение не е преведено като "Бурджан се прекланят пред огъня" а като "Les Bordjans sont de la religion des Mages" /Българите са от вярата на магите/.

Известни са още два арабски извора, които посочват, че "Бурджан са от вярата на магите".

[_magotin_]

Историята не се измерва по броя на участниците в битките

ПРАВОСЛАВИЕТО КАТО ЦИВИЛИЗАЦИЯ* (ВЕРА НИКОЛОВА. ПРАВОСЛАВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ)
В. Николова. Православната цивилизация (според философско-историческия модел на Тойнби). С, Лаков ПРЕС, 1994. 143 с.
Българското православие като исторически, философски и културен феномен е било обект на изследване на редица наши и чужди мислители. Малцина са тези обаче, които са успели да обхванат цялото това поле от проблеми от позицията на една по-обща философска концепция за смисъла на историческите процеси. Английският историк, дипломат, общественик, социолог и философ Арнолд Тойнби в своето 12-томно „Изследване на историята” акцентира върху ролята на Първото българско царство в историческата съдба на Православната цивилизация. Неестественият факт, че „най-значителният западен историк на XX в. е отделил по-голямо внимание на България, отколкото българските изследователи — на неговата концепция” е един от поводите, определящи авторовия интерес на Вера Николова. Подчертавайки особеното внимание, което Тойнби отделя на Балканския регион (произтичащо от централното концептуално значение, което той придава на гръцката история), В. Николова подлага на критичен анализ най-мащабното негово произведение —
„Изследване на историята” — с оглед по-пълното изясняване на ролята на България за развитието на православната цивилизация. Но като обект на търсенията й се извежда не „единичното”, а „особеното” — онова поле, на което се кръстосват единичното и общото. Затова авторката посвещава цяла глава на изследователските методи, понятийния апарат и принципа за типология на цивилизациите у Тойнби, на „баланса между микроскопичния и панорамния поглед”. А като прави съпоставка между методологията на Тойнби и Шпенглер, Николова заявява: „Там, където при Шпенглер завършва философско-историческото построение, при Тойнби продължава под формата на едно верифициране на хипотезите чрез възпроизвеждането на историческите факти”. Паралел се търси обаче не само между Тойнби и Шпенглер, а и между „ранния” и „късния” Тойнби. Именно при последния цивилизациите вече не се разглеждат сами по себе си, а и като развиващи се системи, т. е. признава се единството на историческия процес. На тази принципна и методологическа основа българската история, според авторката, изпъква като същностен и необходим елемент от културното и социалното развитие на човечеството.
Понятието „цивилизация” като основно във философско-историческата концепция на Тойнби може да се определи „епистемологически” (като историческа единица, която може да бъде обхваната в цялост и като такава е познаваема), „онтологически” (като цялостна система от взаимосвързани и взаимозависими елементи) и „исторически” (като стадий от развитието на човечеството). По пътя на този размисъл авторката търси имплицитните характеристики на понятията култура и религия в корелационната им съпоставеност с понятието цивилизация. Във връзка с типологизирането на историческото развитие се отделя специално внимание на намирането на достатъчно сполучлив критерий за класификация. За Тойнби такъв критерий е автентичният елинистично-китайски модел, в съпоставката с който той разделя цивилизациите в две групи: „напълно развити” („независими” и „сателитни”) и „недоразвити”, поставяйки православната цивилизация в групата на „напълно развитите” самобитни общества и култури.
Втора глава, която е и същинската част на изследването, проследява стадиите на развитие на цивилизациите, като всеки един от тях е представен и общоконцептуално, и конкретно за православното общество. Интерес представлява именно търсенето на онези пунктове в „Изследване на историята”, в които тойнбианските идеи се засичат със специфичното историческо развитие на православната цивилизация и в частност с българската история. Въпросът за зараждането на православието (първи стадий) е поставен от Тойнби еднозначно — тази цивилизация е „присъединена” към елинистичната и заедно със западната цивилизация е неин пряк наследник и продължител. Тук авторката тълкува съдържанието, което Тойнби влага в понятието елинистична цивилизация и същността на избрания от него социално-културен критерий (който по своему пренебрегва археологията), като акцентира на ролята на България като на „равностоен съперник на Византия във военно и културно отношение”. Както зараждането, така и растежът на православната цивилизация не са най-типичният пример на Тойнби за тези стадии, затова авторовото изследване в тази част е видимо стеснено. Проблемът за упадъка й обаче заема значително място, доколкото Тойнби си е позволил да илюстрира общите си концептуални схващания за този стадий с конкретните му измерения в развитието на православната цивилизация. Като анализира причините за упадъка на цивилизациите, той се отказва от очевидните явления и вижда възможността за упадък във вътрешните особености в развитието на обществото. В. Николова не се отдалечава от въпросите, които самият Тойнби поставя. Защо съдбите на двете „сестри-цивилизации” — западната и православната — са толкова различни? Защо Борис избира Източното християнство? На какво се дължат военните амбиции на Симеон? Каква е ролята на България? Защо се разпада Източноримската империя? На какво се дължи упадъкът на православната цивилизация?
В търсене на отговорите В. Николова буквално разнищва отделни параграфи от изследването му, но важното тук е доколко тя приема твърденията му за безусловни. От позицията на историческата си осведоменост авторката ни води към онези неточности във фактологията на Тойнби, които са спомогнали за оформянето на възгледа му за „пасивната роля на България и за активната действена роля на Византия. Някои от съображенията му (напр. т. нар. „лингвистичен либерализъм”, който въвежда като допълнителен „притегателен” аргумент на Византия) са окачествени като „съмнителни”, а твърдението за незаинтересоваността на България от западната църква — като едностранчиво. Според В. Николова Тойнби не успява да вникне в мотивите на Борис, а именно, че „княз Борис съзнателно избира за своята държава пътя, който му носи най-много възможности за независима политика”. Изследвайки възхода на Първото българско царство и отражението му върху историческата съдба на православната цивилизация във философско-историческия модел на Тойнби, авторката изтъква противоречивостта в оценките на политическата програма на Симеон. (Най-често тя се представя като отклонение от линията на княз Борис и позицията на Тойнби в известен смисъл е сходна с това мнение.) За нея „политиката на Симеон е провокирана от историческата ситуация, но въпреки това представлява логическо продължение на политиката на Борис”, ето защо и отрича суровата преценка на Тойнби, че Симеон „подписва смъртната присъда на своето царство”. В подкрепа на своето убеждение отделя специално внимание на достиженията му по отношение на стабилизирането на българската църква и утвърждаването на нейната независимост, в областта на строителството и сферата на образованието, неговия принос за засилването на процеса на славянизация (противопоставящ се на елинизацията), стабилизирането и изключителното териториално разширение на границите, създаването на българската патриаршия.
За да се разбере ‘по-ясно оценката на Тойнби за управлението на Симеон, необходимо е тя да не се изключва от контекста на неговата концепция за световната държава като тотално обединение на хората под една власт и религия. Той вижда възможността за едно сливане между Византийската империя и България, като подчертава, че българският владетел има много повече достойнства за трона на една славяно-византийска империя, отколкото съперника му Роман Лакапин. Така че Тойнби упреква Симеон, че е тръгнал да отстоява независимостта на държавата си, вместо да избере пътя на подчинението и покоряването пред византийската власт. В. Николова обобщава: „За Тойнби е без значение, дали това обединение или покоряване ще доведе до едно обезличаване на етноса. За него дори е без значение, от кого ще се осъществи това обединение.”
Авторката открива непоследователност от страна на Тойнби в експлицирането на причините за падането на България под византийско робство, за т. нар. „упадък” на България. За него те са „икономическа мизерия”, липсата на собствена моментна икономика, появата на богомилството като известна реакция на политиката на Симеон и на византизацията. Интересно е проследяването на аналогията му „между гибелта на Първото българско царство през 1018 г. и възстановяването му през 1186 г. във Второто българско царство, от една страна, и поражението на Византия през 1204 г. (завладяването на Константинопол от кръстоносците), без да може да се възстанови отново, за да избегне окончателното си разрушение в 1453 г. (завземането на Константинопол от османските турци), от друга страна”. Като основен извод се налага разбирането на Тойнби, че „в лоното на едно общество няма място за по-дълго време за повече от една тоталитарна държава”. Това определя и упадъка на православната цивилизация като следствие от възраждането на цезаро-папизма (една изживяла времето си институция) и липсата на простор и свобода за развитието на религията, довели до вътрешна конфронтация между двете велики империи на православието и тяхната „смъртна схватка”.
Дезинтеграцията — четвъртият стадий — е призната от Тойнби като фазата, в която цивилизациите са най-малко разбираеми за изследване. Това е етап на „разпадане на мрежата от човешки отношения, на идеите, ценностите, културата”. Признаците на растежа (диференциация, постоянно разнообразие и гъвкавост) се видоизменят в една „безмилостна унификация и стагнация”. Според концепцията на Тойнби фазите, следващи непосредствено след упадъка, са „смутно време”, „универсална държава” и междуцарствие. Авторовият интерес тук е насочен към това, как той прилага тези фази спрямо историята на православната цивилизация. „Смутното време започва от 977 г. — с началото на Великата Българо-византийска война — и продължава до 1372 г. — годината, в която османските турци завладяват България. Универсалната държава в православната цивилизация се установява от Османската империя и трае от 1372 до 1768 г., след което идва ред на междуцарствието.” Анализирайки тези идеи на Тойнби, В. Николова се спира на спецификата на османското управление („насилствена функционализация на обществото”), духовното отчуждение на православните народи, враждата между православния и католическия свят. В края на тази глава е представена схематично зависимостта между понятие, проблем и закономерност. Тази позитивна реконструкция, представяща главните елементи на понятийния апарат на Тойнби като своеобразен модел, позволява да се извърши едно критично изследване на оригиналността, последователността и завършеността на методологическия апарат.
В последната глава на изследването е поставен проблемът за „радиацията” на българската
средновековна култура с акцент върху значението, което Тойнби дава на България
като „център” на православната култура. („Културната радиация” в модела на Тойнби е определена като процес на „даване и вземане” в духовната сфера, в която е налице „предизвикателство” на едно общество спрямо друго, а „отговорът” се изразява в определена способност за мимезис.) В. Николова уверява обаче, че Тойнби не познава в детайли българската култура и само фиксира най-общо „лъчите” на радиация и каналите на „транслиране”, като същевременно пренебрегва и недооценява ролята на литературната и творческата дейност поради пристрастията си към елинистичното културно наследство.
В стремежа си да даде отговор на въпроса: „Как „работи” концепцията на Тойнби върху „терена”на нашата средновековна история?, В. Николова решава две задачи — за същността на философско-историческата концепция на английския философ на историята като инструмент за историческо изследване и за прилагането на този инструмент спрямо историята на Първата българска държава. В този смисъл представеното от нея изследване е опит да се отдаде дължимото внимание не само на Тойнби, но и на българската средновековна история и култура като неотменна част от цялостното културно и социално развитие на човечеството.
Мая Сотирова

[_magotin_]

Арнолд Тойнби - най-големият философ на историята през ХХ век

ПРАВОСЛАВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ



Понятието “цивилизация “се сочи често като основно във философско -историческата концепция на Тойнби.Според т.нар.епистемологическо определение цивилизацията е “интелигибалното поле на историческото изследване –тази историческа единица ,която единствено може да бъде обхваната в цялост и като такава е познаваема”.Цивилизацията е общество , при което е на лице икономическа нееквивалентност и разделение на обществото на две класи.Резултатът от тази икономическа нееквивалентност е едно малцинство ,освободено от икономическа дейност и за това способно да се занимава с култура и духовна дейност.Според Тойнби цивилизацията е процес от културната дейност ,фаза от човешката култура,като не става въпрос за състояние ,а за процес ,като с това набляга на вътрешната връзка ,а не на конфронтацията между цивилизация и култура.Културата се разбира като средство за по-дълбоко проникване в духовната същност на обществото.
Според английския мислител Арнолд Тойнби ,който планира многотомния си труд “Изследване на историята “ през 1921 година ,цивилизациите пеминават следните стадии на развитие: зараждане;растеж;упадък и разпадане.Този цикъл от четири стадия наподобява класическия модел използван от много циклисти ,например Вико,Данилевски и Шпенглер.При тях аналогията с живия организъм е подчертана ,а в някои случаи представена като доказателство.При Тойнби ,обратно,е на лице стремежът да се разграничи от тях,като подчертава,чене взема като модел цикъла на живот на живите организми.
В последните класификации въз основа на опредевена типология при развитието ,Тойнби разделя цивилизациите в две групи-напълно развити и недоразвити.Първата група от своя страна се дели на още два вида –независими (според самостоятелността на цивилизациите в развитието им ),и сателитни(цивилизации в орбитата на друг
и,оказали въздействие върху тяхното развитие).
Възникването на една цивилизация ,от второ или трето поколение може да бъде предизвикано от дезинтеграцията на една цивилизация от по-старото поколение и трансформирането на някои от елементите им в нова конфигурация .Тойнби нарича този процес “афилиация”(присъединяване).Например православната и западната цивилизации са присъединени към елинистичната и сирийската цивилизация.
Според Франсоа Шаму ,който е взел предвид последните археологически открития ,има три основни периода :предгръцки (критска цивилизация ),гръцка цивилизация(микенския ,омировия,архаичния и класически период)и следгръцка или елинистична цивилизация .Арнолд Тойнби ,обратно,пренебрегва археологията или по-скоро обявява своята” независимост “нея и вместо класификация ,предлага своя типология ,която има в основата си други критерии .”Елинизмът “ в неговата концепция има твърде широк” обхват”;той е “цивилизация “,която се е появила в края на второто хилядолетие преди новата ера и запазва своята идентичност до седми век на новата ера”.По този начин тя включва част от критската или минойска цивилизация ,микенската ,гръцкия полис ,елинистичния период и римската цивилизация до момента на нейното пълно разпадане и възникване на източно-римската (православна)цивилизация и западната цивилизация.Тойнби влага в критерия за типология социално-културни признаци.Според Тойнби :”Елинизъм е един определен начин на живот ,който е въплътен в една главна институция-града-държава”.Това е
единият характерен белег на елинизма без да е diferentia specifica,защото градът-държава не е негово откритие ,а освен това е разпространен и в западното общество.Търсейки спецификата ,Тойнби стига до светогледа ;възгледа за Вселената,който е израз на същата тази институция.Този своеобразен светоглед се съдържа синтезирано в максимата на Протагор:”Човекът е мяра на всички неща “;Човекът е боготворен в своя най-цялостен и безкомпромисен вид;”Човекът е господар на Творението “.Този именно “хуманизъм”,според Тойнби ,е специфичен и уникален за елинизма.
След елинистичното междуцарствие и разпадането на единната Римска империя ,двете “сестри”-православната и западната цивилизации –се появяват в качеството си на опит да възкресят Римската империя от смъртта й .
Веднъж вече” родена “,православната цивилизация следва установения модел .Междуцарствието след разпадането на Римската империя е последвано от установяване на политическо единство в в лицето на съживената Римска империя .Това е т.нар.”реставрация”на универсалната държава от Лъв Исавър в 717 г.От елинистичното общество преминало вече стадиите на упадък и дезинтеграция ,се оформя “вътрешен и външен пролетариат “.От своя страна “вътрешния пролетариат “създава висша религия с помощта на едно вдъхновение от чужд източник –сирийски и елинистичен.Християнската църква в случая служи като”какавида “,от която се появяват двете нови цивилизации-православната и западната.
Съществуват условия необходими за възникване на цивилизациите .Такива са :благоприятната географска среда ;наличието на творческо малцинство ,главната движеща сила ,фактическият субект на “успешните отговори”на предизвикателствата.;постоянната “игра”на предизвикателствата от средата и отговорите на обществото;характерът ,отношенията на нетворческите маси спрямо лидерите ,определя хода и посоката на развитието .
Основната разлика между примитивното общество и цивилизацията “не е в наличието на институции и в разделението на труда ,доколкото това го има и в примитивните общества ,а в насочеността на мимезиса(нетворческо мнозинство).

Православната цивилизация включва две силни империи-Византия и България Византия е страна със стари политически ,социални и културни традиции .България през седми век е още “варварска”,но за един кратък период става равностоен съперник на Византия във военно и културно отношение.
Растежът е вторият стадий от развитието на цивилизациите .Според А.Тойнби растежът е значим проблем дори само чрез въвеждането на такива понятия като “прекъснали”развитието си и “недоразвити”цивилизации.
Възникването на цивилизацията е резултат от успешен отговор на предизвикателство ,в ситуация на специфична трудност ,която тласка хората към безпрецедентно усилие.Растежът на цивилизациите се дължи на сполучливите и оригинални отговори на съответните “предизвикателства “.Докато предизвикателствата получават отговори ,цивилизацията расте и се развива ,неправилният отговор представлява трагическа грешка ,която е равна на самоубийство .Тойнби отбелязва конкретните характеристики на” оптималното” предизвикателство ,това,което не само стимулира отговора на обществото но и способствува за неговото предвижване напред от определено достижение към нова борба ,от решаването на един проблем към решението на други ,от статика към динамика.
При неудачни отговори естественият ход на развитието е нарушен и обществото е застрашено .За растежа на обществото обаче отговорът трябва да е не само успешен ,но и да провокира бъдещо предизвикателство ,което от своя страна да среща успешен отговор.Задължително условие за растежа в тази верига от “предизвикателства и отговори “е “мимезисът”.предпоставка за “мимезисът”е свободата ,естественото и доброволно “следване”на творческите лидери,на пионеритеу на общественото развитие. В тясна връзка с растежа е проблемът за прогреса.
Концепцията на Тойнби се интерпретира като амбивалентна-признаваща прогресивното развитие в едни области и отричаща го в други.На въпроса дали признава прогреса в общественото развитие А.Тойнби отговаря:”Когато Тринкаос тв ърди ,че историята е прогрес или нищо ,моят отговор е ,че тя не е нито едното,нито другото”.
А.Тойнби признава развитието и усъвършенствуването на обществото ,главно в духовната сфера .Това личи и от опита му да направи прогноза за бъдещето развитие на човечеството.
Поставен пред две противостоящи си алтернативи –самоунищожаването на човечеството с атомна война и унификацията на света под един диктаторски режим ,в който “богатото и силно малцинство ще се съюзи и ще подтиска изостанолото мнозинство “-Тойнби е убеден че ще бъдат намерени такива форми на “ световно единство ,които ще позволят на човешкия род да оцелее и проспирира без подтисничество и без продиводействия”
Тойнби създава една в общи линии прогресистка концепция за общественото развитие ,в която религията е критирий за прогресивното развитие.в неговата теория тя има унивирсален ,всеобхватен характер.Тя е и религия в собствения смисъл на думата ,и идеология ,и светоглед.
Източно- римската империя възкресява”духа”на Римската империя в 717г.чрез реставрацията на универсалната държава от Лъв Исавър.Въпреки че тази реставрация има своите фатални последици ,началото на развитието на православната цивилизация е бурно и обещаващо .Каролингската импирия скоро след раждането си претърпява крах ,а Източно-римската империя продължава своето съществуване в продължение на близо пет века .Тойнби търси причините в икономическото преимущество на Източно –римската империя и,по-специално ,във факта ,че”Анатолия бе икономически способна да понесе товара на една универсална държава “,за разлика от съвременната й презаллийска Западна Европа .Освен това Източно –римската ипперия е основана на една солидна териториална база и се ползва от плода на двете римски институции –постоянната армия и гражданска служба –непознати на запад в периода между V и XV век .В терминологията на Тойнби посочените фактори представляват”социални”и “икономически “отговори на съответните “предизвикателства”.
Упадъкът на цивилизациите е фазата ,която следва непосредствено растежа и предшествува разпадането(desinteg,ation).Точният превод на понятието упадък (breakdown) е” прелом”,”провал”,”неуспех”,”пречупване”.Този качествен преход предизвиква много въпроси.Кога настъпва упадъка ,какви са симптомите му ,какви са причините и факторите ,неизбежен ли е?А.Тойнби подчертава ,че в сравнение с другите стадии (растеж,дезинтеграция),упадъкът е по-очевиден,защото признаците и симптомите ,ксошто го придружават са по-осезателни и явни.Например ,упадъкът, настъпил в западното общество има следните характерни черти :рационализъм ,безжизненост,чувство за откъснатост от “веригата на времето “,отслабване на духовните връзки ,съединяващи членовете на даден социум ,превръщане поведението на хората от съзнателно и творческо в механическо и реактивно”.
Главният въпрос на А.Тойнби е защо съдбите на двете “сестри-цивилизации”-западната и православната –са толкова различни ,след като произлизат от едно и също общество (елинистичното),развиват се в съседство по едно и също време.Причината според Тойнби трябва да се търси в идолизацията на една вече отмряла институция ,като под идолизация се разбира “едно затъпяващо интелектуално и морално боготворене на частта вместо на цялото ,на създанието ,вместо на Създателя ,на времето вместо на вечността”.Този своеобразен “политически ренесанс “,извършен едновременно и от двете цивилизации е с различен успех и ефект .Ренесансът на Римската империя при Карл Велики ,която служеше като универсална държава на елинистичното общество бе несполучлив.Обратното ,в Източно-римската империя ,чрез делото на Лъв ,бе успешен.След неуспешното възкресяване на духа на Римската империя ,западното общество тръгна по друг път ,а Източно-римската империя постигна този ренесанс с една “виртуозност”,която се оказа съдбоносна за разделението на двете империи и за по-нататъшното съществуване на православната цивилизация.Колкото и парадоксално да е на пръв поглед ,това ненавременно възвеличаване и идолизиране на държавата за сметка на всички други институции се оказва гибелно за преждевременното падане на православното християнство .
Третият стадий –упадъкът бележи края ,завършека на растежа и се различава съществено от четвъртия етап –дезинтеграцията ,разпадането ,разлагането ,През периода на упадъка се извършва психологическото и духовно разграничение между вътрешния пролетариат ,и цивилизацията от управляващите от една страна и вътрешния пролетариат ,и цивилизацията от друга.При дезинтеграцията вече е на лице разделението и противопоставянето между тях.Ако през периода на упадъка се образуват трите “фракций “-вътрешен и външен пролетариат и доминиращо малцинство ,то в стадия на дизинтеграцията започва схизмата между тях.
Дезинтеграцията не е еднообразен процес ,а представлява редуване на ритми на “разгром и обединения”.рървата фаза от разпадането е т.нар.смутно време ,изразяващо се във войни ,революции и завършващо с насилствено установяване на универсална държава.Тази държава е последната фаза от съществуването на едно общество преди изчезването му .
Фазите” следващи непосредствено след упадъка са “смутно време”,”универсална държава “и междуцарствие.Ето как Тойнби прилага тези фази спрямо историята на православната цивилизация .Смутното време започва от 977 година с началото на Великата Българо –византийска война и продължава до 1372 година ,годината ,в която османските турци завладяват България.Универсалната държава в православната цивилизация се установява от Османската империя и трае от 1372 г.до 1768г.,след което идва ред на междуцарствието .От трите фракции ,образувани след упадъка на обществото се пораждат три институции –универсална държава ,универсална църква и варварски военни съюзи.В православното общество и двете велики империи ,България и Византия не успяват да установят универсална държава ,въпреки амбициите на владетелите им .Ролята на универсална държава в православното общество изпълнява Рах Отоманика ,защото Османската империя е погълнала едно вече “умиращо общество”,чрез една насилствена унификация.А.Тойнби разглежда османските турци или външния пролетариат като последица от упадъка ,като резултат от него .
Тойнби се интересува от периода на приемането и утвърждаването на християнската религия при царуването на Борис,Симеон и Петър.Разглеждайки събитията от този период ,Тойнби си създава серия от въпроси.Защо Борис избира след известно колебание източното християнство?На какво се дължат военните амбиции на Симеон?Каква е ролята на България?Защо се разпада Източноримската империя?на какво се дължи упадъкът на православната цивилизация ?
Чрез приемането на християнството България ,която до този момент е била голяма по територия и силна във военно отношение ,но варварска страна ,т.е неравноправна на своите съседи ,сега придобива авторитет и нейните позиции се засилват сред съседните й европейски страни и най-вече пред Византия,нейният най-опасен и непосредствен съсед .Съществен и нееднозначно решаван е въпросът –защо след известно колебание между Римската и Константинополската църква княз Борис избира източната ,чрез което България “се включва “,по терминологията на А.Тойнби ,в православната цивилизация.Обясненията са различни ,а оценките –противоположни :грешка,като неотменна нобходимост ,предимство.
От 312г.,по времето на Константин Велики християнството е признато като официална религия.През 313г.се приема т.нар.Милански едикт ,чрез който се утвърждава за религия наред с другите езически култове.Император Теодосий през 395 г.разделя формално Римската империя на Западна и Източна,между неговите синове и това се оказало съдбоносно –тя завинаги загубила единният си характер .Пътищата им на развитие в много отно6шения станали коренно различни .Западната Римска империя окончателно загинала в 476 г.,а нейната “сестра “започнала едно бурно ,обещаващо ,бляскаво развитие ,продължило близо хиляда години .
Според А.Тойнби този бурен и бляскав подем на православната цивилизация се дължи на едно огромно и ценно социално предимство.извършената солидна реконструкция на Римската империя на православно християнска почва ,има своите социални и икономически причини .Благодарение на законодателството на Лъв ||| и Константин V православната цивилизация започва своя живот на една здрава аграрна основа и това обуславя бързото й развитие.
С терминологията на Тойнби това е един “свърхуспешен отговор на едно предизвикателство” .В този “успех “се съдържа парадоксът ,според Тойнби ,защото той довежда до “разрушаването ,погребването "на православното общество .
Византия превъзхожда Западната империя в развитието на занаятите ,търговията ,по богатствата на своите градове и по блясъка на културата си .Контрастът между световните столици –Рим и Константинопол -също илюстрира различните”нива”в културното икономическо и политическо развитие в двата свята .Развитието на запада контрастира в почти всички отношения с това на изтока .Така, според Тойнби ,загиването на Римската империя на запад има две последици .Политическата власт от единна става –плуралистична ,и от всемирна –парохиална .На второ място ,политическата власт на империята е засенчена от църковната власт на една вселенска църква ,която в противоположност на империята успява да запази своето съществуване и единство .
В началото на ²Х век карл велики е коронован от папа Лъв ²²²,с което се поставя началото на съюза между държавата и църквата на запад.Това засилване на позициите на папството намира израз в по-голямото разединение и съперничество между източната и западната църква ,за което голяма роля играе българия и българският църковен въпрос.
Тойнби не отрича че икономическото ,политическото ,социалното и културно предимство на Византия пред Запада през Средновековието е една от съществените причини за развитието на източния свят .За всеки непредубеден наблюдател по онова веме перспективите ,реалните възможности са определено на страната на Византия .Западният свят ,според Тойнби ,има своето преимущество ,но за да се види то ,е нужна дистанцията на времето .
В съзнанието на средновековния човек ,християнството заема основно място –всички явления се пречупват през неговата призма .Така в контекста на първостепенната роля на религията в средните векове ,Тойнби въвежда ключовото понятие цезаропапизъм за обясняване на колизиите между запада и изтока и за упадъка на изтока .Самото понятие цезаропапизъм(и неговата противоположност папоцезаризъм)изразява конфликта между представителите на църквата и държавата ,причинен от концентрацията на светска и религиозна власт само в личността на императора.В Рим се осъществява господството на духовната власт над светската (папоцезаризъм)и,в резултат на това ,величието на папите става по-голямо от това на самите владетели .Патриархът ,за разлика от папата ,не е глава на светската държава .Нещо повече ,неговото избиране изцяло зависи от волята на императора .В западната църква ,например ,императорът стои при богомилците ,а в източната църква –в олтара между духовенството.
Вътрешно назрява голям конфликт ,който намира израз в откритото противопоставяне на източната църква към западната ,от една страна ,и към императора –от друга.Конфликт,който завършва със схизмата през 1054г.Западната църква се бори за върховенство и “вселенска”власт ,а източната се бори за независимост .Борбата трае години ,столетия и ,според Тойнби ,това изиграва своята разрушаваща роля върху съдбата на православната цивилизация .Западната църква си е извоювала една твърда позиция на независимост и,въпреки периодите й на упадък ,тя поддържа тази независимост .
И така ,ако трябва да се обобщи –на запад се оформя едно общество ,в което религията ,църквата заемат доминиращо място.Независимо от периодите на упадък ,сменяни с периоди на надмощие ,папството играе една обединяваща ,сплотяваща ,господстваща роля.
По преценката на Тойнби ,субординацията на църквата от държавата е най-забележителният и най-злощастният триумф ,с мощен разрушителет ефект .Резултатът от възраждането на цезаропапизма ,е в концепцията за култовото боготворене на една политическа институция,една древна институция ,която вече е изпълнила своята историческа функция,поради което става зъл демон ,а не стимул.В края на краищата е на лице едно спиране и стерелизиране на тенденциите към разнообразие ,гъвкавост,експерименти и творчество в православно-християнския живот.
Такава е историческата ситуация ,в която княз Борис трябва да направи своя избор между западната и източната църква ,между Рим и Византия.На запад Бългтария има още съседи ,но вече политически .Един от тях е Великоморавия ,чийто владетел по това време –Ростислав-пръв осъзнава ползата и необходимостта от християнството и започва налагането му.
С други думи изборът на Борис не е между два вида християнство ,между две църкви,а избор между два свята –в икономическо ,политическо и културно отношение –между два стила на управление-зависимо или независимо от църквата .
Въпросът защо княз Борис се ориентира към източната църква е поставян и анализиран ,включително и от страна нта А.Тойнби.Изборът на източната църква е събитие с голямо историческо значение:източният(православен)свят се обособява като силна опозиция на запада и границите на западната цивилизация се изместват доста” по-назад”.С избора си Борис “поставя завинаги България на Балканския полуостров и й отнема шансовете да се “слее”със западното общество.
Мотив за предпочитането на запада ,според Тойнби ,е стремежът да се контраатакува вече образувания съюз между Византия и Великоморавия ,ката се противопостави съюзът между България и западната Немска империя.Това са ,в разсъжденията на Тойнби ,основанията ,тласкащи Борис да се оиентира към Римсксата империя.”Православно-християнската църква-пише Тойнби –създава една забележителна либерална политика ,която дава на православното християнство изключително предимство пред западното християнство”.
Избирайки източната църква ,княз Борис съзнателно избира за своята държава пътя ,който му носи най-много възможности за независима политика ,потвърден първоначално с признаването на българската църква ,а след това и с политиката на Симеон.По думите на Рънсиман ,този избор,е “мъдро предвижване на политическия ефект “,което е признато и от много историци като най-правилно решение ,осигуряващо една независима линия на политически действия .Като държавник и владетел на една от най-силните държави в Европа ,княз Борис ² правилно разбирал ,че първостепенна важност има политическата и духовната независимост на страната .Пълновластието ,към което той се стремял му е било нужно не за да изяви собствените политически амбиции ,а за да осигури на страната си суверинитет и независимост.Преди всичко княз Борис стига до идеята за приемане на християнството като една належаща за времето си историческа необходимост .
Борис дава първоначалния тласък за развитието на славянския език .А.Тойнби специално подчертава преимуществото на новия литургичен език .Борис има заслуга за определяне насоката на развитието на българската държава.Той слага основите на една политическа програма ,която цели консолидиране и укрепване.Принуждавайки-чрез умели дипломатически ходове –Византия да се съобразява с неговите желания и интереси ,той показва недвусмислено ,че политиката на България ще бъде самостоятелна и независима .Английският историк Рънсиман ясно и определено изтъква тази страна на постиженията на Борис:”Той научи великите йерарси да се отнасят к ъм него с уважение и гърците ,по-възприемчиви от латинците ,научиха урока”.
А.Тойнби представя Симеон като владетел ,”пленен от великата идея за елинистична универсална държава “,която занимава умовете на византийските императори и която търси своя израз в съживената Imperium Redivivum .но Симеон можел да постигне тази цел ,само ако използва трона като трамплин .Разсъждавайки в този дух Тойнби употребява силни квалификации спрямо личността на Симеон като :”мегаломанията на Симеон”,”тази фатална амбиция”.И като завършек изрича суровата преценка ,че Симеон “подписва смъртната присъда на своето царство ,на империята,която желаеше и на обществото ,в което бяха обединени”.Но Тойнби не спира до тук ,а се стреми да вникне в личността му :образован в Константинопол и обладан от енергия ,която “не е намерила достатъчно простор в границите на едно културно поле ,недостатъчно за широкия му хоризонт и големите му амбиции “.Нещо повече ,Тойнби подчертава ,че “от повърхностна гледна точка може да изглежда ,че това зло е донесено от личността на Симеон”.В рамките на едно общество –източноправославната цивилизация –има две империи ,еднакво обладани от идеята за независимост ,самостоятелност и доминация .Логическото следсвие на духа на цезаропапизма е тоталното обединяване на целия православно-християнски свят под една светска и духовна власт.
Враждата между православния и католическия свят нараства независимо от съдбоносната заплаха от турските нашествия .Само на църковни амбиции и съперничества ли се дължи тя ?Тойнби търси и по-дълбоки причини .Освен чисто църковните мотиви за надмощие ,той открива и стремежа за политическо и културно господство в Югоизточна Европа и южна Италия ,желанието на всяка от двете църкни да бъде единствен законен наследник на християнската унивесална църква ,на Римската империя и елинистичната цивилизация.Към всичко това Тойнби прибавя и различието в духа (етоса)на двете общества.По същият начин нашият изследовател на историята на Византия проф.Д.Ангелов обобщава,че разривът на западната и източната църква не е случайно явление ,а зад него стоят противоречия от областта на религията ,политическия живот ,социалните и правни възгледи и култура.
Могло ли е да се избегне разпадането ?Отговорът на Тойнби логически следва от неговата концепция за доминиращата роля на религията в обществения живот.”Ако двете църкви можеха да изгладят своите различия ,тогава православното християнство можеше да се надява да си осигури западната помощ срещу турската агрисия “.Ако “болезнено доминиращата роля на Византийската империя е била смекчена чрез усилване на клерикализма ,изглежда много вероятно да се преодолее бедствието и даже да бъде отклонено”.
В периода на най-активните османски нападения ролята на църквата нараства ,което Тойнби илюстрира с факта на извоюването ,например,на църковната автономия в Атон.Но въпреки това разривът между двете църкви не се заличава ,и дори се усилва,противоречията между църквата и правителството се изострят.Прекалено дълго църквата е била в унизително подчинено положение ,за да може да задоволи своите болезнени и властолюбиви амбиции чрез еднократно поемане на властта.Тойнби е прав ,че религията би могла да”спаси “православната цивилизация ,само ако от самото начало от съществуването на православната цивилизация ,религията е имала доминираща роля ,и то в съюз,а не в конфронтация с правителството ,от една страна ,и със западната църква –от друга.
Тъй като византийската империя е изчерпала своите възможности за развитие ,тя е вътрешно разложена ,една”огромна пирамида ,но на гнили основи”.Затова ударът на османските турци е достатъчен ,за да се сгромоли цялото православно общество .Би ли могъл западно-християнският свят да спаси православието от турците?Отговорът може да бъде само отрицателен.В известен смисъл западното общество прави опит да помогне на източно-православното общество ,но тази помощ е незначителна ,защото,първо,самото западно общество няма възможност за по-голяма помощ ,и,второ,католическият свят е достатъчно враждебно настроен към изтока заради отнетата му “вселенска “власт.Освен това,помощта е трябвало дабъде от такъв характер ,че да “излекува “преди всичко вътрешните язви на православното общество ,да заздрави вътрешните политичиски и икономически позиции на правителството.Това обаче не е било по силите на западното общество.






1. Използвана ,помощна литература-“Православната цивилизация” от Вера Николова.

[Darkas]

Колеги, ще използваме ли арменските източници като аргументи? Доколкото съм запознат в арменската наука са приели, че е Аршак Първи царят, при когото се заселват българите в Кавказ? Можем и за Булкар Балк и за Балкар да кажем нещо?

[mitaca]

Защо си мислите, че иранската тема не се разработва? Не е така! Тъй като всички дула (или юзъри) от БС са насочени насам трябва поне съгласуваност. Ще си излезем със версия. ЕЕЕ нема да е тюркска. Познайте каква ще е? От един път ;.

[pnp5q]

По повод манипулативните твърдения за липса на архитектурни аналози на квадратните капища:

Що се отнася до квадратния храм в центъра на Малкия дворец, той има, както вече е изтъквано, формални аналогии на плана си с плана на келтски и славянски храмове в Западна Европа. [98] Разбира се, аналогията с келтски храм е лишена също от историческа логика и какъвто и да е археологически аргумент независимо от съвпадението на формите. Много по-сериозно можеше да изглежда отъждествяването на тази сграда с един славянски храм, ако изобщо беше възможно, при съвкупността на данните, с които разполагаме, да допуснем, че през първата половина на IX в. ханската власт в България е щяла да издигне храм за славянския култ в средището на прабългарската родово-племенна аристокрация, вярна на тюркската религия.
Погледнат от строго архитектурна гледна точка, този храм има най-близки аналогии в ирански храмове на огъня, при това не само от епохата на Сасанидите, което намалява хронологическата дистанция между тях, но и от епохата на партите — началото на новата ера. Аналогиите с дворцовия център на Хатра в Северна Месопотамия са поразителни и са изтъквани неведнъж, но не са задоволително обяснени досега [99] . Проблемът за генезиса на този план и за неговата поява в Плиска трябва да се разглежда на много широк културно-исторически план. Това е толкова по-важно, като се има пред вид, че този план не е изолирано явление в Плиска, а е засвидетелствуван и в Преслав. Следователно той не може да се смята за случаен в центровете на езическа България. [100]

Източник - с илюстрации на планировката на архитектурните аналози - Ст. Ваклинов "Формиране на старобългарската култура" 3.2 (стр. 113).

[_magotin_]

Твърденията за "липса на аналогии" при квадратните капища не са продукт на друго, ами на тотална липса на обща култура и специализирани познания. Квадратни храмове има още при скитите, за ахемениди и парти да не говорим. Ето един чор-так /четири арки, а оттам славянската дума чертог/ от епохата на сасанидите:

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

По повод манипулативните твърдения...

Тц, тц, тц! Пак истерия с очевидна анти султан Цезар Августовска насоченост. Щото като се огледам , май няма срещу кого другиго да е.
Хайде, и аз да се отчета в темата ви с една интересна интерпретация:
http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5290

[_magotin_]

оффффф

Този последният "принос" ми вдигна кръвното. Визирам текста в линка.

Находки има, но като че ли проблемът е по-скоро с липсващата информация от средновековието за извършваните ритуали.

.

Информация има, стига човек да прочете внимателно изворите. Основно става дума за Scriptor incertus и дякон Игнтий, сведения се съдържат и у Теофилакт Охридски. Археологическите проучвания също са извадили доста материал.

Интересното е, че храмовете и жертвениците имат една и съща форма - квадратна. Обикновено има 2 вписани един в друг квадрата, които понякога може да са вписани в квадрат или правоътълник. Квадратите на жертвениците се пресичат от един или няколко улеи, като има и камера.

В по-често срещания случай "камера", тоест коритце, няма. В Плиска само един от трите открити паметника има коритце. Броят на жертвениците без коритце е много по-голям от тези с коритце, примерно 3-4:1. Квадратите на жертвениците не се пресичат, а се изобразяват чрез улеите, обикновено вътрешният улей очертава един малък квадрат, а външният е вече с по-неправилни очертания.

В центъра има изграден квадрат - най-вероятно върху него се извършвал самият ритуал. Около този квадрат следват два външни квадрата, също вписани един в друг, като при външния е имало притвор или долепена пристройка, като сградата добива правоъгълна форма. В този си вид тя прилича на двата жертвеника от силистренския музей, където квадратите заедно с камерата също образуват правоъгълник. Между външния и средния вписани квадрата на ханското капище в Плиска също има изградена тухлена камера.

В центъра няма квадрат, а се откриват останки от постамента на олтара, върху който е горял най-вероятно почитаният от българите огън. Алтернативно олтарът би могъл да завършва с един от въпросните жертвеници. "Пристройката" не е пристройка, а тържествен "притвор" или портик. "Тухлена камера" няма, а има две басейнчета за вода, изградени от тухли и водоснабдени чрез тръби, които сега ги няма. Басейнчета има в двете главни капища в Плиска и в това в Мадара, другаде може да е имало и кладенци. Обяснението е просто - ритуалите са изисквали много вода, вероятно са се миели както участниците в тях, така и предметите, които се използвали.

Какъв е бил точно обряда е трудно да се каже. Знае се, че бъргарите принасяли в жертви животни - кучета, овце и волове. Пак може да се предположи, че в камерата се събирала кръвта.
Възможно е заради квадратния център храмът да е свързван от виз. автори с гумно - място за вършеене, макар че то по-скоро има формата на кръг (макар че обикновено има други становища за споменаваното от виз. автори гумно).

Медното гумно е най-вероятно портата на владетелския дворец.