ВОЕННОСТРАТЕГИЧЕСКАТА ДОКТРИНА
НА т.нар. ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Това понятие е твърде съвременно и не отговаря в кой знае каква степен на ранносредновековните български реалности, но затова пък е достатъчно ясно, поради което смятам, че мога да го използвам, за да предизвикам дискусия по този така важен въпрос, който в националната ни историография е решен според мен зле, преднамерено и поради това неправилно. Какво имам предвид?
Разглеждайки външната политика на българската държава в периода VII – XI в. и особено българо-византийските отношения, нашата историческа наука трайно и с впечатляващо усърдие е изградила представата за миролюбива държава, която води единствено “справедливи” войни, която воюва най-често защото е нападната, предизвикана или пък е водена от алтруистични подбуди. Във всички разиграли се през посочения период (а и не само в този период) войни, причините се търсят в другата воюваща страна, тя винаги е “виновна”. И, то се знае, на този фон българските победи стават по-бляскави, обвеяни не само в ореола на непобедимостта, но и в този на почтеността, а пораженията лесно избледняват. Този подход, който в края на краищата дава недобро (според мен) отражение и върху изграждането на националния характер и селфимидж, е вече почти универсализиран и богато присъства в целия спектър на историческата продукция: от училищните учебници и научните изследвания през популярните издания до литературните и кинематографични произведения. Мисля, че едва ли е наложително да давам примери, но ако – при оформяне на някаква дискусия по този въпрос се наложи – естествено, ще го сторя.
Според мен главното място в българската военностратегическа доктрина през посочения период се заема не от отбраната, както многословно и с отчайващо постоянство ни се внушава, а от агресията и цялата фактология, с която разполагаме, го доказва.
Какво е вашето мнение?
НА т.нар. ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Това понятие е твърде съвременно и не отговаря в кой знае каква степен на ранносредновековните български реалности, но затова пък е достатъчно ясно, поради което смятам, че мога да го използвам, за да предизвикам дискусия по този така важен въпрос, който в националната ни историография е решен според мен зле, преднамерено и поради това неправилно. Какво имам предвид?
Разглеждайки външната политика на българската държава в периода VII – XI в. и особено българо-византийските отношения, нашата историческа наука трайно и с впечатляващо усърдие е изградила представата за миролюбива държава, която води единствено “справедливи” войни, която воюва най-често защото е нападната, предизвикана или пък е водена от алтруистични подбуди. Във всички разиграли се през посочения период (а и не само в този период) войни, причините се търсят в другата воюваща страна, тя винаги е “виновна”. И, то се знае, на този фон българските победи стават по-бляскави, обвеяни не само в ореола на непобедимостта, но и в този на почтеността, а пораженията лесно избледняват. Този подход, който в края на краищата дава недобро (според мен) отражение и върху изграждането на националния характер и селфимидж, е вече почти универсализиран и богато присъства в целия спектър на историческата продукция: от училищните учебници и научните изследвания през популярните издания до литературните и кинематографични произведения. Мисля, че едва ли е наложително да давам примери, но ако – при оформяне на някаква дискусия по този въпрос се наложи – естествено, ще го сторя.
Според мен главното място в българската военностратегическа доктрина през посочения период се заема не от отбраната, както многословно и с отчайващо постоянство ни се внушава, а от агресията и цялата фактология, с която разполагаме, го доказва.
Какво е вашето мнение?
Comment