Деян Рабовянов , докторант , Катедра Археология , ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”
За ранносредновековните каменни крепости в Североизточна България
Предмет на настоящия доклад са крепостите от т. нар. “група Цар Асен” в Североизточна България. Изключителното значение на тези паметници в структурата на Първото българско царство през Х век привлича вниманието към два важни въпроса : какви са причините за тяхната поява и с кого може да се обвърже тяхното построяване, поддръжка и защита .
Издигането на тези крепости е свързано с коренна промяна в отбранителната политика на българската държава . Изправена от създаването си срещу силни противници , тя отрано взема сериозни мерки за защитата на своите граници . По Стара планина , а по-късно и южно от нея , Черноморското крайбрежие , Добруджа , покрай Дунав и в днешна северозападна България са издигнати множество землени съоръжения , очертаващи рамката на централната държавна област . Самата тя е била охранявана от землени лагери , разположени основно по линията на главния път Дръстър – Плиска – проходите в Хемус , като от планината пътят продължавал към пограничния вал Еркесия . Тези укрепления с доминиращо правилна четириъгълна форма са издигани върху равен терен. В малко от тях са открити следи от обитаване през VІІІ – средата на ІХ век , вероятно защото са били заемани от непостоянни военни гарнизони . В непосредствените им околности няма синхронни селища ( Рашев 1982 , 17-129 ; Рашев ) ( виж карта 1 ) .
Тази укрепителна система демонстрира насочване на силите за защита към границите и към главния път . Очевидно тя трябва да се обвърже с централната власт , способна да осигури ресурсите и контрола за нейното изграждане и поддържане , използвайки като основна база укрепения лагер на столицата Плиска ( Рашев 1982 , 17-129 ; Рашев ) .
Укрепления от такъв тип нямат високи фортификационни качества . Те са ефективни само при използването на големи военни отряди за тяхната защита и отразяват възможностите на държавата да ги събира и насочва , упражнявайки контрол върху податното население, но и осигурявайки му чрез тях надеждна защита .
Периодът на промени след покръстването на българите става свидетел и на изменения в укрепяването на централната област . Землените укрепления са изоставени и се появяват каменни крепости от нов тип . Част от крепостите са издигнати в райони , охранявани преди това от землени лагери – трасето на главния път и брега на Дунав. Други, източно и западно от главния път , маркират най-малко две нови комуникационни линии – успоредна на него и една напречна от запад на изток ( Рашев 1982 ,129-147 ) . Без изключение те са разполагани извън границите на старите землени укрепления , максимално използвайки естествените отбранителни качества – стръмни склонове или отвесни скали – на места по бреговете на Дунав или малки реки във вътрешността ( Рашев 1982 ,129-147 ) ( виж карта 2 ) .
Неправилната форма на естествено укрепените площадки предопределя и нерегулярния план на крепостите. Площта им варира от 2 до 6 ха. Характерна е липсата на редовна система от кули и порти. Входът най-често е обикновен проход в стената откъм достъпната за пешеходци страна , понякога защитаван от разположена до него кула. Кули има и откъм достъпната за атака страна, а при някои крепости отсъстват . Кулите са плътни масиви от камък и силно се различават от познатите от местните ранновизантийски паметници и синхронните им византийски крепости. Крепостните стени в повечето случаи са без основи , изградени върху грубо подравнения терен от неправилни по форма камъни с калова спойка . В някои случаи – Хума – наподобяват землен вал , облицован с камък. Където е било възможно пред стените е прокарван ров ( Рашев 1982, 129-147; Рашев , Станилов 1987 , 10-23 ; Йотов , Атанасов 1998 , 11-20 ).
Вътрешността на крепостите е проучена частично в два случая – Цар Асен ( Димова 1993 ) и Хума ( Рашев , Станилов 1987 ) , и цялостно в един – Скала ( Йотов , Атанасов 1998 ) . Картината се допълва от сондажни проучвания и наблюдения в други крепости и от продължаващите проучвания при Руйно .
Вътрешното пространство е заето от типичните за района през ранното средновековие , вкопани в земята , жилища. Единичните примери за наземни жилища с леки стени датират от финалния етап на съществуване на крепостите . И в двата случая са обитавани от население с невисоки обществен статус и икономически възможности . Религиозните нужди са били задоволявани от малки едноапсидни черкви .
В повечето случаи , непосредствено до крепостите, са съществували по-големи по площ , неукрепени синхронни селища , чиито жилища не се отличават по вид и находки .
Друга група крепости , притежаващи същите строителни особености и характер като разгледаните по-горе , са издигнатите върху останките на по-стари римо-византийски укрепления – Капидава ( Florescu , Florescu , Diaconu 1958 , 68-72 ; Florescu 1967 ) , Дионисопол ( Димитров 1992 , 17-22 ) , Абритус и др.
Въпреки трудностите при определянето на точната датировка на разглежданите от нас крепости , строителството на единствената цялостно проучена - тази при Скала – е отнесено към началото на Х век ( Йотов , Атанасов 1998 , 135 ) . Подобно датиране се подкрепя и от данните за останалите крепости ( Рашев 1982 , 129-147 ; Рашев , Станилов 1987 , 87-88 ) .
Наличните археологически данни представят крепостите от “групата Цар Асен” като укрепени селища на население без висок социален и икономически статус , вероятно центрове на пазарната и религиозната активност на околното население , което в случаи на опасност е можело да ги използва като убежища . Разположението им по основните съобщителни линии на държавата издига ролята им на комуникационни средища . Липсата досега на свидетелства за наличието на войскови части и представители на държавното управление в тях , и демонстрираните разлики спрямо центровете на държавната власт – Плиска , Преслав , Дръстър – показват , че вероятно не са били част от държавната военно-отбранителна система , както например построеният по същото време Каменен вал в Северна Добруджа .
Много трудно е да се формулира конкретна причина за появата на тези крепости . За такава са предложени опустошителните маджарски нахлувания в района през 894-5 г., следствие на войната между България и Византия ( Рашев 1982 , 173-174 ) . Това обяснение подлежи на разглеждане, защото след 896 г. маджарската заплаха е ликвидирана ( Рашев ) . Вероятно причината по скоро трябва да се търси в една обща несигурност , резултат на ерозирането на централната военно-политическа власт на държавата . В резултат тя вече не е била в състояние да организира ефективна отбрана по границите , възпирайки чуждите нашествия в гъсто населената централна област на държавата както преди. Показателни са както маджарските нахлувания от 894-5 г., така и последвалите събития – печенежкото нападение от 943 г. и походите на киевския княз Светослав .
Неслучайно именно в първата половина на Х в. е издигнат Каменния вал в Северна Добруджа . Той демонстрира силната решимост на държавата да защити уязвимата си централна област , претворявайки от камък излезлия от употреба Голям землен вал ( Рашев 1982 , 152 – 173 ; Рашев ) .
Не бива да се изключва като фактор и нестабилността на раздираното от проблеми общество , за която има индикации .
Горепосочените причини биха могли да накарат населението или държавната власт да потърсят начини за защита . Устройството на разглежданите крепости говори за слаби възможности и познания в сравнение с укрепленията на държавните центрове . Показателно е , че рефугиумите издигани от населението по места през късноримската и ранновизантийската епоха като цяло притежават същите характерни черти на укрепителните съоръжения ( Johnson 1983 , 226 – 244 ; Торбатов 2002, 345 – 356, 365 – 372 ) . Това подсказва , че най-вероятно разглежданите паметници са продукт на местна инициатива , осъществена чрез използването на местни ресурси . Това вероятно е станало без прекия контрол или намеса на централната власт в условията на демографски растеж , осигурил възможностите за интензивно обогатяване на селищната система с нови укрепени и неукрепени селища ( Рашев ; Атанасов 1991 , 77 – 78 ) .
Необходимо е обаче да обърнем внимание на един модел на селищно развитие , обозначен с термина incastellamento , оформил се през същия период в някои райони на Западна Европа .
При него увеличаването на населението , и оттук производственият потенциал , окуражава и дава възможност на регионалната светска и църковна аристокрация да обедини големи групи от селско население в укрепени селища или около замъци . Това се извършва в период , когато не съществува външна или вътрешна заплаха , която да провокира строежа на защитни съоръжения ( Whittow 1995 , 57 – 58 ) .
Този модел , при който покриването на пейзажа с укрепени места се явява инициатива на местната аристокрация , насочва към въпроса с кого може да се обвърже създаването , поддържането и защитата на разглежданите крепости .
Р. Рашев ги определя като центрове на локални общности , чиято поява отбелязва разрушаването на първоначалния модел на военна организация на обществото , според който централната власт е осъществявала тотален контрол и замяната му с нов , в който взима връх локалната инициатива . Той свързва обособяването на тези укрепени центрове с местни водачи , чиито укрепени резиденции стават центрове на група от неукрепени села , и които са упражнявали в някаква степен власт над местното население . В по-широк аспект той вижда разрастването на селищната мрежа през Х в. като израз на разпадането на връзките на старата родова система и формирането на териториални общини – процес ускорен от покръстването ( Рашев ) .
Бихме желали да изтъкнем някои аргументи , които задават друга посока на разсъждения . Общество , което съответства на модела , предложен от Рашев като организация на провинциално ниво на отбраната и ролята на местните водачи в нея , се наблюдава и в Каролингската Остмарк в периода IX – X в. ( Bowlus 1978 ) . Трябва обаче да се подчертае навлизането на феодални отношения в този район под влияние на Бавария и други провинции на бившата Франкска империя ( Havlik 1980 ) . Но тук ролята на свободното население остава доминираща по отношение на строежа , поддържането и отбраната на крепостите ( Bowlus 1978 ) .
Същевременно информацията , с която разполагаме за българските земи , показва , че подобни отношения през Х в. са едва в зачатък . Болшинството селяни , както може да се заключи от “Беседа срещу богомилите” на Презвитер Козма и от някои други извори , са били подчинени на органите на централната администрация , изпълнявайки повинности и плащайки данъци на държавата ( Ангелов 1992 , 117 ) . Основна роля в обществото са играели свободните селяни – т.нар. “смерди” – и най – вече тази част от тях , която се отличавала по придобитите земи , средства за производство , а оттук и влияние над съседите си . “Париците” или закрепостените селяни , са били едва в началото на оформянето си като прислойка . Не по-различно е било положението и в съседна Византия , а до голяма степен и в Моравия ( Havlik 1980 ) .
Трябва да насочим вниманието и към постоянно попълващата се информация за наличието на силни общински структури в доскоро считаната за централизирана до крайна степен Византийска империя . Налице са и показателни примери за съществуването на селищни общини , които се грижат със свои сили за защитата си чрез новоизградени или преизползвани укрепления и чрез организиране на военни отряди ( Barnes , Whittow 1994 , 202-206 ; Whittow 1995 , 57-74 ) .
В документи от атонските манастири , от манастирите “Св. Йоан” на Патмос , Лембиотиса близо до Измир и от манастира Хиера – Ксерохорафион на Самсун – Даг – планинския масив , фланкиращ от север Буюк Мендерес – има примери за селски общности , които действат като юридически лица , представяни от своите старейшини или дори провеждат въоръжено действие срещу поземлените посегателства на богат съседен манастир , какъвто е случаят от 1062 г. в Атон ( Barnes , Whittow 1994, 202 ) .
Понякога общински укрепления са упоменати и в изворите . През 1087 г. Алексий I Комнин дарил на монасите от “Св. Йоан” от Патмос половината от kastellion Пантелион на о-в Лерос . Другата половина била оставена на обитателите като убежище , но след като се установило, че на острова има и друго подобно укрепление , майката на императора Ана Даласина дарила цялата крепост на монасите ( Barnes , Whittow 1994 , 202 ) .
В документи от атонските манастири се споменават и укрепени места , някои са описани като palajokastra , служещи за убежище на селското население . За разлика от другите части на пейзажа , които се отбелязват в документите , собствеността на укрепените места не е уточнена - т.е. не са притежание на манастира или на частно лице . Според полеви наблюдения повечето от тези укрепления са оградени със стени възвишения , а в някои случаи се разчита само на естествената защита . В документ от 996 г. е описано как населението от няколко села се оттеглило в укрепление в земите на манастира Полигирос , за да избегне българските нападения ( Barnes , Whittow 1994 , 202 – 203 ) .
Не са малко и примерите за самостоятелно действащи и защитаващи се “градски” общини ( Angold 1985 ; Crow , Hill 1995 ; Foss 1994 ; Whittow 1995 ) .
Трябва да се отчита фактът , че информацията , която притежаваме за селските общини и за общинските укрепления е по-малко от реално съществувалата . Причина за това е склонността на византийската писмена традиция да насочва вниманието си към Константинопол и хората от двора . Липсва интерес и културна необходимост за споменаване на селски общини или укрепления . Единствените случаи , когато се споменават крепости са , ако някой бунтовник се затвори в тях , обект са на тежка обсада или пък са класифицирани като “градове и епископства ”. Трябва да се отбележи , че често между епископския град и укрепеното село не е имало голяма разлика ( Barnes , Whittow 1994 , 204 ) .
Необходимо е , да се подчертае и липсата на “феодални замъци”. Провинциалната и столичната аристокрация е обитавала неукрепените си ojkos . Освен това държавата винаги е възприемала крепостта като неподлежаща на частна собственост и намираща се под правителствен контрол . С оглед на представеното закономерна е тенденцията много от т. нар. “темни крепости” в днешна Централна и Западна Турция да се преразгледат като едни общински укрепления . За техни характерни черти се считат разполагането им върху естествено защитено възвишение , дългите оградни стени , затварящи значителна площ , утилитарната и семпла конструкция и , не на последно място , липсата на цитадела или пирг . Такива са Saruhanlar , Kayserkale и Egrigoz в областта на Кютахия , Yilanli Kalesi в Боз Даг и др. ( Barnes , Whittow 1994 , 204-206 ; Whittow 1995 , 70-71 ) .
Горепредставената информация намира много близки и интересни паралели в България от Х в. И тук основна социална група се явяват свободните селяни , а почти пълната липса на зависимо население възпрепятства развитието на поземлена аристокрация със значителна поземлена собственост , оттук и влиянието по места , дори по-силно отколкото във Византия . Картината се допълва от археологическите изследвания . Появяват се множество крепости , всъщност укрепени селища издигани на естествено укрепени места и отличаващи се със план , методи и материали за строеж , издаващи местни възможности и извършители . В тях липсват скъпи находки и представителни жилищни и административни сгради .
Като отчитаме, че за разлика от Византийската империя , която през Х в. достига пик в развитието на централизирани органи на управление , българската държава демонстрира отслабване на управленческия и военния си апарат , бихме могли да предположим, че в такива условия още по-лесно биха намерили среда за поява и развитие крепости, сходни с византийските общински укрепления. Възможно е именно крепостите от “групата Цар Асен” да са били построени , поддържани и охранявани от организирани селски общини , търсещи чрез тях сигурност . Не е изключено този процес да е бил насърчаван от държавата , която е имала интерес от изграждането на вътрешна мрежа от укрепления , които да защитават пътищата , но най-вече податното й население . Особено , ако нейните войски и укрепени центрове са неспособни да спрат вражеските прониквания в централната област , в условията на една пасивна отбрана , чийто символ става Каменния вал в Добруджа . Този възглед може да намери известна подкрепа в разполагането на крепостите до основните пътища и в изявеното превъзходство в планово и конструктивно отношение на някои от тях – Цар Асен , Руйно и др., което може да е индикатор за осигуряване на проектанти за създаването на плана и организацията на работата по места от държавата .
Разбира се наличните данни са все още малко , така че предложената по-горе схема трябва да се възприема като подлежаща на развитие хипотеза .
Ангелов 1992 : Д.Ангелов . История на средновековната българска държава и право . С., 1992 .
Атанасов 1991 : Г.Атанасов . Етнодемографски промени в Добруджа X – XV в. – Исторически преглед , 1991 , кн. 2 , 75 – 89 .
Димитров 1992 : М.Димитров . Балчик 2600 . С., 1992 .
Димова 1993 : В.Димова . Ранносредновековната крепост до село Цар Асен , Силистренско . – Добруджа , 10 , 1993 , 54 – 75 .
Йотов , Атанасов 1998 : В.Йотов , Г.Атанасов . Скала . Крепост от X – XI в. до село Кладенци , Тервелско . С., 1998 .
Рашев 1982 : Р.Рашев . Старобългарски укрепления на Долния Дунав ( VII – XI в. ) . Варна , 1982 .
Рашев : Р.Рашев . Нова тенденция във военната и цивилната организация в средновековна България според някои археологически факти . – Под печат .
Рашев , Станилов 1987 : Р.Рашев , Ст.Станилов . Старобългарско укрепено селище при село Хума , Разградски окръг . – Разкопки и проучвания , XVII , С., 1987 .
Торбатов 2002 : С.Торбатов . Укрепителната система на провинция Скития ( края на III – VII в. ) . С., 2002 .
Angold 1985 : M.Angold . The shaping of the Medieval Byzantine “City”. – Byzantinische Forschungen , 10 , 1985 , 1 – 37 .
Barnes , Whittow 1994 : H.Barnes , M.Whittow . Yilanli Kalesi : Preliminary Report and New Perspectives . – Anatolian Studies , 44 , 1994 , 187 – 206 .
Bowlus 1978 : C.R.Bowlus . Warfare and Society in the Carolingian Ostmark . – Austrian History Yearbook , v. 14 , 1978 .
Crow , Hill 1995 : J.Crow , St.Hill . The Byzantine Fortifications of Amastris in Paphlagonia . – Anatolian Studies , 45 , 1995 .
Florescu , Florescu , Diaconu 1958 : Gr.Florescu , R.Florescu , P.Diaconu . Capidava . Vol. I , Bucaresti , 1958 .
Florescu 1967 : R.Florescu . Date noi de la Capidava . – Apulum , VI ,1967 , 259 – 267 .
Foss 1994 : Cl.Foss . The Lycian Coast in the Byzantina Age . – Dumbarton Oaks Papers , 48 , 19 , 29 – 87 .
Havlik 1980 : L.E.Havlik . The Character of the Early Feodal Society of Slavic States . – In : Rapports du IIIe Congres International d’Archeologie Slave , Bratislava 7 – 14 septembre 1975 . Tome 2 , Bratislava , 1980 , 133 – 147 .
Johnson 1983 : St.Johnson . Late Roman Fortification . London , 1983 .
Whittow 1995 : M.Whittow . Rural Fortifications in Western Europe and Byzantium , Tenth to Twelfth century . – Byzantinische Forschungen , V. 21 , 1995 , 57 – 74 .
Карти :
Карта 1 –
Карта 2 –
За ранносредновековните каменни крепости в Североизточна България
Предмет на настоящия доклад са крепостите от т. нар. “група Цар Асен” в Североизточна България. Изключителното значение на тези паметници в структурата на Първото българско царство през Х век привлича вниманието към два важни въпроса : какви са причините за тяхната поява и с кого може да се обвърже тяхното построяване, поддръжка и защита .
Издигането на тези крепости е свързано с коренна промяна в отбранителната политика на българската държава . Изправена от създаването си срещу силни противници , тя отрано взема сериозни мерки за защитата на своите граници . По Стара планина , а по-късно и южно от нея , Черноморското крайбрежие , Добруджа , покрай Дунав и в днешна северозападна България са издигнати множество землени съоръжения , очертаващи рамката на централната държавна област . Самата тя е била охранявана от землени лагери , разположени основно по линията на главния път Дръстър – Плиска – проходите в Хемус , като от планината пътят продължавал към пограничния вал Еркесия . Тези укрепления с доминиращо правилна четириъгълна форма са издигани върху равен терен. В малко от тях са открити следи от обитаване през VІІІ – средата на ІХ век , вероятно защото са били заемани от непостоянни военни гарнизони . В непосредствените им околности няма синхронни селища ( Рашев 1982 , 17-129 ; Рашев ) ( виж карта 1 ) .
Тази укрепителна система демонстрира насочване на силите за защита към границите и към главния път . Очевидно тя трябва да се обвърже с централната власт , способна да осигури ресурсите и контрола за нейното изграждане и поддържане , използвайки като основна база укрепения лагер на столицата Плиска ( Рашев 1982 , 17-129 ; Рашев ) .
Укрепления от такъв тип нямат високи фортификационни качества . Те са ефективни само при използването на големи военни отряди за тяхната защита и отразяват възможностите на държавата да ги събира и насочва , упражнявайки контрол върху податното население, но и осигурявайки му чрез тях надеждна защита .
Периодът на промени след покръстването на българите става свидетел и на изменения в укрепяването на централната област . Землените укрепления са изоставени и се появяват каменни крепости от нов тип . Част от крепостите са издигнати в райони , охранявани преди това от землени лагери – трасето на главния път и брега на Дунав. Други, източно и западно от главния път , маркират най-малко две нови комуникационни линии – успоредна на него и една напречна от запад на изток ( Рашев 1982 ,129-147 ) . Без изключение те са разполагани извън границите на старите землени укрепления , максимално използвайки естествените отбранителни качества – стръмни склонове или отвесни скали – на места по бреговете на Дунав или малки реки във вътрешността ( Рашев 1982 ,129-147 ) ( виж карта 2 ) .
Неправилната форма на естествено укрепените площадки предопределя и нерегулярния план на крепостите. Площта им варира от 2 до 6 ха. Характерна е липсата на редовна система от кули и порти. Входът най-често е обикновен проход в стената откъм достъпната за пешеходци страна , понякога защитаван от разположена до него кула. Кули има и откъм достъпната за атака страна, а при някои крепости отсъстват . Кулите са плътни масиви от камък и силно се различават от познатите от местните ранновизантийски паметници и синхронните им византийски крепости. Крепостните стени в повечето случаи са без основи , изградени върху грубо подравнения терен от неправилни по форма камъни с калова спойка . В някои случаи – Хума – наподобяват землен вал , облицован с камък. Където е било възможно пред стените е прокарван ров ( Рашев 1982, 129-147; Рашев , Станилов 1987 , 10-23 ; Йотов , Атанасов 1998 , 11-20 ).
Вътрешността на крепостите е проучена частично в два случая – Цар Асен ( Димова 1993 ) и Хума ( Рашев , Станилов 1987 ) , и цялостно в един – Скала ( Йотов , Атанасов 1998 ) . Картината се допълва от сондажни проучвания и наблюдения в други крепости и от продължаващите проучвания при Руйно .
Вътрешното пространство е заето от типичните за района през ранното средновековие , вкопани в земята , жилища. Единичните примери за наземни жилища с леки стени датират от финалния етап на съществуване на крепостите . И в двата случая са обитавани от население с невисоки обществен статус и икономически възможности . Религиозните нужди са били задоволявани от малки едноапсидни черкви .
В повечето случаи , непосредствено до крепостите, са съществували по-големи по площ , неукрепени синхронни селища , чиито жилища не се отличават по вид и находки .
Друга група крепости , притежаващи същите строителни особености и характер като разгледаните по-горе , са издигнатите върху останките на по-стари римо-византийски укрепления – Капидава ( Florescu , Florescu , Diaconu 1958 , 68-72 ; Florescu 1967 ) , Дионисопол ( Димитров 1992 , 17-22 ) , Абритус и др.
Въпреки трудностите при определянето на точната датировка на разглежданите от нас крепости , строителството на единствената цялостно проучена - тази при Скала – е отнесено към началото на Х век ( Йотов , Атанасов 1998 , 135 ) . Подобно датиране се подкрепя и от данните за останалите крепости ( Рашев 1982 , 129-147 ; Рашев , Станилов 1987 , 87-88 ) .
Наличните археологически данни представят крепостите от “групата Цар Асен” като укрепени селища на население без висок социален и икономически статус , вероятно центрове на пазарната и религиозната активност на околното население , което в случаи на опасност е можело да ги използва като убежища . Разположението им по основните съобщителни линии на държавата издига ролята им на комуникационни средища . Липсата досега на свидетелства за наличието на войскови части и представители на държавното управление в тях , и демонстрираните разлики спрямо центровете на държавната власт – Плиска , Преслав , Дръстър – показват , че вероятно не са били част от държавната военно-отбранителна система , както например построеният по същото време Каменен вал в Северна Добруджа .
Много трудно е да се формулира конкретна причина за появата на тези крепости . За такава са предложени опустошителните маджарски нахлувания в района през 894-5 г., следствие на войната между България и Византия ( Рашев 1982 , 173-174 ) . Това обяснение подлежи на разглеждане, защото след 896 г. маджарската заплаха е ликвидирана ( Рашев ) . Вероятно причината по скоро трябва да се търси в една обща несигурност , резултат на ерозирането на централната военно-политическа власт на държавата . В резултат тя вече не е била в състояние да организира ефективна отбрана по границите , възпирайки чуждите нашествия в гъсто населената централна област на държавата както преди. Показателни са както маджарските нахлувания от 894-5 г., така и последвалите събития – печенежкото нападение от 943 г. и походите на киевския княз Светослав .
Неслучайно именно в първата половина на Х в. е издигнат Каменния вал в Северна Добруджа . Той демонстрира силната решимост на държавата да защити уязвимата си централна област , претворявайки от камък излезлия от употреба Голям землен вал ( Рашев 1982 , 152 – 173 ; Рашев ) .
Не бива да се изключва като фактор и нестабилността на раздираното от проблеми общество , за която има индикации .
Горепосочените причини биха могли да накарат населението или държавната власт да потърсят начини за защита . Устройството на разглежданите крепости говори за слаби възможности и познания в сравнение с укрепленията на държавните центрове . Показателно е , че рефугиумите издигани от населението по места през късноримската и ранновизантийската епоха като цяло притежават същите характерни черти на укрепителните съоръжения ( Johnson 1983 , 226 – 244 ; Торбатов 2002, 345 – 356, 365 – 372 ) . Това подсказва , че най-вероятно разглежданите паметници са продукт на местна инициатива , осъществена чрез използването на местни ресурси . Това вероятно е станало без прекия контрол или намеса на централната власт в условията на демографски растеж , осигурил възможностите за интензивно обогатяване на селищната система с нови укрепени и неукрепени селища ( Рашев ; Атанасов 1991 , 77 – 78 ) .
Необходимо е обаче да обърнем внимание на един модел на селищно развитие , обозначен с термина incastellamento , оформил се през същия период в някои райони на Западна Европа .
При него увеличаването на населението , и оттук производственият потенциал , окуражава и дава възможност на регионалната светска и църковна аристокрация да обедини големи групи от селско население в укрепени селища или около замъци . Това се извършва в период , когато не съществува външна или вътрешна заплаха , която да провокира строежа на защитни съоръжения ( Whittow 1995 , 57 – 58 ) .
Този модел , при който покриването на пейзажа с укрепени места се явява инициатива на местната аристокрация , насочва към въпроса с кого може да се обвърже създаването , поддържането и защитата на разглежданите крепости .
Р. Рашев ги определя като центрове на локални общности , чиято поява отбелязва разрушаването на първоначалния модел на военна организация на обществото , според който централната власт е осъществявала тотален контрол и замяната му с нов , в който взима връх локалната инициатива . Той свързва обособяването на тези укрепени центрове с местни водачи , чиито укрепени резиденции стават центрове на група от неукрепени села , и които са упражнявали в някаква степен власт над местното население . В по-широк аспект той вижда разрастването на селищната мрежа през Х в. като израз на разпадането на връзките на старата родова система и формирането на териториални общини – процес ускорен от покръстването ( Рашев ) .
Бихме желали да изтъкнем някои аргументи , които задават друга посока на разсъждения . Общество , което съответства на модела , предложен от Рашев като организация на провинциално ниво на отбраната и ролята на местните водачи в нея , се наблюдава и в Каролингската Остмарк в периода IX – X в. ( Bowlus 1978 ) . Трябва обаче да се подчертае навлизането на феодални отношения в този район под влияние на Бавария и други провинции на бившата Франкска империя ( Havlik 1980 ) . Но тук ролята на свободното население остава доминираща по отношение на строежа , поддържането и отбраната на крепостите ( Bowlus 1978 ) .
Същевременно информацията , с която разполагаме за българските земи , показва , че подобни отношения през Х в. са едва в зачатък . Болшинството селяни , както може да се заключи от “Беседа срещу богомилите” на Презвитер Козма и от някои други извори , са били подчинени на органите на централната администрация , изпълнявайки повинности и плащайки данъци на държавата ( Ангелов 1992 , 117 ) . Основна роля в обществото са играели свободните селяни – т.нар. “смерди” – и най – вече тази част от тях , която се отличавала по придобитите земи , средства за производство , а оттук и влияние над съседите си . “Париците” или закрепостените селяни , са били едва в началото на оформянето си като прислойка . Не по-различно е било положението и в съседна Византия , а до голяма степен и в Моравия ( Havlik 1980 ) .
Трябва да насочим вниманието и към постоянно попълващата се информация за наличието на силни общински структури в доскоро считаната за централизирана до крайна степен Византийска империя . Налице са и показателни примери за съществуването на селищни общини , които се грижат със свои сили за защитата си чрез новоизградени или преизползвани укрепления и чрез организиране на военни отряди ( Barnes , Whittow 1994 , 202-206 ; Whittow 1995 , 57-74 ) .
В документи от атонските манастири , от манастирите “Св. Йоан” на Патмос , Лембиотиса близо до Измир и от манастира Хиера – Ксерохорафион на Самсун – Даг – планинския масив , фланкиращ от север Буюк Мендерес – има примери за селски общности , които действат като юридически лица , представяни от своите старейшини или дори провеждат въоръжено действие срещу поземлените посегателства на богат съседен манастир , какъвто е случаят от 1062 г. в Атон ( Barnes , Whittow 1994, 202 ) .
Понякога общински укрепления са упоменати и в изворите . През 1087 г. Алексий I Комнин дарил на монасите от “Св. Йоан” от Патмос половината от kastellion Пантелион на о-в Лерос . Другата половина била оставена на обитателите като убежище , но след като се установило, че на острова има и друго подобно укрепление , майката на императора Ана Даласина дарила цялата крепост на монасите ( Barnes , Whittow 1994 , 202 ) .
В документи от атонските манастири се споменават и укрепени места , някои са описани като palajokastra , служещи за убежище на селското население . За разлика от другите части на пейзажа , които се отбелязват в документите , собствеността на укрепените места не е уточнена - т.е. не са притежание на манастира или на частно лице . Според полеви наблюдения повечето от тези укрепления са оградени със стени възвишения , а в някои случаи се разчита само на естествената защита . В документ от 996 г. е описано как населението от няколко села се оттеглило в укрепление в земите на манастира Полигирос , за да избегне българските нападения ( Barnes , Whittow 1994 , 202 – 203 ) .
Не са малко и примерите за самостоятелно действащи и защитаващи се “градски” общини ( Angold 1985 ; Crow , Hill 1995 ; Foss 1994 ; Whittow 1995 ) .
Трябва да се отчита фактът , че информацията , която притежаваме за селските общини и за общинските укрепления е по-малко от реално съществувалата . Причина за това е склонността на византийската писмена традиция да насочва вниманието си към Константинопол и хората от двора . Липсва интерес и културна необходимост за споменаване на селски общини или укрепления . Единствените случаи , когато се споменават крепости са , ако някой бунтовник се затвори в тях , обект са на тежка обсада или пък са класифицирани като “градове и епископства ”. Трябва да се отбележи , че често между епископския град и укрепеното село не е имало голяма разлика ( Barnes , Whittow 1994 , 204 ) .
Необходимо е , да се подчертае и липсата на “феодални замъци”. Провинциалната и столичната аристокрация е обитавала неукрепените си ojkos . Освен това държавата винаги е възприемала крепостта като неподлежаща на частна собственост и намираща се под правителствен контрол . С оглед на представеното закономерна е тенденцията много от т. нар. “темни крепости” в днешна Централна и Западна Турция да се преразгледат като едни общински укрепления . За техни характерни черти се считат разполагането им върху естествено защитено възвишение , дългите оградни стени , затварящи значителна площ , утилитарната и семпла конструкция и , не на последно място , липсата на цитадела или пирг . Такива са Saruhanlar , Kayserkale и Egrigoz в областта на Кютахия , Yilanli Kalesi в Боз Даг и др. ( Barnes , Whittow 1994 , 204-206 ; Whittow 1995 , 70-71 ) .
Горепредставената информация намира много близки и интересни паралели в България от Х в. И тук основна социална група се явяват свободните селяни , а почти пълната липса на зависимо население възпрепятства развитието на поземлена аристокрация със значителна поземлена собственост , оттук и влиянието по места , дори по-силно отколкото във Византия . Картината се допълва от археологическите изследвания . Появяват се множество крепости , всъщност укрепени селища издигани на естествено укрепени места и отличаващи се със план , методи и материали за строеж , издаващи местни възможности и извършители . В тях липсват скъпи находки и представителни жилищни и административни сгради .
Като отчитаме, че за разлика от Византийската империя , която през Х в. достига пик в развитието на централизирани органи на управление , българската държава демонстрира отслабване на управленческия и военния си апарат , бихме могли да предположим, че в такива условия още по-лесно биха намерили среда за поява и развитие крепости, сходни с византийските общински укрепления. Възможно е именно крепостите от “групата Цар Асен” да са били построени , поддържани и охранявани от организирани селски общини , търсещи чрез тях сигурност . Не е изключено този процес да е бил насърчаван от държавата , която е имала интерес от изграждането на вътрешна мрежа от укрепления , които да защитават пътищата , но най-вече податното й население . Особено , ако нейните войски и укрепени центрове са неспособни да спрат вражеските прониквания в централната област , в условията на една пасивна отбрана , чийто символ става Каменния вал в Добруджа . Този възглед може да намери известна подкрепа в разполагането на крепостите до основните пътища и в изявеното превъзходство в планово и конструктивно отношение на някои от тях – Цар Асен , Руйно и др., което може да е индикатор за осигуряване на проектанти за създаването на плана и организацията на работата по места от държавата .
Разбира се наличните данни са все още малко , така че предложената по-горе схема трябва да се възприема като подлежаща на развитие хипотеза .
Ангелов 1992 : Д.Ангелов . История на средновековната българска държава и право . С., 1992 .
Атанасов 1991 : Г.Атанасов . Етнодемографски промени в Добруджа X – XV в. – Исторически преглед , 1991 , кн. 2 , 75 – 89 .
Димитров 1992 : М.Димитров . Балчик 2600 . С., 1992 .
Димова 1993 : В.Димова . Ранносредновековната крепост до село Цар Асен , Силистренско . – Добруджа , 10 , 1993 , 54 – 75 .
Йотов , Атанасов 1998 : В.Йотов , Г.Атанасов . Скала . Крепост от X – XI в. до село Кладенци , Тервелско . С., 1998 .
Рашев 1982 : Р.Рашев . Старобългарски укрепления на Долния Дунав ( VII – XI в. ) . Варна , 1982 .
Рашев : Р.Рашев . Нова тенденция във военната и цивилната организация в средновековна България според някои археологически факти . – Под печат .
Рашев , Станилов 1987 : Р.Рашев , Ст.Станилов . Старобългарско укрепено селище при село Хума , Разградски окръг . – Разкопки и проучвания , XVII , С., 1987 .
Торбатов 2002 : С.Торбатов . Укрепителната система на провинция Скития ( края на III – VII в. ) . С., 2002 .
Angold 1985 : M.Angold . The shaping of the Medieval Byzantine “City”. – Byzantinische Forschungen , 10 , 1985 , 1 – 37 .
Barnes , Whittow 1994 : H.Barnes , M.Whittow . Yilanli Kalesi : Preliminary Report and New Perspectives . – Anatolian Studies , 44 , 1994 , 187 – 206 .
Bowlus 1978 : C.R.Bowlus . Warfare and Society in the Carolingian Ostmark . – Austrian History Yearbook , v. 14 , 1978 .
Crow , Hill 1995 : J.Crow , St.Hill . The Byzantine Fortifications of Amastris in Paphlagonia . – Anatolian Studies , 45 , 1995 .
Florescu , Florescu , Diaconu 1958 : Gr.Florescu , R.Florescu , P.Diaconu . Capidava . Vol. I , Bucaresti , 1958 .
Florescu 1967 : R.Florescu . Date noi de la Capidava . – Apulum , VI ,1967 , 259 – 267 .
Foss 1994 : Cl.Foss . The Lycian Coast in the Byzantina Age . – Dumbarton Oaks Papers , 48 , 19 , 29 – 87 .
Havlik 1980 : L.E.Havlik . The Character of the Early Feodal Society of Slavic States . – In : Rapports du IIIe Congres International d’Archeologie Slave , Bratislava 7 – 14 septembre 1975 . Tome 2 , Bratislava , 1980 , 133 – 147 .
Johnson 1983 : St.Johnson . Late Roman Fortification . London , 1983 .
Whittow 1995 : M.Whittow . Rural Fortifications in Western Europe and Byzantium , Tenth to Twelfth century . – Byzantinische Forschungen , V. 21 , 1995 , 57 – 74 .
Карти :
Карта 1 –
Карта 2 –
Comment