Едно нещо от колегата Деян Рабовянов
В началото бих желал само да кажа, че приех да напиша няколко кратки реда по молба на добрия ми приятел Gladiator. Проблемът, който така продължително и бих казал объркано се разглежда в този иначе интересен форум, отдавна е получил задоволително обяснение в българската наука, затова аз само ще обърна внимание върху няколко интересни факта.
Първо, нека разгледаме особеностите на монументалното крепостно строителство в България. Приемам, че всички са малко или много запознати с него, макар че спорът учудващо защо се концентрира само върху каменната крепост на Плиска и се пропускат като пример другите паметници от този тип – стените (от различните строителни периоди) на Вътрешния град на Преслав; външната крепостна стена на Преслав; т.нар. Аул на хан Омуртаг при с. Хан Крум; крепостта на остров Пъкуюл луи Соаре, източно от Силистра в дн. Румъния; някои преправки и източната порта на самия Дръстър; някои от крепостите, свързани с т.нар. Каменен вал в Добруджа като № ХХ (Аксан Демир Табиасъ), тази при Черна вода (античния Акиополис). Като оставим настрана различните функции, които са изпълнявали като укрепени обекти, нас ни интересуват техните планови и най-вече конструктивни и фортификационни особености. Характерните черти за тази група крепости, датиращи от нач. на IХ до средата на Х в. са: 1) използване за лицата на стените (Плиска, Преслав, Дръстър) или в цялата им дебелина (Хан Крум, Пъкуюл луи Соаре, две от стените на Вътрешния град на Преслав) на каменни квадри, добре обработени, с размери до 1м дължина и 0,40м височина, споени с хоросан с примес на счукана тухла, или по-често бял хоросан; 2) измазване на фугите между камъните с ивици хоросан с голям примес на счукана тухла, така че се създава изолиращ (този хоросан е хидрофобен) и декоративен ефект. Такива все още могат да се видят в долните редове от квадри на стената на Плиска; 3) в повечето случаи (като изключим споменатите в 1.) стените са градени в класически opus emplectum – лица от обработени квадри и вътрешност от ломени камъни, строителни отпадъци и блокове, обилно залети с хоросан, като се наблюдава доста добро свързване на лицата с пълнежа посредством напречно положените в лицето квадри (мн. Добър пример е стената на северното разширение на Вътрешния град на Преслав, Плиска); 4) типичен за всички с т.нар. градеж на лицата биндер-лойфер или както го наричат руснаците тычком-ложком, при него в един ред се редуват поставени на къса и дълга страна квадри; 5) по-голямата част от строителния материал е новодобит от каменоломни, т.е. не са обезкостили някой близък античен обект (става въпрос за Плиска – като изключим тухлите, Преслав и Пъкуюл луи Соаре); 6) типични за всички са много добре направените дълбоки основи, някои дори укрепени с дървени пилоти, където е необходимо; 7) въпреки че градежът е квадров и има стремеж за правилно биндер-лойфер подреждане на блоковете, то не е спазвано (особено в Плиска, а все пак работя там от достатъчно време да го видя, не се подлъгвайте по грозните едноформатни градежи на онази мафия МПК), прескача се ред, някои са по-ниски от други и блоковете се подравняват с тухли или Г-образно изсечени блокове и т.н.; 8) характерни са кули (кръгли на ъглите, петоъгълни или правоъгълни на стените), разположени на прекалено големи интервали, за да може да се говори за ефикасна защита на стената – повече от 100м – опитите да се преодолее това в Преслав са от Х в. и са все още неефективни; 9) учудващо е, че въпреки че всички паметници са разположени на равен терен при тях или липсва, или е изключително мизерен защитният ров. Факт, влизащ в противоречие с така типичните за българите землени укрепления, явно каменната стена се е считала за самодостатъчна; 10) за всички е типична геометричната планировка на укрепителните съоръжения (най-често правоъгълник или трапец); 11) типични са и добре защитените порти, три основни типа: т.нар. Плисковско-Преславски, при който в план две двойки помещения, издаващи се пред и зад стената фланкират прохода; при втория плътни крила с дебелината на стената се издават само навътре, носейки отгоре си надвратна кула; при третия има една развита кула, помещаваща в приземието си входа (Пъкуюл луи Соаре); 12) при повечето са откривани триъгълни с моделирани торуси капаци за зъбери и има индикации, че самите зъбери може да са били тухлени.
Няма да се разпростирам повече. По този въпрос съществува достатъчно литература – на самите проучватели и др. – аз лично бих препоръчал за самата Плиска статията за каменната й стена на колегата Станислав Иванов от Шуменския филиал на АИМ в Плиска-Преслав, т. 10. визуално също можете да намерите достатъчно материали дори по интернет, но все пак правете разлика между оригинален градеж и работа на МПК.
Сега нека да обърнем внимание на така ограничено посочваните паралели от границите на Хазарския хаганат. Ако трябва да сме изчерпателни, не бива да се задоволяваме само с бегло описание (при това на моменти неточно) на Хумаринското градище. Ще се възползвам от класификацията на крепостите там, направена от моя научен ръководител Рашев в една статия за строителството на българите в Хазарския хаганат.
В първата група попадат землените укрепления, разпространени предимно в северната зона на Донските степи, като част от тях са и по-стари скитски укрепления, претърпели известно „освежаване”. Датират от VIII-IХ в., и са обикновено върху естествено укрепени площадки над речни долини. Такива са Маяки, Сухая Гомолша, Темпинското градище и др.
Втората група са крепостите от изпечени тухли. Единственото засега сигурно открито и проучвано е при Семикаракорск, Ростовска област, на левия бряг на р. Сал, малко преди вливането й в Дон, върху малко плато, издигащо се над околните ниски земи. Има почти квадратен план (200/215м), във вътрешността е цитаделата (85/80м). Няма ъглови кули, само следи от фронтални и една проучена двусъставна с неправилна четириъгълна форма. Цитаделата е въобще без кули. Стените са от непечени тухли (кирпичи) 0,25/0,25/0,04-5м, полагани в 6 успоредни реда направо върху терена (без основи) и споени с глина. Предполага се, че може да е имало облицовки от печени тухли (сега ограбени), може би споени или измазани с бял хоросан. Аналогични, но за съжаление непроучени крепости са известни в лесостепния вариант на Салтово- Маяцката култура – при Красное городище и Колтуново.
Третата група са крепостите със стени от ломени камъни. Такива са Сухая Гомолша, и особено добре са изследвани на територията на аланския вариант на Салтово- Маяцката култура като този при Верхний Салтов и др. Стените са изградени направо върху терена без основа, имат две лицеви облицовки от сравнително големи плоски ломени камъни, споени с кал. Пространството между тях е запълнено с дребни камъни и пръст. Ширината достига 4м.
Четвърта група са крепостите от дялан камък. Такава е Деснобрежното Цимлянско градище, охранявала важен брод на р. Дон. Тя е триъгълна с размери 135/130/110м и има преградена цитадела. Крепостната стена, широка 4,00-4,20м е без основа и не е нивелиран терена, върху който е положена. Стената е лошо запазена заради ограбването на строителен материал за фортовете на Старочеркаск. Оформена е от блокове варовик, най-големите до 0,75/0,45/0,30м. Най-вероятно от тях са били само лицата, а вътрешността е от пълнеж от дребни ломени камъни. Няма следи от спойващ материал. Портата е с крила, издаващи се навън. Крепостта е опожарена и изоставена в нач. на IХ в. И ролята й е била поета от намиращата се на другия бряг тухлена Саркел.
Друга крепост от дялани камъни е толкова обсъжданата тук при дн. аул Хумара в Карачаево-Черкеската автономна област на Руската федерация. Тя контролирала пътя към прохода, свързващ Централното Подкавказие с Абхазия. Заема седловината между два хълма и стените с обща дължина повече от 2км следват гънките на пресечения терен. На върха на по-малкия хълм е цитаделата, защитена от ров и каменна стена. Липсват основи, стената е положена направо върху грубо изравнения терен и затова има значителна ширина от 3,50 до над 5м. Лицата на стената са от пясъчникови дялани блокове с размери до 1,00/0,45/0,35м, често изравнявани с тънки плочести камъни. В повечето сектори вътрешността е запълнена с блокаж, но има и места, изпълнени изцяло с блокове. Интересно е редуването на блоковете по ред – единият ред са напречно поставени, вторият надлъжно. Почти навсякъде блоковете от лицата са споени с хоросан или с хоросан са измазани само фугите. Пълнежът е без спойка. На стената са отбелязани 14 плътни, правоъгълни кули с размери 11/10м, издаващи се пред нея. Единият вход е прорязан в една такава кула, а другият е в чупка между две. Напоследък е открита нова крепост от тази група в съседство с Деснобрежното Цимлянско градище, означавана като Камышино.
В същата строителна техника са построени няколко крепости на Крим, свързвани с хазарите – Мангуп, Сюйрен, Кордон-оба и др., но за да не бъда твърде просторен, няма да ги разглеждам. Трябва да се отбележи, че по отношение на строителни материали, техника и конструкцията на стените крепостите от дялан камък от степната зона на Хазарския хаганат имат много близки аналогии с тези от лесостепния вариант (аланския) на културата. Такива са вариант на Маяцката и Верхние Олшанската крепост.
За да завършим представянето на крепостите от Хазарския хаганат, трябва да споменем единствената, изградена от печени тухли – Саркел (или Левообрежно Цимлянско градище). Нейното изграждане е отбелязано от писмен източник (според Продължителя на Теофан хазарският хаган отправил молба до император Теофил (829-842г.) да му помогне да построи крепост). Между 834 и 837г. императорът изпратил спатарокандидата Петрона, който заедно с войници на товарни кораби навлязъл в р. Дон и се заел със строежа. Крепостта е проучена почти изцяло. Има четириъгълен план, с размери 193,5/133,5, от три страни защитена от реката, а от четвъртата от ров. В ъглите четириъгълни плътни кули, подобни се издават и пред стените. Стените са изградени изцяло от тухли, направени от тинеста глина, смесена с нарязана трева, с размери 0,25/0,27м и дебелина 0,06-0,07м. Независимо от добрия материал строежът е примитивен – няма основи, а спойката е от тънък 1см хоросан, примесен с пясък. Ширината на стената е 3,75м. Без съмнение на византийците трябва да се отдаде правилният геометричен план, системата от кули и порти и вътрешната планировка на крепостта, а местната традиция се е отразила в приложените крепостни техники и материали. Преки паралели на размерите на тухлите и плана както тук, така и при Семико-ракорското градище има на юг в Закавказки Азербеджан. Вероятно известно византийско влияние се проследява и при Деснобрежното Цимлянско градище, а Хумаринското демонстрира паралели с крепости от Закавказието (Армения, Грузия).
Може да се заключи, че крепостното строителство в Хазарския хаганат отразява многопосочни влияния – византийски, средноазиатски, закавказки, алански, съчетани с местни и самостоятелно развити навици и умения, в които са участвали, разбира се, и твърде многобройните българи там. В случая аз не ви обременявам и с крепостите от Дагестан, които имат сходен характер, но и някои специфики, и отразяват определено едно смесено население.
Нека да завършим този за съжаление твърде съкратен обзор с кратък поглед върху византийските крепости от разглеждания период – Тъмните векове (VII-IХ в.). Продукт на усилията на империята да се съхрани след тежките персийски удари при Ираклий и на нестихващия до IХ в. арабски натиск, те имат общи белези: разположени върху естествено укрепени хълмове, най-често акрополите на старите антични градове, а ако са в равнинен терен се използва геометрична форма – най-често квадрат; разполагат с добре развита и обмислена система от кули (обикновено правоъгълни или петоъгълни, или триъгълни) и порти, осигуряващи надежден фланкиращ огън за стените; построени са в типичния още от късната античност за широки територии (Малка Скития и др. части на Балканите, Сирия, Мала Азия) стил – opus emplectum – с лица от в случая преизползвани от антични градежи блокове, добре свързани с ядрото от ломени камъни, споени обилно с хоросан; фугите по лицата (където са запазени) са измазани с хоросан, примесен със счукана тухла; стените са построени в съгласие с античните и късноантичните строителни практики, с дълбоки основи и съобразени с наклона на терена.
Примерите за това строителство от периода на Тъмните векове са много както в Мала Азия: Милет, Анкара, Ксантос, Патара, Мира, Фаселис, крепостта на хълма Айя Солук над Ефес, преустроеният в укрепление храм на Аполон в Дидима, Аморион, Амастрис, Никея и др., така и на Балканите: Полистилон (античната Абдера), Маронея и други крепости, без да изключим поправките в самия Константинопол.
За да не бъда прекалено подробен, ще спра дотук и се надявам да прикача някои илюстриращи снимки.
След като имаме една база за сравнение, нека отново се върнем към монументалното строителство в България. Повече от ясно е, че като техника на градеж, архитектурни особености и използвани материали крепостите в България не могат да открият прав паралел, особено в Северното Черноморие. При нас виждаме едни несъвършени като планировка и устройство във военно отношение крепости, изпълнени с много сложна, представителна и скъпа техника, паралел на която има в живото и практикувано старо късноантично архитектурно наследство във Византия и Арабския свят (Харуние, Анаварза, Тарс и др.). Не мога да приема, че тази техника е израснала готова и завършена без предшественици направо от ранното дървено строителство в Плиска. За пример вижте в Северното Черноморие, където въпреки някои по-напредничави чужди влияния крепостите са строени със сравнително примитивна техника, отразяващо развитието на местното население. Друг пример имаме от Североизточна България, където една група крепости (Цар Асен, Руйно, Хума, Скала и т.н.) от нач. на Х в., отразяват именно началния етап в самостоятелното развитие на крепостно строителство – неефективно от фортификационна гледна точка устройство, стени от ломени камъни, споени с кал и т.н.
Очевидно е, че в случая с Плиска и другите монументални крепости не става дума за строителна традиция с български произход. Това е техника на строеж, типична за Източното – византийско и арабско Средиземноморие от периода VII-Х в. и е логично да търсим източника именно там. Ще посоча като допълнителен аргумент, че другите паметници на монументалната архитектура от този период – представителни жилищни и дворцови сгради, бани, водопроводи и др. намират твърде близки паралели точно във Византия и при арабите, като оставим настрана, че както бе отбелязал някой в този форум близостта им с античните паметници е очевидна.
В заключение бих казал, че не е нужно да се търсят далечни и неподходящи паралели, когато са налице близки и удачни такива. Целта на някои да докажат, че българите са творческият и строящ елемент на Балканите и в Хазарския хаганат издава по-скоро патриотизъм отколкото реализъм. Това че строежите у нас са дело на архитекти от византийско-арабския свят не обезценява значението им – българите са тези, които са пожелали да бъдат построени тези внушителни постройки. В противен случай се изпада в крайности подобно на Стефан Бояджиев, който твърди, че монументалната каменна архитектура в България е продукт на средноазиатска културна традиция (Мерв, Хорезм, Пенджикент и др.). Като знаем, че там има монументална кирпичена архитектура, с която няма и най-беглото конструктивно сходство, пак остава странно как от III-IV в. (когато някои предполагат, че българите са там) до кр. на VIII нач. на IХ в. (нашите строежи), по целия този път те не построяват нещо подобно, а само пазят знанията като някакъв Свещен Граал.
В началото бих желал само да кажа, че приех да напиша няколко кратки реда по молба на добрия ми приятел Gladiator. Проблемът, който така продължително и бих казал объркано се разглежда в този иначе интересен форум, отдавна е получил задоволително обяснение в българската наука, затова аз само ще обърна внимание върху няколко интересни факта.
Първо, нека разгледаме особеностите на монументалното крепостно строителство в България. Приемам, че всички са малко или много запознати с него, макар че спорът учудващо защо се концентрира само върху каменната крепост на Плиска и се пропускат като пример другите паметници от този тип – стените (от различните строителни периоди) на Вътрешния град на Преслав; външната крепостна стена на Преслав; т.нар. Аул на хан Омуртаг при с. Хан Крум; крепостта на остров Пъкуюл луи Соаре, източно от Силистра в дн. Румъния; някои преправки и източната порта на самия Дръстър; някои от крепостите, свързани с т.нар. Каменен вал в Добруджа като № ХХ (Аксан Демир Табиасъ), тази при Черна вода (античния Акиополис). Като оставим настрана различните функции, които са изпълнявали като укрепени обекти, нас ни интересуват техните планови и най-вече конструктивни и фортификационни особености. Характерните черти за тази група крепости, датиращи от нач. на IХ до средата на Х в. са: 1) използване за лицата на стените (Плиска, Преслав, Дръстър) или в цялата им дебелина (Хан Крум, Пъкуюл луи Соаре, две от стените на Вътрешния град на Преслав) на каменни квадри, добре обработени, с размери до 1м дължина и 0,40м височина, споени с хоросан с примес на счукана тухла, или по-често бял хоросан; 2) измазване на фугите между камъните с ивици хоросан с голям примес на счукана тухла, така че се създава изолиращ (този хоросан е хидрофобен) и декоративен ефект. Такива все още могат да се видят в долните редове от квадри на стената на Плиска; 3) в повечето случаи (като изключим споменатите в 1.) стените са градени в класически opus emplectum – лица от обработени квадри и вътрешност от ломени камъни, строителни отпадъци и блокове, обилно залети с хоросан, като се наблюдава доста добро свързване на лицата с пълнежа посредством напречно положените в лицето квадри (мн. Добър пример е стената на северното разширение на Вътрешния град на Преслав, Плиска); 4) типичен за всички с т.нар. градеж на лицата биндер-лойфер или както го наричат руснаците тычком-ложком, при него в един ред се редуват поставени на къса и дълга страна квадри; 5) по-голямата част от строителния материал е новодобит от каменоломни, т.е. не са обезкостили някой близък античен обект (става въпрос за Плиска – като изключим тухлите, Преслав и Пъкуюл луи Соаре); 6) типични за всички са много добре направените дълбоки основи, някои дори укрепени с дървени пилоти, където е необходимо; 7) въпреки че градежът е квадров и има стремеж за правилно биндер-лойфер подреждане на блоковете, то не е спазвано (особено в Плиска, а все пак работя там от достатъчно време да го видя, не се подлъгвайте по грозните едноформатни градежи на онази мафия МПК), прескача се ред, някои са по-ниски от други и блоковете се подравняват с тухли или Г-образно изсечени блокове и т.н.; 8) характерни са кули (кръгли на ъглите, петоъгълни или правоъгълни на стените), разположени на прекалено големи интервали, за да може да се говори за ефикасна защита на стената – повече от 100м – опитите да се преодолее това в Преслав са от Х в. и са все още неефективни; 9) учудващо е, че въпреки че всички паметници са разположени на равен терен при тях или липсва, или е изключително мизерен защитният ров. Факт, влизащ в противоречие с така типичните за българите землени укрепления, явно каменната стена се е считала за самодостатъчна; 10) за всички е типична геометричната планировка на укрепителните съоръжения (най-често правоъгълник или трапец); 11) типични са и добре защитените порти, три основни типа: т.нар. Плисковско-Преславски, при който в план две двойки помещения, издаващи се пред и зад стената фланкират прохода; при втория плътни крила с дебелината на стената се издават само навътре, носейки отгоре си надвратна кула; при третия има една развита кула, помещаваща в приземието си входа (Пъкуюл луи Соаре); 12) при повечето са откривани триъгълни с моделирани торуси капаци за зъбери и има индикации, че самите зъбери може да са били тухлени.
Няма да се разпростирам повече. По този въпрос съществува достатъчно литература – на самите проучватели и др. – аз лично бих препоръчал за самата Плиска статията за каменната й стена на колегата Станислав Иванов от Шуменския филиал на АИМ в Плиска-Преслав, т. 10. визуално също можете да намерите достатъчно материали дори по интернет, но все пак правете разлика между оригинален градеж и работа на МПК.
Сега нека да обърнем внимание на така ограничено посочваните паралели от границите на Хазарския хаганат. Ако трябва да сме изчерпателни, не бива да се задоволяваме само с бегло описание (при това на моменти неточно) на Хумаринското градище. Ще се възползвам от класификацията на крепостите там, направена от моя научен ръководител Рашев в една статия за строителството на българите в Хазарския хаганат.
В първата група попадат землените укрепления, разпространени предимно в северната зона на Донските степи, като част от тях са и по-стари скитски укрепления, претърпели известно „освежаване”. Датират от VIII-IХ в., и са обикновено върху естествено укрепени площадки над речни долини. Такива са Маяки, Сухая Гомолша, Темпинското градище и др.
Втората група са крепостите от изпечени тухли. Единственото засега сигурно открито и проучвано е при Семикаракорск, Ростовска област, на левия бряг на р. Сал, малко преди вливането й в Дон, върху малко плато, издигащо се над околните ниски земи. Има почти квадратен план (200/215м), във вътрешността е цитаделата (85/80м). Няма ъглови кули, само следи от фронтални и една проучена двусъставна с неправилна четириъгълна форма. Цитаделата е въобще без кули. Стените са от непечени тухли (кирпичи) 0,25/0,25/0,04-5м, полагани в 6 успоредни реда направо върху терена (без основи) и споени с глина. Предполага се, че може да е имало облицовки от печени тухли (сега ограбени), може би споени или измазани с бял хоросан. Аналогични, но за съжаление непроучени крепости са известни в лесостепния вариант на Салтово- Маяцката култура – при Красное городище и Колтуново.
Третата група са крепостите със стени от ломени камъни. Такива са Сухая Гомолша, и особено добре са изследвани на територията на аланския вариант на Салтово- Маяцката култура като този при Верхний Салтов и др. Стените са изградени направо върху терена без основа, имат две лицеви облицовки от сравнително големи плоски ломени камъни, споени с кал. Пространството между тях е запълнено с дребни камъни и пръст. Ширината достига 4м.
Четвърта група са крепостите от дялан камък. Такава е Деснобрежното Цимлянско градище, охранявала важен брод на р. Дон. Тя е триъгълна с размери 135/130/110м и има преградена цитадела. Крепостната стена, широка 4,00-4,20м е без основа и не е нивелиран терена, върху който е положена. Стената е лошо запазена заради ограбването на строителен материал за фортовете на Старочеркаск. Оформена е от блокове варовик, най-големите до 0,75/0,45/0,30м. Най-вероятно от тях са били само лицата, а вътрешността е от пълнеж от дребни ломени камъни. Няма следи от спойващ материал. Портата е с крила, издаващи се навън. Крепостта е опожарена и изоставена в нач. на IХ в. И ролята й е била поета от намиращата се на другия бряг тухлена Саркел.
Друга крепост от дялани камъни е толкова обсъжданата тук при дн. аул Хумара в Карачаево-Черкеската автономна област на Руската федерация. Тя контролирала пътя към прохода, свързващ Централното Подкавказие с Абхазия. Заема седловината между два хълма и стените с обща дължина повече от 2км следват гънките на пресечения терен. На върха на по-малкия хълм е цитаделата, защитена от ров и каменна стена. Липсват основи, стената е положена направо върху грубо изравнения терен и затова има значителна ширина от 3,50 до над 5м. Лицата на стената са от пясъчникови дялани блокове с размери до 1,00/0,45/0,35м, често изравнявани с тънки плочести камъни. В повечето сектори вътрешността е запълнена с блокаж, но има и места, изпълнени изцяло с блокове. Интересно е редуването на блоковете по ред – единият ред са напречно поставени, вторият надлъжно. Почти навсякъде блоковете от лицата са споени с хоросан или с хоросан са измазани само фугите. Пълнежът е без спойка. На стената са отбелязани 14 плътни, правоъгълни кули с размери 11/10м, издаващи се пред нея. Единият вход е прорязан в една такава кула, а другият е в чупка между две. Напоследък е открита нова крепост от тази група в съседство с Деснобрежното Цимлянско градище, означавана като Камышино.
В същата строителна техника са построени няколко крепости на Крим, свързвани с хазарите – Мангуп, Сюйрен, Кордон-оба и др., но за да не бъда твърде просторен, няма да ги разглеждам. Трябва да се отбележи, че по отношение на строителни материали, техника и конструкцията на стените крепостите от дялан камък от степната зона на Хазарския хаганат имат много близки аналогии с тези от лесостепния вариант (аланския) на културата. Такива са вариант на Маяцката и Верхние Олшанската крепост.
За да завършим представянето на крепостите от Хазарския хаганат, трябва да споменем единствената, изградена от печени тухли – Саркел (или Левообрежно Цимлянско градище). Нейното изграждане е отбелязано от писмен източник (според Продължителя на Теофан хазарският хаган отправил молба до император Теофил (829-842г.) да му помогне да построи крепост). Между 834 и 837г. императорът изпратил спатарокандидата Петрона, който заедно с войници на товарни кораби навлязъл в р. Дон и се заел със строежа. Крепостта е проучена почти изцяло. Има четириъгълен план, с размери 193,5/133,5, от три страни защитена от реката, а от четвъртата от ров. В ъглите четириъгълни плътни кули, подобни се издават и пред стените. Стените са изградени изцяло от тухли, направени от тинеста глина, смесена с нарязана трева, с размери 0,25/0,27м и дебелина 0,06-0,07м. Независимо от добрия материал строежът е примитивен – няма основи, а спойката е от тънък 1см хоросан, примесен с пясък. Ширината на стената е 3,75м. Без съмнение на византийците трябва да се отдаде правилният геометричен план, системата от кули и порти и вътрешната планировка на крепостта, а местната традиция се е отразила в приложените крепостни техники и материали. Преки паралели на размерите на тухлите и плана както тук, така и при Семико-ракорското градище има на юг в Закавказки Азербеджан. Вероятно известно византийско влияние се проследява и при Деснобрежното Цимлянско градище, а Хумаринското демонстрира паралели с крепости от Закавказието (Армения, Грузия).
Може да се заключи, че крепостното строителство в Хазарския хаганат отразява многопосочни влияния – византийски, средноазиатски, закавказки, алански, съчетани с местни и самостоятелно развити навици и умения, в които са участвали, разбира се, и твърде многобройните българи там. В случая аз не ви обременявам и с крепостите от Дагестан, които имат сходен характер, но и някои специфики, и отразяват определено едно смесено население.
Нека да завършим този за съжаление твърде съкратен обзор с кратък поглед върху византийските крепости от разглеждания период – Тъмните векове (VII-IХ в.). Продукт на усилията на империята да се съхрани след тежките персийски удари при Ираклий и на нестихващия до IХ в. арабски натиск, те имат общи белези: разположени върху естествено укрепени хълмове, най-често акрополите на старите антични градове, а ако са в равнинен терен се използва геометрична форма – най-често квадрат; разполагат с добре развита и обмислена система от кули (обикновено правоъгълни или петоъгълни, или триъгълни) и порти, осигуряващи надежден фланкиращ огън за стените; построени са в типичния още от късната античност за широки територии (Малка Скития и др. части на Балканите, Сирия, Мала Азия) стил – opus emplectum – с лица от в случая преизползвани от антични градежи блокове, добре свързани с ядрото от ломени камъни, споени обилно с хоросан; фугите по лицата (където са запазени) са измазани с хоросан, примесен със счукана тухла; стените са построени в съгласие с античните и късноантичните строителни практики, с дълбоки основи и съобразени с наклона на терена.
Примерите за това строителство от периода на Тъмните векове са много както в Мала Азия: Милет, Анкара, Ксантос, Патара, Мира, Фаселис, крепостта на хълма Айя Солук над Ефес, преустроеният в укрепление храм на Аполон в Дидима, Аморион, Амастрис, Никея и др., така и на Балканите: Полистилон (античната Абдера), Маронея и други крепости, без да изключим поправките в самия Константинопол.
За да не бъда прекалено подробен, ще спра дотук и се надявам да прикача някои илюстриращи снимки.
След като имаме една база за сравнение, нека отново се върнем към монументалното строителство в България. Повече от ясно е, че като техника на градеж, архитектурни особености и използвани материали крепостите в България не могат да открият прав паралел, особено в Северното Черноморие. При нас виждаме едни несъвършени като планировка и устройство във военно отношение крепости, изпълнени с много сложна, представителна и скъпа техника, паралел на която има в живото и практикувано старо късноантично архитектурно наследство във Византия и Арабския свят (Харуние, Анаварза, Тарс и др.). Не мога да приема, че тази техника е израснала готова и завършена без предшественици направо от ранното дървено строителство в Плиска. За пример вижте в Северното Черноморие, където въпреки някои по-напредничави чужди влияния крепостите са строени със сравнително примитивна техника, отразяващо развитието на местното население. Друг пример имаме от Североизточна България, където една група крепости (Цар Асен, Руйно, Хума, Скала и т.н.) от нач. на Х в., отразяват именно началния етап в самостоятелното развитие на крепостно строителство – неефективно от фортификационна гледна точка устройство, стени от ломени камъни, споени с кал и т.н.
Очевидно е, че в случая с Плиска и другите монументални крепости не става дума за строителна традиция с български произход. Това е техника на строеж, типична за Източното – византийско и арабско Средиземноморие от периода VII-Х в. и е логично да търсим източника именно там. Ще посоча като допълнителен аргумент, че другите паметници на монументалната архитектура от този период – представителни жилищни и дворцови сгради, бани, водопроводи и др. намират твърде близки паралели точно във Византия и при арабите, като оставим настрана, че както бе отбелязал някой в този форум близостта им с античните паметници е очевидна.
В заключение бих казал, че не е нужно да се търсят далечни и неподходящи паралели, когато са налице близки и удачни такива. Целта на някои да докажат, че българите са творческият и строящ елемент на Балканите и в Хазарския хаганат издава по-скоро патриотизъм отколкото реализъм. Това че строежите у нас са дело на архитекти от византийско-арабския свят не обезценява значението им – българите са тези, които са пожелали да бъдат построени тези внушителни постройки. В противен случай се изпада в крайности подобно на Стефан Бояджиев, който твърди, че монументалната каменна архитектура в България е продукт на средноазиатска културна традиция (Мерв, Хорезм, Пенджикент и др.). Като знаем, че там има монументална кирпичена архитектура, с която няма и най-беглото конструктивно сходство, пак остава странно как от III-IV в. (когато някои предполагат, че българите са там) до кр. на VIII нач. на IХ в. (нашите строежи), по целия този път те не построяват нещо подобно, а само пазят знанията като някакъв Свещен Граал.
Attached Files
Comment