Тук предлагам скелета на една статия, която започнахме с колегата Деян Рабовянов, аспирант по археология. В нея ще бъдат включени и части за оръжието и укрепителното дело на Второто царство. Самият Деян е най-информираният човек, които познавам относно строеж и отбрана на крепости. Качвам при статиите две негови творби, за да се убедите в това
Самата идея за подобен анализ, без почти никакви запазени данни на мнозина ще се стори безсмислена. Въпреки това ще се помъчим да изложим няколко размишления свързани с средновековната ни военна история.
Като цяло може да се твърди, че ресурсите на Второто ни царство са твърде ограничени, което без съмнение се отразява и на броя и състоянието на войските му. Огромната държава, често бленувана от историците е по-скоро пожелание, или военна граница, отколкото факт на продължително усвоена територия.
Като цяло не знаем какво става в земите на север от р. Дунав, едва ли можем да говор за българско население там, което да изпраща военни контингенти. В македонските земи на моменти се подвизават сепаратисти като Добромир Хриз, севастократор Стрез, които правят всичко възможно да се откъснат от търновската власт, или в най-добрият случай да са и съюзници. Тези земи като цяло са присъединени към България след битката при Клокотница на 9 март 1230 г., но след смъртта на Коломан І Асен в 1246 г., те постепенно започват да стават плячка на никейци/византийци и на все по-засилващите се сърби.
Териториите на юг, са постоянно противоборство между българи, византийци; намесват се на моменти латинци, двете византийски издънки-Епир и Никея. Известен наш историк бе изчислил, че в годините на Второто царство, Пловдив е в български ръце 22 години. Достатъчно красноречив факт, говорещ сам по себе си. В различни години, на юг от Стара планина се обособяват като самостоятелни владетели Иванко в Пловдивската област, Алексий Слав в Родопската област, Смилец, Войсил, Радослав в Подбалканската област, Елтимир около Крън, Момчил пак в Родопите.
Морето също едва ли е българско. При условие, че до 20 в. в черноморските градове има силно гръцко присъствие, едва ли картината е по различна в 13-14 в. Черноморските градове многократно се прехвърлят от едни ръце в други, а и при липсата на флот, те не могат да се използват ефикасно. Възможно с кораби да е разполагал деспот Иванко, воюващ с генуезците, но дали са негови или наемни венециански нямаме данни.
На запад границата е очертана от вечно проблемните Белград и Браничево със унгарците и Ниш със сърбите. В края на 13 в. Белград и Браничево са завладени от унгарците, а във Видин се обособява деспот Шишман.
Как е ставал наборът на армията нямаме данни,но все пак могат да се направят някой разсъждения. По пътя на логиката и на данни от Западна Европа, могат да се обособят няколко основни компонента на царската армия.
-владетелски войски
-войски на крупните аристократи
-опълчение
-наемници
Владетелски войски
Владетелят несъмнено е имал собствени войски, които е поддържал от личните си финанси. Едва ли бихме ги определили като лична дружина, това по-скоро е група от професионални бойци, които се намират на заплата. Вероятно част от тях представляват царската гвардия и съставят целият или част от гарнизона на столицата. Възможно е в периода на аристократичните размирици и със западането на държавата през 14 в. част от тези хора да са чужденци, наемани на царска служба. Примери има достатъчно: варагианската гвардия във Византия, шотландците и швейцарците при френските крале, швейцарците в Рим.
Бойната сила около владетелят е била постоянно под оръжие и при война е съставяла гръбнака на армията.тъй като владетелят със блясъка си винаги е представлявал мощта на държавата, можем да допуснем, че тези части са били най-добре въоръжени и облечени по последна мода. И тъй като средновековната ударна сила е тежката конница, в болшинството си те са се числели към нея.
Трудно, ако не и невъзможно е да се отговори на въпроса за броят на тази бойна сила. През 1195 г., когато цар Иван Асен І пренесъл в Търново мощите на Св. Иван Рилски, те се съпровождали от 300 избрани войни. На кого ще се падне тази висока чест, ако не на гвардията или на личната царева войска. Възможно към нея да се е числил отрядът от 300 тежки конници, който цар Теодор Светослав изпратил през 1321 г. начело с Мартин в Източна Тракия. Официално те трябвало да помогнат на Андроник ІІІ Палеолог, но ромеите ги подозрели, че се опитват да го заловят. Същността на операцията показва, че става дума за доверено на царя лице и елитен отряд, свикнал да воюва в този си състав. С една дума той не е бил събран и комплектуван специално за целта.
В битката при Пловдив през 1208 г. Цар Борил имал 33000 армия, а личният му отряд броял 1600 бойци.
През 1346 г. Балик изпратил на императрица Ана Савойска във връзка с гражданската война помощ. Тя се състояла от 1000 тежковъоръжени конници, начело с братята му Тодор и Добротица. В случея не става дума за цар, но Балик вече се е считал за малко или много самостоятелен владетел на земите си, а отрядът отново е съставен от елитни войници. Самият факт, че са изпратени в Константинопол, т.е. на продължителна служба, говори за това че те са постоянна войскова част, а не сбор от благороднически отряди.
Вероятно някъде в границите около1000-2000 души трябва да търсим броят на царевите хора. Част от тях са оставали на гарнизон в столицата, така че не всички са придружавали владетелят по време на война. Както в случая с Мартин или Теодор и Добротица, тази елитна група или част от нея е изпращана на особено важни мисии.
Предполагам, че при чумната пандемия от 1348 г., която опустошава Западна Европа, но тръгва от Балканите, професионалните войни на служба при царят значително са намалели. Чумата преди всичко засяга градовете с тяхното голямо население и лоши хигиенни условия. При смъртта на част от хората занимаващи се само с военно дело, царската бойна сила значително ще да е намаляла във втората половина на 14 век, което неминуемо е повлияло на турското нашествие.
Войски на крупните аристократи
Тук без съмнение са влизали войските на крупните благородници-севастократи, деспоти, които често се явявали и роднини на управляващият владетел. По силата на отношенията и зависимостите в държавата по време на война те със своите хора са се присъединявали към царят.
Нямаме данни на какъв принцип са били отношенията цар - аристократи. Дали това е била лична зависимост, или по-скоро съюз между що годе равни по мощ владетели? Възможно е при първите Асеневци тази зависимост да е била по-силна. Така за битката при Пловдив между Борил и император Анри, се казва, че войската на царя била съставена от тридесет и шест отряда, без да се споменават други имена освен царското. този факт може би показва, че отделните аристократи, без съмнение стоящи начело на тези бойни формирования се подчинявали на по-висшата власт.
Със засилването на кризата в държавата отношенията държавен глава – аристократи започват да наподобяват съюзни. Такива ще да са били при цар Смилец и братята му Войсил и Радослав; цар Теодор Светослав и деспот Елтимир, цар Михаил ІІІ Шишман и деспотите Белаур и Иван Александър.
Военните сили на крупните аристократи явно доста са приличали на царският отряд, като възможно тук да са влизали по-малко професионални войни и повече хора събирани на принципа на мобилизацията. При нужда благородникът е свиквал нужният му брой мъже, навярно военно годни и проверени в предишни кампании, раздавайки им оръжие от собствените си запаси.
Говорейки се за годините на византийското владичество по нашите земи, се отбелязва появата на пронията, без обаче да се споменава какво става с тази служебна форма на земеползване след въстанието на Асеневци. При условие, че тя съществува в съседна Византия и дори е наследена от турците като тимарската система, то не е невероятно тази ефективна система на за набор на бойци да е съществувала и във Второто царство.
Ако приемем пронията като факт, то ни се струва възможно да допуснем част от аристократичните войски да идват от прониарите. Част от земите на големите благородници е възможно да са раздавани на земеделци, които срещу това са били длъжни да се явяват заедно с оръжието си под знамената на собственика на парцелите.
При този род военни контингенти е много трудно да говорим за някаква численост. Данните, с които разполагаме са твърде малко и разпокъсани във времето.
Така например, когато през 90-те г. на 13 в. Асеневци изпратили в македонските земи Добромир Хриз, те му дали 500 бойци, които послужили като основа на по-късната му мощ.
В края на 13 в. Войсил в Подбалканската област можел да издържа в продължение на една година 3000 войни. Дори и да става дума за преувеличение от страна на ромеите, все пак бойните възможности на този болярин ще да са направили силно впечетление на съвременниците.
Друг отцепник – Момчил можел да събере от областта Меропа 300 конника и 5000 пешаци. Колкото и да е преувеличил Йоан Кантакузин при това описание, не може да не отбележим факта на възможностите на родопският властелин. Този контингент без съмнение е плод на пълна мобилизация на годните да носят оръжие мъже, защото при едно внезапно нападение над императора, Момчил водел 1000 избрани мъже. Явно това са били хората, с които е свикнал да воюва и на които можел да разчита.
Боляринът Балик можел да си позволи да изпрати 1000 бойци в Цариград заедно с братята си. Факта, че тези военни ефективи отивали за неопределено време, показва, че този аристократ е имал и други бойци, с които да брани владенията си.
Със сериозни сили явно са разполагали и деспотите Белаур и Иван Александър, щом след битката при Велбъжд през 1330 г. успяват да убедят сръбският крал Стефан Дечански да не нахлуе в България и да разви успеха си.
Това са големите аристократи, хората които съперничели на централната власт. Редовите благородници можели да изкарат далеч под тези цифри на бойното поле. От себе си до няколко десетки мъже. Така например военачалника Севастопулос, който се подвизавал при император Андроник ІІ Палеолог, водел 300 бойци. Тази цифра явно е горната граница на възможностите на по-дребните аристократи.
В руските служебни описи от 16 в. има множество споменавания на обикновени дворяни, които идвали сами за бойните походи или на проверките.Подобно е състоянието и при обикновените тимариоти в Турция. Такава ще да е била картината и по нашите земи през 13-14 в.при условие, че цената на бойният кон е била твърде висока, като се добави и оръжието с доспехите, не е било по силата на дребният благородник да води още снаряжени мъже със себе си.
Опълчение
При големи кампании или при всеобща опасност явно сборът е бил посевместен, но на опълчението не е можело да се разчита за дълга и сериозна кампания. Трудно биха се откъснали селяните от земята си за дълго време, както и гражданите от търговията и занаятите. Те едва ли са представлявали и някакъв сериозен военен ефектив, тъй като им липсвала подготовка, а и снаряжението им ще да е било под необходимото ниво.
Имаме запазени многобройни списъци от Русия и западна Европа, от които се вижда, че гражданите са били длъжни да притежават определен набор от доспехи и да носят служба по охрана на крепостните порти и врати. Същите при опасност са се присъединявали към месния гарнизон. Струва ни се логично да допуснем и подобно състояние на нещата във Второто Българско царство, особено в края на 13-14 в., когато политическата обстановка е размирна и тракийските и черноморски градове често си менят господарите. Наличието на градско опълчение не е затруднявало владетелят на града, бил той цар или болярин, с въоръжението, тъй като занаятчиите и търговците са можели сами да си го набавят. Възможно е да се допусне и наличието на градски арсенал, от където при нужда готовото оръжие и доспехи да се раздават на нуждаещите се.
Градските въоръжени сили се явявали и необходимо допълнение към гарнизона. По принцип гарнизоните никога не са били много големи, тъй като издръжката на една войскова част, разквартирувана за постоянно е била огромна. Така например най-големият английски гарнизон във окупирана Франция през 15 в., е този в Кале, важна връзка с острова, който броял 1000 души.
Знаем, че когато византийците обсадили през 1322 г. Пловдив, той се бранел от 2000 български пехотинци и 1000 алански конници. В този случай явно става дума за войска, а не гарнизон, събрана с цел да отрази нападение. Не трябва да се забравя, и че Пловдив е бил голям град, владеещ подстъпите към Тракия, намиращ се на важни търговски и военни пътища.
Наемници
Наемането на чужди контингенти за конкретна кампания, не е било новост за българското военно дело през 13-14 в. Още през Първото царство като наемници са били привличани различни народи – авари, печенеги.
По време на Второто българско царство нуждата от наемници многократно нараснала по няколко причини. Като цяло силно се съкратил контингента на бойни сили, които владетелят можел да изкара на бойното поле. По причини изтъкнати по-горе той не е можел да използва за големи кампании опълчението. Така, че чуждестранните наемници представлявали удобен компромис. Това били големи отряди или цели армии по балканските стандарти, които идвали на служба със собственото си оръжие, снаряжение и коне. Това избавяло търновските владетели от необходимостта да снабдяват собствените си хора с тези скъпи и необходими военни средства. Като се има в предвид обедняването на държавата, то тази икономия е била съществена.
Наемните отряди от кумани, татари, алани и по-късно турци, давали на държавата така необходимите конни стрелци, род войска който определено през 13-14 в. силно съкратил присъствието си сред българските бойни сили.
За първи път имаме данни за чуждестранни наемници за въстанието на Асеневци, когато те довели оттатък Дунав кумани. При Одрин през 1205 г. според Жуфроа дьо Вилардуен, калоян водел 14000 кумани. Тази цифра вероятно отразява опита на западният човек да пресили военните сили на българският цар, принизявайки успехите му. Такъв голям брой от наемни номади никога вече не се среща в известията, така че явно числото не е реално. При Клокотница Иван Асен ІІ имал едва 1000 кумани. Често е лансирана хипотезата, че той е бил изненадан от епирците и не успял да се подготви. Ако се погледне местонахождението на битката, по-близо до границата отколкото до Търново, това твърдение може да бъде оспорено.
През 40-те г. на 13 в. на Балканите започнали да извършват своите нашествия татарите. Скоро те заменили като наемна сила куманите в редиците на българските владетели. През 1330 г. Михаил ІІІ Шишман повел към Велбъжд 3000 наемници, сред които имало татари, алани, власи. В битката при Русокастро през 1332 г. Иван Александър бил подкрепен от 2000 татарски конници.
През 1341 г. император Андроник ІІІ умрял и това положило началото на поредната гражданска война във Византия. Новото в случая била появата на турците като наемници първоначално на страната на Йоан Кантакузин, а след това и на останалите воюващи страни. Всеизвестни са последиците от тази грешка на балканските владетели. Въпреки, че в началото турците воювали срещу българите, те много бързо започнали да ги използват на своя страна. Когато Иван Александър воювал с Йоан V през 1364 г. за Месемврия, на негова страна се биели турски отряди. Пак той ги използвал през 1369 г. за да си върне Видин, отнет от унгарците.
Използването на наемни отряди криело доста рискове. Те били доста своенравни и на практика се подчинявали само на водачите си, без да ги интересува кой им плаща. Случвало се по време на важни кампании, да изоставят наелата ги страна. Подобни проблеми имал цар Калоян с куманите. Не трябва да отминаваме факта, че дори и приятелски настроени, тези номади извършвали доста посегателства над местното население. Когато Иван Асен І и Калоян изпращали кумани в Тракия, не може да си представим че те са вредили само на ромеите. Понеже воювали за плячка, те ще да са нападали и българските села, търсейки храна и стремящи да се обогатят.
Друг проблем бил този, че царете трябвало да се съобразяват с наемните отряди при военните кампании. Тъй като те били значително число от бойният ефектив, то при първоначалното планиране на операциите, следвало да се помисли за средства за заплащане, време за събиране и пристигане на наемниците.
Въпреки липсата на данни за нашите земи ни се струва допустима възможността за наличието и на западни наемници тук. Знаем, че през 1307 г. цар Теодор Светослав направил опит да привлече на своя служба отметналите се от Византия каталани. В битката при Велбъжд през 1330 г. сърбите използвали западни наемници. Тяхното присъствие е логично да се потърси и в последните години от живота на българската държава. Именно тогава владетелят и едрите феодали трудно ще са намирали опитни бойци за попълване на личните си отряди. Със засилващата се турска експанзия, силно е нараснало значението на крепостните гарнизони. Хипотетично допустимо е наличието на наемни професионалисти, специализирани в характерни начини на воюване-тежка пехота, арбалетчици. Археологическите данни, както и миниатюрите и стенописите ни дават примери за наличието в нашите земи на западно оръжие и доспехи. Ако приемем възможността за наемници от Европа, то може да не е само внос, но да е идвало тук заедно със собствениците си.
Самата идея за подобен анализ, без почти никакви запазени данни на мнозина ще се стори безсмислена. Въпреки това ще се помъчим да изложим няколко размишления свързани с средновековната ни военна история.
Като цяло може да се твърди, че ресурсите на Второто ни царство са твърде ограничени, което без съмнение се отразява и на броя и състоянието на войските му. Огромната държава, често бленувана от историците е по-скоро пожелание, или военна граница, отколкото факт на продължително усвоена територия.
Като цяло не знаем какво става в земите на север от р. Дунав, едва ли можем да говор за българско население там, което да изпраща военни контингенти. В македонските земи на моменти се подвизават сепаратисти като Добромир Хриз, севастократор Стрез, които правят всичко възможно да се откъснат от търновската власт, или в най-добрият случай да са и съюзници. Тези земи като цяло са присъединени към България след битката при Клокотница на 9 март 1230 г., но след смъртта на Коломан І Асен в 1246 г., те постепенно започват да стават плячка на никейци/византийци и на все по-засилващите се сърби.
Териториите на юг, са постоянно противоборство между българи, византийци; намесват се на моменти латинци, двете византийски издънки-Епир и Никея. Известен наш историк бе изчислил, че в годините на Второто царство, Пловдив е в български ръце 22 години. Достатъчно красноречив факт, говорещ сам по себе си. В различни години, на юг от Стара планина се обособяват като самостоятелни владетели Иванко в Пловдивската област, Алексий Слав в Родопската област, Смилец, Войсил, Радослав в Подбалканската област, Елтимир около Крън, Момчил пак в Родопите.
Морето също едва ли е българско. При условие, че до 20 в. в черноморските градове има силно гръцко присъствие, едва ли картината е по различна в 13-14 в. Черноморските градове многократно се прехвърлят от едни ръце в други, а и при липсата на флот, те не могат да се използват ефикасно. Възможно с кораби да е разполагал деспот Иванко, воюващ с генуезците, но дали са негови или наемни венециански нямаме данни.
На запад границата е очертана от вечно проблемните Белград и Браничево със унгарците и Ниш със сърбите. В края на 13 в. Белград и Браничево са завладени от унгарците, а във Видин се обособява деспот Шишман.
Как е ставал наборът на армията нямаме данни,но все пак могат да се направят някой разсъждения. По пътя на логиката и на данни от Западна Европа, могат да се обособят няколко основни компонента на царската армия.
-владетелски войски
-войски на крупните аристократи
-опълчение
-наемници
Владетелски войски
Владетелят несъмнено е имал собствени войски, които е поддържал от личните си финанси. Едва ли бихме ги определили като лична дружина, това по-скоро е група от професионални бойци, които се намират на заплата. Вероятно част от тях представляват царската гвардия и съставят целият или част от гарнизона на столицата. Възможно е в периода на аристократичните размирици и със западането на държавата през 14 в. част от тези хора да са чужденци, наемани на царска служба. Примери има достатъчно: варагианската гвардия във Византия, шотландците и швейцарците при френските крале, швейцарците в Рим.
Бойната сила около владетелят е била постоянно под оръжие и при война е съставяла гръбнака на армията.тъй като владетелят със блясъка си винаги е представлявал мощта на държавата, можем да допуснем, че тези части са били най-добре въоръжени и облечени по последна мода. И тъй като средновековната ударна сила е тежката конница, в болшинството си те са се числели към нея.
Трудно, ако не и невъзможно е да се отговори на въпроса за броят на тази бойна сила. През 1195 г., когато цар Иван Асен І пренесъл в Търново мощите на Св. Иван Рилски, те се съпровождали от 300 избрани войни. На кого ще се падне тази висока чест, ако не на гвардията или на личната царева войска. Възможно към нея да се е числил отрядът от 300 тежки конници, който цар Теодор Светослав изпратил през 1321 г. начело с Мартин в Източна Тракия. Официално те трябвало да помогнат на Андроник ІІІ Палеолог, но ромеите ги подозрели, че се опитват да го заловят. Същността на операцията показва, че става дума за доверено на царя лице и елитен отряд, свикнал да воюва в този си състав. С една дума той не е бил събран и комплектуван специално за целта.
В битката при Пловдив през 1208 г. Цар Борил имал 33000 армия, а личният му отряд броял 1600 бойци.
През 1346 г. Балик изпратил на императрица Ана Савойска във връзка с гражданската война помощ. Тя се състояла от 1000 тежковъоръжени конници, начело с братята му Тодор и Добротица. В случея не става дума за цар, но Балик вече се е считал за малко или много самостоятелен владетел на земите си, а отрядът отново е съставен от елитни войници. Самият факт, че са изпратени в Константинопол, т.е. на продължителна служба, говори за това че те са постоянна войскова част, а не сбор от благороднически отряди.
Вероятно някъде в границите около1000-2000 души трябва да търсим броят на царевите хора. Част от тях са оставали на гарнизон в столицата, така че не всички са придружавали владетелят по време на война. Както в случая с Мартин или Теодор и Добротица, тази елитна група или част от нея е изпращана на особено важни мисии.
Предполагам, че при чумната пандемия от 1348 г., която опустошава Западна Европа, но тръгва от Балканите, професионалните войни на служба при царят значително са намалели. Чумата преди всичко засяга градовете с тяхното голямо население и лоши хигиенни условия. При смъртта на част от хората занимаващи се само с военно дело, царската бойна сила значително ще да е намаляла във втората половина на 14 век, което неминуемо е повлияло на турското нашествие.
Войски на крупните аристократи
Тук без съмнение са влизали войските на крупните благородници-севастократи, деспоти, които често се явявали и роднини на управляващият владетел. По силата на отношенията и зависимостите в държавата по време на война те със своите хора са се присъединявали към царят.
Нямаме данни на какъв принцип са били отношенията цар - аристократи. Дали това е била лична зависимост, или по-скоро съюз между що годе равни по мощ владетели? Възможно е при първите Асеневци тази зависимост да е била по-силна. Така за битката при Пловдив между Борил и император Анри, се казва, че войската на царя била съставена от тридесет и шест отряда, без да се споменават други имена освен царското. този факт може би показва, че отделните аристократи, без съмнение стоящи начело на тези бойни формирования се подчинявали на по-висшата власт.
Със засилването на кризата в държавата отношенията държавен глава – аристократи започват да наподобяват съюзни. Такива ще да са били при цар Смилец и братята му Войсил и Радослав; цар Теодор Светослав и деспот Елтимир, цар Михаил ІІІ Шишман и деспотите Белаур и Иван Александър.
Военните сили на крупните аристократи явно доста са приличали на царският отряд, като възможно тук да са влизали по-малко професионални войни и повече хора събирани на принципа на мобилизацията. При нужда благородникът е свиквал нужният му брой мъже, навярно военно годни и проверени в предишни кампании, раздавайки им оръжие от собствените си запаси.
Говорейки се за годините на византийското владичество по нашите земи, се отбелязва появата на пронията, без обаче да се споменава какво става с тази служебна форма на земеползване след въстанието на Асеневци. При условие, че тя съществува в съседна Византия и дори е наследена от турците като тимарската система, то не е невероятно тази ефективна система на за набор на бойци да е съществувала и във Второто царство.
Ако приемем пронията като факт, то ни се струва възможно да допуснем част от аристократичните войски да идват от прониарите. Част от земите на големите благородници е възможно да са раздавани на земеделци, които срещу това са били длъжни да се явяват заедно с оръжието си под знамената на собственика на парцелите.
При този род военни контингенти е много трудно да говорим за някаква численост. Данните, с които разполагаме са твърде малко и разпокъсани във времето.
Така например, когато през 90-те г. на 13 в. Асеневци изпратили в македонските земи Добромир Хриз, те му дали 500 бойци, които послужили като основа на по-късната му мощ.
В края на 13 в. Войсил в Подбалканската област можел да издържа в продължение на една година 3000 войни. Дори и да става дума за преувеличение от страна на ромеите, все пак бойните възможности на този болярин ще да са направили силно впечетление на съвременниците.
Друг отцепник – Момчил можел да събере от областта Меропа 300 конника и 5000 пешаци. Колкото и да е преувеличил Йоан Кантакузин при това описание, не може да не отбележим факта на възможностите на родопският властелин. Този контингент без съмнение е плод на пълна мобилизация на годните да носят оръжие мъже, защото при едно внезапно нападение над императора, Момчил водел 1000 избрани мъже. Явно това са били хората, с които е свикнал да воюва и на които можел да разчита.
Боляринът Балик можел да си позволи да изпрати 1000 бойци в Цариград заедно с братята си. Факта, че тези военни ефективи отивали за неопределено време, показва, че този аристократ е имал и други бойци, с които да брани владенията си.
Със сериозни сили явно са разполагали и деспотите Белаур и Иван Александър, щом след битката при Велбъжд през 1330 г. успяват да убедят сръбският крал Стефан Дечански да не нахлуе в България и да разви успеха си.
Това са големите аристократи, хората които съперничели на централната власт. Редовите благородници можели да изкарат далеч под тези цифри на бойното поле. От себе си до няколко десетки мъже. Така например военачалника Севастопулос, който се подвизавал при император Андроник ІІ Палеолог, водел 300 бойци. Тази цифра явно е горната граница на възможностите на по-дребните аристократи.
В руските служебни описи от 16 в. има множество споменавания на обикновени дворяни, които идвали сами за бойните походи или на проверките.Подобно е състоянието и при обикновените тимариоти в Турция. Такава ще да е била картината и по нашите земи през 13-14 в.при условие, че цената на бойният кон е била твърде висока, като се добави и оръжието с доспехите, не е било по силата на дребният благородник да води още снаряжени мъже със себе си.
Опълчение
При големи кампании или при всеобща опасност явно сборът е бил посевместен, но на опълчението не е можело да се разчита за дълга и сериозна кампания. Трудно биха се откъснали селяните от земята си за дълго време, както и гражданите от търговията и занаятите. Те едва ли са представлявали и някакъв сериозен военен ефектив, тъй като им липсвала подготовка, а и снаряжението им ще да е било под необходимото ниво.
Имаме запазени многобройни списъци от Русия и западна Европа, от които се вижда, че гражданите са били длъжни да притежават определен набор от доспехи и да носят служба по охрана на крепостните порти и врати. Същите при опасност са се присъединявали към месния гарнизон. Струва ни се логично да допуснем и подобно състояние на нещата във Второто Българско царство, особено в края на 13-14 в., когато политическата обстановка е размирна и тракийските и черноморски градове често си менят господарите. Наличието на градско опълчение не е затруднявало владетелят на града, бил той цар или болярин, с въоръжението, тъй като занаятчиите и търговците са можели сами да си го набавят. Възможно е да се допусне и наличието на градски арсенал, от където при нужда готовото оръжие и доспехи да се раздават на нуждаещите се.
Градските въоръжени сили се явявали и необходимо допълнение към гарнизона. По принцип гарнизоните никога не са били много големи, тъй като издръжката на една войскова част, разквартирувана за постоянно е била огромна. Така например най-големият английски гарнизон във окупирана Франция през 15 в., е този в Кале, важна връзка с острова, който броял 1000 души.
Знаем, че когато византийците обсадили през 1322 г. Пловдив, той се бранел от 2000 български пехотинци и 1000 алански конници. В този случай явно става дума за войска, а не гарнизон, събрана с цел да отрази нападение. Не трябва да се забравя, и че Пловдив е бил голям град, владеещ подстъпите към Тракия, намиращ се на важни търговски и военни пътища.
Наемници
Наемането на чужди контингенти за конкретна кампания, не е било новост за българското военно дело през 13-14 в. Още през Първото царство като наемници са били привличани различни народи – авари, печенеги.
По време на Второто българско царство нуждата от наемници многократно нараснала по няколко причини. Като цяло силно се съкратил контингента на бойни сили, които владетелят можел да изкара на бойното поле. По причини изтъкнати по-горе той не е можел да използва за големи кампании опълчението. Така, че чуждестранните наемници представлявали удобен компромис. Това били големи отряди или цели армии по балканските стандарти, които идвали на служба със собственото си оръжие, снаряжение и коне. Това избавяло търновските владетели от необходимостта да снабдяват собствените си хора с тези скъпи и необходими военни средства. Като се има в предвид обедняването на държавата, то тази икономия е била съществена.
Наемните отряди от кумани, татари, алани и по-късно турци, давали на държавата така необходимите конни стрелци, род войска който определено през 13-14 в. силно съкратил присъствието си сред българските бойни сили.
За първи път имаме данни за чуждестранни наемници за въстанието на Асеневци, когато те довели оттатък Дунав кумани. При Одрин през 1205 г. според Жуфроа дьо Вилардуен, калоян водел 14000 кумани. Тази цифра вероятно отразява опита на западният човек да пресили военните сили на българският цар, принизявайки успехите му. Такъв голям брой от наемни номади никога вече не се среща в известията, така че явно числото не е реално. При Клокотница Иван Асен ІІ имал едва 1000 кумани. Често е лансирана хипотезата, че той е бил изненадан от епирците и не успял да се подготви. Ако се погледне местонахождението на битката, по-близо до границата отколкото до Търново, това твърдение може да бъде оспорено.
През 40-те г. на 13 в. на Балканите започнали да извършват своите нашествия татарите. Скоро те заменили като наемна сила куманите в редиците на българските владетели. През 1330 г. Михаил ІІІ Шишман повел към Велбъжд 3000 наемници, сред които имало татари, алани, власи. В битката при Русокастро през 1332 г. Иван Александър бил подкрепен от 2000 татарски конници.
През 1341 г. император Андроник ІІІ умрял и това положило началото на поредната гражданска война във Византия. Новото в случая била появата на турците като наемници първоначално на страната на Йоан Кантакузин, а след това и на останалите воюващи страни. Всеизвестни са последиците от тази грешка на балканските владетели. Въпреки, че в началото турците воювали срещу българите, те много бързо започнали да ги използват на своя страна. Когато Иван Александър воювал с Йоан V през 1364 г. за Месемврия, на негова страна се биели турски отряди. Пак той ги използвал през 1369 г. за да си върне Видин, отнет от унгарците.
Използването на наемни отряди криело доста рискове. Те били доста своенравни и на практика се подчинявали само на водачите си, без да ги интересува кой им плаща. Случвало се по време на важни кампании, да изоставят наелата ги страна. Подобни проблеми имал цар Калоян с куманите. Не трябва да отминаваме факта, че дори и приятелски настроени, тези номади извършвали доста посегателства над местното население. Когато Иван Асен І и Калоян изпращали кумани в Тракия, не може да си представим че те са вредили само на ромеите. Понеже воювали за плячка, те ще да са нападали и българските села, търсейки храна и стремящи да се обогатят.
Друг проблем бил този, че царете трябвало да се съобразяват с наемните отряди при военните кампании. Тъй като те били значително число от бойният ефектив, то при първоначалното планиране на операциите, следвало да се помисли за средства за заплащане, време за събиране и пристигане на наемниците.
Въпреки липсата на данни за нашите земи ни се струва допустима възможността за наличието и на западни наемници тук. Знаем, че през 1307 г. цар Теодор Светослав направил опит да привлече на своя служба отметналите се от Византия каталани. В битката при Велбъжд през 1330 г. сърбите използвали западни наемници. Тяхното присъствие е логично да се потърси и в последните години от живота на българската държава. Именно тогава владетелят и едрите феодали трудно ще са намирали опитни бойци за попълване на личните си отряди. Със засилващата се турска експанзия, силно е нараснало значението на крепостните гарнизони. Хипотетично допустимо е наличието на наемни професионалисти, специализирани в характерни начини на воюване-тежка пехота, арбалетчици. Археологическите данни, както и миниатюрите и стенописите ни дават примери за наличието в нашите земи на западно оръжие и доспехи. Ако приемем възможността за наемници от Европа, то може да не е само внос, но да е идвало тук заедно със собствениците си.
от византийците за да си направи конницата. Калоян също после му се налага да зема куманите.
Comment