Според редица научни изследвания, след падането и опостушаването на Търновград от ордите на Баязид I, много боляри избягали в Еленския балкан. Доказателство за това са наименованията на махалите, например Горни и Долни Болерци, както и наличието на т.нар. „болярска махала“ в гр. Елена по онова време. Много от населените места и до днес (според легендите) носят имената на своите основатели – някогашни първенци от българското царство, които се заселвали заедно със своите семейства в долините и по чукарите, далеч от поробителя, и живеели там, създавайки свои родови общности. Такъв, вероятно, е бил и основателят на Кършовия род.
Иван поп Христов Кършовски пише, че според спомените и бележките на неговия баща, поп Христо Иванов Кършов, след неуспешен опит за въстание, Кършо войвода, заедно с част от дружината и домашните си, се настанил в гънките на Еленския балкан, между върховете Чумерна, Симаново и Острец, в местността Мъртвината. Това място, както личи и от наименованието му, било „едно от най-непроходимите и непристъпни по онова време за турските нахлувания“. Тук той построил жилище на място, „защитено от самата местност, а пък вярната му дружина си построила къщи околовръст от неговата къща“.
Никой нямал нещо свое, всички били стопани на всичко. Разбирали се като единокръвни братя и братовчеди. Волята на дяда Кърша била неизменим закон за всички. Той бил управител на цялото селище, главен войвода и военачалник на всички мъже, способни да носят оръжие … Всички мъже в това селце се чувствали доброволни войници. В случай на необходимост, пръв дядо Кършо запасвал сабята, вземал оръжието и повеждал своята вярна дружина на бой.
Така организирана и въоръжена, дружината на дяда Кърша отмъщавала за злодеянията на турските поробители. Тежко и горко на ония турци, които имали участта да се срещнат с дядо Кършовите хора или да попаднат близо около „държавата на дяда Кърша“, както я наричали. Те скъпо заплащали за дързостта си и рядко спасявали главите си. Скоро дядо Кършо се прочул с подвизите си като покровител и защитник на онеправданите. Неговата „държава“ станала привлекателно място за много беззащитни хора. По този начин жителите на селището се увеличавали и то се разраствало.
Много от младите хора се заселили трайно по тези места и създали потомство. Дядо Кършо също се задомил, като взел за жена една местна мома на име Стана. Седем години след женитбата им, тя родила син, когото нарекли Стойно. Кършо войвода се гордеел със сина си и въпреки честите си отсъствия, полагал много грижи за него. Жена му, също родолюбива българка, често му пеела юнашки песни. Стойно растял и заяквал, достоен наследник на славния си баща и продължител на Кършовия род.
Според преданията войводата загинал в Сливенския балкан в битка с османските завоеватели, но по чудо оцелял петнадесетгодишният му син Стойно.
Иван поп Христов Кършовски пише, че според спомените и бележките на неговия баща, поп Христо Иванов Кършов, след неуспешен опит за въстание, Кършо войвода, заедно с част от дружината и домашните си, се настанил в гънките на Еленския балкан, между върховете Чумерна, Симаново и Острец, в местността Мъртвината. Това място, както личи и от наименованието му, било „едно от най-непроходимите и непристъпни по онова време за турските нахлувания“. Тук той построил жилище на място, „защитено от самата местност, а пък вярната му дружина си построила къщи околовръст от неговата къща“.
Никой нямал нещо свое, всички били стопани на всичко. Разбирали се като единокръвни братя и братовчеди. Волята на дяда Кърша била неизменим закон за всички. Той бил управител на цялото селище, главен войвода и военачалник на всички мъже, способни да носят оръжие … Всички мъже в това селце се чувствали доброволни войници. В случай на необходимост, пръв дядо Кършо запасвал сабята, вземал оръжието и повеждал своята вярна дружина на бой.
Така организирана и въоръжена, дружината на дяда Кърша отмъщавала за злодеянията на турските поробители. Тежко и горко на ония турци, които имали участта да се срещнат с дядо Кършовите хора или да попаднат близо около „държавата на дяда Кърша“, както я наричали. Те скъпо заплащали за дързостта си и рядко спасявали главите си. Скоро дядо Кършо се прочул с подвизите си като покровител и защитник на онеправданите. Неговата „държава“ станала привлекателно място за много беззащитни хора. По този начин жителите на селището се увеличавали и то се разраствало.
Много от младите хора се заселили трайно по тези места и създали потомство. Дядо Кършо също се задомил, като взел за жена една местна мома на име Стана. Седем години след женитбата им, тя родила син, когото нарекли Стойно. Кършо войвода се гордеел със сина си и въпреки честите си отсъствия, полагал много грижи за него. Жена му, също родолюбива българка, често му пеела юнашки песни. Стойно растял и заяквал, достоен наследник на славния си баща и продължител на Кършовия род.
Според преданията войводата загинал в Сливенския балкан в битка с османските завоеватели, но по чудо оцелял петнадесетгодишният му син Стойно.
Comment