Замислих се вчера върху някои факти от биографията на Симеон Велики, които обикновено в историографията се подминават набързо поради оскъдицата на изворови данни и поради бързането да се стигне до големите събития след 912 г. За да не се моря да преразказвам събитията, копирам направо текста от Иван Божилов, Васил Гюзелев. История на средновековна България VII-XIV век.:
Какви изводи биха могли да се направят от тези оскъдни данни:
1. Защо след като през 896 г. има сключен официален мир между България и империята, Симеон продължава да неприятелства срещу нея, но не по централното константинополско направление, а по периферно, какъвто е районът на Драч? Този въпрос повдига 3 други подвъпроса:
а) Ако мирът не е бил нарушен формално, значи ли това, че въпросният район с тези 30 крепости не е бил пряко и реално подвластен на империята и затова Симеон слага ръка на него?
б) Ако империята е гледала на района като зона на своите изключителни интереси, заради което успява да издейства връщането му, това значи ли, че самият мир от 896 г. е бил примирие, а не траен мир. Или поне Симеон е гледал така на него?
в) Само на мен ли ми се струва множко броят от 30 крепости около Драч? "Дирахийската област с богатствата и самите жители" дали не е обхващала и примерно района на Тетовско и Янинско в Епир. А може би достопочтеният Хиросфакт се е изфукал и е умножил 3-4 крепостите? Или, ако се приеме, че наистина тези 30 крепости са били около Драч, това може да се тълкува, че империята е била изградила нещо като ешелонизирана отбранителна линия в този район?
2. След като има официален мир от 986 г., защо Симеон решава да опита да превземе през 904 г. опустошения и с разбита отбрана Солун? Това си е откровено неприятелски акт и нарушаване на мира? И защо на свой ред империята не реагира открито враждебно на тези амбиции, а започва преговори.
3. Още един чисто психологически момент. С тези свои действия нашият най-прославен средновековен владетел разкрива не особено приятни черти на характера си: нарушава договорите без да му мигне окото, не може да му се вярва, склонен към изнудване. В Константинопол е ясно, че не са били идиоти, което не са забелязали поведението му и не са си направили съответните изводи. Дали по-късната крайна упоритост на империята да признае каквито и да е нови завоевания на Симеон след 904 г. въпреки всичките й поражения на бойното поле, не са в някаква степен обвързани с изготвения в Константинопол "психопрофил" на Симеон, съгласно който на него не може да се вярва и всяка отстъпка ще бъде последвана от нови искания. Тоест дали самият Симеон с поведението си между 896 и 904 г. не си е "постлал" зле.
В самата зора на десетото столетие (901–902 г.) българските войски настъпили в западните части на полуострова и успели да овладеят значителна територия около Дирахиум (Драч). Според Лъв Хиросфакт — той „поднесъл на василевса като подарък 30 крепости в дирахийската област с богатствата и самите жители, след което ги изтръгнах, пророчески казано, като ухо из устата на лъва“[16]. Каква цена е заплатила Византия за новия мир (сключен преди 4 май 902 г.)[17], остава неизвестно. Симеон едва ли би сторил жеста да върне на Империята завоюваните от него земи, без да получи компенсация. За съжаление същината на тази компенсация остава непозната.
Само две години по-късно българската държава имала възможност отново да изяви своите претенции към Византийската империя. Това станало след като арабите под командването на ренегата Лъв Триполит (Гулам де Зурафа), превзели след тридневна решителна атака (29–31 юли 904 г.) втория по големина византийски град Солун. В продължение на една седмица арабите грабили града и избивали безмилостно неговите жители, след което се оттеглили, отвеждайки със себе си 22 000 пленници[18]. След отплаването на мюсюлманските пирати Солун останал беззащитен. Симеон, който вероятно е следял събитията, решил да се възползва от този удобен, може би неповторим момент и да включи града в пределите на българската държава. За съжаление и този път подробностите остават скрити. Лъв Хиросфакт, който за трети път бил проводен в България, пише до своя василевс: „Най-сетне при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и изгоних, го получих обратно“[19]. Събитията едва ли са се развили така, както ги описва в хвалебственото си писмо византийският дипломат. Голите убеждения едва ли са могли да въздействат на Симеон и да го възпрат. За да запази Солун, Византия трябвало да направи реални отстъпки, за които посланикът на Леон VI мълчи. За щастие един български надпис, открит край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия — 22 км северозападно от Солун), хвърля светлина върху крайния резултат от българо-византийските преговори: „В годината от сътворението на света 6412 (= 904), индикт 7. Граница между ромеи и българи при Симеон, от Бога архонт (княз) на българите, при Теодор оглутаркан и при комит Дриста“[20]. Този надпис свидетелства, че българите не окупирали Солун (в този момент овладяването му може би било лесно, но неговото задържане било трудно), но в замяна на това получили значителни териториални отстъпки в тази част на полуострова.
Само две години по-късно българската държава имала възможност отново да изяви своите претенции към Византийската империя. Това станало след като арабите под командването на ренегата Лъв Триполит (Гулам де Зурафа), превзели след тридневна решителна атака (29–31 юли 904 г.) втория по големина византийски град Солун. В продължение на една седмица арабите грабили града и избивали безмилостно неговите жители, след което се оттеглили, отвеждайки със себе си 22 000 пленници[18]. След отплаването на мюсюлманските пирати Солун останал беззащитен. Симеон, който вероятно е следял събитията, решил да се възползва от този удобен, може би неповторим момент и да включи града в пределите на българската държава. За съжаление и този път подробностите остават скрити. Лъв Хиросфакт, който за трети път бил проводен в България, пише до своя василевс: „Най-сетне при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и изгоних, го получих обратно“[19]. Събитията едва ли са се развили така, както ги описва в хвалебственото си писмо византийският дипломат. Голите убеждения едва ли са могли да въздействат на Симеон и да го възпрат. За да запази Солун, Византия трябвало да направи реални отстъпки, за които посланикът на Леон VI мълчи. За щастие един български надпис, открит край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия — 22 км северозападно от Солун), хвърля светлина върху крайния резултат от българо-византийските преговори: „В годината от сътворението на света 6412 (= 904), индикт 7. Граница между ромеи и българи при Симеон, от Бога архонт (княз) на българите, при Теодор оглутаркан и при комит Дриста“[20]. Този надпис свидетелства, че българите не окупирали Солун (в този момент овладяването му може би било лесно, но неговото задържане било трудно), но в замяна на това получили значителни териториални отстъпки в тази част на полуострова.
1. Защо след като през 896 г. има сключен официален мир между България и империята, Симеон продължава да неприятелства срещу нея, но не по централното константинополско направление, а по периферно, какъвто е районът на Драч? Този въпрос повдига 3 други подвъпроса:
а) Ако мирът не е бил нарушен формално, значи ли това, че въпросният район с тези 30 крепости не е бил пряко и реално подвластен на империята и затова Симеон слага ръка на него?
б) Ако империята е гледала на района като зона на своите изключителни интереси, заради което успява да издейства връщането му, това значи ли, че самият мир от 896 г. е бил примирие, а не траен мир. Или поне Симеон е гледал така на него?
в) Само на мен ли ми се струва множко броят от 30 крепости около Драч? "Дирахийската област с богатствата и самите жители" дали не е обхващала и примерно района на Тетовско и Янинско в Епир. А може би достопочтеният Хиросфакт се е изфукал и е умножил 3-4 крепостите? Или, ако се приеме, че наистина тези 30 крепости са били около Драч, това може да се тълкува, че империята е била изградила нещо като ешелонизирана отбранителна линия в този район?
2. След като има официален мир от 986 г., защо Симеон решава да опита да превземе през 904 г. опустошения и с разбита отбрана Солун? Това си е откровено неприятелски акт и нарушаване на мира? И защо на свой ред империята не реагира открито враждебно на тези амбиции, а започва преговори.
3. Още един чисто психологически момент. С тези свои действия нашият най-прославен средновековен владетел разкрива не особено приятни черти на характера си: нарушава договорите без да му мигне окото, не може да му се вярва, склонен към изнудване. В Константинопол е ясно, че не са били идиоти, което не са забелязали поведението му и не са си направили съответните изводи. Дали по-късната крайна упоритост на империята да признае каквито и да е нови завоевания на Симеон след 904 г. въпреки всичките й поражения на бойното поле, не са в някаква степен обвързани с изготвения в Константинопол "психопрофил" на Симеон, съгласно който на него не може да се вярва и всяка отстъпка ще бъде последвана от нови искания. Тоест дали самият Симеон с поведението си между 896 и 904 г. не си е "постлал" зле.
Comment