ИЗВОР НА НЕУНИЩОЖИМА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ
ПЪРВА ЧАСТ
Едва двадесетгодишен, мулла Микаил получава поста секретар на царската канцелария на кана на Черна България Урус Угир/Игор/ Яйдар (преди 816 - 855 год.), пост който преди това заема баща му мулла Шамс. Микаил се оказва образован секретар, той завършва започнатия от баща си препис на царските книги написани със старата българска писменост “куниг”, на новата мюсулманска арабска писменост. Секретарят Микаил, известен още като Микаил Бащу произлиза от предкавказките българи от поречието на река Кубан, от прочут род на духовници, негов предтеча е индийски търговец, един от първите приели и донесли исляма в приазовска Велика България. Микаил е само един от многобройните просветени личности през всички векове на човечеството, които не жалят сили и живот за да документират историята, епоса, въжделенията на своето съвремие, защото знаят, че това са духовните корени на следващите поколения. През последните десетилетия в историографията се случи събитие, което ако се бе състояло другаде, а не в руската република Татарстан /на територията на бившата Волжска България/, със сигурност щеше да разтърси научния свят - в публичното пространство се появи единственият известен досега препис на българската история “Джагфар Тарихи” /”История на Джагфар”/, написана от Бахши Иман през 1680 год. по поръчение на сеид Джагфар. Последният достигнал до нас препис на руски език е дело на Ибрагим Нигматулин(1916 - 1941 год.) от казахстанския град Петропавловск, рискувал живота си пред лицето на тоталитарното мракобесие, жестоко преследващо всяка проява на информираност и търсене на истината. Не по-малък героизъм проявява и неговият племенник Фарат Нурутдинов от град Казан, който в години на терор успява да спаси от унищожение голяма част от летописа и започва публикуването му през 1994 год. в гр. Оренбург.
Въпреки късната дата на своето написване - 1680 година, “Джагфар Тарихи” включва сведения от много по-ранни творби като летописа “Гази-Барадж Тарихи” (1229 - 1246 год.) на Гази-Барадж, книгата “Хон Китаби” (1242 год.) на Кул Гали, записките на Гази-Баба “Жизнеописание на Гази-Барадж” (1246 год.), поемата на Микаил Бащу “Сказание за дъщерята на кана” /”Шан-кизи дастани”/ (865 - 882 год.) и др. Отчитайки отдалечеността във времето до ранните 4 - 11 век, промените настъпили вследствие обществено-социалното развитие до 17 век, както и влиянието на авторовото религиозно мислене при интерпретиране на събитията, буди изумление богатството от безценни сведения за Ранносредновековния период (4 -12 век.) от историята не само на българи, но и на руснаци, украинци, унгарци и други европейски и азиатски народи. Несъмнено описаните събития и имена в “Джагфар Тарихи” напълно съвпадат хронологически и фактологически с известните от историята, но летописът предлага още многобройни неизвестни досега сведения, описания и подробности, които разпръскват мрака на ранното Средновековие.
В тази статия ще предложа една обща представа за древността и ранносредновековния период на Скития, мотивирана от запознанството с невероятния извор на историческа памет “Джагфар Тарихи”.
Когато става въпрос за големи стародавни народи, обитавали огромните континентални пространства на Евразия - на север от река Дунав, на север от Кавказ, в Средна Азия и на изток до Урал, на първо място се поставят скитските народи, известни поне от 7 в.пр. н.е. - наречени саки и масагети в Средна Азия, сармати в Поволжието, Урал и Северен Кавказ, и скити по Северното Черноморие и долното течение на Дон. За скитските народи се знае, че са ираноезични, т.е. те са генетично свързани със забележителната персийско-мидийска цивилизация, а оттам и с най-древните обществени формации на Месопотамия - Шумер, Асирия, Вавилон, Урарту. Достигналите до нас паметници на скитското изобразително изкуство най-убедително демонстрират непосредствена връзка с великата култура на Месопотамия. Ето защо, има пълно основание да се твърди, че скитите принадлежат към най-старите народи на земята. Наистина, още от зората на човечеството всички големи цивилизовани народи в континенталните райони около Черно море, наречено Скитско море, са индоевропейски, т.е. сродни на скитите. На север са скитите, на изток мидийците, на юг хетите, на запад са траките имащи много общи черти със скитите. В древността значителната разлика в начина на живот между континеталните и морските жители водела често до политически противоречия. Още при създаване на Рим(753 г пр.н.е.) съществуват противоборства между партията на сините/крайморските жители/ и партията на зелените/население от вътрешността/, регулирани от държавата чрез организиране на бойни и спортни турнири, а сблъсъци между червени и зелени продължават и през шести век във Византия.
Най-обикновената логика предполага по-голяма близост и по-добра взаиморазбираемост между индоевропейските езици преди много столетия отколкото днес и ако съществува вероятност предкнижовните общества да са изграждали своята държавност с помоща на първоизразния мотивиран език на азите-прабългари ЪЗъЕр, то дали могат да се открият следи от праезика в понятия останали от далечното минало. /Тезата за държавотворния характер на езика ЪЗъЕр съм изложил в редица книги и статии/. Както при хетите(2 - 1 хилядолетие пр.н.е.), така и при мидийците(9 в. пр.н.е.), държавата възниква преди създаване на официална книжовност, а клинописното писмо на хетите и арамейската писменост в Мидия и Персия са взаимствани от шумеро-акадската книжовна традиция. Общата първоезикова принадлежност на големите континентални народи от Черноморския басейн може би проличава в названията - Азовско море, Азърбайджан-наследника на Мидия, прикавказка Хазария, в запазените до днес айсорски/новосирийски/ диалекти в Кавказ, севернокавказкото сарматско племе яси, сирийците, които според Херодот(5 в. пр.н.е.) обитават Кападокия, древна Северна Сирия също граничеща с Черно море, а Южна Сирия Херодот нарича Палестинска Сирия. Знае се, че оригиналната хетска писменост, отговаряща най-точно на хетската реч е била от смесен тип - идеограми и фонетични знаци, а нейният лентов начин на запис /при всеки ред се сменя посоката на писане/ много напомня на етруския надпис от Лемнос /вж. статията “За надписа върху стела от остров Лемност” от книгата “Шепот във вечността”/. Според “Джагфар Тарихи” най-ранното име на българите е “сири”, “сари”,а “аз” “ас” означава българин. В житието на Константин Философ се говори за използване на сурски език в Хазария, по всичко личи, имащ нещо общо с днешния език суржик - народно наречие в Украйна.
Много исторически сведения показват, че древните големи черноморски континетални народи са контактували постоянно помежду си, да си припомним похода на скитите през 7 в.пр.н.е., когато те, според Херодот(5 в.пр.н.е.), преминават Кавказ, завладяват и властват в Мидия 28 години и стигат до Палестинска Сирия. За присъствие на остатъчни форми на българска държавност в Мала Азия чак до 17 век в района на планината Булгар Даг узнаваме от книгата на Катерина Венедикова за караманските българи “Българите в Мала Азия”. Според мен, за разлика от южната, семито-халдейска част на Месопотамия, в северната, асирийска част на Двуречието също е преобладавало население от индоевропейската езикова група, откъдето би могло да идва самото име Асирия, както и тогавашното наименование на целия регион - Азия. Прибавяики Персия и Централноазиатските ираноезични народи, пред нас се оформя един огромен континентален ареал от древни индоевропейски народи, наречени още арийски, определящ до голяма степен облика на човешката цивилизация през най-ранния и етап.
Каква е историческата обстановка в Скития, наречена в “Джагфар Тарихи” Саклан /ЪЗъКъ ЛъНъ - род на азите лоно - т.е. поселение на азите/ през решаващия за приазовска Велика България 7 век. Знае се за съществуване на държавност в Скития поне от 4 в.пр.н.е. - царството на Атей, оцеляло до 3 век, унищожено от готите. Шестте региона на предкнижовна езическа тангриска Велика България, разположени на Север от Черно море, заемат по-голямата част от Южна Скития. /За федеративното устройство на Велика България вж. “Прабългарска съдбовност” - трето издание/. Първата област ЧъРъЮКъ - първи регион - царският регион на вихтуна ЧъРъ БъТъ - цар бате - т.е. първият голям баща и владетел на цяла България /Кроват, чорбаджия, с подобно словообразуване се получава и често срещаното в летописа бика - БъКъ - голяма жена - господарка, княгиня/ се намира в северна посока север и се нарича Черна България /Кара-Булгар в “Джагфар Тарихи”/, а подчинените му българи - черни българи. Столицата на Черна България е Батавил - БъТъ БъИЛъ - бате богатство - богатство на големия баща /подобно на Пела, Плиска, Буляр/, В летописа Батавил е наречен още “батавил Хорисдан” или Коростен/ЧъРъ ЗъДъНъ - царски стан, здание/, т.е. столица на царя, намирала се на мястото на днешния украински град Путивль.
Особено значим северен съсед на Велика България се явява скандинавският индоевропейски народ на русите /наречени в “Джагфар Тарихи” уруси; скандинавски индоевропейски произход имат също германци, готи, шведи/, които отдавна са започнали своето придвижване на юг, смесвайки се със славянски племена по пътя си и през 7 век вече са достигнали долното течение на река Дон, създавайки тук свое значително присъствие, което се споменава в още много извори /живеещите в Скития руси в “Джагфар Тарихи” се наричат саклани-уруси т.е. скити-руснаци/. Открит остава въпросът, доколко донските руснаци са съпричастни към намиращия се в същата посока четвърти, югоизточен регион от Велика България - ЧъЙОТъРъ РъЮКъ - четвърти регион - начело с кан Котраг и подвластни нему българи-котраги или чдарбулгар /регионът може да се нарече и Ръ РъЮКъ, защото Ръ също означава четири/, знаем, че сблъсъкът на русите с готите през 4 век, с който стартира великото преселение на народите, става на юг, а не на север, където е обичайното разположение на тези народи. Много руси се съсредоточават и около град Бащу /гр. Киев/, там заедно с местните българи, заедно с нарочно преселените да охраняват западните граници на Велика България балкански славяни и заедно с идващите от запад/Карпатите/ славяни, образуват украинската народност/т.нар. анчийци в летописа/. Славяните и русите през 7 век още не са изживели родово-общинното устройство и нямат свои държави, а са разпокъсани на безброй отделни племена, които стават лесна плячка и се намират в постоянно подчинение на Римо-Византийската империя или на българските предкнижовни териториални държави, подложени са на унищожение и масови преселвания.
Мощта на гр. Бащу /гр. Киев/ нараства дотолкова, че по-малкият брат на кан Кубрат(593 - 653 год.) Шам-Бат( - 677 год.) /според мен той е известният кан Безмер от “Именника”/ организира оттам нападение над аварските земи с огромна войска, в която освен българите участват многобройни украинци и руси. Шам-Бат успява да победи аварите и върху завладяната територия създава държавата Дулоба, в която управлява самостоятелно 33 години, без да се подчинява на Кубрат, според летописа. Като се има предвид, че по това време централноевропейските и балканските славяни са били почти изцяло подчинени от аварите, които за разлика от българите са се отнасяли жестоко с тях /според летописа аварите са убивали славяните, а българите не/ съвсем логично може да се приеме, че държавата на Шам-Бат всъщност съвпада с известното в историята славянско княжество Само на княз Само, просъществувало върху контролирани от аварите земи в периода (623 - 658 год.). Според летописа, франките разбиват държавата Дулоба, а след отстъплението са убити тримата сина на Шам-Бат, останали с майка си в Дулоба. /Дали пък името Безмер не идва от БъАЗъЗъ МъИРъ - без син ?/ Кан Кубрат великодушно прощава на своя по-малък брат и го назначава за губернатор на град Бащу/Киев/, където местното славянско население го почита извънредно много. Възходът на гр. Бащу продължава с бързи темпове и го превръща в център засенчващ престижа дори на Батавил, вихтунската столица на Черна България. Но в този център количествено доминира славяно-украинското и рускоезично население, а българите, макар и не малка част от жителите, са малцинство, такава е дългосрочната тенденция в цяла външна и вътрешна Черна България, както сочи извършеното от секретаря на канската канцелария Микаил преброяване на поданиците през 840 год., от 500 хиляди поданици на кана само 50 хиляди са черни българи.
Друг могъщ съсед на Велика България през 7 в. са хазарите, организирали своя държавност в североизточните райони на Предкавказието и устието на река Волга.Според писателите съвременници на събитията, хазари и българи са като “едноутробни братя” и езикът им е почти един и същ, което потвърждава тяхната обща ираноезична принадлежност. През 6 век езичниците хазари имат историческия малшанс да се намират точно върху коридора на движение на безбройни тюркски племена и народи идващи в посока от Алтай през Каспийско море, през Кавказ и през Средна Азия към Мала Азия. През 6 век тюрките образуват на изток от Каспийско море голямо тюркско ханство, което помита всичко по пътя си и захвърля хазарите в пределите на източните региони на Велика България. За разлика от строго структурираната българска предкнижовна езическа държава, където съществува разграничение между външни и вътрешни българи, при хазарите подобно разделение престава да се спазва и на практика Хазария през 7 век представлява съюз на равнопоставени етнически и религиозни общности. Това държавно устройство на Хазария е основна предпоставка за нейното изключително въздигане след разпада на тюркското ханство през 7 век, когато Хазария успява да приобщи към своето управление многобройни тюркски и средноазиатски племена и се превръща в най-значимия политически и военен фактор в района до 10 век. А що се отнася до хаганската царска титла при хазарите - АЙ КъУНъ - висш кан - император, тя е сходна по словообразуване с АЙ БъТъ - висш голям баща - както се е наричал Атила(434 - 453 год.), а също с АЙ ТъНъ - висш господар - също употребявано название. Показателно е, че титлата хаган измества титлата вихтун - БъГъО ТъНъ - по-старши господар -, притежавана от кана на Черна България и старши владетел на цяла приазовска Велика България, когато силни външни области от държавата надделяват над вътрешното ядро и възниква по-висш център на управление извън Черна България и нейната столица Батавил, както в случая с йоногондурите авари и техните хагани. В апогея на своето величие, когато разбива аварите, кан Кубрат също се провъзгласява за хаган - най-висш кан, император и властелин над съседни държави, а когато Бат-Боян приема унизителното хазарско господство, той е принуден да се откаже от хаганската титла в полза на хазарския хаган. По-късните князе на Киевска Русия също си присвояват хаганска императорска степен.
Въпреки непримиримостта на чичо си Шам-Бат и брат си Аспарух(634 - 692 год.), миролюбивият Бат-Боян(617 - 683 год.), наследник на кан Кубрат, се подчинява на хазарската власт, гарантираща неговото оставане на трона на Черна България в столицата Батавил, но с цената на сериозни териториални отстъпки - Западното Предкавказие/т.нар. Бурджан, Кубан/ и Донския басеин, т.е. голяма част от земите на котригурите и йоногондурите, така регионалното устройство на Велика България загубва своето значение и постепенно престава да съществува, ето защо в изворите все по-често ще се говори само за Черна България. Шам Бат и Аспарух запазват по-голяма част от територията на своите региони, но правят последни отчаяни опити да отблъснат хазарите от българските котригурски и йоногондурски земи, опити завършили с провал. Макар и често жестоки, конфликтите мужду хазари и българи по-скоро имат характер на междуособни сблъсъци, в повечето случаи отношенията помежду им са дружески и роднински. Това, което българите не могат да приемат е, че заедно с хазарите от изток нахлуват хазарските съюзници - многобройни тюркоезични народи и вече турцизирани средноазиатски народи, които бързо променят етническия облик в пограничните външни български земи. Така през 7 век огромната приазовска Велика България се оказва в преса - от запад на прогресивно налагащо се славянско и руско/скандинавско/ присъствие, от изток на бързо напредващо турцизиране. И ако до 7 век високоорганизираната българска държава е в състояние да се справи с всяка заплаха и във всяко отношение доминира над съседите си, към средата на 7 век вече са настъпили неблагоприятни за предкнижовното българско общество промени, световните книжовни религии неудържимо настъпват и завладяват нови територии за сметка на отиващите си езически държави, каквато е Велика България. Наближават последните дни на езическа Скития/Саклан/.
В качеството си на всепризнат славянски вожд, Шам-Бат / Безмер от “Именник на българските канове”/ не се подчинява на пагубните за държавата решения на Бат-Боян и с помоща на Аспарух успява през 674 год. да завземе централната власт за три години, чак след смъртта му през 677 год. Бат-Боян си възвръща управлението над цялата държава, а Аспарух, който признава върховната вихтунска власт на чичо си Шам-Бат, но не съумява да се наложи като негов наследник в Бащу/Киев/ се оттегля в своята пета югозападна област от Велика България - ШъБъ РъЮКъ с добре защитен център около гр. Кишинев, там е нападнат от аварите и Византия на Константин IV Погонат(668 - 685 год.) и след онгълската победа над византийците през 680 год., преминава Дунава, превзема обширни територии в Мизия и Македония, в които според редица документални сведения отдавна са се заселили прабългари, премества столицата си в гр. Плиска до древното езическо светилище Мадара, държавата му добива известност като Дунавска България, но всъщност тя продължава традицията на Велика България и обвързаността помежду им не прекъсва веднага. Заедно с Аспарух в Дунавска България се преселват севери(сабари), кубански българи бурджани, както и безчетен брой български бежанци йоногондури и котригури от отстъпените от Бат-Боян източни и предкавказки региони на Велика България. Тук трябва непременно да се посочи, че като подръжник и сподвижник на Шам-Бат, Аспарух фактически онаследява неговото огромно влияние върху славянството в Югоизточна Европа, оказало се решаващо за привличане на многобройните балкански славяни към каузата на Дунавска България.
Възвърнал си цялата власт в остатъчна Велика България след смъртта на чичо си Шам-Бат през 677 год., Бат-Боян премества царската канцелария от столицата Батавил по-назапад - в гр. Бащу/Киев/, който по онова време прераства в голям мултиетнически културен и религиозен център с появили се християнски и мюсулмански храмове, а езически Батавил остава символична столица на Черна България. Целта е ясна, България да не изостава встрани от съвременните световни културно-религиозни процеси. В Бащу се заселват и много частично турцизирани сабани, принадлежащи към голям скитски/ираноезичен/ номадски народ, населяващ прикаспийските и причерноморските степи, от който произлизат сабарите/севери/ от петия, югозападен регион ШъБъ РъЮКъ на кан Аспарух, както и печенегите/баджанаки/ от шестия, южен регион БъЧъ РъЮКъ. Гонени към запад от тюрките гагаузи и към север от хазарите, сабаните се оказват значим етнически фактор във Велика България /те заедно с кубанските българи бурджани първи от българите се заселват в град Мардукан, преименован по-късно на Болгар (през 760 год. според летописа), столица на Волжка България, а също участват в създаване на Дунавска България/. Сабаните в гр. Бащу/гр. Киев/ масово приемат исляма и именно сабанското тюркско наречие става основа на новия книжовен език на българите мюсулмани във Велика България. Въпреки неодобрението на Шам-Бат и Аспарух, с държавническа мъдрост кан Бат-Боян провъзгласява сабаните за вътрешни черни българи, с което издига техния социален престиж на най-високо равнище, а с това на практика отваря широко вратата за централно навлизане на исляма във Велика България. От “Джагфар Тарихи” научаваме, че във Волжка България черните българи са били освобождавани от данък, на тях са поверявали военната служба и други отговорни държавни функции.
Но най-разрушителната стихия, връхлетяла предкнижовна езическа Велика България и цяла Скития през 7 и 8 век са свирепо конкуриращите се книжовни вероизповедания - християнството прокарвано от Рим и Византия и исляма разпространяван от арабите, а по-късно през 9 -10 век и от Саманидската държава в Средна Азия със столица Бухара. Тези религии в началото трудно се налагат над многовековната българска монотеична тангристка религия, разполагаща с добре организирана обредност на държавно ниво, но много лесно навлизат сред родовообщинните политеични народи - християнството намира чудесна почва сред славяните, а арабите много бързо ислямизират тюркските народи. От друга страна, структурният мотивиран език на азите-прабългари ЪЗъЕр, идеален за речева комуникация в големи географски пространства, съвсем не е подходящ за книжовен език, защото трудно подлежи на граматическо преобразуване, за разлика от свободните славянски и тюркски диалекти, предоставящи богат лексикален ресурс за граматическо нормиране и служебен словоформен състав. Така,че заслугата от делото на Кирил и Методий, и на Микаил Бащу най-вече се състои в съставяненето на нови книжовни езикови системи чрез създаване на първите книжовни езикови образци - църковнославянски във Дунавска България и тюркскомюсулмански във Волжка България. За изключителни трудности от езиково естество, при създаване на първите преводни книги на славянски език, говори Йоан Екзарх Български в пролога към книгата “Богословие(Небеса)” от 9 век.
В Хазария живеят значителен брой търговци евреи, освен това там присъства стара еврейска общност останала още от изселничеството по време на вавилонския цар Навуходоносор II (605 - 562 г.пр.н.е.). Ето защо езичниците хазари в стремежа си да следват независим от световните сили трети път, избират за своя нова книжовна религия еврейската религия - юдаизма. Според летописа, хазарският хаган Барджил въвежда в средата на 8 век юдаизма като държавна религия в Хазария, поради страх от езическия обичай, при възкачване на престола да се пристяга с въже шията на новия владетел. Хаган Барджил не може да избяга от съдбата си, след редица унизителни поражения от българите, той е обявен за слаб от сина си Булан и убит ритуално чрез удушаване с въже /сведения за подобни случаи на ритуално “сакрално цареубийство” срещаме в Библията, а и при дунавските българи този обичай не е бил чужд, напр. смъртта на ослепелия кан Крум(802-814 год.)/. Юдаизмът се оказва недостатъчно универсална и обединяваща мултиетническото пространство на Хазария религия, пък и не се радва на подкрепа от външна световна сила, което в крайна сметка води до гибелта на Хазария през 10 век. Титаничният сблъсък през 7 - 10 век между двете добре организирани световни книжовни религии християнство и ислям за овладяване на огромното езическо скитско пространство, котролирано дотогава от Велика България, разделя страната по религиозен признак - на запад преобладават християнизирани славяни и украинци, а на изток лавинообразно нараства броят на приелите исляма тюркски и тюрцизирани ираноезични народи, а в центъра броят на “господстващите” езичници-тангристи българи относително намалява. Насилието между религиозните общности, както и външната военна намеса по религиозни причини са нещо обичайно за периода. Тук е мястото да се отбележи, че относителното намаляване на броя на езичниците българи става за сметка на нарастване броя на християнизираните и ислямизирани българи, които въпреки,че възприемат книжовно-религиозните езикови системи - църковнославянския и тюркскоарабския език, никога не престават да се наричат българи, факт отразен прекрасно в летописа “Джагфар Тарихи”, където думата Държава на много места се пише с главна буква, за да напомня, че България на езика ЪЗъЕр означава държава - БъЛъ ГРъ - велика/голяма/ земя/територия/. Подобни процеси протичат и в Дунавска България. Така чрез книжовността и религията, могъщият български народ от Велика България се съединява с други велики народи - славяни, тюрки, скандинавци, за да пренесе своето богато културно-историческо наследство в идентичността на съвременните нации, възникнали по-късно в книжовните държави - наследнички на Велика България.
Най-красноречив пример за безисходицата и обречеността на предкнижовното българско общество в езическа Велика България, попаднало в клещите на световните книжовни религии през 7 век, представлява бурното и противоречиво управление на кан Бат-Боян(617 - 683 год.), съуправител и наследник на кан Кубрат(593 - 653 год.) и особено невероятните религиозни превъплъщения, на които е бил принуден за да избере най-правилните политически решения за страната си. През 643 год. /приживе на стария кан Кубрат/ Бат-Боян приема исляма и посещава светите мюсулмански места, там се среща лично с халиф Омар, който му подарява корана и други свещени за мюсулманите книги. Така Бат-Боян става първия български хаджия и приема името Бат-Умар. Когато обаче арабите коварно нападат през 654 год. Велика България при град Саркел на река Дон, Бат-Боян успява да ги отблъсне, но отвратен от тяхното вероломство се отрича от исляма и се връща към тангризма. В края на живота си през 682 год. Бат-Боян приема християнството и дори разрешава на християнски мисионери да разрушат някои езически светилища на Тангра. Още същата година под натиска на хазарския хаган, които в момента е езичник, той отхвърля християнството и разгромява християнската църква в Бащу. Умира като езичник и е погребан в град Киев.
На какъв език са били написани книгите от царската канцелария на кан Угир Айдар(преди 816 - 855 год.), които секретарят Микаил усърдно преписва на мюсулманско арабско писмо. “Куниг” идва от КъНъ ЮКъ - сгъвам гръб - книга, физическия носител на словесния запис, в “Джагфар Тарихи” съвсем ясно е заявено, че древната книжовна писменост на българите се нарича “самра”, а съсловието на чиновниците в езическите български държави /вероятно и в езическа Хазария/ има кушански произход и си служи с кушанско писмо. Тези сведения веднага насочват към древната средноазиатска ираноезична Согдиана(7 в.пр.н.е.) със столица град Самарканд и към по-късното велико Кушанско царство(2 - 4 в.пр.н.е.), включващо в пределите си както Согдиана с град Самарканд, така и древна Бактрия, разпространило по света забележителната согдиано-кушанска култура. Согдианското писмо възниква в началото на новата ера и представлява приспособяване на арамейското писмо към ираноезичната реч, явно следвайки асирийската и персийска традиция /арабското писмо също произлиза от арамейското през 4 век/. Определено “самра”, според мен, по-скоро указва към град Самарканд - столицата на Согдиана, център на тази култура, отколкото към Самария в Палестина, както се приема в пространното житие на Кирил Философ. Обикновеното предкнижовно скитско население си е служило в ежедневието с графични буквени знаци, съответстващи на звуковите букви от “говорещата азбука” на езика на азите-прабългари ЪЗъЕр /вж. “Говореща азбука на прабългарите” - шесто допълнено издание/, за което свидетелстват многобройни битови надписи/руни/, открити в района на река Волга, на река Кама, в Украйна и в днешна България. Езическите свещеници на Тангра също си служат с тези писмени знаци.
В началото на 9 век в Скития /Саклан/ се оформят 4 основни центъра на политическо-религиозно влияние - преобладаващо езическа Черна България, преобладаващо юдаистка Хазария, преобладаващо езически район на гр. Киев и преобладаващо мюсулманско Поволжие с център гр. Болгар /до 760 год. гр. Мардукан/. Значима и силна държава продължава да бъде Черна България с легендарната столица на българските канове град Батавил /дн. украински град Путивль/, седалище на вихтуна, старшия владетел на шестте региона от Велика България, историческа и култова столица на езическа предкнижовна България. По това време черните българи и въобще българите от Скития се делят на българи ковуи/каубийци/ - езичници, българи барини/беренди/- мюсулмани, и българи-християни. До 944 год. Батавил запазва ролята си на символична столица на всички държавни образувания, наследнички на Велика България. Най-влиятелната и богата държава през този период е Хазария, опираща се на търговските си средища, но и на гъвкава и често коварна външна политика. Хазарските пари осигуряват послушни съюзници сред близки и далечни племена. Поволжието се оказва по-далеч от големите християнски центрове и по-близо да ислямските страни, ето защо тук сравнително спокойно се създава мюсулмански превес сред населението. Многонаселеният мултиетнически град Киев се превръща в привлекателно духовно-религиозно средище, а заедно с религиите в града навлизат най-съвременните световни културни достижения. Тук междуетническата и междуверската толерантност позволява за времето си висока степен на лична свобода. Едва ли някъде другаде, един езически български кан както Бат-Боян ще дръзне да си променя вярата когато си поиска, пък било в интерес на държавната политика. Борбата за религиозно идеологическо надмощие в средите на владетелския род очертава основновното политическо разделение за епохата, син се обръща срещу баща, брат срещу брат, чичо срещу племенник. Още кан Кубрат забранява на българи да се сражават срещу българи, но когато Ахмед ибн Фадлан пристига през 922 год. в столицата на Вожка България град Болгар в разгара на така наречената “Война на князете” между синовете на българския владетел Абдула Джилки(865 - 882 год.) - кан на Черна и Волжка България и родоначалник на сакланската/скитска/ династия на волжко-българските царе, на въпроса на кан Алмиш Джафар(895 - 925 год.) как да постъпи, при положение, че българските закони забраняват братоубийствените войни, посланикът на великия багдадски халиф ал-Муктадир веднага му отвръща “Когато става въпрос за борба за вярата, това не важи”.
След смъртта на Урус Угир/Игор/ Айдар през 855 год./Както говори името му Урус, майка му Аря Услан е дъщеря на руска княгиня от известния род Урус Алан и дунавско българския кан Тукту(766-767 год.), баща на кан Крум(802 - 814 год.); според летописа, Аря Услан доживява до 150 годишна възраст!/ престола на Черна България, трябвало да заеме старшият му син, ревностният мюсулманин Абдула Джилки, но нито хазарите нито византийците имали намерение да допуснат това. В заговор с по-малкия му брат езичника Лачин /предполага се, че именно той е Рюрик, според мен той може да получи това име ако е изпълнявал управленски функции в югоизточно направление на Черна България/ и с многобройни руски войски на верния хазарски съюзник Асколд, от подчинената дотогава на Черна България северна Новгородска област, те прогонват Абдула Джилки от Киев в гр. Чернигов, езичникът Лачин получава канския престол на Черна България в столицата Батавил, а на киевската област е даден статут на автономен регион със столица Киев, като се задължава да плаща данък на Хазария. Името на тази нова самостоятелна държавна формация според летописа е Киевска Рос, а според западни извори Киевски регион - РъЮКъ /Rugorum/. Украинският войвода Дир /Джир, Ас, Джир-Ас/, който е внук на кан Крум, е назначен за управител на Киев, а Асколд за хазарски наместник в Киев. След многобройни междуособни военни стълкновения, Абдула Джилки заминава за гр. Болгар, където през 865 год. основава мюсулманска българска държава - Волжка България.
През 870 год. Асколд убива Дир, внука на кан Крум и си присвоява цялата власт в Киевска Русия, а секретарят мулла Микаил е хвърлен в тъмница. Наскоро след това, останалият в Чернигов, най-голям син на кан Абдула Джилки, мюсулманинът Алмиш Джафар успява да прогони чичо си Лачин от Батавил и заема престола на Черна България. Издействано е освобождението на Микаил от Киев и той отново става секретар на българския кан в столицата Батавил. С помоща на хазарите, през 880 год. езичникът Лачин си връща властта в Батавил и Черна България, Алмиш Джафар отново е прогонен в Чернигов, а Киевска Русия се подчинява на Лачин.
През 882 год. с помоща на верния Олег/Салахби/, син на новгородския боляр Ерик /Варяг?/, Алмиш Джафар завзема Батавил и Киев, Асколд е убит, а Лачин прогонен в столицата на Хазария - град Итил с две от жените си, където наскоро умира.За да изпълни желанието на киевското население, сред което преобладават езичниците, Алмиш Джафар назначава за владетел на Киев братовчед си, сина на Лачин - езичника Игор, новгородецът Олег е назначен за съвладетел, а пръв болярин и глава на всички украинци /мнозинството от жителите на Киев/ става синът на Дир, Джун.
През 885 год. избухва бунт в столицата на Черна България Батавил срещу Алмиш Джафар, по повод въвъждане на данък събиран от неверниците - джизие. Българи-езичници ковуи и маджари издигат за кан на Черна България сина на Алмиш Джафар - езичника Арбат/вероятно от жена маджарка/, а самият Алмиш Джафар избягва в Киев, където започва да управлява заедно с Олег. Киевските българи и украинци се съдят при Алмиш Джафар, а новгородци и руснаци при Олег. /езичникът Игор, син на Лачин-Рюрик, по това време е под арест/.
По време на втората война на цар Симеон Велики(893-927 год.) срещу маджарите през 895-896 година, неговите съюзници печенегите, нападат маджарите в гръб и почти ги унищожават, това води до рухване на позициите на кан Арбат в Батавил, той е принуден да бяга и се заселва с маджари и българи в Дулоба - Авария, където основава Унгарската държава. Несигурност надвисва и над Алмиш Джафар, загубил подръжката на сина си Арбат и маджарите, той напуска Киев с повечето мюсулмани българи - баринци и пристига в гр. Болгар, където през 895 год. заема владетелския престол в мюсулманска Волжка България, отстъпен доброволно от брат му кан Бат Угер Мумин(882 - 895 год.), под давление на мулла Микаил. При първото преброяване на населението в гр. Болгар, извършено през същата година от Микаил,числото на българите е 200 хиляди души, само след 14 години техният брой нараства на 320 хиляди души.
Освободения от Арбат престол на Черна България в Батавил, с помоща на хазарите, заема Риштау /според една хипотеза, Риштау е избягал при хазарите след 893 година, син или роднина на Владимир - Хръсате(889 - 893 год. ) - син на дунавско българския княз Борис(852 - 889 год.), свален от власт и ослепен от баща си поради опит за реставрация на езичеството в покръстена Дунавска България. Християнското име Хръсате/Расате/ идва от кръщелното християнско име на Владимир - Христо, Кръстьо, Ристо/. Синовете на Владимир Хръсате са преки наследници на династията Дуло, едва ли някой друг, освен потомък на рода Дуло би имал шансове да заеме канския престол на Черна България. В летописа се говори за “персийското” високомерие на наследниците от първата сакланска/скитска/ царска династия във Волжка България.
През 900 година Микаил се удавя в река Агидел/Волго-Кама/ по време на последната си мисионерска обиколка в Урал. Според “Джагфар Тарихи”, книгите му били написани на прост език, който по-късните образовани мюсулмански духовници наричали “недоучен”. Нещо съвсем естествено при преход от некнижовен към книжовен език.
Верният на хазарите Худ, син на Асколд, завладява Киев на новгородеца Олег през 911 год. и освобождава държания там под арест Игор, но съвсем скоро, с помоща на Алмиш Джафар и местните украинци, Олег се връща в Киев, Худ сина на Асколд е убит, а Олег се жени за жената на Худ - датчанка /Хелга ?/.
Хазарският хаган Арслан решава да постави Игор на мястото на Риштау на трона в Батавил - върховната столица на Черна България и цяла Велика България. В Киев Олег не е съгласен, бързо се придвижва към Батавил, изгонва Игор и връща властта отново в ръцете на Риштау. Дипломацията става ясна, когато Олег се оженва в Батавил за сетрата/или братовчедка/ на Риштау, родената в столицата на Дунавска България Плиска дъщеря на Владимир Хръсате, наречена в летописа Улджай, с което прави опит да се сроди с легендарните български владетели от рода Дуло и да си открие пътя към върховната канска власт . Що се отнася до името на Олга/Болга/ - като дъщеря на кан Владимир Хръсате и после като Велика руска княгиня, името и винаги се е споменавало в съчетание с определението “велика” и както при името България означаващо БъЛъ ГРъ - голяма, велика земя - т.е. държава, така и тук славянизираното название “велика” - Болга/Олга/ - се превръща в най-известното прозвище на княгинята и влиза в достигналите до нас писмени сведения. А защо истинското и собствено име да не е било Велика /Величка, Велико, Велика са разпространени и до днес български имена/.
Езичникът Игор, упорито преследва целите си и през 912 год. с помоща на хазарите се установява трайно на престола в Киев. Изгоненият Олег побягва на север, към Новгород, но загива при нещастен случай, стъпкан от кон. Тогава киевският владетел Игор се жени за пленената княгиня Улджай/Олга/, а след смъртта на своя покровител, хазарския хаган Арслан, се обявява за независим владетел на Киевска Русия.
В Батавил столицата на Черна България също настъпва промяна, езичникът Риштау и родът му са свалени от власт, начело на държавата застава мюсулманинът Мала, син на Алмиш Джафар.
През 944 год, киевският княз Игор, отново насърчен от хазарите, тръгва на поход за завладяване столицата на българските вихтуни Батавил, а с това и на Черна България управлявана от Мала. По време на битката Игор е пленен и разкъсан на парчета по заповед на жената на Мала, бившата жена на Игор, изгонена заради Олга.
Овдовялата Олга заедно с брат/братовчед/ си Риштау/Христо?/ веднага тръгва с войска от Киев към Батавил. Преди сражението нейните украински войници отказват да се бият с българите, но езичници българи ковуи от рода на Риштау в Батавил предават града на Олга. Езичникът Риштау отново застава начело на Черна България, но вече столицата на българските канове Батавил преминава под върховната власт на Киев, с което на практика се извършва окончателно сливане между Киевска Русия и Черна България.
Олга и плененият Мала се връщат в Киев. Олга има нужда от опора в сложното управление на огромната държава и много скоро Мала става неин съветник и любовник. Мала се оженва за прислужница на Олга - славянка, а синът му от нея Добриня става първи болярин в Киев. Синът на Олга от Игор, Светослав Борис /Името Светослав би могло да бъде преводно на името Борис - БъРъ ИЗъ - по много блясък,светлина -, името на прадядо му княз Борис(852 - 889 год.)/ се оженва за Малка, дъщерята на Мала, а синът им Владимир(978 - 1015 год.) вероятно също е кръстен на прадядо си Владимир Хръсате - почитан като герой -мъченик в езическия свят.
По време на своето историческо посещение във Византийската столица Константинопол през 955 год., когато великата княгиня Олга е на 68 години, в нейната свита има един български свещеник - презвитер Григорий, представител на бързо увеличаващата се християнска общност в Киев под влияние на съседна християнска Дунавска България, откъдето още от времето на цар Симеон Велики пристигат много църковнославянски книги и свещеници. Естествено ромеите не могат да се примирят с водещо българско църковно присъствие в Киев и се отнасят към Григорий с подчертано неуважение, като го третират по унизителен и обиден начин в сравнение с другите членове на делегацията. Ето защо посещението на Олга в Констонтинопол не завършва със сключване на църковен договор.
Тези кратки исторически справки, които си позволих да вмъкна, носещи неспокойния дух на тогавашната епоха, наситена с много превратности и шекспиров драматизъм, свидетелстват за необхватното богатство от исторически факти съдържащи се в “Джагфар Тарихи”, информационно богатство далече надхвърлящо всички познати досега паметници от Ранното Средновековие.
За съжаление, езическият владетел на Киевска Русия Светослав Борис(945 - 972 год.) синът на Олга и Игор, по всичко личи наследява необуздания характер на дядо си Владимир Хръсате. С безразсъдните си грабителски походи той почти унищожава държавността в Скития. През 966 год. разсипва столицата на Хазария и могъщата държава рухва под външно мюсулманско владичество. А през 972 год. безпричинното превземане на Преслав, столицата на Дунавска България, води до трагичната гибел на Първото Българско царство отсам Дунав и прави неочакван подарък на Византия, сбъдват се нейните многовековни мечти за покоряване на българите. На връщане от Дунавска България, печенеги убиват Светослав Борис, от черепа му е направена чаша, от която по-късните мюсулмански царе на Волжка България пият по време на ритуала по възкачването си на престола, в знак на презрение към лекомислието и безотговорността на езичника владетел.
Мъчителният преход на предкнижовните езически български държави към държавността на книжовните универсални религии, протичащ през 7-11 век, крие много опасности за самото съществуване на държавите, защото големите религиозни централи служат на егоистичните интереси на градовете-империи и много средновековни държави са обречени да изчезнат завинаги от картата. Официалните книжовни езикови системи, внедрени и култивирани от световните религии, влизат в употреба за административни, светски, религиозни, научни и пр. цели, но никога не успяват да изместят говоримата реч на населението, а след откриване на печатарската преса през 15 век, латинския, старогръцкия, църковнославянския, постепенно са заменени от националните книжовни езици.
По изумителни неведоми пътища “Джагфар Тарихи” преминава през вековете, за да върне историческата памет на човечеството. Многобройни достойни личности успяват да съхранят духовната връзка с миналото въпреки разрушителните сили на мрака, защото само истината може да освети верния път на следващите поколения.
Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас, 11.07.2004 год.
ПЪРВА ЧАСТ
Едва двадесетгодишен, мулла Микаил получава поста секретар на царската канцелария на кана на Черна България Урус Угир/Игор/ Яйдар (преди 816 - 855 год.), пост който преди това заема баща му мулла Шамс. Микаил се оказва образован секретар, той завършва започнатия от баща си препис на царските книги написани със старата българска писменост “куниг”, на новата мюсулманска арабска писменост. Секретарят Микаил, известен още като Микаил Бащу произлиза от предкавказките българи от поречието на река Кубан, от прочут род на духовници, негов предтеча е индийски търговец, един от първите приели и донесли исляма в приазовска Велика България. Микаил е само един от многобройните просветени личности през всички векове на човечеството, които не жалят сили и живот за да документират историята, епоса, въжделенията на своето съвремие, защото знаят, че това са духовните корени на следващите поколения. През последните десетилетия в историографията се случи събитие, което ако се бе състояло другаде, а не в руската република Татарстан /на територията на бившата Волжска България/, със сигурност щеше да разтърси научния свят - в публичното пространство се появи единственият известен досега препис на българската история “Джагфар Тарихи” /”История на Джагфар”/, написана от Бахши Иман през 1680 год. по поръчение на сеид Джагфар. Последният достигнал до нас препис на руски език е дело на Ибрагим Нигматулин(1916 - 1941 год.) от казахстанския град Петропавловск, рискувал живота си пред лицето на тоталитарното мракобесие, жестоко преследващо всяка проява на информираност и търсене на истината. Не по-малък героизъм проявява и неговият племенник Фарат Нурутдинов от град Казан, който в години на терор успява да спаси от унищожение голяма част от летописа и започва публикуването му през 1994 год. в гр. Оренбург.
Въпреки късната дата на своето написване - 1680 година, “Джагфар Тарихи” включва сведения от много по-ранни творби като летописа “Гази-Барадж Тарихи” (1229 - 1246 год.) на Гази-Барадж, книгата “Хон Китаби” (1242 год.) на Кул Гали, записките на Гази-Баба “Жизнеописание на Гази-Барадж” (1246 год.), поемата на Микаил Бащу “Сказание за дъщерята на кана” /”Шан-кизи дастани”/ (865 - 882 год.) и др. Отчитайки отдалечеността във времето до ранните 4 - 11 век, промените настъпили вследствие обществено-социалното развитие до 17 век, както и влиянието на авторовото религиозно мислене при интерпретиране на събитията, буди изумление богатството от безценни сведения за Ранносредновековния период (4 -12 век.) от историята не само на българи, но и на руснаци, украинци, унгарци и други европейски и азиатски народи. Несъмнено описаните събития и имена в “Джагфар Тарихи” напълно съвпадат хронологически и фактологически с известните от историята, но летописът предлага още многобройни неизвестни досега сведения, описания и подробности, които разпръскват мрака на ранното Средновековие.
В тази статия ще предложа една обща представа за древността и ранносредновековния период на Скития, мотивирана от запознанството с невероятния извор на историческа памет “Джагфар Тарихи”.
Когато става въпрос за големи стародавни народи, обитавали огромните континентални пространства на Евразия - на север от река Дунав, на север от Кавказ, в Средна Азия и на изток до Урал, на първо място се поставят скитските народи, известни поне от 7 в.пр. н.е. - наречени саки и масагети в Средна Азия, сармати в Поволжието, Урал и Северен Кавказ, и скити по Северното Черноморие и долното течение на Дон. За скитските народи се знае, че са ираноезични, т.е. те са генетично свързани със забележителната персийско-мидийска цивилизация, а оттам и с най-древните обществени формации на Месопотамия - Шумер, Асирия, Вавилон, Урарту. Достигналите до нас паметници на скитското изобразително изкуство най-убедително демонстрират непосредствена връзка с великата култура на Месопотамия. Ето защо, има пълно основание да се твърди, че скитите принадлежат към най-старите народи на земята. Наистина, още от зората на човечеството всички големи цивилизовани народи в континенталните райони около Черно море, наречено Скитско море, са индоевропейски, т.е. сродни на скитите. На север са скитите, на изток мидийците, на юг хетите, на запад са траките имащи много общи черти със скитите. В древността значителната разлика в начина на живот между континеталните и морските жители водела често до политически противоречия. Още при създаване на Рим(753 г пр.н.е.) съществуват противоборства между партията на сините/крайморските жители/ и партията на зелените/население от вътрешността/, регулирани от държавата чрез организиране на бойни и спортни турнири, а сблъсъци между червени и зелени продължават и през шести век във Византия.
Най-обикновената логика предполага по-голяма близост и по-добра взаиморазбираемост между индоевропейските езици преди много столетия отколкото днес и ако съществува вероятност предкнижовните общества да са изграждали своята държавност с помоща на първоизразния мотивиран език на азите-прабългари ЪЗъЕр, то дали могат да се открият следи от праезика в понятия останали от далечното минало. /Тезата за държавотворния характер на езика ЪЗъЕр съм изложил в редица книги и статии/. Както при хетите(2 - 1 хилядолетие пр.н.е.), така и при мидийците(9 в. пр.н.е.), държавата възниква преди създаване на официална книжовност, а клинописното писмо на хетите и арамейската писменост в Мидия и Персия са взаимствани от шумеро-акадската книжовна традиция. Общата първоезикова принадлежност на големите континентални народи от Черноморския басейн може би проличава в названията - Азовско море, Азърбайджан-наследника на Мидия, прикавказка Хазария, в запазените до днес айсорски/новосирийски/ диалекти в Кавказ, севернокавказкото сарматско племе яси, сирийците, които според Херодот(5 в. пр.н.е.) обитават Кападокия, древна Северна Сирия също граничеща с Черно море, а Южна Сирия Херодот нарича Палестинска Сирия. Знае се, че оригиналната хетска писменост, отговаряща най-точно на хетската реч е била от смесен тип - идеограми и фонетични знаци, а нейният лентов начин на запис /при всеки ред се сменя посоката на писане/ много напомня на етруския надпис от Лемнос /вж. статията “За надписа върху стела от остров Лемност” от книгата “Шепот във вечността”/. Според “Джагфар Тарихи” най-ранното име на българите е “сири”, “сари”,а “аз” “ас” означава българин. В житието на Константин Философ се говори за използване на сурски език в Хазария, по всичко личи, имащ нещо общо с днешния език суржик - народно наречие в Украйна.
Много исторически сведения показват, че древните големи черноморски континетални народи са контактували постоянно помежду си, да си припомним похода на скитите през 7 в.пр.н.е., когато те, според Херодот(5 в.пр.н.е.), преминават Кавказ, завладяват и властват в Мидия 28 години и стигат до Палестинска Сирия. За присъствие на остатъчни форми на българска държавност в Мала Азия чак до 17 век в района на планината Булгар Даг узнаваме от книгата на Катерина Венедикова за караманските българи “Българите в Мала Азия”. Според мен, за разлика от южната, семито-халдейска част на Месопотамия, в северната, асирийска част на Двуречието също е преобладавало население от индоевропейската езикова група, откъдето би могло да идва самото име Асирия, както и тогавашното наименование на целия регион - Азия. Прибавяики Персия и Централноазиатските ираноезични народи, пред нас се оформя един огромен континентален ареал от древни индоевропейски народи, наречени още арийски, определящ до голяма степен облика на човешката цивилизация през най-ранния и етап.
Каква е историческата обстановка в Скития, наречена в “Джагфар Тарихи” Саклан /ЪЗъКъ ЛъНъ - род на азите лоно - т.е. поселение на азите/ през решаващия за приазовска Велика България 7 век. Знае се за съществуване на държавност в Скития поне от 4 в.пр.н.е. - царството на Атей, оцеляло до 3 век, унищожено от готите. Шестте региона на предкнижовна езическа тангриска Велика България, разположени на Север от Черно море, заемат по-голямата част от Южна Скития. /За федеративното устройство на Велика България вж. “Прабългарска съдбовност” - трето издание/. Първата област ЧъРъЮКъ - първи регион - царският регион на вихтуна ЧъРъ БъТъ - цар бате - т.е. първият голям баща и владетел на цяла България /Кроват, чорбаджия, с подобно словообразуване се получава и често срещаното в летописа бика - БъКъ - голяма жена - господарка, княгиня/ се намира в северна посока север и се нарича Черна България /Кара-Булгар в “Джагфар Тарихи”/, а подчинените му българи - черни българи. Столицата на Черна България е Батавил - БъТъ БъИЛъ - бате богатство - богатство на големия баща /подобно на Пела, Плиска, Буляр/, В летописа Батавил е наречен още “батавил Хорисдан” или Коростен/ЧъРъ ЗъДъНъ - царски стан, здание/, т.е. столица на царя, намирала се на мястото на днешния украински град Путивль.
Особено значим северен съсед на Велика България се явява скандинавският индоевропейски народ на русите /наречени в “Джагфар Тарихи” уруси; скандинавски индоевропейски произход имат също германци, готи, шведи/, които отдавна са започнали своето придвижване на юг, смесвайки се със славянски племена по пътя си и през 7 век вече са достигнали долното течение на река Дон, създавайки тук свое значително присъствие, което се споменава в още много извори /живеещите в Скития руси в “Джагфар Тарихи” се наричат саклани-уруси т.е. скити-руснаци/. Открит остава въпросът, доколко донските руснаци са съпричастни към намиращия се в същата посока четвърти, югоизточен регион от Велика България - ЧъЙОТъРъ РъЮКъ - четвърти регион - начело с кан Котраг и подвластни нему българи-котраги или чдарбулгар /регионът може да се нарече и Ръ РъЮКъ, защото Ръ също означава четири/, знаем, че сблъсъкът на русите с готите през 4 век, с който стартира великото преселение на народите, става на юг, а не на север, където е обичайното разположение на тези народи. Много руси се съсредоточават и около град Бащу /гр. Киев/, там заедно с местните българи, заедно с нарочно преселените да охраняват западните граници на Велика България балкански славяни и заедно с идващите от запад/Карпатите/ славяни, образуват украинската народност/т.нар. анчийци в летописа/. Славяните и русите през 7 век още не са изживели родово-общинното устройство и нямат свои държави, а са разпокъсани на безброй отделни племена, които стават лесна плячка и се намират в постоянно подчинение на Римо-Византийската империя или на българските предкнижовни териториални държави, подложени са на унищожение и масови преселвания.
Мощта на гр. Бащу /гр. Киев/ нараства дотолкова, че по-малкият брат на кан Кубрат(593 - 653 год.) Шам-Бат( - 677 год.) /според мен той е известният кан Безмер от “Именника”/ организира оттам нападение над аварските земи с огромна войска, в която освен българите участват многобройни украинци и руси. Шам-Бат успява да победи аварите и върху завладяната територия създава държавата Дулоба, в която управлява самостоятелно 33 години, без да се подчинява на Кубрат, според летописа. Като се има предвид, че по това време централноевропейските и балканските славяни са били почти изцяло подчинени от аварите, които за разлика от българите са се отнасяли жестоко с тях /според летописа аварите са убивали славяните, а българите не/ съвсем логично може да се приеме, че държавата на Шам-Бат всъщност съвпада с известното в историята славянско княжество Само на княз Само, просъществувало върху контролирани от аварите земи в периода (623 - 658 год.). Според летописа, франките разбиват държавата Дулоба, а след отстъплението са убити тримата сина на Шам-Бат, останали с майка си в Дулоба. /Дали пък името Безмер не идва от БъАЗъЗъ МъИРъ - без син ?/ Кан Кубрат великодушно прощава на своя по-малък брат и го назначава за губернатор на град Бащу/Киев/, където местното славянско население го почита извънредно много. Възходът на гр. Бащу продължава с бързи темпове и го превръща в център засенчващ престижа дори на Батавил, вихтунската столица на Черна България. Но в този център количествено доминира славяно-украинското и рускоезично население, а българите, макар и не малка част от жителите, са малцинство, такава е дългосрочната тенденция в цяла външна и вътрешна Черна България, както сочи извършеното от секретаря на канската канцелария Микаил преброяване на поданиците през 840 год., от 500 хиляди поданици на кана само 50 хиляди са черни българи.
Друг могъщ съсед на Велика България през 7 в. са хазарите, организирали своя държавност в североизточните райони на Предкавказието и устието на река Волга.Според писателите съвременници на събитията, хазари и българи са като “едноутробни братя” и езикът им е почти един и същ, което потвърждава тяхната обща ираноезична принадлежност. През 6 век езичниците хазари имат историческия малшанс да се намират точно върху коридора на движение на безбройни тюркски племена и народи идващи в посока от Алтай през Каспийско море, през Кавказ и през Средна Азия към Мала Азия. През 6 век тюрките образуват на изток от Каспийско море голямо тюркско ханство, което помита всичко по пътя си и захвърля хазарите в пределите на източните региони на Велика България. За разлика от строго структурираната българска предкнижовна езическа държава, където съществува разграничение между външни и вътрешни българи, при хазарите подобно разделение престава да се спазва и на практика Хазария през 7 век представлява съюз на равнопоставени етнически и религиозни общности. Това държавно устройство на Хазария е основна предпоставка за нейното изключително въздигане след разпада на тюркското ханство през 7 век, когато Хазария успява да приобщи към своето управление многобройни тюркски и средноазиатски племена и се превръща в най-значимия политически и военен фактор в района до 10 век. А що се отнася до хаганската царска титла при хазарите - АЙ КъУНъ - висш кан - император, тя е сходна по словообразуване с АЙ БъТъ - висш голям баща - както се е наричал Атила(434 - 453 год.), а също с АЙ ТъНъ - висш господар - също употребявано название. Показателно е, че титлата хаган измества титлата вихтун - БъГъО ТъНъ - по-старши господар -, притежавана от кана на Черна България и старши владетел на цяла приазовска Велика България, когато силни външни области от държавата надделяват над вътрешното ядро и възниква по-висш център на управление извън Черна България и нейната столица Батавил, както в случая с йоногондурите авари и техните хагани. В апогея на своето величие, когато разбива аварите, кан Кубрат също се провъзгласява за хаган - най-висш кан, император и властелин над съседни държави, а когато Бат-Боян приема унизителното хазарско господство, той е принуден да се откаже от хаганската титла в полза на хазарския хаган. По-късните князе на Киевска Русия също си присвояват хаганска императорска степен.
Въпреки непримиримостта на чичо си Шам-Бат и брат си Аспарух(634 - 692 год.), миролюбивият Бат-Боян(617 - 683 год.), наследник на кан Кубрат, се подчинява на хазарската власт, гарантираща неговото оставане на трона на Черна България в столицата Батавил, но с цената на сериозни териториални отстъпки - Западното Предкавказие/т.нар. Бурджан, Кубан/ и Донския басеин, т.е. голяма част от земите на котригурите и йоногондурите, така регионалното устройство на Велика България загубва своето значение и постепенно престава да съществува, ето защо в изворите все по-често ще се говори само за Черна България. Шам Бат и Аспарух запазват по-голяма част от територията на своите региони, но правят последни отчаяни опити да отблъснат хазарите от българските котригурски и йоногондурски земи, опити завършили с провал. Макар и често жестоки, конфликтите мужду хазари и българи по-скоро имат характер на междуособни сблъсъци, в повечето случаи отношенията помежду им са дружески и роднински. Това, което българите не могат да приемат е, че заедно с хазарите от изток нахлуват хазарските съюзници - многобройни тюркоезични народи и вече турцизирани средноазиатски народи, които бързо променят етническия облик в пограничните външни български земи. Така през 7 век огромната приазовска Велика България се оказва в преса - от запад на прогресивно налагащо се славянско и руско/скандинавско/ присъствие, от изток на бързо напредващо турцизиране. И ако до 7 век високоорганизираната българска държава е в състояние да се справи с всяка заплаха и във всяко отношение доминира над съседите си, към средата на 7 век вече са настъпили неблагоприятни за предкнижовното българско общество промени, световните книжовни религии неудържимо настъпват и завладяват нови територии за сметка на отиващите си езически държави, каквато е Велика България. Наближават последните дни на езическа Скития/Саклан/.
В качеството си на всепризнат славянски вожд, Шам-Бат / Безмер от “Именник на българските канове”/ не се подчинява на пагубните за държавата решения на Бат-Боян и с помоща на Аспарух успява през 674 год. да завземе централната власт за три години, чак след смъртта му през 677 год. Бат-Боян си възвръща управлението над цялата държава, а Аспарух, който признава върховната вихтунска власт на чичо си Шам-Бат, но не съумява да се наложи като негов наследник в Бащу/Киев/ се оттегля в своята пета югозападна област от Велика България - ШъБъ РъЮКъ с добре защитен център около гр. Кишинев, там е нападнат от аварите и Византия на Константин IV Погонат(668 - 685 год.) и след онгълската победа над византийците през 680 год., преминава Дунава, превзема обширни територии в Мизия и Македония, в които според редица документални сведения отдавна са се заселили прабългари, премества столицата си в гр. Плиска до древното езическо светилище Мадара, държавата му добива известност като Дунавска България, но всъщност тя продължава традицията на Велика България и обвързаността помежду им не прекъсва веднага. Заедно с Аспарух в Дунавска България се преселват севери(сабари), кубански българи бурджани, както и безчетен брой български бежанци йоногондури и котригури от отстъпените от Бат-Боян източни и предкавказки региони на Велика България. Тук трябва непременно да се посочи, че като подръжник и сподвижник на Шам-Бат, Аспарух фактически онаследява неговото огромно влияние върху славянството в Югоизточна Европа, оказало се решаващо за привличане на многобройните балкански славяни към каузата на Дунавска България.
Възвърнал си цялата власт в остатъчна Велика България след смъртта на чичо си Шам-Бат през 677 год., Бат-Боян премества царската канцелария от столицата Батавил по-назапад - в гр. Бащу/Киев/, който по онова време прераства в голям мултиетнически културен и религиозен център с появили се християнски и мюсулмански храмове, а езически Батавил остава символична столица на Черна България. Целта е ясна, България да не изостава встрани от съвременните световни културно-религиозни процеси. В Бащу се заселват и много частично турцизирани сабани, принадлежащи към голям скитски/ираноезичен/ номадски народ, населяващ прикаспийските и причерноморските степи, от който произлизат сабарите/севери/ от петия, югозападен регион ШъБъ РъЮКъ на кан Аспарух, както и печенегите/баджанаки/ от шестия, южен регион БъЧъ РъЮКъ. Гонени към запад от тюрките гагаузи и към север от хазарите, сабаните се оказват значим етнически фактор във Велика България /те заедно с кубанските българи бурджани първи от българите се заселват в град Мардукан, преименован по-късно на Болгар (през 760 год. според летописа), столица на Волжка България, а също участват в създаване на Дунавска България/. Сабаните в гр. Бащу/гр. Киев/ масово приемат исляма и именно сабанското тюркско наречие става основа на новия книжовен език на българите мюсулмани във Велика България. Въпреки неодобрението на Шам-Бат и Аспарух, с държавническа мъдрост кан Бат-Боян провъзгласява сабаните за вътрешни черни българи, с което издига техния социален престиж на най-високо равнище, а с това на практика отваря широко вратата за централно навлизане на исляма във Велика България. От “Джагфар Тарихи” научаваме, че във Волжка България черните българи са били освобождавани от данък, на тях са поверявали военната служба и други отговорни държавни функции.
Но най-разрушителната стихия, връхлетяла предкнижовна езическа Велика България и цяла Скития през 7 и 8 век са свирепо конкуриращите се книжовни вероизповедания - християнството прокарвано от Рим и Византия и исляма разпространяван от арабите, а по-късно през 9 -10 век и от Саманидската държава в Средна Азия със столица Бухара. Тези религии в началото трудно се налагат над многовековната българска монотеична тангристка религия, разполагаща с добре организирана обредност на държавно ниво, но много лесно навлизат сред родовообщинните политеични народи - християнството намира чудесна почва сред славяните, а арабите много бързо ислямизират тюркските народи. От друга страна, структурният мотивиран език на азите-прабългари ЪЗъЕр, идеален за речева комуникация в големи географски пространства, съвсем не е подходящ за книжовен език, защото трудно подлежи на граматическо преобразуване, за разлика от свободните славянски и тюркски диалекти, предоставящи богат лексикален ресурс за граматическо нормиране и служебен словоформен състав. Така,че заслугата от делото на Кирил и Методий, и на Микаил Бащу най-вече се състои в съставяненето на нови книжовни езикови системи чрез създаване на първите книжовни езикови образци - църковнославянски във Дунавска България и тюркскомюсулмански във Волжка България. За изключителни трудности от езиково естество, при създаване на първите преводни книги на славянски език, говори Йоан Екзарх Български в пролога към книгата “Богословие(Небеса)” от 9 век.
В Хазария живеят значителен брой търговци евреи, освен това там присъства стара еврейска общност останала още от изселничеството по време на вавилонския цар Навуходоносор II (605 - 562 г.пр.н.е.). Ето защо езичниците хазари в стремежа си да следват независим от световните сили трети път, избират за своя нова книжовна религия еврейската религия - юдаизма. Според летописа, хазарският хаган Барджил въвежда в средата на 8 век юдаизма като държавна религия в Хазария, поради страх от езическия обичай, при възкачване на престола да се пристяга с въже шията на новия владетел. Хаган Барджил не може да избяга от съдбата си, след редица унизителни поражения от българите, той е обявен за слаб от сина си Булан и убит ритуално чрез удушаване с въже /сведения за подобни случаи на ритуално “сакрално цареубийство” срещаме в Библията, а и при дунавските българи този обичай не е бил чужд, напр. смъртта на ослепелия кан Крум(802-814 год.)/. Юдаизмът се оказва недостатъчно универсална и обединяваща мултиетническото пространство на Хазария религия, пък и не се радва на подкрепа от външна световна сила, което в крайна сметка води до гибелта на Хазария през 10 век. Титаничният сблъсък през 7 - 10 век между двете добре организирани световни книжовни религии християнство и ислям за овладяване на огромното езическо скитско пространство, котролирано дотогава от Велика България, разделя страната по религиозен признак - на запад преобладават християнизирани славяни и украинци, а на изток лавинообразно нараства броят на приелите исляма тюркски и тюрцизирани ираноезични народи, а в центъра броят на “господстващите” езичници-тангристи българи относително намалява. Насилието между религиозните общности, както и външната военна намеса по религиозни причини са нещо обичайно за периода. Тук е мястото да се отбележи, че относителното намаляване на броя на езичниците българи става за сметка на нарастване броя на християнизираните и ислямизирани българи, които въпреки,че възприемат книжовно-религиозните езикови системи - църковнославянския и тюркскоарабския език, никога не престават да се наричат българи, факт отразен прекрасно в летописа “Джагфар Тарихи”, където думата Държава на много места се пише с главна буква, за да напомня, че България на езика ЪЗъЕр означава държава - БъЛъ ГРъ - велика/голяма/ земя/територия/. Подобни процеси протичат и в Дунавска България. Така чрез книжовността и религията, могъщият български народ от Велика България се съединява с други велики народи - славяни, тюрки, скандинавци, за да пренесе своето богато културно-историческо наследство в идентичността на съвременните нации, възникнали по-късно в книжовните държави - наследнички на Велика България.
Най-красноречив пример за безисходицата и обречеността на предкнижовното българско общество в езическа Велика България, попаднало в клещите на световните книжовни религии през 7 век, представлява бурното и противоречиво управление на кан Бат-Боян(617 - 683 год.), съуправител и наследник на кан Кубрат(593 - 653 год.) и особено невероятните религиозни превъплъщения, на които е бил принуден за да избере най-правилните политически решения за страната си. През 643 год. /приживе на стария кан Кубрат/ Бат-Боян приема исляма и посещава светите мюсулмански места, там се среща лично с халиф Омар, който му подарява корана и други свещени за мюсулманите книги. Така Бат-Боян става първия български хаджия и приема името Бат-Умар. Когато обаче арабите коварно нападат през 654 год. Велика България при град Саркел на река Дон, Бат-Боян успява да ги отблъсне, но отвратен от тяхното вероломство се отрича от исляма и се връща към тангризма. В края на живота си през 682 год. Бат-Боян приема християнството и дори разрешава на християнски мисионери да разрушат някои езически светилища на Тангра. Още същата година под натиска на хазарския хаган, които в момента е езичник, той отхвърля християнството и разгромява християнската църква в Бащу. Умира като езичник и е погребан в град Киев.
На какъв език са били написани книгите от царската канцелария на кан Угир Айдар(преди 816 - 855 год.), които секретарят Микаил усърдно преписва на мюсулманско арабско писмо. “Куниг” идва от КъНъ ЮКъ - сгъвам гръб - книга, физическия носител на словесния запис, в “Джагфар Тарихи” съвсем ясно е заявено, че древната книжовна писменост на българите се нарича “самра”, а съсловието на чиновниците в езическите български държави /вероятно и в езическа Хазария/ има кушански произход и си служи с кушанско писмо. Тези сведения веднага насочват към древната средноазиатска ираноезична Согдиана(7 в.пр.н.е.) със столица град Самарканд и към по-късното велико Кушанско царство(2 - 4 в.пр.н.е.), включващо в пределите си както Согдиана с град Самарканд, така и древна Бактрия, разпространило по света забележителната согдиано-кушанска култура. Согдианското писмо възниква в началото на новата ера и представлява приспособяване на арамейското писмо към ираноезичната реч, явно следвайки асирийската и персийска традиция /арабското писмо също произлиза от арамейското през 4 век/. Определено “самра”, според мен, по-скоро указва към град Самарканд - столицата на Согдиана, център на тази култура, отколкото към Самария в Палестина, както се приема в пространното житие на Кирил Философ. Обикновеното предкнижовно скитско население си е служило в ежедневието с графични буквени знаци, съответстващи на звуковите букви от “говорещата азбука” на езика на азите-прабългари ЪЗъЕр /вж. “Говореща азбука на прабългарите” - шесто допълнено издание/, за което свидетелстват многобройни битови надписи/руни/, открити в района на река Волга, на река Кама, в Украйна и в днешна България. Езическите свещеници на Тангра също си служат с тези писмени знаци.
В началото на 9 век в Скития /Саклан/ се оформят 4 основни центъра на политическо-религиозно влияние - преобладаващо езическа Черна България, преобладаващо юдаистка Хазария, преобладаващо езически район на гр. Киев и преобладаващо мюсулманско Поволжие с център гр. Болгар /до 760 год. гр. Мардукан/. Значима и силна държава продължава да бъде Черна България с легендарната столица на българските канове град Батавил /дн. украински град Путивль/, седалище на вихтуна, старшия владетел на шестте региона от Велика България, историческа и култова столица на езическа предкнижовна България. По това време черните българи и въобще българите от Скития се делят на българи ковуи/каубийци/ - езичници, българи барини/беренди/- мюсулмани, и българи-християни. До 944 год. Батавил запазва ролята си на символична столица на всички държавни образувания, наследнички на Велика България. Най-влиятелната и богата държава през този период е Хазария, опираща се на търговските си средища, но и на гъвкава и често коварна външна политика. Хазарските пари осигуряват послушни съюзници сред близки и далечни племена. Поволжието се оказва по-далеч от големите християнски центрове и по-близо да ислямските страни, ето защо тук сравнително спокойно се създава мюсулмански превес сред населението. Многонаселеният мултиетнически град Киев се превръща в привлекателно духовно-религиозно средище, а заедно с религиите в града навлизат най-съвременните световни културни достижения. Тук междуетническата и междуверската толерантност позволява за времето си висока степен на лична свобода. Едва ли някъде другаде, един езически български кан както Бат-Боян ще дръзне да си променя вярата когато си поиска, пък било в интерес на държавната политика. Борбата за религиозно идеологическо надмощие в средите на владетелския род очертава основновното политическо разделение за епохата, син се обръща срещу баща, брат срещу брат, чичо срещу племенник. Още кан Кубрат забранява на българи да се сражават срещу българи, но когато Ахмед ибн Фадлан пристига през 922 год. в столицата на Вожка България град Болгар в разгара на така наречената “Война на князете” между синовете на българския владетел Абдула Джилки(865 - 882 год.) - кан на Черна и Волжка България и родоначалник на сакланската/скитска/ династия на волжко-българските царе, на въпроса на кан Алмиш Джафар(895 - 925 год.) как да постъпи, при положение, че българските закони забраняват братоубийствените войни, посланикът на великия багдадски халиф ал-Муктадир веднага му отвръща “Когато става въпрос за борба за вярата, това не важи”.
След смъртта на Урус Угир/Игор/ Айдар през 855 год./Както говори името му Урус, майка му Аря Услан е дъщеря на руска княгиня от известния род Урус Алан и дунавско българския кан Тукту(766-767 год.), баща на кан Крум(802 - 814 год.); според летописа, Аря Услан доживява до 150 годишна възраст!/ престола на Черна България, трябвало да заеме старшият му син, ревностният мюсулманин Абдула Джилки, но нито хазарите нито византийците имали намерение да допуснат това. В заговор с по-малкия му брат езичника Лачин /предполага се, че именно той е Рюрик, според мен той може да получи това име ако е изпълнявал управленски функции в югоизточно направление на Черна България/ и с многобройни руски войски на верния хазарски съюзник Асколд, от подчинената дотогава на Черна България северна Новгородска област, те прогонват Абдула Джилки от Киев в гр. Чернигов, езичникът Лачин получава канския престол на Черна България в столицата Батавил, а на киевската област е даден статут на автономен регион със столица Киев, като се задължава да плаща данък на Хазария. Името на тази нова самостоятелна държавна формация според летописа е Киевска Рос, а според западни извори Киевски регион - РъЮКъ /Rugorum/. Украинският войвода Дир /Джир, Ас, Джир-Ас/, който е внук на кан Крум, е назначен за управител на Киев, а Асколд за хазарски наместник в Киев. След многобройни междуособни военни стълкновения, Абдула Джилки заминава за гр. Болгар, където през 865 год. основава мюсулманска българска държава - Волжка България.
През 870 год. Асколд убива Дир, внука на кан Крум и си присвоява цялата власт в Киевска Русия, а секретарят мулла Микаил е хвърлен в тъмница. Наскоро след това, останалият в Чернигов, най-голям син на кан Абдула Джилки, мюсулманинът Алмиш Джафар успява да прогони чичо си Лачин от Батавил и заема престола на Черна България. Издействано е освобождението на Микаил от Киев и той отново става секретар на българския кан в столицата Батавил. С помоща на хазарите, през 880 год. езичникът Лачин си връща властта в Батавил и Черна България, Алмиш Джафар отново е прогонен в Чернигов, а Киевска Русия се подчинява на Лачин.
През 882 год. с помоща на верния Олег/Салахби/, син на новгородския боляр Ерик /Варяг?/, Алмиш Джафар завзема Батавил и Киев, Асколд е убит, а Лачин прогонен в столицата на Хазария - град Итил с две от жените си, където наскоро умира.За да изпълни желанието на киевското население, сред което преобладават езичниците, Алмиш Джафар назначава за владетел на Киев братовчед си, сина на Лачин - езичника Игор, новгородецът Олег е назначен за съвладетел, а пръв болярин и глава на всички украинци /мнозинството от жителите на Киев/ става синът на Дир, Джун.
През 885 год. избухва бунт в столицата на Черна България Батавил срещу Алмиш Джафар, по повод въвъждане на данък събиран от неверниците - джизие. Българи-езичници ковуи и маджари издигат за кан на Черна България сина на Алмиш Джафар - езичника Арбат/вероятно от жена маджарка/, а самият Алмиш Джафар избягва в Киев, където започва да управлява заедно с Олег. Киевските българи и украинци се съдят при Алмиш Джафар, а новгородци и руснаци при Олег. /езичникът Игор, син на Лачин-Рюрик, по това време е под арест/.
По време на втората война на цар Симеон Велики(893-927 год.) срещу маджарите през 895-896 година, неговите съюзници печенегите, нападат маджарите в гръб и почти ги унищожават, това води до рухване на позициите на кан Арбат в Батавил, той е принуден да бяга и се заселва с маджари и българи в Дулоба - Авария, където основава Унгарската държава. Несигурност надвисва и над Алмиш Джафар, загубил подръжката на сина си Арбат и маджарите, той напуска Киев с повечето мюсулмани българи - баринци и пристига в гр. Болгар, където през 895 год. заема владетелския престол в мюсулманска Волжка България, отстъпен доброволно от брат му кан Бат Угер Мумин(882 - 895 год.), под давление на мулла Микаил. При първото преброяване на населението в гр. Болгар, извършено през същата година от Микаил,числото на българите е 200 хиляди души, само след 14 години техният брой нараства на 320 хиляди души.
Освободения от Арбат престол на Черна България в Батавил, с помоща на хазарите, заема Риштау /според една хипотеза, Риштау е избягал при хазарите след 893 година, син или роднина на Владимир - Хръсате(889 - 893 год. ) - син на дунавско българския княз Борис(852 - 889 год.), свален от власт и ослепен от баща си поради опит за реставрация на езичеството в покръстена Дунавска България. Християнското име Хръсате/Расате/ идва от кръщелното християнско име на Владимир - Христо, Кръстьо, Ристо/. Синовете на Владимир Хръсате са преки наследници на династията Дуло, едва ли някой друг, освен потомък на рода Дуло би имал шансове да заеме канския престол на Черна България. В летописа се говори за “персийското” високомерие на наследниците от първата сакланска/скитска/ царска династия във Волжка България.
През 900 година Микаил се удавя в река Агидел/Волго-Кама/ по време на последната си мисионерска обиколка в Урал. Според “Джагфар Тарихи”, книгите му били написани на прост език, който по-късните образовани мюсулмански духовници наричали “недоучен”. Нещо съвсем естествено при преход от некнижовен към книжовен език.
Верният на хазарите Худ, син на Асколд, завладява Киев на новгородеца Олег през 911 год. и освобождава държания там под арест Игор, но съвсем скоро, с помоща на Алмиш Джафар и местните украинци, Олег се връща в Киев, Худ сина на Асколд е убит, а Олег се жени за жената на Худ - датчанка /Хелга ?/.
Хазарският хаган Арслан решава да постави Игор на мястото на Риштау на трона в Батавил - върховната столица на Черна България и цяла Велика България. В Киев Олег не е съгласен, бързо се придвижва към Батавил, изгонва Игор и връща властта отново в ръцете на Риштау. Дипломацията става ясна, когато Олег се оженва в Батавил за сетрата/или братовчедка/ на Риштау, родената в столицата на Дунавска България Плиска дъщеря на Владимир Хръсате, наречена в летописа Улджай, с което прави опит да се сроди с легендарните български владетели от рода Дуло и да си открие пътя към върховната канска власт . Що се отнася до името на Олга/Болга/ - като дъщеря на кан Владимир Хръсате и после като Велика руска княгиня, името и винаги се е споменавало в съчетание с определението “велика” и както при името България означаващо БъЛъ ГРъ - голяма, велика земя - т.е. държава, така и тук славянизираното название “велика” - Болга/Олга/ - се превръща в най-известното прозвище на княгинята и влиза в достигналите до нас писмени сведения. А защо истинското и собствено име да не е било Велика /Величка, Велико, Велика са разпространени и до днес български имена/.
Езичникът Игор, упорито преследва целите си и през 912 год. с помоща на хазарите се установява трайно на престола в Киев. Изгоненият Олег побягва на север, към Новгород, но загива при нещастен случай, стъпкан от кон. Тогава киевският владетел Игор се жени за пленената княгиня Улджай/Олга/, а след смъртта на своя покровител, хазарския хаган Арслан, се обявява за независим владетел на Киевска Русия.
В Батавил столицата на Черна България също настъпва промяна, езичникът Риштау и родът му са свалени от власт, начело на държавата застава мюсулманинът Мала, син на Алмиш Джафар.
През 944 год, киевският княз Игор, отново насърчен от хазарите, тръгва на поход за завладяване столицата на българските вихтуни Батавил, а с това и на Черна България управлявана от Мала. По време на битката Игор е пленен и разкъсан на парчета по заповед на жената на Мала, бившата жена на Игор, изгонена заради Олга.
Овдовялата Олга заедно с брат/братовчед/ си Риштау/Христо?/ веднага тръгва с войска от Киев към Батавил. Преди сражението нейните украински войници отказват да се бият с българите, но езичници българи ковуи от рода на Риштау в Батавил предават града на Олга. Езичникът Риштау отново застава начело на Черна България, но вече столицата на българските канове Батавил преминава под върховната власт на Киев, с което на практика се извършва окончателно сливане между Киевска Русия и Черна България.
Олга и плененият Мала се връщат в Киев. Олга има нужда от опора в сложното управление на огромната държава и много скоро Мала става неин съветник и любовник. Мала се оженва за прислужница на Олга - славянка, а синът му от нея Добриня става първи болярин в Киев. Синът на Олга от Игор, Светослав Борис /Името Светослав би могло да бъде преводно на името Борис - БъРъ ИЗъ - по много блясък,светлина -, името на прадядо му княз Борис(852 - 889 год.)/ се оженва за Малка, дъщерята на Мала, а синът им Владимир(978 - 1015 год.) вероятно също е кръстен на прадядо си Владимир Хръсате - почитан като герой -мъченик в езическия свят.
По време на своето историческо посещение във Византийската столица Константинопол през 955 год., когато великата княгиня Олга е на 68 години, в нейната свита има един български свещеник - презвитер Григорий, представител на бързо увеличаващата се християнска общност в Киев под влияние на съседна християнска Дунавска България, откъдето още от времето на цар Симеон Велики пристигат много църковнославянски книги и свещеници. Естествено ромеите не могат да се примирят с водещо българско църковно присъствие в Киев и се отнасят към Григорий с подчертано неуважение, като го третират по унизителен и обиден начин в сравнение с другите членове на делегацията. Ето защо посещението на Олга в Констонтинопол не завършва със сключване на църковен договор.
Тези кратки исторически справки, които си позволих да вмъкна, носещи неспокойния дух на тогавашната епоха, наситена с много превратности и шекспиров драматизъм, свидетелстват за необхватното богатство от исторически факти съдържащи се в “Джагфар Тарихи”, информационно богатство далече надхвърлящо всички познати досега паметници от Ранното Средновековие.
За съжаление, езическият владетел на Киевска Русия Светослав Борис(945 - 972 год.) синът на Олга и Игор, по всичко личи наследява необуздания характер на дядо си Владимир Хръсате. С безразсъдните си грабителски походи той почти унищожава държавността в Скития. През 966 год. разсипва столицата на Хазария и могъщата държава рухва под външно мюсулманско владичество. А през 972 год. безпричинното превземане на Преслав, столицата на Дунавска България, води до трагичната гибел на Първото Българско царство отсам Дунав и прави неочакван подарък на Византия, сбъдват се нейните многовековни мечти за покоряване на българите. На връщане от Дунавска България, печенеги убиват Светослав Борис, от черепа му е направена чаша, от която по-късните мюсулмански царе на Волжка България пият по време на ритуала по възкачването си на престола, в знак на презрение към лекомислието и безотговорността на езичника владетел.
Мъчителният преход на предкнижовните езически български държави към държавността на книжовните универсални религии, протичащ през 7-11 век, крие много опасности за самото съществуване на държавите, защото големите религиозни централи служат на егоистичните интереси на градовете-империи и много средновековни държави са обречени да изчезнат завинаги от картата. Официалните книжовни езикови системи, внедрени и култивирани от световните религии, влизат в употреба за административни, светски, религиозни, научни и пр. цели, но никога не успяват да изместят говоримата реч на населението, а след откриване на печатарската преса през 15 век, латинския, старогръцкия, църковнославянския, постепенно са заменени от националните книжовни езици.
По изумителни неведоми пътища “Джагфар Тарихи” преминава през вековете, за да върне историческата памет на човечеството. Многобройни достойни личности успяват да съхранят духовната връзка с миналото въпреки разрушителните сили на мрака, защото само истината може да освети верния път на следващите поколения.
Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас, 11.07.2004 год.
Comment