Западните Покрайнини

[Parabellum]

Тази тема я правя, за да осветля на многото незнаещи хора, които четат тук, какво всъщност представляват т.нар. Западни Покрайнини.

[Parabellum]

Западните Покрайнини

ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ
През 1919 г. в парижкото предградие Ньой дипломатите на Антантата принуждават победената в Първата световна война България да подпише мирен договор с изключително тежки условия. Наред с другото страната губи значителни територии (днес в границите на Гърция, Македония и Сърбия). От анексираните тогава земи в съвременна Сърбия влизат 1545 кв. км - няколко села на север и два по-големи района в Централна Западна България, наричани Западните покрайнини.



Тези два района се намират на 50-70 км западно от София и обхващат няколко десетки села, чиито центрове са градчетата Цариброд (днес Димитровград) и Босилеград. При предаването им на Сърбия в тях живеят около 50 хиляди българи (95 на сто от всички жители), а също така малко власи, цигани, турци и др. Сърбите са към 1300 души, повечето от тях събрани в едно-единствено село.

Непосредствено след Ньойския договор около 10 хиляди жители на Западните покрайнини се преселват в България, като отиват предимно при роднини в съседните селища и в София. Част от бежанците се заселват и в няколко села на Североизточна България, където потомците им и сега се отличават от кореняците по своя диалект и обичаи. Понастоящем българите в Западните покрайнини са намалели до около 28 хиляди, т.е. почти наполовина, докато в същото време числеността на сърбите в Югославия като цяло се е увеличила три пъти. Автохтонно българско население има също така в районите на градовете Сурдулица, Враня, Пирот и Ниш.




Западните покрайнини представляват необикновено красиви високопланински терени с плодородни котловини между тях. Държавната граница от 1919 г. е прокарана, без да се отчитат историческите, етнически, географски или стопански връзки, ампутирайки районите на Цариброд и Босилеград от "живото тяло" на Централна Западна България. През всичките 45 г. на комунизма властта в София не проявява почти никакъв интерес към тамошните българи и наблюдава с безразличие асимилаторската политика на Белград, унищожаването на българските исторически и културни паметници и т.н. Поради липсата на подкрепа от родината и заради слабата си организираност българите в Западните покрайнини са може би най-онеправданото малцинство в Сърбия. От своя страна, сръбското управление провежда доста гъвкава политика на моркова и тоягата. То официално признава българското малцинство, в училищата се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. За разлика от сънародниците си в комунистическа България хората от Западните покрайнини могат да пътуват свободно по света. Освен това, в условията на югославската полупазарна икономика, те имат и по-висок жизнен стандарт от този в съседните български земи. Онези от тях, които завършват инженерство, медицина и т.н., са поощрявани да се преселват в Белград, Ниш и другите големи градове, където "потъват" в сръбското море. По този съвсем "естествен начин" Западните покрайнини се лишават от най-будните си, най-предприемчиви и най-образовани хора.

Преломната за Източна Европа 1989 г. събужда големи надежди и у българите в Сърбия, но поради последвалите събития малко от тях се осъществяват на практика. Новооснованият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ), който е част от сръбското опозиционно движение, запада от година на година, не на последно място заради това, че членството в него далеч не е безопасно. Над Западните покрайнини продължава да тегне страхът - национален и политически.

Иначе ДСБЮ е напълно лоялен към Белград. Всичко, което искат неговите привърженици, е: реално прилагане на малцинствените права, предвидени в конституцията на Югославия; свободен икономически, културен и информационен обмен с България; увеличаване на сведеното до 2 часа седмично преподаване на роден език в училище; опазване на историческото и културното наследство; българско богослужение в църквите (сърбите в Унгария или Румъния са под юрисдикцията на Сръбската патриаршия). Вместо това Белград пък се опитва да създаде от местния говор нещо като "литературен език", който при това се нарича "шопски" (по названието на българите около София, принадлежащи към близка, но все пак различна етнографска и диалектна група). Нещо повече: югославските власти даже претендират за съществуването на някакво неидентифицирано "сръбско малцинство" в България.

Парадоксалното е, че хората от Западните покрайнини, които издигат исканията за зачитане на малцинствените си права, са обвинявани във великобългаризъм, екстремизъм, фашизъм и т.н. не само от Белград, но и от местните управници, повечето от които са също българи, но членове на партията на Милошевич.

Поради честите смени на властта в България от 1989 г. насам, София също се държи доста неадекватно. Стигна се дори дотам изнасяните от Хелзинкския комитет в Западните покрайнини или от международната комисия на бившия полски премиер Тадеуш Мазовецки факти за нарушаване на човешките права да бъдат "опровергавани" от официални лица от управляващата в България социалистическа партия. По-голяма яснота настъпи едва от 1997 г., когато бившите комунисти загубиха властта. От тогава София се застъпва по-осезателно за българите от Западните покрайнини (пример за което е откриването на културните центрове в Цариброд и Босилеград), като същевременно декларира, че е против каквито и да било промени на границите на Балканите.

На индивидуално, битово, делнично равнище съжителството между българите и сърбите в Западните покрайнини е напълно хармонично. Езиците и нравите са близки, макар, разбира се, да има и немалко разлики. Така например българите са по-затворени и по-пестеливи, сърбите - по-открити и с по-широки пръсти. Всъщност симпатиите, приятелствата, а и сродяването между хората тук зависят не от националността, а от личните качества и предпочитания. И едните, и другите делят по равно и естествените човешки радости и товара на последните години: икономическата криза, бедността, безработицата, ембаргото, войните, мобилизираните в армията младежи.

[Parabellum]

Българите от Западните покрайнини принадлежат етнографски към районите западно от София, където се намират българските градове Трън, Кюстендил и Радомир.

Най-разпространеният антропологически тип и от двете страни на границата се характеризира с относително острите черти на лицето, средния ръст и стройната, суха конструкция на тялото. До възстановяването на българската държава през 1878 г. тези земи са доста изостанали в социално-икономическо отношение и според балканските мерки. Така например в Босилеград от онова време все още има остатъци от архаичното, турско, полуфеодално земевладение със значителен процент малоимотно или безимотно население, докато в повечето други български райони селяните са собственици на обработваната от тях земя. До края на миналия век в Западните покрайнини се среща и т.нар. задруга, когато родове от по 30-40 души живеят и обработват имотите си заедно - явление широко разпространено сред тогавашните сърби, но съвсем анахронично за България. От друга страна, Цариброд се намира на големия път от Европа през Белград, София и Пловдив за Истанбул, така че в него винаги се е чувствал пулсът на голямата международна търговия. Множество европейски пътешественици от периода XV-XVIII в. са ни оставили картинни описания от района на Цариброд, включително на обичаите, народните носии и фолклора на местните жители. Всички те специално подчертават изключителната чистота на българските къщи от тук, та чак до Турска Тракия. Особено впечатление им правят жените - с техните красиви народни носии, целите обкичени с украшения и с високи по лакът и половина шапки, които им придават вид на "същински принцеси".

Записаните през миналия век предания и легенди, приказки и песни разказват романтични истории за тайнствени езера и непревзимаеми крепости, за непобедими юнаци и страшни чудовища. Особено силна е вярата в самодивите - митични русокоси девици, които често вършат злини. Недалеч от Босилеград има обширна местност, която хората се страхували да обработват, защото смятали, че там се събират за своите танци и оргии самодивите. За Босилеградско се отнася и първото документално свидетелство (средата на XIII в.) за хусарите - в случая най-обикновени разбойници, които чрез сръбско и унгарско посредничество се "превъплъщават" в познатата из цяла Европа едноименна лека кавалерия.

Особен интерес представлява местният диалект от двете страни на днешната българо-сръбска граница. Той прелива плавно в другите български говори на юг и север, изток и запад, но същевременно се отличава с ред екзотични особености, много от които имат аналози в сръбския език. На първо място това са остатъците от падежи. Подобни остатъци се срещат извънредно рядко в някои други български райони. Но за разлика от останалите славянски езици (в които, както и през средновековието, има по 6-7 падежа) в българските диалекти и в литературния език господства аналитизмът.

[Parabellum]

Крайграничната ивица земя, която разглеждаме в проекта, по силата на Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. след края на Първата световна война, се откъсва от България, като страна загубила войната и се предава на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Всичко това с 1500 кв.км. територия, 120 хилядно българско население, 120 села, един град Цариброд и две пазарни средища - Босилеград и Трънска клисура, 1 гимназия, 6 прогимназии, 116 основни училища със 7892 ученици, 45 черкви и 42 свещеници. Прокарана по безпрецедентен начин, границата пресича села, гробища, дворове, къщи. 25 села са разделени на две, като например село Стрезимировци, което 60% остава в Сърбия и 40% в България. Училището, църквата, гробището остават в Сърбия. Останалото - в България. Други разпокъсани села са: Груинци, Ресен, Рибарци, Жеравино, Млекоминци, Кострашевци, Паля, Клисура, Петачинци, Врабча, Бачево, Долна Невля и пр. Затова и страданията на хората покрай границата са били големи. У тях е вкоренен страха от границата. Оказа се, че тя и днес е една от най-трудно проходимите граници в Европа, поне за българското население в граничния пояс.
Установената тогава граница тласка в географска, етническа, стопанска и икономическа изолация населението в тези райони, особено населението в Босилеградско, притиснато отвсякъде с планински масиви, клисури и непроходими пътища. За да отиде до Враня, населението трябва да мине големия планински масив "Хайдушки преслап" (1950 м. н.в.), а населението от Клисура и съседните села трябва да мине планината Власина (1270 м. н.в.). При това трябва да се имат предвид лошите пътища и още по-лошите транспортни връзки, с които разполага населението.
Също така голям проблем за хората край границата са и имотите на голяма част от населението, останали от другата страна на границата, което затруднява обработването им. Във всяко едно отношение населението край границата не е имало основание да храни илюзии за бъдещето си. Международната общност обаче до началото на 90-те години не се занимаваше с положението на българите в Сърбия. Държавата-майка от своя страна, от идеологически съображения, с десетилетия наред не смееше публично да спомене съдбата на своите сънародници в Сърбия. Сякаш ги нямаше. Сякаш не съществуваха за нея.

В Сърбо-хърватско-словенското кралство малцинството губи основните си национални права. По-късно, в СФРЮ му се връщат националните права, но и асимилацията спрямо него се засилва. Идва до невиждана по мащабите си за това население миграция. Обезлюдяват се цели села и райони. Населението започва да търси работа във вътрешността на цялата бивша Югославия и особено Сърбия. В Цариброд, като град със стара градска и занаятчийска традиция започва да намалява броят на населението. Стига се дотам, че в период между 1948-1981 г. Царибродска община напускат 7 910 души население. От Босилеградското село Божица по посока на Ниш в същия период трайно се изселват между 3000 и 5000 етнически българи. Всичко това разбира се - не от добро! Колкото по-далече от границата, толкова по-добре за нас! - беше девизът на хората, напускащи родните си места.
От 1990 г. насам по отношение на положението на българското малцинство в Сърбия вече настъпва промяна. За положението му вече се интересува както международната общност, така и майката родина. Само че, вече е късно напусналите да се върнат обратно по родните си места. Защото общините са икономически неразвити, селата обезлюдени, училищата разрушени, пътищата лоши...

От ден на ден социално слабите стават все повече на брой, помощите са малко; повечето от фирмите в Царибродско и Босилеградско са пред фалит; пенсионерите са с най-ниски пенсии в републиката; в Босилеградска община всеки четвърти жител е над 60-годишна възраст и в двете общини смъртността на населението е по-голяма от раждаемостта.

[Parabellum]

ОБЩИНИТЕ

ЦАРИБРОДСКА ОБЩИНА заема площ от 48 074 хектара. Според последното преброяване на населението в общината живеят 13 448 души, в самия град - 7 273 души. В рамките на общината влизат 42 села. Заети са към 5 000 души, незаети - над 1 000. Броят на пенсионерите в общината е 3 500 души. Социална помощ получават само 51 лица, щото и личните доходи на заетите в общината са едни от най-ниските в Сърбия. В периода между 1948-1981 г. от общината са се изселили 7 910 души, което ще рече цял един град. В същия период в общината са се заселили само 1 400 души.
Царибродска община е красив планински район, заобиколен с гъсти гори и планински склонове. Особено впечатляващи в това отношение са тези на Стара планина. Районът обхваща териториалното пространство в горното течение на река Нишава, Височица и на една част от Ерма. От запад и югозапад общината граничи с Пиротска и Бабушнишка общини, в рамките на които от 1960 г. насам влизат и 9 царибродски села.

Царибродско Град Цариброд се намира на 450 м надморска височина на левия бряг на река Нишава. Фактът, че градът се намира в граничния пояс, който не случайно в продължение на седем и повече десетилетия е символизирал най-непроходимата граница в Европа, ни дава основание за твърдението, че този край нарочно е държан в изолация и икономическа изостаналост, въпреки благоприятното му местоположение и природните ресурси, с които разполага.
Цариброд се намира на международния път между Западна Европа и Близкия Изток. Самият град и неговата околност открай време са били интересни за пътеписци, историци, журналисти, ботаници, изследователи. За Цариброд и неговото минало има доста сведения в историческите и пътеписни книги, някои от които и ние ползвахме за наше сведение. Местоположението му го прави известен и привлекателен градец, особено в края на миналия век, когато е и провъзгласен за град. Вече в началото на този век Цариброд става културно-просветно средище, но и занаятчийски център на цялата тогавашна околия.


Общината разполага с пространни ливади, които обхващат площ от 5 600 хектара, пасбища - 12 300 хектара и гори - 15 000 хектара. Неплодородната почва в общината възлиза на 2 219 хектара площ. Регионалните територии на общината имат свои названия, каквито са Забърдие, Висок, Дерекул, Нишавски селища и те обхващат общо 42 сила. Не всички села обаче са свързани с добри пътища с Цариброд. Една част от селата не само че нямат асфалтирани пътища, които да ги свързват с града, но до ден днешен нямат и пряка рейсова линия. Такива са например селата: Петърлаш, Драговита, Бански дол, Скървеница, Петачинци, Сливница, Верзар, Борово и др.

БОСИЛЕГРАДСКА ОБЩИНА е другата с преобладаващо българско население погранична община в Сърбия, която заема 57 091 хектара площ. В рамките на общината влизат 36 села с общо 11 600 души население, от които 2 447 живеят в града. Общината има 3 899 домакинства. Броят на селскостопанските домакинства в общината възлиза на 2 771. Броят на пенсионерите в общината е към 1 400 души. В обществения и частния сектор работят 2 300 души, към 1 000 души търсят работа. 60 % от незаетите са под 30-годишна възраст. Помощ за социално слаби на територията на общината получават 64 лица.
Босилеградско захваща една част от планинската област Краище, която се простира от двете страни на югославско-българската граница. В югославската част Краището захваща планините Варденик, Доганица, Дукат, Тлъмино, Гложка планина и Босилградска котловина. В структурно отношение, планините са част от областта Краище. Областта според Енциклопедичния речник КЮСТЕНДИЛ представлява "сложна мозайка от планински ридове и долини", нещо, което е твърде характерно за Босилеградския край.
Босилеградският край се отличава още и със сурова природа, неплодородна почва, липса на сносни съобщения и изключително планински релеф. От останалата част на Сърбия за разлика от Цариброд, той е откъснат с планинските масиви Бесна кобила, Власина и Страшер.
Най-високият връх в този планински изостанал и изолиран район е планината Бесна кобила с 1 936 м. надморска височина. Затова в зимния период Босилеград и по 6 месеца е откъснат от света, особено ако се имат предвид завеяните и непроходими пътища през този планински масив.
Босилеградската котловина е с дължина 5,5 км., средна широчина 1,5 км. и 730 м надморска височина. Растителността в общината в миналото е немилостиво изсичана за увеличение на обработваемите площи, които са били толкова необходими за препитаване на населението в този беден и недостъпен край.

Районът на Босилеград до 1918 г., когато излиза книгата на българския учен и краевед Йордан Захариев "Кюстендилско Краище", е почти непознат и за самите българи. За историческото минало на Босилеград се знае твърде малко. Цялото описание на този край - географско, етнографско и историческо, се дължи преди всичко на краеведа Йордан Захариев, роден и израснал в Босилеград. За съжаление днес в Босилеград къщата на Йордан Захариев е полуразрушена, въпреки че с архитектурния си вид и историческата си стойност отдавна е трябвало да бъде превъната в етнографски музей на този край.

За днешното положение на населението в този отдалечен от света район се знае твърде малко. От време на време в сръбската преса се пише главно за икономическата изостаналост на района, а в българската - в зависимост от повода за посещение на журналистите. Хуманитарни помощи не се изпращат в този район, населението даже не знае какво означава това понятие. В следствие на лошите пътища в общината до голям брой села трудно се стига с обикновено превозно средство. Най-трудно обаче до тях се стига в зимния период.

[Parabellum]

АСИМИЛАЦИЯ
Асимилацията на българското малцинство в Сърбия е един толкова очевиден факт, който даже и властите не се опитват да укрият. Разработен е един фин механизъм, който бавно, но сигурно трансформира българите в Сърбия в сърби и югославяни. В Цариброд имаме случаи на семейства, в които дядото, бабата, бащата и майката са българи, докато един от синовете им се е декларирал като българин или като сърбин. Нещо, което при другите народи и малцинства го няма.
В продължение на десетки години на местното население е внушавано по един или друг начин, че не му е необходим майчиният език в училищата, че по-нататъшното образование на младите хора е насочено към Сърбия, не и към България и че във вътрешността на Сърбия "за всеки българин ще се намери работа и място за живеене". В момента учениците от българското малцинство не се обучават на майчин език. Това е един от интернационализираните проблеми на малцинството, който властите отказват да решат.

Според последното преброяване на населението на Югославия, като българи са се декларирали само 25 214 души. През 1948 г. броят на българите в Югославия е възлизал на 61 140 души. В продължение на 10 години в периода между 1981-1991 г. броят на българите в Сърбия е намалял с 10 971 души. Къде са изчезнали всичките тези хора, ако вече знаем, че с тях не се е случило никакво природно бедствие?
От друга страна броят на българите в Пиротска и Бабушнишка община в периода между 1971-1991 г. е намалял от 5 006 на 1 746 души. През 1971 г. в Пиротска община като българи са се декларирали 2 082 души; през 1981 г. - 2 102; през 1991 г. - само 854 души. В Бабушнишка община през 1971 г. като българи са се декларирали 2 924 души; през 1981 г. - 2 102; през 1991 г. - 892 души. И още нещо, в рамките на мащабната кампания на властите за фаворизиране сред българското население в Цариброд и Босилеград на т.нар. югославянство, на последното преброяване на населението като югославяни в Царибродско са се декларирали 22,4% от общия брой на населението, докато в Босилеград този процент е 14,1%. Трябва да подчертаем факта, че в цяла Сърбия като югославяни са се декларирали само 3,2%. Моят коментар в конкретния случай излишен.

[Heinz W. Guderian]

Дала можем да съберем една туристическа група и да видим с очите си как стоят нещата в Западните покрайнини?

[Политкомиссар]

Ами кво да ви кажа селото ми се намира на 5 км. от сръбската граница.
На около 500 метра от къщата ми има редица от трншеи и окопи.Малко по нагоре землянка.А на най-високя връх в околноста(по-точно връх Бука) целя е в окопи от србско-сългарската война.Имам снимки от там но ще ги кача по-късно, защото не съм ги сканирал още.
Та на този връх има и един паметник на загинали руски пилоти, а историята е такава:
На 26 септември 1944 г. бомбардировач от съветските военновъздушни сили преследвал отстъпващи немски войски.На връщане към 16.00 часа катастрофира на връх Бука.Ударил се в една круша, загубил управление и се разбил обхванат в пламъци.Летците загинали.Причините за катастрофата са в следствие на непроницаема мъгла, която покривала целия Балкан.
Представители на съветското командуване установиха , че са загинали:лейтенант Попин Николай Иларионович, младши лейтенант Климовски Владимир Александрович, сержант Баширов Феодор Феодорович и младши сержант Чепанов Михаил Николаевич.
на върха на паметника е вградена перка от разбития самолет.

[Parabellum]

Re: ---

Интересно!
Още такива интересни истории знаеш ли за вашият край?
Давай снимките. Чакам ги с нетърпение

[Политкомиссар]

Днес заминавам натам за 5 дена да отпразнувам рождения си ден и нападението на фашистка гремания над СССР. Има и други истории но сега нямам време кат се върна в неделя ще ги постна.А и снимките ще ги кача.

[Shelenberg]

Искам да кажа че тази коледа имаше благотворителна акция за западните покрайнини и аз дарих малко мои стари дрехи.

[Araslan]

Вижте съседите къде стигнаха

of mom4eta za6to dobrite temi za rodinata trqbva da sa tolkova bolezneni..ina4e istoriiki moje da pi6ete po vsqko vreme

[Makedonikus]

ВЪРТОП

В Западните покрайнини след окупацията им от Кралството на Сърби, Хървати и Словенци е създадена Вътрешната западно-покрайнинска революционна организация (В. З. Р. О.), известна като "Въртоп".
Структурата на организацията, методите и средствата на революционната национално-освободителна борба са сходни с тези на В. М. Р. О. (Моля да не се бърка с днешната маргинална партийка ВМРО на Красимир Каракачан, използваща кощунствено същата абревиатура). Помощ за създаването на тази революционна организация в новооткъснатите от България земи, оказва тогавашния ръководител, възстановил ВМРО - Тодор Александров.
Тези дни ще се постарая да напиша още материали по темата.