ВМОРО

[Mishok]

Михаил Апостолов Райнов
Роден: 8 януари 1871[1]
Горна Диканя, България
Починал: 21 март 1902
Гавалянци, днес Гърция

Михаил Апостолов Райнов, наричан Михал Постолов и Попето, е подофицер от българската армия и деец на Върховния македоно-одрински комитет и на Вътрешна македоно-одринска революционна организация.[2] Михаил Апостолов е първият войвода на агитационно-организаторска чета на ВМОРО

ихаил Апостолов е роден в село Горна Диканя, Радомирско в 1871 г. Израства в много бедно бежанско семейство от горноджумайското село Бистрица. Майка му умира и баща му го изпраща в София, където завършва трети клас в Софийската гимназия, но се отказва поради безпаричие[4]. Отбива военната си служба в кавалерията - 1-ви конен полк, и стига до чин подофицер. Напуска армията и става стражар в конната полиция в София. През 1895 г., когато Македонският комитет в София организира четническата акция в Македония, той напуска стражарската служба и тръгва с четата на поручик Петър Начев. След четническа акция се завръща в София. Среща се с Гоце Делчев, който по това време организира първите чети на Вътрешната организация, които трябва да влязат в Македония. Гоце Делчев решава да привлече български военни във ВМОРО, за да издигне авторитета и? пред населението и за да подобри бойните умения на четниците. Михаил Апостолов - Попето и Марко Лерински, а малко след това и Христо Чернопеев са първите български подофицери във ВМОРО.

За пръв път като войвода на ВМОРО влиза в Македония през 1897 г., а четата му е от 7 души. Всички са от свободните части на България и имат военна подготовка: Васил Иванов Чочов – старши подофицер от 1-ви пехотен полк, войвода на четата, Александър Маринов от Пловдив – ученик от унтерофицерското училище, Филип Григоров, ученик от същото училище, Никола Петров, унтерофицер и други. Четата има като район на действие Малешево, но действа и в Кочанско, Радовишко и Струмишко.[5]

На 20 юли 1897 г., заедно с четата на Гоце Делчев убиват четирима черкези в село Буйковци. На 14 септември 1897 г. Михаил Попето отвлича богатия турчин Назъм бей от Струмица. През 1898 г. четата на Попето, вече от 13 души, обикаля Серско и Кукушко, а през 1899 г. Михаил Попето обикаля Воденско и Ениджевардарско като се среща с Илия Кърчовалията, Иван Карасулийски и Апостол Петков[6]. Четник при Попето е бил и Михаил Чаков - учител, който от 1901 до 1908 предвожда различни чети в Македония.[7] През февруари 1900 г. преминава през село Оризарци, Гевгелийско, като четата му по това време наброявала 15-20 човека, по-късно през лятото се прехвърля в Кукушко. Сражава се с турски въоръжени сили при село Дъмбово, в Кожух планина и на други места.[3] Същата година като апостол, продължава да обикаля из Македония, този път в Тиквешко.

На път от Кукушко към Петричко на 21 март 1902 година четата на Михаил Апостолов е застигната от силна турска потеря и влиза в сражение с нея между селата Чугунци и Гавалянци, Кукушко, в което войводата Михаил Попето загива. Погребан е в двора на църквата в Гавалянци.

През седемгодишната му дейност през четата му като негови възпитаници минават редица видни дейци на ВМОРО като Михаил Герджиков, Никола Дечев, Петър Юруков, Делчо Коцев, Петър Самарджиев, Никола Жеков, Стефан Стойчев от Карлово, Атанас Бабата, Андон Кьосето (помощник-войвода на четата), Кръстьо Българията, Георги Думчев, Гоце Китин, Гоне Бегинин, Трайко Гьотов, Иван Варналията, Иван Алябака и други. В четата му за 3-4 месеца е и прочутият войвода Христо Чернопеев, който по-късно предвожда собствена чета.


От тоя простодушен апостол лъхаше чист идеализъм, себеотрицание, смел организаторски дух, човеколюбие и всеотдайност. Седем години непрестанно той беше на своя пост, гол, бос и окъсан, гладен и жаден, бдеше като часовой на своя пост.[9] “
„ Попето е най-гол?миятъ по значение ученикъ на Д?лчева. Той е първиятъ войвода на агитационно-организаторска чета. Мих. Апостоловъ Попето е шопъ отъ Софийско.[10] “
„ В Тиквешко се случи един път, че вече трети ден нищо не бяхме яли и бяхме много изнурени. Хванахме един овчарин и го пратихме за хляб; всички бяхме изпаднали. Едни спяха, а Попето се кърпеше. Аз седнах до него и бях взел малко отчаяна поза. Той никого не оставаше да се отчайва, той пееше песни, катереше се по дърветата, правеше шеги, разсмиваше ни, изобщо не даваше да се отчайваме. Аз бях се умислил. Той ме погледна и ме попита: „А бе, адаш, какво си се умислил?” Аз му се оплаках, че измежду тоя народ, за който сме решили да дадем и живота си, има и такива, които са готови да ни предадат и пр. Попето отговори: „Знаеш ли, аз не съм тръгнал за тия хора, що ни предават, а за тия хора в народа, които чувствуват и мислят като нас. И ако бяхме срещнали ние тези хора, сигурно те щяха да ни дадат хляб”. Този отговор ми направи впечатление и аз се убедих, че Попето съзнателно се беше предал на революционна работа, а не както някои други войводи, които, тъй да се каже, по инерция бяха потеглили по общото течение.

Попето е бил кавалерист, знаеше да стреля с лявата ръка, сетне е бил стражар в София, в Стамболово време, пращали го да слуша в клуба на социалистите и той там намерил, че тези хора не говорят глупости.

[Mishok]

Лука Иванов
Лука Попиванов Иванов е български офицер и революционер, Воденски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Лука Иванов е роден на 24 юли (5 август н.с.) 1867 в Панагюрище, днес България. Негов брат е Стоян Иванов, търговец и революционер от ВМОРО. Като ученик се записва доброволец в Сръбско-българската война, а през 1887 година завършва Военното училище в София и служи в Пети дунавски пехотен полк с чин подпоручик.

Привлечен е във ВМОРО през 1900 година и участва в Илинденско-Преображенското въстание, като навлиза в Македония, заедно с четата на Гьорче Петров през Кюстендил[4]. С тях са още и черногореца Йово Йованович и поручик Стефан Георгиев.[5] Четата пристига в Прилепско с общо 138 души, натоварени с 130 килограма динамит, 200 бомби, муниции и други материали.[6], а също и Андон Кьосето. Прилепско не въстава и до средата на август сборната чета води само дребни схватки, в които постепенно онемощява.

След присъединяването на четата на Лазар Поптрайков и Иван Попов, на 2 октомври 1903 г. при село Чанище, водят голямо сражение с турски аскер. По-малко от 20 четници се сражават с 5500 турски войници. Лука Иванов се заема със защитата възвишението Маргара.[7] През нощта, след цел ден ожесточен бой, четите се изтеглят на източния бряг на река Черна. На 6 октомври обединените чети се срещат с щабната чета на Борис Сарафов, Лука Иванов се изтегля заедно с него в България.

Лука Иванов става околийски войвода във Воденско след въстанието по нареждане на Христо Матов. През 1904 Лука Иванов и Гьорче Петров обикалят Ениджевардарско, Воденско и Солунско 40 дни. Дейно участва в борбата с турците и въоръжената гръцка пропаганда във Воденско и Ениджевардарско. През 1905 година за кратко се прибира в България да набави оръжие и да попълни четата си. Негови подвойводи в това време са Кара Ташо, Димитър Занешев и Григор Джинджифилов[8]. През 1905 година за по-малко от 6 месеца районната чета води 7 сражения с турски аскери, без те да успеят да я елиминират[9].

На 16 февруари 1906 (ст.стил) американският журналист Алберт Сониксен се присъединява към четата на Лука Иванов, която действа в Ениджевардарското езеро. Селата в района са тормозени системно от гръцката въоръжена пропаганда. Така например на 28 февруари 1906 г. андартската чета на капитан Акритас (поручик Константинос Мазаракис, по-късно генерал) върлува в село Света Марина като убива и ранява няколко селяни. В отговор Лука Иванов решава да изгори гръцкото село Ниси, пункт на четата на Константин Акритас. Подготвяйки предварително писмо до консулите в Солун, четите на Лука Иванов и Апостол Петков опожаряват селото и складовете за муниции на андартите, като с предупредителни изстрели известяват селяните да напуснат селото. Убити са случайно двама албанци и един грък. Друг грък, познат като шпионин, е убит нарочно.[10]

Лука Иванов успешно вкарва голям брой оръжие в района си. Четата му е предадена от харамии ренегати на Христо Чочо, бивши негови четници[11], с които Лука преговаря да се присъединят към неговата чета или поне да кординират действията си. Нахождението им е издадено на гръцките андарти, които през нощта на 25 август 1906 година в каракачански колиби край село Сборско нападат нищо неподозиращите комити. Лука Иванов е тежко ранен в началото на сражението, а Караташо умира, четниците на Лука убиват Константинос Гарефис, а скоро след това от раните си умира и Лука Иванов. Начело на четата застава Никола Иванов от Кронцелево.

За заместник на Лука Иванова е избран Тодор Чочков, заместник-войвода в четата на Иванов[12], който по-късно е заместен от брата на Лука Иванов Стоян[13].

В Календар „Илинден“ от 1942 година на списание Илюстрация Илинден се казва:
„ Убийството на Лука покруси цялото българско население. Дълго време другарите му скърбяха, но таеха неговата смърт, за да не се отчае народът. Лука бе извънредно много симпатичен човек, спокоен, умен, храбър и добряк по природа. С приятната си усмивка той пленяваше всички които се срещаха с него. Народът и сега ги помни и сега още храни най-добри спомени и песен му пее. Лука Иванов вечно ще живее в сърцата и ума на воденчани.

[Mishok]

Манол Розов

Роден: 1878
Бобища, днес Гърция
Починал: 3 септември 1903
Пожарско, днес Гърция

Манол Николов Розов е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Роден е в 1878 година в костурското село Бобища, тогава в Османската империя, днес Верга, Гърция. Брат е на дееца на ВМОРО Михаил Розов.
Четата на Никола Андреев и Манол Розов (първи на втория ред).
Завършва българското трикласно училище в Костур, а след това в Солун[1]. В 1900 година Розов завършва Битолската българска класическа гимназия и влиза във ВМОРО. При завръщането си от Гърция с товар оръжие заедно с Васил Чекаларов е заловен и затворен в Корча. След освобождението си от октомври 1902 година е учител в Бобища. От пролетта на 1903 година е в нелегалност и на Смилевския конгрес през пролетта на 1903 година е избран за член на Костурското горско началство. През Илинденското въстание оглавява Бобишката чета и участва в превземането на паланките Невеска и Клисура.[2] В края на август заедно с Иван Попов и Лазар Поптрайков е начело на отряда тръгнал към Леринско и Прилепско. Загива на 3 септември 1903 година на връх Сокол (Сокле) в планината Нидже над село Пожарско (днес Лутраки, Гърция

[Mishok]

Георги Сугарев

Роден: 1876[1]
Битоля, днес Република Македония
Починал: 23 март, 1906
Паралово днес Република Македония

Георги Костов Сугарев с псевдоним Вълкан[2] е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Георги Сугарев е роден през 1876 г. в град Битоля, тогава в Османската империя, днес в Република Македония. Семейството му е крайно бедно и Сугарев едва завършва четвърти клас на Битолската гимназия. Негов брат е Христо Сугарев. Става учител първо в Демир-Хисарско, Кичевско, Поречието, а накрая и в Битоля. Ръководи градска терористична група на ВМОРО заедно с Нечо Егренец, Ристе от село Будаково, Боше от село Трап, Аце Коларчето, Тодор Фурнаджията от село Лажец, Йосиф от Жабени, а във втора група са Иван Кафеджията, Кочо Песнаджиев, Миалече Лисолаец, Михаил Димев и Начо Дживджанов. Подпомага дейността на Георги Попхристов, който пише за него:
„ Сугарев беше всецяло предан на делото, съвсем бше зарезал своите домашни, които чакаха неговата подръжка. Нищо друго не го интересуваше освен делото. Беше даровит агитатор и способен организатор[3]. “

През 1901 г. става четник на Никола Русински. Същата година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет на ВМОРО, но през февруари 1902 година минава в нелегалност след избухването на Йосифовата афера[4]. Проявява водачески умения, като сплотява четниците си, а селяните убеждава за каузата на организацията. Сугарев е делегат на Смилевския конгрес на Битолски окръг. В началото на Илинденско-Преображенското въстание е битолски войвода, а по-късно става горски началник в Гяватоколския район като участва в редица сражения. Георги Сугарев убива своят роднина Ристе (Христо) от Секирани, за когото се е смятало, че е предал четата на Парашкев Цветков.

Заедно с войводите Христо Узунов и Дякон Евстатий помагат на Даме Груев да въстанови организацията след потушаването на въстанието. Сугарев участва в работата на Прилепския конгрес на ВМОРО в 1904 година[5]. До зимата на същата година, когато Георги Сугарев заминава на лечение в България, е въстановена голяма част от мрежата на ВМОРО в района. Започва борба със сръбската пропаганда в областта Азот в края на лятото на 1905 година. Координира действията си с велешките войводи Панчо Константинов и Иван Наумов Алябака, по-късно заминава за Битоля, за да уговори съвместни действия на четите от Битолския и Скопския революционен окръг. Помагат му още Петър Юруков и Петър Радев.

През март 1906 година начело на четата си Георги Сугарев се отправя към Мариово, за да противодейства на активизиралите се гръцките андартски чети. Поради предателство, за което впоследствие е обвинен битолския ръководител на ВМОРО и личен противник на Сугарев, Петър Лигушев, на 23 март (5 април нов стил) 1906 г. четата е обкръжена над Параловския манастир край височините Карпите от многобройни турски части и след ожесточен бой е напълно унищожена. Георги Сугарев е тежко ранен и се самоубива, а двамата четници Петко Кънев и Кръстю Буфчето от Буф се спасяват с помощта на местни селяни[6]. След смъртта на Георги Сугарев са открити част от архивите му и избухва Лигушевата афера.

Смъртта на ползващия се с голям авторитет в редовете на ВМОРО Георги Сугарев е сериозен удар върху освободителното движение в Македония и Одринско. Както пише Алберт Сониксен:
„ Георги Сугарев беше един от най-способните между големите войводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото останали неповлияни от вътрешните партизански борби... Той беше известен и със своята извънредна честност. “

„Заплакало e Мариово“ е песен посветена на именития войвода.

[Mishok]

Никола Карев

Роден: 23 ноември 1877
Крушево, Османска империя
Починал: 27 април 1905
Райчани, Османска империя

Никола Янакиев Карев е български революционер, тесен социалист, деец на македоно-одринското националноосвободително движение, участик в Илинденско-Преображенското въстание и ръководител на Крушевската република.
Роден е в град Крушево, днес Република Македония, като четвърто дете в бедно въглищарско семейство. Един от братята му - Георги Карев, по-късно е кмет на града. Има и друг известен брат - Петър, който също е деец на ВМОРО. 16-годишен Никола Карев е принуден да прекъсне обучението си и през 1893 година идва в София, където постъпва на работа като зидар, а впоследствие и като столар. През 1896 година става член на БРСДП и се присъединява към създадената от Васил Главинов Македоно-одринска социалдемократическа група.

В Крушево се връща през 1899 година и се заема да довърши образованието си. През 1900 година завършва българската класическа гимназия в Битоля и се включва в редовете на Българските македоно-одрински революционни комитети, като става член на Битолския революционен окръжен комитет. От 1900 до 1903 година учителства в българските училища в село Горно Дивяци и в родното си Крушево. За известно време застава начело на революционна чета. На Смилевския конгрес (1903), на който се утвърждава планът на предстоящото Илинденско-Преображенско въстание, Карев е поставен за ръководител на Крушевското горско началство. В разгара на въстранието оглавява Крушевската република, а години по-късно Никола Киров приписва на своя литературен герой Никола Карев авторството на Крушевския манифест. След потушаването на въстанието успява да се изтегли към свободна България и работи известно време в социалистическото движение.

На 16 март 1905 година четите на Никола Карев и Петър Ацев преминават през Кюстендилския пункт на ВМОРО, като са придружени от трима влашки терористи[2]. Скоро след това четата на Карев е открита от турски аскер, войводата пада убит край кратовското село Райчани, днес Република Македония.

В България и Република Македония Никола Карев е една от най-популярните фигури на националноосвободителното движение на българите в Македония. Днес костите му лежат в паметника Македониум над град Крушево, Република Македония, издигнат в памет на загиналите в Илинденско-Преображенското въстание за свободата на родния край борци. Там те се пренесени на 11 април 1990 г. Преди това, през 1953 г., по случай 50-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание костите на Никола Карев са пренесени в родния му град Крушево.

Днес в България и Република Македония името на Никола Карев носят редица училища, улици и други. Негови паметници са издигнати в различни градове в двете страни.

[Mishok]

Лазар Поптрайков

Лазар Поптрайков (изписване преди 1945 година Лазаръ попъ Трайковъ) е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, костурски войвода и участник в Илинденско-Преображенското въстание.
Лазар Поптрайков е роден на 10 април 1878 година в село Дъмбени, Костурско, в Османската империя, днес Дендрохори, Гърция. След като завършва основното си образование в селото и прогимназиалното си в Костур, продължава да учи в Битолската българска класическа гимназия[2] и в Солунската българска мъжка гимназия,[3] където се сприятелява с Кузман Стефов, Лазар Москов. Там негов учител е Пере Тошев[4], същевременно се увлича по революционна литература, най-вече по творбите на Христо Ботев. За делото на ВМОРО го привлича Дамян Груев през 1895 година.[5] Поради ученически бунт в Солунската гимназия, Лазар Поптрайков е изключен от училище и заминава за известно време в София на лечение. Там пише писмо до Българската екзархия, в което се обявява против смяната на директора на гимназията Михаил Сарафов и критикува работата на някои учители. Вследствие на това му е позволено да се върне в гимназията и да продължи образованието си.

Макар да завършва гимназията през 1898 година, Лазар Поптрайков обикаля Костурския район от 1896 година, като подпомага делата на ВМОРО.[6] След това повторно се завръща в Дъмбени и става учител в местното училище. С помощта на Кузман Стефов и на костурските учители Павел Христов и Михаил Николов развиват усилено организацията в района, като приобщават все повече хора в комитета, и снабдяват организацията с пари и оръжие. След убийството на двама турци близо до село Загоричани Лазар Поптрайков е арестуван през есента на 1899 година, осъден в Костур на 2 години затвор и заточен в Корча, откъдето се завръща през късната есен на 1901 година.

Поптрайков обикаля Костурско с Гоце Делчев, Пандо Кляшев, Васил Чекаларов и Марко Лерински до началото на 1902 година. Скоро след това заминава на лечение в България, където с войводата Тома Давидов привличат за революционното дело подпоручик Георги Папанчев от Сливен и Никола Андреев (Алай-бей) от село Мокрени[7]. При завръщането си, във Велес, е повторно арестуван и затворен в Корча (или Скопие[8]). Освободен е при общата амнистия през месец март 1903 година. На Смилевския конгрес Лазар Поптрайков е избран за член от Горското началство в Костур и за заместник на Главния щаб на въстанието.[9] Също така Лазар Поптрайков, заедно с Георги Попхристов и Петър Ацев, е избран за запасен член на генералния щаб, съставен от Даме Груев, Анастас Лозанчев и Борис Сарафов.[10] На 31 май 1903 г. 1000 войници турски аскер обграждат село Дъмбени, четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Сражение продължава дълго, като в помощ на сражаващите се пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха. Лазар Поптрайков възпява битката в поемата „Локвата и Виняри“, написана на книжовен български език с малко примеси на костурски диалект.[9][3] Десетина дни след битката по идея на Лазар Поптрайков са създадени свидетелствени грамоти „За храброст“ и „За отличие“, с които са отличени най-храбрите бойци в битката.

Началото на Илинденско-Преображенското въстание, 2 август 1903 година, заварва Поптрайков и Васил Чекаларов в Дреновските усои над село Дреновени. Оттам те разпращат кратко възвание в Костурско за обявяването на въстанието. Докато Васил Чекаларов заминава за Пополе, Поптрайков остава в Кореща, където на 7 август 400 въстаници, начело с войводата Лазар Поптрайков, обсаждат помашкото село Жервени, чиито жители редовно участват в башибозушки потери.[12] Командирите на въстаниците предлагат на жервенци да предадат оръжието си. Селяните отвърнали на предложението с внезапна стрелба, като убили двама и ранили четирима четници.[13] След известна съпротива селото е превзето и подпалено.

На 9 август от село Брезница (дем Преспа) обединените чети на Лазар Поптрайков, Васил Чекаларов и други тръгват за село Смърдеш, на следния ден, 10 август, четите атакуват градчето Билища, но аскерът предупреден вече е евакуирал мюсюлманското население. Четниците дават една жертва, но прибират няколкостотин кози, овци и говеда в Смърдешката планина, а Лазар Поптрайков е леко ранен в гърба. На 11 август отбиват турски аскер, дохождащ от Дъмбени и на свой ред четата на Лазар Поптрайков заминава за родното село на войводата. След превзимането на Невеска, на 13 август 1903 г. Горското началство решава четите да напуснат Костурския район, за да облекчи се мирното население. Лазар Поптрайков, Михаил Николов и Манол Розов, начело на 650 въстаници, се отправят през Леринското поле, Мариховските планини, и стигат Прилепско, където няма въстанически действия и половината четници се връщат по родните си места.[14]

С по-малка от 150 души, четата на Лазар Поптрайков и Иван Попов се събира с тази на Гьорче Петров и Лука Иванов. Решават да взривят железопътната линия Лерин-Воден при село Суровичево[15], като привлекат чети от Битолско и Мариово. Войводите пишат писмо до Дамян Груев, за да направят кординиран удар по линията с поне 1000 души. Поради вече взетото решение за разпускане на четите от главния щаб, никой не спомага четата. На път за целта си, на 2 октомври при село Чанище четата влиза в сражение с турски аскер. Боят при възвишението Маргара е последното голямо сражение през въстанието. Дванадесет часа по-малко от 200 въстаници задържат 5500 войници, а вечерта се изтеглят спокойно зад източния бряг на река Черна[16]. В битката турски куршум пробива устата на Лазар Поптрайков, като засяга езика и му чупи два зъба. Войводата онемява, и заедно с четата на Гьорче Петров срещат щабната чета на Борис Сарафов. Той им съобщава за взетото решение за разпускане на четите и виждайки тежкото положение на Лазар Поптрайков му предлага да го преведе до България, за да се лекува. Той отказва и решава да се завърне в Костурско, за да види последиците от въстанието.

След завръщането си в Костурско, Лазар Поптрайков решава да отседне при войводата Коте Христов от село Руля, чиито отношения с Костурското началство на ВМОРО са сложни. През годините 1902-1903 Лазар Поптрайков на два пъти се застъпва за него. Първият път в началото на 1902 година, заедно с Гоце Делчев помилват Коте след издадената му в Кономлади смъртна присъда заради харамийските му навици. През април 1903 г. пак с Гоце Делчев, Лазар Поптрайков се застъпва за Коте Христов пред Васил Чекаларов и Пандо Кляшев. Присъдата на Коте е потвърдена, но не е изпълнена и Коте Христов участва в Илинденско-Преображенското въстание, като се побратимява с Лазар Поптрайков, който заявява:
„ денес македонците свички въстанае, за да строшат робските окови. Заради това е голема грешка ние, свички чеда на една земя, братя по кърв и българи по произхождение, да се мразим и да се преследваме.[17] “

Но в края на въстанието Коте Христов получава пари от костурския гръцки владика Германос Каравангелис и решен да премине на гръцка страна с помощта на Павел Киров и Трайко Ландзакис убива Лазар Поптрайков в планината Лисец, край керемидарницата на село Търново, отрязва главата му и я праща на владиката. Той от своя страна, след като се уверява, че е на легендарния войвода, прави снимка на главата и я окача зад бюрото в кабинета си. За това свидетелства британският журналист Хенри Брайлсфорд. В спомените си Германос Каравангелис признава, че главата на Лазар Поптрайков е отрязана и му е донесена в Костур[18]. Пред друг британски журналист обаче отрича да има участие в убийството[19].

По-късно главата е изпратена в село Апоскеп, където е погребана в братска могила с главите на други видни революционери. Този спомен разказва Магда Юмбрукова Влахова от Дъмбени така:
„ Лазо Поптрайкоф беше комитин. Беше ен Коте од Рульа и той беше комитин. Козна (кой знае) зашчо се скарае и Коте стана протиф комитите. И ойде се префърли, ойде при гърците, о Костур. Го закла Лазо Поптрайкоф. Со посечената глава оцел Костур ошетае. Лазо Поптрайкоф беше болгарцки даскал и войвода от Дъмбени.[20] “

Народът запазва спомена за героя Лазар Поптрайков и за предателството на Коте от Руля в песен.[9] Името му е поставено на 18-то място (от дясната страна) в мемориала „Илинден“ в Крушево

[Mishok]

Пандо Кляшев

Панталей Янаков Наков, известен като Пандо Кляшев, е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Пандо Кляшев е роден в голямото костурско село Смърдеш, тогава в Османската империя, днес Кристалопиги, Гърция. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински.

Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София[1]. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. четата на Пандо Кляшев

Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 година в сражение с турска войска край село Дреновени (днес Кранионас), Костурско.[2] С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.

[Mishok]

Гюрчин Наумов
Роден: 1851
Сланско, днес Република Македония
Починал: 23 септември 1904
Слатина, днес Република Македония

Гюрчин Наумов Димов, наричан Пляка или Плякот, е български революционер, Крушевски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Наумов е роден през 1851 година в Сланско, тогава в Османската империя. През 1896 година убива известния Мефаил ага, след което преминава в нелегалност, а през пролетта на 1897 година заминава за София.[1]

През 1900 година заедно с Йордан Пиперката става четник в четата на Мирче Ацев. Участва в разщиряването на революционната мрежа в Прилепско и Крушовско, както и в ликвидирането на мюсюлмански разбойници. През 1901 година за кратко е в четата на Никола Русински, а от 29 август 1901 до 23 юли 1902 година - в четата на крушевския войвода Велко Марков.

При сражението в село Ракитница на 23 юли 1902 г. войводата Веле Марков, както и по-голяма част от четата му загиват, като само Гюрчин Наумов и още трима четници успявят да пробият турската блокада. На 30 юни 1902 година окръжният комитет в Битоля назначава Гюрчин Наумов за крушевски войвода.

По време на Илинденско-Преображенското въстание участва в защитата на Крушевската република. След въстанието остава в Крушевско, където се включва в борбата срещу гръцката и сръбската пропаганда.

На 23 септември 1904 г.[2] при сражение с турски аскер Гюрчин Наумов е убит.[3][4] Синът му Дуко Георгиев се изселва на 7 годишна възраст в София, където живее и завършва основното си образование. През 1913 година емигрира в Ранкин, САЩ, където председателства МПО „Независимост“ и е делегат на четвъртия конгрес на организацията.

[Mishok]

Георги Ацев

Роден: май 1883
Ореовец, днес Република Македония
Починал: 25 юни 1906
Крапа, днес Република Македония

Георги (Гога) Ацев от рода Симоновци, известен като Сърцето, е български революционер, прилепски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Георги Ацев е роден през май 1883 година в прилепското село Ореовец, тогава в Османската империя. Завършва българското педагогическо училище в Скопие и учителства в Тиквешко (село Страгово [1]).

Присъединява се към ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание, в което братята му Мирче и Петър са войводи. Първоначално от зимата на 1904 година е четник при брат си Петър, а от 1905 година, след заминаването на Петър Ацев за България, го замества като войвода на чета.[1] Георги Ацев води редица сражения с османски части и чети на сръбската и гръцката пропаганда в Македония.
През лятото на 1905 година при село Полог разбива андартска чета от 10 критяни и 15 милиционери от близките гъркомански села[2], вероятно тази на Петър Сугарев. четата на Георги Ацев

През лятото на 1906 година е предаден при изпълнението на наказателна акция в село Крапа и четата му е нападната от сърбоманската чета на Григор Соколов - Ляме. При престрелка със сръбски чети в местността Куртов камък в планината Даутица е ранен и за да не бъде заловен жив се самоубива.

[поп_Първан]

Ти кво си намислил?
Че тука се сбират олита, които не могат да си намерят в Уики каквото им трябва и си решил да копнеш от там, за да ни отвориш очите ли?
Мишок, движещите този форум пишат нещата, от които се правят статиите в енциклопедиите, които копираш!
Вместо да скачаш като петле наляво-надясно и да се явяваш на всяка манджа мерудия, то по-добре почети малко тук - има струпани на куп над 8 000 теми с повече от 260 000 мнения. Няма нужда да затрупваш теми, нито да откриваш тема за всичко, което ти хрумне!
Казвам ти го аз, защото до сега не го сториха модераторите ... а трябваше!

[KIZIL DELI]

Ти кво си намислил?
Че тука се сбират олита, които не могат да си намерят в Уики каквото им трябва и си решил да копнеш от там, за да ни отвориш очите ли?

Вече бях почнал да си мисля, че грешката е в моя телевизор и само ходя да се заяждам зорлен с човека

[Mishok]

Ти кво си намислил?
Че тука се сбират олита, които не могат да си намерят в Уики каквото им трябва и си решил да копнеш от там, за да ни отвориш очите ли?
Мишок, движещите този форум пишат нещата, от които се правят статиите в енциклопедиите, които копираш!
Вместо да скачаш като петле наляво-надясно и да се явяваш на всяка манджа мерудия, то по-добре почети малко тук - има струпани на куп над 8 000 теми с повече от 260 000 мнения. Няма нужда да затрупваш теми, нито да откриваш тема за всичко, което ти хрумне!
Казвам ти го аз, защото до сега не го сториха модераторите ... а трябваше!

В укипедията има за всичко което се е писало тука - да няма форум ли ?
Тази информация си е точно по темата. Значи това със скачащото петле и меродията си е заяждане, на което разумно няма да ти отговоря. Форума не е за заяждания, а за интересни неща. Не съм откривал теми за каквото ми хрумне, това не е верно. Та понеже модераторите не ти го казват ти го казвам аз : форума не е место за заяждания.
Бъди здрав!

Вече бях почнал да си мисля, че грешката е в моя телевизор и само ходя да се заяждам зорлен с човека

Форумът не е место за заяждания. Не ме интересува твоят телевизор и грешките му.
Бъди здрав и ти.


Момчета темата е за ВМРО, а не за мене, меродията, телевизора на някой си, грешките на телевизора му, скачащи петлета и т.н.
Пишете по темата.
Извинявам се за отклонението на всички останали.

[Parabellum]

Форум не се прави с копи-пейст!

[messire Woland]

Mishok, ако копираш материали отнякъде, задължително трябва да укажеш източника. Парабелум е прав, прочети пак поста му. Другите критики също са на място.
Не знам как, но някак все успяваш да постъпиш странно или против правилата, така че проблемът не е в "чуждите телевизори", а в твоя собствен. Помисли и виж пак.
Ясно е, че всички ползваме материали от някъде, неизбежно е, но все пак трябва да се указва чат-пат източника, или да го има във връзките и т.н. Ако тук си копирал от Уики (няма как да знам, темата е много далеч от моите интереси) - трябва задължително да го укажеш, понеже и там информацията някой я е събирал и може да не е доволен да се копира, без да се укаже източника.

[Kramer]

Всъщност постовете съдържат бая фактологически материал събран на едно място. Добре би било да се прибавят и още войводи, включително върховистки.