ВМОРО

[ivan]

Отче Първане за жокера благодаря. Питах ако можеш да дадеш линк към някое място от където да си прочета информацията. Пък за бирата я стане я не то Божа работа.

[Deadwing]

Не бе хора Гоце Делчев е умрял от турски куршум http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...87%D0%B5%D0%B2

[Deadwing]

Някой не е на ясно с някои особености на "българската идея", както и с моралните категории и употребата на "предател" в историята. Също така и за употребата на множествено число, включая отрицателя, при изразяване на отрицание.

Това не променя факта,че идеите на Яне Сандански не съвпадат с тези на всеобщите по онова време,именно тези за национално обединение.

[shadowsong]

Аз съм сбъркал снимката , исках да сложа снимка на Серския окръжен комитет, пък съм наклепал здраво.
Прощавайте, а тази снимка като я гледам, май Гоце Делчев ще да е отговора.

[поп_Първан]

Почвам да съчувствам на ...

... Ники Кънчев.

Само, моля, някой да ми го покаже тоя умрял от куршум Гоце Делчев, като как са го снимали пет години след смъртта му ...
... май се сещам, защо Михаил Чаков е бързал още на третата година да изкопае останките на Гоце ... сигурно да имат време за реконструкция, та да го ползват през Хуриета за снимки ...

[Ivaylo]

ВМОРО и българското военно разузнаване

здравейте
в предаване на Пламен Павлов на което попаднах в нета, в което гост беше Божидар Димитров, чух че някои от дейците на ВМОРО са били с тесни взаимоотношения с българското военно министерство, като се споменаха имената и на Гоце Делчев и на Гьорче Петров.
в нета попаднах на следната статия с автор проф. Светлозар Елдъров http://harrybg.blogspot.com/2007/09/1895-1908.html
в която се посочва че Гьорче Петров от 1888 година е имал контакти с военното министерство.

досега не бях чувал за подобно сътрудничество на дейци на ВМОРО с военното министерство, признавам си че би било логично да има контакти, доста офицери са били воеводи на чети на Организацията, като Марко Лерински примерно. Самия Делчев също е учил във Военното училище в София.
за съжаление само на тази статия попаднах, която да засяга този въпрос в интернет, не съм търсил в книжарниците нещо, което да е във връзка с тази тема.

ако знаете нещо повече по въпроса и имате желание - споделете

п.п. въпроса може би вече е разискван тук, но за съжаление аз не попаднах на такава тема и затова откривам нова. ако има вече тема в която въпроса да е разискван, моля темата да се премахне

[Hangwire]

ВМОРО дори тогава е съставено от няколко фракции, хора се цепят, други се обединяват. Логично е да имат връзка с военните и конкретно с военното разузнаване. Като цяло България има интересна политика относно тях, съвсем общо казано - по едно време работят заедно, по друго ги гонят и избиват... ВМРО се е доказало колкото като инструмент на държавата, толкова и като напаст - пак, зависи от периода и правителството.

Конкретно знам, че ВМОРО е сътрудничило доста с разузнаването по време на Балканските войни. От стратегическа гледна точка, какво по-добро от една партизанска организация действаща в тила на врага?

[Kramer]

Все си мисля, че разузнавателната секция във военното министерство по онова време не е била на необходимото ниво. Проспиват взаимодействието мужду Сърбия и Гърция през Междусъюзническата война, проспиват включването на Румъния във войната, проспиват турското нашествие в Източна Тракия. Ако е имало добро взаимодействие с ВМРО, десет години преди това щеше да има и друг резултат от Илинденско-Преображенското въстание, /най-вероятно нямаше да се казва така същото,по време нямаше да е тогава/.
За пример сравнявам със сръбското разузнаване и "Църна ръка" в Босна по това време.

[Mishok]

Кръстю Лазаров



Роден: 1881
Конюх, днес Република Македония
Починал: септември 1944 или 20 януари 1945[1]
Кумановско, днес Република Македония.

Кръстю Лазаров Иванов или Кръстю Кумановски е български революционер, кумановски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Кръстю Лазаров е роден през 1881 година в село Конюх, Кумановско, тогава в пределите на Османската империя. Мести се в Куманово, заедно с майка си и един от братята си. Баща му умира преди раждането му, от по-големите му братя един се заселва в България. Кръстю с брат си и майка си, живее с войводата Ангел Малински, които му се доверява и го използва за куриер.
След Винишката афера бяга в Кюстендил, после се премества в София при по-големия си брат, който през 1895 г. е четник при Антон Бозуков и Димитър Матов. Запознава се с четници на Върховния македоно-одрински комитет като през 1900 г. за пръв път влиза с въоръжена чета в Македония като четник на Юрдан Стоянов.
Четата на Кръстю Лазаров по време на честване на Хуриета в Куманово на 29 юли.
Записва се повторно в чета след Горноджумайското въстание през 1902 г. Четата обикаля силно засегнатия Горноджумайски район като близо до село Ощава води сражение с аскер, в което Кръстю Лазаров е ранен. Четата се изтегля в България през Предела. Лазаров се лекува до пролетта на 1903 г., когато отново влиза в четата на Юрдан Стоянов. Четата се прибира отново в София след обиколка в Пиринско и няколко дадени сражения на турците.

Кръстю Лазаров напуска Върховния македоно-одрински комитет и се присъединява към четата на войводата Никола Пушкаров, с която влизат в Македония и четите на кратовския войвода Димче Берберчето и велешкия войвода подпоручик Панчо Константинов. Основна цел за четата през Илинденско-преображенското въстание е взривяването на железопътната линия Скопие - Велес при село Новачани, където водят многократни сражения с турски аскер. В атентатите на железопътната линия участват и 9 души сърбоманска чета от Поречието. На 9 август 1903 г.(стар стил) при село Дивле срещат четата на Боби Стойчев, при село Сопот дават сражение на турска потеря. Оттеглят се и през Сърбия се прибират в България, където за кратко са интернирани. Преди края на въстанието правят повторен опит за навлизане в Македония, но четата се разпада. След въстанието продължава редовно да влиза с чети в Македония (през 1904 година с тази на Велко Манов), като освен срещу турци вече се сражава и със Сръбската пропаганда в Македония. Към 1907 година е кумановски районен войвода и действа с чета от 8 души[2]. След Младотурския преврат Кръстю Лазаров е легален от 16 юли 1908 г. до коледата на 1909 г., когато бяга в България. След това се връща в Македония и оглавява чета. На 13 юли се сражава успешно с войска при село Тръстеник, което за отмъщение е опожарено и разрушено с артилерия от войската.

До започването на Балканската война той продължава често да навлиза в Македония, като после да се изтегля в България. След обявяването на мобилизация за войната не позволява на сръбски чети да навлязат в Азот. По време на войната е в четата на Тодор Александров.[4] С четата си по време на Кумановската битка с няколко хиляди четници и милиция предприема атака на турските позиции в гръб и пленява тежката артилерия при село Орашец, която пречи на сръбското настъпление през теснината.[5] След превземането на Куманово, назряват проблеми със сръбските окупатори, които издават заповед за убийството му и унищожение на четата му,[6] и Лазаров се изтегля в България. Връща се в Македония нелегален и обикаля Кумановско и Щипско, а в началото на 1913 г. разузнава сръбските военни сили във Вардарска Македония. В Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО.

След войната се установява за кратко в България. Преди и след началото на Първата световна война води агитационна дейност. На 2 октомври 1914 година (стар стил) Кръстю Лазаров е предаден с четата си в село Кетеново, обградени с цената на петима убити, пробиват обсадата на сръбските войски и дни по-късно се спасяват в България.

На 9 юли 1915 година при село Габреш, Кумановско, четата на Кръстю Лазаров отново дава сражение на сръбски войски, в което са убити 9 сръбски войници, а четата не дава жертва. На 27 август в местността Бислим, на 5 километра от Куманово, четата е обградена от три дружини редовна войска с артилерия. След четиридневно сражение сръбските части дава десетки убити и ранени, а жертвите на четата са 12 убити и 7 ранени, включително и войводата.[7][8]

Ранен няколко пъти в последвали сражения Кръстю Лазаров се оттегля и в периода 1915-1918 година се поставя в услуга на българската администрацията и армия. Участва и в потушаването на Топлишкото въстание през 1917 година. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година.[9] След Солунското примирие подпомага изтеглянето на български военни в България.
През 1922 г. Кръстю Лазаров обикаля с редовна чета в Кумановско, но от юли 1924 г. контролът на сръбската граница се засилва, както и този в окупирана Македония. До 1925 г. влизането и обикалянето с чета става много трудно, сърбите начесто поставят засади, след предателства се разкриват и афери. Постепенно намалява масовостта и интензивността на четническите акции, през 1930 г. четата на Кръстю Лазаров е спряна още на границата с Югославия. От септември 1931 г. до май 1933 г. В. Мирчев записва спомените на войводата, като днес се пазят в Централния държавен архив.

След освобождението на Вардарска Македония през април 1941 година Лазаров се завръща в Куманово, като в периода 1941 - 1944 г. се радва на голяма почит от страна на властта и народа.[10] През 1942 година на първото годишно събрание на Кумановското дружество на Илинденската организация е избран с пълно мнозинство за негов почетен председател. Председателят на дружеството Тодор Сопотски прочита следната нота в негова чест:
„ И днес, когато желаната свобода е постигната и великото дело завършено. Илинденци са щастливи да ви виждат здрав и бодър между тех, пожелават ви крепко здраве и дълъг още живот при Велика България и Ви превъзгласяват за доживотен свой почетен председател.[11]

На 15 септември 1942 година в местността Орловец, на 8 km южно от Куманово, на мястото където през 1915 година четата на Кръстьо Лазаров води сражение със сръбска войска е поставен петметров кръст и е организирано поклонение. Присъстват Кръстьо Лазаров и двамата оцелели четници Траян Петров Стойчев и Величко Спасов Механджиев[12].

Лазаров действа като войвода на контрачета бореща се срещу комунистическите партизани[13], с център на действие село Матейче[14]. След установяването на комунистическата македонистка власт в страната войводата Кръстю Лазаров е убит през септември 1944 година без съд и присъда по заповед на сръбския комунист Светозар Вукманович-Темпо заедно с още 47 видни българи, сред които и войводите Тодор Сопотски и Игнат Мангъров. На 14 януари посмъртно Лазаров е осъден на смърт от Военния съд на скопската военна област – Съвет при Кумановския военен сектор като „големобугарин“

Лидерът на ВМРО Иван Михайлов пише за Лазаров:
„ Една истинска жива легенда бе и ще остане името на Кръсто Лазаров, кумановския войвода; легенда, каквато не се среща така често... и множество българи не биха повярвали, че в техната среда е живял подобен герой - колкото недостижим по храброст и преданост, толкова самозаличен по скромност. Към четиридесет и седем сражения бе изнесъл Кръсто против турци и сърби; половината от тях над десет часа всяко... А историята на нашето движение ще му отдели достойно място, за да четат поколенията и укрепват националната си гордост чрез подвизите, вярата и предаността на Кръсто към нацията и свободата. Този българин бе изваян сякаш от гранит...[16]

[Stan]

И като стана въпрос за ВМРО, ето и научното издание на организацията:

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/79#.UZ0P1VIkUSg

Срам и позор зъ бълграските псевдопатриотични и псевдоВМРО - ски партийки. Добре че има истински патриоти в Скопие та дигатилизират Македонски преглед.

ПП. Първият пост няма никакво отношение към историята на Организацията, която е създадена 15 г. след описаните събития, а това име носи от 1919 г.

[Mishok]

Питу Гули и епопеята на Мечкин камен



Героят е възпят в много народни песни, в македонския химн и в ирландска фолк балада.

Едва ли има българин, който да не е чувал известната народна песен „Море пиле, славей пиле“. Но тананикайки си прекрасната мелодия, колцина са тези, които са се заслушвали в текста й и знаят на кого е посветена. Мистерията за това се разкрива чак в третия куплет, в който се пее: „Там се бие славен юнак,/ славен юнак, Питу Гули“.

Дали защото името на героя звучи странно, или защото малко се знае за него у нас, едва ли някой е обърнал внимание, че за него става дума и във великолепната балада „Мечкин камен“ от албума „Източен вятър“ на ирландския музикант Андрю Кенеди „Анди“ Ървайн, изпята в негов аранжимент от... унгарката Марта Себестиен (Гласовитата маджарка изпълнява и култовата начална песен в грабналата девет „Оскар“-а и два „златни глобуса“ холивудска драма „Английският пациент“, б. а.). Макар и изпята със силен акцент, все пак се дочуват на завалян български думите:

„Мечкин камен кръв се лее, там се биат три войводи... Пръв войвода Даме Груев, втор войвода Питу Гули“.
И като капак името на славния революционер – един от видните участници в Илинденско-Преображенското въстание, се появява и в... химна на Македония!

Подобно на Левски, на него е назован и футболният клуб на днешния македонски град Крушево, откъдето той е родом.
Но кой е този герой с необичайна фамилия, за когото днес у нас напомня само една улица в кв. Стумско в покрайнините на Благоевград. И нито един паметен знак. Поне у нас. Защото в съседна Македония негови монументи има издигнати и в Крушево, и в местността Мечкин камен, където намира смъртта си, защитавайки отчаяно, буквално до последна капка кръв, сформираната по време на Илинденско-Преображенското въстание Крушевска република. Нещо повече – предстои огромна петметрова медна негова статуя на кон за близо 120 хиляди евро да бъде издигната точно срещу македонското народно събрание в Скопие!

В интерес на истината, Питу Гули произхожда от влашка фамилия. По данни на прецизния български географ и историк Васил Кънчов в началото на ХХ век населението в Крушево наброява 9350 души, от които българите са 4950. Освен тях в града живеят 4000 власи и 400 албанци християни. Една от битуващите версии за произхода на Питу е, че баща му е албанец, тъй като това име се среща и като албанско, и като румънско. Но надделява мнението, че фамилията Гули е влашка. Но за разлика от много други власи, които се гърчеят и сърбеят, родът на славния войвода се българее.


Питу Гули (в средата) между своите съратници
Мито Мучитанов и Петър Лявра

Едва 17-годишен Питу се включва в националните борби за освобождаване на България от турско робство. През 1885 г. той става част от четата на Адам Калминков, която нахлува в Македония, но е разбита, а младият комита е заловен от башибозука и осъден на 10 години заточение в Мала Азия, 7 от които прекарва в Трабзон.

След излизането си на свобода взима дейно участие в изграждането на структурите на ВМОРО. През 1900 г. отваря кръчма в покрайнините на София, която се превръща в сборен пункт за срещи на комити и емигранти от Македония. Две години по-късно влиза в четата на поручика от Българската армия Тома Давидов. На следващата пролет самият Питу Гули организира своя чета, сбирайки под знамената й селяни от полските села. С нея той нахлува в Македония, като по време на избухването на Илинденско-Преображенското въстание тя е най-многобройната от всички дружини, които взимат участие в него.

Пристигането на Питу Гули в родния му град, докато той е столица на просъществувалата близо две седмици Крушовска република, е колоритно описано от Георги Томалевски, в чийто бащин дом става обявяването на новата република. „Отредът преминава през средата на Крушево по най-тържествен начин. Питу Гули язди върху чудесен светлосив жребец. Той е облечен в червени, обшити със сърма черкезки дрехи. Над венеца от къдрава буйна коса има калпак“ – отбелязва с възхищение писателят, макар по време на тези събития да е само 6-годишен.

Четата спира в местността Гуменя, където местните жители се събират, за да се поклонят и целунат пурпурното знаме, изработено от червена коприна, обшита със златна сърма. В средата на избродирания в центъра му лавров венец проблясва факела на революцията, държан от две стиснати ръце, извезани със златна коприна и символизиращи единството на въстаналите българи.

След редица драматични събития и превратности на съдбата, към града стремително напредва 10-хилядната редовна турска армия на Бахтиар паша, подкрепяна от башибозук и мощна артилерия, войводският съвет решава въстаниците да се оттеглят от Крушево. Но Гули отказва да се подчини на това решение – той се е заклел, че ще се бие на „Свобода или смърт“. И отстъплението не влиза в неговите планове.

Отрядът му се разполага по скалистия висок връх Мечкин камен върху един от склоновете на Баба планина. 70 четника от събралите се тук 240 души са без оръжие. Неколцина от тях разполагат само с брадви. Гули ги заклева да продължат да работят за свободата на родината и ги праща да се приберат по селата си. Така остава със 170 бунтовника край себе си, като знак да започнат боя им дава със своята пушка – единствената къса манлихера в четата.

Озверелите орди на противника нападат от три страни четниците, които геройски отблъскват атаките от 10 ч. сутринта до 19 ч. вечерта, когато започва решителната турска атака. Един след друг вражеските куршуми застигат знаменосеца Георги Димев и заместника му Нове Смугрев. Питу Гули се изправя прав и яростно започва да стреля. Пронизан смъртоносно в гърдите, той пада убит. Смъртта на войводата бележи края на величавата, но кратко съществувала република в Крушево.


Паметникът-чешма, издигнат на Мечкин камък в чест на войводата,
е разрушен по време на сръбската окупация.

Песента „Море пиле“, с която започнахме нашия разказ, се ражда малко след героичната смърт на войводата, като един спонтанен акт на народна благодарност към подвига на този влах, обичал безумно до последния си дъх България. Тя е дълбокият поклон, който българският народ преви пред паметта му.
И тримата сина на този безумно смел борец за свободата и обединението на родината ни тръгват по неговите стъпки. Ташко, известен още като Шула Гули, се сражава през Първата световна война в състава на 11 Македонска дивизия от Българската армия, наследила Македоно-одринското опълчение. Той, подобно на знаменития си баща, загива геройски през 1918 г. в Дойранските сражения.

Драматична е и съдбата на брат му Никола Питу Гулев (Лакя Гули). Той завършва гимназия в София, след което се включва самоотвержено в освободителната борба на македонските българи. Негов приятел е Тодор Александров и когато той възстановява ВМРО, Никола става неин член, като лично се грижи за охраната на лидера й. По-късно го виждаме като войвода във Велешко и родното му Крушево. Само с две думи Ванче Михайлов изчерпателно предава същността на неговата личност:
„Неукротимо смел и предприемчив“.
Но през 1924 г., при една рискована акция, Гулев е заловен във влака Скопие-Белград от сръбските власти и след мъчителни изтезания е убит в Белградския затвор.

Един любопитен момент в неговата биография е, че през 1913 г., носейки пакет с цигари на Пейо Яворов, поетът го моли да му услужи с револвера си. Щастлив, че може да услужи на бившия комита, Никола му дава оръжието си, без да осъзнае, че прави фатална грешка. На следващия ден Яворов се самоубива с него...
Най-малкият син на Питу е Стерю Гулев. През Втората световна война той работи за българската полиция в Крушево. В периода 1941-44 г. градът отново е в границите на България. Но след изтеглянето на Българската армия от Македония, на 6 септември 1944 г., последният наследник на бунтовния род е зверски убит от комунистите партизани.

Длъжници сме както на Питу Гули, така и на неговите синове, чиито сърца до последния си удар са били с обич към България. Дължим им нашето преклонение и съхраняване на паметта за тяхната саможертва, която е ярък пример за истински патриотизъм и родолюбие.

http://www.desant.net/show-news/25165/

[Mishok]

Ето и моите любими герои от ВМРО: Тодор Александров, ученика му и верен последовател супергероя Иван МИхайлов, най-добрият от добрите Величко Керин- Владо Черноземски - загинал геройски в Марсилия.

[messire Woland]

Владо Черноземски - загинал геройски в Марсилия.

Героично? Нещо хубаво ли виждаш в тероризма?

[Kramer]

Атентатът в Марсилия не може да бъде приравнен към терористичен акт като днешните. Липсват "странични жертви".

[Historiker]

Всъщност всичко зависи от гледната точка - героят за един е терорист за други. Както Гаврило Принцип е герой за сърбите, но за австрийците е престъпник.