Берлинският конгрес

[DelaRea]

Пускам тази нова тема, защото виждам, че никъде във форума (а може би и в нета изобщо), няма едно обощаващо мнение написано на едно място и подредено хронологично, как и защо се стига до Берлинският конгрес и до Берлинският договор, който (фактически) полага началото на Третата българска държва. Трябва да се извадят на светло всички факти и да се подредят в своята хронологична последователност. Само така може да се разбере (почти) цялата истина, и да се избегнат уклоните в русофилство, които преобладават в осветляването на този период на нашата история. Едва тогава можем да знаем, кой, какво е предвиждал за България и на кого тя дължи свободата си, а и територията, която и е отредена от Великите Сили.

Преди да се стигне до Конгресът в Берлин, са се случили няколко поредни дипломатически срещи, подписани са редица взаимообвързаващи международни споразумения.

Според мен те са следните:
1. Нотата на Андраши
2. Берлинския меморандум
3. Райхщадсото споразумение
3. Българският проект
4. Цариградската конференция
5. Будапещенската конвенция
6. Лондонският протокол
7. Сан Стефанския договор
8. Англо-руското споразумение
9. Англо-австрийското споразумение
10. Берлинският договор

Довечера ще седна и ще ги опиша по-подробно, от началото на кризата през пролетта на 1876-та, до нейният край с подписването на Берлинският договор през лятото на 1878 г.

---------
П.П.
Слагам тази тема в раздел Нова история, защото смятам, че с това наистина започва новата ни история, но ако модератора прецени, нека я прехвърли във Възраждане.

[DelaRea]

Нотата на Андраши

Разгромът на въстанията в Босна, Херцеговина и България и последвалата сръбско-черногоро-турска война окончателно раздвижват дипломацията на Европейските Велики сили. Източният въпрос навлиза в нова фаза от своето развитие. И в Лондон вече са наясно, че за да се предотврати нова руско-турска война, Портата трябва да бъде притисната за по-сериозни и действителни реформи в християнските си вилаети.

След съгласувани действия на Петербург, Виена и Берлин, австро-унгарският външен министър граф Гюла Андраши поема задачата да връчи на Високата Порта дипломатическа нота, подписана от всички европейски държави участници в Парижкия мирен договор от 1856 година.
Тя става известна като Нотата на Андраши.

През декември 1875 година, нотата на Андраши била съобщена с такова съдържание на страните, подписали Парижкия договор.
"Трите двора, автроунгарският, руският и германският, след като размениха гледищата си, се съюзиха, за да приложат заедно усилията си за умиротворяване на..."
В нея се настоява и предлага проект за незабавни реформи в Босна и Херцеговина. По важните искания в нея са:
свобода на вероизповеданията,
премахване на досегашната система за изкупуване на данъците,
въвеждане на преки данъци за задоеволяване на местните нужди,
улесняване на християнското население при покупката на земя,
назначаване на смесена комисия от мюсюлмани и християни, която да осигури изпълнението на тези реформи.

По този повод Бисмарк подхвърля на руския посланик в Берлин Убри, че турските реформи са нещо неизпълнимо.

Нотата на Андраши, получила одобрението и на английското правителство, била връчена на Високата Порта на 3-ти януари 1876 година от посланика на Австро-Унгария граф Зичи. Руският и германскияте посланици - граф Игнатиев и де Вертер, се явили заедно при Великия Везир Махмуд Недим паша, за да защитят клаузите на нотата.

На 13 януари 1876 г. Високата Порта съобщила с нота на ВЯеликите сили, че се съгласява с техните искания с изключение намерките, отнасящи се до преките данъци. Османското правителство обещало отпускането на известни суми от дъжавния бюджет на Босна и Херцеговина.

[DelaRea]

"Берлинският мемрандум”

След априлското въстание и зверствата при неговото потушаване, представителите на трите страни отново обсъждат мерки, с които да предовратят кланетата. По същото време в Солун мюсюлмански фанатици убиват френския и германския консул.
По предложение на руският канцлер Горчаков, канцлерите на трите съюзни христянски Империи, на 13-ти май 1876 година, подписват в Берлин нов документ, който в общи линии повтаря „нотата на Андраши”, но по искане на руския канцлер, трябва да има по-заплашителен и ултимативен характер. В него трите страни обещавали да направят енергични ппостъпки пред султана да изпълни реформите и да се прекратят репресиите срещу въстаналите райони в продължение на два месеца. Документът завършва с предупреждението, че ако примирието не осигури мир, ще се вземат "други и по-резултатни мерки".

Пак по искане на Горчаков, документът е предложен и на останалите Велики сили, за да бъде ангажиран целия „европейски концерт” от палката на „руския диригент”. Те слагат подписите си и той, вече като „Берлински меморандум” е връчен на Портата.

Бисмарк охотно подкрепя Горчаков, защото, ако Портата откаже да го изпълни, Русия вече се ангажира с по-твърдо поведение и неминуемо ще се стигне до военна развръзка.
Берлинския меморандум получил подкрепата на Франция и Италия, но Великобритания наложила вето. Когато на 19 май лорд Дерби съобщил за това, френското външно министерство определили британското становище като "Обществено бедствие".
От своя страна, в Константинопол бил извършен преврат. Великият везир Махмуд Недим паша, (наричн на шега "Немидов", русифил и личен приятел на граф Игнатиев) бил заменен с младоосманеца Мехмед Рушди паша, който заедно със своя съмишленик Мидхат паша и с военния министът Абдул Керим паша, заменят султан Абдул Азис с неговият психично болен племенник Мурад V. Новото османско правителство, по внушение на Лондон, отхвърля меморандума.
Няколко дена по-късно, на 4-ти юни Абдул Азис се "самоубива" в затвора. По късно се доказва че е убит от заговорниците.

[DelaRea]

Райхщадско споразумение

Военните действия между Османската империя и Сърбия и Черна Гора също принуждават Великите сили да побързат с преговорите помежду си, понеже има реална опасност процесът да стане неконтролируем.
Много скоро след това - от 26 юни до 8 юли 1876 година Александър II и княз Горчаков се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и с канцлера граф Гюла Андраши.

Срещата се провежда в замъка Райхщад, откъдето произлиза и името на постигнатото между тях споразумение - Райхщадско споразумение. Всъщност до подписване на официален общ документ така и не се стига, но от документацията останала от този период се вижда, че въпреки съществуващите различия е постигнато някакво споразумение за бъдещата политическа карта на Балканите.

Преди всичко Споразумението, останало с два различни екземпляра на руски и на немски език, предвижда неутралитет на двете Велики Сили в започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя.
При евентуална победа на империята се предвижда възстановяване на статуквото и административни реформи в Босна и Херцеговина.

Според руската версия при една военна победа на двете славянски държави, те трябва да получат голяма част от Босна и Херцеговина, а останалата част от двете провинции да премине към Австро-Унгария.
Според австрийската версия, Сърбия и Черна гора получават само малка част от Босна и Херцеговина, докато по-голямата част преминава към Австро-Унгария.

Що се отнася до съдържанието на документа за населената с българи част от Турция, също има някои различия.

В австрийската версия се съдържа искането Русия да не подпомага образуването на голяма славянска държава на Балканите. От своя страна, Австро-Унгария се съгласява Русия да получи Южна Бесарабия, която й е отнета съгласно Парижкия мирен договор от 1856 г.

Според руската версия, при един евентуален военен разгром на Османската империя, България и Румъния трябва да образуват независими княжества, а според австрийската – само да получат автономия в рамките на Османската империя заедно с Албания. Предвижда се също Гърция да получи Тесалия, Епир и Крит, както и възможност Цариград да стане свободен град.
Въпреки известните различия между двете копия на споразумението, важното е било в случаят, че за първи път се появява изобщо вариант за свободно бъдеще на България. Това поставя началото на европейският стремеж тази страна да стане независима от опеката на султана. В този момент това се превръща в приоритет на руската външна политика на Балканите, но е прието за добра цел и от другите дипломации на Европа.

За да се довърши започнатото делене на европейските територии на Османската империя между Русия и Австро-Унгария, на 5 август руският външен министър Горчаков предлага свикване на европейска конференция за Източния въпрос. в Константинопол.

[DelaRea]

Българският проект

Когато се възстановява в навечерието на Цариградската Конференция българската емиграция се трансформира в БЦБО (бившите млади) и в БНЧН (старите).

БЦБО било съдадено от Славянските комитетри в Русия, които поели издръжката на организацията. За нейн почетен председател бил избран Бладимир Йонин - руски представител, а за предсердател - Киряк Цанков. В тази организация, създадена с цел да обедини двете крила на емиграцията, постерпенно надделялили млади.

На 18 ноември БСБО свикало Народен Събор в Букурещ ( напрактика, това е първиоят български парламент). При особено приповдигната атмосфера била изработенава програма за създаване на автономна българска държава, чиито граници надхвърлят тези на Българската Екзархия като включват: земите от устието на р.Тимок по Дунав до Килийския ръкав, брегът на Черно море южна от Мидия, по р.Еркене до вливането в р.Марица, от устието на последната до Орфанския залив, през Атонския Халкидики до Солунския залив, по р. Бистрица, Гревенска река, гр. Струга, р. Лума (приток на Бели Дрин), връх Кораб на Шар планина, р.Лепеница, река Ситница, река Ибър до гр. Митровица, границата между Сърбия и България по р.Тимок. Повечето от половината територия на Косово, се припознава от авторите на проекта като българска.
Тази карта по-късно стои в оснавата на предложения от княз Черкаски, граници на Българското княжество.

[DelaRea]

Цариградската конференция

Конференцията е открита в Константинополис на 23-ти декември 1876 година. Всяка страна е представена, както следва:
Османската империя – Савфет паша, министър на външните работи и Едхем паша – посланик в Берлин,
Германия – барон Вертер, посланик в Истанбул,
Австро-Унгария – граф Зичи, посланик в Истанбул, барон Каличе, извънреден пратеник,
Русия – граф Николай Игнатиев, посланик в Истанбул,
Великобритания – маркиз Солзбъри, английски министър, Хенри Елиът, посланик в Истанбул,
Франция – граф Бургоан, посланик и граф Шодори, извънреден пратеник,
Италия – граф Луиджи Корти, посланик.

Руската програма на граф Игнатиев има два варианта, минимален и масимален. В максималният се предвижда автономия на Босна, Херцеговина и България, като за гарантирането му се налага временна окупация на областите от Австро-Унгария и Русия. Минималният вариант не предвижда окупация.
Английският представител Солзбъри приема руския минимален вариант. Границите на Българската област трябва да съвпадат с границите на Българската Екзархия, който е единствения легитимен израз на българската нация в момента. Първоначалният руски вариант е изработен от княз Церетелев и от американския журналист Юджийн Скайлър (женен за рускиня)
Според него България трябва да е една автономна област, в която да влизат:
целият Дунавски вилает,
целият Софиския вилает,
от Сливенския санджак и Пловдивския санджак се изключват каазите Султан-Ери и Ахър-Челеби,
Скопския санджак,
Битолския сандажак и
трити северни каази на Серския санджак (каазите Неврокоп, Мелник, Струмица).

По настояване на Англия, България се разделя на Западна и Източна автономни области, с центрове София и Търново.
Източната област (вилает) е съставен от санджаците:
Тулчански, Варненски, Русенски, Търновски, Сливенски,
Пловдивски (без Султан-Ери и Ахър-Челеби) и каазите Каръклисе (Лозанград), Мустафа паша (Свиленград) и Казълагач (Елхово).

Западната област (вилает) обхваща санджаците:
Видински, Нишки, Софийски, Скопски,
Битолски (без двете най-южни каази кайляри и Кожани),
трите северни каази от Серския санджак (Неврокоп, Мелник, демирхисар) и каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.

За основа на етническото разграничаване се използвала съставената от Кипер, етнографска карта на Балканите.
Общата площ на двете области (вилаети) обхваща 175 834 кв.км.
Начело на всеки вилает трябва да има християнин генерал-губернатор, подпомаган от народно събрание. В съдилищата и администрацията ще се употребява български език, както и турски. Игнатиев приема без възражения.

Границите на предвидената българските автономни области, предвидени от решенията на Цариградската конференция почти съвпадат с границите на учредената от султана още през 1870 г. Българска Екзархия. Великите сили не оспорват обхвата на българската етническа територия в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, но я разделят на части по вертикала — Източна и Западна, само за да предотвратят създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров, което било недопустимо с оглед на техните интереси, основно за Австро-Унгария и Англия. Германия няма претенции към границите на България.

За Босна и Херцеговина също се предвижда местна административна автономия, като на България.

[DelaRea]

Будапещенската тайна конвенция

Но в Цариград Лондон прилага неочакван подмолен трик. Чрез своя втори представител на конференцията, посланика си в Турция Хенри Елиът, английската делегация отказва да подпише крайният вариант на постигнатото споразумение, с което фактически обезсилва и подписа на лорд Солзбъри. Така конференцията се проваля и всичко остава в сферите на пожеланията.

Причината за това е, че виждайки сговорчивостта на Игнатиев, английският премиер Бенджамин Дизраели се убеждава в нежеланието на Русия да воюва. Това вече го успокоява и той смята, че не са необходими такива отстъпки. Без знанието на Солзбъри той нарежда на Елиът да провали преговорите, като прикани и Турция да не изпълняват решението на конференцията.
С театрален жест султанът дарява поданиците си конституция, която като „подарък от небесата”, дошла точно по време на Курбан-байряма, която гарантира правата на християните и смята въпроса за приключен. Руската дипломатическа мисия се проваля изцяло. Съвсем ясно е, че това ще изостри още повече руско-турския конфликт.

На 15-ти януари.1877 година, предвид променилата се обстановка и очертаващото се военно развитие на Източния въпрос, Русия и Австро-Унгария се договарят за бъдещето на Балканите на среща в Будапеща и подписват тайна конвенция.
В случай на руско-турска война, Австро-Унгария се задължава да не встъпва в съюз с Англия и Франция за защита на Турция. Австро-Унгария си запазва правото сама да реши кога и как да вкара войските си в Босна и Херцеговина, без това да бъде солидарен акт със завземането на България от руските войски. (като по този начин Австро-Унгария отклонява предложението на Русия за съвместна война срещу Турция).

Уточнява се военните действия да не се разпространяват върху териториите на Румъния, Сърбия и Черна Гора.
Предвижда се Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина, без частта, която се намира между Сърбия и Черна Гора, а Русия да си върне Бесарабия с граница от преди 1856 г.
В случай на разпад на Турция, не трябва да се създава голяма и сплотена славянска държава, а България, Румелия и Албания биха могли да станат независими държави.
Тесалия, част от Епир и о-в Крит да се присъединят от Гърция. Константинопол ще стане свободен град.

[DelaRea]

„Лондонския протокол”

Твърде интересно е поведението на Бисмарк. Пред руския посланик в Берлин – Убри, той демонстрира съюзническа лоялност, като го уверява, че Германия ще предупреди Англия да не пречи на Русия да накаже Портата. Той: "не се съмнявал във високите качества на руската армия. Ако Русия реши да воюва, можела да разчита на Германия, която не била вчерашната Прусия. Сега не е възможно да се повтори Австрийската измяна, както през Кримската война, ако Австрия все пак реши да предприеме някакви контамерки....германските оръдия щели да имат думата! Докато е той е канцлер на Германия, втора Кримска коалиция не може да бъде възможна!"
В Петербург коментират речта му, като на „велик изкусител в пустинята”. Министърът на финансите Райтерн отбелязва, че Бисмарк тласка Русия към война с Турция, за да има възможност да се справи с Франция.

Уверен, че всеки момент Русия ще обяви война на Турция, през януари Бисмарк 1877 г. започва шумна антифренска кампания. Англичаните, уплашени за сигурността на съюзника им Франция, уведомяват Петербург, че са склонни на отстъпки. Руската дипломация се хваща на английската въдица. Русия не бърза да прибегне до военното разрашаване на конфликта. В началото на 1877 г., граф Игнатиев е изпратен на обиколка по европейските столици. Той предлага на силите, подписали решенията на Конференцията, да съставят втори документ, с доста по-скромни претенции, които напомнят на Портата да изпълни обещанията за реформи в България, Босна и Херцеговина и да отстъпи предвидените околии на Черна Гора.
В противен случай, Силите си запазвали правото сами да решат, как да осигурят благосъстоянието на християните в Турция.

В Берлин е приет радушно от Бисмарк, въпреки, че самият граф Игнатиев като панславист, мрази Германия. Германският канцлер подписва нотата, но му намеква, че изобщо не вярва в нея, според него Портата няма да я изпълни. Отностно „съвместните действия”, той дава ясно да се разбере, че Германия не би жертвала и пфенинг за балканските работи, или костите на нито един померански гренадир.
Игнатиев му отвръща със солен сарказъм:
„Само с Вашата енергична и безрезервна подкрепа на нашата дипломатическа инициатива, Вие ще можете да затворите устата на всички които говорят, че Бисмарк иска да ни вкара във война с Турция, за да предизвика общоевропейски конфликт”.
Бисмарк му отговаря в същия тон:
„...като искрен приятел на Русия, той не можел да ни съветва на всяка цена да избегнем войната, защото това означавало да загубим окончателно своя престиж, не само на Изток (на Балканите) но и в Европа”, пише в спомените си граф Игнатиев.

Въпросната нота е подписана последно в Лондон и затова носи името „Лондонски протокол”. Тъй като има общо взето пожелателен характер, Дизраели със злорадство отбелязва, че чрез него Русия си е осигурила „златен мост” за отстъпление с достойнство, от деликатното положение в което сама влязла. Това е неговата дипломатическа отстъпка. Той не вярва, че Русия ще се реши и на последната стъпка.

Бисмарк много скоро разбира, че е направил грешка с прибързаната и шумна антифренска кампания. Англичаните са успели да използват Русия, която по всякакъв начин се стреми да избегне войната. Веднага след това, антифренската кампания заглъхва.
Като виждат, че от Берлин бият отбой и няма заплаха за Париж, англичаните подучват Портата да не гледа сериозно на Лондонския протокол, тъй като Англия стои зад турците. Естествено в Константинопол са щастливи от подобна развръзка и отхвърлят въпросния документ. Но притисната от общественото мнение и от срутилият се „златен мост” на остъплението, Русия е изправена пред дилемата, дали да покаже своето поражение и да се дискредитира в очите на балканските християни, а като Велика сила, да олекне и пред Европа, или да наложи волята си със сила. Като уважаваща себе си Империя, Русия няма друг избор, освен да „извади меча от ножницата”.

[DelaRea]

Война на честта

В крайна сметка, думите на Бисмарк се сбъдват. Новата руско-турска война е преди всичко „война на честта” която Русия е принудена да води, въпреки нежеланието си, а не предварително разчетен поход за завладяването на Проливите и България!

Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ²² са показателни за сложното положение, в което се оказва Русия:
"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите...”.

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12/24.04.1877 г. мотивите на Милютин са приети, и император Александър ²², оповестява манифест с който обявява война на Турция.

Русия сключва и споразумение с Румъния, което и осъществява правото да атакува турските владения от румънска земя, включително и си осигурява действия на съюзни румънски войскови части. Така започва Руско-турската освободителна война.

[DelaRea]

Между Сан Стефано и Берлин

...и завършва победоносно с подписването на прелиминарния мирен договор с Османската империя. Драмата е там, че когато го е подготвял и подписвал, руският представител граф Игнатиев изобщо е нямал понятие за предварителните договорки с Австро-Унгария. ЗАтова той е изработил такъв документ, който първи ужасява турците, които решили че Европа е решила веднъж за винаги да приключи с тях, но и пшо-лошо - разсърдва Виена, понеже всичко, което е било предварително договорено в Райхщад и Будапеща сега го няма.

Основните положения са две и те са много ясни и прости
1. Босна и Херцеговина минават към Австро-Унгария
2. България се освобождава в две автономни части (както е по решенията на Цариградската конференция, в чието име се води войната).
Граф Игнатиев прави точно обратното - максимално голяма България, неопределено дълъг срок на руска военна окупация.

Русия се е ангажирала прекалено много преди войната с волята на останалите Велики сили при уреждане въпроса за Балканите. Съвсем правилно, след Цариградската конференция, Бисмарк съветва посланика Убри, че „руският двор напразно се позовава толкова много на Европа и поставя в зависимост от нея изхода на несъгласията си с Турция. Какво е това Европа? Това е едно неопределено и отвлечено понятие”, смята канцлера и при това с пълно основание, защото ако самият той се беше поставил в зависимост от мнението на Европа, Германия никога нямаше да се обедини от Прусия!

В Лондон наричат Сан-Стефанска България „гротестна”. Тя заплашвала съществуването на Европейска Турция. Според лорд Дерби, дори и възникването на каквато и да е България е неприемливо за Англия, тъй като заплашвала целостта на Турция.
В Париж са загрижени най-вече за съдбата на гърците.
Във Виена, Андраши е раздразнен, че Сан-Стефанския договор не му поднася на тепсия Босна и Херцеговина и нарушава предварителните спорзумения, затова той е за неговото ревизиране. По-този повод, по-късно на конгреса, Бисмарк казва на италианския представител Корти, че Босна и Херцеговина е печено гълъбче, което Австия иска да глътне, но чака само да подхвръкне към устата и.
В Берлин, едниствена от всички европейски столици, средите около Бисмарк, го приемат без възражение.

Русия принципно се съгласява договорът да бъде преразгледан на европейски конгрес, но първоначлано заявява, че не ще се съгласи за промяна на постигнатите граници, а само с други принципни изменения.
В Англия категорично отказват такива условия и Дизраели показва, че е готов и да се стигне до война с Русия. Започва усилване на гарнизоните в Гибралтар и в Малта и прехвърляне на колониални сили от Индия.

[DelaRea]

Английският посланик в Берлин, О.Ръсел поставя пред Бисмарк въпроса, как ще се държи Германия при англо-руска война. Канцлерът отговаря с контравъпрос: „А защо ми задавате такъв въпрос, за да ме ангажирате във ваш интерес, или да се застраховате от евентуална враждебност от наша страна?”. След това веднага уведомява Убри за английското предложение, като смята, че Англия сама никога няма да се реши да воюва, затова преди всичко Русия трябва да се споразумее с Австро-Унгария.
Руският посланик в Берлин пише в своето донесение: „Бисмарк ме съветва да не тласкаме Австро-Унгария в обятията на нашите врагове, а да я съблазним с отстъпки. Аз не вярвам – казва той, че вашите различия с Австрия са толкова големи, защо не оставите Виена да си чука главата със западната част на Балканите?”.

Император Александър ²² също проявява неотстъпчивост. Той обмисля военно разрешние, като се окупира Босфора и Дараданелите преди идването на английската флота, и англичаните да не се допуснат в Черно море. Но струпваните на турски сили около Константинопол и обезпокоителното поведение на Австро-Унгария, отрезвяват руския елит. За да се излезе от ситуацията, трябва де се прибегна до услугите на Бисмарк за двустранен съюз, който така охотно предлага, само срещу антифренска подкрепа. Това е и крайната цел на германския канцлер, преследвана от сложната му игра с „Източния въпрос”. Но точно това Горчаков се стреми всячески да избегне. Затова граф Игнатиев е изпратен във Виена да търси компромис с Андраши.

Евентуалното споразумение с Австро-Унгария открива възможности за една неделима и по-голяма България до река Вардар на югозапад и с излаз на Бяло море на юг. В основата на тази еволюция в австро-унгарската позиция стои отново натискът на Бисмарк. Още преди Берлинксият конгрес, Бимсарк заявява, че като съюз, трите Империи трябва да имат обща позиция пред конгреса която да защитават заедно. Канцлерът иска по този начин да съхрани политическия механизъм който сам е създал. Прекомерното изостряне на австро-руския антагонизъм ще го разруши, което не е желателно за глобалните му интереси. Бисмарк се опасява и от възможното австроунгаро-английско сближение на антируска основа, което също е нежелателно за Германия. Нещо повече, когато Андраши, чиято антируска позиция е стигнала до крайност, пита Бисмарк, би ли се включил в една война срещу Русия, канцлерът го хванал за реверите, вдигнал го във въздуха и му казал да си избие подобни мисли от главата, “Наполеон също влязал в Москва, но Русия продължи да съществува и разгроми империята му. Ако австроунгарските войски влязат в Москва, то Русия пак ще си остане Русия. А ако руските казаци влязат в Будапеща и Виена тогава Хабсбургската империя ще бъде напълно ликвидирана!”
Самият Андраши, пише в спомените се че в този момент е имал чувството че ще бъде удушен.

[DelaRea]

Първоначално Бисмарк е и против Европейска конференция, за която толкова държи Андраши, но от която най-много ще се възползва Англия. Едва когато Русия изявява желанието си, той се съгласява, включително по изрично руско настояване, Германия да бъде домакин.

Граф Андраши също проявява отстъпчивост, като се съгласява за една по-голяма България в границите определени в Сан-Стефано, но на запад до линията Враня-Орфанто (устието на Струма) с излаз на Бяло море. Под натиска на Бисмарк той склонява границата да се измести още по на запад, до река Вардар. За сметка на това обаче австро-унгарските контрапретенции са максимално да се намали териториално разширение за Сърбия и Черна Гора и не подлежащото на коментар заемане на Босна и Херцеговина, плюс Новопазарския санджак до Косовска Митровица.
Граф Игнатиев от своя страна предлага разделяне на България по начин подобен на определения от Цариградската конференция, със запазване на западната граница непроменена. Това не се приема от Андраши. Той иска България до Вардар, без Лозенградско, което да се върне на Турция и автономна област, която да включва останалата част от Българска Македония със Солун като център. В тази автономна област, да се назначи християнин за генерал-губернатор. Андраши вижда в този план, създаването на област в Западните Балкани, които след анексията на Босна и Херцеговина, ще попаднат под влиянието на Виена, а Солун ще се превърне в пристанище използвано най-вече от Австро-Унгария.
Но за Игнатиев подобно съглашение е неприемливо, тъй като се ощетяват интересите на Сърбия и Черна Гора, както и изобщо на славянството, предвид окупацията на Босна и Херцеговина.

Новите австроунгарски предложения са отхвърлени и Горчаков отново отправя настойчиви молби към Бисмарк за още по-голям натиск върху Виена. Но Бисмарк отказва по-голям натиск, тъй като следвал принципа на реципрочността, Германия ще направи за Русия това, което Русия направи за Германия в 1871 и 1875 г.: „Руските обвинения за недостатъчна подкрепа са неоснователни. Надавям се че Горчаков не е забравил как той ни „помогна” през май 1875 г., когато ние се нуждаехме от руска помощ срещу Франция. Тогава той застана на френска страна, а сега иска от нас да водим едва ли не война с приятелска нам държава в името на руските интереси. С подобно искане, при сегашното положение на нещата (отхвърления от Русия двустранен съюз) ние не можем да се съгласим. Той трябва най-после да понесе последиците на своята собствена политика”.

[DelaRea]

Германският канцлер иска да използва неблагоприятната ситуация в която затъва Русия, като начин да отстрани опонента си Горчаков от власт, защото пределно ясно е че причината за руските нещастия са точно в погрешната му политика. Въпреки това чрез германския посланик във Виена, Щолберг, канцлера отново призовава Андраши към отстъпки, като му се подчертава, че сегашните искания на Австро-Унгария далеч надхвърлят, това което сама е подписала в Райхщад и Будапеща. В отговор, Андраши откровенно признал, че моментът, когато Русия е заплашена от Англия е много подходящ за изнудване, затова Виена ще търси по-висока цена от Петербург.

От Петербург вече молят Бисмарк за арбитраж в спора им с Виена, но неговата позиция е непроменена и почива на принципа България до Вардар, като Източните Балкани са в сферата на Русия, Босна и Херцеговина и Новопазарско за Австро-Унгария, с автономна Македония под австрийско влияние.

В част от руското общество правилно се оценява, благоприятното положение на Русия, създадено от Бисмарк, което и е позволило да воюва. Но от друга страна се подценяват амбициите на Виена за владеене на Западните Балкани, което се превръща в непреодолима спънка в руската позиция която иска непостижими неща!

[DelaRea]

Англо-Руско споразумение

Горчаков тръгва на по-рискован вариант, свързан със споразумение с Англия. То предлага възможности точно в обратния смисъл. Английското правителство не възразява срещу териториалното разширение на Сърбия и Черна Гора, обещава да не подкрепя амбициите на Австро-Унгария за Босна и Херцеговина, но за сметка на това настоява България да се раздели на две части, а Българското княжество да се ограничи само в територията на север от Стара планина, като западната му граница е река Искър. Автономната област Румелия, няма да достига до Бяло море, а на запад – не по-далече от поречието на Места, останалото се връща на Турция.
Нещо повече, Англия е против връщането на Южна Бесарабия на Русия, но няма да се противи, ако конгресът одобри анексията и, също настоява Русия да се откаже от района на гр.Базид в Армения, отстъпен и от Турция и граф Игнатиев да бъде изключен от участие в конгреса, което е грубо нарушаване на всякакви дипломатически норми. На Игнатиев не се дава право да защити своя договор, който ще се обсъжда, с което в Петербург се съгласяват, тъй като страха от „нова Кримска война” е много силен. В същото време Дизраели открито шантажира Петербург, тъй като английският парламент е гласувал против война с Русия, а една военна авантюра би му струвала премиерското място, от което би се възползвал противникът му Гладстон, известен с крайните си антитурски настроения.

След продължителни и драматични преговори в Лондон царското правителство възприема втория вариант - за споразумение с Англия. То преценява, че този вариант е по-изгоден, защото дава възможност на Русия да запази позициите си не само в източната, а и в западната половина на Балканския полуостров, т.е. Сърбия и Черна Гора да не бъдат ощетени.

С подписаното в този смисъл тайното англо-руско споразумение на 30.05.1878 г. в Лондон, фактически Русия със собствените си ръце, окончателно унищожава Сан-Стефанския договор и точка по точка предрешава постановленията на Берлинския конгрес.

Сравнявайки австрийското и английското предлежение, Милютин пише в своя дневник: „Излиза че Англия предлага линията която отделя България от Македония (както предложи Андраши), обаче Андраши допускаше България до Егейско море и не искаше разделянето и на две части. Следователно английските условия на които се съгласяваме са още по-тежки по отношение на България. Единствената ни утеха е, че Англия не лишава Черна Гора от море и ни остъпва Батуми” (но пък лишава Русия от Баязид и Алашкирската долина, а Австро-Унгария няма претенции за руско-турската граница в Азия)

[DelaRea]

австро-английското споразумение

Англия вече е с развързани ръце, поради което още на 06.06.1878 г. (пет дена след руско-английското споразумение) подписва друго тайно споразумение с Австро-Унгария, за съвместни действия на конгреса срещу Русия, като Англия обещава да подкрепя Виена за Босна и Херцеговина и всички останали въпроси. Така руската дипломация сама влиза в капана на Англия, поради собствената си обърканост и непоследователност.

Бисмарк е уведомен за подписаното споразумение от Шувалов, който на връщане от Лондон, гостува в дома на канцлера. Той е раздразнен от подобно развитие, тъй като Русия за пореден път отклонява съветите му и вече излиза извън рамките на съюза на Тримата Императори. По повод молбата на Шувалов за съдействие и подкрепа, както и германско домакинство за конгреса, той казва, че не може да бъде повече русин от самите руснаци !

При тази обстановка той може да предложи конгресът да се състои в Берлин или някой друг германски град (обсъждат се Баден-Баден, Бреслау, Дрезден) на съюзна територия, приема и изричното желание на Петербург, той да го председателства, но по въпросите за Босна и Херцеговина ще подкрепи Австро-Унгария, по останалите Русия, но да не очакват от него нещо повече от това което предварително е залегнало в споразумението с Англия.