Обявяване на Независимостта - 22 Септемврий 1908 година

[Parabellum]

На този ден през 1908 г. при изключително тържествена обстановка в историческата Иван-Асенова църква Св.Четиридесет мъченици и на старопрестолния Царевец е обявена независимостта на България.

На този ден преди 95 години пред развълнуваното множество кънтят мощно камбаните и ехти топовният салют.

[scharfschutze]

22 Септемврий 1908 година

Честит празник на всички Българи и на тези, които се чувстват такива!

[Parabellum]

Честит празник и от мен.

[/siz]

[Imperial]

[ISTORIK]

Честит празник на всички - и от мен!

[ISTORIK]

22.09.1908 г. - Обявяване на независимостта на България

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. и е призната от Османската империя и Великите сили през пролетта на 1909 г. Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост. Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истабул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Българското правителство използва момента, конфискува жп-линията и обявява независимост на 22 септември. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С решаващата помощ на Русия са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. европейските правителства признават независимостта. България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.
---

Волята за независимост - модерната черта на българската следосвобожденска идентичност

94 години от обявяването на Независимостта на България (22.09.1908 г.)
Обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. е сред забележителните събития в новата българска история. Постепенно преодоляло еуфорията от Освобождението, в началото на ХХ в. българското общество поема с бързи стъпки по пътя на Модерността. Този път е свързан с важният акт на Независимостта - вратата, през която България преминава, за да се нареди сред останалите равноправни страни в европейския свят. България и българите издържат с отличие важния изпит на Историята, чийто поуки трябва да помним и днес, когато отново търсим своето място в духовното и политическо пространство на Стария континент. Нека се върнем към събитията, които са вълнували сърцата и умовете на нашите предци в онези паметни мигове.

Обявяването на Независимостта формално започва с младотурската революция от юли 1908 г. Промените в Османската империя стават повод за катаклизми в съществуващите политически отношения в Европа. Става ясно, че установеното на Берлинския конгрес статукво подлежи на неизбежна промяна, част от която се явява и актът на прокламиране Независимостта на българското княжество. Каква, накратко, е неговата предистория?

В историографията се спори чия е инициативата за обявяването на Независимостта. Малцина знаят, че дипломатическият представител на България в Цариград Иван Гешов пръв предлага решителни действия за скъсване отношенията на зависимост и постигане на бленуваното национално обединение. Удобен повод за стъпки в тази посока е фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на турския султан (30 август 1908 г.). Основен аргумент на турската страна е, че той не е представител на суверенна държава, макар че от десет години български дипломат редовно присъствал на приемите на султана. Реакцията на нашето външно министерство е мигновена и Гешов е отзован от Цариград. Усещайки надигащите се настроения сред българския политически елит, руската дипломация съветва българите да изчакат "Австрия да започне първа", т.е. с очаквания анекс на Босна и Херцеговина тя първа да наруши Берлинския договор.

Едно събитие катализира действията на българите. Става дума за стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски капиталисти. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация. Стига се до там обаче, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират, но безрезултатно. Княз Фердинанд не одобрява деянието, а отговорността за него изцяло се поема от правителството, начело с Ал. Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за суверенитет.

На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта да изпревари това събитие и да бъде на 22 септември във Велико Търново.

Независимостта е прокламирана в тържествена обстановка в Иван-Асеневата черква "Св. Четиридесет мъченици" и на старопрестолния Царевец. Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише: "Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с "честито Царство" и вика "ура"… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг."

В манифест към българския народ, прочетен по повод обявяването на Независимостта, се изтъква вярата, че "този акт ще намери одобрението на великите сили", а отношенията с Османската империя, охладени в резултат на премахването на формалния васалитет, ще бъдат издигнати на по-високо равнище и ще придобият приятелски характер".

Така 30 години след Берлинския конгрес България логично заема полагащото й се място сред независимите държави в Европа. Въпреки че тя вече е постигнала своята политическа и икономическа свобода, с това смайващо действие е завършен дългият процес на възраждане на българската държава. С този акт е показано на света, че нито унизителните клаузи на Берлинския договор, нито чуждите интереси са в състояние да подтиснат стремежа на един народ към независимост. Всеки българин с чувство на гордост трябва да запечата в съзнанието си тази дата, защото както Съединението, така и провъзгласяването на независимото Царство България, според думите на тогавашния министър-председател Александър Малинов, е "дело, чисто българско, продиктувано само от български чувства и български интереси".

Георги ВЛАДИМИРОВ
---

ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА, ЦЕНАТА И ПАМЕТТА НИ…

Борислав Гърдев

При честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.

Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

Благоприятният конюнктурен повод се появява през лятото на 1908 година с избухването на младо-турската революция (11 юли) и възстановяването на Конституцията на Османската империя от 1876 година (23 юли). Инициативата за форсиране обявяването на независимостта принадлежи на премиера демократ Александър Малинов, който сондира становището на монарха чрез серия от разговори между 23 и 26 август.

Към благоприятните обстоятелства добавяме дипломатическият скандал с българския агент в Цариград Иван Ст. Гешов на 30 август, когато не е поканен на приема от турския външен министър Тефик паша, с цел да подчертае васалния му статут, както и с избухналата на 5 септември стачка на Източната жп линия в Турция, която се пренася и върху частта й на българска територия. В тези напрегнати дни е от значение подкрепата за родната кауза от поне една от Великите сили. Фердинанд я получава във Виена на 11 септември. Следва изборът от правителството на подходящия момент за обявяване акта пред българското общество с цел спечелване на максимална популярност и одобрение. В този аспект случилото се в Търново на 22 септември 1908 година е ритуално-спектакловият финал на един етап от борбата за признаване на българската независимост. В целия ритуал на 22 септември и особено при прочитане на манифеста от монарха в църквата "Св. 40 мъченици", завършващ с възгласа "Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!" има много показна пищност, но и връзка с традицията, с историческото ни минало, с уважение към чувствата на сънародниците, зад които се крие трудът и опитът на плеяда дипломати и политици, борили се още дълго и упорито, докато на 6 април 1909 год. "прогласената във Велико Търново независимост е получила най-после одобрението и признанието на Великите сили и нашите съседи" (Ал. Малинов).

Второ, с обявяване на независимостта е свързан още един акт, пренебрегван от изследвачите. Оказва се, че в новата ни история Фердинанд е единственият владетел, не само избран за такъв от Велико народно събрание (Третото, на 25 юни 1887 год.) в Търново, но и провъзгласен за цар в старата българска столица на 22 септември 1908 год. в унисон с изискванията на Търновската конституция и заветите на Учредителното народно събрание. Това говори за уважение и придържане към изискванията на родовата памет. Само военно-временните условия на 3 октомври 1918 год. спасяват простъпката на сина му Борис III да не бъде коронясан в Търново, както повеляват изискванията, а набързо в София и не пред Велико народно събрание, което да узакони прерогативите му след абдикацията на неговия баща.

Трето, както всеки трус в нашата история, и обявяването на независимостта ни е свързано с компромиси, които се заплащат с определена цена. В своите мемоари и премиерът Малинов, и финансовият министър Иван Салабашев засягат този деликатен и щекотлив проблем, занимавал управляващите демократи от 1 октомври 1908 год. до 6 април 1909 год. Става дума за откупуване на турския дълг към Русия, останал от времето на Освободителната война, както и на Източните железници у нас - тегоби, прехвърлени върху българската хазна. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с "освободителката" ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката - Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.

Четвърто, не е лошо да се замислим върху още един болезнен проблем. Докато България е васална на Турция (независимо от неудобствата и ограниченията), тя преживява стопански и културен подем. Националните катастрофи ще я преследват една след друга (независимо дали покровителят се казва Русия или Германия) скоро след обявяване на нейната независимост. И тъй като в обществено-политическата действителност няма нищо случайно, си струва да дискутираме върху незрелия и непрецизен подход на нашите управници, защитавали или не националните ни интереси, пренебрегвайки или недооценявайки фактора "съседи" и могъщи държави, доминиращи при определяне насоките на голямата европейска и световна политика.
---

Независимостта ни е следствие, а не символ на държавното начало.

Акад. Илчо Димитров

Санстефанският мирен договор, увенчал войната на Русия за българското освобождение с възстановяването на държавата ни, е подписан на 3 март (19 февруари) 1878 г. Само три месеца по-късно този благороден исторически акт бе заместен от Берлинския договор (1/13 юли), израз на великодържавния егоизъм, на който и до днес е жертва европейският югоизток. С него бе потвърдено създаването на самостоятелно и трибутарно българско княжество под васалната зависимост на султана. Впрочем с такава зависимост бе придружено началото на самостоятелния живот и на други балкански народи. Васалното княжество не е пълноправен субект на международното право. То плаща годишен трибут на Високота порта, участва в погасяването на дълговете й и т.н. Най-тежко бе разпокъсването на националното единство: княжеството бе ограничено до Северна България и Софийско, а Южна България бе превърната в автономна област в рамките на империята, македонските българи бяха върнати под османско владичество.
Стремежът на младата държава е да превърне зависимостта от Високата порта във формалност, утвърждавайки де факто самостоятелния си характер. Васалната зависимост не се и споменава в Търновската конституция. Източна Румелия не допуска турски гарнизони на територията си, а още първите избори утвръждават чисто българския й характер. Княжеството навлиза в международните отношения: акредитира и приема дипломатически представителства, сключва споразумения и договори, участва в европейски конференции.
--------------------------------------------
Голямата цел е освобождението и обединението на всички българи в единна национална държава. Първият успех, оказал се и най-големият, е Съединението на Източна Румелия с княжеството, дело на самия народ. Признато от княза и правителството, то е защитено от българската войска и е международно признато благодарение на умелото държавно ръководство и на младата дипломация. На дневен ред е следващият етап - освобождението на българите под чужда власт.
Нито демонстрираната добра воля от българската държава към турската, нито реформите, нито революционната борба (Илинденското въстание) постигат голямата цел.

Остава последното средство - войната.

В продължение на 3 десетилетия след Освобождението отхвърлянето на васалитета\пълната независимост, не се смята за актуално. Но към края на първото десетилетие на ХХ в. се очертават благоприятни условия за извоюване на независимостта като старт към активизиране на националната политика. България се очертава като най-бързо проспериращата балканска държава, а васалитетът е напълно фиктивен. Нужно е само да се поставят действията й в синхрон с разнопосочните цели на великите сили.
В началото на 1908 г. в София идва на власт Демократическата партия. Тя се ползва с репутация на русофилска и ориентирана към Антантата: англо-френско-руския блок. Княз Фердинанд е свързан с антиподния блок - германо-австро-унгарския. Така и от двете страни може да се разчита ако не на подкрепа, то поне на равнодушие.
През лятото на 1908 г. избухна младотурската революция. Султанът бе заставен да възстанови конституцията от 1876 г. Младотурското правителство обяви всички поданици на империята за единна отоманска нация, отричайки правото им на самостоятелно развитие. Заплаха надвисна не само над българите в империята, но и върху фактическия суверенитет на княжеството. Основанието за ново, след Съединението, нарушение на Берлинския договор, бе налице.
В края на август 1908 г. Иван Ст. Гешов, дипломатическият агент в Цариград, не е допуснат на празненството по случай рождения ден на султана. Обяснението е, че е представител на васална, а не независима държава.

Гешов апелира в София да се използва

случаят за провъзгласяване на независимостта. Министър-председателят Александър Малинов споделя с княза същото мнение. Гешов е отзован. Назрява разривът. В Цариград преобладава германско влияние. Англия се надява да го преодолее с доброжелателство към младотурците. Австро-Унгария готви анексията на окупираната през 1878 г. турска провинция Босна и Херцеговина. Тя поощрява българските намерения, за да улесни собствените си. Русия, съчувстваща на България, се опасява да не би обявяването на независимостта да се окаже изгодно за съперника й на Балканите. Външният министър Изволски съветва да се изчака анексията, така че Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор. На 2 септември той и австрийският му колега Ерентал се споразумяват в полза на анексията, след която България да обяви независимост, срещу свободното преминаване на руски кораби през Проливите.
Как България да превъзмогне противоречията между великите сили даже вътре във формираните военнополитически групировки?
На 6 септември избухва стачка в Източните железници, формално принадлежащи на империята, а всъщност собственост на компанията за построяването и експлоатацията им. Властите се възползват от стачката, за да турят ръка върху железниците на територията на страната. Фердинанд е на почивка в имението си в Унгария. Външният министър му пише: независимостта е назряла;

да се пристъпи към действия!

Тук вече е и Малинов. Той споделя същото мнение. Князът изглежда е съгласен, ала сред среща с император Франц Йосиф в Будапеща (10 септември) се колебае. От София Малинов го известява за решението на Министерския съвет: независимостта да се провъзгласи на 21 септември в Търново. Фердинанд постига отлагане с един ден.
Междувременно Австро-Унгария уведомява силите, че на 24 септември ще обяви анексията. Преди или след анексията да се провъзгласи независимостта - по това умува правителството. Решението е: ако е по-рано, не ще се тълкува като съгласувана с Виена. Двете правителства се споразумяват в този смисъл. Изволски остава на мнението да се изчака анексията.
На 22 септември (5 октомври) в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново Фердинанд, в присъствието на министрите, прочита прокламация за провъзгласяване на независимостта. България става царство, а той самият е вече цар на българите! Мнозинството от народа ликува. Големи надежди се пораждат сред поробените българи. Актът на 22 септември не само установява равноправно положение на държавата в международния живот и повдига достойнството на народа, но и стимулира националното самочувствие пред наближаващите битки за национално обединение.
Само след два дни, на 24 септември, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина - важен подстъп към настъплението й на Балканите, което ще се окаже фатално за бъдещето й. Шест години по-късно в Сараево, босненската столица, сръбският студент Гаврило Принцип ще застреля престолонаследника Франц Фердинанд - повод за Първата световна война, в чийто край ще рухне Хабсбургската империя.

Двете събития предизвикват балканска криза

(1908 - 1909 г.) като доминиращ елемент в международните отношения, когато съперничествата между Антантата и Централния съюз се изострят, за да се стигне до разрешение във всеобща война.
Младотурците, естествено, са най-засегнати, като гневът им е насочен повече към дързостта на България, отколкото към наглостта на Австро-Унгария (с нея Турция ще е в една коалиция през световната война). Но нямат намерение да прибягват към крайни мерки, съзнавайки слабостта си, а и неизбежността на останалото. Затуй полагат усилия да изтъргуват независимостта срещу най-висока парична цена.
Англия не се е отчаяла да ги отклони от прогерманския курс, след като дълго е бдяла над агонията на "болния човек". Според нея изходът е само в споразумение между силите, подписали Берлинския договор със съгласието на самата Турция.
Русия, предварително споразумяла се с Виена за анексията, е докачена от българското правителство, което не се е вслушало в съвета за обявяване на независимостта след анексията - в това вижда съгласуваност с Австро-Унгария, подриващо позициите му в България. Германия обещава да признае независимостта при условие, че се обезщети компанията за Източните железници. Подобно е становището и на Австро-Унгария. За двете империи

проблемът е преди всичко финансов,

не политически. И другояче не би могло да е, след като независимостта е пряко свързана с анексията.
През октомври в Цариград се провеждат турско-български преговори. Претенциите на Високата порта за 650 млн. златни франка и териториални отстъпки в Източните Родопи (!) са придружени със заплаха за мобилизация. Реакцията на София е, че турската мобилизация ще бъде последвана от българска. Правителството е съгласно на обезщетение от 82 млн. зл. фр.
Преговорите се затягат. Англия, Франция, Германия и Италия обещават, че при споразумение с Турция независимостта ще бъде призната. Русия предлага да поеме обезщетенията на Турция срещу неизплатената й контрибуция за Освободителната война. Англия и Франция приемат предложението. И българското правителство с признателност го приема. В началото на февруари 1909 г. Фердинанд е посрещнат в Санкт Петербург с почести, дължими на независим владетел.
На 3 март е подписан руско-турски протокол: финансовите въпроси между България и Турция се уреждат с турски дълг към Русия от военните контрибуции.
От 6 април е руско-българският протокол, с който България признава, че дължи на Русия 82 млн. зл. фр., платими в срок от 75 години. Това е изключително ценен принос към българските усилия за признаване на независимостта, когато западните сили подкрепят турските претенции за откуп. След Октомврийската революция съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.
На 9 април е подписан и българо-турски протокол, с който България приема руско-турския, Турция се отказва от всякакви материални претенции към България и признава независимостта й. Урежда се и откупването на линиите на Източните железници на българска територия (310 км). С телеграма до Фердинанд император Николай II признава независимостта. Следват признания от останалите велики сили. Три десетилетия след Освобождението е извоювана и формално независимостта на българската държава. Тя става равноправен член на европейското семейство.
Имаше предложения да се обяви Денят на независимостта за национален празник на мястото на 3 март с аргумента, че и в други страни този ден е национален празник. Но там независимостта символизира държавното начало, докато у нас е негово следствие. Без 3 март не биха били възможни нито 6-и, нито 22 септември, защото тогава започва самостоятелният живот на българската държава.

[pnp5q]

Честит ни 1 век независимост!

[Гост]

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!!!

[recidivist]

Честит Празник!!!

[Дидо]

Честит Ден на Независимостта!

[batbayan]

Честит празник ! Ето го и официалния сайт по случай 100 години Независимост http://www.nezavisimost.eu/



МАНИФЕСТ НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНАТА НЕЗАВИСИМОСТ НА БЪЛГАРИЯ

По волята на незабвeния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна.
Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги — бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България — свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!
22 септемврий 1908 год.
Фердинанд I

[DelaRea]

Цената на независимостта на България
Bulgarian Post 22.09.2009 г.

Обикновено използваме словосъчетанието “цената на свободата” в преносен смисъл, имайки предвид “усилия, лишения, борби, революции, жертви …” Не става дума за цена, в буквалният смисъл, за пари, количество банкноти, която някой е похарчил за да си купи “свобода”. При нас случаят е малко по-друг. Тук става дума за това, колко ни е струвала нашата национална Независимост, тази същата, чиято сто и първа годишнина гордо отбелязваме на 22 септември тази година. Става дума за пари - има една конкретна сума в лева, която се знае от историците. Ако дочетете тази статия, и Вие ще разберете точно колко лева струва нашата свобода.


Както обикновено, всичко започва доста по-рано – веднага след Руско-Турската Война от 1877-78 г. Тя, както е известно завършва с прелиминарния (предварителен) мирен договор между Руската и Османската империи, подписан в красивото курортно предградие на Истанбул, наречено Сан Стефано, в къщата на един арменски търговоец. Там познатият ни граф Игнатиев, под звуците на бойните тръби на маршируващата руска армия, диктува на представителите на султана параграфите на споразумението, за което вероятно и сам е знаел, че няма как да бъде изпълнено.

Няколко месеца по-късно, през лятото на същата година, Източният въпрос е окончателно уреден от Европейският Концерт на Великите сили на конгресът в Берлин. С любезното домакинство на “железния канцлер” Отто фон Бисмарк, нещата са уговорени така, че почти всички заинтерисовани страни да са удовлетворени, ако не напълно, то поне в рамките на общоприетото за тази епоха дипломатическо благоприличие. България, макар и разделена на няколко части, е автономно княжество, останалите балкански държавици са напълно независими, а територията на османска Турция е силно орязана. Най-интересна е съдбата на бунтовната област Босна и Херцеговина, която всъщност запали пожара на Източната Криза през 1875 г. и от където започна всичко. Тази дотогава османска провинция се дава под попечителството на Виена – Двуединната империя получава правото да окупира и администрира тази де юре османска, де факто австо-унгарска територията за срок от 30 години. Този срок изтича през ранната есен на 1908 г.

Междувременно за тези три десетилетия положението в Османската империя не се е променило към по-добро, даже напротив. Всичко прогресивни рефрми, към които западните страни - къде с добро, къде с лошо, се мъчат да подтикнат “Болният човек край Босфора” сякаш са изоставени. Султан Абдул Хамид ²² прекъсва реформаторската политика на “вестернизация”, водена от неговите предходници и с течение на времето се налага като едноличен и неограничен владетел. Дори един от досегашните крепители на империята, валия на Дунавски вилает, впоследствие и Вели Везир, лидерът на младоосманците Мидхат паша е заточен в Мала Азия, а по-късно и убит, защото не се вмества в политиката на Високата Порта.

За разлика от напредничавия идеолог Митхад паша, султан Абдул Хамид ²² насърчава ислямизма, като твърди, че изоставането на Османската империя спрямо Западна Европа и всичките й външнополитически несполуки се дължат единствено на отклонението от исляма и на покваряващото западно влияние. Ислямистите се застъпват за пълно възвръщане на традиционното мюсюлманско право (шериата) и за безкомпромисно прилагане на религиозните канони във всички сфери на човешката дейност. В отговор възниква едно ново обществено движение, наречено “Младотурско”, под формата на цяла мрежа от комитети “Единение и прогрес”, които повеждат борба за възвръщането на конституцията от 1876 г. Подобно на младоосманците, младотурците също са загрижени за оцеляването на империята и смятат, че тя може да придобие отново някогашната си мощ само ако се модернизира.

През юли 1908 г. опитите на Абдул Хамид ²² да ликвидира младотурските комитети предизвиква бунт сред военните гарнизони главно в Македония. Размириците обхващат все по-голяма част от войската, като на страната на революционерите преминават и все повече от онези съединения, които султанът е изпратил за потушаването на бунта. Първоначално младотурците се радват дори и на симпатиите на широки среди от християнското население.

На 24 юли 1908 г. Абдул Хамид ²² е принуден да прогласи възвръщането на конституцията от 1876 г. и назначава за велик везир Кямил паша. Провъзгласен е «Хюриет» - равенство между всички т.н. «отомански» народи». Младотурците въвеждат двустепенната избирателна система и налагат известен имуществен ценз, но по-същественото е, че все повече и все по-шумни са гласовете, застъпващи се за подновяването на някогашното могъщество на Турция, като рано или късно Египет, България и Босна и Херцеговина щели да признаят Цариград за свое държавно средище. Това само улеснява и ускорява решението на Австро-Унгария да оповести анексията на този вилает към Двуединната монархия и да превърне “временната” администрация на Босна и Херцеговина в постоянна. На 20 септември 1908 г. от Виена връчват нота в столиците на останалите Велики сили, че на 23.09.1908 г. ще анексират бившият османски вилает.

В София също се активизират, окуражени от това явно нарушаване на Берлинския договор. В България си дават ясна сметка, че ако политиката на младотурците успее да реформира османската империя, то това би отдалечило възможността за реализиране на българския национален идеал, а именно – независима българска държава в рамките на СанСтефанския идеал. На този етап правителството на Демократическата партия, начело с премиера Александър Малинов предлага на княз Фердинанд страната да предприема постижимото за момента, а именно да обяви независимост и да отхвърли васалната зависимост на София от Истанбул. До този момент, България все още се води разделена на Княжество и Източна Румелия, като двете части се управляват от един и същи владетел – българския княз, но само по милостта на султана.

За да се изпревари реакцията на Европа, България обявява своята независимост на 22-ри септември 1908 г. – ден преди влизането в сила на австроунгарската нота. В Лондон са резервирани, а Санкт Петербург направо са бесни на нашата дипломация, защото подкрепя ходовете на австийците. Турците, както обикновено, изчакват и са готови на пазарлък. Той не закъснява. Във Виена по начало са доволни от нашата акция, защото ние сме тези, които първи сме нарушили Берлинския договор, а не те. Въпреки това, Австро-Унгария иска компенсация за ж.п линията Белово-Любимец. Това предприятие, носещо гръмкото име «Източни железници», по-известно като «Железницата на барон Хирш» е с дължина от 309 километра, които сега остават на българска територия. Общо за всичко, което фирмата притежава на наша територия и което сега е конфискувано от българската държава, нейните акционери искат компенсация от 145 млн. Френски франка.

От Цариград също се включват в наддаването. Те оценят своите загуби в размер на баснословните 650 млн. Фр. Франка. Тук е включено обезпечение за загубата на цялата провинция Източна Румелия. По силата на Берлинския договор, България, като васална на Османската империя, има част от задълженията на цялата империя. Т.е. всека заем, взет от Високата Порта се изплаща в известна част и от българите, чрез техните данъци. Самата Турция в този момент е във фалит, а отоманското финансово министерство по това време се управлява от попечителски комитет на банките-кредитори. Затова и Англия, Франция, Германия и Австро-Унгария подържат идеята за компенсации на Османската империя за териториалните и загуби. Според английските сметки, които са връчени в София от британския дипломатически агент Джордж Бюканън, България дължи на османската империя точно 18 657 651 турски лири, което е 429 млн. Фр. Франка. Цената на свободата.

София, разбира се, няма тези пари в брой. Знаейки това, западни кредитори, услужливо ни предлагат своите услуги – те ще ни дадът какъвто кредит искаме, но условията са... нека го кажем по-меко - колониални. Bank de Paris веднага е готова да ни отпусне краткосрочен заем аванс от 7 000 000 фр. Франка, за 3 месеца, с цел да се подпомогне България да посрещне някои свои нужди по покриване на държавния си дълг. Всъщност, успоредно с това и негласно, Франция води преговори с нашето финансово министерство, като заявява готовност да отпусне цялата сума за покриване на компенсациите.

Подобна схема предлагат и британците. Цифрите са сходни, само фирмата посредник межд Лондон и София е друга – тук се действа чрез финансовата къща Baring&Co.

Иван Салабашев – българския финансов министър, категорично отхвърля и двете приятелско заробващи оферти. От друга страна, Андрей Ляпчев, бъдещ премиер на страната, а понастоящем българския представател в Цариград, заявява, че София не приема никакви трибутарни данъци, нито каквито и да е закъснели плащания за Източна Румелия или пък някакви части от османския държавен дълг. Нашата Независимост, според нашите финансисти възлиза на 57.5 млн български лева и нито стотинка повече, като тук е включено и обезщетението за Източните железници. За да се по-силни българските аргументи, правителството изпраща към границата Тунджанската пехотна дивизия, твърдейки, съвсем в духът на времето, че не предпочита «парите пред войната» но заявявайки, че «по никакъв начин няма да даде нито педя своя земя».

Пазарлъкът явно се затяга, но все пак тази демонстрация изглежда има ефект, защото точно в този момент в Европа никой все още не иска или поне не е напълно готов да воюва. Русия наскоро е излязла от неприятния конфликт с Япония, а другите Велики Сили все още не са съвсем готови за големия сбъсък, който ще последва само след няколко години.

Австро-Унгария първа се оттегля от сделката, като се задоволява с една сума от 57 млн франка, които получава от Истанбул като компенсация за Източните железници, останали на турска територия.

За да се стигне все пак до някаква сделка, от Цариград предлагат ние да им платим кръгло 150 млн. Франка, и да се сметне въпросът за приключен. След известно колебание, на 22-ри декември същата година, от София отговарят с една последна оферта от 82 млн лева. От Истанбул веднага реагират с контрапредложение – 125 млн. франка в брой и известни териториални компенсации. Тук някъде сделката замръзва, като никоя от двете страни не е склонни да подобри своите предложения. Намесват се и руската страна, която предпочита да задържи България в своя орбита, с оглед на скорошното разделение на континанта на наши и ваши, на съюзници и противници. От Петербург решават да инвестират в нас, защото им се струваме добросъвестни платци и подходящи съюзници. На 3-ти март (пак тази дата) 1909 г. в Санкт Петербург руският външен министър Александър Изволски и неговият турски колега Рифат паша подписват едно предварително руско-турско споразумение, което определя финансовите параметри и схемата за изплащане на българската независимост. От една страна, Високата Порта се отказва от всички свои териториални претенции спряма България, а от друга страна, Русия опрощава на османската империя 125 млн. Франка. Това всъщност са пари, които Цариград дължи като контрибуция на победителите още от освободителната война 1877-78 г.. Самата сума е разпределена по следната схема:

40 млн. лв – компенсация за данъкът от Източна Румелия, внасян в попечителския комитет на отоманския държавен дълг,40 млн. лв – компенсация за стойността и правото на експлоатация на Източните железници, 2 млн. лв. – компенсация за жп линията Белово- Вакарел, 43 млн. лв. – компенсация за турските държавни имоти в Княжеството и в Източна Румелия.

Сделката е финализирана на 6-ти април 1909 г. в Истанбул. В присътвието на Техни превъзходителства посланиците на Великобритания, Франция и Русия, Андрей Ляпчев и Рифат паша подписват българо-турски протокол, с който османската империя признава независимостта на Княжество България от Османската империя.

На същият ден в Санкт Петрбург е сключена руско-българска финансова сделка. С нея Русия предоставя на България заем, без гаранции и контрол в размер на 82 млн. лв. за срок от 75 години с лихва от 4.75% годишно.

В интерес на истината, България прави няколко плащания по този заем – 1910-12 г. после избухва балканската война, после Световната, накрая през 1917 г. болшевиките вземат властта в Русия и променят правилата на играта. Новата съветска власт сама не желае нито да изплаща някакви заеми на царска Русия, нито да приема никакви плащания по кредити, давани преди революцията. Така и приключва въпроса с нашия дълг към Русия.

Затова пък възниква проблем с Австро-Унгария и Германия, които сега започват да изнудват България за цената на подвижния състав на Източните железници – локомотиви и вагони, сега използвани от БДЖ. И тук преговорите са затягат, докато накрая Фердинанд се ядосва и заявява на финансовия си министър: «срамота е пред Европа да се циганим» за дребни суми. Оказва се прав.

На 13 юни 1909 г. София изплаща сумата от 2 111 978 лева и 55 стотинки.

Това е точната цена на нашата независимост.

http://opinions.bpost.bg/story-read-20721.php

[RAMMSTEIN]

Честит празник на независимостта 22 септември.

Да попитам някои ако знае , до кога щяхме да не сме независими ,ако не бяхме обявили независимост 1908г. , някви договори , как е било уредено тогава , примерно 20г. след освобождението ставаме независими или вообще не е било така, и си седим васални до не се знае докога , ... мътна работа?

[AggressiveRefrain]

Ние не просто сме васални, а автономно княжество,което формално се води част от Османската империя, и към което княжество Източна Румелия се води част заради назначаването на княза за нейн губернатор от султана.Тоест, щяхме да си седим во век и веков, ако освен Империята не се беше разпаднала някой ден

[jordani_vt]

Положението е уредено в Берлинският договор, в който не е предвидена промяна.