София, 1912

[Хана]

През 1912 година един турски художник на име Мехмет Али Лага посещава София и прави серия рисунки. Рисунките са пуснати на сайта на фотографа Никола Груев, който се занимава с историята на София и има качени доста материали (снимки, рисунки, пътеводители, карти) за София.

http://www.pbase.com/ngruev/paintings_sofia_1912

Молбата му е да се идентифицират местата, които са изобразени на картините.
Някакви идеи?

[Хана]

...

[Хана]

---

[gollum]

Втората рисунка от втория ти пост трябва да е "Св. София", а последната от същия пост на "Св. Неделя". Втората рисунка от последния ти пост също ми е много позната, но не мога да се сетя в момента откъде е. Последната рисунка от последния пост прилича на "Лъвов мост".

[SRH]

Хана, от последния ти пост картините трябва да са тия: първата, втората, третата. Гледах ги от линковете, дето си дала.

[ivan_kunchev]

Тука едни колеги предположиха, че картината с арката, в далечината на която се вижда сграда в романски стил може да е протестантската на улица “Солунска”. Друга такава сграда в София не се сещаме. Освен ако е била разрушена при бомбардировките…

[Thorn]

Първата картинка от първия и втория пост първоначално ми заприлича на църквата св. Никола Мали, но като погледнах тук http://www.kroraina.com/bugarash/bug...a/sledosv.html май не е. Все пак погледнете и вие, пък и линкът е интересен.

[Хана]

Това получих от автора на сайта, мисля, че ще е интересно:

Днес се отбих до "музеят" на София. Двама от експертите на музея се надвесиха да гледат рисунките на екрана. Единият е експерт по църквите, докато другият по стара София като цяло.

За трите снимки от първият ти постинг, произнесоха се твърде убедително, че не са от София. Експерта по църквите спомена Далмация като възможност за втората и третата рисунка.

От вторият ти постинг втората рисунка е твърдо Св. София а последната - Св. Неделя. Научих още подробности за тази църква (Св. Неделя). Това, което е сега, е третият й вариант. Вторият вариант е бил взривен през 1925 година а първият или оригиналът, е бил съборен от земетресение през 1858 година.
Оригиналът видях за първи път на снимка днес.
Другата подробност около тази църква беше, че от онова време площта около площад Св. Неделя е снижена и изравнена, поради което сегашната църква изглежда като построена на малък хълм. Същото се отнася и за сегашната художествена галерия (бивш царски дворец). Преди стълбището не е съществувало. Главният вход е бил на равнището на тротоара. След изравняването двореца е останал да стърчи близо два метра над сегашното ниво. Аз помня когато площадът беше затворен за да му бъде снижено нивото. Помня оградата и караулката пред двореца отпреди да бъдат премахнати. Поне така си мисля.

За първата снимка от първият ти постинг и първата от втория, допуснаха че рисунките може да са на една и съща църква, но рисувана от различни ъгли. Допуснаха, че може да е била селска църква на някое неизвестно село а можело и да е била манастирска църква на някой от околните манастири.

За първата снимка от последният ти постинг, казаха че това е самоковската чешма съществуваща и днес, но малко видоизменена. Бяха категорични. На втората разпознаха Св. Неделя, вторият вариант. Името на тази църва от самото начало е било Св. Неделя, но се знае още и като Св. Крал, защото там са били погребани костите на сръбския крал. Вече не били там. Знае се къде са, но подробностите не ме интересуваха. Знаех че няма да запомня и затова не си дадох зор.
За третата - Лъвов мост, както се знаеше.

Тука едни колеги предположиха, че картината с арката, в далечината на която се вижда сграда в романски стил може да е протестантската на улица “Солунска”. Друга такава сграда в София не се сещаме. Освен ако е била разрушена при бомбардировките…

Това предположение беше проверено, но се оказа невярно. Извадиха снимки на протестантската църква правени от различни ъгли. Нямаше начин да е тя.

[Thorn]

Оправих линка - със сигурност е нитересен и е по темата.

[SRH]

Да, наистина е много интересно. :tup: Картините представят нещата доста по-пъстро (е, снимките са черно-бели) и по тях се усеща живот в тоя град.

[gollum]

Да, благодаря, Торн (благодаря и на Хана за темата). Много е интересно всичко това - живото чувство за история .

[Хана]

Ето едно мнение за картината с арката:



1. В дъното - с острия шпил - най-вероятно е готическа катедрала;
2. Застрояването е сключено, а къщите са почти без стрехи, което е по-характерно за по-западната част на Европа;
3. Капандурата на къщата на преден план също не е характерна за архитектурата по тази част на Балканите;
4. Арката, която се вижда в центъра е също характерна по на запад;
5. И последно - бабето, което се вижда седнало под арката вдясно е с бяло боне/шапка?

извод:
това е рисунка, направена някъде НА ЗАПАД от Земун

[Ханс]

Съзнавам, че не точно тази те точната тема, но пък не се сещам за по-подходяща, така че...

По дирите на архитектурните бесове в София

Журналистически носталгии

Иван Тодоров

Човек без памет е куха хралупа.
Петър Увалиев

Тая мисъл на несравнимия журналист и виртуозен майстор на българския език се отнася и за градовете.

Ще се върна (почти) четири десетилетия във времето, за да съживя някои софийски истории, по-точната дума е драми, за които по-младите може би и нищо не знаят.

Някъде в началото на седемдесетте – подир отчаяни вестникарски опити да бъдат спасени – гузно, през нощта – във времето на престъпленията – бяха изсечени кестените по булевард „Патриарх Евтимий‛ по алеята за пешеходци (с пейки) от Руски паметник до пресечката с булевард „Витоша‛. Десетките унищожени дървета, вече трупове-трупи, бяха откарани незнайно къде, улицата се „ушири‛ и отвори път за рукването на все по-бесен трафик с шума и мръсотията му.

Отиде си и самата алея и нейде оттогава София престана да се слави с пищната си зеленина.

Пак тогава – от прокълнатия сякаш все да бъде обект на малоумни решения булевард „Руски‛ – изчезна Писателското кафене на ъгъла на „Раковски‛ и поменатата улица. Място, събирало десетилетия писатели, художници, учени, артисти, музиканти ( намерете и погледнете, вместо да преразказвам и да изреждам, шаржа с над стоте посетители, нарисуван от Александър Добринов). Дотам бе дружният живот на столичните интелектуалци. Последва го гилдийното самозатваряне по съюзи – на журналисти, преводачи, музикални дейци, архитекти...

А и до днес в градинката на мястото му няма какъвто и да било знак (поставен поне от кумова срама), че някога го е имало. Журналистиката и тук се оказа безсилна да стори каквото и да било.

За да не се заблуди някой, че тия дивотии ставаха само в центъра на София, ще отскочим и до далечно Павлово. Там откритата в късната есен на 1926 година най-романтична градска трамвайна линия - ¹ 8, бързешком бе изтрита от картата на града. Да не пречела на подстъпа на правителствените „Чайки‛ към новата резиденция в Бояна. Срам за вестникарския занаят, ала никой не написа и ред за кончината на „малкото трамвайче‛.

А в недалечен Солун, двайстина години по-рано, при ликвидирането на трамвайното движение в града направили ритуално прощаване с возилото, служило им вярно половин век, като от задната врата на сетната мотриса кондуктор махал с бяла кърпа на съгражданите си.

Пакостните бесове не се умориха. Напротив.

Из София плъпна филоксерата на блоковете.

Комплексите „Ленин‛, „Толстой‛, „Хиподрума‛ , „Лагера‛, няколкото „военни‛ блока на улица „Братя Бъкстон‛ дадоха само началния тласък. А построеното в тях (само на три или четири етажа) скоро се оказа цвете за мирисане пред лавината на казарменото строителство.

Навред почнаха отчуждавания (предхождани от оценки: на кокиче, лале, дърво, с точно определена от документи цена на стрък и брой), изпращане на обитателите на къщите в „оборотни жилища‛, връщането им сетне в новите апартаменти подир няколко години.

Блокове и апартаменти, правени с цел да поберат на колкото се може по-малко площ повече хора. Обезличени, нивелирани, с отънели връзки със старите съседи, непознаващи новите. И без някогашните дворчета, комшулуци, без идилично тихите и спокойни улици, без духа, без дъха на махалата. С цифрова номерация – като концлагеристи.

И – никак немаловажното – без право да протестирате, че не сте съгласни да се прави едно или друго с имота ви.

Отначало плахо все пак почнаха и да се появяват недоволства във вестници и списания, заговори се за отчуждението, намесиха се социолози и психолози. Но нищо – на практика – не се променяше. Къщите и старите квартали изчезваха като младежката грива на новобранец под машинката на берберин. Сбрани на едно, хората се отдалечаваха един от друг...

Някои (елементарно мислещи Бог винаги дал бол) се радваха на „келепира‛, че „излъгали‛ държавата: за малка къща, например, взели (макар че си ги плащаха, разбира се, с години) два, три, че и четири апартамента. Имало парно (имаше, и то евтино, и зиме мнозина спяха в апартаменти с отворени прозорци като през май, ходеха по бели гащи, а съседите им в къщите нерядко студуваха и наистина не можеха да се мерят по тая линия с тях), имаха постоянно течаща топла вода, бани. След двайстина години същите тия щастливци осъзнаха, много,много късно, че са загубили нещо много по-важно - свободата си, и почнаха да въздишат по къщите, да подпитват няма ли как да си върнели земята под блоковете. Път за връщане обаче вече нямаше.

Всъщност държавата излъга и себе си, и хората.

Унищожи хубостта и чара на града, унищожи човешките радости и душевния уют на столичани. И на много други места из България, за жалост.

А се възцариха грубостта и арогантността, анонимността разпаса престъпническите нагласи, скъса се многолетната връзка с природата.

Когато на едно от организираните в София архитектурни биеналета попитах сър Денис Лаздън от Великобритания колко висока според него трябва да бъде една жилищна сграда, той се усмихна и ми рече: „Колкото едно хубаво пораснало бухлато дърво.‛ Десет-дванадесет метра. Англичаните винаги са знаели да ценят цветя и дървеса, а сър Денис неслучайно беше удостоен с благороднически сан от кралицата за архитектурното си мислене и умения.

Тоя разговор е тъкмо от времето на най-интензивното строене на блокове в столицата.

Появиха се „Люлин‛, „Младост‛ , „Дружба‛, „Обеля‛...

Един от друг по-големи красавци.

Кой знае защо, обаче, влиятелните и състоятелни мераклии насочиха вниманието си към Красно село, Бояна, Павлово...

Пометени бяха стотици, а може би хиляди къщи.

Доста вестникари направиха каквото можаха.

Имаше и трибуни. Стефан Продев ръководеше великолепното списание „София‛, организираше в редакцията разговори за града, там се пишеше и за махалите, и за старите улички, и за отиващи си занаяти, и за заслужили софиянци, и се апелираше към разум.

Сходна нагласа имаше и главният редактор на вестник „Народна култура‛ Георги Найденов. При него видя бял свят една моя история „Носталгия за... новите къщи‛ – всъщност помен за безвреме унищоженото в чудесния квартал Павлово в полите на Витоша.

„Поглед‛ бе още един шанс за вестникаря. В него съм споделял предложение за пускане в движение на атрактивен стар трамвай (тогава още имаше оригинални мотриси в депата) по периферията на Южния парк, по трасето и релсите на някогашната Околовръстна железопътна линия...

Удивително радикален (имайки предвид военно-ведомствения му характер) бе и вестник „Трудово дело‛. Там се правеше по-светска и граждански настъпателна журналистика, отколкото в много други издания от седемдесетте и осемдесетте години.

Бедата бе, че идеолозите на властта пресметливо пускаха част от парата на общественото недоволство, но не правеха нищо, за да спрат или поне да ограничат масовото блоково, комплексно строителство. С всичките му пакостни последици.

... И осъмнахме в демокрация.

С много надежда.

Оказа се обаче (кой си го е помислял?), че и малкото, което можеше да се постигне преди с обществено недоволство и с писане, не може да се стори вече, когато се появи като стара сводница-съблазнителка модерният предприемач със своите изкусителни оферти. Като гъби подир дъжд наникнаха фирми за продажба и покупка на недвижими имоти, за строежи, цените хвръкнаха отвъд небесата.

Носталгичните въздишки, призивите за естетика, за мяра, за човещина не струват и не значат вече нищо. Появиха се „затворени имоти‛, оградени с дувари, пред които турските са като безобидни ажурни оградки, с денонощни вардяни, по-зли и от зло куче, дремещи в будки, тип „милиционерски‛...

Прежните блокове не се строят. Правят се (наистина по-привлекателни) кооперации. Ала без ограничения във височината, с подземни гаражи на по един-два ката, с ателиета най-горе и други тавански хватки за увеличаване на застроената квадратура.

Но – в девет от десет случая - без градинки, без милия спомен за асмите, кошерите и пърхащите гълъбови ята, без библейските смокини, разперили листа като отворени длани, без уведените от плод над тротоарите клони на старите зарзали, без дъхавите зелени кълба на липите, без орехи, тополи и люляк на синурите между два двора.

Но с алармени системи, каквито и Гражданска защита няма.

А хубавите сгради от време оно?

Може би сте виждали и чели чудесния труд на покойния архитект Стефан Матеев, посветен на забележителните къщи-красавици на София от края на Х²Х век до седемдесетте на миналия. Отворете го и проверете колко от тях са оцелели до днес, въпреки закрилата на закона и Националния институт за паметниците на културата.

Днес няма нищо невъзможно. Няма непреодолими забрани.

С пари (или с още повече) се постига всичко. Като пеликанска е гушата на чиновника, независимо от ранга му. А готовността „да е полезен‛ може да се равни с патологичното чинопочитание, описано в руската литературна класика.

И резултатите не закъсняха.

Литна в небитието Кметството в началото на улица „Гурко‛, изкарало част от дните си и като Градска библиотека.

Като свещица догаря домът на кмета Димитър Яблански току на хвърлей от Университета.

Посегнаха неотдавна и на сгради (все си мислех, че чак дотам никога няма да се стигне, ала се оказах наивник) на многовековния площад „Македония‛.

Градостроители обезлесиха и обезличиха отсечката между него и Руски паметник. Притваряйки зловещия кръг, започнат със сечта по булевард „Патриарх Евтимий‛ преди четиридесет години. Но още може...

На сто метра от площад „Македония‛, на югоизток, доживява дните си къщата на първия ни шампион по шахмат Георги Гешев, брат на топ-полицая Гешев. Дом, завещан от сестрите им на Българската федерация по шахмат. За да се събират под покрив там по всяко време на годината почитателите на богинята на тая игра Каиса.

Появява се обаче Остап Бендер, а – както знаем от Илф и Петров – спасение от неговата изобретателност и комбинативност няма. И там – на булевард „Христо Ботев‛ 39, следва ход, който е далеч от игривостта и веселието на романистите. На мястото на трикатната хубавица, построена през 1910-та, скоро ще се извиси пет-шест етажна модерна обител...

Поругава се волята на дарителя не само в тоя случай. На старото обръщателно колело на трамвай ¹ 13 на спирка „Братя Бъкстон‛ по линията на „петицата‛ имаше Дом – пансион за девойки – ученички и студентки от провинцията, съграден през трийсетте години на отишлия си вече век.

От началото на годината го няма.

Ще има кооперация. Мястото е чудесно и „върви‛ скъпо и прескъпо.

Няма ги вече и списание „София‛, и вестник „Столица‛, и „Трудово дело‛, „Вечерни новини‛ и „Софийско утро‛, приложенията за града на „Дневен труд‛, на „24 часа‛... Почти няма къде човек да сподели мнение, да предизвика спор, кръстосване на виждания, а и да подири отговор и отговорност.

Тъжно е, защото инак – както вече споменах – всичко е възможно.

Не съм ходил във Виена, но неотдавна прочетох, че там било забранено да се пипат сградите в централната градска част.

Бил съм обаче в Париж и няма да забравя обемистия двутомник, в който сякаш целият град бе описан. Квартал по квартал. С историята на появата на почти всяка уличка, с нейните най-паметни жители през вековете, с рисунки, литографии, снимки...

Същото видях и в Лондон: в „Енциклопедия на Лондон‛ – том, тежък като пита от пчелин в края на щедро лято. Тежък със сладостта на знанието.

Такива книги се пишат с години. Вървейки по дирите на отминалото, на спомена.

Като изтрихме и не спираме да трием миналото обаче, как ще вървим напред?

Липсата на умен отговор обяснява защо – въпреки все по-доброто знаене от мнозина и на френски, и на английски – все не намираме езика, на който да се разбираме както трябва с достолепна Европа.

Немарата, незнанието, нежеланието, нихилизмът не водят към добро. Ни човек, ни град, ни общество. И винаги кънтят на кухо.

Също като оная метафорна хралупа на мъдреца Петър Увалиев, който с уморените си наглед очи виждаше като орел векове напред във времето...

___________________________________________

Иван Тодоров е роден през 1953 г. във Велико Търново. Завършил е журналистика на СУ "Св. Климент Охридски". Като репортер и редактор работи в седмичника "Поглед‛.
Автор е на изданията "София преди сто години", "София в началото на века". Предстои излизането на книгата му "Спомен за снимка" - разкази за отиващите си професии в най-големия ни град.


Вестник Култура,
Брой 23, 19 юни 2008 г.

[Dinain]

Не знам за Ханс, обаче това писание ме отблъсна с патоса си. С една дума

Носталгичните въздишки

[pnp5q]

Не знам за Ханс, обаче това писание ме отблъсна с патоса си.

ИМХО, патоса има място точно във връзка с носталгичните въздишки. Хареса ми статията, има и информативен елемент - би могло да се развие дискусия, ако погледнем темата под ъгъла 1912 - 1960? - днес.