Силистра - 22.08.1885г.

[HELLCAT]

Имате ли инфо за граничния инцидент между Княжество България и Кралство Румъния на 22.08.1885г. ?

[Warlord]

Чувал съм само, че още тогава мамалигарите се възползват от крайно тежкото ни положение и ни нанасят традиционния удар в гръб докато нашите войски са далеч от там. Румънски отряд нахлува без да обявява война и окупира водоемите в околностите на Силистра, но не и самия град. След успешния за България край на войната те са принудени да се оттеглят. Не знам подробности около конфликта.

Имам предвид Сръбско-българската война, мисля, че този инцидент се случва тогава.

[dibo]

Как така удар в гръб като Съединението (06.09) още не е обявено?

[Warlord]

Аз съм чувал, че това е станало след съединението, освен ако не става въпрос за две различни неща. Не съм сигурен.

[Parabellum]

Това за първи път го чувам!
за граничният спор със Сърбия през 81-ва съм чувал, но за това -не. Я някой да хвърли повече светлина върху въпроса!

[Warlord]

Аз пък не съм чувал за граничен спор със Сърбия от 81-ва, но това никак не ме учудва.

[dibo]

Аз съм чувал - ливадите на Милан в Брегово

[HELLCAT]

Това за първи път го чувам!
за граничният спор със Сърбия през 81-ва съм чувал, но за това -не. Я някой да хвърли повече светлина върху въпроса!

Ще ти бъдем благодарни, ако ни осветлиш по въпроса ! :nworthy:

[Parabellum]

Според чл.2 от Берлинският договор, границата между Сърбия и България минава “от върха на гората Радочина на запад по гребена на Балкана, през Чипровец и Стара планина, оттам по старата източна граница на Сърбия, установена през 1833 година.” Старата граница до Дунав върви по течението на р.Тимок като десният бряг остава в България, а левият в Сърбия. През 1883г. р.Тимок изменя своето течение при Брегово, отнемайки една част от ливадите – наследствен имот на крал Милан. Българските постове заемат веднага този пункт като съставна част от българската територия. И твърде основателно: леглото на реката е граница между двете държави, следователно с неговото естествено изменения се изменят и граничните очертания на териториите........
За повече подробности тук

http://mannlicher.boinaslava.net/srubsko_bulgarska_glava1_NoviDomogvania_2.htm

[Warlord]

Този спор в крайна сметка беше решен в полза на Сърбия след Ньойския диктат. Когато сърбите получиха не само няколко декара ливади от спорния район, а цялата територия от река Тимок до билото на Стара планина.

[Николай]

Този спор в крайна сметка беше решен в полза на Сърбия след Ньойския диктат. Когато сърбите получиха не само няколко декара ливади от спорния район, а цялата територия от река Тимок до билото на Стара планина.

Скоро да си хвърлял поглед върху географската карта на Родината?
Май не си... Щото Брегово си е в България.

[dibo]

Сръбско-българската война 1885. Сборник статии. Военно издателство. София. 1985.

Българо-сръбските отношения след създаването на Княжество България (1879-1885)

с. 16-24

".....
Особено мъчително се урежда въпросът за българо-сръбската граница. Още през 1878 г. Временното руско управление, стараейки се да предотврати всякакъв българо-сръбски конфликт, пристъпва към определяне на фиксираната в членове 2 и 36 от Берлинския договор граница между двете държави. През декември с. г. по инициатива на княз А. Дондуков-Корсаков е назначена българо-сръбска комисия, която трябвало на място да очертае границата в Кулски окръг. За делегат от руска страна е назначен капитан Плеве, а от сръбска — полковник Здравкович и поручик Св. Нешич. Тази комисия не стига до никакъв резултат поради нежеланието на сръбските пратеници да се съобразят с решенията на Европейската делими-тационна комисия, приети въз основа на посочените два члена на Берлинския договор. Член 11 от протокол 33 на комисията, постановява, че сръбско-българската граница в спорния район започва на 30 км от Кула — Смилова чука, — слива се със старата източна граница на Княжество Сърбия и през Балкана и р. Тимок стига до устието й на Дунав. По този начин в северозападните части за граница служи течението на р. Тимок. (Външната политика на България. Документи и материали. Том I. 1879—1886. С, 1978 с. 528—529. Мемоар за Сръбско-българския конфликт от София, 15/27 юни 1884 г.) Възползувайки се от известна неяснота в описанието на Берлинския договор и Международната комисия, сръбското правителство настоява, че старата граница на Княжество Сърбия в този район още през 1833 г. върви по десния бряг на Тимок, където минавало старото корито на реката. Поради обстоятелството, че до 1833 г. Тимок променяла на няколко пъти коритото си, тя откъснала в някои места сръбски участъци, които останали откъм българска страна. Затова и сръбското правителство държи на старото корито като граница, докато България приема течението на Тимок, както е обозначено от Европейската комисия. По време на войната Сърбия заема със свои войски откъснатите отвъд реката части и настоява да се приеме установената произволно от нея в 1878 г. гранична линия. Тъй като това положение е благоприятно за Сърбия, тя упорито отказва да се съобрази с международните актове и отлага решението на въпроса. Затова и смесените комисии през 1878 и 1879 г., свикани по инициатива на Временното руско управление, не постигат споразумение. (Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 176, оп, I, а. е. 156. л, 67—68. Бележка по българо-сръбския пограничен конфликт). Все пак руските власти успяват да принудят сръбското правителство да освободи през май 1879 г. Брезнишки и Трънски окръг и през юни с. г. — голяма част от завзетите в района на Кула земи. Въпреки това точната граница в Кулско не е определена и сръбските власти задържат части от българската територия.
От неуредицата страдат интересите на пограничното българско население, което естествено пресира българските власти. През юни 1881 г. е назначена нова комисия с български представители Д. Каранфилович и С. Попов. Те са снабдени с инструкции при определяне на границата да се стремят да постигнат и разбирателство за облекчаване положението на граничното население. (ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 68, л. 34—35. Инструкции на Д. Каранфилович и С. Попов, София, 15 юни 1881). И този път българските усилия не се увенчават с успех. Става ясно, че пограничните преговори със Сърбия много трудно ще стигнат до окончателен резултат.
Предложеният от сръбското правителство проект за сръбско-българска погранична конвенция изхожда от положението, че за граница между двете държави служи уточненото веднъж корито на Тимок, а не самата река, която често променя течението си. Според тоя проект притежателите на имоти, останали.в чужда територия, плащат данъци на собствената си държава, Те пренасят реколтата си там, където живеят, без никакви мита. (П а к т а м, ф. 176, оп. 1, а. е. 156, л. 52—56. Проект на сръбското правителство за българо-сръбска погранична конвенция). Сръбският проект се обсъжда в София през есента на 1881 г. Той е посрещнат с резервираност от българските управляващи среди, тъй като държи сметка преди всичко за сръбските интереси. (Пак там, л. 37, 44—45. Мнение на министъра на финансите Г. Желязкович, 28 септ. 1881г. и на управляващия външно министерство полковник Ремлинген, 26 ноем. 1881г.) Настойчивите покани на полковник С. Груич за завършване на преговорите по предложения проект са отминати с мълчание (Пак там, л. 46—47. С. Груич от София, 1 дек. 1881 г., до Г. Вълкович). Българското правителство се връща към този въпрос едва през лятото на следващата година.
На 27 октомври 1882 г. по инициатива на София в Белград се събира нова смесена комисия. За български представител в нея е назначен председателят на Държавния съвет Т. Икономов със секретар Й. Ковачев, а за сръбски — М. Миличевич, началник на отдел в Министерството на външните работи, и Дж. Симич.(БИА—НБКМ, ф. 19, а. е. 86, л. 124. МВРИ от София, 10 окт. 1882, до Т. Икономов; ЦДИА, ф. 315, оп. 1, а. е. 4, л. 6. М. Пирочанац от Белград 21 окт./ 2 ноем. 1882, до Кирович в Белград). В тези преговори княжеските делегати са натоварени да настояват за определяне на границата съгласно решенията на Европейската делимитационна комисия от есента на 1879 г. н за постигане на споразумение относно положението на пограничното население. (ЦДИА, ф. 176, оп. I, а. е. 100, л. 9. С. Тъпчилещов от София, 25 окт. 1882, до Г. Вълкович)
След дълги преговори през декември 1882 г. комисията изработва проект за конвенция по пограничния въпрос, подписан от българските и сръбските делегати. Според него за граница между двете държави се приема линията, очертана от Международната комисия (чл. I), като при точното й определяне може да се прави взаимна размяна на еднакви участъци с оглед на терена, нуждите на населението и пр. (чл. V). Собствениците на земи, останали в чужда територия, могат да ги обработват, като плащат данъци на държавата, в която живеят, и пренасят реколтата си без мито (чл. VIII—IX). Тези земи в срок от пет години могат да бъдат продадени или заменени, но след изтичането му те се подчиняват напълно на законите на държавата, в която се намират (чл. XVI). (Външната политика на България. Т. I, с. 385—390. Проект за конвенция между Сърбия и България за границата и пограничните отношения, Белград, декември 1882 г.)
Конвенцията отразява стремежа на българското правителство за справедливо и окончателно уреждане на граничните въпроси, които създават много затруднения на княжеството. Непрестанните инциденти по границата, оплакванията на българското население от притесненията на сръбските власти и др. са постоянна грижа за софийските управляващи. При това България е по-ощетена от неуреденото положение, тъй като сръбските власти са заели повече български земи. „Нашето правителство — пише в края на 1882 г. министърът на вътрешните работи Соболев до Министерския съвет — не е преставало да ходатайствува пред сръбското за прекъсване на тези притеснения, но почти всички заявления досега не са получавали желаемия резултат." (ЦДИА, ф. 176, оп. I, а. е. 99, л. 1—3. Соболев от София, 18 дек. 1882, до Министерския съвет). И този път сръбското правителство отказва да одобри постигнатото съглашение. Проектът за конвенция остава неутвърден и в продължение на седемнадесет месеца въпросът за българо-сръбската граница изобщо не се дискутира.
....
Така емигрантският въпрос тясно се преплита с твърде щекотливия проблем за границата. Както бе посочено, северозападната част на границата, а именно по Тимок, остава спорна поради промяната на коритото на реката, при което някои владени от сърбите части остават от другата страна, т. е. към българската територия. В случая става дума за ливади близо до с. Брегово, по-голямата част от които са собственост на 0бреновичите. Но и българските селяни владеят части от тия ливади. След войната от 1877—1878 г. сръбските войски заемат района и го държат години наред, като отказват да го отстъпят на България въпреки решенията на Европейската делимитационна комисия. Както видяхме, многократните преговори между двете държави остават безрезултатни. От 22 март 1884 г. разговорите по въпроса за бреговските ливади се подновяват. В началото на май, точно в разгара на сръбската дипломатическа офанзива по емигрантския въпрос, сръбски въоръжен караул преминава Тимок, за да подсили охраната, и започва да укрепява съществуващата гранична постройка. Това предизвиква безпокойство сред местното българско население. Изправен пред затруднения и във връзка с уреждане на североизточната граница, за която също се водят безплодни преговори с Румъния, софийският кабинет решава да вземе енергични мерки. Тъй като дипломатическите постъпки пред сръбското правителство остават без резултат, на 16 май с. г. на видинския окръжен управител е наредено да изгони сръбския караул. На 22 май, поканени да напуснат местността, сръбските граничари се оттеглят отвъд Тимок. (Външната политика на България. Т. I, с. 530. Мемоар за сръбско-българския конфликт, София, 15/27 юни 1884; П а н т е в, А. Пос. съч., с. 10. Твърдението на някои автори, че българските власти със сила завземат бреговските ливади, не отговаря на истината. (Вж Вуhковиh, В. Дипломатска историjа Српско-бугарског рата (1885—1886). Београд, 1956, е. 8—9.))
В отговор на това на 25 май Симич от името на своето правителство връчва в София ултиматум с искане да се възстанови сръбският караул, да се изгонят всички емигранти от съседните на кралството области и от София, включително и намиращият се в България митрополит Михаил. В нотата се дава тридневен срок за изпълнение на условията, като в противен случай кралският дипломатически агент щял да напусне София (ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 156, л. 22—28. Симич от София, 25 май 1884, до-МВРИ. Бившият митрополит Михаил пристига в България през май 1884 г. Той е отстранен от духовния си пост поради своето русофилство и политическа дейност, насочена срещу Милан. — Търновска конституция, бр. 40 от 23 май 1884). С друга нота (от 26 май) на представителите на европейските сили в княжеството са изложени сръбските обвинения, но главно пo емигрантския въпрос. Сръбско-българските отношения навлизат в сериозна криза. Острият конфликт във връзка с границата и сръбските емигранти показва зародилите се противоречия между двете съседни държави.
Желаейки да предотврати по-нататъшните усложнения, коалиционният кабинет на Др. Цанков взема мерки за огранича-Ване на сръбските емигранти. Но той категорично отхвърля сръбския ултиматум, като се позовава на коректното си поведение спрямо своята съседка. Нотата на външния министър М. Балабанов по този повод завършва с призив в името на приятелските отношения и многостранните интереси, които свързват двете страни (ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а. е. 98, л. 44—45. М. Балабанов от София, 28 май 1884г. до. Дж. Симич). Твърдата позиция на българското правителство и сдържаността на великите сили, които не подкрепят с нищо претенциите на крал Милан и кабинета на Гарашанин, предрешават по-нататъшния развой на събитията. Освен че отзовава Симич от София, Сърбия ие предприема никакви други действия. В избухналия конфликт се намесва и Турция. В качеството си на сюзерен Високата порта предявява претенции да бъде държана в течение на работите. По съвета на руския дипломатически агент М. Балабанов дава уверения за скорошно уреждане на въпроса (АВПР, ф. Гл. архив V-А2, .1884, д. 924, л. 39, 40. А. Кояндер от София, 7 Юни 1884, до. Н. Гирс).
Междувременно българското правителство изготвя подробен мемоар за историята на емигрантския и граничния въпрос и го връчва на 16 юни с. г. на представителите на Русия, Германия и Австро-Унгария в София. Чуждите дипломати заемат позиция в полза на България и настояват за мирно уреждане на конфликта. „От разговора с г-на Гика, Изволски - съобщава веднага след конфликта Начович от Букурещ, — и посланиците френски, австрийски, германски заключих, че общото мнение е в наша полза и противно на Сърбия; всички се удивляват от съвършено безосновните им претенции особено относително емигрантите. . ." (БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 1, а. е. 16, л. 7—8. Гр. Начович от Букурещ, 28 май 1884, до М. Балабанов в София; Архив на Института по история при Българската академия на науките, (АИИ—БАН), арх. кол. IV, оп. 7, а. е. 47, 317—364 (PRО, FО, 78/3639).Кенеди от София, 1 юли 1884, до Форин офис). Така българското правителство e окуражено от становището на великите сили, които одобря-ВВТ поведението му. Френският посланик в Румъния даже окачествява държането на Сърбия като „брутално".
Опитът на Сърбия да урежда отношенията си с България от позиция на силата се проваля. Резултатът от Бреговската криза е прекъсване на дипломатическите връзки между двете съседки и създаване на опасно гнездо на Балканите. Настъпва продължителна пауза в българо-сръбските контакти, еднакво неблагоприятна за всяка от страните. Спорният Бреговски въпрос става предмет на международно третиране. По искане на Сърбия през лятото на 1884 г. с уреждане на българо-сръбската граница се заема комисия от представители на Русия, Австро-Унгария и Германия. Но и тя не стига до единодушно решение. Докато руският представител отстоява решението на Европейската комисия за р. Тимок като граница между двете държави, австрийският и германският застъпват мнението, че Берлинският договор по-твърждава границата от Хатишерифа 1833 г., т. е. старото корито на реката (ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 45, л. 25—26. БДА в Белград, 30 май 1887, до Гр. Начович в София; Търновска конституция, бр. 43 от 2 юни 1884). Противоречивите балкански интереси на трите империи се проявяват и при решаване на тоя дребен въпрос, при което австро-германската дипломация подкрепя Сърбия, а руската — България. Тъй като въпросът навлиза в глуха линия, двете страни прибягват отново до двустранни преговори,
Първата стъпка за споразумение е направена от българска страна. В София се стремят да избягнат намесата на силите при решаване на този по-маловажен въпрос и да нормализират отношенията си с кралството. По инициатива на дипломатическия агент в Букурещ Начович през октомври 1884 г, българското правителство изпраща посредством сръбския агент в Румъния Калевич предложение до Белград за двустранни разговори (Тук трябва да отбележим, че Начович и князът заблуждават правителството, като му казват, че инициативата идва от сръбска страна. — БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 1, а. е. 834, л. 23—24. Вълкович от София, 10 окт. 1884, до Гр. Начович в Букурещ). Сръбското правителство се съгласява да третира въпроса, при положение че преговорите се запазят в тайна (ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 156, л. 115. Гр. Начович от Букурещ, 23 окт. 1884, до И. Цанов в София). Обстоятелството, че Сърбия е поискала вече намесата на трите императорски двора (Австро-Унгария, Германия и Русия), я кара да бъде по-предпазлива. Но преди да се получи отговорът на сръбското правителство, княз Батенберг без знанието на своите министри използува престоя на сестра си графиня Ербах Шьонберг а Белград, за да влезе в лични преговори с крал Милан. Желанието на сръбския крал за водене на разговорите между двамата чрез доверено лице на българския княз не се приема от кабинета на Каравелов. Като не иска да остави работата в ръцете на Александър Батенберг, Министерският съвет решава преговорите да станат в София чрез секретаря на агентството Боди, на когото сръбското правителство трябва да изпрати своите предложения (АВПР, ф. Гл. архив V-А2, д. 923, ч. II, л. 2460—2465. А. Кояндер от София, 17 ноем. 1884, до Н. Гирс в Петербург; Външната политика на.България, Т. I, с. 534. А. Батенберг от София, 5/17 ноем. 1884, до крал Милан в Белград).
След продължителна преписка двамата монарси изработват проект за споразумение, състоящ се от 4 точки. Текстът на това споразумение не се откри в архивите (От едно писмо на секретаря на политическия кабинет С. Тъпчилещов до Гр. Начович от 28 дек. 1884 г. става ясно, че условията на съглашението се съхраняват в личния архив на Ал. Батенберг и без разрешение на Милан той не може да ги съобщава на други лица — БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 4, а. е. 3561, Л. 47—51). Наличните документи позволяват да се възстанови приблизително неговият смисъл: По въпроса за границата то предвижда България да изкаже съжаления за станалия конфликт и да откупи от Милан бреговските ливади. Емигрантите трябвало да се отдалечат от границата и движението им да се ограничи в рамките на определена зона (Външната политика на България. Т. I, с. 536—537. Ал. Батенберг от София, 20 ноем. 1884, до Милан в Белград; БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 7, а. е. 4991, л. 3127.Бележка на Гр. Начович „Бреговският въпрос": С о г t i Е. С. Аlехаndег vоn Battenberg, Wien, 1920, С. 175—178). Правителството на П. Каравелов отказва да приеме това споразумение. Въпреки че е ограничило политическата дейност на емигрантите и желае да нормализира отношенията си със западната си съседка, то смята, че правото е на българска страна и предлаганото от Батенберг съглашение е отстъпка. Руският дипломатически агент Кояндер одобрява това поведение (АИИ—БАН, арх. кол. IV, оп. 7, a. е. 77, л. 665—676. (PRO, FО, 78/3637). Локок от София, 17 дек. 1884 до Форин офис). Министерският съвет настоява да влезе в директни преговори с белградското правителство (Външната политика на България. Т. I, с, 540. Ал. Батенберг от София, 5 дек. 1884, до Милан в Белград).
Отново настъпва застой в българо-сръбските разговори. На запитването, отправено му в Народното събрание на 31 януари 1885 г. за развоя на бреговския спор, външният министър И. Цанов дава най-общи обяснения и отклонява обсъждането на въпроса, за да не се изострят отношенията със Сърбия (Дневници на IV Обик. нар. събрание, I р. с. С, 1885, LХХХП з., 31 ян. 1885. c. 104). Опитът на близките на Батенберг консерватори да се използува пътуването на Сукнаров през май 1885 г. в Сърбия за разговори по този повод се проваля. Под влияние на австрийския посланик в Белград Кевенхюлер Гарашанин преустановява разговорите с бившия български министър, тъй като го подозира в намерение да ходатайствува в полза на сръбските емигранти. През август с. г. българското правителство отново прави усилия за възстановяване на отношенията със Сърбия. Секретарят на сръбското агентство в София Боди донася в Белград предложението на И. Цанов в тоя смисъл. Но Гарашанин поставя като условие за по-нататъшни разговори сключването на споразумение между Милан и княз Александър I. Това искане не се приема от българското правителство (В у ч к о в и h, В. Пос. съч., с. 9—10.).
Крал Милан и неговите приближени се страхуват от България, намираща се под руско покровителство, и гледат с подозрение на нея. Особено недоверие те изпитват към либералното правителство поради връзките му със сръбските радикали. Сведенията, идващи от България за засилване на дейността на емигрантите в началото на 1885 г., постоянните им връзки с някои либерални дейци и подготовката за въстание в Сърбия и за съединение на княжеството с Източна Румелия засилват недоволството на белградските управници, (Пантев, А. Пос. съч., с. 11 —13). Привидно лоялното поведение на Каравеловото правителство, което едва по време на кризата взема сериозни мерки за ограничаване дейността на емигрантите, не предотвратява сръбско-българския въоръжен конфликт.
Съединението и последвалите го събития изместват на заден план въпроса за границата и емигрантите. Той се поставя отново едва в началото на 1886 г. по време на мирните преговори в Букурещ. Сръбският делегат Чедомил Миятович получава инструкции да постави въпроса за отношението на българското правителство към емигрантите. От своя страна Ив. Ев. Гешов е упълномощен от София да настоява за точно определяне на цялата сръбско-българска граница, която остава все още спорна (БИА—НБКМ, ф. 14, оп. 6, а. е. 4234, л. 70. Телеграми между Ив. Ев. Гешов и П. Каравелов от 29—30 ян. 1886). Както е известно, на Букурещките мирни преговори сръбските претенции нямат успех, но и България не може да постигне окончателно разрешение на въпроса за границата. Нарастването на напрежението в отношенията между двете страни след подписване на мирния договор не благоприятствува уреждането на този въпрос. При това положение избухват събитията от август 1886 г. (Споразумение по Бреговския въпрос се постига едва през 1887 г. със съдействието на Англия и Австро-Унгария. През този период във. връзка с дълбоките промени в българската вътрешна и външна политика заглъхва и емигрантският въпрос. Вж. Съглашението в Camera dei deputati. Documenti diplomatici presenta-tial Parlamento Italiano dal presente del consiglio ministro ad interium degli affari esteri (Crispi). Bulgaria. Roma, 1890, ¹ 127, приложение).

[Warlord]

Скоро да си хвърлял поглед върху географската карта на Родината?
Май не си... Щото Брегово си е в България.

Както казах на Сърбия е дадена територията между Тимок и Стара планина, Брегово е отсам билото на планината и остава в България, не съм казвал нищо относно това селище.

[Николай]

На твое място пак бих погледнал картата...
Брегово е на река Тимок, а не "отсам билото на планината". Границата между Сърбия и България минава по долното течение на Тимок, а територията между горното течение на Тимок и Стара планина е дадена на Сърбия още с Берлинския договор от 1878 г.

[Warlord]

Брегово е на река Тимок, но от дясната й страна, която е била "безспорна зона". Горното течение на реката е дадено на Сърбия не по Берлинския, а по Ньойския договор, заедно със Западните покрайнини и Струмишко.