Настоящата статия е опит за описание на първите минохвъргачки на въоръжение в българската армия през Първата световна война и следвоенния период. Макар че основната част от доставените минохвъргачки през 1916-1918 да са т. нар. по българската армейска класификация от онова време лека минохвъргачка Ерхард обр. 1916 (7.58cm Leichter Minenwerfer n/A (neuer Art - нов тип)) и средна минохвъргачка Ерхард обр. 1916 (17 cm mittlerer Minenwerfer n/A (neuer Art - нов тип)), произвеждани от германския концерн Райнметал (Rheinmetall), има данни че в България са доставяни и австро-унгарските минохвъргачки Ланц (9.15 cm leichtes Minenwerfer System Lanz) - например Недев в "Дойранската епопея" дава 10 броя минохвъргачки Ланц в 9-та Плевенска дивизия при Дойран в края на 1917г. Оръжейните доставки в България през Първата световна война, а в периода до 30-те години на 20 век са недостатъчно изследвана и осветлена тема в нашата история и данните са оскъдни и понякога противоречиви, така че най-вероятно в бъдеще ще излязат нови данни за използваните минохвъргачки от българската армия през Първата световна война.
При влизането си във войната през септември 1915г., Българската армия не притежава минохвъргачки, макар че българската военна мисъл е запозната с тяхното използване от времето на Руско-Японската война от 1904-1905. Освен старинните мортири от времето на Руско-Турската война, които са почти негодни, българската армия по това време разполага с т. нар. 70мм мортири, наричани още бомбохвъргачки - разработени и произвеждани от Софийския военен арсенал през периода 1907-1916 на базата на стари пушки Крнка и Бердана, изстрелващи наличните ръчни гранати в армията и използвани през Балканските и Първата световна война.
Германия, основният съюзник и доставчик на въоръжение за Българската армия, влиза във войната през 1914г. с разработена производствена система от три вида минохвъргачки - тежки (25 см), средни (17 см) и леки (7,58см.). Тези първоначални варианти са прости и примитивни по устройство, тежки и неудобни за опериране, но въпреки това се оказват много ефективни не толкова в първоначално предвижданата им роля за атака на крепости, а като пехотно оръжие по време на окопната война. Вследствие на това на всяка германска пехотна дивизия през пролетта на 1915г. по щат се полага рота с 2 тежки, 4 средни и 6 леки минохвъргачки. През 1916г. германската артилерия е реорганизирана на база на натрупания опит и нови усъвършенствани модели минохвъргачки са разработени на базата на съществуващите, запазвайки делението на тежки, средни и леки. т. нар. neuer аrt модели вече могат да се въртят на 360 градуса на нова платформа. Минохвъргачните роти започват да са два типа - една с леки (12 бр. и 24 гранатохвъргачки) и една със средни и тежки.
Броят на минохвъргачните роти в германската армия е удвоен на две, но те продължават да се водят към пионерните войски и са придадени към пехотата едва през зимата на 1916/1917, когато броят им нараства и леките минохвъргачки започват да се придават на батальонно ниво (целта е била да има по 8 минохвъргачки на батальон, но липсата на хора налага преосмисляне на концепцията до 4 минохвъргачки, 2 офицери и 40 войници на батальон). През 1917 още един усъвършенстван вариант на леката минохвъргачка се появява, който вече получава опашка, .т.е. теглич като оръдията и модифициран лафет, който позволява минохвъргачката да се използва в стрелба с право мерене, тоест като противотанково оръдие. Проблем се оказва обаче повишеното тегло до 258 кг. Към 1918г. леките минохвъргачки се събрани на ниво полк в рота от 12 минохвъргачки, но на практика продължават да се използват на ниво батальон. Към края на войната броят на леките минохвъргачки на ниво полк е намален на 6, поради проблеми със снабдяването.
Като цяло Германия успява да произведе през войната 10-15 хиляди леки минохвъргачки (по някои данни 1234 тежки, 2361 средни и 12 329 леки минохвъргачки), от които над 10 000 са на въоръжение в германската армия в края на войната.
Първото минохвъргачно подразделение в Българската Действаща армия е минохвъргачната дружина в състава на инженерните войски, сформирана през есента на 1916 г. Сформирана е в Скопие на 24. X. 1916 г. Задачата й е да подпомага пионерните части при преодоляване на изкуствени препятствия при щурм, съвместно с новосъздадената щурмова дружина. Подчинена е на началника на инженерните войски. Всяка от трите (впоследствие 4) роти на Минохвъргачната дружина е въоръжена с 6 средни и 10 леки минохвъргачки, система «Ерхард». Освен тези роти в дружината има и един парков взвод. Командирът на дружината е впоследствие и инспектор на всички минохвъргачни подразделения в дивизиите, отговарящ за материално-техническото и щатното им осигуряване. В командно-тактическо отношение минохвъргачните роти в дивизиите са подчинени на общовойсковите командири — обикновено това са началниците на дивизии и командирите на пехотни полкове. Само командирът на Минохвъргачната дружина е пряко подчинен единствено на началника на Инженерните войски при Щаба на Действащата армия. Отделно в края на 1916, пак по немски образец е сформирана и щурмова дружина. Бойният състав на Щурмовата дружина се формира от 2 щурмови роти, картечна рота, минохвъргачно (8 минохвъргачки) и огнехвъргачно отделение и артилерийска батарея. Картечната рота и батареята се осигуряват от пехотните и артилерийските части, а постоянният състав е на Инженерните войски. Още една щурмова дружина е сформирана през август 1918г.
През пролетта и лятото на 1917 г. към пехотните дивизии, а от 1918 г. и към полковете се сформират минохвъргачни роти, подчинени в тактическо отношение на пехотните командири. Към септември 1917 са сформирани 13 роти (1-ва пехотна дивизия има 2 роти, 8-ма пехотна дивизия няма сформирана рота към този момент), заедно с 3-те на минохвъргачната дружина. Всяка минохвъргачна рота към дивизиите по щат има 4 средни и 8 леки минохвъргачки. През зимата на 1917/1918 са сформирани нови роти към дивизионните пионерни батальони (максимум до 3 роти на дивизия). През май 1918 започва реорганизация, следвайки германския образец, с цел да се създаде към всеки полк минохвъргачна рота с 3 взвода по 4 минохвъргачки, вместо ротите в дивизионните пионерни дружини, като в дивизионната пионерна дружина остава минохвъргачно отделение с 8 минохвъргачки. Тази реорганизация така и не приключва до края на войната. През септември 1918 броят на минохвъргачните роти достига 40 със 126 средни и 250 леки минохвъргачки. Минохвъргачките, за разлика от Германската армия, остават подчинени организационно на инженерните войски в Българската армия през цялата война и са прехвърлени към артилерията едва през 1920г.
По данни на "Българската армия в Първата световна война (1915–1918) Кратък енциклопедичен справочник" до края на войната през 1918 са доставени 446 минохвъргачки и 1932 гранатохвъргачки. По данни на Крапчански и неговия "Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г." доставените от Германия минохвъргачки са 284 леки, 162 средни и 1932 гранатохвъргачки.
Пак по същите източници през септември 1918 г. броят на минохвъргачките в Действащата армия достига 380 — главно леки. От друга страна "История на служба "Артилерийско въоръжение" в Българската армия 1878-1990 година" дава малко по-различни данни за наличните минохвъргачки в Българската армия към 15.09.1918 - 274 минохвъргачки и 1158 гранатохвъргачки.
С ограниченията на Ньойския мирен договор в българската армия остават 40 минохвъргачки (наред с 219 оръдия, 355 картечници и пр.). До 1920 те са в пионерните дружини, впоследствие са придадени на артилерията. Така през 1924г., съгласно Йонов и "Българската армия като държавна институция след Първата световна война 1919-1929 г." в наличните три смесени артилерийски отделения (2-ро, 3-ти и 7-мо) има общо 9 леки и 7 средни минохвъргачки, освен наличните 14 75мм полски оръдия, 12 75мм планински оръдия и 10 105мм гаубици. В 2-те полски артилерийски отделения (1-во и 8-мо) има общо 6 леки и 6 средни минохвъргачки, освен 18-те 75мм оръдия и 6-те 105мм гаубици. Това прави общо 15 леки и 13 средни минохвъргачки, или общо 28 от наличните 40 в частите, като останалите 12 са на склад или в укрепените пунктове.
През 20-те години в списанието Подофицерски журнал са публикувани серия статии, описващи минохвъргачките Ерхард на въоръжение в българската армия.
Съгласно тези статии: "....средната минохвъргачка тежи 520 килограма има калибър 17см. Стреля с обикновена бойна мина обр. 1916 и с газова мина от същия образец. Бойната мина тежи 49,5 кг., а разпръсквателния и заряд е 12 кг. Най-добрите разстояния за стрелба с тези мини са от 150 до 700 метра. Газовата мина тежи 42 кг. и съдържа 7-8 литра газ в течно състояние. Съгласно тогавашните представи средната минохвъргачка се употребява за подготвяне на атаката на пехотата, за съдействие при отбиване на атаката на противника и за неговото безпокоене.
Леката минохвъргачка тежи 213кг., развърната на позиция - 160 кг. Калибърът е 76мм, а скоростта на стрелбата за непродължително време е до 15 изстрела на минута. Стреля с обикновени бойни, газови, запалителни, светещи, затъмнителни, бронебойни мини и с мини за донесения. Всички тежат по 4,5 кг. и имат калибър 7,58 см. За удобно носене мините се поставят в дървени сандъци , по 4-6 във всяко едно. Леката минохвъргачка се употребява, освен за задачите, за които се употребява средната минохвъргачка, още и за допълване на преградния огън на артилерията. Тази последна задача тя изпълнява много добре, благодарение на по-голямата и скорострелност и на по-лесното и снабдяване с бойни припаси. Леката минохвъргачка се обслужва от 2 мерачи, 2 зареждачи и 1 командир подофицер, но за придвижването и на лафет и със зарядната ракла ("Handkarre") са нужни поне 6 човека."
През декември 1927г. българската армия е отново реорганизирана, като новите щатове предвиждат минохвъргачките да се придадат към 24-те пехотни полка, като всеки сформира специална рота с 3 взвода (минохвъргачен, взвод пехотни оръдия и свързочен). При мобилизация се предвижда минохвъргачния взвод в пехотния полк да се превърне в рота. Тези щатове и последвалите ги остават неосъществени от гледна точка на материалната част, тъй като наличните минохвъргачки Ерхард са недостатъчни по количество дори в мирно време (40 налични при изисквани по щат 72-96 за 24-те пехотни полка). През 1934г. отчитайки освен официално разрешените 40 още и укритите от Ньойския договор през 20-те години минохвъргачки Ерхард, българската армия има 92 минохвъргачки по данни на Петров Л. "Проблеми на военната политика на България 1934-1939". Освен това българската военна мисъл осъзнава и недостатъците на тези морално остарели минохвъргачки - на първо място голямото тегло и остарялата конструкция. Неслучайно едни от първите оръжейни доставки осъществени в средата на 30-те години е на модерни 81мм минохвъргачки, тип Райнметал и Брандт, които са от наложилия се като стандартен следовоенен тип минохвъргачка Стоукс (Stokes, в нашата литература от периода известна като Щокесъ). Някъде по това време минохвъргачките Ерхард са свалени от въоръжение в Българската армия.
При влизането си във войната през септември 1915г., Българската армия не притежава минохвъргачки, макар че българската военна мисъл е запозната с тяхното използване от времето на Руско-Японската война от 1904-1905. Освен старинните мортири от времето на Руско-Турската война, които са почти негодни, българската армия по това време разполага с т. нар. 70мм мортири, наричани още бомбохвъргачки - разработени и произвеждани от Софийския военен арсенал през периода 1907-1916 на базата на стари пушки Крнка и Бердана, изстрелващи наличните ръчни гранати в армията и използвани през Балканските и Първата световна война.
Германия, основният съюзник и доставчик на въоръжение за Българската армия, влиза във войната през 1914г. с разработена производствена система от три вида минохвъргачки - тежки (25 см), средни (17 см) и леки (7,58см.). Тези първоначални варианти са прости и примитивни по устройство, тежки и неудобни за опериране, но въпреки това се оказват много ефективни не толкова в първоначално предвижданата им роля за атака на крепости, а като пехотно оръжие по време на окопната война. Вследствие на това на всяка германска пехотна дивизия през пролетта на 1915г. по щат се полага рота с 2 тежки, 4 средни и 6 леки минохвъргачки. През 1916г. германската артилерия е реорганизирана на база на натрупания опит и нови усъвършенствани модели минохвъргачки са разработени на базата на съществуващите, запазвайки делението на тежки, средни и леки. т. нар. neuer аrt модели вече могат да се въртят на 360 градуса на нова платформа. Минохвъргачните роти започват да са два типа - една с леки (12 бр. и 24 гранатохвъргачки) и една със средни и тежки.
Броят на минохвъргачните роти в германската армия е удвоен на две, но те продължават да се водят към пионерните войски и са придадени към пехотата едва през зимата на 1916/1917, когато броят им нараства и леките минохвъргачки започват да се придават на батальонно ниво (целта е била да има по 8 минохвъргачки на батальон, но липсата на хора налага преосмисляне на концепцията до 4 минохвъргачки, 2 офицери и 40 войници на батальон). През 1917 още един усъвършенстван вариант на леката минохвъргачка се появява, който вече получава опашка, .т.е. теглич като оръдията и модифициран лафет, който позволява минохвъргачката да се използва в стрелба с право мерене, тоест като противотанково оръдие. Проблем се оказва обаче повишеното тегло до 258 кг. Към 1918г. леките минохвъргачки се събрани на ниво полк в рота от 12 минохвъргачки, но на практика продължават да се използват на ниво батальон. Към края на войната броят на леките минохвъргачки на ниво полк е намален на 6, поради проблеми със снабдяването.
Като цяло Германия успява да произведе през войната 10-15 хиляди леки минохвъргачки (по някои данни 1234 тежки, 2361 средни и 12 329 леки минохвъргачки), от които над 10 000 са на въоръжение в германската армия в края на войната.
Първото минохвъргачно подразделение в Българската Действаща армия е минохвъргачната дружина в състава на инженерните войски, сформирана през есента на 1916 г. Сформирана е в Скопие на 24. X. 1916 г. Задачата й е да подпомага пионерните части при преодоляване на изкуствени препятствия при щурм, съвместно с новосъздадената щурмова дружина. Подчинена е на началника на инженерните войски. Всяка от трите (впоследствие 4) роти на Минохвъргачната дружина е въоръжена с 6 средни и 10 леки минохвъргачки, система «Ерхард». Освен тези роти в дружината има и един парков взвод. Командирът на дружината е впоследствие и инспектор на всички минохвъргачни подразделения в дивизиите, отговарящ за материално-техническото и щатното им осигуряване. В командно-тактическо отношение минохвъргачните роти в дивизиите са подчинени на общовойсковите командири — обикновено това са началниците на дивизии и командирите на пехотни полкове. Само командирът на Минохвъргачната дружина е пряко подчинен единствено на началника на Инженерните войски при Щаба на Действащата армия. Отделно в края на 1916, пак по немски образец е сформирана и щурмова дружина. Бойният състав на Щурмовата дружина се формира от 2 щурмови роти, картечна рота, минохвъргачно (8 минохвъргачки) и огнехвъргачно отделение и артилерийска батарея. Картечната рота и батареята се осигуряват от пехотните и артилерийските части, а постоянният състав е на Инженерните войски. Още една щурмова дружина е сформирана през август 1918г.
През пролетта и лятото на 1917 г. към пехотните дивизии, а от 1918 г. и към полковете се сформират минохвъргачни роти, подчинени в тактическо отношение на пехотните командири. Към септември 1917 са сформирани 13 роти (1-ва пехотна дивизия има 2 роти, 8-ма пехотна дивизия няма сформирана рота към този момент), заедно с 3-те на минохвъргачната дружина. Всяка минохвъргачна рота към дивизиите по щат има 4 средни и 8 леки минохвъргачки. През зимата на 1917/1918 са сформирани нови роти към дивизионните пионерни батальони (максимум до 3 роти на дивизия). През май 1918 започва реорганизация, следвайки германския образец, с цел да се създаде към всеки полк минохвъргачна рота с 3 взвода по 4 минохвъргачки, вместо ротите в дивизионните пионерни дружини, като в дивизионната пионерна дружина остава минохвъргачно отделение с 8 минохвъргачки. Тази реорганизация така и не приключва до края на войната. През септември 1918 броят на минохвъргачните роти достига 40 със 126 средни и 250 леки минохвъргачки. Минохвъргачките, за разлика от Германската армия, остават подчинени организационно на инженерните войски в Българската армия през цялата война и са прехвърлени към артилерията едва през 1920г.
По данни на "Българската армия в Първата световна война (1915–1918) Кратък енциклопедичен справочник" до края на войната през 1918 са доставени 446 минохвъргачки и 1932 гранатохвъргачки. По данни на Крапчански и неговия "Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г." доставените от Германия минохвъргачки са 284 леки, 162 средни и 1932 гранатохвъргачки.
Пак по същите източници през септември 1918 г. броят на минохвъргачките в Действащата армия достига 380 — главно леки. От друга страна "История на служба "Артилерийско въоръжение" в Българската армия 1878-1990 година" дава малко по-различни данни за наличните минохвъргачки в Българската армия към 15.09.1918 - 274 минохвъргачки и 1158 гранатохвъргачки.
С ограниченията на Ньойския мирен договор в българската армия остават 40 минохвъргачки (наред с 219 оръдия, 355 картечници и пр.). До 1920 те са в пионерните дружини, впоследствие са придадени на артилерията. Така през 1924г., съгласно Йонов и "Българската армия като държавна институция след Първата световна война 1919-1929 г." в наличните три смесени артилерийски отделения (2-ро, 3-ти и 7-мо) има общо 9 леки и 7 средни минохвъргачки, освен наличните 14 75мм полски оръдия, 12 75мм планински оръдия и 10 105мм гаубици. В 2-те полски артилерийски отделения (1-во и 8-мо) има общо 6 леки и 6 средни минохвъргачки, освен 18-те 75мм оръдия и 6-те 105мм гаубици. Това прави общо 15 леки и 13 средни минохвъргачки, или общо 28 от наличните 40 в частите, като останалите 12 са на склад или в укрепените пунктове.
През 20-те години в списанието Подофицерски журнал са публикувани серия статии, описващи минохвъргачките Ерхард на въоръжение в българската армия.
Съгласно тези статии: "....средната минохвъргачка тежи 520 килограма има калибър 17см. Стреля с обикновена бойна мина обр. 1916 и с газова мина от същия образец. Бойната мина тежи 49,5 кг., а разпръсквателния и заряд е 12 кг. Най-добрите разстояния за стрелба с тези мини са от 150 до 700 метра. Газовата мина тежи 42 кг. и съдържа 7-8 литра газ в течно състояние. Съгласно тогавашните представи средната минохвъргачка се употребява за подготвяне на атаката на пехотата, за съдействие при отбиване на атаката на противника и за неговото безпокоене.
Леката минохвъргачка тежи 213кг., развърната на позиция - 160 кг. Калибърът е 76мм, а скоростта на стрелбата за непродължително време е до 15 изстрела на минута. Стреля с обикновени бойни, газови, запалителни, светещи, затъмнителни, бронебойни мини и с мини за донесения. Всички тежат по 4,5 кг. и имат калибър 7,58 см. За удобно носене мините се поставят в дървени сандъци , по 4-6 във всяко едно. Леката минохвъргачка се употребява, освен за задачите, за които се употребява средната минохвъргачка, още и за допълване на преградния огън на артилерията. Тази последна задача тя изпълнява много добре, благодарение на по-голямата и скорострелност и на по-лесното и снабдяване с бойни припаси. Леката минохвъргачка се обслужва от 2 мерачи, 2 зареждачи и 1 командир подофицер, но за придвижването и на лафет и със зарядната ракла ("Handkarre") са нужни поне 6 човека."
През декември 1927г. българската армия е отново реорганизирана, като новите щатове предвиждат минохвъргачките да се придадат към 24-те пехотни полка, като всеки сформира специална рота с 3 взвода (минохвъргачен, взвод пехотни оръдия и свързочен). При мобилизация се предвижда минохвъргачния взвод в пехотния полк да се превърне в рота. Тези щатове и последвалите ги остават неосъществени от гледна точка на материалната част, тъй като наличните минохвъргачки Ерхард са недостатъчни по количество дори в мирно време (40 налични при изисквани по щат 72-96 за 24-те пехотни полка). През 1934г. отчитайки освен официално разрешените 40 още и укритите от Ньойския договор през 20-те години минохвъргачки Ерхард, българската армия има 92 минохвъргачки по данни на Петров Л. "Проблеми на военната политика на България 1934-1939". Освен това българската военна мисъл осъзнава и недостатъците на тези морално остарели минохвъргачки - на първо място голямото тегло и остарялата конструкция. Неслучайно едни от първите оръжейни доставки осъществени в средата на 30-те години е на модерни 81мм минохвъргачки, тип Райнметал и Брандт, които са от наложилия се като стандартен следовоенен тип минохвъргачка Стоукс (Stokes, в нашата литература от периода известна като Щокесъ). Някъде по това време минохвъргачките Ерхард са свалени от въоръжение в Българската армия.
Attached Files
Comment