Каравелов

[acrid]

След като Каравелов е избран за председател на комитета, Левски е избран за Апостол. Какви са били пълномощията на Левски извън България, по-специално на заседанията и каква власт, ако е имал такава, е притежавал Каравелов върху Левски във и извън България?

[von Danitz]

В събранието участват 25 души. Някои от участниците разполагат с повече от един мандат, тъй като не всички комитети успяват да изпратят своите представители в Букурещ и предоставят мандатите си на други сигурни участници в събранието. Така Васил Левски разполага с 3 мандата, а Тодор Пеев (председател на Етрополския комитет) – с 11 мандата. Стига се до следното:

Пълномощно, писано около 16 юни 1872 г., издадено от БРЦК:

Упълномощие

Носящий това писмо, който досега ви е познат под името Аслан Дервишоглу Кърджалъ (В. Л-ский), което име той според обстоятелствата може да си го изменява, като предварително ни яви за това, има пълно право и упълномощие от Българският централни революционни комитет да действува навсякъде при българите и пред когото и да е от тях за нашата народна работа, която се отнася до освобождението на милото ни отечество България! Същото лице представлява Българският централен революционен комитет в сичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на уставът.

Българският революционен централен комитет има пълно доверие в това лице и затова приканва секи българин, който е вече работник в нашето дело или който ще стъпи в него, и въобще сичките българи да му дават и те пълно доверие, да уважават заповедите му и да се отнасят до него за сяка потребност, която се отнася до народното ни дело.

Това лице, като има пълно упълномощение от Българският централни революционни комитет, има и пълна власт да превожда в действие сичките ония длъжности, които се предписват от уставът, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети, и ония ниски, подли и предатели българи, които противодействуват на нашето народно дело.

(Печат) Български революционни централен комитет

На 16 юни 1872 година в Букурещ Левски полага писмена клетва, чийто текст е следния:

Долуподписаният, като приемам сичките длъжности, които ми се налагат чрез упълномощението ми, дадено от ЦБРК, и съм в отговорност на своите действия, съгласявам се в сичко и с действията на другите членове на ЦК, които ще разпоредят помежду си длъжностите по способността на секиго по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по уставът пред другите членове на ЦК и се заклевам пред нашето отечество България, че ще следвам точно длъжностите си.

16/28.V².(18)72 В. Левский

[pehotinec]

СЛЕД КАРАВЕЛОВ : Печатницата на Л.Каравелов е създадена в Букурещ, след това е пренесена в Търново, после в Русе. Нели Георгиева пише, че поради финансовите си затруднения Каравелов взема за съдружник Нестор Жейнов от Русе и печатницата продобива името: "Л.Каравелов и Н.К.Жейнов". След смъртта му Жейнов оповестява, че печатницата вече ще се казва само "Н.К.Жейнов", а Наталия Каравелова взема старите машини и се опитва да започне самостоятелна работа. Михаил Х. Костов в "Из миналото на Русе" пише: "Каравеловата печатница отвори след смъртта му сърбинът Аксентиевич в 1883г., който живееше с жената на Каравелов. Наталия отпечатва редактираните от З. Стоянов съчинения в 8 тома на покойния си съпруг, второто издание на "Записки по българските въстания" и др. Но Михаил Х.Костов вероятно греши относно печатницата, сочи Нели Георгиева, - защото има договор от 24.09.1885г. за предаване на "книжни магазин от канцеларски принадлежности и типография" от Наталия Каравелова на Аксентиевич. Наталия се задължава да "пази и седи" в магазина с възнаграждение от 20 лева.Фирмата продължава да фунционира под името "Н.Л.Каравелова и Си -е", макар че Аксентиевич е единствен "собственик и притежател". След русенския бунт в 1887г. по нареждане на Стамболов Наталия Каравелова е изпъдена от България, а пенсията и от 50 лева е отнета. Умира в Карлови Вари, погребана е в Белград. В 1889г. католическия мисионер Лоренц закупува печатницата и тя функционира под името "Кирил и Методий".
А ето какво ни припомня Димитър Петков, че е написано от Никола Обретенов:"......През 1904г., когато бях избран като почетен член на Русенския общински съвет, правителството реши да се приберат костите на Л. Каравелов и се избра комисия........Отидохме на гробищата и не намерихме никакъв гроб. Аз, понеже бях един от близките на Каравелов, спомних си, че когато го ровехме имаше близо до неговия гроб един гроб с железен кръст. Намерихме гроба с железния кръст, но до него само едно празно място без никакъв знак. Накарах гробарите да започнат да копаят на това място и намериха в пръстта надгробния камък, на който беше написано :"Тук почива праха на Любен Каревелов - 24.1.1879 год." Като стигнаха до ковчега, намери се съвсем здрав и като се отвори, аз видях същия Каравелов, какъвто преди 25 години го бяха турили в гроба. Дрехите, косите на главата, брадата бяха неповредени. Аз останах поразен, но това трая само един миг. Веднага всичко се обърна на прах. Това не беше хилюцинация, но действителност, защото го видях не само аз, но и ония, които бяха с мен, а работниците почнаха да бягат. След като всичко се обърна на прах и останаха само костите, прибраха се от гробарите, измиха се с вода и вино според обичая, и се туриха в приготвения нов ковчег, които се предаде на пристава и свещенника и се отнесоха в черквата "Света Троица"..........".
Но след Каравелов остават не само едни стари печатарски машини и един гроб. Остава неговото книжовно дело, остава и свободното ни Отечество, което той доживява да види, макар и за кратко.

[joni13]

Но след Каравелов остават не само едни стари печатарски машини и един гроб. Остава неговото книжовно дело, остава и свободното ни Отечество, което той доживява да види, макар и за кратко.[/QUOTE]


"Дайте ми фактове, и аз съм готов да изоблича сам себе си.”
– Любен Каравелов

Накратко официално тиражираната биография на Любен Каравелов изглежда така:
Любен Стойчев Каравелов (1834 –1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от османска власт. Любен Каравелов е по-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843–1903). Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет в Букурещ, Румъния в началото на 70-те на 19 век. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.1857–1867, Москва: Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867). 1868–1869, Белград: на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“. След 1869, Букурещ: „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.Умира в Русе от туберкулоза на 21 януари 1879 г.
Има и по-дълъг неин вариант, но той пак изглежда приблизително така. Има написани и цели биографични книги, но кой знае какви разлики с краткия вариант, освен купищата досадни факти, допълващи тази скучна конструкция, няма.
Да, ама не - както казваше един много възрастен български журналист. Верен на максимата”дяволът е в детайлите” ще се опитам да разгледам някои факти от житието на Любен Каравелов през увеличителното стъкло на малко по-различен от телешкия възторг и наукообразния сив метод подход.
Няма да се занимавам с първите 23 години от живота му, защото те са общо взето добре известни и там няма кой знае колко интересни неща. Ще започна със заминаването му в Русия пред 1857 г. – една година след злополучната за нея Кримска война. Той отива през Одеса в Москва с препоръките на Найден Геров. Времето е размирно, славяните, в частност българите, са обезокуражени от руското поражение, в руското общество има кипеж. Шестесетте са златен век за руската литература и изкуство – тогава пишат титани на словото като Л.Н. Толстой (Война и Мир”, 1860), Ф. М. Достоевски (Престъпление и наказание”, 1860), Гогол, писателите-народници и т.н. През 1860 г. се случва нещо епохално за Русия – Александър II отменя крепостното право и в тази полуфеодална страна започва да изправя ръст набиращата мощ класа на капиталистите.
Нашият герой, дето се казва, попада във водовъртежа на събитията. Но още първият му опит да се интегрира успешно е фалстарт – не го приемат в кадетското училище. Тук биографите му са доста мъгляви за причините – едни пишат „поради напреднала възраст”, други – по здравословни причини или просто нищо не пишат. Така или иначе – виждаме го „свободен слушател” в Московския Университет, Историко-филологически факултет. Понятието „свободен слушател” е малко разтегливо, а в случая с Любен времето се разтяга до девет години – това направо си е в графата „вечен Хайделбергски студент”. Какво точно „свободно е слушал” и какви изпити е издържал, кой да ти каже? Българските му биографи (пък и руските) свенливо мълчат.
Друго обаче прави силно впечатление – почти всички са единодушни, че младият копривщенец много активно се включил в „обществено-политическия живот”; ако трябва да си преведем това клише в още едно – свързал се с „прогресивните кръгове на руската революционна мисъл” – и тук всеки от авторите, според вкуса си, изброява в различна последователност – Чернишевски, Херцен, Добролюбов, Бакунин, Начаев или обратно, или пък добавя или изважда за разнообразие по някой друг „прогресивен” общественик. Участвал в студентските вълнения (1861) и станал последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Естествено, който по онова размирно време се е свързвал с „прогресивни революционери” в Русия е бил под зоркото око и на не толкова прогресивната руска полиция и на царската Охранка. Шега с тази полиция не е имало. Поставен е под полицейски надзор (1859).
Едновременно с „прогресивната и напредничава революционна среда”, Любен е залагал и на сигурното – той се свързал и с „кръговете” на славянофилите и даже с техните екстремни представители, панславистите. Чрез Славянския комитет, който бил в ръцете на славянофилите, била осигурена издръжката му в университет. Някои автори даже стигат дотам, че определят студенските му години като „волни и безгрижни”, предполагам имайки предвид финансовия им аспект.
„Руски възпитаник, обзет от идеологията на московската школа на славянофилите - пише Д. Димитров, - Любен несъмнено повече, отколкото който и да е друг от поменатите български деятели страдал от вяра в братска Русия. Обаче, продължава същият автор, тази вяра успоредно с политическия ръст на Каравелов все повече и повече изветряла.”
Кои са били тези люде, славянофилите?
Ами те са били от казионните кръгове. Обаче, тъй като е било някак неудобно да се афишират толкова публично, тези висши сановници и държавни служители правели разни кръжоци и сдружения, уж на доброволни начала, за да прокарват имперските интереси на Матушката. Наред с по-старото славянофилско течение се появявило и едно ново, което вече не говорело за събиране на вси славяни под скиптъра на руската корона, а проповядвало само „духовно единство” между тях. Под това се разбирало общославянска азбука и някакъв „общ славянски език” (предложение на българина на руска служба полковник Кишелски). Каравелов веднага станал страстен „сторонник” за обединението на южните славяни. Дотолкова, че един от псевдонимите му станал като негово второ име - „южен славянин”. Той просто потънал в мечтата си за обединено южно славянство, отдал й се. Разбира се, срещу прилично заплащане.
Този път в началото на 60-те славянофилите сменили тактиката си: сега те заговорили, че Сърбия може да изиграе същата роля, която в края на 20-те години изиграла Русия, като помагала на румънци, гърци и сърби. На въпроса на Любен Каравелов към един руски велможа: „Ще помогне ли Русия на България да се освободи?”, той получил отрицателен отговор, но с намигване – „Русия не може да помогне пряко, понеже Европа й пречи, но тя може да помогне чрез Сърбия.”
И Каравелов след 1862 г. публикува цяла серия политически статии във вестниците Московски известия, Ден, С. Петербургски на тази тема. В списание "Братски труд" напечатал няколко стихотворения и две статии - една за българската литература и друга за славяните в Австрия, с явна славянофилска украса. Пак под опеката на славянофилите Каравелов замислил да издаде редица "Паметници на българския народен бит". С помощта на И. Прижов той издава през 1861 година първия том от тая замислена на широко серия: - "Памятники народнаго быта болгар", (издаваемые Любеном Каравеловым) книга первая, Москва. В предговора към този доста обемист том (324 с.) Каравелов величаел Венелин, което имал несравнимо значение за "нравственото възраждане на българския народ". След туй отдавал похвала на Срезневский, Безсонов, Хилфердинг, на Веркович и поместил някои езикови и граматични указания. Книгата съдържала 3000 пословици и забележки, народен дневник, гдето се изреждали паралелно великоруски, белоруски, украински, полски и сръбски обреди, легенди и поверия, български собствени имена, легенди - преведени и на руски, и накрай един речник на български думи... Този именно сборник е едно от главните указания за връзките на Каравелов със славянофилите.
Но Каравелов никога не афиширал шумно връзките си със славянофилите. Когато се пуска слух, че неговите "Паметници" били издание на славянофилското дружество той протестирал най-енергично. Признал само, че лично И. С. Аксаков му е услужил „само” с 170 рубли, докато цялото издание струвало 475 рубли. Но е забравил да спомене за едни други парични суми, отпуснати му от Азиатския департамент, за които ще стане дума след малко.

И така, широко и стабилно разкрачен върху двата си балкански крака, „копривщенския Инсаров” яхнал едновременно два коня – левият на радикалната революционна интелигенция, достигаща до тежки екцесии в желанието си да реформира (понякога даже с бомби и куршуми) изостаналата Рус, но заедно с него и десният охранен ат на казионната бюрокрация. Съвместявайки среднощните бохемски гуляи с нихилисти и всякакви други съмнителни за царската полиция субекти, Любен чинно пишел коленопреклонни писма до тежки бюрократи с мастити постове.

Такова е и коленопреклонното му прошение до граф Игнатиев, датирано от 1862-1863 г., в което „българският Инсаров” иска ни повече ни по-малко, финасови средства и подкрепа за някаква известна само нему и на графа „мисия” в Сърбия.

За какво иде реч?

През 2009 г. излезе публикацията на Иван Стоянов “Любен Каравелов – модерният политик на XIX век” Важни наблюдения и изводи Ив. Стоянов прави и в студията “Нови щрихи към животоописанието на Любен Каравелов” – където върху основата на документален материал е разгледана истинската причина за публицистичната дейност на писателя и публициста като балкански кореспондент на руски издания, като заключението е за поети от Л. Каравелов ангажименти спрямо Азиатския департамент на Министерството на външните работи или към Военното министерство още от 1862 г. Както добре е известно Каравелов започва мисията си чак през 1867 г.,но за напускането на Русия и заминаването му за Балканите той се подготвя много преди 1867 г.

Писмата му от 29 септември 1862 г., от 28 август 1863 г. и двете писма от 7 октомври същата година са неопровержими доказателства за това.

Според М. Димитров първото писмо е адресирано до Егор П. Ковалевски и с него Л. Каравелов отново прави опит да се добере до военна кариера. То се съхранява в Архива на външната политика на Руската империя, фонд. „Славянски стол”– там, където са и писмата от 28 август и от 7 октомври 1863 г. Съвсем логично е, след като за последните две писма се допуска с основание, че са до Н. П. Игнатиев, това от 28 август също да е насочено към този адресат. За това говори не само местосъхранението му, което безспорно е важен аргумент, но и самото съдържание.

Текстът му е кратък, но изключително съдържателен, донякъде и забавен:

“Ваше Превъзходителство! Не намирам думи да изразя моята искрена благодарност към Ваше Превъзходителство за оказаната от Вас ласка и прием, но това ми дава смелост да се обърна отново към Ваше Превъзходителство с най-покорна молба да напомните на Господин Военния Министър относно моето определение. Надявам се на Вас, като на напредничав руски човек, привърженик на истината и доброжелател на нашето славянско семейство. Ваше Превъзходителство! Моята цел Ви е известна, към тази цел аз се стремя и бих желал да я достигна, а да я достигна мога само с милостивото ходатайство на Ваше Превъзходителство! Бъдете уверени, че Вашето ходатайство ще остане вечно в моята памят. Имам чест да очаквам най-милостива резолюция от Ваше Превъзходителство, покорен слуга българин, Любен Каравелов, Жителството ми е: На Тверска в Петербургском подворье ¹15”

Какъв слог, каква изисканост – знаел е „покорен слуга българин” Либен как да изчетка чиновническото честолюбие, как да му повее. Съдържанието на писмото доказва категорично, че то е отправено до Н. П. Игнатиев, директор на Азиатския департамент. В писмото няма и намек за нов опит на Каравелов да бъде допуснат до военна кариера. Ако през есента на 1857 г. той получава отказ на желанието си да попадне във военното училище поради несъответстваща възраст, през 1863 г. – т.е. шест години по-късно, той едва ли би могъл и да помисли за възстановяване на подобно желание. Но в писмото Каравелов наистина моли Игнатиев за ходатайство пред военния министър относно неговото “определение”. Какво ще да е било пък това “определение” е трудно да се каже, но явно българинът иска благоволението на ръководителя на военното ведомство за изпълняване на определена задача. За това говорят думите му:

”Моята цел Ви е известна, към тази цел аз се стремя и бих желал да я достигна, а да я достигна мога само с милостивото ходатайство на Ваше Превъзходителство!”

Разбира се, тук би могло да се допусне, че целта, за която говори Каравелов, е да се бори за свободата на своя народ и изобщо на южните славяни и т. н. и т.н, но за изпълнението на тази цел не е необходимо нито “определението “ на военния министър, нито ходатайството на Игнатиев. Освен това Каравелов отбелязва в началото, че се е срещнал с адресата и е възхитен от оказаните “ласка и прием”. Явно в случая става въпрос за някаква задача, която той е готов да поеме, но за която трябва да се получи благоволението на военния министър.

През 1863 година Л. Каравелов вече моли Н. П. Игнатиев за средства, за да замине за България. Н. П. Игнатиев става директор на Азиатския департамент през 1861 г., т.е. четири години след пристигането на Каравелов в Русия. От 1861 г. императорското правителство има и нов военен министър – граф. Д. А. Милютин, който изобщо не би могъл да има представа за отрицателния отзив отпреди четири години на Военното министерство на молбата на някакъв си османски поданик. Именно благоволението на Милютин търси Каравелов за „определението”, за което става въпрос в писмото му от 29 септември 1862 г. Следователно и двете лица, „атакувани” от българина в преследване на своята цел, която той свързва директно с тяхното благоволение, не са запознати с началната история на руския период от живота на просителя, когато му е отказан прием във военно училище. В разстояние само на пет дни нашият герой получава исканата парична помощ и от двете институции – Министерството на външните работи и Комитета на Обществото за подпомагане на нуждаещите се литератори и учени. Изключителната оперативност на Министерството на външните работи, в основата на която най-вероятно стои Н. П. Игнатиев, навежда на мисълта, че Каравелов е получил очакваното „определение” от страна на военния министър, а отпуснатите средства имат да цел да ускорят изпълнението на замисленото от него. Тук трябва да се подчертае още веднъж, че целта на българина е известна и на Игнатиев, и на Милютин, за което той самият свидетелства по категоричен начин. Без наличието на документални свидетелства е трудно да се отговори на въпроса защо Каравелов не се възползва от изключителното благоволение, проявено спрямо него, и дали това наистина е така. Проектът на писмото до Игнатиев, който той изпраща до Погодин за мнение, е от съществено значение за разрешаване на този проблем. Явно през М. П. Погодин преминават всичките му писма, насочени към отговорни фактори и видни личности в обществения и политическия живот на Русия. Погодин по онова време е 61-годишен доайен и теоретик на славянофилите панслависти, главен редактор на техния печатен орган журнал «Москвитянин».

Изобщо, още от онези години в началото на 60-те се забелязва нещо много характерно за Каравелов – той с лекота и някак естествено се изявява като славянофил и възприема идеи от Аксаковия кръг, обаче едновременно с това леко и също така естествено изповядва идеите на руските революционни демократи, възхищава се от тези идеи, и си общува с видни личности от техните среди като с И. Г. Прижов. Този последният е както се казва „друга бира” – макар че е номиниран професор, само няколко години след другарството си с Каравелов, той е замесен в едно ужасно публично убийство на студент, осъден е на каторга и лежи там до края на дните си. Точно с негова помощ Каравелов разработва съвместно един проект озаглавен „С какво може да се помогне на българите“. Очевидно е, че копривщенецът обладава рядко срещаната дарба да общува с всички политически среди и заимства по нещо от всички, в резултат на което се изявява и като славянофил, и като просветител, и като революционер-демократ. Талант близо до способностите на хемелеона да мени окраската си според средата.
Каква ще да е била обаче онази тайнствена мисия наречена от Каравелов „определение” – загадка. Казва ли ти някой, пък и смееш ли да попиташ. А и да питаш, като няма документи – йок информация. Засега си оставаме с догадките. Но можем отчасти да се осветлим от последвалите събития.
Минават няколко безметежни и пълни с лека мараня за биографите му години от живота на нашия герой, за които знаем единствено, че публикувал, публикувал, публикувал – значи е имало и кой да го издава, издава и продава. За сърдечни вълнения, истории с девойки и зрели девици или жени в по-напреднала възраст няма никакви намеци даже.
Така неусетно и лека-полека стигаме до една преломна за него година. И съдбоносна – 1867. Това е годината на неговият личен Рубикон. През 1867 г. Любен захвърля безгрижния бохемски живот на хайделбергски студент и се изправя срещу Съдбата. А Съдбата чука на вратата. Той си урежда акредитация и заминава кореспондент на някакво вестниче „Голос” не къде да е, в лелеяната от него Сърбия, същата Сърбия, за която е предлагал своите планове на графа и на военния министър. Защо там? Защо не в „поробеното му Отечество” – ще видим. На този етап можем само да предположим, че е искал да се намира в непосредствена близост до театъра на предстоящите действия. По това време е в ход планът на руската дипломация за създаването на една южнославянска държава, в която трябвало да се обединят Сърбия и България. И тук е уместно да споделим с публиката няколко безценни мисли на неговия патрон граф Игнатиев по повод целите на Русия в частност на Балканите и в по-широк европейски периметър:
"..за нас Европа е безопасна само тогава, когато политическото равновесие и съгласие между западно-евпопейските държави е нарушено".
" Русия е проиграла много благоприятни случаи при опазването на интересите си на Изток, много време е изгубила и е понесла напразни жертви, но ако имаме умна политика и твърдо ръководство, то ние ще имаме успехи в бъдеще. За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чийто главни интереси не противоречът на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до нашата историческа задача : завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия." - Н.П. Игнатиев "Записки 1875-1878" стр.818 , издателство на Отечествения Фронт, София , 1986
Чувате ли: „За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този който...може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия”. Как добре го е казал графът още тогава, блестяща, кратка и синтезирана формулировка на руската имперска политика. Доктрина. Като политическа фигура, Каравелов е негова проекция, той е това, което днес наричат „агент за влияние”.
Още преди да стъпи на сръбска земя Каравелов е стигнал самостоятелно до идеята за балканска федерация, при това в пълен синхрон с вижданията на неговия патрон - графът. Тая федерация, той нарича ту " восточна", ту "Дунавска", и според него тя трябва да се образува по следния Каравелов план:

"По наше мнение восточната федерация трябва да бъде съставена така: 1) Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна Гора трябва да съставят едно цяло. 2) България, Тракия и Македония да съставят друго цяло. 3) Албания да добие независимо самоуправление, което да се намира под покровителството на Сърбия и България. 4) Румъния трябва да остане при днешното свое положение. 5) Цариград да остане свободен град. 6) Тесалия и Епир да се дадат на Гърция. 7) Султанът да се пресели в Азия, заедно със своите турци."
В братска Сърбия, в нейната столица Белград, „южният славянин” се появява с гръм. Още с идването си прави фурор – литературен и интелектуален. Успехът му е поразителен. Местните патриархални туземци не са виждали такъв интелектуален фойерферк и пукотевица от модерност. „Брачът бугарин” е възвеличен като интелектуален титан от „омладинците”.
Сръбската Омладина, организирана около гимназии, разни сдружения и школа, посреща Каравелов като дългоочакван гост. Той за първи път донася в нейните среди идеите на руските „шестдесетници”. Сръбската литература, които дотогава страдала от прекален романтизъм и сантиментализъм, е шокирана от новите идеи на реализма и позитивизма. Каравелов пък е първият вдъхновен апостол на тия идеи.
„Проникнат от дълбоката вяра, че на сръбския и българския народи предстои обща велика мисия, Каравелов иска да освободи организираната вече сръбска младеж от всички предразсъдъци и антагонизми, на които ги е научил техният патриотичен романтизъм и династиите на Обренович и Карагеоргиевич.” – възторгва се по този повод писателят Георги Константинов.
„Освободителят на сръбската младеж” я запознал със социалните програми на Чернишевски, Добролюбов и Писарев. Направил го с неговото „ядовито недоволство от съществуващия ред”. Каравелов пише в "Застава" статии за федериране на южните славяни, говори за руска литература и упътва сръбски младежи да превеждат руски писатели народници. Пак според неговия биограф Константинов, „чрез литературата и чрез устната проповед Каравелов иска да подготви сръбското общество за една задружна борба с българите - крайната цел на която да е освобождаването на двата народа, които да заживеят братски, организирани във федерация, проникнати от социалните и хуманитарни идеи на неговите руски учители - главно тия на Чернишевски, който пише специални статии за федерирането на южните славяни”. Заедно с другите „омладинци”, той (Каравелов) гледал на сръбската столица като на "балкански Пиемонт". На суровите сръбски патриархални нрави Каравелов противопоставил най-изискани революционни блюда, подправени с нравоучение и дидактика. Реч иде за неговия „епохален” роман "Jе ли крива судбина?"
"Аз мисля, заявява Каравелов чрез героя на своята повест, че Сократ струва повече, отколкото всички гръцки герои, като се почне от Агамемнон и се свърши с Александър Македонски; че Касии и Брут са по-благородни, от всички римски царе и императори; че нашия брат Хус, Коперник, Фохт, Хайне и много други мъченици са много по-славни, много по-величествени то всички германски херцози и австро-пруски крале и императори; че Шекспир, Нютон, Бърнс, Бъкл, Волтер, Дидро, Чернишевски, Белински, Говличен, с едни дума, за мен всички хора на науката, знанието и труда са много по-святи и много по-скъпи, отколкото всички плантагенетовци, бурбоновци, капетовци, каролинговци и романовци..." (1, 192)
Цялото му творение е препълнено с подобни откровения, изричани през устата на главния герой, които проповеди имали несравнимо влияние върху непросветените му сръбски читатели. Романът му е написан под силното влияние на Чернишевски ("Какво да се прави?") и на Херцен ("Кой е виновен?"). Най-впечатляващото в този роман е, че Каравелов в него се изявява горещ защитник на жената. Цялото повествование е пропито с жлъчен протест срещу тиранията на семейството и обществото над жената - майка или дъщеря. Каравелов е абсолютно „отвратен” от жестокостите на сръбския бит, който задушва всяка човешка и творческа проява на жената, поставяйки я в унизителното положение на робиня и безропотна слугиня. Заради тази му новаторска позиция, той е сочен за един от първите апостоли всред южните славяни за равноправието на жената и мъжа. Тия свои идеи Каравелов развива после в редица повести и статии. В "Наказал я бог", печатана пак на сръбски в "Млада Србадиjа" (1870) Каравелов яростно се противопоставя на цялата система на възпитание и срещу ония битови условия, които обезсмислят женското съществуване. Прекрасни идеи, които му печелят искрени адмирации и любов от страна на белградската младеж и интелигенция. Д. Маринов, който по онова време бил в Белград и която по-късно превежда "Jе ли крива судбина?" на български, си спомня:
"Никой не мислеше, че Белград има лоши страни, че обществото му страдае от слабости и недостатъци. Нашия литератор в своето кратковременно пребивавание в Белград забележи, изучи и позна низостта, в която са намерваше това общество, което имаше претенция да бъде ментор на целия сръбский народ, и със своето вещо перо, със своята талантливост изложи тая низост на белградското общество така живо, с такъв увлекателен слог и с такъв гладък език, щото появяванието на неговата повест: "Jе ли крива судбина?" произведе фурор. Ретроградите дигнаха срещу него голяма гюрултия, а Омладината го защищаваше храбро. Сичките признаха в него едно: езика му и стилът му са неподражаеми, взеха езика и стилът му за образец."
И тук не можем да не си зададем един мъничък, чисто технически въпрос – как е съумял този „духовен освободител” на сръбската младеж и интелигенция в такива удивително кратки срокове – не повече от 5-6 месеца – чисто физически да напише този голям по обем свой роман от над 550 страници? Дори да го е преписвал на ръка от чужд текст, това не е малко, а да го „сътвориш”, направо си е свръчовешко, непостижимо за такива „машини за писане” каквито са били Хемингуей или Балзак, например. Моето скромно мнение на пишещ човек е, че прословутият „сръбски роман” на Каравелов (между другото, той в оригинал е на руски) или е бил писан под чужда диктовка и план в Русия от Каравелов още преди мисията му; или че не е бил написан от него, а от руските му покровители в Азиатския департамент, негови ментори за сръбското му „назначение”. Всичките му „сръбски литературни творби” на Каравелов са писани в чужбина и на чужд език (руски), публикувани са на друг чужд език (сръбски) и авторът не ги предлага на българската публика. В “Крива ли е съдбата” присъства и един друг любопитен момент - злонамереността на маджарите. По време на процеса срещу Калмич един от свидетелите разкрива още едно прегрешение на обвиняемия:
“Чух със собствените си уши каза, че Сърбия трябва да се присъедини към Унгария, за да я направят маджарите република и да я увенчаят с короната на св. Стефан.” (1, 528)
Според автора, подобен пъклен замисъл – Сърбия хем да стане република, хем да се присъедини към Унгария - несъмнено е най-тежкият възможен политически грях за всеки сърбин, който има за него аналогия единствено в българските му образи на гърците (а тях той мрази дълбоко и инстинктивно още от пловдивския си младежки години на своя живот).
В заключение можем да обощим, че романът му „Крива ли е съдбата?” няма литературни достоинства, декларативен е, героите не са пълнокръвни, основата е от дидактични диалози, по-скоро монолози, които главният герой изнася пред героинята, докато я убеждава колко много права има тя, с което печели сърцето и ръката й. И другите му „белградски” разкази и статии са препълнени с цитати, които той не всякога означава, с чисто журналистически или научни разсъждения, с възгласи, препоръки и ругатни. Защото той не цели да пише увлекателно художествено изложение, а желае преди всичко да „научи” читателя на своя нов морал, да „проагитира” идеите, които ще трябва да „преобразуват” обществото.
"Ако читателят дири в моя разказ забавни завръзки - заявява Каравелов по подобие на руските си учители - развръзки и сцени, които потръсват, ако очаква на краят на разказа смърт или поне някоя женитба, предварително зная, че няма да бъде задоволен от моя разказ. Няма да бъде задоволен от моя разказ и оня от читателите, комуто е в душата да отнема чуждия залък и който в къщи може би храни няколко дечурлига. От моя разказ ще бъдат доволни само отделни хора, които съдбата е захвърлила в скрити кътища по света и които се стремят да се изтръгнат от тия затруднения. В техните глави непрестанно са роят най-различни мисли; тях винаги ги мъчат парещи въпроси и съмнения; в своята самота те с радост приемат всяка нова книга като нов познайник, който ще им бъде другар в живота... Тя им става най-ближна приятелка, ако е способна да отговори на някой от многобройните въпроси, които за тях още не са разрешени." (Крива ли е съдбата, 533)
Междувременно, докато жъне триумфално литературна слава с авангардните си идеи за еманципираната жена, подобно на един молиеров Тартюф, българинът с черна гъста брада, се изявява в личния си живот в съвсем различна светлина. Докато поучава дивите „београдски” еснафи как да се държат с жените и им чете морал, този доблестен мъж се жени набързо за една „сгодна женица” от село на име Наталия. Ната е десет години по-възрастна от него, дълга като върлина, яка вдовица, която обаче има дарбата да готви вкусно и да му угажда във всичко. И героят пада в ръцете й. Взема я без миг на колебание.
Ако главният му герой в „Крива ли е съдбата” Любомир Калмич в някаква степен е двойник на Каравелов, същото би могло да се твърди и за повествователя от разказа му “Наказал я бог”. И той, подобно на Каравелов, се жени са сръбкиня. Всъщност твърде малко е известното за съпругата на Каравелов, освен по-късните обвинения към нея от страна хъшовете в Румъния. Ето как я представя един летописец на Каравеловия род:

„В княжество Сърбия Каравелов се оженва за Наталия Попнешева Петрович от с. Макце, Пожаревацки окръг. Тя е вдовица – необразована, естествена, смела и работлива. Запознава ги Настас Петрович – неин брат, виден омладинец и личен приятел на Любен.” (Каравелов 1990: 347; Караниколова 2003).

Един съвременник на каравелов (Светозар Попадич) представя събитието сравнително подробно: Любен е бил в най-близки приятелски връзки с Настас Петрович, учител и автор на един "Французко-сръбски речник" (1898), живеел с Каравелова като с брат. Обичали се много, дотолкова, че един ден Настас пита Любена:"Любене бе, нямаш ли някаква роднина - било сестра, братовчеди... Искам да се сродя с тебе!" "Нямам - отговаря Каравелов. - Нали виждаш, че съм емигрант и едва тътра себе си. Но кажи ми дали ти нямаш някоя роднина, та аз да се сродя с тебе." "Аз ли? Имам само една сестра, но тя е груба селянка, вдовица, не е учена... Не е за тебе." "Нищо! - отсякъл Каравелов. - Заведи ме да я видя." "Ама тя е на село, грозна е, не е за тебе!" "Нищо - повтаря нашият писател. - Тръгвай да идем да я видим." Заминават за село Макац (Пожаревачка околия). Къща с едва "соба". На единия край преживя добитъкът, а на другия - една здрава, със запретнати ръкави, селянка меси хляб. "Тъкмо за мене жена" - рекъл Каравелов. И веднага правят "сватбата"...

„Не беше хубава - повтаря г. Попадич, - но обичаше Каравелова. Като всички някогашни патриархални жени Наталия се подчиняваше на мъжа си и му помагаше в работата.” (Спомените 1967: 326).

Атанас Хитов, племенник на войводата Панайот Хитов, който е гостувал на няколко пъти на Л. Каравелов, споделя с М. Арнаудов, че Любен взел Наталия, "за да го гледа, и която имала средства". "Беше болезнен. Старият ми разправяше, че лежал болен от "хубавата болест" (туберколоза)." (Арнаудов 1964: 805-806).

Излиза, че „волята на жената”, за която така разпалено и красиво ратува Каравелов във всичките си литературни проповеди към сръбските братя, въобще не е била интересна за самия него. А и на какво повече би могла да се надява една бедна, некрасива и неграмотна селянка...освен да му готви вкусни гювечи и да му кърпи чорапите, нещо което тя ще прави години на ред неуморно за Любена. Толкоз за неговите „напредничави идеи” и „прогресивни възгледи” относно жените.

В "Спомени за българските въстания" Н. Обретенов си спомня:

„Левски не обичаше твърде жената на Каравелова. Тук му е мястото да отбележа, че не само Левски, но и останалите апостоли не хранеха симпатии към жената на Л. Каравелова, защото тя почти винаги се е отнасяла неприязнено към революционното дело за България. По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея. Такива спорове свършваха обикновено с бурни скандали.” (Спомените 1967: 270).

В подобен дух говорят за Наталия и други революционери - Т. Чолаков (Спомените 1967: 254), Ст. Заимов (Спомените 1967: 264). Самата Наталия споменава за конфликта в разговора си с К. Величков.Ната и Каравелов са заедно 12 години, до смъртта му през януари 1879-а. Техни съвременници твърдят, че без тази жена Каравелов едва ли би успял да разгърне толкова обширна дейност като писател, журналист, печатар и революционер. В Букурещ, където двамата се преместват да живеят, Ната или Каравелица, както всички я наричали, по цял ден върти колелото на машината, която печата „Свобода“ и „Независимост“, лепи адресите на пратките с вестници и ги носи на пощата, като едновременно с това пазарува, готви (майсторица е на люти гювечи), пере, чисти, и то не само на мъжа си, но и на печатарите, които живеят у дома им. Двамата нямат свое дете. Благодарение на Ната Каравелов успява да си уреди заем от една сръбска банка и да купи печатарската си машина. Заради Ната Каравелов влиза в лют спор с Ботев, със Стефан Стамболов и с Никола Обретенов. Заради нея Стамболов нарича Каравелов „сръбски шпионин“. Заклеймяват го като „предател“ и „ортак на дявола“. Най-яростни са Стамболов и Ботев: и двамата са убедени, че наказанието за измяна на идеите е само едно – смърт. Изпълнението е възложено на младия Георги Бенковски, но последният не успял да изпълни поръчението.
Но да се върнем към Ната. Когато турците залавят Димитър Общи и той издава не само Левски, а и Каравелов като председател на БРЦК в Букурещ, Каравелов бяга в Белград, а Ната изнася част от архива и го укрива в дома на сънародника си Васа Живанович в сръбското консулство в Румъния. Неговият шурей Джуро докопва архива и го продава на един турски шпионин в Букурещ. Причината за това предателство са многобройните тежки дългове, натрупани от Джуро на комар. Цялата тази история е описана лично от Наталия Каравелова и Киро Тулешков през Стоян Заимов и той я изнася като публично достояние във второто си издание на „Миналото” – няма начин, колкото и да го извъртат някои автори, да се отрече нейната достоверност. Най-малкото Стоян Заимов би могъл да бъде заподозрян в някакви антипатии към Русия или нейния вечен съюзник Сърбия, той е изявен русофил. Като научава за предателството на Каравелови, Стамболов изпада в бяс и по-късно, след смъртта на Каравелов и след участието на Ната в бунта на русофилите през 1886 г., вече в качеството си на министър-председател екстрадира вдовицата от България и спира пенсията й от 50 лева.
Защо обаче архивът е бил у Ната?!
Не е ли безотговорна постъпката на Каравелов да го остави в ръцете на жена си? Левски е осъден и обесен точно заради уликите, които турците намират срещу него в този архив. Става въпрос за едно от писмата на Левски до Каравелов, в което той подробно му описва как е станал обирът в една ловчанска къща на чорбаджия, и как при този обир Левски убива с кама младия слуга на чорбаджията. Свидетелите на този обир са само двама – Левски и другарят му Вътев, който пред турския съд дава показания за убийството. Левски отрича и даже казва, че за пръв път вижда този човек и не го познава. Дума срещу дума. „Един свидетел не е свидетел” – основният принцип на римското право е бил приет и от османското законодателство по онова време, колкото и изостанало да е било. Но съдът постановява смъртната присъда срещу Левски именно по член от това законодателство, което означава само едно и то недвусмислено – пред очите на съдиите е имало неопровержимо друго доказателство, освен свидетелските показания на Вътев. И това е било въпросното писмо от архива на Каравелов, писано от Левски. Ерго, Левски е увиснал на въжето заради него.

След смъртта на Каравелов през 1879 г. Ната го погребва до гроба на Стефан Караджа. Заедно със бизнес-съдружника си Захари Стоянов тя издава пълните му съчинения в 8 тома. Междувременно се захваща с търговия в Русе. По-голямата част от богатството си тя завещава на племенниците си Лора и Виола – дъщери на два пъти премиера Петко Каравелов. Десет години по възрастната от Любен Каравелов Ната го надживява с 36 години и умира през 1915 г. в чешкия курорт Мариенбад, където е на лечение, заедно с новия си руски съдружник. Вечна й памет.

Направих това твърде обширно „лирично” отклонение от политическата биография на Любен Каравелов, посветено на неговата „половинка” в живота, но с него далеч не свършват политическите дела на нашия герой.
В Сърбия Каравелов не си губи времето в някакви лични дребни дела, а действа със замах – за една година време съумява да се забърка в две грандиозни афери. Първата е основаването на някакъв комитет, наречен от него самия „Таен Български”, за който просто краде печата на бедния умиращ от охтика Раковски (изработва свое лично копие и го използва без неудобство в ролята си на човек-комитет), и си присвоява знамето на разтурената от Сърбия Първа българска легия. „Човекът-комитет” Каравелов набързо сбира уволнени от легията хъшове, както и още няколко стотици патриоти и ги насочва смело и безотговорно през сръбската граница в Българско.
През 1867-1868 г. разработената от войводата Георги Раковски четническа тактика за освобождение е достигнала своя последен стадии. Това са годините, когато в България влизат много български чети и четици. Историците са описали подробно три от тях: на Филип Тотю и Панайот Хитов през пролетта на 1867 г. и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. При това, повечето погрешно твърдят, че Хаджи Димитър и Стефан Караджа са водили най-голямата от четите (120 души). Но не е така, и кой знае защо (а ние знаем защо) - неглежира се т.н. Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов. За нея обаче почти нищо не се пише или ако се споменава, това става мимоходом. Описанието в българските учебници по историята е или много сухо, или пък въобще липсва. Сякаш подготовката и нахлуването й в България са някаква случайност или нещо незаслужаващо внимание. Основната причина за това неглежиране е,че тя, Зайчарската чета е разбита и унищожена не толкова от турците, а от „брачата сърби”, а основен виновник за безотговорното й изпращане на гибел и поругание е „революционерът” Любен Каравелов.
През 1867 г. Сърбия (зад чието рамо наднича Русия) демонстративно почва да се подготвя за война против Турция. Ето коя е истинската причина за пускането с парашут на „кореспондента” на руския „Голос” Каравелов, това е и истинската причина неговото „назначение” от руското военно министерство и Азиатския департамент да не се случи през 1863 г., когато той пише „прошенията” си, а четири години по-късно – мирише на поредната Руско-Турска война и Руската империя вече е почти готова за нея, липсва и само повод. Военният министър Милютин се е постарал през тези четири години да реформира основно изостаналата руска армия, частично да я превъоръжи и сега Руският Орел отново хищно е впил поглед в Проливите, неговата любима плячка.
През същата тази 1867 година, друго „тайно” подразделение на руската външна политика на Балканите, т.н. Добродетелната дружина, известна още като „комитет на старите”, изготвя програма на южнославянска държава - панславистки руски проект за обединение на Сърбия и България под сръбска доминация, а Тайният български централен комитет изпраща прословутия си мемоар до султана за създаване на българо-турска дуалистична държава по подобие на току-що възникналата Австро-Унгария. За тях (дейците от ТБЦК) ще стане обстойно дума по-късно, те имат диаметрално противоположни на руските интереси. Има и други „инициативи”, но за нас важни в тази тема са действията на Любен Каравелов. Едва дошъл в Сърбия под прикритието на вестникар, през пролетта на 1867 г. той създава Българския революционен комитет на Каравелов (БРК) се състои от 12 души (като 12-те апостоли от Евангелието, каква ирония, между другото 12 бяха и членовете на Политбюро в контролираните от Москва компартии, случайно) и целта му е да подготви въстание в българските земи.
За какво им е въстание в България на сърбите, респективно на Руската Империя – ами то е близо до ума, за да отвлече турски военни части от техния фронт на бойни действия. Сред членовете на БРК са войводи като Иван Кулин, дядо Илю и Цеко Петков, както и по-млади хъшове като Найден Пешов Попанинов, Еремия Българов. Любен Каравелов им начертава план за издаване на вестник, изграждане на тайни канали през сръбско-турската граница, изпращане и на други въстанически чети. Той създава устав на БРК, наречен „Закон и наредба”, състоящ се от 17 точки. Да му се чудиш на 34-годишния незавършил филолог от Москва кога е узрял толкова бързо във военно-техническо отношение! Не че е много оригинален, просто копира почти изцяло устава на Г. Раковски, който по същото време е в Румъния за централизирано ръководство на четническото движение, и по-конкретно неговият „Привременен закон”. Всичко това обаче, забележете, става през главата на Раковски и легитимния ТБЦК, изпратил четата на Хаджията и Караджата – през главата и въпреки волята им.
„Българският комитет” на Л. Каравелов в Белград има амбицията да стане политически орган на проектираната от българската емиграция в Сърбия четническа войска. Или иначе казано – този „комитет” е дублиращ на всички останали български емигрантски революционни комитети и обслужва пряко руските военно-политически цели. Комитетът на Л. Каравелов не си остава само с реториката, неговият самоназначил се „лидер”предприема и конкретни действия. На 1 юни 1867 г. Л. Каравелов издава специална „Прокламация” към българския народ, която завършва с гръмовното „Свобода или смърт”. Той призовава всички българи да въстанат. Комитетът започва да формира и т.н. Зайчарска чета.
Да видим кои и колко са били участници в нея и какви са били целите на тази чета?
Четата е от български доброволци – емигранти в Сърбия и от пограничните между Сърбия и Турция райони. В Белград се записват 370 българи, а от Княжевацко, Неготинско и Зайчарско, окупирани от Сърбия български земи през 1833 г., останалите 230. „Кореспондентът” Каравелов лично обикаля пограничните райони, и убеждава българите да се запишат в проектираната от неговия комитет чета. В края юни 1867 г. числеността на четата достига внушителното число от 600 души – пет пъти повече от четата на ТБЦК, водена от Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Лагерът на четниците е в зайчарското село Вотина. Войводи са й са Иван Кулин, Еремия Петров Българов и Найден Пешов Попанинов, като Българов и Попиванов са кадрови офицери. Главният войвода е Иван Кулин. Той донася и знамето от легията на Раковски от Първата българска легия. Христо Македонски пише за това знаме следното:
„Знамето на Раковски, под което устроената в Белград Първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. В 1867 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи на Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме.” (Македонски: Записки на Христо Македонски, 1852-1877. С., 1983, с. 212).
На 20 юли 1867 г. Иван Кулин извежда четата от село Вотина, Зайчарско, и я отвежда до самата граница, към Връшка чука, в местността Затворена поляна. Заклеват се тържествено пред знамето, преминават на 21 юли 1867 г. границата при прохода Връшка чука и се насочват към Раковския манастир „Св.Троица”. Планът им е да стигнат Стара планина и да се свърже с четите Панайот Хитов (на която байрактар е Васил Левски) и Филип Тотю.За няколко дни стигнали до с. Раковица в Кулска околия. Междувременно обаче сръбското правителство е размислило и очевидно е сменило приоритетите си, защото по негово нареждане окръжният управител на Княжевац Йоцо Наумович предупредил турския управител на Видин Азис паша и четата била посрещната от 1000 низами и 100 конници, пратени от Видин. Четата приела битката, но в критичния момент в гръб ги ударили... части от сръбската милиция, нахлули на българска територия с позволението на турската власт. На това му се вика „братска” помощ! Сърби и турци плътно обградили българите и след целодневен кръвопролитен бой, в който загинали 40 български четници, мнозина други били ранени, а оцелелите били пленени от... сръбската милиция. Пленените българи били откарани под оръжие на сръбска територия. И след жесток бой били хвърлени в полицейските затвори, за да бъдат съдени. По пътя сърбите, начело с Йоцо Наумович, плюели върху знамето и се гаврели с пленниците. В един сръбски служебен доклад от времето на описваните събития пише:
„Той (Йоцо Наумович) публично наричал това свещено знаме „кучешки парцал”, защото имало на него българския герб, лъвът, който уж бил приличал на куче.” (Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971, с. 242).
В сръбския доклад относно трите знамена на Зайчарската чета е записано още:
„Еремия [Българов] нарежда двете трицветни знамена да се развяват, а третото било някаква българска светиня. То било малък формат като някаква икона, боядисана с блажна зелена боя и представлява поле, а на полето малък лъв, изправен на задните си крака, с корона на главата, и както е изправен, стъпил на полумесеца и турското знаме. На това знаме е написано: „СВОБОДА или СМЪРТ”.”
А Каравелов, къде е главата на комитета Каравелов, докато се разигравали тези драми? Сигурно на първа линия, едва ли не начело като Ботев със сабя в ръка, или поне близо до своите смели български братя, които така смело тласнал в кървавото им и безславно приключение?
Нищо подобно. Окото му даже не трепнало, докато десетки българчетата гинели около границата и им скъсвали задните части от бой после в сръбските кауши; нашият герой си добрувал кротко в Белград. Ни лук ял ни лук мирисал.
Почти по същото време обаче сръбските власти го подгонили да го арестуват за друг, още по голям скандал – „кореспондентът” бил обвинен за участие в заговор на „омладинци” (тук някои автори свенливо добавят че пръст имали и масоните от турската ложа Ал Коч, ама с фактите дотам) срещу законния владетел на Сърбия Милан Обренович. Князът бил застрелян посред бял ден в центъра на Белград като куче. Усещайки че този път може и да не му се размине, Каравелов бързо се омита и бяга в Нови сад, сръбска територия под властта на Австро-Унгария. Там обаче заповедтта за арест го настига и австроунгарците го натикват по бързата процедура в затвора. Явно подозренията са били доста основателни, защото „българският Инсаров” пролежава 203 дни (повече от половин година) в имперския затвор. Верен на литературния си навик, той описва дълбоките си мисли от затвора в една творба (пак на сръбски) „Записки от Мъртвия дом” (направо си плагиатства заглавието от Достоевски – „Записки от подземието”).
Едва що излязъл на свобода, неспокойният му дух го води в Букурещ. Там са българските емигранти, там е цветът на ТБЦК. И властелинът на сръбската Омладина, героят на революционната мисъл от Белград, сега скача с главата надолу във водовъртежа на бурния букурещки политически живот на българската емиграция.
Като за начало от Добродетелната дружина му е подаден един удобен (но нисък) пас – канят го за редактор на списвания от тях вестник „Отечество”. Обвеяният с легендарна слава революционер най-напред първосигнално приема, но после размислил и презрително махва с ръка – той не се занимава с такива интелектуални джуджета като „старите” нотабили от тази непрестижна „дружина”. Жестът е театрален, но очевидно впечатлява комитетските дейци от ТБЦК в Румъния.
Засега има симпатиите им, но с какво да ги спечели окончателно и трайно, как да се внедри в средата им?
Много просто – те се нуждаят от силен вестник, списван и издаван от талантлив публицист, а Каравелов е точно такъв, каквото и да се говори за него той има дар слово в излишък. Да имаш силен и влиятелен вестник по онова време е като да имаш медийна групировка днес – все едно стискаш в ръката си здрав юмрук от няколко телевизии и вестници, с които можеш да биеш опонентите си по тъпите им политески глави, докато омекнат. Начинът по който нашият герой се сдобива най-напред със свой вестник, а по-късно и с тази печатница заслужава специално внимание, защото именно печатницата е, която го прави фактор както за „младите” комитетски дейци в Букурещ, така и за набиращият политическа мощ негов бъдещ съюзник и опонент в България Васил Левски, все още верен емисар на ТБЦК по онова време (1869-1871).
Филип Симидов разказва за печатницата на Каравелов:
“Той умря в гр. Русе, като остави печатницата си на жена си Ната, която я продаде, взе парите и отиде с едного да ги яде в Белград”
Темата за придобиването на Каравеловата печатница в Букурещ присъства и в публикация на Константин Величков в списание “Летописи”, където писателят публикува “Един разговор с г-жа Наталия Каравелова”, в който тя посочва, че печатарската техника е закупена от Държавната печатница в Белград за 12 000 лева, при отстъпка от 1000 дуката, като се създава впечатление за намеса от страна на сръбското правителство на Йован Ристич, което ходатайства пред управителя на белградската печатница да направи отстъпка в цената. Част от стойността на техниката за печатницата на Л. Каравелов в Букурещ е внесена от братята на Наталия – Григор и Атанас Петричеви, а останалата сума била оставена да се изплаща разсрочено, но падежите са просрочвани, отлагани и част от вноските не са платени до край. Никола Начов публикува през 1921 г. в Сборник на БАН студия “Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877”, цитира спомени на Паничков (които съответстват на официални руски сведения в дипломатически документи):
“Дядо Паничков ми пише, че сварил Каравелова в Одеса да събира с някакво обяснение пари за печатница. Но той събрал твърде малко от там и от Болград, и затова отишъл в Белград. По негова молба сърбите му подарили печатарска машина с условие да им помага (точно в какво? не казва), жена му Наталия продала къщата си за 80 наполеона и купили букви. Сетне и В. Левски купил на Каравелова един сандък букви, гармонд, с които била напечатана кн[игата] Моето пътуване по Стара-планина от П. Хитов. Г-н Тодор Чолаков, някогашен словослагател при Каравелова, ми разправи, че печатарската машина било дало Каравелову сръбското правителство от Държавната печатница в Белград, за да поддига българския народ против турците. В същото време директорът на Държавната печатница – Райчевич натрапил Каравелову за жена една своя сродница, прекарала години мома – Наталия. Докле Каравелов я не взел, не му дали машината. Всичко това му разправяли много пъти двама сърби словослагатели при Каравелова. Г-н Чолаков добавя, че по-рано печатницата имала всичко – колкото десетина каси букви – колкото за вестника (Свобода), но отпосле Каравелов купил още с пари от Левски. Този му бил поръчал да печати даром книги на бедни революционери българи. При Каравелова работели и други българчета, някогашни словослагатели – ученици от училището в Исляхането в Русе, какъвто бил и сам г. Чолаков.”
Михаил Димитров в “Любен Каравелов. Биография”, изтъква факта, че след като е усетил въздействието на своя в. “Свобода”, Любен Каравелов още през 1869 г. заедно с Д. Ценович и К. Лазаров се опитал да разкрие българска печатница под името “Братски труд” като акционерно сдружение, но не намерил акционери. Тогава, продължава М.Димитров:
“Със собствени средства Каравелов купил от управата на Държавната печатница в Белград печатарски пособия, но за букви не му достигнали пари. Такива той получил на кредит срещу устната гаранция на Радивой Милойкович, бивш министър на вътрешните работи и председател на Министерския съвет, който обещал на управата на печатницата, че въпросната сума ще изплати вместо Каравелов. От писмото на управителя на печатницата С. Райчевич от 24 ноември 1875 г., с което препращат подписан от Каравелов запис на министъра на просветата и църковните дела, се вижда, че Каравелов не е успял да внесе сумата.”
В първи том от чуждестранните документи, издадени в два тома от Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец” (1992) под редакцията на Крумка Шарова и Дойно Дойнов “Българско националнореволюционно движение”, обхващащи периода от 1868 до 1874 г., е публикувана кореспонденция на руски дипломати във връзка с пътуването на Любен Каравелов от Букурещ до Одеса (9 юли 1869 г.) за да събере средства за българска печатница, като привлече на своя страна представители на Одеското българско настоятелство. На 11/23 август 1869 г. Л. Каравелов се среща със своя състудент от Московския университет, българина на руска служба подполковник (по-късно – генерал) Иван Кишелски.
“Засега Кишелски узнал за целта на идването на Каравелов в Одеса само това, че същият иска да пласира тука 200 акции за откриването на печатница в Букурещ – пише в секретното донесение на началника на жандармерийското управление в Одеса. – Каравелов се издържа от статиите си, поместени в “Московские ведомости”, в “Голос” и други списания.”
В писмо от новоросийския и бесарабски губернатор П. Е. Коцебу до Пьотр Николаевич Стремоухов в Министерството на външните работи – Санкт Петербург, се известява:
“Тия дни получих от Одеса сведение, че от 7 миналия ноември започнало издаването на нов български вестник “Свобода” под редакцията на българина Любен Каравелов. Както обявила редакцията, целта на този вестник е да защити българските интереси и посочи на българите пътя, който той трябва да следва за нравственото си развитие и политическа независимост.”.
В доклад на дипломатическия представител на Русия в Букурещ Х. Х. Офенберг до П. Н. Стремоухов в С. Петербург се посочва:
“Неговият бивш редактор (на в. „Свобода”) Каравелов замина за Белград. По мнението на тукашните българи “Свобода”, имайки твърде ограничен брой абонати, се е издържал с парични помощи от Сърбия, прекратяването на които са накарали Каравелов да се откаже от издаването му и да иска лична среща с г-н Блазнавац. Тук нищо не е известно за продължаване на изданието по нова програма и под ръководството на Ценович и предполагат, че такъв род предположение не може да се осъществи поради недостиг на средства и умствената недоразвитост на Ценович, занимаващ се с дребни търговски дела.”
Офенберг, очевидно под влияние и по доноси на „старите” от Добродетелната дружина, заключава
“Редакторите на “Свобода” никога не са имали зад себе си партия сред букурещкото общество. Това, което те самите наричаха “Млада България”, беше кръжок от безделници, на брой 6-12 души. Липсата на съчувствие сред съотечествениците, а също така и потребностите на живота отдавна накараха мнозинството привърженици на Каравелов да прекратят връзките си с него и да се заемат с по-практични дела.”
На 6 ноември 1871 г. Х. Х. Офенберг докладва от Букурещ на П. Н. Стремоухов в С. Петербург:
“Известният на Ваше превъзходителство публицист Л. Каравелов се завърна неотдавна в Букурещ, за да възобнови прекратеното издаване на своя вестник “Свобода” . За учудване на своите съотечественици Каравелов сега притежава достатъчни парични средства и дори замисля да обзаведе тук печатница.”
След залавянето на Васил Левски, на 12/24 януари 1873 г.руският консул А. Н. Мошнин от Русе изпраща секретно донесение на Н. П. Игнатиев в Цариград във връзка с процеса по обира на “орханийската поща” и залавянето на “знаменитият дякон Василий Левски, агент на Каравелов”, като прави и удивителни и много показателни за нас твърдения:
“Между другото една от главните грешки на Каравелов е: събирайки пари за “Свобода”, той издава разписки от името на Революционния български комитет, имащи за герб лев. Наистина само това е достатъчно да компрометира българската младеж, малка част от която се увлича от революционните идеи, но затова пък много и може би не без основание смятат, че Каравелов прави това нарочно, за да обърне вниманието на турците върху себе си и по този начин действува в полза на потисниците на България... Много млади българи, които, след като дали известна сума на Каравелов и получили подобни разписки, са ги изгорили от страх да не бъдат компрометирани и прекратили всякакви връзки с този агент.”Каравелов винаги е проповядвал в “Свобода” за съюз със Сърбия, затова турското правителство, като обвинява него и партията му в политически интриги в България, с това обвинява сега и Сърбия. В това естествено може да се види австрийската политика, чиито действия и интриги сега са съсредоточени върху Сърбия и България.”
Ако трябва да обобщим всичко цитирано дотук за печатницата и вестник „Свобода” на Каравелов, ще стигнем до заключение, че първоначално той започва да го издава със средства на „младите” от бившия ТБЦК в Букурещ, защото ги печели с радикалните си идеи и славата си на обвеян с героичен ореол „омладинец” от Сърбия. По-късно, в хода на публицистичната му дейност, неговите радикални антимонархически възгледи ги шокират (той после изоставя тези си възгледи много лесно и бързо и отново сменя политическата си окраска), и те оттеглят финансовата си подкрепа за него. Но Каравелов, „този агент”, както го нарича изтървалият се в донесението си до граф Игнатиев руски консул в Русе Мошинин, не се отказва да разбие тяхната и без това паянтова организация в Румъния – той започва да сее интриги и раздори сред тях и търси съюзник в лицето на най-важната им фигура, техният „апостол” в Българско, Васил Левски, изпратен там от тях още през 1868 г. Каравелов се съюзява с Левски на базата на радикалните им републикански идеи (за него е детска игра да ги прокламира шумно) и го изкушава с възможността да му осигури собствена модерна печатница, така необходима му за печат на агитационни материали и приходни документи за предстоящото събиране на пари. Левски влиза в този капан. Още повече, че в лицето на Каравелов съзира силен съюзник в борбата си за власт в БРЦК, и подценявайки качествата му на ловък политически интригант. Това бележи началото на края на БРЦК в Букурещ, а и на вътрешната организация на Левски в България.
Една година след това, през октомври-ноември 1872 г., след апаратните игри на Каравелов при избора на ръководство в БРЦК на Общото събрание в Букурещ, изпращането на отявления провокатор Общи за помощник на Левски в България, посяването на интриги и раздори вътре в самата организация, предаването на нейната документация в ръцете на османската власт, българската революционна организация на Левски е абсолютно разбита и парализирана. Резултатът е неминуем – нейният лидер попада в ръцете на властта и е екзекутиран, жилото на националноосвободителното движение в България е извадено, а самото то е вкарано в задънена улица.
„Назначението” на Каравелов е дало добри плодове. Сега той може да се оттегли на заслужен просветителски отдих и да обяви, че се пенсионира като политик. Което и прави с отказа си да оглавява вече разбития БРЦК.
Умира пет години по-късно, но други берат плодовете от неговата политическа дейност.