Карпошовото въстание 1689 г.

[Parabellum]

През есента на 1689 г. в тогавашния Кюстендилски санджак, обхващащ голяма част и от Северна Македония, избухва въстание, продължило около шест седмици. По името на неговия предводител Карпош то е познато в научната книжнина като Карпошово въстание.

Писмените извори за това въстание са оскъдни. Това са историческите съчинения на турските хронисти Силяхдар, Рашид и Джевдет паша, както и някои официални османотурски документи. Странно е обаче, че за това въстание и за неговия вожд нищо не говорят нито австрийските и останалите западни извори, нито пък българските и сръбските. Това обстоятелство е спомогнало за появата на твърде много и при това най-произволни хипотези.

Принадлежността на Карпошовото въстание си оспорват българските, сръбските и скопските историци. За българските историци то е българско. Сръбските - до Втората световна война - го считат за сръбско, тъй като Македония по това време е обявена за Южна Сърбия. За югославските и особено за скопските историци и публицисти след Втората световна война това въстание е македонско. Дори само този факт вече сам по себе си показва, че към това въстание се подхожда предубедено, от предварително поставени схващания и позиции.

За скопските историци Карпошовото въстание е движение на македонския народ за освобождение от властта на Турция, опит за създаване на собствено македонско кралство. Затова на въстаниците се приписва стремеж за създаване на собствена македонска територия, формиране на собствена македонска власт и македонски въоръжени сили. И което е особено важно - в пълен разрез с наличните извори се прави опит това въстание да се обяви за самостоятелно и автохтонно, независимо от действията на австрийските войски и от революционното движение в останалите български области. При това, въстанието е откъснато и от събитията от предходната 1688 и последвалата 1690 г. А този опит за характеризиране на въстанието като нещо изолирано, вече само по себе си, говори за преднамереност и води до изкривяване на историческата истина.

За Карпошовото въстание в научната литература се заговори много късно - едва през 1830 г., когато въз основа на османотурски извори Йозеф фон Хамер в бележитото си съчинение "История на османското царство" изнесе първите сведения за него. След това за въстанието се натрупа огромна литература, като в това отношение особена активност проявиха сръбските и югославските историци. Освен посочената вече етническа преднамереност, тази литература страда и от ограничеността на изворовата си база. Едва през последните години тази база можа да се разшири благодарение на това, че някои югославски историци бяха допуснати до турските архиви, където откриха нови и неизвестни досега извори. Особени заслуги в това отношение имат Душанка Боянич и Александър Матковски. Но и те, макар че обогатиха и уточниха много нови страни и моменти от въстанието, със своята тенденциозност и предубеденост не можаха да покажат неговия истински характер и значение.

[Parabellum]

Карпошовото въстание 1689 г.

Разгромът на турските войски под стените на Виена (1683 г.).
През втората половина на XVII век Турция води многобройни и продължителни войни с Австрия, Полша, Венеция и Русия, в които понася сериозни поражения. Особено катастрофална за Османската империя е войната с Австрия, продължила от 1683 до 1699 г. и завършила с Карловацкия мирен договор, когато става и първото значително разделяне на османските владения в Европа.

На 8 юли 1683 г. великият везир Кара Мустафа от Осиек потегля за Виена с около 300 000 бойци и много оръдия, а на 14 юли вече е под стените на града и го обсажда. Цели 54 дни трае обсадата. В турски ръце попада голяма част от града. На турците се удава дори да подкопаят и да хвърлят във въздуха част от крепостната стена. Въпреки това защитниците на града храбро се бранят, което довежда до първите смущения сред турските войски и особено сред еничарите.

На помощ на обсадената Виена се притекъл полският крал Ян Собйески. Към неговата 30 000 армия се присъединяват много поляци, украинци, унгарци, саксонци, баварци, австрийци и други доброволци, а така също и изпратените от Венеция 15 000 сръбски хайдути. Битката започва в утрото на 12 септември 1683 г. и завършва с поражение за турските войски. На бойното поле турците оставили 20 000 убити и цялата си артилерия. На 13 септември Ян Собйески влиза във Виена като победител. След това турските войски са преследвани, и им са нанесени нови поражения.

Кара Мустафа избягал в Белград с надежда да събере нова войска и да премине в настъпление. Тук обаче, през нощта на 25 декември 1683 г. го заварва султанската заповед, която предписвала да бъде удушен с копринен гайтан. Така този изтъкнат велик везир и зет на султана заплатил за поражението на турската войска с цената на живота си. Той оставя огромно богатство: 490 кесии скъпоценности, а харема си имал 1500 хубавици и двойно повече робини, пазени от 700 черни евнуси; разполагал с хиляди слуги, хрътки, соколи и друго имущество.

Поражението на турците под стените на Виена и паническото им бягство е събитие с огромни последици: рухва легендата за непобедимостта на еничарите; завършва завоевателният период в историята на Турция, особено към Европа; възвръща се надеждата на поробените народи в Османската империя, че времето на тяхното освобождение вече е близко. На Балканите за Ян Собйески започват да се пеят песни за възхвала, а книжовници с възторг отбелязвали успехите на християнските войски.

Австро-Турската война от 1684 до 1688 г.
На 5 март 1684 г. е създаден „Свещеният съюз" за борба против Турция чрез присъединяването на Русия и Венеция към австрийско-полския съюз. Основна сила в този съюз във войните с Османската империя е Австрия.

Войната на австрийците против Турция продължава през 1684 г., но особено големи успехи са постигнати през 1685 г., когато е освободена почти цяла Северна Унгария.

През следващите две години съюзниците постигат още по-големи успехи. През 1686 г. Венеция успява да овладее повечето крепости, намиращи се по Далматинското крайбрежие и в Пелопонес. Австрийците пък обсаждат крепостта Буда и след тримесечна обсада я превземат с пристъп (2 септември 1686 г.). Това събитие също така направило силно впечатление на балканските книжовници, които не пропускат да го отбележат в своите летописни бележки.

Тежка за турците се оказва и 1687 г. На 12 август австрийците нанасят страхотно поражение на османската войска в битката при Мохач, а през септември венецианците превземат Атина. По същото време, вследствие на военните неуспехи и дадените многобройни жертви, еничарите се разбунтували, свалят от трона султан Мехмед IV (1648-1687) и поставят на негово място брат му Сюлейман II (1687-1691). Зачестяват и случаите на масово дезертьорство от армията, както и неявяване на лицата, определени да вземат участие в походите.

През 1688 г. австрийските власти решават да пренесат военните действия на територията на Балканския полуостров. На 6 август австрийската войска преминава р. Сава и започва обсадата на Белград. На 8 септември градът вече е в австрийски ръце. След това австрийците продължават настъплението си, превземат градовете Бръчко, Шабац, Баня Лука и Смедерево, като проникват чак до долината на р. Морава. Поради късната есен обаче австрийците не продължават своето нападение към София, а се оттеглят през Дунава във Влашка. Бойните действия са отложени за следващата 1689 г.

Бунтовни действия на българите през 1686-1688 г.
Тежките поражения на турските войски вдъхват на българите вярата, че часът за освобождение е настанал. В продължение само на няколко години в българските земи избухват редица въстания и бунтове. Широк размах получава и хайдушкото движение.

Първото въстание е в Търновско, известно като Второ Търновско въстание. Неговите организатори разчитат на помощ от Русия. По време на Руско-Турската война от 1677-1681 г. Турция изгубила Южна Украйна с Киев, които са присъединени към Русия. Така са ограничени, действията на кримските татари и се засилва руското влияние върху християните на Балканския полуостров.

Особена активност в това отношение проявява Московската патриаршия. През 1685 г. московският патриарх Йоаким успява да присъедини и постави под свое върховенство Киевската митрополия. След това погледът на руския патриарх е обърнат към българи, сърби, молдавци, власи и черногорци. През пролетта на 1686 г. той изпраща в Цариград своя племенник Савелий Дубровски, за да получи подкрепата на цариградския патриарх в това отношение. Същевременно патриарх Йоаким приема в Москва Ростислав Стратимирович, потомък на видинския цар Иван Срацимир, който се титулува „търновски княз". Патриархът го сгодява за своята племенница Мария Владимировна Дубровска.

Въстанието започва в Търновско и постепенно се разпространява по двата склона на Стара планина - Габровско, Троянско, Златишко и Софийско. Огромни турски пълчища нападат Търново и го разоряват, като избиват и 2/3 от жителите му. Оцелелите бойци заедно с ранения Ростислав Стратимирович се оттеглят в Габровския Балкан, където се събират около 4 000 въстаници. Към тях се присъединяват и 800 въстаници от Южна България, с които пристига и Савелий Дубровски. След редица сражения въстаниците се изтеглят по билото на Стара планина и достигат до София, където местни жители също се вдигат на борба. Силите обаче са неравни и скоро въстанието е потушено. Ръководителите му Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски се оттеглят в Рилския манастир, където дълго са лекували раните си, а след това заминават за Русия.

Въпреки неуспеха на Второто Търновско въстание, населението на Северна България не губи надежда за своето освобождение и се готви отново за борба. През 1687 г. жителите на селищата по Дунавското крайбрежие между Никопол и Силистра се въоръжават с оръжия, получени от влашкия княз Шербан Кантакузин и отново започват да се бунтуват.

През 1868, 1687 и първата половина на 1688 г., когато австрийците все още не са стъпили на Балканския полуостров, надеждите за помощ на тукашните християни са свързани предимно с Русия. През септември 1687 г. скопският митрополит Евтимий пристига в Москва, за да търси помощ за балканските християни. През пролетта на 1688 г. в Москва пристига архимандрит Исай, игумен на светогорския манастир „Св. Павел", който също носи искане за помощ до московските царе Иван и Петър. Между другото той донесъл и писмо от влашкия княз Шербан Кантакузин, с което последният уверява руския цар, че "българи, сърби и молдавци около 300 000 души" ще въстанат и ако руската войска дойде до устията на Дунава, те ще се притекат на помощ и лесно ще стигнат до Цариград.

Същевременно обаче, във връзка с успешното настъпление на австрийските войски, особено след като те преминали на Балканския полуостров, тукашните християни възлагат на тях все по-големи надежди. За това спомагат и самите австрийци, които твърде много разчитали на балканското християнско население и особено на българите и сърбите.

Още през февруари 1687 г. австрийският император Леополд I изпраща манифест до цариградския патриарх Калиник VII с молба да подбуди християнските народи на Балканите да се надигнат против турците и да застанат на страната на Австрия. През лятото на 1688 г., когато Военният съвет на Австрия решава да пренесе бойните действия на Балканския полуостров, едно от важните съображения е, че балканските християни ще се включат най-активно в борбата против турците. Впрочем същото се съдържа и в прочутия мемоар на Георги Бранкович, изпратен до австрийския император. А австрийците не просто разчитали на помощта на балканските християни - те имали претенции да присъединят техните земи. През същата 1688 г., когато превземат Белград, австрийците поставят на Турция като условие за постигане на мир да им бъдат отстъпени Трансилвания, Влашко, Молдова, Босна с Херцеговина, Сърбия и България.

Във връзка с военните успехи на австрийците стои и засилването на хайдушкото движение, особено в западните области на Балканския полуостров. Още от 1683 г. започват да се активизират хайдутите в Битолско, Леринско, Прилепско, Струмишко, Петричко и други райони, като от година на година хайдушкото движение взема все по-големи размери. Показателен в това отношение например е един султански ферман от лятото на 1686 г. до висшите служители от левия ръкав на Румелия, в който се говори за зачестилите действия на хайдутите по пътищата. Сред многобройните османотурски документи от това лято особено впечатление прави едно нареждане до кадиите на Костур, Хрупище и други от края на юли с.г., в което се казва, че са се събрали 4 до 5 байрака по 100 до 200 хайдути, които се движат открито, нападат села и градове, грабят, вземат хора в робство и че вече е станало трудно да се събират държавните данъци. Подобни сведения за разрастването на хайдушкото движение, но вече в много по-големи размери, съществуват и за следващите години.

През лятото на 1688 г., когато военните действия на австрийците са вече пренесени в сръбските територии, много сърби се включват като доброволци в австрийската армия, образуват отделни формирования (полкове) и вземат активно участие в сраженията при Ниш и Косово. Локални бунтове избухват и сред католиците в Северна Албания.

Особено големи размери взема хайдушкото движение в западните и югозападните български земи. Когато австрийците настъпват към Ниш, хайдушки дружини нападат отстъпващите турски войски в района между Ниш и Пирот. При настъплението на австрийците пък към Пирот хайдушките дружини нападат заминаващите за фронта турски военни единици по целия път от София до Пирот. По този повод е издадена специална заповед, според която трябва "всички мъже от Пиротско, по възрастни от 7 години, да бъдат избити, а жените и децата им да бъдат третирани като военнопленници и да бъдат преселени на друго място" (впоследствие това нареждане е отменено).

Хайдушки дружини и доброволчески чети се появяват и в Радомирско, както и в доста отдалечени райони като Търновско, Казанлъшко, Пловдивско, Пазарджишко. Самоковско и други, където ликвидирането им е било поверено на одринския бостанджибашия. В Софийско пък, където също така действуват големи хайдушки дружини, специална султанска заповед нарежда те да бъдат унищожени, а ако това се окаже невъзможно - да им се предложи помилване, като в замяна на това им се повери да пазят и осигуряват безопасността на пътищата, т.е. да станат мартолоси.

По същото време големи хайдушки дружини действуват в Тиквешко, Струмишко и Петричко, а проходът на Бабуна, между Прилеп и Велес, е пълен с хайдути. Изсичането на горите върху обширни територии е едно от многото нареждания, изпратени до властите за преследване и унищожаване на хайдутите. Връх на революционното брожение на балканските християни през 1688 г. несъмнено е Чипровското въстание. То е подготвено още в началото на 1688 г., но избухва едва през септември с.г., когато в Чипровец пристига вестта за превземането на Белград и за настъплението на австрийците към долината на р. Морава. От Чипровец излиза една чета начело с Георги Пеячевич, която посреща австрийците и се присъединява към тях. Австрийците формират специален отряд от свои части и една унгарска конница, в който включват четата на Георги Пеячевич и новосформираната чета на Богдан Маринов. Този отряд настъпва на българска територия и това ускорява избухването на въстанието. Въстанието обхванало селищата Чипровец, Копиловци, Клисура, Железна и други. Според един хронист, "цяла България се вдигнала на оръжие да извоюва свободата си". От Чипровец излизат четири чети и още четири от Копиловци, които се присъединяват към отряда, в който се намират и четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Въстанието обхваща голям район от Северозападна България - поречията на реките Огоста, Цибрица и Лом, като се разпростира чак до Видин. На борба се вдига населението на редица селища в Пиротско, Берковско, Ломско и Видинско.

Център на въстанието е градецът Чипровец и католическите села около него. Вземайки предвид неравните сили в сравнение с турците, въстаниците се подготвят за продължителна отбрана: укрепяват градеца Чипровец и създават специален боен лагер в местността Жеравица, където приютяват част от населението на въстаналите селища. Същевременно те преминават и в настъпление - нападат и превземат градеца Кутловица (дн. Монтана), където се намирала сборна войска от турци и унгарци под командуването на Емерих Тьокьоли, унгарски благородник и съюзник на турците.

Австрийската войска не достига до района на въстанието и се оттегля отвъд Дунава. Това дава възможност на турците да се окопитят и да преминат в решително настъпление срещу въстаниците. Едно след друго селищата са покорявани. След продължителна обсада е сломена съпротивата и на Чипровец. Много хора от защитниците и населението на въстаналите селища са избити, други са взети в робство, а малцина успяват да се спасят като избягали и се заселили във Влашко. Цветущите дотогава селища са разрушени и ограбени. Само от Чипровец турците вземат повече от 100 коли плячка.

И така, бунтовното брожение в българските земи по време на Австро-Турската война от 1686 до 1688 г. обхваща огромни територии по цялата българска земя от Добруджа до Албанските планини и от Дунава до Родопите. Заредили се въстание след въстание. Разраства се борбата на хайдутите, като изкристализира и тактиката им в новите условия: онези, които са близо до района на бойните действия, се вливат в състава на австрийските войски; останалите действуват в тила на турската армия, като й нанасят загуби и отвличат част от силите й от театъра на бойните действия.

Такава била обстановката в навечерието на 1689 г., когато Османската империя е трябвало да води борба на живот и смърт против австрийците и надигналото се балканско християнско население.

[Parabellum]

Връзката между настъплението на австрийците през 1689 г. в центъра на Балканския полуостров, Карпошовото въстание и останалите бунтовни прояви на тукашното християнско население е очевидна. Това именно налага, за да бъдат разбрани и обяснени, те да се разглеждат в тяхната взаимовръзка и зависимост.

Австро-Турската война през 1689 г.
Военните действия през 1689 г. се развиват при доста променена политическа обстановка в сравнение с предната година. През февруари 1689 г. Франция напада Германия при р. Рейн и австрийският император, който същевременно се титулува и германски император, трябва да отдели големи сили на запад. Така Австрия е принудена да воюва на два фронта: против Франция на запад и против Османската империя на изток. Това несъмнено отслабва силите на австрийците на Балканския полуостров и те все повече започват да разчитат на помощта на местното християнско население. По същото време и Русия не може да подпомогне австрийците, тъй като е ангажирана във военен конфликт с татарите. При това положение Турция има възможност да събере далеч по-голяма сила от своите противници, още повече, че изходът от тази война за нея вече станал въпрос за съществуването й като европейска държава.

Подготовката за предстоящите военни действия и на двете държави - Турция и Австрия, започва още в ранна пролет.

На 6 април 1689 г. за върховен главнокомандуващ на австрийската войска е назначен маркграф Лудвиг Баденски, подпомаган от опитните генерали Пиколомини и Ветерани. Предоставени му са обаче скромни средства и само 24 000 бойци. При това му е предписано да превземе Ниш, но да не продължава към София. а да свърне на запад и да излезе на Адриатическо море, за да пресече влиянието на Венеция и да откъсне Босна и Херцеговина, към които Австрия имала претенции. С други думи, Австрия иска да се възползва от надигането на балканското християнско население, но няма намерение да му помогне да се освободи от турска власт.

Подготовката на турската войска започва на З март 1689 г., когато в Одрин пред двореца е изнесено султанското знаме. Мобилизацията на мюсюлмани продължава цели три месеца и обхваща Албания, Румелия и Анадола. На помощ са повикани унгарският им васал Емерих Тьокьоли и кримският татарски хан Селим Гирай. Мобилизирана е цялата дунавска флота, а част от средиземноморската флота е съсредоточена в Солунския залив. Взети са сериозни мерки против дезертьорите и дори срещу онези, които се бавят пътувайки към местоназначението си.

За главнокомандуващ на османските войски против Австрия е определен Реджеб паша. В края на юни 1689 г. в Софийското поле, където е главният турски лагер, пристига и самият султан Сюлейман II. Според разработения план, на Реджеб паша са предоставени 50 000 бойци (от тях 20 000 конници), като му е било поръчано да отвоюва Белград. На босненеца Хюсеин паша и на унгареца граф Тьокьоли е наредено да настъпят по долината на Дунава. Допълнително щяло да се реши къде ще действуват султан Селим Гирай с неговите 30 000 бойци и Халил паша от Пелопонес.

Плановете на турската армия в голяма степен зависят от помощта на татарския хан Селим Гирай, поради което участието му било купено със 75 000 жълтици. На 26 юни Селим Гирай тръгва от Крим със синовете си и с 30-хилядна армия, като се движи много бавно - в София пристига едва на 14 ноември, т.е. след три и половина месеци. Неговото движение през Северна България обаче е истинска трагедия за българското християнско население: погром и налагане на исляма на цели райони от Добруджа до Тетевенско.

Настъплението на австрийците започва на 13 август 1689 г. На 29 и 30 август с.г. при Грабовац и Баточина те нанасят две страхотни поражения на турската войска: тя загубила целия си лагер с 200 оръдия, огромно количество оръжие и впрегатен добитък, като дала и около 3000 души убити. След това поражение деморализираната турска армия панически отстъпва към София. Същевременно сред войската дезертьорството взема големи размери. Избухват и бунтове против неспособността на командния състав да се справи с положението.

При създадената тежка обстановка султанската власт взема извънредни мерки за защитата на Ниш и за спиране на австрийското настъпление. В София са събрани оръжие, муниции, шатри и друго военно снаряжение. като спешно са изпратени на фронта. Специални патрули са изпратени за залавяне и избиване на дезертьорите. На няколко паши от Албания е наредено спешно да заминат на помощ на Реджеб паша. Започва евакуация на мохамеданското население от района на Ниш. Около самия град са изкопани окопи и поставени оръдия. Същевременно са взети спешни мерки за преграждане и отбрана на всички проходи, водещи към София.

На 22 и 23 септември австрийците се явяват под стените на Ниш, а на 24 септември с мощна атака превземат града. Така турската войска понесла ново, още по-страхотно поражение, загубвайки около 10 000 бойци. В ръцете на австрийците попадат 29 оръдия, много впрегатен добитък, муниции и храни. Скоро след това австрийците превземат Бела Паланка и Пирот, като се придвижват чак до Драгоманския проход. В турската армия настъпва пълна деморализация: една част отстъпва към Враня и Крива Паланка, а другата начело с Реджеб паша се оттегля към Драгоман, за да пази пътя към София. А в турския лагер край София настава истинска паника. Решено е султанът да се оттегли в Пловдив: на мохамеданите от София е разрешено да се изселят в Пазарджик, Пловдив, Одрин и Цариград; около София започват да се копаят окопи, да се поставя артилерия и да се струпват войски, тъй като се очаква тук да бъде насочен главният удар на австрийците; специални нареждания са дадени за преграждане и отбрана на проходите при Драгоман, Браня, Знеполе, Кюстендил, Берковица, Кутловица и Качаник, където спешно са изпратени войски от Скопие и Румелия. Реджеб паша е сменен и убит, а начело на османските войски застава самият велик везир Бекри Мустафа паша.

След превземането на Ниш австрийците не продължават настъплението си към София, а разделят войската си на две части, настъпвайки на север и на юг, т.е. в две противоположни посоки.

Едната част, под ръководството на граф Баденски, на 6 октомври тръгва по долината на р. Тимок, превзема градовете Оршова, Кладово, Чипровец и Белоградчик (в него за комендант бил оставен капитан Продан Щета), след което продължава за Видин и го превзема на 14 октомври.

Останалата войска е поставена под командуването на генерал Пиколомини. Той е оставил част от войската си да защитава Ниш и Драгоманския проход, а с основните си сили настъпва в две посоки. Южното крило от армията му на 13 октомври превзема Лесковац, овладява Гърделичкия проход и се появява пред Враня. Турците се оттеглили и се съсредоточават в района на Крива Паланка и Кюстендил. Голяма битка става северно от Крива Паланка, където турците отново са разбити и се пренасочват към Щип.

Самият Пиколомини с основната част от войската си тръгва през Косово, овладява без особени трудности Прокупле, Подуево, Прищина, Ново бърдо, а на 22 октомври - и Качаник. На 25 октомври австрийците влизат в изоставеното Скопие, в което по това време върлува чума, запалили го, след което се оттеглят да презимуват в Качаник.

И така, към края на октомври 1689 г. фронтът се простира от Видин, Белоградчик, Чипровец, Берковица, Драгоман, Знеполе, Гърделичкия проход и Качанишкия проход до Люма.

Бунтовното движение до есента на 1689 г.
Успехите на австрийците през 1688 и особено през 1689 г. събуждат надеждите за освобождение и предизвикват раздвижване на християнското население както в освободените територии, така и в тила на турската армия. За това допринасят и призивите на австрийците за въстание.

През пролетта на 1689 г., преди още австрийците да започнат своето настъпление, хайдутите активизират своите действия. Особено големи размери взема хайдушкото движение в Кюстендилския санджак. Показателни са в това отношение четири султански заповеди, издадени в края на април 1689 г.

Първата заповед е изпратена до кадиите на Кюстендилския санджак, а така също и до кадиите на Знеполе и Самоков. С нея се нарежда на мартолосбашията Хасан от Крива Паланка с помощта на мартолосите и войската да ликвидира бунтуващите се хайдути в този обширен район.

Втората заповед е до мартолосбашиите в Кюстендилския санджак. Всички те се задължават по всякакъв начин да подпомагат споменатия мартолосбашия Хасан в борбата за ликвидиране на хайдутите. При това с оглед на по-големи успехи Хасан е назначен за върховен началник (башбог) на всички мартолосбашии в споменатия санджак.

Третата заповед е отправена до всички кадии, вилаетски аяни и първенци в Кюстендилския санджак. -В нея изрично се подчертава, че раята в този край се бунтува и че е необходимо да се вземат специални мерки за защита на Мелник. Препоръчва се да се изостави досегашната практика да се наемат за мартолоси българи гяури (булгар кяфири), а на тази длъжност да се наемат способни и яки млади мъже от албанците мохамедани. Отново се подчертава, че координатор и отговорник за преследване на хайдутите е мартолосбашията Хасан.

В тази, както и в другите султански заповеди много често се говори за мартолоси. Първоначално това е военна формация от християнски бойци на османска служба. По-късно на тази категория население е възложена охраната на проходите и пътищата. Тези хора обаче, организирани и въоръжени, се оказват главната бунтуваща се сила против османската власт. И ето че сега, в тревожната и смутна 1689 г., султанът нарежда на мартолосбашията Хасан да не наема вече българи гяури (булгар кяфири), както е бил досегашният обичай, а мохамедани албанци. Тази султанска заповед е много показателна за определяне на етническия състав на населението по долината на р. Струма и в района на избухналото по-късно Карпошово въстание. Обикновено османотурските документи използват само религиозната принадлежност на хората и ги обозначават като „правоверни" (мохамедани) и „неверници" (гяури, кяфири). В дадения случай обаче са използвани и двете определения - етническото и религиозното. А това вече е официално признание за българския произход не само на мартолосите в района, но и на останалото население.

Четвъртата заповед е отправена до одринския главатар на еничарските готвачи Реджеб. В нея се споменават имената на деветима хайдути от няколко дервентджийски села, които имали пълната подкрепа на местното население. Нарежда се не само да бъдат унищожени споменатите хайдути, но да бъдат строго наказани и всички ония, които ги снабдяват с храна или пък отказват да участват в тяхното преследване и залавяне. Адресирането на тази заповед до одринския първенец показва, че хайдутите са активизирали своята дейност и в Тракия.

Още по-категорична е една султанска заповед от началото на юни с.г., изпратена до кадиите, аяните и останалите първенци в санджаците Кюстендил и Паша. В нея се говори за появилите се многобройни хайдути, които нанасяли големи щети на мохамеданското население. Предписвало им се да предоставят необходимия брой конни и пеши стрелци на одринския бостанджибашия Реджеб, който е определен да ръководи преследването и унищожаването на споменатите бунтовници. Показателно в случая е споменаването на санджака Паша като размирен район - това е обширна област, обхващаща Одринско, Елховско, Пловдивско, Родопската област, Беломорието, долината на Долна Струма и р. Бистрица.

Въпреки предприетите от властите мерки, хайдушкото движение продължава, да се разраства. Това се вижда ясно от една султанска заповед от началото на юли с.г., изпратена до кадиите в обширния Кюстендилски санджак, обхващащ Радомирско, Дупнишко, Мел-нишко, Горноморавско, Струмишко, Тиквешко, Радовиш-ко, Щипско, Светиниколско, Бранянско, Сурдулишко и Кюстендилско. В нея се казва, че тъй като досегашните мерки за ликвидиране на хайдутството не са дали желаните резултати, преследването им да се извършва чрез координирани действия на войската, мартолосите и други военни части.

Още по-категорична е султанската заповед от втората половина на юли с.г., изпратена до кадиите, мютеселимите, войводите, вилаетските аяни, мартолосбашиите и всички останали държавни служители в санджаците Паша, Кюстендил, Скопие, Охрид, Трикала и Солун. В нея не само се констатира разрастването на хайдутството, но се апелира и за защита на вярата и държавата. При това всички тези държавни служители се предупреждават, че ако проявяват нехайство и не помогнат за залавянето и унищожаването на хайдутите, ще загубят службите и имотите си.

Други султански заповеди от лятото на 1689 г. съобщават, че хайдутите вече контролирали проходите между Пазарджик и Ихтиман, Кресненското дефиле и прохода между Велес и Прилеп. При това на властите отново се предписва „от гяурите да не се назначават мартолосбашии".

Най-голям размах бунтовното движение в българските земи придобива по време на Австро-Турската война - преди, по време и след превземането на Ниш от австрийците (както вече бе посочено, Ниш паднал на 24 септември 1689 г.)

Турският хронист Силяхдар съобщава, че още по време на придвижването си към Ниш австрийците мобилизирали жители от местното гранично население, което включили в своите военни единици. Това именно население повярвало, че австрийците ще помогнат за отхвърляне на турската власт и за освобождаването на цяла Румелия, т.е. на всички български земи. Затова, в пълно съгласие с австрийската политика, тези българи от граничните територии установили връзки с кнезовете, свещениците и другите първенци в градовете и селата по цялата територия чак до Цариград, като им писали: "Измина епохата на мюсюлманите. Дойде краят на османското време. От този ден настъпва нашата епоха."

По-нататък Силяхдар разказва, че преди още да получат тези писма българите от районите на София и Пловдив се отказали от покорство спрямо турската власт и вдигнали бунт. Християнските първенци и свещеничеството от тези райони, като повели със себе си и други бунтовници, дошли в Ниш, влели се в австрийските военни части и се поставили под техните бойни знамена. Жените и децата си укрили в непристъпни места. Силяхдар изрично отбелязва, че младежите от това българско население, след като се присъединили към австрийците, се включили във формираните батальони и заедно с тях участвали в по-сетнешните бойни действия. Силяхдар, верен на ислямската си природа, описва с черни краски и явно тенденциозно тяхното поведение: влизали в незащитените градове, плячкосвали, ограбвали, палели; избивали или заробвали мюсюлманите; извършили безбройни и неописуеми злодеяния и мъчения.

Австрийското командуване разбира много добре, че помощта на балканското християнско население му е крайно необходима, поради което издава строги нареждания войските му да не ограбват и да не вредят с нищо на християните. Същевременно те използвали бунтовното движение на местното християнско население за своите политически и военни цели. Всички присъединили се към австрийците християнски първенци трябва да дадат клетва за вярност към австрийския император и да се подчиняват на заповедите на австрийското командуване.

Един от най-личните българи, който се отзовава на призивите на генерал Ветерани за бунт и за съвместна борба против Османската държава, е хайдушкият войвода Страхил.

Според Силяхдар, Страхил бил българин от с. Ветрен (Еникьой), Пазарджишко. Тук той развял знамето на бунта, събрал дружина от около 200 души хайдути, нападал мохамедани по пътищата и дори ограбил няколко техни села. Действията му в един момент станали заплаха за османската власт. Поради това до кадиите на Пловдив и Пазарджик са изпратени нареждания да се извърши мобилизация и да се формира мохамеданско опълчение за ликвидирането му. За целта са определени двама началници с 50 бостанджии (еничари от охраната на султана), които да ръководят акцията по залавянето и ликвидирането на хайдутите. В помощ на наказателните отряди са придадени два отряда делии (особен род горска конница) и кавалерия (гюнлю) от свитата на великия везир. Наредено е заловените хайдути да бъдат наказвани незабавно. Формирането на такива големи наказателни отряди и крутите мерки, които са набелязани за борба против хайдутите, показват, че османската власт иска да си осигури пътя от Пловдив през Пазарджик, Ихтиман и София, както и да премахне всяка заплаха от страна на хайдутите в своя тил.

Веднага след получаването на съответните нареждания, на 22 март 1689 г. двамата турски военачалници тръгват на път и пристъпват към изпълнение на поставената задача. Страхил войвода обаче узнава за подготвяната акция и взема съответните мерки за защита. И тъй като по това време бунтуващите се българи започнали да се стичат към Ниш, за да се отзоват на апелите на австрийците за съвместни действия против турската власт, натам тръгва и Страхил войвода. Като взема със себе си цялото си семейство, с дружината си той поема през високите и труднопроходими планини, докато най-сетне успял да се добере до Ниш. В града влиза с цялата си дружина и докарва много добитък. А преследвачите, след като научили за това негово бягство, правят опит да го настигнат в планините, но не успяват да го заловят и накрая се отказват от всякакво преследване.

Споменът за Страхил, за неговото хайдутуване по планините, за многобройните преследващи го потери се пази и досега в Тракия. В една народна песен се казва:

Не ми било потера
от седемдесет читаци
със седем сини байраци,
най ми е било потера
колко на небе звездите,
колко на трева листето,
колко на поле тревите.
В духа на народните песни е описано и сражението на Страхил войвода с потерите:
Страхил на крака подскочи,
извади сабя френгия,
че са на ляво завъртя,
дур се надясно обърна -
сам си войвода останал.
В песен от Карловско пък се разказва:
Прочул се Страхил войвода
по тая Стара планина,
че ми е страшен хайдутин
и сиромашки закрилник.
Никой не може го хвана,
го хвана да го издаде,
на турци да го предаде...
Един е Страхил войвода,
него не могат излъга,
него го куршум не хваща.
Този именно кален в битки и обвеян със слава български хайдутин се присъединява с многобройната си дружина към австрийците в Ниш. При това Силяхдар отново подчертава, че това той прави след като е нанесъл големи щети на мохамеданското население и си спечелил лоша слава пред османската власт. Всичко то ва, обаче, му е спечелило голям авторитет пред австрийските власти, поради което те не само го приемат и поставят под свое командуване, но гледат на него кат на най-личния представител на бунтуващите се българи

[Parabellum]

Карпошовото въстание. Другият личен българин, който подобно на Страхил войвода води хайдушка дружина, идва при австрийците и се поставя под тяхно командуване, е Карпош войвода.

В научната и научно-популярната литература съществуват големи разногласия относно названието Карпош - лично име ли е това, или прякор. Османотурските документи навсякъде назовават този хайдушки главатар с прозвището Карпуз или Карпос. И тъй като става дума за изписването на това прозвище на един неславянски език, очевидно може да се получи известно видоизменение и изопачаване. На български и на другите балкански славянски езици по-благозвучно би било да се нарича Карпош.

Най-близкото название до името Карпош е турската дума карпуз, означаваща 'диня, любеница'. В преносен смисъл същата дума означава 'дебел, топчест, червен', откъдето би могло да се получи прякорът Дебелият, Дебелачко, както и личното име Червенко (подобно на Белчо). Близка до името Карпош е и гръцката дума карпос, употребявана изобщо за плод, т.е. близка по значение на турската карпуз. Езикова близост до името Карпош има и думата карпа, означаваща 'скала, зъбер, камък'. Оттук би могло да се даде прозвище на човек "силен като камък", или пък в буквален превод да идва от името Петър, което на гръцки означава 'камък'. Най-сетне името Карпош би могло да се свърже със свети великомъченик Карп, чиято памет се чествува на 13/26 октомври. Така или иначе, мнения и хипотези много, но реални факти липсват. Поради това наличните засега сведения не дават възможност да се вземе категорично становище по въпроса - Карпош лично име ли е или прозвище.

Оскъдни са данните и за дейността на Карпош като хайдутин до избухването на въстанието през 1689 г. Турските хронисти Рашид и Дефтердар съобщават, че първоначално Карпош бил хайдушки главатар и в продължение на няколко години действувал с дружината си в Доспат планина, т.е. в Западните Родопи.

По-определени сведения дава Силяхдар. Според него още преди падането на Ниш, т.е. преди 24 септември 1689 г. българското население се отзовава на призивите за непокорство спрямо турската власт и вдига бунт в районите на София и Пловдив. След това мнозина от тези българи се присъединяват към австрийците в Ниш, вливат се в техните батальони и заедно с тях нападат мохамеданските градове, оплячкосват ги и ги опожаряват, като причиняват големи щети на мохамеданското население. "Между тези най-изтъкнати злосторници се намираше проклетият неверник, наречен Карпош", продължава Силяхдар. С други думи, съвременникът на събитията Силяхдар изрично сочи Карпош като един от онези българи, които дошли при австрийците от района на Тракия. А това вече е несъмнено доказателство за неговия български произход.

През август и началото на септември 1689 г. Карпош вече е на път за Ниш и се намира в района на Знеполе. За това говори една султанска заповед, издадена между 6 и 15 септември, адресирана до кадиите на Брезник, Пирот, Враня, Ниш, Лесковац и до мартолосбашиите и представителите на вилаетските аяни на споменатите кази. В тази заповед се казва, че в тези кази действуват хайдути и че е било заповядано на Мехмед, мартолосбашия на Знеполе, с всички налични сили и с мартолосбашиите да тръгне против "появилия се хайдутин на име Карпош и Да уреди по всякакъв начин да се залови и да се накаже". Издаването на тази заповед до кадиите на петте кази показва, че действията на хайдутите и по-специално на Карпош, действия засегнали обширния район от София до Пирот и Ниш, сериозно са застрашили турския тил преди решителната битка за Ниш. Мартолосбашията Мехмед не успява да се справи с поставената му задача и след 20 дни е издадена нова султанска заповед, с която на негово място като мартолосбашия и координатор на действията против хайдутите е назначен сарачът Али - последният наскоро преди това е приел исляма. Али успява да влезе в сражение с дружината на Карпош, унищожава една част от хайдутите, залавя десетина души и ги довежда в София, но не успява да постигне главната цел - да залови и ликвидира самия Карпош.

Веднага след падането на Ниш, между 26 септември и 5 октомври, със султанска заповед е наредено на кадиите на Дупница и Радомир, както и на съответните вилаетски аяни, да съберат всички способни за бой мохамедани от двете кази и да ги изпратят за защита на Знеполе. По всичко изглежда, че Карпош все още се намирал с дружината си в този район.

Същевременно в новата обстановка, докато Ниш се намира в ръцете на австрийците и се очаква техният удар да бъде насочен към София, а и не е по силите на властите да се справят с хайдутите, султанът издава заповед за мартолосбашия в казите Кюстендил, Сирищник и Радомир да бъде назначен Карпош, а за мартолосбашия в казите Петрич и Мелник - някой си Сугаре. Тази заповед означава, че властта опрощавала всички досегашни действия на Карпош и неговите сподвижници и се опитва да ги привлече на своя страна, както това е правено многократно с разни бунтовници и изменници.

Не е известно дали Карпош приема това назначение, но почти веднага след това последвала нова султанска заповед. В нея се казва, че назначаването на Карпош за мартолосбашия на Кюстендил, Сирищник и Радомир е станало по препоръка на Махмуд ага, началник на еничарите; че Карпош е силен, храбър и способен да се справи с хайдутите. И за да бъде спечелен за османската власт, е назначен на още по-висока длъжност - за мартолосбашия на още 10 кази - Щип, Радовиш, Велес, Дойран, Серес, Аврет Хисар, Неврокоп, Разлог, Петрич и Мелник. Султанската заповед изисквала от властите на споменатите 13 кази никой да не се меси в действията на Карпош, докато той честно изпълнява задълженията си.

Не подлежи на съмнение фактът, че Карпош не приема и това предложение на султанските власти. Обвеяният със слава и кален в много битки в продължение на десетина години хайдушки главатар едва ли би се решил така леко да се продаде за една несигурна служба и да се постави в услуга на довчерашните си врагове. Пък и политическата обстановка за това била крайно неблагоприятна - след превземането на Ниш австрийците минали в решително настъпление на север и на юг, в редиците на османската власт и армията настанала паника, а българското население очаквало скорошното си освобождение.

По същото време, когато властите правят опити да привлекат на своя страна Карпош, са предприети сериозни мерки за преграждане на всички проходи, които водят от Ниш към вътрешността на страната. Султанска заповед, издадена между 26 септември и 5 октомври 1689 г., изисквала да се наемат и изпратят допълнително въоръжени стрелци за защита на Драгоманския проход: от Пловдив - 200 души, от Пазарджик, Кюстендил и София - по 100, и от Самоков и Дупница - по 80.

В началото на октомври 1689 г. става ясно, че настъплението на австрийците ще бъде предприето в две посоки: на север към Видин, и на юг - към Скопие. Затова няколко султански заповеди, издадени между 6 и 14 октомври, предвиждат спешни мерки за защита на Знеполе, на проходите около Враня (за тях трябвало да бъдат доведени бойци чак от казите Скопие, Тетово, Кичево, Велес, Прилеп и Мариово) и особено на района между Кюстендил и Крива Паланка (тук се предвиждала евакуация на мохамеданските жени и деца).

Особено подробна е султанската заповед, изпратена до алайбея на Кюстендилския санджак и до мартолосбашията на Кюстендил. В нея се сочи, че хайдутите много се бунтуват, поради което е необходимо да се съберат всички годни за борба и бой мохамедани и да се изпратят за защита на проходите около Враня. Специално внимание е необходимо да се обърне на района между Крива Паланка и Кюстендил, където трябва да се разположат заими, тимариоти и мартолоси. По-нататък в заповедта се препоръчва да се изпратят хора навсякъде, които "да се превърнат в очи и уши", т.е. да разузнават за всяко брожение и бунт на раята.

Посочените султански заповеди се оказват твърде закъснели, тъй като австрийците вече са предприели своето настъпление на север и на юг от Ниш. И докато австрийската войска не среща особена съпротива по посока на Косово и Видин, в направлението Лесковац -Браня - Крива Паланка тя се изправя срещу значителни турски сили.

Както вече бе посочено, след поражението на турците при Ниш, основните сили от разгромената им войска се оттеглят в посока на Драгоман, за да защитят прохода и да спрат настъплението на австрийците към София, а така също и в района на Браня и Крива Паланка - да преградят пътя към Кюстендил и Щип. От своя страна и генерал Пиколомини, преди да предприеме големия си поход през Косово до Скопие, изпраща една част от войските си, за да се защити откъм Драгоманския проход и да преследва турците по посока на Враня и Крива Паланка.

И в трите направления, в които настъпват австрийците - към Видин, към Косово и Скопие, и към Враня и Крива Паланка, те разчитат твърде много на помощта на местното християнско население. Една част от това население вече е включено в техните батальони, друга - действува като хайдути в тила на турската армия, на трета предстои да окаже помощ с хора и храни, когато австрийците достигат до техните селища.

Най-голяма помощ австрийците очакват от българите при настъплението си по посока на Враня и Крива Паланка. Първо, защото в това направление разполагат с най-малко сили, и второ - защото възможностите за получаване на помощ от българите тук са най-големи. Вече бе казано, че в щаба на австрийците в Ниш пристига Страхил войвода с бойците си и че много българи се вливат в австрийските отряди. В района на Знеполе и Враня пък, както се вижда от султанските заповеди и от турските хронисти, действува с дружината си Карпош, а също и други български хайдути.

Настъплението на австрийците по долината на р. Южна Морава се развива успешно и те на 13 октомври 1689 г. завземат Лесковац, завладяват след това Гърделичката клисура и се явяват пред Враня. Тук именно, в района между Враня и Крива Паланка, турците правят отчаян опит да спрат настъплението на австрийците, като им противопоставят значителни военни сили.

Описание на тази битка оставя Джевдет паша. Според него австрийците и техните съюзници дошли близо до Крива Паланка с такива огромни сили, че полята и равнините не могли да ги поберат. Вестта за тяхното пристигане е предизвикала ужас и страх сред султанската войска. На проведеното в турския лагер съвещание едни предлагали да не се воюва, а други -войската да тръгне начело с главнокомандуващия, като султанът и свитата му остават в тила. Решаващо за започване на битката се оказва мнението на ходжата на падишаха. Продължителната и кървава битка завършва с успех за австрийците, а турската войска се разбягва. Тогава голяма част от австрийските войници се отдават на грабеж, като някои дори достигат до шатрата на султана. Ходжата обаче насърчава прислугата, готвачите и пазачите и те, хвърляйки се в боя, успяват да изтикат нападателите от султанския лагер. Това дава кураж на разбитата султанска армия, тя се съвзема, предприема контранастъпление и успява да победи австрийците.

Много неща в това описание са неверни. Нито основните австрийски сили, нито султанът с армията си се намирали при Крива Паланка. Преувеличена е ролята на ходжата в тази битка. Неточно е предаден и крайният изход от това сражение. Такава битка обаче наистина е станала при Крива Паланка и в нея турската войска е разбита, което дава възможност на австрийците не само да превземат тамошната крепост, но и да продължат настъплението си към Куманово.

В потвърждение на горното е разказът на Силяхдар за градовете, които австрийците успяват да превземат по време на тази война: Ипек, Призрен, Тетово, Щип, Прищина, Вълчитрън. Косово, Нови Пазар, Митровица, Скопие, Лесковац, Чачак. Балево, Догдже (?), Ужице, Пожега, Ягодина, Плевле, Нова Барош, Ургуб (?), Куманово, Рожай, Лебане, Пирот, Крушевац, Смедерево, Видин, Гроцка, Кобилич, Грегоница (?), Крива Паланка и Бела Паланка. Изричното споменаване на Лесковац, Враня, Крива Паланка, Куманово и Щип като градове, превзети от австрийците, показва, че битката северно от Крива Паланка била неблагоприятна за турската войска и че австрийците и техните съюзници не само са излезли победители, но и продължават настъплението си на юг. А това именно е районът, в който избухва и се разпространява въстанието на Карпош.

По време на тези бойни действия австрийците правят опит да превземат и Кюстендил, като по този начин разгромят отрупаните в този район турски войски. В това нападение взема най-активно участие Страхил войвода.

Силяхдар разказва, че османските власти в Кюстендил научили за плановете на Страхил войвода с 4 000 австрийци, унгарци и хайдути да нападне града. Затова те се обърнали за помощ към коменданта (мухафъза) на София - Хюсеин паша, като изтъквали, че ако помощта не дойде за ден-два, не само цялата област ще падне във вражи ръце, но нападателите ще ограбят имуществата им и ще заробят семействата им.

Хюсеин паша заповядва на двама малоазийски началници - Ахмед паша от Хамид и Мехмед бей от Джаник, намиращи се в София, незабавно да заминат за Кюстендил. Те обаче възроптали против това нареждане и се забавили с неговото изпълнение. Същевременно Страхил войвода потегля за Кюстендил с посочения отряд от австрийци, унгарци и българи хайдути, като непрекъснато го попълва с хора от местното население. И тъй като градът е охраняван откъм полето от 300 души сеймени, той минава през планината и напада през нощта. Така отрядът успява да влезе в града. Избити са много мохамедани, техни жени и деца са взети в плен, причинени са големи материални щети. Накрая нападателите подпалват града и се оттеглят. Едва след това турските защитници на крепостта и сеймените от полето се съвземат и започват преследване. В последвалото сражение, според хрониста, от отряда на Страхил войвода загиват около 200 души. Не по-малко са жертвите и от страна на мохамеданите. Все пак те успяват да си възвърнат някои от пленниците.

Накрая, според сведенията на Силяхдар, тъй като мохамеданското население на Кюстендил силно пострадало, кадията се оплакал на коменданта на София Хюсеин паша от поведението на двамата малоазийски началници. Той от своя страна съобщил до канцеларията на султана, че отрядът на Страхил войвода е постигнал успехи благодарение на предателството на посочените двама военачалници. Във връзка с това е изпратен дворцовият коджабашия Генч Мехмед ага, който със специален ферман пристига в София и свиква заседание на местния диван, където е решено двамата провалили се военачалници да бъдат обезглавени.

Хронистът не съобщава точната дата на тази акция, но несъмнено тя е станала по време на австрийското настъпление на юг и преди турската контраофанзива, т.е. през октомври 1689 г., непосредствено след битката при Крива Паланка. Показателен е фактът, че тази акция става на същата територия - на Кюстендилския санджак, в която по това време се развива Карпошовото въстание. Връзката между настъплението на австрийците и действията на свързаните с тях Страхил и Карпош е очевидна: те са участвували в състава на австрийската войска при нейното настъпление в посока Лесковац - Враня - Крива Паланка - Куманово; след приключване на бойните действия, когато австрийците се оттеглят на север да презимуват, Карпош е оставен за управител на района Крива Паланка - Куманово, а Страхил войвода се завръща в Ниш при главното австрийско командуване. За съжаление обаче югославските и особено скопските историци и публицисти избягват да говорят за акцията в Кюстендил и участието на Страхил войвода като командир на голям и сборен отряд, тъй като това поставя под съмнение хипотезата
им за "македонския характер" на Карпошовото въстание.

И така, българските войводи Страхил и Карпош са действували в състава на източното крило от армията на Пиколомини, което воювало в направлението Лесковац - Враня - Крива Паланка - Куманово. Те нямат нищо общо с действията на западното крило, в което също така били включени бойци от местното християнско население, и което действува в направлението Косово - Качаник - Скопие. Наистина Рашид разказва, че в Качанишката клисура имало привърженици на Карпош, но това не означава че те били бойци от подчинения му отряд.

Хронистите, които обикновено описват предимно бойни действия, не дават никакви сведения за упражняваната от Карпош власт в предоставената му територия: начин на администриране, взаимоотношения между християни и мохамедани и т.н. Единствените, макар и оскъдни данни, се отнасят до предприетите укрепителни мероприятия, до броя на подчинените на Карпош бойци и до взаимоотношенията му с австрийците.

Хронистите са категорични, че главните опорни пунктове на Карпош били Крива Паланка и Куманово. В първия град той разполага с 6 топа и подсилва крепостта чрез изграждането "от всички страни на широк й дълбок ров". В Куманово също така са подсилени укрепленията чрез широк и дълбок ров и здрави плетове. Всъщност за нещо повече, поради краткото време, едва ли е могло и да се мисли.

Много по-трудно е да се определи броят на подчинените на Карпош бойци. Трудността идва от това, чe техният брой е различен в началото на бойните действия и при разгрома на въстанието.

Според Рашид, Карпош овладял Крива Паланка начело на отряд от „няколко хиляди невернишки неприятели", т.е. под негово командуване се намирали австрийци, унгарци и хайдути. Силяхдар също така разказа че Карпош бил "главатар на дружина, която броеше повече от 3 000 немюсюлмански разбойници от редовете на бунтовната рая и от външния неприятел", и че при разгрома на въстанието в Крива Паланка имало "германски, унгарски и хайдутски разбойници". Когато пък говорят за разгрома на Карпош при Куманово, хронистите споменават далеч по-малко бойци: според Силяьдар дружината на Карпош се състояла от 200 души "злобни неверници", а според Рашид - от "многобройни неверници".

Анализът на тези данни показва няколко безспорни неща. Първо, подобно на Страхил войвода, и Карпош се присъединява с хайдушката си дружина към австрийците и се поставя под тяхно командуване. Второ, и той като Страхил войвода взема участие в източното крило от армията на Пиколомини в направлението Лесковац - Враня - Крива Паланка. Трето, и той като Страхил войвода командува сборен отряд от австрийци, унгарци и българи хайдути: Страхил войвода ръководи превземането на Кюстендил, а Карпош - на Крива Паланка. Четвърто, и двата отряда наброяват по няколко хиляди души: за отряда на Страхил се сочи числото 4 000 души, а за Карпош - 3 000. Пето, след оттеглянето на австрийците за презимуване, те оставят определено количество войска, съставена от техни бойци и от хайдути и въстаници, както в Качанишката клисура, така и в Крива Паланка. Шесто, докато Страхил войвода се оттегля заедно с основните австрийски сили към Ниш, Карпош е оставен за управител на района Крива Паланка - Куманово. Седмо, по време на залавянето на Карпош дружината му наброява около 200 души: несъмнено това са били хайдути от първоначалния състав на дружината му и присъединили се по-късно въстаници от местното население в посочения район, т.е. броят на българите християни в отряда на Карпош е поне няколко пъти по-голям (имат се предвид дадените жертви, пленените и разпръснали се бойци).

Що се отнася до взаимоотношенията на Карпош с австрийското командуване, тук нещата са съвършено ясни. Преди всичко австрийците изисквали от всички хайдушки главатари и християнски първенци да положат клетва за вярност към императора и да се подчиняват на заповедите на техните военачалници. Фактът, че Карпош и Страхил войвода командували сборни отряди от австрийци, унгарци и хайдути показва, че през цялото време те действуват като съставна част от австрийската войска. За Карпош по-специално се сочи, че с такъв сборен отряд е превзел Крива Паланка и че отбранявал крепостта не само със собствени бойци, но и с австрийци и унгарци. С други думи, до самия си разгром Карпош съгласува действията си с австрийците и се ръководи от техните военни планове.

Хронистът Мехмед Рашид пък добавя, че Карпош се провъзгласил за "крал на Куманово" и че тази си титла измолил или съгласувал с австрийците. Той пише:
"През последните няколко години се появил и някой си проклетник, наречен Карпош, който водейки се с хайдути разбойници се провъзгласил за крал на Куманово и на неговото искане императорът на Австрия му изпратил калпак. Около него се били насъбрали голям брой хайдути отметници и много рая неверници."

Даването на този калпак несъмнено има голямо символично значение: от една страна Карпош влиза във васални отношения към австрийския император; от друга страна получава власт от същия този император. За връзките на Карпош с австрийците най-сетне може да се съди и от факта, че при залавянето му от татарите у него са намерени документи, издадени от виенския двор. Те са преведени от немски на турски. Присъстващият Хаджи Омер ага, капукехая на великия везир Мустафа паша Кюпрюлю, съобщава, че според тези документи Австрия предоставя на Карпош управлението върху територията на Крива Паланка и Куманово и че тези документи силно го компрометирали. За всичко това разказва хронистът Ускудар и твърди, че е чул този разказ от приятеля си Омер ага. Впрочем и други турски хронисти разказват, че Карпош е получил титлата си "кумановски крал" от австрийския император по свое искане.

Косвени данни за връзките на Карпош с австрийците могат да се извлекат и от три набега на австрийски войски през или близо до територии, контролирани от въстаниците, където се съсредоточавали турски войски.

Георг Кристиян фон Холщайн, заместник на Пиколомини след смъртта на последния, узнал че около Щип се е съсредоточила 6000 турска войска под командуването на Махмуд паша от Скопие. С неочакван военен набег той тръгнал от Враня през кумановското село Оризари и на 10 ноември 1689 г. се явил пред Щип, където станало голямо сражение. Турците дали около 2000 убити. След това австрийците влезли Щип, ограбили го и го запалили, като взели със себе си и огромна плячка. Тук към тях се присъединили много местни жители. На връщане те пресрещнали един турски разузнавателен отряд от 300 души и унищожили половината от тях.

В средата на ноември 1689 г. австрийският щаб Призрен узнава за съсредоточаването на турски войски между Тетово и Леуново, на Влаиница при Гостивар. Сборен отряд от австрийци и албанци католици нападат и унищожават около 600 души турци, а останалите се разбягали.

Пак в средата на ноември 1689 г. от Прищина австрийците извършили нападение през Скопие до Велес и Тиквеш. Специално във Велес отрядът навлиза в пазара и го запалва. Убити са около 30 души турци, а други са пленени.

Разгромът на въстанието на Карпош и неговата гибел са свързани с турско-татарската контраофанзива през втората половина не ноември 1689 г.

Както вече бе посочено, султан Селим Гирай пристигнал с 30-хилядна татарска войска на 14 ноември 1689 г. във военния лагер край София. На другия ден, 15 ноември, е проведен специален военен съвет, който набелязва обширен план за военни и политически действия. Според този план Селим Гирай трябвало да тръгне за Кюстендил и при Скопие да се срещне с Халил паша от Пелопонес. На този съвет е решено да бъдат убити повечето от виновниците за военната катастрофа, а имуществата им да се конфискуват. Бил реорганизиран еничарският корпус и са мобилизирани всички възможни сили. Великият везир Бекри Мустафа паша е сменен и на негово място е поставен Фадли Мехмед Челеби. За главнокомандуващ (сераскер) на унгарския фронт е назначен еничарският ага Коджа Махмуд паша. Още на 15 ноември 1689 г. до кадиите на Скопие, Тетово, Кичево, Мариово, Вълчитрън, Дукагин, Призрен и други са изпратени фермани за смекчаване на режима към християните, за отмяна на редица данъци и т.н. - всичко това с цел да се спечели християнското население.

Турско-татарската войска, водена от сераскера Махмуд паша и султан Селим Гирай, тръгва на 20 ноември 1689 г. от София за Дупница. В Кюстендил тя остава няколко дни, като успява да разбие в околностите на града хайдушка дружина от 100 души. И тъй като това се съобщава при описанието на бойните действия против Карпош, очевидно става дума за част от неговите бойци, охраняващи планините между Кюстендил и Крива Паланка.

След това турско-татарската войска се насочва към Крива Паланка, която е главен укрепен пункт на Карпош. Гарнизонът на крепостта, състоящ се от австрийци, унгарци и българи хайдути, е унищожен, а градът - запален. Самият Карпош, пред невъзможността да се сражава с такава превъзхождаща го по численост войска, се оттеглил в Куманово. Тук, пред крепостта, става голямо сражение, в което Карпош и голяма част от бойците му са пленени. След това турско-татарската войска превзема града и продължава пътя си за Скопие, където пристига в края на ноември 1689 г. Градът е изоставен от защитниците му и се предава без бой. С това е сложен край на съпротивата в района, в който се развива въстанието начело с Карпош.

За гибелта на Карпош в изворите съществуват известни различия. Според Силяхдар, когато Селим Гирай е в Скопие, той изпраща войска, която ликвидира дружината на Карпош от 200 души, а него самия успява да залови. Доведен във вериги, той е набит на кол. Заедно с него е обесен и някой си свещеник от с. Манастир, Кумановско, също така активен участник въа въстанието. Според Рашид, Карпош е заловен в Куманово, доведен в Скопие и набит на кол при моста на р. Вардар, като е оставен така за назидание и като символ на мохамеданската победа. Същото твърди и Дефтердар.

След разгрома на Карпош турско-татарската войски продължава настъплението си на север. В началото на декември 1689 г. тя превзема Тетово, а в края на декември - Прищина. На 1 и 2 януари 1690 г. австрийците загубили Качаник, Призрен и Ипек, а след десетина дни изоставят цяло Косово и се оттеглят в Ниш. Поради настъпилата зима бойните действия са прекратени. Султан Селим Гирай е извикан при султана в Одрин, за д бъде награден, а войската му е върната обратно Крим. Интересно е да се отбележи, че при своето настъпление турско-татарската войска освобождава заловените в плен австрийци и унгарци, но избива християнските бунтовници, а жените и децата им заробва.

Военните действия между австрийците и турци продължават през цялата 1690 г. Във връзка с повторното превземане на Ниш на 8 октомври 1690 г. е последното сведение, което Силяхдар дава за Страхил войвода. Според него Страхил се изплашил от обрата на бойните действия и започнал да разсъждава г следния начин: "Ако турците превземат Ниш. [австрийците] ще ме предадат и [турците] ще ме убият." Затова той предложил на генерал Ветерани: "Турската войска е малко и щом пристигне да обсади крепостта, аз ще намирам отвън и като събера хайдутите, да се нахвърля върху тях и да извърша нощно нападение. Ти пък като излезеш отвътре, ще сечеш турците и ще ги унищожиш в гръб, да се уговорим." Тези думи разкриват високото обществено положение, което Страхил войвода заема в австрийската войска, доверието с което се е ползвал пред генерал Ветерани, способността му да съчетава пробиването на обсада на крепост с удари отвътре и нападения в тила на обсадителите, всепризнатия му авторитет като безспорен хайдушки ръководител, голямата численост на участвувалите в Австро-Турската война българи, на които можело да се разчита като на сериозна сила в хода на военните действия.

Планът на Страхил войвода е приет и той излиза от крепостта, за да събере хайдутите и да се подготви за неговото изпълнение. Австрийците обаче предават Ниш преждевременно и замисълът за двоен удар върху турската войска е осуетен. В турски плен при превземането на Ниш са заловени майката, жената и едно момиче на Страхил войвода, които са подарени като роби на един бюлюкбашия (полковник) албанец заради участието му в превземането на града.

[Parabellum]

ДРУГИ ВЪСТАНИЯ И БУНТОВЕ ПРЕЗ 1689 - 1690 г.

Балчо войвода.
През лятото на 1689 г., когато австрийците се намират пред Ниш и отправят призиви към християнското население в Софийско и Пловдивско да се вдигне на борба против османската власт, Тракия активизира дейността си още един хайдушки главатар - Балчо. Той е секбанбашия, т.е. началник на отряд сеймени, които са набирани от местното население и на които е възложено да осигуряват спокойствието в особено размирни райони и да преследват хайдутите. Но както на много места постъпват дервенджиите, мартолосите и войнуците, в тия размирни години и сеймените се надигат против османската власт.

В една заповед от първата половина на октомври 1689 г. до войнукбея и други служебни лица във войнишките селища се съобщава, че "Балчо заедно с хората си шетал из каза Татарпазарджик, избивал хора, ограбвал имущества и нямат край подобните му метежи и разбойничества". И вместо населението да ги преследва, след като поръчителствувало за тях, хората от войнушките селища Панагюрище, Копривщица, Мечка и Поибрене укривали хайдутите и дори ги подпомагали в техните действия. От властите се изисква споменатине Балчо и хората му на всяка цена да бъдат заловена. Тази заповед и съдържащите се в нея сведения са много показателни за усилията на османската власт да си осигури пътя от Одрин и Пловдив за Ихтиман, София и Ниш. Показателно е също така, че по едно и също време се надигат трима хайдушки главатари: Страхил, Карпош и Балчо. И докато първите двама заминават на запад, за да обединят усилията си с австрийци за обща борба против турците, Балчо продължава да действува в тила на турската армия.

Размирните действия на хайдутите в Тракия продължават през цялото време на Австро-Турската война. Според една султанска заповед от края на март 1690 г., до властите в Одрин дошло оплакване от мохамеданското население, че не можело да се има доверие на войнуците от планинските краища на Пловдив, Пазарджик, т.е. на Родопите и Средна гора, тъй като сред тях имало "такива, които се сдружавали с хайдутите".

Изпратеният преди време в тази райони бостанджийски началник извършва надлежно разследване и иска чрез шериатския съд те да си поръчителствуват взаимно. Мнозина от тях, поради съпричастие с действията на метежниците, не успяват да си намерят поръчители. Ето защо султанската заповед изисква такива хора "колкото и да са", т.е. става дума за мнозина, да бъдат заловени и затворени в крепостта, а списък с имената и отличителните им белези да се изпрати в султанската канцелария.

Посочената по-горе заповед не визира конкретно името на Балчо. Тя обаче се отнася до район, в който именно действува дружината на Балчо войвода. Освен това тя по удивителен начин се схожда със заповедта от октомври 1689 г., в която се говори за надигане на войнушките селища в Средногорието. Очевидно е, че се отнася до един и същи район, за едни и същи хора, за едни и същи събития.

Името на Балчо се среща в изворите 18 години по-късно. В една султанска заповед от края на януари 1708 г. до джизиедаря на Видин Елхадж Мехмед, до диздаря на Белоградчик и до забитите на крепостните гарнизони в тези градове се съобщава следното: Преди време в околностите на Кюстендил и на Щип се бил появил хайдутинът Балчо, който със своите бунтовници върлувал и причинявал щети на мохамеданите. Тук той действувал със своя сподвижник Алагьоз. След това двамата преминали и се установили в санджака Аладжа Хисар (Крушевац). По-късно напуснали този санджак и дошли в района на Белоградчик. Тук Балчо взел от крепостта няколко бойци, с чиято помощ пренесъл вещите си от Аладжа Хисар, в този край. Научавайки всичко това, бегларбеят на Румелия наредил на властите във Видин и Белоградчик да извършат разследване и да установят къде се намират въпросните хайдути.

Името Балчо и то като на хайдушки главатар не се среща другаде, поради което твърде голяма е вероятността да става дума за едно и също лице. А ако това е така, то и Балчо, подобно на Страхил и Карпош, ще да е пренесъл бунтовническата си дейност към западните български краища. - Кюстендил, Щип и Белог'радчик.

Мариовският бунт.
Според османотурски документ от 1687 г. по-голямата част от християнското население на нахията Мариово са хайдути и харамии. През ноември 1688 г. пък един от местните първенци в Мариово се оплаква, че цялата рая се бунтува, че голяма част от населението станали хайдути и нападали мохамеданските поселища. Със случая се занимало самото султанско правителство и наредило на кадията на Прилеп бунтовниците да бъдат заловени и наказани.

В началото на 1689 г. сведенията за надигане на раята в Мариово показват, че бунтът започва да се разраства: за това съобщават до Високата порта кадиите на Велес и Битоля, и наибите на Воден, Прилеп и Тиквеш. През септември 1689 г. изворите вече говорят, че християнската рая на нахията Мариово се бунтува, развяла знамена, напада къщите в селата и градовете, убива хора, ограбва имоти - изобщо вдига бунт.

По всичко изглежда, че с проникването на австрийските войски до Скопие бунтът в Мариово вземи още по-големи размери. Според сведения на западни автори от юни 1690 г. в района на планините над Битоля действуват около 5 000 души, които нанасят големи щети на турците, а около Щип друга група от около 1000 души също нападат градове и села, убиват турци и им причиняват големи материални щети.

Иво Щипянец.
Османският хронист Ускуд съобщава, че някой си Иво от Щип израснал под покровителството на местния аянин Мустафа ага, роднина на везира Ходжа Махмуд паша. Благодарение на това той бил назначен за мартолосбашия на 50-60 души мартолоси, които имали за задача да пазят проходите в Щипската каза. Иво обаче се сдружил с хайдутите и заедно започнали да нападат не само пътищата, но и органите на турската власт. Когато разбрал, че е разкрит, със съгласието на хайдутите Иво привидно се разкайва пред властите и дори изявил желание да приеме исляма. Изпратен в София, той е помохамеданчен и обрязан, зачисляват го в състава на турската войска и го пращат обратно в Щип с поръка да събере 1000 души доброволци.

Когато Иво успява да събере доброволците 10 байрака по 100 души всеки един, пристига вестта, че австрийците са превзели Ниш (24 септември 1689 г.). Иво се отказва от исляма, отказва се и от принадлежността си към еничарския корпус и отново вдига знамето на бунта. Всичко това е съобщено в Одрин в деня, в който става известна и гибелта на Карпош.

Опит за бунт в Североизточна България.
През 1689 г. е разкрит и осуетен опит за бунт в Североизточна България, обхващащ провадийските села Добрина и Староселец, и разградските Пороище и Черковна. Селяните от тези села сключват споразумение за общи действия, трупат оръжие и муниции, започват и бунтовни действия против мохамеданите в съседните околии.

Със султанска заповед смазването на бунта е възложено на бостанджията Реджеб уста. Препоръчано му е да нападне въпросните села, да запечата къщите и църквите, да ги претърси за оръжие и боеприпаси. От всяко село трябвало да бъдат задържани по 10 души от дейците на движението, които да бъдат оковани и откарани в лагера на султанската армия. От властите по места се изисква да подкрепят бостанджията Реджеб уста при провеждането на тази акция.

По същото време е разкрита подготовката за бунт и в търновското село Арбанаси. В изложение на търновския кадия от 29 май 1689 г. до великия везир се съобщава, че съгласно султанския ферман е задържано и конфискувано имуществото, парите, хранителните припаси, недвижимата собственост и всичко останало от имота на 61 семейства: за 52 от тях се съобщава, че били по търговия из полските и унгарските земи, а девет души трябвало да бъдат заловени и изпратени в султанската столица. В селото е извършен обиск на два пъти и е заловено голямо количество оръжие: 71 пушки, 61 саби и 20 къси копия (алебарди).

Акцията в с. Арбанаси е проведена от същия Реджеб ефенди, който разкрива бунта и конфискува оръжието в Провадийско и Русенско. Очевидно е, че става дума за едни и същи събития, станали по едно и също време (май-юни) и обхванали голям район в Североизточна България - от Търново до Русе и Провадия.

Бунтът в Северозападна България.
Султанска заповед от 3-12 декември 1690 г. до войводата на Влашко съобщава имената на 12 души хайдути от Видинско, Ломско, Берковско и други, които заедно с попа на с. Черна река с дружина от над 100 хайдути върлуват из казите Видин, Баня (Соко Баня), Кутловица (Монтана), Берковица и околността. Срещу тях е изпратен бостанджибашията Реджеб. Като научили за изпратената срещу тях потеря, бунтовниците преминават Дунава и намират убежище във Влашко.

Действията на тази дружина несъмнено са свързани с присъствието на австрийските войски в този край, които напускат Видин на 29 август 1690 г.

[Parabellum]

Бунтовните движения на българите през 1686-1690 г. са свързани с Австро-Турската война и големите поражения, нанесени от австрийците над османската войска. Тези бунтовни движения обхващат почти цялата българска земя - от Добруджа до Охрид и от Дунав до Родопите. В зависимост от конкретните условия те вземат най-различни форми - въстания, бунтове, хайдушки действия. И макар в много отношения те да имат локален характер, тях ги свързва общото желани на българите да се освободят. Затова всеки опит да се изолира което и да е от тези бунтовни действия от останалите, е пречка то да бъде видяно и оценено в неговите взаимни връзки и взаимодействие. А когато това се прави преднамерено, това вече е фалшификация на историческата истина.

Специално за Карпошовото въстание в югославската и особено в скопската историческа литература е натрупани огромен брой фалшификации и неистини. Направени са какви ли не опити да се отрече неговия български характер: премълчават се действията на Страхил войвода при Кюстендил, подминава се присъствието на австрийци и унгарци в отряда на Карпош, отричат се връзките му и подчиненото му положение спрямо австрийското командуване, и най-важното - откъсва това въстание от общата борба на българите против османската власт през периода 1686 - 1690 г. Всичко това се прави с цел да се отрече българската принадлежност на населението в Македония и да се представи то като небългарско, т.е. като население с македонско национално съзнание. Затова на Карпош и на въстаниците са приписани абсурдните цели за създаване на самостоятелна македонска държава, със свободна македонска територия, с македонска войска и администрация. А колко всичко това не е вярно, показват и приведените по-долу документални сведения.

[Гост]

Забележителна тема, необхватна информация, не знам как е останала без коментари, но си струва възкресяването й!
П.С.: Интересува ме цялостен списък с Българските въстания през Турското робство.

[Sula]

Впечатляващо, Парабелум! Научих много нови неща по тема, която за мен беше непозната. Имам еди въпрос: при толкова много документи и данни по събитията, които си описал, на какво основание македонстващите в Скопие считат буната на Карпош за "македонска"? Някъде въобще говори ли се за "македонци" в съответните документи?

[Amazon]

Парабелум, това е изключителна статия, благодаря! Сула, благодаря и на теб че си есхумирал тази тема от 2003 г. иначе никога нямаше да я видим.
А колкото до скопските историци, откога им трябват исторически основания, за да съставят тезите си? Това ще да е нещо ново.

[Parabellum]

Впечатляващо, Парабелум! Научих много нови неща по тема, която за мен беше непозната. Имам еди въпрос: при толкова много документи и данни по събитията, които си описал, на какво основание македонстващите в Скопие считат буната на Карпош за "македонска"? Някъде въобще говори ли се за "македонци" в съответните документи?

Ами на основанието, че всичко което от Световната история се е случило в земите на днешна Македония е македноско.