Чипровското Въстание от 1688

[Parabellum]

Тази тема ще я разгледам в няколко аспекта.Първо ще направя описание на земите ,които е обхващало това въстание .Дейността на Католиците през 17 век и развоят на самото въстание

[Parabellum]

Чипровското Въстание от 1688

ЧИПРОВЦИ И НЕГОВАТА ПОКРАЙНИНА

Сега е трудно да се определи точно обхватът на Чипровската покрайнина или на историко-географския район, където въстанието е избухнало с най-голяма сила и последиците от него — масовото разрушаване и унищожаване на селища и на местното население — са най-трагични. Не са запазени достатъчно документи от средновековието и от времето на османското владичество за границите на Чипровското воеводство, което обхващало 12 селища през XV—XVII в. По данни от исторически извори, от анализа на връзките на Чипровци с различните селища в околността, на близките природни и стопански условия и др. ще се опитаме да определим приблизително обхвата на Чипровската покрайнина. Трудностите произтичат от факта, че границите на Чипровското воеводство, създадено като административна единица още през Втората българска държава, съвсем не съвпадат с границите на покрайнината. След завладяването на България от османците то не променило статута си. В турските документи от XVI— XVII в. се говори за Чипровци като център на воеводство, а не например на нахия (полуоколия), кааза (околия) или вилает (област). Това не е единичен случай в нашата история — редица български краища, като Граово, Мраката, Тузлука и др., не са били включени изцяло в турските административно-управленчески единици.

Според стари народни предания изворната област на р. Огоста (именно Чипровската покрайнина) е позната и под името Краището. А в стари австрийски карти същият район с означен като Загоре, т. е. местност зад планината, название, употребявано и за други райони на нашата страна около Стара планина ].

В границите на Чипровската покрайнина със сигурност били включени селищата Чипровци, Копиловци, Железна, Влашко село (дн. Мартиново), Белимел, Равна, Главановци, Митровци, Горна Лука, Горни Лом, Долни Лом. Те най-често се споменават в историческите извори като селища, свързани в една или друга степен с Чипровци, и се намират в подножието и по склоновете на Стара планина или на нейните пред-планини от Чипровския дял, около т. нар. Чипровски балкан, или Чипровската планина (още и Чипровско-Берковска планина).

Чипровската планина е дълга 35 км и е най-високият дял на Западна Стара планина. Билото й, по което днес върви границата ни с Югославия, започва от седловината между височините Дебели рът и Сировичница, югозападно от връх Копрен, и продължава до седловината Свети Никола. На много места то се издига над 2000 м, а и до 2168 м на връх Миджур — най-високия връх в Северозападна България. Други върхове в Чипровската покрайнина — Мартинова чука, Голяма чука, Копрен, Три чуки, Вража глава, са повече заоблени или купеновидни, с равни места и широки седловини между тях ].

Независимо от височината на Стара планина в този район нейното било е сравнително по-широко и просторно, като около връх Копрен то достига до 5—6 км ширина и винаги се е ползвало като пасище. Това обстоятелство е благоприятствало винаги и възможността за по-близко общуване на българското население от двете страни на планината, което не се различава по говор, бит и нрави. Северните склонове на планината тук са по-стръмни, нарязани са от долините на притоците на Огоста, Лом и други реки, а южните склонове са полегати и по-слабо заселени, докато на север височините са обрасли с бук и още по-нависоко — с иглолистни гори.

От север към Чипровци се спуска ридът Киац, чието продължение под името Партеш достига до самия град. На североизток е красивата околност Деяница. От подножието на високия връх Три чуки започва разклонението Алдинци с възвишенията Алдинци, Пенчин камък, Мало градище, Голямо градище, Преслап, Гигиница, Семин чукар и Влъвден. Оттук водят началото си и рекичките Копиловска, Мали Буковец, Големи Буковец, Чипровска. Малката долина, в която е разположено и Чипровци, се обгражда на северозапад от балканското разклонение Язова планина, което започва недалече от връх Миджур и разделя селата Мартиново и Горни Лом, след което се снишава постепенно от връх Горно Язово, Остра чука. Яворова глава, Врански камък, Готованова чука, Буни връх, Емитова чука, Кулата, Бабичкин връх и др. и завършва западно от с. Белимел. Все от Язова планина, в югоизточна посока, към Чипровци се спускат още три нейни стръмни разклонения: Лебарска чука, Ральовица и Старнье, между които са доловете Кожлиен дол, Рупски дол, Гнили дол и Велин дол, където още се виждат рударските ями от миналото, експлоатирани продължително време.

Самият град Чипровци е разположен в тясна котловина на 500 м надморска височина, където се сливат Стара река и Мартиновската река в една — Чипровска Огоста. Градът е на 35 км от Михайловград, на 45 км от Берковица и на около 90 км от р. Дунав. Няколко селища са съвсем близо до Чипровци — Железна е на изток от града, на 2,5 км; Мартиново — на запад, на 4,5 км. Съвсем близо до него е било и изчезналото след въстанието с. Клисура — на 3—4 км. И останалите села от покрайнината не са много отдалечени — от 6 до 10—15 км.

Освен етническата и географската близост и освен като с център на воеводство, тези селища някога били свързани с Чипровци и поради това, че в повечето от тях също е имало рудни находища, чието производство се намирало под общ държавен (по време на робството османски) надзор. И повече или по-малко тези селища са се развивали под влиянието на Чипровци и ги е сполетяла същата съдба — да бъдат разрушени, а населението им избито и разпръснато след неуспеха на въстанието.

ЗА ИМЕНАТА НА ЧИПРОВЦИ, КОПИЛОВЦИ И ДРУГИ СЕЛИЩА В ПОКРАЙНИНАТА

В нашата историческа и езиковедска книжнина, а и сред местните жители винаги е будил интерес въпросът — откъде са произлезли имената на Чипровци, Копиловци и другите околни селища, където през 1688 г. се разгорял боят срещу османските поробители. Мнозина — и учени, и местни дейци — са се опитвали да обяснят тукашните селищни имена, особено на Чипровци — център на известното въстание.

Доста разпространено е мнението, че Чипровци вероятно носи името си от латинската дума cuprum, т. е. мед (метал), защото още от римската епоха тук е имало многобройни медни находища и рудници [4]. Известният езиковед проф. Ив. Дуриданов обаче отхвърля това твърдение като неоснователно.

През късното средновековие, откогато датират сведенията за съществуването на Чипровци, то се среща като: Чипровац (или Шипровац — първата буква може да се чете и като Ш в латинските източници) — 1565 г.. Чипуровац (Шипуровац) — 1578 г., Чипроувац (Шипроувац) — 1611 г., Чипровоции — 1614 г.. Чипровци — 1629 г., Кипровацо (Кипровазо) — 1650 г., Чипровациум — 1688 г., Кипровец — 1725 г.. Кипоровец, Чипоровци, Кипоровац — 1601 г.. Кипровци — 1612 г., Чипоуровци — 1688 г., Кипоровець, Чипрофче, Чипоруфца — в турски документи от 1585 и 1666 г.

Много убедително е заключението на проф. Ив. Дуриданов. че първоначалното име на Чипровци е било Кипуровец, респективно Кипоуровьць, с основа „кипур”. И постепенно от Кипуровец или Кипуровец чрез вокално асимилиране на гласни и изменение на звука у са възникнали формите на названието Кипоровец, Кипоровци, Чипоровци и в по-ново време, вече като синкопирана (слята, съкратена) форма — Кипровец и Чипровци. Ясно е, че името на Чипровци с окончания на — atz — ац, както е отбелязано в някои късносредновековни източници, е дошло под влияние на хърватския или сръбския, или по-точно под влияние на т. нар. илирийски език — смесица от славянските езици по Далматинското крайбрежие — на който са говорили и писали в Чипровци в началото на XVII в. редица католически духовници францисканци, като например роденият в Босна софийски епископ Петър Солинат.

Оказва се, че и в Сърбия може да се срещне местност с име Чипуровац — от сърбохърватската дума чипур, която пък идва от средногръцката кипоурия — градинарство, отбелязана в стари славянски паметници. И не само в Сърбия. Местност с името Чипровиц и днес има в старинното българско село Брестово в Ловешка област

Със сигурност в основата на името на селището Чипровци стои подобна дума, защото още на времето Иречек също е сочил гръцката основа кипоуриов — градина. И досега в югозападното българско наречие е запазено названието чупар — зеленчукова градина.

Езиковедският анализ на селищното име Чипровци, известно някога като Кипуровец и с други сходни имена, показна, че то не се различава от наименованията на други наши старинни селища като Буковец, Дъбовец, Ясеновец — всички с топонимичната наставка — ец, старобългарско — ьць. Следователно първоначалното название на Чипровци като Кипуровец или с друго подобно име е означавало местност, в която има градина.

Би трябвало да се отхвърли като ненаучно и едно друго, народно обяснение за наименованието на Чипровци, според което някогашното название на селището Кип[у]ровец произхожда от личното име Кипро или Кипра. Известно е значението на думата кипра — гиздава, напета, хубава. И оттук Кипровец означава хубавец.

Безспорно е, че името Чипровци е от славянски произход. И на саксонските рудари, настанили се тук през XIII—XIV в., селището е било познато като Кипуровец, Кипровец, Чипровец или Чипровци. А местните жители произнасят името като Чипоровци или пък като Кипоровци.

Обяснението на проф. Ив. Дуриданов за името на с. Копиловци е обосновано и приемливо. Известно е някога като Копиловации — 1614 г., Копиловац, Копилуфча — в турски документ от 1666 г., Копиловец — 1725 г.

Със сигурност най-старото име на селото е Кипыль или Копиловьць, което вероятно идва от славянската дума копа, купа сено, купен, запазена в сърбохърватския език като копила. И днес има село Копыл в Минска област на Белоруската ССР

Изяснен е и славянският произход на името на изчезналото с. Клисура, недалече от Чипровци. Още повече, че то е било наистина разположено до съществуващата в този край планинска теснина — клисура (и досега има местност с такова име в землището на с. Равна)

Славянски са имената и на селата Главановци (записано така и през 1578 г. в турски документи), Говежда, Железна и др.

Изобилието от старинни славянски названия в Чипровската покрайнина, в топонимията на всички землища — десетки и стотици местности, рекички, височини и т. н., свидетелстват за древното минало на този край, заселен още през VI в. от славяни.

Установяването на римляните в българските земи за определен исторически период, хилядолетното присъствие на траките тук, както и владичеството на византийците и на османците, неизбежно е оставило някакви следи в наименованията на някои селища и местности в Чипровската покрайнина. Например името Арбанашки път отговаря на исторически документираното преселване на българи от областта Македония и от Албания, известни като „арбанаси”, „албанци”, „арнаути”, в източните и северните български земи от XV до XIX в., включително и в с. Копиловци, а вероятно и в други селища на покрайнината .

Спряхме се по-подробно на проблема за названията на някои селища и местности в Чипровската покрайнина, за да подчертаем техния древен славянски произход. Трябва да се отхвърлят като ненаучни някои мнения за латински, албански, влашки, гръцки и друг произход на имената на тези селища и на жителите им. Именно здравият български корен и високото народностно самосъзнание са помогнали на местното население да съхрани българщината и през най-мрачните времена на османското владичество.

[Parabellum]

ЧИПРОВЦИ И ПОКРАЙНИНАТА МУ ДО НАЧАЛОТО НА ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО

Близостта на планината, която винаги е могла да скрие и запази хората, добрите условия за живот и рудниците със скъпи метали, които дават препитание, от прастари времена са привличали заселници в Чипровския край.

Тук са намерени находки от халщатска керамика, които потвърждават, че този край е бил населен още през периода на ранната желязна епоха — 900—400 г. пр. н. е.

Не са малко и следите от древната тракийска култура. Според проф. В. Велков плодородната и живописна долина на р. Огоста, като се започне от балкана и Чипровския край, е била заселена от тракийски племена в началото на I хил. пр. н. е. Изворите на историческата наука сочат, че тук са живели трибали или сродни на тях племена. Разположението на тракийските селища може да се проследи по многобройните крепости, накацали най-вече по стратегическите височини в района . Например в местността Алдинци в землището на с. Копиловци има останки от тракийска могила. В същото село е открит и храм-светилище с оброчни плочки от тракийско време.

Мнозина учени са склонни да приемат повечето от някогашните крепости и селища по тези места като дело на римляните. Известно е, че римляните са заварили тук развита тракийска култура и в редица случаи след завладяването на земите на траките само са разширили съществуващите крепости или са ги укрепили и подобрили според своите изисквания.

Римляните установили своята власт в Северозападна България след 29 г. пр. н. е., а първото системно укрепяване на Мизия — Дунавската равнина, включително и селищата в земите от Искър до Тимок, станало при властването на император Траян (97—117). Римската крепост Монтана до Михайловград била построена през I—II в. на мястото на създадения тук постоянен римски лагер. Самият римски град, издигнат успоредно и в съседство с военния лагер, е бил разположен на левия “бряг на р. Огоста, на хълма, който и днес носи името Латинско кале, до местността Жеравица. Според преданието тук станала голяма битка между османците и чипровските въстаници през 1688 г.

Такива римски крепости (калета) са известни и около Чипровци. Например в местността Кула, на около 2 км западно от Чипровския манастир „Св. Иван Рилски”, има старо градище, познато сред населението като Латинско кале. Крепостта е била изградена на мъчнодостъпен връх. Според някои изследователи сравнително малките размери на това укрепление показват, че то вероятно е играло ролята на сигнален и преден отбранителен пост пред Чипровската котловина. Тук са намерени римски монети, между които и такива от императорите Марк Аврелий (161 — 180) и Комод (180—192) .

На 2,5 км южно от Чипровци, върху връх със стръмни скали се издигала крепост, сега известна като Голямото градище. Със сигурност построяването й е свързано с наличието на антично селище и с познаването на околните рудни галерии със сребро, олово, желязо и мед, а възможно и злато, които функционирали и през древността. За тази крепост през 1640 г. Петър Богдан пише: “...[и] досега над селището (Чипровци — б. а.,.), на планинско възвишение, стоят стени, дето е бил старият град .”

Из този край се откриват останки и от други антични крепости. Например на 4—5 км югозападно от с. Копиловци се е издигала крепост, позната днес на местните жители под името Градишки камък. Останки от крепостни укрепления — зидове и др., личат по височината Алдинци в землището на Копиловци. Римски, а може би и тракийски крепости градища е имало и при селата Говежда, Дива Слатина, Белимел. Тракийски могили са запазени край с. Челюстница и другаде из покрайнината.

Преди няколко десетилетия около Чипровци са открити развалини и се твърди, че именно на това място е бил латинският град, т. е. римското селище. Тук е намерен и жертвеният камък с изображението на богинята Диана, за който пише и Петър Богдан през 1640 г. В землището на с. Копиловци са намерени римски фибули, римски монети — медни и сребърни. Чешмата в центъра на селото, градена от римляните през I—II в., е известна сред населението като Латинската чешма. Възможно е дошлите в този край през VI—VII в. славяни и прабългари да не са различавали заварените тук романизирани траки от римляните, поради което са ги наричали латини. И заварените обществени постройки — укрепления, чешми и др., са били приети като латински, т. е. римски. За тази епоха (което се потвърждава и от археологическите разкопки) напомнят наименованията на много местности, чешми, черкви и др. в самите селища и в землищата им не само н Чипровската покрайнина, но и в близките до нея райони на Северозападна България — Ковачица, Живовци, Равна, Лопушна и мн. др.

Многобройните крепости, останките от селища, черкви, чешми, пътища и др. от епохата на римското владичество в Чипровския край потвърждават, че римляните са придавали голямо значение на икономическото и културното му развитие. И това е естествено, особено като се имат предвид богатите по онова време залежи в недрата на Чипровската планина от ценените през всички времена метали — злато, сребро, олово, мед. желязо, и рудниците. Тези рудници още тогава носели на римската държава значителни приходи. А и военното производство в сравнително малкия римски град Рациария (дн. с. Арчар, Михайловградска област) в значителна степен се поддържало от тях. Затова римляните се грижели за рудниците и за опазването им от нападения и разрушения, особено по време на варварските нашествия. Освен мед. сребро и олово в рудниците на Чипровци римляните — вероятно при властването на император Октавиан Август (27 г. пр. н. е. -14 г. от н. е.) — добивали и злато в дилувиалните тераси между селата Говежда и Главановци. Й. Захариев, един от първите изследователи на Чипровци, допуска, че селището тогава е било укрепено място — кастела мурата, а наоколо са живеели романизирани траки, чийто главен поминък били рударството и скотовъдството .

Спираме се малко повече на въпроса за римското присъствие в Чипровския край, защото неслучайно хилядолетие по-късно, а и в по-нови времена, мнозина са се опитвали да обяснят появата и дори задържането на католицизма тук с някогашната римска власт и с ранната християнска църква. Също неслучайно, преди няколко века, българските католически дейци, които имат първостепенен дял в подготовката на Чипровското въстание, са се борили за възстановяването на съществувалите някога католически диоцези (окръзи, подчинени на висш католически духовник). Обосновавайки се с древното западноцърковно териториално разделение, те искали обособяването на специален български център и отделно ръководство на католиците в българските земи в общата организация на западната християнска църква.

С настаняването на славяните и на прабългарите през VI—VII в, които намерили завинаги своята родина в земите на Балканския полуостров, започнал нов етап в развитието на селищата в Северозападна България и в Чипровския край.

Не е известна съдбата на Чипровци след отхвърлянето на римското и на византийското владичество по нашите земи. Но като се има предвид значението му като рударско селище, възможно е то да е било унищожавано и възстановявано неведнъж след многобройните нападения на готи, хуни, авари, печенеги и др., а и по времето на Първата и Втората българска държава. Проф. Ив. Дуриданов предполага, че сегашното име на селището, вероятно свързано с ново заселване или възстановяване, трябва да се търси не по-рано от IX в. и по-определено към XII в.

Разбира се, не е възможно да се датира точно създаването на всяко от селищата из Чипровския край, тъй като повечето от тях са приемници на още по-стари, тракийски и др. селища. Съществуват и становища, че например Копиловци и Митровци като славянски селища са заселени преди XI в. Построяването на старинната черква в с. Железна се отнася към XIII—XIV в. по времето на Втората българска държава .

В историята на Чипровци за периода до падането на България под османско владичество трябва да се отбележи още едно явление, макар и със спорно значение за развитието на селището. Става дума за идването тук на т. нар. сакси — немски рудари. Кога точно е станало това, е трудно да се установи. Някои изследователи смятат, че те са се заселили в Чипровци през XIV н., по времето на последните български царе, т. е. към 1330—1360 г. Дълго време, и през XVII в., един квартал в Чипровци, където са живеели те, се наричал саксонски — „режио саксониум”. Други автори отнасят тяхното идване не само в Чипровци, но и в Копиловци към XIII в. Трети твърдят, че това е станало в началото на османското владичество на Балканите .

Различия има и по въпроса колко са били и откъде са дошли саксите или сасите, както ги нарича езиковедът Б. Джонов. Известно е, че през средновековието те са били специалисти по изграждането на мините и добиването на рудите. Затова са ги наемали в много страни (Влашко, Трансилвания, Сърбия и др.), където рудодобивът е бил поставен на по-примитивна основа. В България и по-специално в Чипровския край саксите също са били привлечени може би със специални договори. Несъмнено те са имали някакви привилегии в сравнение с местното население като специалисти. Тук се настанили към 50—60 души заедно със семействата си. При това те дошли наведнъж и станали техници и надзиратели в чипровските мини. Те не могли да окажат съществено влияние в обществено-политическия, икономическия и културния живот ма селището. Нещо повече — саксите постепенно се претопилIи сред тукашните българи чрез смесени бракове и под въздействието на българската среда, езика, бита. Така че към XVI—XVII в. за тяхното съществуване тук вече не се говори, а е останал само споменът за тях и името на една от чипровските махали. Те допринесли за развитието на рударството в Чипровския край, но по-силно ще да е било религиозното им влияние, което заедно с това на дубровнишките търговци и с други фактори е допринесло за закрепването, макар и в сравнително ограничен мащаб, на католицизма в тези краища в продължение на няколко века.

Свързан с проблема за създаването и развитието на селищата в Чипровската покрайнина е и въпросът за преселването на „албанците”, дори и твърдението, че Копиловци някога било „албанско” село. Петър Богдан споменава към средата на XVII в. за албанци в Копиловци, но които служели в черквата на славянски, т. е. на български език.

В научните среди е известно проучването на Д. Яранов, който проследява преселването на българи от областта Македония и от Албания през XV и XIX в. в източните български (сми. Според неговото изследване единият от пътищата минавал от Тетово и Тетовския край през Скопие, Криворечна паланка, Кюстендил, Владайския проход, покрай Горна баня (до София) и през Петроханския проход до Берковица. И оттук — разпръсване по разни селища на Северозападна България, включително и в Чипровско и в с. Копиловци. Заселването на споменатите българи (известни в онези времена като „арнаути”, „арбанаси”, „албанци”) в Копиловци трябва да се отнесе към 1550—1600 г. Д. Яранов твърди, че „албанците” в Чипровско са българи, дошли от Тетовско. Още повече, че в архивите на Буда, Пеща и на други унгарски и сръбски общини, сред намерилите приют тук след Чипровското въстание от 1688 г., са записани като „арнаути” и Петър Чипровац, Джуро от Чипровци и др.

В Чипровско винаги е живяло българско население независимо от това, че има пришълци и от други краища на България. Всички етнографски и езикови проучвания на района доказват един наистина автентичен български бит и език без никакво „албанско”, „саксонско”, „влашко” и други влияния.

[Parabellum]

ЧИПРОВСКИЯТ КРАЙ ПОД ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО ДО ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1688 г.

Прииждащите от Мала Азия османски пълчища в края на XIV в. не отминали и Северозападна България. Оценявайки икономическите изгоди от добиването на скъпите и ценни метали в Чипровци и в други селища в района, нашествениците не ги подложили на огън и сеч, както другаде из поробената ни страна, а ги запазили. Естествено те веднага сложили ръка и на рудниците. Все още остават спорни и не съвсем изяснени редица въпроси, свързани със статута на тези селища в общото османско административно деление на заграбените територии, както и с правата и задълженията на българското население в този район, особено през първите десетилетия след завладяването му.

Вече е известно, че в навечерието на османското нашествие последните български феодални владетели на Чипровци, а вероятно и на рудниците около него, са били Соимировичи, чипровски болярски род. След завладяването на Северозападна България Соимировичи, или част от рода им, успели да избягат в Дубровник, където запазили привилегиите си на знатни благородници. Два века по-късно, през 1686 г., властите в Дубровник издали документ, в който се посочва, че фамилията Соимировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села...” .

Цитираният документ е много важен, защото дава нови сведения за Чипровци по време на нахлуването на османците у нас. Става известно, че Чипровци е бил град и заедно с крепостта Градище са съществували и през Втората българска държава. Крепостта, чиито останки и днес се забелязват край Чипровци, е била седалище на болярите, владетели на града и района.

Вторият документ, издаден пак на Соимировичи от „княза и съветниците” на Дубровник през април 1688 г. потвърждава: „Тъй като фамилията Пиерици със всичките си потомци е запазила от толкова векове своето благородническо положение, наследила е фамилията Соимировичи. на която потомьк с сега казаната фамилия Пиерици, от град Чипровец, крепостта Градище и други земи, които са били нейно собствено владение преди да бъдат завладяни от турската варварщина, а след време, за да се избави от същата [варварщина] й се наложи да се премести да живее в този град [Дубровник], запазила е и се е държала винаги с онзи блясък, който отговаря напълно на нейното благородническо положение, въз основа на което е била причислена към аристокрацията на тази република [Дубровник] и са й били предоставени всички онези прерогативи и почести, от които се ползват другите знатни фамилии на същата република.”

Документът доказва още веднъж, че Соимировичи са разполагали през втората половина на XIV в. почти пълновластно с цялата или с част от Чипровската покрайнина. И може би през 1686—1688 г. потомците на този род с надеждата, че настьпва краят на Османската империя (след няколко военни поражения), са искали да си осигурят и отново да си възвърнат старите родови владения в Чипровския край.

Но в поробена България османската държава налага свой ред.

Местни предания и други исторически извори — релации на католически духовници, турски документи и др., свидетелстват, че Чипровският край, или значителна част от него заедно с град Чипровци и рудниците, със султански ферман вили определени за хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (майката на султана). Според някои автори тя вземала всяка година определено количество сребро от рудниците, но в замяна на това пазела българското население от изстъпленията на османците. С всеки нов султан се сменяли и владетелите на Чипровския край и на рудниците. По-късно хасът на валиде ханъм бил вакъфиран. г. е. доходите от него започнали да се използват за религиозни и благотворителни цели. Освен този хас тук имало и други владения, разбира се, много по-малки по размери. Докако хасът бил голямо феодално владение лично на султанското семейство (в някои случаи и служебно-везирско) с годишен доход над 100 000 акчета, тимарът бил владение с годишен доход до 19 999 акчета, давано на отделни лица срещу военните им задължения към султана. Данни за това има в османските регистри на населението. Например през 1450 г. дял от Чипровци, съставляваш 5 домакинства с годишен приход 355 акчета, влизал в „тимар на Илиас, от прислугата на покойния султан”, а 5 години по-късно, през 1455 г., същото владение е прехвърлено като тимар на Юсуф и на Хаджъ, син на Емир хан, за да го владеят общо. Пак в регистрите от това време (1455 г.) е записан дял от Чипровци с 5 домакинства и приход от 355 акчета, дадени на Аклъкчи Али, като равностоен на дела му от селото, наречено Свиница (сега с неизвестно местоположение), „което бе причислено към хасовете заради рударството в него” . Освен това на споменатия тимариот Аклъкчи Али бил даден и дял от с. Блатовци (дн. неизв.) с 18 домакинства и приход от 1456 акчета.

Чипровчани били задължени да плащат на владетелите на хаса (освен другите данъци) 380 000 акчета годишен откуп или данък, равен на около 7560 жълтици. От тукашното население твърде трудно се събирали толкова много пари, въпреки че се ползвало с известни облекчения от други данъци (даждия, ангария и др.) ].

Без да разглежда специално въпроса за данъчните задължения на чипровчани, акад. Хр. Христов, като подчертава общинското самоуправление на Чипровци, отбелязва, че то било селище с население — рая — със специални задължения. Използвало се главно за добиването и обработването на руди и метали, крайно необходими за финансите на османската държава и за воденето на почти непрекъснатите й войни с други страни. Още повече, че Чипровци бил един от най-значителните центрове за добиване и преработка на злато, сребро, олово, мед, желязо и през епохата на османското владичество.

За по-особения статут на Чипровци, вероятно и на други рударски селища в този район, а и в цялата страна, споменава през 1642 г. Петър Богдан в доклад до Ватикана. „Това място (Чипровци — б. а., П. Ч.) има специални привилегии (к. м., П. Ч.) от турците да извършва свободно и с пълна тържественост всички обряди и да развява публично знамената си, без каквато и да е пречка от страна на турците.”
И още: „Това селище Кипровац плаща на султана около 6 товара пари данък и други неща, които се дават на година.” Съобщението на Петър Богдан подсказва, че сумата, която чипровчани трябвало ежегодно да предават на владетеля на хаса, вече е по-голяма в сравнение с тази през XVI в. — близо 4 товара. Обаче това увеличение и изобщо установеният от османските владетели данъчен режим невинаги се спазвал и в повечето случаи съществувал само на книга, а в действителност бил увеличаван неимоверно от османските бирници и откупвачите на данъците.

Доказано е, че през първите три века на османското владичество на Балканите Чипровци е бил център, главен град на воеводство, принадлежащо в по-голямата си част като хас на валиде ханъм, с 12 селища в същото воеводство. В града имало само един турчин като представител на властта, управител на воеводството, и друг турчин не можел да пренощува тук .

Не е известно кои селища били включени във воеводството. Оказва се, че с. Копиловци, което е било свързано с Чипровци преди и по време на въстанието, в средата на XV в. се с причислявало към Видинския санджак и част от него — 6 домакинства с 300 000 акчета приход, е било владение на Юсуф (син на Хазър) от охраната на крепостта Видин, който притежавал берат (диплом) за това от султан Мурад . В същото време, а и по-късно, въпреки близостта си с Видин, Чипровци, неизвестно защо, било включено към Софийския санджак, в Берковската кааза, или в Нишкия санджак (1700 г.).

За това, кой е владеел и ползвал през XVI—XVII в. рудниците около Чипровци и за влошаващото се положение на българите в района, една от причините за Чипровското въстание през 1688 г., свидетелства едно изложение на инспектора по мините Абдул Кадър и на назъра (надзорник инспектор) на мините Хасан Чавуш от 1585 г. От него се вижда, че мините отдавна били давани на откуп (илтизам) на частни лица за определен срок и този откуп по това време годишно възлизал на 150 хиляди дирхема сребро . Откупвачите, за да забогатеят по-бързо, се опитвали да откриват нови рудни жили, разкопавали безразборно в района на мините, с което предизвикали недоволството на местните жители и те изпратили писмена жалба до султанския двор. Населението от Чипровци, Железна и др. се оплаквало, че „няма орна земя и единствено заради рудниците се е установило тук и работи в същите”. Това принудило много от старите чипровчани кореняци да напуснат родното си място, като в този момент (към 1585 г.) повечето от жителите на селището били придошли отвън, т. е. от други селища. Ако до тази година в Чипровци били регистрирани 272 ханета (къщи, домакинства), въз основа на които се извършвало разпределението и събирането на различните държавни тегоби, новият данъчен описвач Ибрахим Чавуш, без да установи точно броя на новооткритите домакинства, записал като такива още 150 в града, каквито в действителност нямало. Този властнически и незаконен произвол много затруднил чипровчани. Те заявили, че ако не се премахне несправедливата и неоснователно наложена нова данъчна тежест, повечето от тях ще избягат на други места, а тези, които останат в селището, не ще имат сили да понесат увеличените данъци. А това ще доведе до западане на мините, ще ги лиши от работна ръка, което не било в интерес на османската държава. Изтъквало се и това, че през същата година в Чипровци нямало и 300 мъже, годни да плащат данъка „харач”, т. е. личен поземлен данък ].

Изложението на двамата османски чиновници било написано по повод на жалбата след анкета, която потвърдила истинността на изнесеното от чипровчани. Данните в него потвърждават тежкото положение на българското население в Чипровско в края на XVI в. Някои цифри дават известна представа и за броя на жителите на Чипровци тогава — от 1800 до 2500 души, ако приемем, че едно семейство се състои средно от 6 души.

Влошаването на материалното положение на чипровчани било една от причините сред българите да се засили недоволството срещу поробителите, което довело след десетилетия до Чипровското въстание.

В доклада на антиварския католически архиепископ Марино Бици до папата от 1611 г. се разказва за следния случай в Чипровци, който характеризира обстановката в града и района.

„Миналата година (т. е. 1610 — б. а., дошъл един първенец на еничарите, изпратен от султана, за да събира [насила] синовете на християнските народи. От много години съществува обичай да бъдат вземани [такива деца], за да служат нему (на султана — б. а. и на неговия сарай. Поради това [епископът Петър Солинат] (с резиденция в Чипровци — б. а., прекара големи страдания. Споменатият [католически] епископ на София и бедният християнски народ скриха младежта по планините, горите и пещерите [около Чипровци], за да я запазят за светата вяра и да не я дадат в ръцете на неверниците — и то не без голяма загуба за своята бедност...

Миналата година, която беше 1610, когато споменатият епископ се намирал в Чипровец, дошъл един санджак бей заедно с един престъпен кадия, придружен и от други първенци и множество турци. Той се заклел да убие най-напред епископа [католическия], после онези християни, които залови, а останалите, уплашени по този начин, да лиши от техните имущества... Турците бяха започнали [вече] да приготовляват коловете [за набиване на жертвите си] и [да проявяват] своята варварска жестокост, но народът, въпреки своята бедност, ги заслепи с дарове и разноски.

Отбелязвам това накратко, изоставяйки много неща, защото би било твърде дълго да разказвам за всичко...”

Събирането на българските деца за еничарския корпус, за което разказва католическият архиепископ през 1611 г., не било единствен случай в Чипровци. И през 1646 г. (макар че от 1632 г. със султански ферман това било отменено) специална еничарска команда събирала в Чипровци деца. Тя заловила и пазача на местния католически манастир, сложила му вериги на врата и окови на краката и го насилвала да се помохамеданчи. Спасили го срещу откуп от 100 гроша

Посочените примери доказват непрекъснатото влошаване на положението на населението в Чипровския край след установеното тук от два-три века османско владичество. Върху незначителните привилегии на българите рудари и др. постепенно бил сложен кръст, без да са отменени документите за това. Самият софийски епископ на българите католици, чипровчанинът Илия Маринов, известен като човек сдържан и предпазлив, не можел да не признае с болка пред висшето духовенство в Рим през 1635 г.: „Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци — разбиват вратите на черквите... Такова нещо не е ставало откакто турчинът е завзел тази страна (България — б. а.,.”

Четири години по-късно Петър Богдан, като помощник на епископа Илия Маринов, пише в доклад до Ватикана: „Откакто съм се родил, нито съм видял, нито пък съм чул от други [за] такива тежки времена, каквито са настанали сега в тия страни...”

Унищожаването на някои малки привилегии, които имали някога българите от Чипровския край, все по-засилващият се османски гнет разгаряли още повече желанието им да се борят срещу тиранията и да се освободят от нея.


ЧИПРОВСКАТА БЪЛГАРСКА ОБЩИНА

В условията на влошаващото се положение на християнското население след непрекъснатите войни на Османската империя трябва да се отбележи едно характерно явление за Чипровци. Всички известни сведения говорят за сравнително широко самоуправление на българите тук и в другите селища на покрайнината по време на робството до въстанието от 1688 г. Тук имало — за цялото воеводство — само един управител турчин, който представлявал държавната власт. Останалите въпроси се решавали от българите.

Трудно е да се определят границите на това самоуправление. Недостатъчно се знае за това, кой е осъществявал съдебните функции, особено що се отнася до чисто вътрешни спорове — семейни, наследствени, свързани с отношенията между работници и работодатели; за задължения, свързани с поддръжката на обществени сгради, улици, мостове и др.; по проблеми на занаятчиите, които не могат да се решат в рамките на съответния еснаф и т. н. И все пак значителна част от тези функции в селищата на покрайнината са били предоставени на общините, особено на Чипровската като централна община, средище на воеводството и на избираните от българското население кнезове (кметове, управители).

За това как са били избирани кнезовете — чрез избори на общоселищни събрания, от предварително определени делегати или чрез споразумение между махалите, еснафите и османската власт — не разполагаме с данни. Очевидно не е било лесно да се изберат личности, които да служат на всички, да се съобразяват с желанията и интересите на хора с различни вероизповедания, професии и влияние в местното общество. Нужно е било тези личности да притежават голям авторитет, религиозна търпимост, безпристрастие, за да могат да решават обществените, частните и селищните проблеми справедливо. Такива хора е имало в Чипровци, имената на някои кнезове се повтарят години наред. Те били подпомагани в своята нелека и отговорна работа от „общинския съвет” в състав от 5 до 7 или повече души.

В своята монография „Българската селска община през XV—XVIII в.” (С., 1979) Ел. Грозданова привежда много примери за различното положение на кнезовете в османската военноадминистративна система. Те отговарят за цяла нахия (т. е. за няколко селища, за полуоколия), заемат длъжността си по наследство, назначават се от османската власт или се избират от българското население. Трябва да се подчертае, че това положение — селищата да се ръководят от кнезове, е било най-характерно за северозападните български земи, включително и за Чипровци. А сведенията за кнезове от различни фамилии в Чипровци показват, че длъжността им тук не е била наследствена. И още нещо, което потвърждава изводите на Ел. Грозданова, кнезът на Чипровци (навярно не през всички години на робството) бил такъв не само на града, но и на целия Чипровски район, вероятно на цялото воеводство от 12 селища с център Чипровци. Това се подкрепя и от един запазен документ на тукашния кнез Петър Югович от 1617 г., където той се е подписал като „кнез Чипровачки, Железна, Копиловац, Клисура, околовина, сиреч Петър Иугович” ]. Вижда се, че същият е бил кнез не само на града, но и на други три селища в покрайнината и наоколо (околовина).

Този факт в известна степен противоречи на становището на акад. Хр. Христов, че кнезовете в Чипровци и в други български селища в Северозападна България са били ръководители само на местните общини. Може би по-точно е предположението му, че правата им са наследени вероятно от съществуващия ред по времето на Втората българска държава със съответна адаптация към изискванията на османската военнофеодална система .

По времето на кнез Петър Марков (1611) в Чипровци е имало общински съвет от 5-ма местни първенци. От тях е останал документ от септември 1611 г., писан на латински, но подписите им са на български език. Чипровски кнезове са били Иван Ненчин. към 1633 г. Франко Лукин, през 1637 г. Матей Марканич, а от 1640 до 1658 г. Франческо Марканич. С последния, по професия майстор златар, работили заедно за разрешаването на важни въпроси на града Никола Лукин, Гюра Томакеев, Иван Илин, Илия Делин, Михаил Парчевич и др. чипровчани, вероятно общински съветници. Те написали една молба до Конгрегацията за разпространение на вярата във Ватикана да се отпуснат средства за поддържането на училището в Чипровци. Но тя, както и много други, била отклонена от римската църква, която чрез своите местни представители много обещавала, а малко давала на българите, особено когато въпросът опирал до пари . През 1688 г. кнез на Чипровци бил Лука Андреин, който станал командир на един от чипровските въстанически отряди [36]. Малко преди това (към 1680 г.) като тукашен кнез се сочи и Никола Кнежевич Пеячевич — търговец, а като градски първенци (със сигурност общински съветници) чипровчаните Иван Маринов. Антоний Парчевич, Марко Кнежевич, Ганчо Черкин, Иван Богданов.

Близо до истината е твърдението, че освен кнез и общински съвет българите от Чипровско са си избирали (засега неизвестно за какъв период) и местни (общински) съдии и съдебни заседатели. Това се доказва и от факта, че след разгрома на Чипровското въстание, вече в Трансилвания и Банат, заселвайки се в отделни, български селища или на компактни групи във влашки, унгарски, немски и др. селища, българите веднага пристъпвали според традициите си към организирането на своето местно самоуправление, избор на община, съдия и съдебни заседатели, които да бранят интересите им .

При избора на кнезовете и на съветниците, трябвало добре да се мисли. Чипровчани обикновено се насочвали към представителите на по-заможни или авторитетни родове, като тези на Марканови (Марканичи), Пеячеви, Маринови, Кнежеви, повече с католическо вероизповедание, неистински българи и патриоти, готови да служат на всички жители на града и воеводството. Макар тук да имало и католически, и православни черкви и манастири, не било допуснато отделното съществуване например на католическа община, на отделни „католически” еснафи и др. Всичко това показва, че и по отношение на обществените работи чипровските българи не се разграничавали на религиозна основа. Неслучайно повечето от главните дейци на въстанието, както в процеса на подготовката, така и при обявяването му, са били хора от същите родове, добре познати на местното население и заради тяхната обществена дейност, честност, справедливост и грижи за общото благо. Попаднала в здрави български ръце, общината в Чипровци станала опора на подготвяното въстание. Това обстоятелство има важно значение за мобилизирането в решителния ден на цялото българско население — и православни, и католици, не само в този град и покрайнината, но и в значителна част от селищата в Северозападна България.

[Parabellum]

РУДАРСТВОТО В ЧИПРОВСКО И РАЗВИТИЕТО НА ГРАДА

Не би могло да се изясни развитието на Чипровци и на целия Чипровски край, ако не се отдели достатъчно внимание и на рударството — важна характерна особеност, която определя н голяма степен историческата съдба на населението от покрайнината. Държавата е проявявала подчертан интерес към него и особено когато става дума за рударство, което осигурява такива ценни метали — злато, сребро, олово, мед, желязо. А те се намирали в изобилие в земните недра на Чипровския край, но трябвало да се издирват, изкопават, пречистват и обработват. Това означавало да се осигуряват непрекъснато работна ръка, елементарни условия за труд и живот, ръководство и надзор върху добива. Възникнала необходимостта от постоянни селища близо до рудниците, от осигуряване на храна за работещите в тези рудници, от превоз, от изкупуване или размяна, от опазване на придобитото и т. н. Всичко това предопределяло и необходимостта от намеса — изцяло или отчасти, на властта. Това се отразявало и на дълголетието на селищата в съседство с рудниците, на цялостното им развитие. Чипровци, Железна, Копиловци и други рударски селища в Северозападна България са нагледен пример за хилядолетно съществуване, за свой принос и свое място в историята.

Откога населението на Чипровския край е започнало да пробива земната гръд, за да търси ценените през всички времена метали? Въз основа на много проучвания учените привеждат доказателства и правят различни догадки. Американският учен Джеймс Гомс още през 1942 г. изказва предположението за съществуването на рударство и металургия в Чипровско още от праисторически времена .

Вече с по-голяма увереност се твърди, че рударството е било познато и на траките по тези земи. През последните години у нас се откриха много тракийски съкровища от златни и сребърни съдове и украшения. Възможно е материалът на изработката им да е изкопан от земните недра в нашата страна, от скалите в Чипровския балкан.

Що се отнася до епохата на римското владичество в българските (тогава тракийски) земи, съмнения и спорове за развитието на рударството по това време и особено в Чипровската покрайнина няма. Всички изследователи са категорични, че римляните проявявали подчертано внимание към използването и максималното разширяване на добива от подземни богатства, необходими най-вече за развитието на икономиката и за военни нужди.

Проф. В. Велков обяснява наличието на системата от тракийски и римски крепости, военни постове, стражеви кули и др. около Чипровци, още от подстъпите към Чипровската планина, именно с необходимостта от охрана, опазване от нападения и грабежи на извънредно важния, с голямо икономическо значение район. Още тогава се е носила славата му за богатствата от полезни изкопаеми и особено от злато, за промиването на златоносен пясък по горното течение на Огоста и това е привличало погледите на грабители, на варварски племена отвъд Дунава и т. н. Този извод се подкрепя и от Г. Коняров, който се е занимавал специално с изучаването на рударството и металургията в България от древни времена .

След траките и римляните тук завинаги се настанили славяните и прабългарите. Такива местни понятия като рупа, Рупски дол, дупка издават чисто славянско занимание с рудодобива. Славянското Жижкин дол (местност до Влашко село) означава място, където са горени дърва за рудниците.

Има многобройни свидетелства за експлоатирането на рудниците още от прастари времена и през средновековието. Акад. Ив. Дуйчев определя Чипровския район през тези времена като едно от „най-значителните средища” на рударството и доставката на материали за изработването на фини предмети от злато, сребро и бронз за цяла България ]. Той подчертава и изключителното значение на средновековните рударски центрове за развитието на славянските народи и особено на Чипровско за България, въпрос на който е посветил специален труд и немският учен А. Мейн. Акад. Г. Бончев изтъква: „Чипровци в старо наше време е било важен рударски център в страната и се е славило по добиване на олово и сребро от среброносните оловни руди и главно от галенити. В Чипровско рудното място е било Рупски дол, в който се намират около 15 рудни жилки...” [41] А инж. Н. Рашев, специалист по мините, обобщава: „Чипровци е представлявало най-голямото и значително [рударско] селище между Бялград и Пловдив.”

Не само Чипровци е било рударско селище в покрайнината. Рововете, дупките в канарите, които се наричат Плаварски вирове, останките около самия извор на р. Лева река в полите на Копиловския балкан напомнят за старателно търсене на злато в този край и в Копиловци през средновековието. До с. Дълги дел, при извора на р. Куса река и р. Дълги дел, са останали „дупки”, от които са вадили желязна руда. Тази рула е била тук толкова много, че целият път от Говежда до Дълги дел бил посипан със сгурия, която до преди стотина години била струпана на големи купища. През XV—XVI в. находищата се разработвали интензивно и се прониквало все по-дълбоко в планината около Чипровци. Тогава се копаела руда в 12 самостоятелни галерии по поречието на реките Огоста и Чипровска. Съществували и 12 малки металургични пещи за претопяване на рудата и за добиване на олово и сребро.

За получаването на злато се работело повече в околностите на Копиловци и по долината на р. Огоста, над с. Главановци. Търсели го в кварцовите жили и в обширните речни наноси между селата Главановци и Говежда ].

Макар и немногобройна, групата на немските рудари — саксите, привлечена от българските владетели тук като специалисти, повдигнала нивото на местния рудодобив. Може би те са въвели употребата на т. нар. огнен метод за разкъртване на скалите, които се изпречвали при дълбаенето на земята. Накладеният до самата скала огън силно напичал земно-скалистите маси, наситени с рудата галенит, и се достигало до температура, при която започвало известно разтопяване и отделяне на глеч от галенита и оформянето на гладки, огледални плоскости, които и сега могат да се видят в старите рудници.

Освен на търсенето на руда в земните дълбини из Чипровския балкан голямо внимание се обръщало на диренето й изкопаването й и на „открито”. Първоначално, докато е било възможно, част от среброносните галенитни и лимонитни находища изцяло се копаели на повърхността на земята например в Латънина рупа, Стурзина рупа, Муртина глама, Левина глама, Бегова рупа, Рупски дол, Сини вир и на други места. Грамадните изкопи по западните склонове на височините около Чипровци показват размерите на рударството на открито по тези места през средновековието. По този начин се копаело на значително разстояние — повече от 10 км, като се започне от с. Железна покрай Чипровци, през Влашко село и се стигне близо до с. Горни Лом .

Обстоятелството, че през XIII или XIV в. в Чипровци били привлечени специалисти — саксонски рудари, и царят им гарантирал по-добри условия за живот и труд. говори, че през този период рудниците са били царско владение. Това се потвърждава и от една грамота на цар Иван Шишман, издадена на Рилския манастир през последната четвърт на XIV в.

След завладяването на България османската държава предоставила рудниците на откуп на частни лица срещу обещанието да внасят част от приходите в султанската хазна. Султан Баязид II издал ферман на 16 април 1488 г., в който се споменава, че някой си Кючук Али през 1479 г. е „наел мините на Босна, Херцеговина и други места” може би и в Чипровския край. Мини и рудници се наемали и от дубровничани срещу годишна, и то значителна сума, внасяна непосредствено в султанската хазна . Освен откупните вноски за ползването на мините наемателите, които фактически владеели рудниците за определено време, трябвало да плащат на османската държава и други данъци. За известен период самите откупвачи поемали цялата организация на работата в рудниците, като печелели повече или по-малко в зависимост от своите способности, връзките си с пазарите и т. н. Османската държава тогава се интересувала единствено от повече печалба от мините, затова отначало не организирали своя специална „минна администрация”. Известни неуспехи в управлението на мините — намаляването на печалбите и производството и вероятно укриването на част от него от редица откупвачи, принудили султан Сюлейман Велики през 1536 г. да издаде специален закон за мините и рударите, с който наемателите на рудниците се задължавали така да организират експлоатацията им, че държавата действително да има полза от тях. Предвиждали се и известни насърчения за рударите и работодателите им и правото те да получават известни дялове от производството на вече пречистената руда. Законът на Сюлейман Велики осигурявал и възможност рударите да бъдат освободени от някои данъци към владетелите на съответните хасове, тимари и зиамети, където живеели, обработвали земи и били длъжни да предоставят определена част от своите приходи на господарите си ]. Отначало османската власт вземала по-големия дял от печалбата и придобитите от мините богатства и гарантирала привилегиите, дадени на рударите още от българските царе. Самият характер на производството предизвикал официалното покровителство на рудниците, като са гарантирали и известни религиозни и други свободи на рударите с цел да ги задържат на работа. През 1680 г. един папски ревизор, Урбано Чери, пише: „Там [в Чипровци] е позволено на правоверните (българите католици — б. а., да възстановяват църквата, понеже на тази страна турците гледат с особено внимание ).”

С нов ферман от 1621 г. султан Осман II (1618—1622), за да осигури попълнение за еничарския корпус, отменил дадените от Сюлейман Велики минимални привилегии на рударите в Чипровско и други места и наредил те вече да не бъдат освобождавани от този кръвен данък. Нещо повече: „Ако жителите на някои селища, разпорежда в същия ферман Осман II, кажат: Ние сме рударски или вакъфски и притежаваме в ръцете си освободителни удостоверения за невземане от нас и на извънредни и тежки данъци, както и момчета за еничари — и ако те представят заповеди за това, последните да им бъдат взети от ръцете... и изпратени в щастливата ми столица.” .

Прилагането на разпоредбите на фермана на султан Осман II от 1621 г. поощрявало османската администрация да безчинства. То дало възможност на местните властници да се обогатяват още повече за сметка на рударите, защото от тях зависело дали да изземат документите им за привилегии, вече невалидни, или да си затварят очите, разбира се, срещу цената на големи подкупи. В писмо от 12 декември 1655 г. до Конгрегацията софийският католически архиепископ Петър Богдан се оплаква, че „чипровските българи католици притежавали султански фермани и правдини, но че без рушвети те вече нямат стойност...”.

Пак Петър Богдан още през 1640 г. отбелязва постепенния упадък на рударството в Чипровско, което от векове е било едно от основните средства за съществуване на местното българско население. В подробен отчет до папата през същата година той обяснява това с факта, че данъците, наложени от османската държава на наемателите и работниците в чипровските рудници, както и нарасналите разноски по обработването на среброто, а и на другите метали, били по-големи от реалните доходи от мините .

За малко повече от два века положението в чипровските, а и в други рудници се изменило.

Появили се нови причини за упадъка на производството в чипровските рудници — постепенното изчерпване на земните богатства в този край и конкуренцията на западноевропейското производство на желязо, което се продавало на международните пазари по-евтино от това, добивано в мините на Османската империя .

Намалено било заплащането на работниците в мините, а се увеличили данъците им. Ако някога рударите и другите чипровчани внасяли по 25 акчета годишен данък, според султанските разпоредби към края на XVI и през XVII в. сумата нараснала на 80—90 и 100 акчета от един християнин. Хората трябвало да работят денонощно, гладували. Данъците били събирани насила. Всичко това принудило голяма част от рударите в Чипровци да се разпръснат, нарушила се нормалната работа в рудниците, съществувала опасност те съвсем да запустеят [50]. Отдавна били премахнати четирите рударски закона на Сюлейман Велики и залегналите в тях разпоредби властта да се грижи за надниците на волнонаемните рударски работници, да им се осигурява специално облекло, да се съдейства на рударите да се сдружават в собствени еснафи и т. н.

Живо и вярно описва рударския занаят през XVII в. един съвременник, турският писател Пир Мохамед, роден в Кратово, голям рударски център по онова време. Това описание в стихотворна форма, своеобразна поема за рударството, е ценен документ за тежкия труд и живота на рударите в нашите земи, включително и в Чипровския край. Още повече, че в края на XVI, а вероятно и през XVII в. рудниците в Чипровско, както и в Кратово, били под едно и също ръководство — на османското минно надзорничество със седалище Скопие. Това означава, че изискванията, условията на труд, организацията на рударското производство, заплащането, положението на работниците в тези мини ще да са били почти или съвсем еднакви .

От описанието на Пир Мохамед могат да се направят редица изводи за организацията на рударството и в Чипровската покрайнина.

Освен от Чипровци, Железна, Копиловци, Влашко село като временни или постоянни работници в мините се включвали и стотици мъже от селата и околността, от равнината към Берковица и Михайловград, а навярно и от другата страна на Балкана, от селищата в Пиротско, които сега са в Югославия. Оттук и влиянието на Чипровци върху много селища извън неговия район в Северозападна България. Това намира израз и при подготовката и провеждането на въстанието от 1688 г., в което масово участват българите от тези селища.

Поради липсата на повече запазени свидетелства от онези времена не е възможно напълно да се възстанови картината на рударството в Чипровско. Затова всеки новооткрит документ в османските или в западноевропейските архиви дава възможност да надникнем малко или много в живота на рударите от Чипровско, да разберем тяхната готовност за борба и саможертва за своите правдини. От едно решение на Софийския шериатски (османски духовен) съд от 31 март 1618 г. се вижда, че надзорник (назър) на рудниците в Софийския санджак (област) по това време бил някой си Абдул Керим Чауш, а прекупвач на рударските данъци — Осман бей, турски богаташ и първенец от София. Последният заявил пред кадията в София, че получил 6000 акчета (т. е. 30—40 жълтици) от кнез Перо и други хора (посочват се имената на 7 българи) от Чипровци. Тези пари били дадени за данък „беделиашари” (десятък) в мините, както и за „хасилата” — за произведеното от тях сребро за монетарницата в София, добито за 6 месеца, за времето от Димитровден 1616 г. до Гергьовден 1617 г. Очевидно споменатите българи са били чипровски рудари, но не обикновени работници, а наематели или собственици на 7 или на всичките 13 големи работилници за преработка на сребро, добивано в рудниците около Чипровци. А независимо от това, че в случая прекупвач на рударските данъци е бил турчин от София ( а такива можели да бъдат и лица от други селища), интересно е да се отбележи, че в началото на XVII в. (възможно е и по-рано или по-късно) в София функционирала османска държавна монетарница — тарбхана, монетна резница, която работела предимно с чипровско злато и сребро. Тоест определена, може би значителна, част от производството на тези вече пречистени и обработени метали трябвало да се предава задължително на същата тарбхана в София .

Рударите в Чипровци и другите селища от покрайнината са играели значителна роля в икономическото и обществено-политическото развитие на града и района. Неслучайно между тях е имало и кнезове. Неслучайно те са сред активните участници в подготовката и провеждането на Чипровското въстание от 1688 г.



ЧИПРОВЦИ — ЗНАЧИТЕЛЕН ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Причините за развитието на Чипровци като значително средновековно търговско средище въпреки неговата отдалеченост от важни кръстопътища и други търговски центрове не са напълно изяснени. Естествено рударството като важен и постоянен отрасъл от поминъка на чипровчани е създало условия за струпването на повече население на едно място и е обуславяло нуждата от по-развита търговия. Независимо от установения държавен контрол върху рудодобива, особено от златните, сребърните, оловните и медните рудници, който бил необходим на османската власт за монетарниците, държавната хазна, военните нужди и др.. се забелязвали и много нарушения. От това производство оставало нещо и за рударите от Чипровци и от цялата покрайнина, което се използвало главно за търговски и занаятчийски нужди. Очевидно е, че несекващата продукция от мините дълго време, особено през XVI—XVII в., допринасяла много за все по-голямото разширение на търговията в покрайнината.

Друга вероятна причина за развитието на търговията тук е била сравнително по-голямата свобода на населението във връзка с рударството. Известни привилегии, липсата на всекидневно притеснение от страна на османската власт или на местното турско население (в покрайнината почти не живеели турци) привличали тук българи и от по-далечни селища на север и югозапад от Балкана.

Чипровчани се насочили към търговия и поради необходимостта да се доставят житни храни за. местното население, тъй като нямало условия за отглеждането на такива около Чипровци.

По-късно, особено след средата на XVII в., разширяването на търговската дейност било предизвикано от нуждата от някакво по-доходно препитание, ако не за всички, то поне за част от местните жители, тъй като рударството вече западнало и много хора оставали без работа. Необходими били пазари за обработените от занаятчиите в Чипровци, Копиловци и другаде метали, за произведените от тях сечива, украшения, кожи, килими.

Заразителен бил и примерът на заможните дубровнишки търговци, които с разкази за своите успехи из Европа и в различните краища на Османската империя поощрявали мнозина чипровчани и те да се захванат с търговия. Тукашните българи били любознателни, предприемчиви, отдавна привикнали на по-свободен живот, и затова с по-голяма смелост се впускали в рискове, за които населението в равнината, в беззащитните полски селища, не можело и да помисли.

Очевидно причините за засилване на търговската дейност ма чипровчани били комплексни и не са се породили изведнъж.

Ранното установяване и повече от двувековното пребиваване на дубровнишките търговци в Чипровци, а и в Копиловци се потвърждава от много данни. Ив. Сакъзов съобщава, че „най-добрите черкви на дубровничаните в България били в София, Провадия и Чипровци”. А за да имат такива тук, значи и дубровнишката колония (може би само за отделни периоди, а не през цялото средновековие) не е била малобройна и при това твърде заможна. Дубровничани не само допринесли за развитието на търговията в Чипровци и за превръщането му във важно търговско средище, но и за активизирането на католическата пропаганда. В тази насока се оценява и завещанието на дубровнишкия търговец Винченцо Вентура през 1671 г., който оставил голяма парична сума на черквите в Дубровник, София и Чипровци, където е живял и търгувал. С Чипровци търгувал (а може би известно време да е бил тук!) и често споменаваният от историците дубровнишки търговец Бенедето Рести, установил се в София след 1590 г.

Според Ек. Вечева първоначално всички дубровнишки търговци прекарвали закупените от тях из България стоки през София. Обаче тъй като това било свързано със задължителното заделяне на значителни средства като данък, такса за католическата черква в София, както и с други разходи по транспортирането на стоките, то не било изгодно за търговците от Северна България. Ето защо през 1659 г. провадийските дубровничани тръгнали по нов път. който заобикалял София и чувствително съкращавал разстоянието между Дубровник и Добруджа. Оттогава пътят им започвал от Североизточна България (от Провадия. Силистра. Шумен. Разград. Русе), минавал през Търново. Ловеч. Плевен, северно от Берковица — през Чипровци и оттатък Стара планина, около Пирот се съединявал с отдавна установения търговски път Дубровник—София. Един друг път, вероятно свързан и с Видин, минавал южно от Белоградчик (пак недалеч от Чипровци), за да се влее някъде около гр. Бяла Паланка в централния дубровнишки път ]. И макар в този случай Чипровци да е бил само „пътна станция” на дубровничани, това спомагало за разширяването на тукашната търговия, за развитието и на Чипровци като търговско средище и несъмнено оказвало влияние и върху целия икономически, обществен и духовен живот на града.

Изследванията потвърждават, че дубровнишките търговци установили в Чипровци свои търговски представителства и имали магазини и складове [55], което привлякло повече чипровчани в сферата на търговията. Още повече, че и местните жители имали какво да предложат на търговците — обработени кожи, килими, платове, облекла, накити от сребро и злато, метални, сечива, добитък и др.

През втората половина на XVII в. Чипровци бил един от българските градове, които се развили и укрепнали като „изходно-входни центрове” за дубровничани и други търговци. Значението на Чипровци и на други подобни градове се увеличавало и от създаването тук на добра търговска база, помещения за настаняването на търговските кервани, „междинни пазари” и др. Последица от това били стопанското оживление на тези селища, привличането на повече хора към местния пазар и разширяването на търговските връзки с други търговски средища .

Отначало чипровските търговци търгували главно из Северозападна България и със селищата по р. Дунав, откъдето доставяли и риба. Постепенно те разширявали търговския контакт, като достигнали Видин, Пирот. София. Враца. С течение на времето чипровските търговци се появили и на пазарите в Цариград. Солун. Букурещ. Одеса. Брашов, Белград, Буда, Пеща и др. Разраснала се търговията им с Влашко, Молдова, Седмиградско (Трансилвания). Отначало те изнасяли отвъд Дунава „турски стоки”, а оттам закупували едър рогат добитък, необходим за османската армия и за цариградския пазар.

За да си помагат взаимно и да бъдат равностойни партньори на нашите и чуждите пазари, търговците от Чипровци и покрайнината се организирали в свои отделни търговски компании (корпорации). Към тях принадлежали не само търговци от Чипровци, но и от Железна,Копиловци и Клисура, в повечето случаи всички наричани „чипровчани”. Тези компании били затворени еснафски организации само за българи от покрайнината, за разлика от гръцките компании, които били открити и за търговци от други народности. Всяка чипровска търговска компания била ръководена от свой „капитан” — старейшина .

Чипровските търговски компании неведнъж успявали да си осигурят специални дарствени и охранителни грамоти - хрисовули, които им предоставяли редица привилегии във влашките княжества, гарантирани от техните князе (воеводи). Чипровчани можели да пребивават, да посещават и свободно да търгуват из цялото Задунавие, без да плават пазарни такси, мита и др. Обаче те били задължени всяка година да внасят в хазните на влашките князе определена сума, чийто размер зависел от благосклонността на различните воеводи.

Търговските връзки на Чипровската покрайнина с Влашко се засилили през втората четвърт и средата на XVII в., по времето на прочутия влашки воевода Матей Басараб (1635— 1654). В неговата столица — влашкия град Търговище — чипровските търговци идвали често и имали тук постоянно представителство и магазини. През този период се забелязва и едно ново явление — масово заселване на българи от Чипровско в редица централни селища на Османската империя или извън нейните граници. Това било предизвикано от западането на поминъка в Чипровско и от засилващия се османски гнет там. За това явление пише и Петър Богдан в писмо до епископ Илия Маринов от 24 юни 1634 г. По-голяма сигурност и възможност за размах, както и спокойствие за семействата си чипровските търговци намерили във Влашко. Голяма група от тях се установила в гр. Къмпулунг, разположен между Търговище и Брашов. Тук през 1655 г. те вече имали своя католическа черква и манастир и развивали оживена търговска дейност с околните краища ]. Чипровска търговска компания имало по това време и в гр. Римник (дн. Ръмникул Вълчя). Тя дори просъществувала и след въстанието от 1688 г. до началото на XIX в., когато във Влашкото княжество имало само две чипровски търговски компании.

Хрисовулите, които се давали от влашките князе на чипровските търговци, на техните компании и „капитани”, насърчавали търсенето и предлагането на стоки, оживлението на влашките пазари. Защото чипровчани не се спирали пред нищо и успявали с каруци и катъри да прекарват стоките си и по най-трудните и непроходими пътища. През 1669 г. Антон воевода издал грамота на чипровския капитан Яков, а през 1714 г. воеводата Н. Маврокордато също издал такава — „Луй Щефан стареулуй де кипроичени”, т. е. на Стефан, старейшината на чипровчани.

Привилегиите, предоставени на чипровските търговци, не само допринесли за разширяване на стокообмена във Влашкото княжество, но и с Османската империя. Те издигали и ролята им като важни посредници и фактор в икономическия живот на Влашко, където много чипровски търговци съсредоточили дейността и базата си (складове, кредити и др.). Вносът се състоял от памук, коприна и други стоки, а износът — от едър и дребен добитък, кожи, храни.

Освен във Влашко чипровски търговци се заселили и в Трансилвания — васално (от 1541 г.) на Османската империя княжество, както и в Унгария, повече от земите на която по това време се намирали под османска власт. Поддържали също търговски връзки и с италианските градове републики Венеция, Дубровник, Анкона и др.

Сред чипровските търговци от XVII в. били известни Александър Венецианул, Матей Венецианул, чието прозвище — „Венецианеца” — им е било дадено вероятно заради търговски връзки с Венеция .

Дълготрайни, особено през XVI—ХVII в., са били и стопанските връзки на чипровчани с Дубровник — едно от важните европейски търговски средища през средновековието на Адриатика, и още повече с многобройните дубровнишки колонии в Османската империя и във Влашко. Според Ив. Сакъзов по това време дубровничани не само уредили най-добрите католически черкви у нас — в София, Провадия и Чипровци, но те са имали тук и свои постоянни представители, които уреждали сделки с българските търговци. През 1675 г. отец Григорий Манчич от Чипровци, кустос (администратор) и генерален викарий (заместник на архиепископа) на софийската католическа архиепископия, дава сведения в Рим не само за българите католици, но и за състава на дубровнишката търговска колония в София. Постепенно дубровничани не само научили чипровчани на търговия, но им помогнали да си създадат име на авторитетни партньори. Така някой си Петко, търговец от Копиловци, лично гарантирал пред турски търговци в София, за да кредитират дубровничани. Разбира се, срещу значителна лихва — 48 %!

Ив. Сакъзов смята, че дубровнишките търговци дошли в Чипровци от Видин, където първоначално се установили. А и чипровските търговци често посещавали Видин .

Твърде дълго търгувал с Чипровци дубровничанинът Бенедето Рести от София. В тефтера му за годините 1590—1605 са записани редица сделки с чипровчани за сребърни чаши, кръстове и други украшения. И неговият сънародник Антонио Стефано от София търгувал през 1680 г. с Чипровци ].

Засилена била търговията на чипровчани и със софийските търговци евреи [63]. Но тя се затруднявала от лошите пътища. Стоката за София се товарела в Чипровци на катъри и коне и тръгвала по един стръмен път, който започвал от горното течение на р. Андровъц към билото на Стара планина и минавал покрай манастира „Св. Архангел Михаил” (Гушавския манастир) и през върха Вража глава. По този път чипровчани отивали в столицата и след Освобождението .

За периода 1673—1691 г. в митническите регистри на влашкия град Сибиу са записани много чипровчани . В Трансилвания името на търговеца Петър от Кипровиц се срещало често в тефтерите на неговите контрагенти, особено през годините 1682, 1684, 1686 и др. Известни търговци от Чипровци били Йовица Мартинов и Никола Петрович, които получавали платове от София и ги продавали на местното население.

На пазарите в Османската империя се търсели и изделията на чипровските майстори табаци (кожари) — гьон, мешин, сахтиян, които се разнасяли до Видин, Лом, Враца, София, Пирот и още по-далече. Обработените от чипровските кюркчии (кожухари) лисичи, вълчи, заешки, мечешки, говежди и др. кожи се продавали чак в Цариград. Засилила се и търговията с килими, които се тъчели вече не само в Чипровци, но и в Копиловци, Влашко село, Железна и в други селища на покрайнината. Чипровските търговци вече можело да се срещнат по всички пазари на империята. Техният съвременник и съгражданин архиепископ Петър Богдан пише: „Те разнасят своите стоки по панаирите, по градове и села, купуват и живеят с голям труд, винаги на кон, и пак се връщат по домовете си [като] някои от тях не виждат по цяла година къщите си...” В Чипровци дори имало специална „пазарска” махала, в която живеели предимно онези, които се препитавали с търговия в града и извън него.

Чипровските търговци допринесли в значителна степен за разширяване на кръгозора на местните жители. Те внесли в Чипровци не само елементите на европейска култура, но и удобствата в домашния бит и др. Чрез чипровските (а и чрез дубровнишките) търговци тук проникнали свободолюбивите идеи, които през епохата на Реформацията и след това започнали все повече да вълнуват хората, да разпалват тяхната жажда за по-добър и свободен живот. Чипровските търговци насърчавали все по-засилващото се желание на младите чипровчани да се учат, и то не само в родината си. Техният стопански размах и пропагандата на новото през XVI—XVII в. били един от решаващите фактори за народностното пробуждане на българите в Чипровската покрайнина.

[Parabellum]

ЧИПРОВСКИЯТ КРАЙ И КАТОЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА В БЪЛГАРИЯ

През XVI—XVII в. католическата пропаганда изиграла важна роля за развитието на Чипровци и на други селища от покрайнината. Макар че не били много, измежду Чипровските католици се издигнали редица дейци, които имат определен принос и заслуги пред българския народ. Особено през XVII в. те са ръководили процеса на народностно осъзнаване и настойчивите опити да бъде решен българският въпрос, да се възстанови българската държава. Още повече, че самите те са били носители на българското народностно съзнание. А това съзнание, подчертава проф. Л. Милетич, в Северозападна България през XVII в. „е било толкова силно, че не бива вече дословно да вземаме думите на Паисия, гдето той кори своите еднородци, че се срамели да се нарекат българи”. Напротив, още от документите, публикувани в споменатата книга на Е. Ферменджин се вижда, че през XVI—XVII в. българският народностен дух не е бил унищожен и името българин се е употребявало навсякъде и с пълно съзнание независимо от религиозната принадлежност на неговите носители. И не може да не се признае, че огромната просветна и политическа дейност на българските патриоти католици в Северозападна България наистина е допринесла, за да се подготви почвата за Българското възраждане .

Разбира се, католическата пропаганда в поробените български земи през тази епоха имала и отрицателни последици. Нейното влияние в онези времена върху определен, макар и незначителен брой българи, спечелени по различни начини за католическата религия, е отдалечавало тези българи от традиционните бит, мислене, стремежи, народностна култура и др.

Всъщност откога католицизмът проявява интерес, а по-късно и настъпление към българските земи?

Началото, макар и епизодично, трябва да се търси в неуспешната реализация на идеята за духовно подчинение на България от католическата църква при царуването на Калоян, макар и под формата на уния. В държавен мащаб католицизмът тогава не се установил в страната ни. Трябвало да се търсят други средства и пътища за целта. Известно е, че цар Иван Асен II и други български владетели се отнасяли благосклонно към дубровнишките, генуезките и други търговци от западните страни. А тези търговци, главно католици, идвайки в България, водели със себе си и католически духовници, строели черкви и др. Духовниците не се задоволявали само с пряката си служба, а по указание на папския двор се опитвали да привлекат, без особени успехи, „нови чеда” на западната църква между българите. Неслучайно през 1208 г бил създаден и Орденът на католическите духовници францисканци със задача да разпространява навсякъде по земята католицизма . Именно този орден после има най-голям дял във всички начинания на католическата църква да пропагандира своята религия на Балканския полуостров, като отбелязва известни успехи в Чипровци и в някои други селища. Така се оформя по-късно и специална папска институция — Конгрегацията за разпространение на вярата, която да разработва насоки и да ръководи дейността за пропагандирането на католицизма.

Мнозина свързват проникването на католическата религия в Чипровско и приобщаването на част от чипровчани към нея с идването на саксонските рудари през XIII—XV в.

Това не е изключено, защото и те водели със себе си свещеници, които се опитвали да увеличат последователите на римската църква. Още повече, че рударите католици, както и дубровнишките търговци при настаняването си в българските земи са имали известни привилегии. Това не е могло да не направи впечатление и да не породи стремеж у някои чипровчани и те да живеят така, поради което трябвало да се откажат от старата си вяра — православната — и да приемат за своя католическата.

Други автори, между които и Д. Цухлев, съобщават, че след временното завладяване на Видинското царство на Иван Срацимир от маджарите през 1366 г., под страх от смъртно наказание били покатоличени насила много българи, включително и от Чипровци. Още в началото на 1369 г., когато маджарите били изгонени от Видин, българите от областта, на които била наложена насилствено католическата вяра, не само се отказали от нея, но и избили с настървение католическите духовници францисканци и отново се върнали към вярата на прадедите си.

Повече сведения за това събитие, за един от ранните опити за насаждане на католицизма сред българското население в Северозападна България през втората половина на XIV в., намираме в съставената през 1761 г. „История на България” от Бл. Клайнер. Нейният автор разказва, че когато маджарският крал Лудвиг завладял Видин, той веднага се обърнал към папата с молба да се изпратят 2000 (!) католически свещеници за бързото и масово покатоличване на българите. Сред немалобройната група католически проповедници, дошли тук през 1366 г., имало и 8 францисканци, монаси от манастира „Олово” в Босна. Те „донесли иконата на преславната дева Мария, която оставили в Чипровец, където получили първия си метох (к. м., с двама отци, за да обърнат във вярата онези и тем съседните люде. Останалите шестима отишли в други паланки, села и градове и като събрали изобилен плод, се завърнали при своите събратя (в Чипровци — б. а., .

След завръщането си в Чипровци шестимата католически духовници с ужас узнали, че донесената от тях „чудотворна” икона на дева Мария била открадната от олтара на черквата, сигурно от съпротивляващите се на католическите домогвания православни българи, или „била загубена другояче”. Отец Бернардин, глава на францисканските духовници тук (първият известен католически мисионер тук — б. а.,, „намерил иконата в планината над града Чипровец” — в тръните! Отнесли я обратно в черквата, но пак била открадната, пак „избягала” иконата. Най-сетне братята францисканци решили на височината извън града, където намерили иконата, да построят католическа черква. Вероятно това е същата черква, чиито останки днес се намират в центъра на Чипровци и за която по-късно съобщава Петър Богдан.

В Чипровци наистина имало подобна икона на дева Мария, защото след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. спасилите се българи католици успели да я отнесат във Влашко, където тя била поставена в черквата „Св. Иван Капистран” в Сибиу и от 1742 г. отново било разрешено почитането й от българските и другите католици във Влашко [71]. Едно проучване през 1939 г. потвърждава съобщението, че такава икона действително била донесена в Чипровци от францисканци, служители от католическия манастир в гр. Олово в Босна. Нейният оригинал, приписван като дело на апостол Лука, познат като автор на едно от първите християнски евангелия, изгорял при пожар в манастира в Босна.

Но това не попречило копието на същата икона да бъде обявено от проповедниците францисканци за оригинална и чудотворна икона и дълго време да поддържат вярата на чипровските католици в нейната „божествена сила” и че св. Богородица е покровителка на града.

През 1368 г. папа Урбан II изпратил нови католически проповедници в Северозападна България, където след прогонването на маджарските нашественици не всички новопокръстени католици се върнали в лоното на бащината си вяра. И само след три години, по времето на папа Григорий XI, чудотворната икона на блажената Дева Мария била пренесена тържествено и с много „иждивения” (подкрепа със средства) в храма, построен в града. От тази година датира и почитането на същата икона, която била наречена св. Богородица Чипровска. Но въпреки настаняването на католическите духовници в Чипровци и първите им успехи за спечелване на нови привърженици на католическата вяра, мнозинството от местното население упорито се съпротивлявало. Само след няколко години, на 12 февруари 1379 г., във Видин били убити от населението, „понесли мъченичество”, петима католически проповедници .

Между 1372 и 1385 г. във Влашко (в Шебеш, Оршова, Турну Северин и Гъвождия) също се настанили францисканци от Босна, за да разпространяват католицизма във Влашко и България. Тогава била учредена от римската църква „Кустодия България” .

Оказва се, че към края на XIV в. католическата църква съвсем целенасочено се насочила към Чипровци. Този град според Бл. Клайнер тогава се нареждал „между достойните за споменаване градове на България” наред с Охрид. Балчик, Преслав, Месемврия, Никопол, Силистра, София, Търново, Кюстенджа, Варна.

Като отрича версията на възможното покатоличване на българи от Чипровско след идването на рударите сакси, Б. Димитров изказва предположението такова „покръстване” в католическата вяра да е станало към 1404—1405 г., около въстанието на Константин и Фружин срещу османските поробители в Северозападна България, когато и самите водачи на въстанието приели католицизма .

След падането на България под османско робство из българските земи започнали да странстват още повече католически мисионери (проповедници). „Като обхождали — пише Бл. Клайнер — земите на неверните, те сеели семето на своето учение, изкоренявали заблудите и ересите и тези сеячи на словото господне разпрострели и в тези земи българската кустодия.” По редица причини Чипровци се оформил като, макар и неофициален, център на Българската кустодия. Към 1400 г. (както се вижда и от един ръкопис във Ватикана) Българската кустодия обхващала и земите отвъд Дунав във Влашко, където започнало изграждането на католически черкви. Съществуването на Българската кустодия и изпращането на католически мисионери в България е отбелязано и през 1433 и 1444 г.

Изнесеното от Бл. Клайнер се потвърждава и от други източници. Действително от 1421 г. францисканците получили право от султанския двор да се установяват в Османската империя, да проповядват своето учение и да строят собствени манастири .

Възможно е именно въз основа на това султанско разрешение да е построена и католическата черква в Чипровци. Не е известно точно кога е станало това, но сигурно е, че е съществувала преди 1487 г., щом като през същата година е правена (може би отново) нартиката й. Самият факт, че тук се построява и поддържа католическа черква през XV в., говори за наличието на католици в селището .

Върху обособяването на специална Българска кустодия се спира още един изследовател на въпроса през миналия век — Е. Ферменджин, католически духовник и учен, потомък на чипровски бежанци след въстанието [77]. Посочената от него 1565 г. (още в заглавието на книгата му) като начало на периода, който документира, съвсем не е случайно. Тази година би трябвало да се приеме като време на още по-организирана и целенасочена католическа пропаганда в българските земи и особено в Северозападна България и ь Чипровско. Тогава папският двор изпратил архиепископа Амброзии от Рагуза да „ревизира” католиците в България. При обиколката си из българските земи той посетил и Чипровци, където заварил само един католически свещеник — Иван Югович, потомък на известна чипровска фамилия. Може би негов син или внук — Петър Югович, през 1617 г. е „кнез на Чипровец, Железна, Копиловец и околовине”, а друг Петър Югович през 1601 г. бил настоятел на чипровския католически манастир .

Папският ревизор с ужас установил, че чипровският католически свещеник бил женен подобно на православните си събратя, на които това било разрешено. Архиепископ Амброзии се опитал да вземе решителни мерки, дори веднага разделил свещеника от жена му. Оказало се също, че чипровските католици, а и тези в други български селища, не се придържали строго към предписанията и догмите на католическата църква и почти не се различавали от православните българи. Те нарушавали установените католически канони, свещениците им официално се женели, не спазвали постите и др.

Трудности имало и при организирането на църковните служби за българите католици. Според съвременния италиански славист Рикардо Пиккио римската църква е имала диференциран подход при изискванията си за служба в католическите черкви в различните страни. В България само определена част от църковната служба — литургии и др., се извършвала задължително на латински, а иначе на български език.

По инициатива на чипровските католици върху базата на католическата епископия, съществувала в ранносредновековна Сердика, се учредила Софийската епископия. Още повече, че по това време в София като център на санджак (област) и седалище на православен митрополит трябвало да има представител на католическата църква с висок ранг за издигането на нейния авторитет пред османската власт.

По искане на чипровските католици през 1601 г. францисканският монах Петър Солинат (от гр. Соли, дн. Тузла, Босна) бил издигнат за епископ на Софийската католическа епископия, като останал да живее в Чипровци, където дошъл още в 1592 г. Чипровци се превърнало фактически в седалище на епископията. Благодарение на енергичната дейност на Петър Солинат католическата пропаганда в нашите земи се оживила. Наистина и той не постигнал блестящи резултати при изпълнението на поставената му задача да спечели повече българи за католическата вяра. Но Петър Солинат успял да издигне Чипровци като важен католически център в България и осъществил решението на папския двор да възстанови през 1620 г. учредената в края на XIV в. Българска кустодия за отделно управление на българските католици, независимо че в цялата страна те не били повече от 8000—10 000 души [79]. И така. Българската кустодия през 1620 г. се отделила от Босненската католическа провинция, в която дотогава били включени и българските земи, и преминала на пряко подчинение на римската църква. Пръв неин ръководител станал отец Григорий Визич, но за кратко време ].

През 1621 г. друг специален папски пратеник (визитатор, ревизор) — Пиетро Мазареки, обиколил българските земи. Под влияние на личните си впечатления и на чипровските католици той предложил на папата да се отпуснат средства за прерастването на малкото чипровско училище в средно католическо училище поне за 30 ученика . Папският пратеник добре разбирал значението за католическата пропаганда от подобно училище за подготовка на низши и средни свещенически кадри за българските селища, където живеели макар и малко католици. И наистина не след дълго в Чипровци на мястото на съществуващото при местния католически манастир училище се открило ново, по-модерно. По-късно то се превърнало в истинска академия за подготовка на високообразовани българи, независимо от целта на Ватикана те да бъдат усърдни проповедници на католицизма сред местното население. Защото въпреки предназначението му (в него се изучавали и светски науки) училището в Чипровци, открито преди повече от 360 години в робски условия, когато се ширели невежество и духовна нищета, отворило прозорец към света за по-будните младежи и ги превърнало в убедени патриоти. Мнозина от католическите духовници, преминали през чипровското училище, по-късно станали опора и помощници на чипровските дейци, които дълго време подготвяли българското народно въстание през 1688 г.

В доклада си папският пратеник Пиетро Мазареки описал и посетените от него места. Той заварил в Чипровци 800 български семейства (около 5—6000 жители), мнозинството от които били православни, а католици — около 1200 души. За периода 1585—1621 г. Чипровци значително нараснало — от 272 на 800 семейства, главно от преселници. В Копиловци Мазареки заварил 200 семейства, в Железна и Клисура — по 130, с общо 400 българи католици в трите села. В Клисура католиците били малцина и се обслужвали от свещениците от Железна. Папският пратеник установил с огорчение, че занимаващите се с дребна търговия българи католици „извършвали грехове поради лъжливи клетви при продажби и покупки”. Интересни са и впечатленията му за посетеното от него с. Слатина — вероятно съществуващото и днес недалеч от Чипровци с. Дива Слатина. Първоначално в това село живеели православни българи, после било изоставено и след време заселено с българи павликяни — 30 семейства (230 души), вече покръстени като католици. Вероятно покатоличването и преселването им в Чипровската покрайнина е било дело на Петър Солинат, който лично обиколил много павликянски селища в страната. За църковна служба тук идвали католически свещеници от Чипровци, защото в Слатина още нямали такива. Изглежда тези новопокръстени католици не са били твърде убедени в новата си вяра, защото не след дълго се отказали от нея. През 1643 г. и по-късно те вече не фигурират в отчетите на католическите духовници за броя на католиците в българските селища.

Изнесените данни сочат, че българите католици в Чипровската покрайнина през първата четвърт на ХVII в. били около 1800. Тези данни, сравнени с други от по-късно време, показват, че няма чувствително увеличение на последователите на католическата вяра в покрайнината и големи резултати от католическата пропаганда, независимо от стремежа й да обхване българското население в много павликянски и православни селища. В едно изложение до католическите ръководни органи в Рим от 1643 г. се съобщава, че по това време имало 9370 католици — българи и дубровнишки търговци, от които в Чипровци живеели 2140, в Копиловци — 1560, в Железна — 390, в Клисура — 203, в Главановци — 20 (или общо в Чипровската покрайнина — 4313 души) и в Северна България (Свищовско, Никополско, Търновско, Ловешко) — 2051 човека [82].

В началото на XVII в. папският двор решил да се възстанови Българската кустодия, която била прекъснала дейността си за около два века, с цел извършването на резултатна католическа пропаганда в България.

През 1620 г. българските земи се отделили като самостоятелна териториална единица в структурата на католическата църква под името Българска кустодия. Създаването й трябвало да улесни разпространяването на католическата вяра сред българите. Но това имало и непредвидени последици — повишаване на самочувствието на българските католици, на съзнанието, че те вече имат свое, самостоятелно управление, признато и от папата. А това самочувствие било една от предпоставките за зараждането на идеята за възстановяването на българската държава, за унищожаването на османския гнет. Тази идея намира по-късно конкретен израз в подготовката и провеждането на въстанието в Северозападна България през 1688 г. Подчиняването на България в религиозно отношение на западната християнска църква според католическите първенци българи в Чипровци трябвало да повиши авторитета й пред Европа. Още повече, че Българската кустодия се схващала от европейските политически сили като представителна в международно отношение институция на българския народ изобщо, а не само на католиците в България [83].

Обособяването на Българската кустодия допринесло за израстването, особено в Чипровци, на истински елит от добре подготвени, високообразовани българи, които да служат не само в католическите черкви в Българско, но и на едно ново политическо, наистина национално движение за освобождаване на отечеството от робство, израз на което е героичното Чипровско въстание. Тези будни българи използвали всеки удобен случай да разкриват пред папския двор и пред европейски политици варварските изстъпления и непосилния гнет на османската тирания над българския народ, а това в една или друга степен създавало антиосманско настроение на Запад. Там все повече осъзнавали реалната опасност за Европа от завоевателната и реакционната политика на Османската империя.

Друга проява на ръководителите на Българската кустодия с политическо значение било провеждането на католическия църковен събор през август 1641 г. в Чипровци. Тук Петър Богдан, току-що издигнат за епископ на Софийската католическа епископия на мястото на починалия Илия Маринов, предложил черквите на дубровнишките търговци в Българско да преминат под ръководството на Българската кустодия. Папата и Конгрегацията се съгласили да издадат решение. А това било нова успешна стъпка към утвърждаването на по-голяма самостоятелност на българската католическа църква.

Следваща, много важна и целенасочена стъпка за издигането на престижа на Българската кустодия било превръщането на Софийската католическа епископия в архиепископия. През 1642 г. чипровчанинът Петър Богдан, вече епископ, представил в Конгрегацията петиция от чипровските католически първенци за издигането на София в център на архиепископия. Като мотив пред османската власт се изтъквал престижът на българската католическа църква, тя да се постави не само наравно, но и над православната църква. И тази молба с толкова „основателни” мотиви била удовлетворена. И още през същата година Петър Богдан бил ръкоположен за софийски архиепископ — на практика и на цяло Българско. Защото под негово ръководство се поставяли католическите черкви и общини (български и дубровнишки) в цялата страна.

Ала чипровските дейци не спрели дотук. През 1643 г. те поискали от папата да се създаде още една българска католическа архиепископия, която да обхване централната част на Северна България, Влашко и Молдова, със седалище известният през средновековието български град Марцианопол (дн. Девня, Варненска област). С активното съдействие на Петър Богдан, който отишъл специално за това в Рим, архиепископията била създадена, а Марко Бандулович от Скопие бил назначен за неин ръководител. Тази архиепископия „възстановила” изчезналата още в края на античната епоха ранно-християнска Марцианополска архиепископия, като в нея били включени почти цяла Североизточна България, Добруджа и Молдова.

Ала и това било малко за чипровските дейци, които използвали при всички благоприятни поводи католическата пропаганда и търсели тъй-различни начини да накарат политическите сили и обществеността на Запад да заговорят за българския народ. Без съмнение по внушение на чипровските ръководители на българската католическа църква Марко Бандулович започнал да се подписва не като архиепископ на Марцианопол, а на Ески Стамбул, т. е. на Преслав. Защото на високообразованите и политически съзрели първенци от ранга на Петър Богдан било съвсем ясно, че щом се заговори за Преслав — столицата на българските царе и седалището на българската (тогава православна) църква по времето на Първата българска държава, ще се говори и за международното признание на България.

Но и стореното дотук било малко за Петър Богдан и нарастващия под негово влияние все по-широк кръг от съмишленици, завладени от родолюбивите му замисли за включването на България в редиците на свободните европейски държави. Те знаели, че ще дойде време, когато рамките на католическата пропаганда, зад която се прикривали, ще се окажат преграда, която трябва да се руши в името на висок и благороден идеал, издигащ се над догмите на католическата религия — да служат на своя поробен народ и да ръководят борбата му за политическо освобождение. И когато днес оценяваме дейността на Петър Богдан и на всички, прегърнали неговите свободолюбиви и патриотични идеи, трябва да изтъкнем, че те са истински български родолюбци, които не пожалили сили за святото дело.

Утвърждаването на Марцианополската архиепископия в рамките на Българската кустодия било само част от плана на Петър Богдан. Той си поставил старателно прикриваната задача да използва средствата на католическата пропаганда, за да създаде широка мрежа от черкви, епископии и архиепископии, като постави начело на тях българи, свои последователи. Далечната цел била да се осигурят за ръководители българи и на другите, вече съществуващи подобни институции на Балканите, макар и някои от тях да не се намирали на територия, населена само с българи.

Като се възползвал от отказа на Марко Бандулович, подсказан му навярно от ръководителя на Българската кустодия, да обслужва католиците и от Никополската област, Петър Богдан предприел нова крачка. За осъществяването на тайните си политически цели, свързани с бъдещето на България, на католическия събор в Чипровци през август 1647 г. той внушил приемането на ново решение. Съборът постановил да се измоли благословията на папата за откриването на още една католическа епископия в северните български земи с център известният през средновековието град Никопол. Близо до него в селата Ореше (дн. Ореш), Белене, Трънчовица, Долно Лъжене (дн. Малчика) и др. живеели новопокръстени католици от средата на българските павликяни. Въпреки че там нямало много католици, съборът решил да се изиска назначаването на няколко католически свещеници. Важно било да се говори повече за българите, да се напомня за тях пред света. Петър Богдан успял да убеди папския двор в необходимостта от откриването на Никополска епископия и да осигури издаването на съответния документ. Висшето католическо духовенство в Рим било уверено, че католицизмът все повече укрепва и разширява позициите си дори и на територията на такава голяма империя като Османската, където се налага откриването на нови епископии и архиепископии. А Петър Богдан и други български патриоти, посветени в замислите му, съзирали в това възможност да създадат онази организация, чрез която биха могли да реализират крайната си цел — освобождаването на България.

През 1648 г. за никополски католически епископ бил утвърден българинът Филип Станиславов, роден в с. Ореше в семейството на католици павликяни. Петър Богдан добре го познавал и дори заедно били обиколили през 1640 г. Северна България и Влашко и могли да споделят своите схващания за българското народно дело и за истинските цели на католическата пропаганда . През 1647 г. Охридската католическа архиепископия била възглавена от стария приятел и сътрудник на Петър Богдан — хърватинът Рафаел Левакович. А след смъртта му неговото място заел чипровчанинът Андрей Богдан — роднина и сподвижник на Петър Богдан. Още от юни 1649 г. Марко Бабич, викарий на антиварския архиепископ, предложил в Рим да бъде издигнат за епископ на Призренската епископия Франческо Соимирович, преди това кандидат за никополски епископ. Подкрепили го и Петър Богдан, чипровският учител Иван Лилов, марцианополският архиепископ Марко Бандулович [85] и през 1651 г. Франческо Соимирович получил епископски сан. Скоро и въпросът с българския католически диоцез в Скопие бил благоприятно уреден. През 1656 г. глава на Скопската архиепископия станал Андрей Богдан, а неговото място в Охрид заел Франческо Соимирович. През същата година чипровчанинът Петър Парчевич бил назначен за марцианополски архиепископ на мястото на Марко Бандулович.

Целенасочената организаторска дейност на Петър Богдан за привличането на предани на народното дело патриоти като ръководители на повече и по-важни католически институции в българските земи, способни да сплотят и да поведат българския народ на борба за освобождение в решителния ден, днес наистина удивява. Още по-удивително е едно друго обстоятелство, което изтъква Б. Димитров, изследовател на живота и дейността на Петър Богдан, — през целия си живот Петър Богдан (за разлика от своя учител Петър Солинат) почти не полагал усилия, не се заемал с особени инициативи за спечелване на нови привърженици на католическата религия сред българите чрез масови или единични покатоличвания. Б. Димитров подчертава, че през годините, когато Петър Богдан е бил начело на Българската кустодия, в списъците на покатоличените православни на Балканите много рядко могат да се срещнат имена на българи.

Това обстоятелство още веднъж потвърждава становището на съвременните изследователи на живота и делото на Петър Богдан и на други чипровски католически дейци, че те са били пламенни българи патриоти и искрено се стремели към осъществяването на един наистина национален стремеж — освобождението от чуждо иго. И са правели всичко, за да използват възможностите на католическата църква и пропаганда в българските земи. Петър Богдан възприел нова тактика. В докладите си до папския двор той твърдял, че вече не съществуват условия за нови покатоличвания в България, че „българите павликяни са вече покатоличени и е трудно да се покатоличват българи православни; че православните българи са особено твърди във вярата си”.

Естествено тези твърдения не отговаряли напълно на действителността. Като се има предвид тежкото положение на българското население през епохата на османско владичество, винаги биха се намерили желаещи да се измъкнат от своята участ на безправна рая и да се надяват, че като приемат католическата вяра. биха живели по-добре. Петър Богдан е умеел да работи и с православните духовници, което личи от неговите доклади за срещи и дискусии с тях по религиозни въпроси. Но той съзнателно не е използвал своите възможности като глава на българската католическа църква за нови покатоличвания. За него това би било противно на националното достойнство на българите, чийто дух в онези тежки робски години се крепял най-вече от източноправославната църква, от обикновените, близки до народа български свещеници.

За това, че Петър Богдан и други чипровски дейци не били твърде ревностни католици, свидетелства и фактът, че черквата в Чипровци била съвсем занемарена. Строена отдавна (вероятно около 1436 г.) и малка по размери, тя не отговаряла на нуждите на увеличилите се през XVII в. българи католици в Чипровци, както и на средищното положение на града. Едва след като започнала да се руши, и то пред очите на самия архиепископ, Петър Богдан, опасявайки се от упреци за крайна незаинтересованост или за отслабване на католическата пропаганда, през 1668—1672 г. построил нова католическа черква.

Особено място в католическата пропаганда в България се отреждало на католическите събори. Те започнали да се провеждат след обособяването на самостоятелната Българска кустодия, а след като Петър Богдан поел Софийската католическа архиепископия — редовно всяка година. В тях участвали ръководни католически дейци, свещеници, учители от селищата с българско католическо население. Организирали се през август в Чипровци, а не в София, както би трябвало да бъде, щом като този град е бил официален център на кустодията.

Под ръководството на Петър Богдан тези събори се занимавали не толкова с въпросите на католическата пропаганда, колкото с откриването на български училища и с търсене на средства за това; с насочването на католическото духовенство не към конфронтация с православните българи и техните свещеници, а към единство с тях в народополезните дела. Съобразена не с указанията на папския двор, а с народните интереси, дейността на католическите църковни събори в Чипровци несъмнено е една от причините за разпространението на българската просвета през XVII в. И не само за това, а и за постепенното съзряване на убеждението за необходимостта от народно въстание срещу поробителя.

Трябва да се подчертае, че колкото активна и масирана да е била католическата пропаганда в плановете и желанията на римската църква, толкова по-скромни са били резултатите и перспективите й у нас. Провеждана от българи, радетели за осъществяването на дълбоко осъзнати национални идеали, тя не можела да изпълни предназначението си.

Именно в ръцете на просветените и патриотично настроените чипровски католически дейци, духовници, кнезове и др. католическата пропаганда в Чипровския край и в цяло Българско през XVI—XVII в. се превръща в един от факторите за обновителния народностен процес на българите. Тя допринася за формирането на елит от подготвени дейци, които постепенно градили основите на движението, довело до народното въстание в Чипровско и Северозападна България през 1688 г.

Определено може да се твърди, че без да се има предвид стореното от българските католически дейци за пробуждането на българския народ, не може да се обясни размаха на това с голяма сила и сетнини въстание.

[Parabellum]

ЧИПРОВЦИ — КУЛТУРНО-ПРОСВЕТЕН ЦЕНТЪР И СРЕДИЩЕ НА НАРОДНО ИЗКУСТВО И ЗАНАЯТИ

Освен като рударско и търговско средище Чипровци постепенно се развивал и като значителен български център на нова култура и просвета и на народно изкуство и занаяти. Макар че в Чипровци всички били българи и имали общи икономически интереси, в духовно-религиозно отношение те били разделени. Всеки отивал да се моли в своята черква, да слуша напътствията на своя свещеник, католик или православен, понякога твърде противоречиви. Децата учели в училище, съобразно с вероизповеданието на родителите си.

Оттук и голямата роля на черквите, манастирите, училищата не само в Чипровци, а и в другите български селища през средновековието. По време на робството те били и средища за просвета и култура, огнища на българщината. Всички тези институции неусетно, противно на религиозната схоластика през онази епоха, допринасят за народностното пробуждане на българите, стават опора на българския дух. И когато искаме да изясним по-пълно обстоятелствата, довели до въстанието в Северозападна България през 1688 г. и до масовото участие на българското население в него независимо от религиозната му принадлежност, трябва да очертаем мястото и ролята на същите институции в културно-просветния и освободителния процес на българите, особено през XVI—XVII в.

През всички времена на робството — до насаждането на католицизма сред част от чипровското българско население, а и след въстанието от 1688 г., много известен е бил чипровският православен манастир „Св. Иван Рилски”. Този манастир и днес стои върху висока рътлина на североизток от Чипровци. Народното предание отнася създаването му по времето на Втората българска държава. Изглежда това предание има исторически корени, защото е немислимо при строгите ограничения на османската власт да се построи такъв значителен за онази епоха манастир. Не са запазени останки от най-старите му постройки, тъй като много пъти е бил разрушаван, ограбван, опожаряван от османците и след разгрома на Чипровското въстание, а и по-късно. Последното му възстановяване е станало през XVIII в., няколко десетилетия след въстанието, когато напълно разрушеното и изоставено Чипровци започнало отново да се възражда .

Според някои проучвания преди да бъде построен на сегашното си място, манастирът е бил по-близо до някогашния град Чипровци. И до днес тези места носят името Манастирище. Разказва се. че манастирът е бил опожаряван при всеки опит за въстание в този край — още след въстанието на Константин и Фружин през 1404—1405 г., първото българско въстание против османските поробители. Една местна легенда разказва, че самият Фружин намерил тук убежище като монах. И понеже другите монаси му носели вода от кладенец недалече от манастира, този кладенец още тогава бил наречен Царев кладенец, познат с това име и сега .

И ако тази легенда може да се оспорва, въстанието, ръководено от Фружин, не може да се отрече. В един османски регистър на Видинския вилает от 1454—1455 г. изрично се споменава, че княз Фружин притежавал „свещен знак”, т. е. документ от османската власт, живеел недалече от Чипровци, между Пирот и Свърлиг, и отговарял за опазването на някои балкански проходи, за което имал право да наема чужденци и свободни българи. Той живеел със синовете си Стоян, Стойко и Станислав и е възможно да е посещавал Чипровския манастир (ако не по време на въстанието) към 1440—1450 г., за да се запази завинаги споменът за неговото идване тук [88]. Трудно е да се докаже това, още повече че според проф. П. Ников княз Фружин починал на преклонна възраст около 1460 г. в едно унгарско градче, където му била дарена земя.

Чипровският манастир бил ограбен и опожарен след поггрома на въстаниците през 1688 г. от маджарски наемници на османска служба, водени от граф Текели. Възстановяването му започнало през 1706 г. по инициатива на някой си Живко от Чипровци. Сто години след това във връзка с освободителното въстание на сърбите през 1806 г. и с набезите на българските дружини на хайдут Велко османците пак ограбили и разрушили манастира. През 1821 г. той бил отново възстановен .

Възможно е първоначалното име на манастира да е било „Св. Богородица”, защото по традиция храмовият му празник се отбелязвал на 15 август — денят на същата светица, а сетне го изместили на 19 октомври — деня на Иван Рилски. Може би той е преименуван след учредяването на католическия манастир в града с името на Богородица през XV или XVI в. Има сведения, че с поддържал връзки с Рилския манастир, където ходели на поклонение православни чипровски българи [90]. По време на въстанието от 1688 г. манастирът „Св. Иван Рилски” бил един от отбранителните пунктове на чипровските въстаници против настъпващите сили на османци, маджари и др., водени от Йеген паша и граф Текели.

Изниква въпросът имало ли е по това време училище в същия православен манастир? Макар че няма запазен документ, вероятно е съществувало такова. Защото е известно; че по време на османското робство именно манастирите са били средищата на българското четмо и писмо. Не е възможно в подобен широко известен на населението манастир, и то близо до икономически развит град, да не е имало, макар и килийно (както навсякъде през същата епоха) училище. Още повече при наличието на училище на българите католици в Чипровци. Не е било възможно и будните православни чипровчани да нямат местно училище.

При възстановяването на манастира „Св. Иван Рилски” към 1706 г. споменатият Живко от Чипровци веднага открил и училище, с което продължил традициите от миналото.

За историческата наука и за развитието на Чипровци като културно-просветно средище е интересен и другият, също разрушен след въстанието манастир край града — „Св. Архангел Михаил”, наричан от местното население обикновено „Св. Рангел” или Гушавския манастир. Не е известно кога е бил основан, но е бил православен и в началото на XVII в. владиката отсядал тук при идването си от София. Сега от него има само останки. Разположен е бил на пътеката, която идва от Чипровци и отива нагоре в планината, на доста стръмно и непристъпно място, до самия извор на р. Андровъц. Легендата разказва, че тук преди разрушаването на манастира всяка година идвал голям елен — „гушавец”. че на това място ставали народни събори и че тук водили последна решителна битка част от чипровските въстаници .

През средновековието Чипровци било не само важно католическо, но и православно средище на българите, което личи и от това, че на днешната територия на града или непосредствено до него е имало и няколко православни черкви. Известният етнограф Д. Маринов открил и описал преди 100 години останките на четири от тях.

Пилатовската черква се издигала близо до Пилатовския дол, а Буновската — в Буновски дол. Д. Маринов намерил само развалини от двете черкви и един голям каменен кръст с надпис 1642 г., за който предполага, че е бил надгробен камък в една от двете черкви и след Освобождението служел за оброчен на местното население.

До сегашната градска черква имало друга, много стара, известна като Латинската черква. Някога тя била разрушена от някакъв турчин — вероятно тукашен управител, който на същото място издигнал турска кула. Тази кула изчезнала след Освобождението, а от развалините й се запазили два камъка. На единия от тях било написано: „В лято ЗРПЕ [1677 г.] Неделко Павлов син”, а на другия камък: „Петър Михайлов — митрополит Софийски, владика Данаил, 1677 г.”

В Чипровци съществувала някога и черквата „Св. Никола”. Преди 100 години стените и олтарът й още били запазени. Тя се намирала в Пазарската махала, в центъра на града, близо до стара чешма — т. нар. Чип-чешма [92]. Близо до нея била „Св. Възнесение”, построена през XVII в. преди въстанието. И още една стара православна черква в този край, съществуването на която от далечни времена подсказва колко трудно е било на западната църква да се бори за надмощието на католицизма тук — черквата „Св. Николай” в Железна, била построена през епохата на Втората българска държава и възобновена през XVII в. Оттогава (1642) останал и надпис в нея. В същата черква проф. Ас. Василиев открил друг надпис — от 1521 г.: „Къга подоше турци да идат на Белград и на Връшаву”, т. е. от времето на султан Сюлейман Велики .

В Чипровската покрайнина освен православните черкви и манастири имало и няколко католически. Вече споменахме за черквата в Чипровци като едно от най-старите католически огнища в България, строена или през XIII в., след идването на саксонските рудари католици, или през XV в.

Тя функционирала и през XVI в. и била посветена на св. Богородица. В едно свое донесение до папския двор Петър Богдан я описва така: „Черквата е изградена във вид на пещ, дълга 25 стъпки и широка 7 стъпки, украсена е с разни образи и изображения на светци. Тя има хор, снабден с хорови книги за пеене... Когато се отива на черква за службите, се удря една дъска, защото турците не позволяват камбани в тяхната страна... Черквата е стара, няма писано кога е построена. Около черквата има гробища, заградени със стена, гдето се закопават верните (католиците — б. а., ... Тази черква е епархийска и седалище на епископа по много причини: едно. защото няма по-удобно място в цяла България да се извършват църковни служби...” В нея литургията се извършвала на латински език, но евангелието се четяло на църковнославянски.

Дейността на католическата черква била твърде енергична. Около нея се развили и католически манастир, и училище. Тя полагала големи грижи да си осигури средства за посрещането на своите нужди. В едно изложение от 1662 г. се описват нейните доходи: от подаяния на богомолци — до 600 гроша годишно; от наеми на 12-те дюкяна в града, които й принадлежали — 31 гроша; от трите й воденици с по 4 камъка — до 70 крини жито, т. е. към 140 гроша; от ливадите й — 134 гроша. Тя притежавала и един самоков за преработка на руда, рибници, зеленчукови градини, къщи, лозя — общо имоти на стойност 3000 гроша, чиито годишен доход достигал до 2000 гроша. От тези постъпления става ясно, че тукашната католическа черква не е била съвсем бедна, което се дължало на постоянната подкрепа от местните жители католици .

Католическият манастир в Чипровци изглежда е играл по-важна роля от черквата, независимо че тя е била централна, епархийска, тъй като в нея понякога извършвал богослужение и самият епископ, по-късно архиепископ. Манастирът, създаден вероятно от Петър Солинат в началото на XVII в., се развил бързо като католическо духовно средище. Към 1640 г. (по сведения на Петър Богдан) в него обитавали епископът, помощникът му, 10 свещеници, 4 послушници, както и учениците в католическото училище, дошли тук от различни краища на страната — общо около 30 души .
За ролята на този манастир като културно-просветно средище може да се съди и от факта, че именно под неговото крило е било открито училище, поддържано десетилетия наред през XVII в. За кратко време то се превърнало в едно от най-престижните църковни и манастирски училища в Българско. Много от завършилите в него продължавали да учат в различни колежи и университети в Италия. Те създали ядрото на българската католическа интелигенция през XVII в. Тук се учили ръководните дейци на католическата църква у нас и на Балканския полуостров, както и редица от главните организатори и ръководители на Чипровското въстание.

За издържането и издигането на училището (допреди 1625 г. начално, с елементарно обучение) чипровчани полагали необикновено старание и грижи. За тях то било и място, където се подготвяли бъдещи свещеници и опитни търговци, владеещи езици и математика. Необходима била помощ и от папския двор в Рим, от покровители в свободните страни, да не говорим за поддръжката на местните българи католици в града — търговци, занаятчии, рудари.

Отначало учители в чипровското католическо училище били францискански свещеници, които били задължени да съчетават службата си в местната черква с преподавателска дейност. Но Петър Солинат, разбирайки добре значението и перспективите на едно добре уредено католическо училище, решил да го преустрои и издигне на по-висока степен. Той пръв се заел с подбора и изпращането на даровити български деца от католически семейства в Италия и в други страни, за да получат по-високо образование и по-добра подготовка като бъдещи учители, свещеници и католически мисионери у нас.

Първият образован учител в училището в Чипровци бил Иван Лилов, роден тук през 1601 г. Той бил изпратен да се учи в Рим още като юноша. Завърнал се в родното си място вероятно през 1622 г., той се заел ревностно със своето благородно и отговорно задължение — да уреди поновому училището. В писмо от 1635 г. Петър Богдан като кустос на Българската кустодия и помощник на епископ Илия Маринов съобщил на Конгрегацията за нуждата от средства, необходими за чипровското училище и за учителя Иван Лилов. През същата година Лилов с отделно писмо също поискал от Конгрегацията да изпратят за училището по 20 граматики (с автор Емануил Алвара), ръководства по смятане и религиозните съчинения на Иван Бандулович. По това време един австрийски аристократ (вероятно чипровчанин) от обкръжението на Хабсбургите във Виена — граф Алтан, подарил на училището 160 скудо [97], с които то купило една воденица в града, която да му носи редовни доходи. А след 15 години, когато по неизвестни причини Конгрегацията намалила годишната си помощ за чипровското училище, до нея било изпратено ново писмо от града. Подписано от първенците на Чипровци, в него се изразявал протест против тази несправедливост. Написано е на кирилица, с характерните особености на западния диалект- и с белези на босненския (илирийски) език, изучаван в училището. Подписите на първенците са на български и на латински.

„Привисока и Присветла Господа! Ми сви оздол подписани карстияни од Кипровац с господином мештром (мещар — маестро, учител — б. а., П.Чод скуле од Кипровац, видечи от йедна страна корист и велико добро од свое ньихове скуле, кого од ню изходи, а од друге стране така размишляю сиромашество и неволу нашу да се не може и немогучи, одредимо и идемо понижно молити свето престолие и сву пресветагу Господу нашу гардинами, да би преди ньими нашли место ова наша мала молба, тойест да би се смиловали сварху нас придати вашему и нашему мештру йоще 15 скуди, да буду на годище 30, да мочи се он удражит и ову вашу користния скуле у срамо у Господу Богу и видимо очито да е вече у напредак уватети; а млин или воденица господина Алтана (намек за това, как са използвани средствата, подарени от граф Алтан — б. а., , како все послони колико мобили, толико и нему заради мутацион од ползе и зловадение от фрута наша мало манье, кою милост будечи ми од ваше привеличанства примали и шньом помогли се, остаемо воздаргани, колико ми кога молимо, толико наш народ, кой йе се у ту вашу скулу е ваше милостиу и помочи учит вече Господу Богу за ваше здрави, душе спасение молити и за умножение свете вере католичке любичи сви понижно ваше свете скуте.

Из Кипроваца, на 27 август 1653 г., ми подписани ставляемо си гил комунски (съставляваме общинския съвет — б. а.,.

Подписали: Франческо Марканич, Никола Ликин, Франка Налеков, Джура Тамеанов, Петър Ликин, Матей Николин, Кръсто Коин, Иван Хлебар, Стефан Коев, Йован Ликин, Илия Делин, Михаил Парчев[ич], Мишело Конти (Михаил Кнежевич — б. а.,; Павел Петров, Богдан Митров...”

Скоро след това до папата последвало ново писмо по същия въпрос, занесено в Рим лично от Петър Богдан и подписано от Иван Пейчин, кнез Франко Лукин, Никола Еркин, Илия Митра Кокин и др. Едва тогава молбата на чипровчани била удовлетворена. Защото не само че не представлявало трудност за богатата папска каса да отдели за учителя в Чипровци още 15 жълтици годишно, но и поради обстоятелството, че Конгрегацията се бояла от възможни отрицателни последствия за католическата пропаганда.

Много сили за укрепването на това училище още от началото на своята обществено-църковна дейност хвърлил Петър Богдан. В архивите на Ватикана в Рим е запазено негово писмо още от 30-те години на XVII в., с което той иска от Конгрегацията да се изпратят книги и средства за нуждите на училището в Чипровци. През пролетта на 1637 г. отново бил в Рим и пак искал книги за училището. Заредили се една след друга негови писмени молби да се изпращат книги и учебни помагала. Аргументите на Петър Богдан били, че книгите и учебниците ще бъдат полезни колкото за самите българи, толкова и за католическата религия. Освен това той настоявал да се изпрати учител не само по теология (богословие), но и такъв, който да преподава светски науки — логика, философия, граматика и математика. Каква прозорливост, новаторство и липса на религиозен догматизъм и схоластика! Издигането на училището и библиотеката в манастира било негово дело, което допринесло в голяма степен за превръщането на Чипровци в значително културно-просветно средище през XVII в. В писмо до Конгрегацията от 1635 г. Петър Богдан пише: „Желая да хвърля всичките си сили за преуспяването на това училище.” Веднага след като станал софийски епископ, той поставил един от най-важните въпроси, обсъждан на събора на католическите духовници и дейци от Българската кустодия през август 1641 г. — за откриването и уредбата на училища в селищата с българи католици. Съборът утвърдил специален статут за тези училища, като дал на училището в Чипровци приоритет над останалите. Чипровското училище трябвало да бъде и наистина се превърнало в училище за „словесност”, нещо като гимназия или академия, където идвали ученици, вече завършили началното училище в своите селища. Пак по настояване на Петър Богдан съборът взел решение в селата, където нямало учители, свещениците лично да обучават децата. Едва след завършването на чипровското училище младите българи, особено по-даровитите от тях, били изпращани да учат в Илирийския католически колеж в гр. Лорето и в други известни италиански колежи и университети.

И действително през чипровското „главно” училище преминали много младежи, които после станали просветни и църковни дейци навсякъде из страната, а някои — ръководители на Чипровското въстание от 1688 г.

На 12 април 1625 г. епископ Илия Маринов съобщава, че в училището има двама добри учители, завършили Клементинския колеж в Рим и „за малко време това училище е постигнало големи успехи”. Учител тогава бил дон Лука от Чипровци. През следващата година в него вече имало повече от 80 ученици . В някои писма от Чипровци се съобщава и за 130 ученици. А през 1684 г. един от учителите — Винченцо Матевич, в писмо до Рим съобщава, че чипровското училище обучавало 75 ученици .

Особеност на чипровското училище била, че в него се преподавало освен на български и латински и на т. нар. илирийски — смесица от сърбохърватски наречия на славяните по Адриатическото крайбрежие. На този език били напечатани някои трудове на католически дейци — славяни, предимно от Босна и Българско. Например книгите на Петър Богдан „Размишления на бележития францискански светец Бонавентура за страстите господни” (Рим, 1638) и „Благонравие небесно” (Рим, 1643) били преведени на този език, но с латински букви. Някои учебници и книги на „илирийски” били напечатани обаче на кирилица. А повечето босненски францисканци държали за разпространението на техния „илирийски” език (по-точно — диалект), като един вид „литературно-църковен” за България. „Илирийският” език бил изкуствено налаган в чипровското и в други български католически училища, както и при църковните служби в католическите черкви .
Пак на този странен за българите днес, а и за онова време, език била напечатана и прочутата книга на Филип Станиславов „Абагар” (Рим, 1651), както и тази на известния чипровски книжовник Кръстьо Пейкич „Зарцало истине мед цоркве источне и западне од дон Красту Пейкича от Чипровац каноника Печуанского” (1716).

Нуждите на чипровското училище като българска „академия” през ХУН в., на учителите и учениците, на католическите духовници, а по-късно и на местното население, наложили създаването тук на богата библиотека — една от първите библиотеки в България през средновековието. Какъв бил нейният статут е трудно да се определи. Обаче неоспорим е фактът, че тя съхранявала голямо книжовно богатство.

Високообразован и просветен, с научни интереси, Петър Богдан отлично съзнавал ролята на книгата и на библиотеката за духовното обогатяване и развитие на българите и на българската католическа интелигенция. Петър Богдан наистина успял да уреди богата и ползвана от мнозина библиотека в града. Въпреки откъслечните сведения за нея, тя била „натрупана с ръкописи и най-ранни печатни произведения” , „цяла стая или книгохранилище, пълно с ръкописи, бележки, както и най-различни антики и доста хубава библиотека” . Библиотеката в Чипровци дала тласък на научните занимания на Петър Богдан, Марко Бандулович (Бандини), Филип Станиславов, Франческо Соимирович и др. Например М. Бандулович, след като бил назначен за марцианополски архиепископ, няколко месеца работил в нея, в резултат на което подготвил едно историко-географско описание на диоцеза на архиепископията, известно в науката като „Кодекс Бандинус” .

За написването на своите исторически и други трудове Петър Богдан ползвал много гръцки и латински извори, които се намирали в чипровската библиотека. Това дава представа и за богатството на нейния книжовен фонд. Според една релация на Петър Богдан до Ватикана от 1653 г. в библиотеката имало 196 книги. До въстанието вероятно книгите са били вече 500—600 или повече, като се има предвид изключителният интерес на чипровските дейци към библиотеката. При това в онези времена печатната книга била рядкост. Много били трудностите по издирването, закупуването и пренасянето им от чужбина. За съжаление библиотеката, както и целият град, изгоряла след разгрома на въстанието, затова не е запазен опис на книгите в нея (а сигурно е имало такъв), за да добием представа за нейното богатство. В писмата на Петър Богдан се говори за различни учебници — по граматика и др., речници, църковни книги, трудове по история и география и за почти всичко, написано и отпечатано дотогава за българските земи, за Османската империя и за католическата църква. Той разказва и за „запознавания” с книги, отпечатани в Москва — по въпросите на източноправославната църква, както и със стари български ръкописи и пергаменти. „Видях у един техен (православен български — б. а.. монах една библия, печатана в Московия” или: „Аз имам една печатана в Московия славянска библия” — известява той в релация до Конгрегацията. А в труда си „История на София” Петър Богдан отбелязва: „Видях със собствените си очи [една книга] на кирилица, отпечатана в Русия. Разполагам и с ръкописна пергаментна книга също с кирилски букви отпреди 400 години.”

Петър Богдан се интересувал и от старите български ръкописни книги. „Има мнозина (православни — б. а.,монаси, които се наричат „даскали” и преписват книги” — съобщава той. И лично донесъл в Чипровци редки български православни и павликянски ръкописи на пергамент, написани на старобългарски език.

До нас са достигнали сведения за учебно-просветното дело и в Копиловци. Още през 1647 г. тук съществувало католическо училище. По-късно в него учителствал Иван Деянович от Чипровци, който според един документ от 1697 г. е имал над 130 ученика .

С цялата си дейност манастирите, училищата, библиотеката, черквите — православни и католически — способствали в голяма степен за превръщането на Чипровци във важен културно-просветен център и в опора на българския дух през средновековието и особено през XVII в. А това създавало условия за пораждане у българите на непримиримост към поробителя и готовност за борба.

Като разкриваме комплекса от фактори, свързани с подготовката на въстанието от 1688 г., не можем да отминем един интересен феномен — Чипровската книжовна школа. В трудните робски години, когато само в някои манастири или черкви отделни люде — даскали, дяци, преписват или компилират от стари ръкописи нови, в Чипровци се пишат и подготвят за отпечатване в Италия и другаде немалко съчинения. Тези книги, независимо от тематиката и предназначението си — поставени най-често в услуга на целите и пропагандата на католическата църква, оказват безспорно влияние върху българите през онази епоха. Чипровски автори създават в родния си град творби, някои от които с високи научни и художествени достойнства.

Според проф. К. Телбизов Чипровската книжовна школа възникнала и се развила преди всичко под влиянието на външни фактори. Значителен брой от създадените и отпечатани от нейните представители произведения са на чужди езици - латински, италиански, немски, унгарски, „илирийски” и др. Авторите от тази школа са били предимно български католически духовници (сред тях и някои чужденци на работа сред българското население). Не се забелязва връзка с други наши книжовни школи от тази епоха. Напротив, личи отдалеченост от местните православни литературни традиции. Появяват се различни жанрове [106].

Проф. К. Телбизов смята, че Чипровската книжовна школа се е зародила още през втората половина на XIV в. и е просъществувала до въстанието през 1688 г. Според нас по-правилно е да се говори първо за развитието на Чипровци като важен културно-просветен център, а появата на Чипровската книжовна школа, значително явление в българската културна история през средновековието, да се отнесе към 30-те години на XVII в., когато били отпечатани и първите преводни книги на Петър Богдан. Макар и условно, може да се приеме разграничаването на два периода в развитието на тази школа: чипровски — до въстанието през 1688 г., и изгнанически — прояви на дейците на школата във Влашко, Хърватско, Италия, Австрийската империя и др. Може би има рационално зърно в твърдението на проф. К. Телбизов, че с опустошаването на Чипровци през 1599 г. от наемните (включително и маджарски) войски са унищожени и следите от дейността на тукашните книжовници от XV и XVI в. Но тъй като не е известно нищо за съществуването на ръкописи или печатни книги, създадено от чипровчани през тази епоха, смятаме, че ще бъде пресилено да се говори за Чипровска книжовна школа поне до началото на XVII в.

В езиково отношение превес в школата имали съчиненията на „илирийски” език, който бил наложен за известно време като общ култов и църковно-литературен език на католиците южни славяни (хървати, босненци, далматинци, словенци), писан най-вече на латиница. Много са причините за пренасянето на „илирийския” език в българските земи, особено през XVI—XVII в.: дейността на францискански мисионери славяни, родени предимно в Босна; богослужебните католически книги и учебници от босненски автори; влиянието на дубровнишки търговци, които си служели с този език; изучаването му от българите в Илирийския колеж в Лорето — Италия; липсата на наложил се през това време български национален литературен език и т. н.

Важното е, че книгите на „илирийски” език са били в една или друга степен разбираеми за българите поради общославянското езиково родство и поради сравнително по-голямата близост на западнобългарския говор с този около Дубровник, Босна и др. И не е чудно, че на същия език са били напечатани не една от книгите на дейците от Чипровската книжовна школа. Трябва веднага да отбележим, че под перото на българските автори „илирийският” език добива нов, по-български облик на езиковите форми и словореда.

Ще бъде грешка, ако се мисли, че българският език (макар и представен от западнобългарските или севернобългарските говори) не е използван от чипровските книжовници. Филип Станиславов в своята знаменита книга „Абагар” е използвал доста изрази от живия, говоримия български език, макар и примесен с илиризми.

Най-известният, плодовит, с дълбока научна, философска и обществено-политическа мисъл творец от Чипровската книжовна школа е бил Петър Богдан. Той бил не само ръководител на българската католическа църква, но и талантлив писател и преводач, историк — основоположник на новата българска история, и идеолог на освободителното движение в Северозападна България през XVII в., чийто израз е въстанието от 1688 г. След него се нареждат Петър Парчевич — църковен деец, политик и дипломат; Филип Станиславов — автор на „Абагар”; Яков Пеячевич — професор по философия във висшето богословско училище в Загреб; Кръстьо Пейкич — „българин от Чипровец”, както се подписвал, абат на Чанадската епископия и каноник на Фюнфкирхенската епархия в Австрийската империя; Блазиус Клайнер — лектор по богословски науки в българската францисканска семинария в гр. Алвинц (дн. Винцул де Жос) и др.

Между съчиненията на посочените автори има редица историко-документални изследвания, плод не само на любознателност, но и на патриотичното чувство и на интереса към миналото на чипровските църковни, политически и книжовни дейци. Целта на тези книги била обаче по-значителна — да пробуждат българския дух, да предпазят българите от чужда асимилация, да ги подготвят за бъдещите борби за национално освобождение.

Не са малко богословските и философските съчинения на авторите от Чипровската книжовна школа, както и количеството епистоларна литература — огромен брой писма или служебни релации (доклади) до папския двор с исторически, биографични, географски и др. сведения за събитията и дейците от тази епоха. Били създадени и редица произведения на художествената литература.

От първия период в развитието на Чипровската школа по-известни са няколко преводни творби от Петър Богдан, две негови исторически съчинения — за България (което може би е било отпечатано в Италия, но не е намерен екземпляр от него, нито целия ръкопис) и за призренската и охридската черкви както и много релации до Конгрегацията .

Филип Станиславов е известен засега с книгата си „Абагар”, отпечатана в Рим през 1651 г. Мнозина я смятат за първата наша печатна книга, въпреки че има и други книги от български автори — преводни и оригинални, отпечатани преди 1651 г. От този период са и релации и ръкописи от Франческо Соимирович; Андрей Богославич — монах в Чипровския манастир; Павел Никпетрич — кустос на Българската кустодия; Марко Бандулович — марцианополски архиепископ; Гаврил Манчич — викарий на софийския католически архиепископ и др.

През втория период от съществуването на Чипровската книжовна школа са творили Яков Пеячевич — професор по богословие в Загреб; Кръстьо Пейкич ; Франц-Ксавер Пеячевич — професор по философия; Яков Лир — игумен на Алба-Юлския францискански манастир в Седмиградско ]; Михаил Гроздич — игумен на Карашовския български францискански манастир; Евсевий Ферменджин — български католически духовник в Загреб и др. Интересно е историко-документалното съчинение от неизвестен автор за българските католически манастири във Влашко.

От тази по-късна епоха са и трудовете на автори, продължители на традициите на Чипровската книжовна школа, като: Иван Дерводелин — игумен на българския католически манастир в Алвинц; францисканецът Блазиус Клайнер — лектор в българското богословско училище в Алвинц; Иван Катар — игумен на българския католически манастир в Букурещ. Открити са и три книги от неизвестни автори с документи от архивите на Търговище, Римник, Брадичени във Влашко.

Огромна, но за съжаление разпръсната в многобройни архиви и църковни хранилища в Рим, Буда, Пеща, Алба Юлия, Тимишоара, Арад, Сибиу, Винга, Бешенов и други центрове, е епистоларната литература, наследство от българските дейци, особено след Чипровското въстание. Всички тези писма и документи, написани на жив, народен език, на латински, „илирийски”, италиански, немски и др., хвърлят обилна светлина върху историческите събития от XVII—XVIII в. Ако те се съберат и отпечатат, ще бъдат много полезни извори за българската история — ще дадат по-пълна представа за онази епоха и за достиженията на Чипровската книжовна школа. К. Телбизов, Л. Милетич, Б. Пенев, П. Динеков, Ем. Георгиев, Б. Димитров, Кр. Станчев са се занимавали с различни проблеми от богатото наследство на тази школа, но все още има какво да се издирва. Недостатъчно са проучени въздействието на книжнината за поддържането и издигането на народностното съзнание на българите, за повишаването на интереса към българския въпрос и за мястото и приноса й в развитието на средновековната (и в прехода към новобългарската) литература .

В студията си „За българската обществено-политическа мисъл през XVII в.” Б. Димитров отбелязва, че всички политически акции на българските католици между 1630 и 1688 г. са плод на идеите на висшия католически клир в нашите земи. А сред неговите представители били Петър Богдан, Петър Парчевич, Филип Станиславов, Франческо Соимирович и др. — автори на произведения с богато съдържание и с нова по дух българска обществено-политическа мисъл ]. Основната теза в съчиненията им е, че единствената възможност за избавление на българския народ е възстановяването на неговата държава. А конкретна стъпка за това е необходимостта от организирането на всеобщо българско въстание. Каквито и да били различията между ръководните дейци на българите католици и православни през XVII в., те ратували за независима държава, обединяваща българските земи в техните етнически граници — „от албанските планини до устието на Дунав и от Морава до Черно море”, както мечтаел Петър Богдан.

Нова обществено-политическа мисъл, проникновена убеденост, че Османската империя може да бъде победена, по-прагматични идеи за пътя към българското освобождение — това са някои от характерните черти в произведенията, особено на първите представители на Чипровската книжовна школа.

Интересен е още един въпрос, свързан с развитието на Чипровци като културно-просветен център — градът бил и средище на високохудожествено народно изкуство и занаяти. Наистина, в много селища у нас по време на османското робство имало стотици майстори от различни занаяти, но Чипровци не бил обикновен занаятчийски център. Тук се развивало истинско приложно и друго народно изкуство, някои от достиженията на което, запазени и до днес, са истински шедьоври.

Неслучайно махалите в Чипровци още преди векове носели имената на занаятите, с които (наред с рударството и търговията) се препитавали местните българи: Сребрил (или Сребрана) махала, Кюркчийска махала, Пазарска махала, Та-башка махала, Парцал махала, Трап махала, Саксонска махала.

В Сребрил махала живеели куюмджиите (златарите). Една от съществените причини за появата на този занаят в града било наличието на местните златни, сребърни, медни и други рудници. Примерът на дубровнишките търговци (а може би и на занаятчии), които дълго време внасяли в Чипровци много търсените украшения, накити и др., се оказал заразителен. За да овладеят изтънко златарския занаят, възможно е отначало тукашните майстори да са ходили в Дубровник, във Видин и другаде да се учат, защото сътвореното от ръцете на чипровските майстори винаги се ценяло високо .

Между българските златари (а такива имало много) чипровските заемали първо място както по разнообразието на своите изделия, така и по качеството на изработката им. Те умеели да създават истинско изкуство, което им откривало пазари из цялата Османска империя през XVI—XVII в. до въстанието от 1688 г.

Постепенно чипровските майстори златари, които били и декоратори, успели да създадат собствени художествено-естетически традиции и творбите им се отличавали с изяществото си. Манастирите в Българско, Сърбия, Влашко им възлагали отговорни поръчки за изработването и украсата на църковни утвари.

С развитието на златарството в Чипровци се появила необходимостта от създаването на отделно златарско сдружение — еснаф, подобно на тези във Видин, София и др.

Сведенията за чипровското златарско сдружение през XVI—XVII в. са оскъдни, но без съмнение повечето (ако не и всички златари в него) са били православни българи, а не българи католици, които по това време били почти половината от жителите на Чипровци, Копиловци и Железна. Този извод се налага, като се има предвид характерът на работата, свързана с българските, сръбските и влашките православни черкви и манастири, което предполагало да се познават в детайли православните канони. Разбира се, имало е и златари католици с определени постижения, но малко от произведенията им са достигнали до наши дни. Чипровското златарско изкуство е било истинско народно творчество, опиращо се както на дълголетни традиции и естетически търсения, така и на всекидневните потребности на населението. И трябва да отбележим, че чипровските майстори също са оказвали влияние при формирането на бита и културата на съвременниците си — особено на българското население. Чрез дубровнишките търговци те имали връзка и с италиански златари и пазари. Някои от тях се преселили другаде, където разнасяли славата на чипровското златарско майсторство.

Можем да посочим редица примери на прекрасни образци от творчеството на чипровските майстори златари през XVI—XVII в. — сребърната обкова на евангелие, изработено през 1567 г. по поръчка на влашкия воевода Йон Мирча за манастира „Тисмана” във Влашко; евангелие в Черепишкия манастир (до с. Черепиш, Михайловградска област), обковано през 1612 г. със сребърни плочи от майсторите „Никола и Пала от Кипровци”; надпрестолен кръст, изработен в 1601 г. за манастира „Касинец” до Враца от същите майстори; златна обкова на евангелие, подарено на манастира „Бистрица” във Влашко, от чипровския майстор Франко Марканич (българин католик); престолния дискос на Бачковския манастир, направен през 1644 г. от чипровските майстори Петър и Йовица; сребърен кивот от 1671 г. от майсторите Яков и Марко; сребърна позлатена чаша — творба на майстор Лука от „Чипровац” от 1652 г., която сега се съхранява в Музея на сръбската православна църква в Белград и др.

Не по-малко прочуто било и килимарското изкуство в Чипровци. Съществува легенда, че дворецът на цар Симеон в Преслав бил украсен с чипровски килими .

Някои посочват за начало на изработването на чипровските килими, зародило се именно тук, а не пренесено от други места, втората половина на XVII в. Килимите се предлагали на „западнобългарския панаир в Пирот”, както отбелязва Феликс Каниц, а после и на Узунджовския, Ескиджумайския и други панаири.

Килимите на чипровските майстори били предимно с малки размери и в тях преобладавали тъмни цветове. Отначало ги купували османски войници и обикновени мюсюлмани, за да ги ползват за молитва и при пътуване. За багрила на килимите се употребявали утайки от вина, листа от дива ябълка, индиго и пр. Преданието разказва, че първият бояджия на вълната за килими в Чипровци бил майстор Павел Гергин. Изработването на килими се пренесло и в други селища на покрайнината — в Копиловци, Железна, Влашко село и др.
Друг характерен за някогашното Чипровци занаят бил кожарството (табаклък). А в кюркчийските дюкяни от обработените вече кожи се правели различни предмети — кожени торби за търговците и кираджиите, такъми за конете им, силяхлъци за оръжието им, цървули и др.,тъй необходими във всекидневието . В Чипровци през средновековието се развивали и други занаяти и въобще занаятчийството заемало голям дял от поминъка на местното население и имало определен принос за развитието на града до въстанието през 1688 г. Чипровските занаятчии не останали настрана по време на това събитие и се вдигнали с оръжие в ръка срещу поробителите.

[Parabellum]

ШЕСТ ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПОДГОТОВКА ЗА ВЪСТАНИЕ

Въстанията на българския народ за освобождение започват само десет години след поробването на България, от 1404 г., и завършват с Априлското въстание от 1876 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.

Сред тях се откроява Чипровското въстание от 1688 г. Проф. С. Дамянов подчертава, че то може с право да се смята за такъв момент в историята на българския народ, който е наложил задълго своя отпечатък върху цялото по-нататъшно негово развитие .

Поради ред обективни и субективни причини това въстание има близо шестдесетилетна подготовка. Една от основните цели на организаторите му била осигуряването на помощ от европейските държави за довеждане до успешен край на освободителното народно дело.

През „бурното седемнадесето столетие” в Османската империя настъпват процеси, които разяждат основната опора на нейната военна сила — спахилъка. По време на непрекъснатите войни Османската империя започнала да получава чувствителни, а през 1683 г., пред стените на Виена, и съкрушителни удари. Бруталните мерки на османската власт за увеличаване на числеността и издръжката на огромната й армия довели до очебийно разстройство на икономиката на империята и особено до ограбването на беззащитното поробено християнско население. Непосилният данъчен гнет, подкупността на османската администрация, несправедливостта на правораздаването спрямо раята, произволното увеличаване на феодалната рента, довели поробеното население до отчаяние. Османската власт започнала да посяга и на привилегиите на някои категории християни — войнуци, рудари, дервентджии и др. Смутени и незащитени от грабежи по пътищата и на пазарите били и търговците и занаятчиите — важни двигатели на икономиката в империята .

Рязкото увеличаване на данъците и тегобите, принудителното им събиране от държавните чиновници и откупвачи, вълненията на спахии и еничари и тяхната жестокост довели до рязко влошаване на положението на българския народ. Османският сановник и писател Кучибей Гюмюрджински възкликва: „Как раята да търпи такова притеснение, как народът да понася такава несправедливост!”

Това състояние на Османската империя естествено се отразило и върху положението в Чипровско, където животът на българите ставал все по-непоносим и несигурен. Още повече, че Северозападна България била изходен пункт за османските войски към Северна, Средна и Западна Европа. В приписки по църковните книги се разказва за много бедствия от онези смутни времена.

„В лето 1605 игумени се блаженият Георгие. В това време бяха скърби много по земята, а много земи бяха запустели... И тогава баща чедо продаваше, и син — баща, и кум — кума, и брат — брата. Оле беда! Тогава беше роб (християнин — б. а., по 5 гроша, а вол по 15 дуката, кило жито по 5 гроша, пинт вино — по дукат. Кои човеци от плен се бяха спасили велико зло търпяха и велика нужда...” (Из богослужебна книга от Крешедолския манастир, Пиротско.)

„Тази книга се писа в лето 1623. В това време беше страх велик, и в това време умале' род християнски от беззаконни агаряне. И писа се тази книга под с. Голош на Нишава, в манастира Пречиста и даде се в черквата „Свети Никола” в с. Равно (и двете села са в поречието на р. Нишава, Пиротско, недалече от Чипровци — б. а.,... В това време беззаконни агаряне се бяха вдигнали и имаха война на Дунав река и на изток през морето.” (Из Миней от XVI—XVII в.)

„В лето 1639... превзе цар Мурад Багдад, и угасна месецът през нощта. И падна червен сняг връз земята, и знамения се извършиха, и чудеса през този месец декември, в 20 ден. И по това време, през второто лето умре цар Мурад и се възцари цар Ибрахим... И бе плач и ридание по западните земи, и мъки, а мнозина люде порази внезапна смърт...”

Описаните събития не отминали и Чипровския край. Чипровци и други селища в покрайнината и в Северозападна България неведнъж били разорявани от османски, татарски и маджарски пълчища.

В своя труд „Описание на царство България” (релация до Конгрегацията) Петър Богдан, като разказва за живота в Чипровци през XVII в., споменава: „Черковните утвари, които били стари, били заграбени от маджарите, когато бе опустошено това място (Чипровци — б. а., по времето на влашкия княз Михаил (Храбри, 1593—1601 г. — б. а., , когато се разбунтувал против султана.”

След като посетил Железна на 4 ноември 1640 г., той отбелязва: „От тукашния католически манастир старите вещи са били взети от татарите. Казват старите [хора], че имало едно платно, с което се покривал олтарът за светата седмица, но било отнесено от татарите. Те разрушили олтара [на черквата], кат смятали, че тези позлатени дъски са от [истинско] злато. И това стана по времето, когато турците отиваха против маджарите и татарите преминаха през България (к. м.,

От тези времена у българите се заражда надежда и желание за освобождение с помощта на други страни и чрез народно въстание. В писмо до трансилванския княз Сигизмунд Батори през 1594 г. дубровнишкият деец Павел Джорджич подчертава: „Отпреди десетина години притесненията на еничарите и спахиите са станали непоносими. И българите с нетърпение чакат християнски войски и са готови да изколят всички турци в земята си (к. м.,.” Само година след това той изпраща меморандум до княз Батори, с който го моли да помогне на българите, „които за своята свобода ще си опитат щастието до последен човек”. Уведомява го също, че лично той се наема да събере в Българско до 25 000 въстаници, а от селата около Търново да свика 7000 конници .

Като дубровнишки търговец и католик Павел Джорджич несъмнено е посещавал и Чипровци, където убеждавал чипровчани (а сигурно и други българи католици и православни от Северозападна България, особено първенците им) да участват в замисленото въстание. Защото още от втората половина на XVI в. се забелязвало нарастващото самочувствие на българите, „одързостяването им спрямо турците” по думите на Петър Богдан .

Без съмнение, идеята за българско народно въстание срещу поробителите още преди 1630 г. е достигнала до Чипровско, а след това Чипровци вече става един от центровете за подготовката му, която се водела тайно. В изложение до венецианския сенат от 1650 г. известният чипровски деец Петър Парчевич (един от най-образованите българи по онова време, изкусен политик, по-късно марцианополски архиепископ) разказва колко отдавна българите се готвят за борба срещу османските поробители и търсят подкрепата на свободните християнски държави. В изложението се напомня, че още през 1630 г. „две избрани личности” от „великото царство България”, чиито жители се намирали под „непосилното турско иго”, посетили австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. Предполага се, че тези делегати са били Петър Богдан, избран през същата година за кустос на Българската кустодия, и Франческо Марканич, кнез на Чипровци по това време. Те съобщили, че българите са готови да въстанат и да се освободят от робство, ако получат помощ от двете християнски държави. Още тогава Фердинанд II се отнесъл „благосклонно” към молбата на българите и изпратил в Чипровци 15 знамена за бъдещите въстанически отряди, запазени дори и през 1650 г., хабсбургският двор обещал и евентуална помощ. Поради намесата на Швеция в Тридесетгодишната война с императора този проект не се осъществил

Когато избухнала войната от 1644—1669 г. между Венеция и Османската империя за остров Крит, която имала променлив за двете страни успех и била съпътствана от очевидното отслабване на османските сили, надеждите на българите да се сдобият със свобода отново възкръснали. Те решили да въстанат. Всъщност, продължила дейността по подготовката на въстанието, която започнала активно още от 1630 г. И този път, след оценката на реалните възможности за успех, надделяло схващането, че без помощ отвън не би могло да се разчита на положителни резултати. Начело на организаторите на въстанието застанал отново Петър Богдан и някои други чипровски първенци. Този път се забелязва още по-голямо сближаване и засилване на съвместната дейност на православни и католически дейци в името на голямата цел — освобождението на България. Постигнато било споразумение за обща акция и да се търси помощта на влашкия воевода Матей Басараб, на когото предложили да помогне на въстаналите българи, като му обещали, ако въстанието успее, да го изберат за „владетел на Изтока”. Било поставено условие влашката войска да не разрушава българските селища, а след успеха на въстанието влашкият княз да „държи почит на инициаторите и водителите на народното движение”.

Матей Басараб обещал да изпрати 20 000 влашки войници при избухването на въстанието, но препоръчал да се потърси помощ от Полша и Венеция. Да изпълни тази мисия бил определен Петър Парчевич. Той и Петър Богдан станали признати ръководители на всички опити за организиране на българското освободително движение за цели три десетилетия.

Петър Парчевич и още един българин (предполага се, че е Франческо Соимирович) били приети радушно от полския крал през 1647 г. Те му разказали за „сълзите, риданията, волята и желанието на българския народ да се освободи” от робство. Владислав IV с готовност се съгласил да съдейства, но посъветвал българите да не отиват във Венеция, а да отнесат негово послание до влашкия княз с уверението, че ще се притече със своите войски на помощ на поробените християнски народи „на Изтока”.

Въодушевена, изпратена с обещания и подаръци, българската делегация се върнала през Влашко в Чипровци, посрещната с голяма радост от „заговорниците”.

Още повече, че с тях пристигнали и двама пратеници на Матей Басараб, за да видят с очите си всичко, сторено от водачите на освободителното движение в българските земи. Окрилени, мнозина въстанически ръководители били готови да вдигнат въстанието веднага, но Петър Богдан, който добре схващал, че обещанията още нищо не означават, ги възпрял. Налагало се обаче все повече убеждението, че Османската империя може да бъде победена, ако всички християнски сили се вдигнат срещу нея. Поради войната с Венеция за остров Крит империята изтеглила много свои войници от северните и северозападните български земи, които, по думите на Петър Богдан, останали „пусти и опразнени от турци”. Според Петър Парчевич българското население било изпълнено с необикновено въодушевление и храброст, докато сред турците владеело униние и те били загубили „предишната си дързост и надменност”. Дори се забелязвала явна уплаха у тях и те твърдели, че бил настъпил „краят на тяхното царство”. Той потвърждава, че в подготвяната освободителна акция участвали еднакво и католиците, и православните от Чипровската покрайнина и между тях „съществува пълно единство”.

Събитията съвсем не се развили според очакванията. На 20 март 1648 г. неочаквано починал полският крал. Наложило се да се изчака отново и подготовката за въстание да продължи при пълна конспирация.

Смъртта на Владислав IV успокоила османската власт, която дочула за предстоящата акция, но не и българите. Подготовката вече била напреднала и било трудно да се променя създадената до момента организация, да се сдържи възбудата и готовността на българите да въстанат веднага. Неопределеното изчакване обаче криело редица опасности — или да избухне преждевременно и неподготвено въстание, или ентусиазмът да угасне. Това наложило архиепископ Петър Богдан заедно с кнеза на Чипровци Франческо Марканич и други български първенци — православни и католици, в края на 1649 г. да се срещнат с влашкия княз в неговата столица Търговище. Като обсъдили създалото се положение, те решили да молят за помощ Полша, Австрийската империя и Венеция. Като пратеник бил определен Петър Парчевич, който се намирал в Молдова. Той трябвало да носи три писма — от Петър Богдан, от чипровския кнез Франческо Марканич и от „народите на България” (всъщност от чипровските първенци). От писмото на Фр. Марканич от 18 декември 1649 г. (с тази дата са и другите две писма) става ясно, че той трябвало да замине с П. Парчевич (чийто родственик бил) за Венеция, за да запознае дожа на републиката с истинското положение в поробена България, тъй като познавал много добре „местата и времената, силите и настроението...”, но едно по-продължително негово отсъствие щяло да породи съмнение у турците. В писмото на чипровските първенци се казва, че българите „с бели бради, с побелели глави, прегърбени от тиранията, с чезнещи сили” се обръщат „за помощ към владетелите на света... да изгонят тиранина от Изтока”. А Петър Богдан като потвърждавал неотдавнашните приготовления на българите за въстание срещу османските поробители, както и готовността и на другите народи „от Изтокът” да се вдигнат на борба, напомнял и за няколкото български молби за съдействие и помощ, отправени до западните страни. И накрая още веднъж подчертавал: „Сега е време, сега е денят на изкуплението... (к. м.,”

В същото писмо се предлагали инициативи, свързани с военни акции или само с военни маневри, които да отвлекат вниманието на османските войски и да се създаде обърканост и уплаха в Цариград.

В края на 1649 г. при невероятно трудни условия Петър Парчевич пристигнал във Варшава и се представил на новия полски крал Ян Казимир . Наистина Полша изказала готовност да предприеме военни действия срещу турците и потвърдила дадените от предишния крал обещания на българите. Но още от 1646 г. тя водела преговори и с Русия за евентуален съюз и съвместни военни акции срещу Татарското ханство и Османската империя. Полша искала да се създаде голям европейски антиосмански съюз, в който да се включат и Австрийската империя и Венеция. Оттук Парчевич заминал за Виена, където обаче не се съгласили да участват в подобна коалиция в момента против османците .

Петър Парчевич пристигнал във Венеция и на 7 юли бил изслушан лично от дожа на републиката. След твърде официалния отговор се наложило българският пратеник да изложи два дни по-късно по-подробно своята мисия. Той разпалено уверявал, че Османската империя е уязвима: „Нека пресветлата република не вярва, че султанът е така мощен, както се смята от мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубите на хора както по суша. така и по море от шест години насам... никога не е имало по-удобно време той (Изтокът — б. а..) да бъде освободен, както сега.”

Въпреки това отговорът на венецианците, адресиран до кнеза на Чипровци Франческо Марканич. титулувай от тях като „управител на България”, бил неопределен: „Нашето състрадание съвсем не е по-малко в сравнение с желанието да ги видим (християнските народи в Османската империя — б. а.. П. Ч.) възвърнати в предишната им свобода и освен това ние възхваляваме тяхните благородни мисли (намеренията им за въстание — б. а.. П. Ч.). Така, за да улесним изпълнението на това дело. ние ще бъдем готови да задържаме и отклоняваме турските военни сили в тази война, която те несправедливо ни натрапиха. Извън това ние ще направим отделни постъпки също и пред другите владетели, за да съдействат за общата кауза с усърдие в така достойното начинание.”

След явния неуспех на мисията си Петър Парчевич се отправил към Рим за среща с папа Инокентий Х. Между другото той информирал папата, че при една нова война на европейските страни с османците в България може да бъде събрана една войска, т. е. въстанически сили от 20 000 души. Тази цифра ни дава възможност да се ориентираме в организацията на подготовката за въстание, очевидно поставена на широки основи, с привличането и на православни българи. При това, както правилно отбелязва Б. Димитров, и в Чипровското въстание от 1688 г. участват приблизително толкова хора . По това време (1650) в Италия се намирал и Петър Богдан. Той се срещнал с Петър Парчевич в гр. Анкона, за да се информират взаимно за хода на преговорите с различните държави. Посещението на архиепископа в Италия не било разгласено, за да се запази тайната на неговата дейност като един от ръководителите на подготвяното българско въстание. Той останал тук до пролетта на 1651 г. След това посетил Германия, Унгария, Трансилвания и Влашко, все със същата цел — да търси помощ за българското освободително движение от владетелите на европейските християнски страни.

От подробното изложение на Парчевич пред венецианския сенат се вижда, че още през 1644—1647 г. ръководителите на българите католици били изработили подробен план за освобождението на „християнския Изток” от османската робия, в който се предвиждало щом свободните европейски държави, които също били заинтересувани от изтласкването на турците вън от Европа, им обявят война, българското население „да се разбунтува” срещу поробителите и да ускори поражението им .

Съществуването на такъв план се потвърждава и от една релация на архиепископ Петър Богдан до Конгрегацията, открита наскоро от Б. Димитров. В нея има интересни сведения за зараждането и първите етапи на осъществяването на плана за освобождението на България, замислен от чипровските католически първенци. Петър Богдан известява, че бил във влашката столица Търговище при Матей Басараб още в края на 1644 г. За тази тайна среща и за водените преговори той, въпреки че е бил длъжен да стори това, не известил своевременно папския двор.

Изглежда именно тогава е било решено как да се организират и координират действията на българи и власи срещу Османската империя и се потвърдила необходимостта от осигуряване на помощ от Полша и Венеция. Особено от Венеция, която вече воювала с османците. Б. Димитров съобщава, че в документ от Марко Бандулович се споменава за посещение на Петър Парчевич в Полша още през 1645 г., а пратеничеството му в 1649 г. се смята за второ негово пътуване до полската столица. Какво е направил при първата си мисия, засега е неизвестно. Макар и бавно, очевидно е по-нататъшното развитие на идеите на Петър Богдан за координиране на действията на всички противници на Османската империя, за да се постигне успех. От 1644 до 1650 г. Петър Богдан, признат ръководител на бъдещото въстание, извършил огромна подготвителна работа около организирането му. Той искал да привлече не само българите католици, които били незначителна част от българското население, но и различни слоеве от народа. Вероятно е разчитал и на местните кнезове, свещениците, учителите, монасите от манастирите, капитаните на чипровските и други търговци във Влашко и в Османската империя, занаятчиите и т. н.

Важно било да се спечелят за идеята хора с авторитет сред масите, които да ги поведат след себе си в решителния момент. Доказано е, че най-видните дейци на града и покрайнината през XVII в. били все представители на родовете Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи, Марканичи, Соимировичи и др. и заемали високи постове в католическата йерархия на Балканите . В тази насока е интересно и добре мотивираното становище на Стр. Димитров за родствена връзка между фамилиите Парчевичи, Пеячевичи, Черкичи, Томянини, чийто общ корен са Кнежевичите. Представители на тези родове се обединявали в борбата за освобождението на България .

През 1650 г. станало ясно, че е невъзможно да се обяви въстанието в този момент. И най-вече поради нежеланието на Полша, Венеция и Австрийската империя веднага и решително да подкрепят българите.

Този неуспех обаче не обезкуражил чипровските дейци, не отслабил решимостта им да поведат българския народ на борба за освобождение, макар и по-късно. Напротив, освободителното движение още повече се разширило, като обхванало нови райони от поробена България.

Петър Богдан продължил да търси съмишленици и съюзници в подкрепа на подхванатото дело. Така например през 1655 г. той имал среща със сръбския православен патриарх Гавраил, вероятно по църковни въпроси, и успял да го спечели за идеята да се подготви едно общо въстание на християните на Балканския полуостров против османския гнет. Изглежда, че със същата цел Петър Богдан се срещнал и с представителя на гръцката православна църква — софийския митрополит Милетий. През същата година, сигурно по донос на същия митрополит, той бил арестуван два пъти от османската власт, и то лично по нареждане на софийския паша. Обяснимо е поведението на митрополита грък в София, който проповядвал линията на Гръцката патриаршия в Цариград за противопоставяне на католицизма и на неговите представители в България. Петър Богдан бил обвинен в държавна измяна (неговата антиосманска дейност станала известна) и го грозяло тежко наказание. Той успял да се освободи след много пререкания и щедри откупи

През 1656 г. във влашката столица Търговище се състояло (пак тайно) голямо съвещание, в което участвали търновският православен митрополит Кирил, сръбският патриарх Гавраил, софийският католически архиепископ Петър Богдан, Петър Парчевич, влашкият княз Константин Басараб, молдовският княз Георги Стефан и „други лица”.

На съвещанието било взето решение да се организира (още повече, че през същата година в Родопите избухнали български бунтове) общо въстание, в което да участват всички християнски народи на Балканите. На помощ трябвало да се притекат веднага войски от Влашко и Молдова. Обаче било поставено едно условие — непременно да се потърси помощта на Австрийската империя, която да подкрепи с военна сила християнското въстание. С тази посредническа мисия бил натоварен проявилият се като опитен дипломат вече няколко пъти Петър Парчевич. Освен това той заемал важно място в католическата църковна йерархия — след смъртта на Марко Бандулович през 1656 г. Парчевич бил назначен за глава на Марцианополската архиепископия, в която влизала и Молдова . Към императорския двор във Виена била отправена молба да предприеме военни действия срещу турските сили в земите на Унгария и Хърватско, които поради войната с Венеция за Крит там били малобройни. През това време всички християнски народи на Балканите щели да се вдигнат на въстание.

Но и сега правителството на Австрийската империя започнало да убеждава Петър Парчевич, че „било необходимо преди всичко да бъдат възстановени мирът и единството между християнските владетели” и едва тогава да се подеме задружна и решителна борба против Портата. През 1656 г. било сключено съглашение между руския цар Алексей Михайлович (баща на Петър Велики) и молдовския княз Георги Стефан, което поставяло Молдова под руско покровителство — „поданство”. Това било знак, че Русия се обръща с лице към Балканите и би могла да се намеси в полза на християните срещу Османската империя. След 3—4-месечно очакване на отговор от хабсбургския двор — а той изчаквал резултатите от развитието на отношенията между Полша, Русия и Украйна, на Петър Парчевич била възложена нова дипломатическа задача. Неговата посредническа мисия била да привлече Полша, Русия, Украйна, като и Долнодунавските княжества към Австрийската империя за създаване на обща християнска коалиция срещу османската държава.

При изпълнението на тази мисия Петър Парчевич се разболял тежко, а през 1661 г. Конгрегацията му отнела и длъжността марцианополски архиепископ, тъй като изоставил пряката си работа. В България вече не можел да се върне — бил твърде известен на османската власт с дейността си срещу нея. Едва през 1668 г. той бил определен за „апостолически викарий и администратор” на католиците в Молдова, но пак бил гледан с недоверие от папския двор.

Междувременно съгласуваното преди години решение за въстание на всички балкански християни станало практически неосъществимо. Все пак Петър Богдан настоявал Парчевич да продължи своята дипломатическа дейност в тази насока. В писма до Парчевич от ноември 1658 г. Франческо Марканич и Петър Богдан му съобщили, че българският народ отново е решил „да въстане против турската тирания и да отхвърли плачевното робство”, и че с труд задържали населението да не нападне турския управител в Чипровци. Те настоявали П. Парчевич да иска подкрепа от Виена. Дали той е предприел нещо в тази насока, не е известно.

Всъщност приготовленията за въстание, особено в Чипровския край, не преставали. За да предотврати всякакви бунтове, властта взела предохранителни мерки и през 1658 г. изпратила в Чипровския край войскови части. В Цариград вече узнали за преговорите на българите с другите държави, както и за подготвяното от чипровските дейци въстание. Затова османците засилили произвола над българското население в Чипровско. То се спасило от разорение благодарение на много парични подкупи и след застьпничеството на валиде ханъм — владетелка на чипровския хас. Ала и това не попречило на подготовката за въстание в Северна и Северозападна България ].

Все пак наложило се въстанието да се отсрочи за по-добри времена. Международната политическа обстановка не благоприятствала успешното реализиране на конкретни действия, особено на военни акции, против Османската империя. Критската война завършила с неуспех за Венеция.

През 1672 г. най-сетне избухнала Полско-турската война. Многобройни османски войски се отправили на север, като сеели разруха и смърт в българските и влашките земи, през които преминавали. Предишните главни инициатори за въстание от Чипровци се раздвижили отново. Те заедно с князете на Влашко и Молдова възложили на Петър Парчевич да отиде във Варшава, Виена и Венеция и да ги склони да дадат своята подкрепа за благородното дело. В писмото на чипровчани до Венецианската република, подписано от Петър Богдан на 15 март 1673 г., се подчертавало, че сега повече откогато и да било друг път „българският народ стои твърдо на старото си желание да се освободи от турците”, за което моли християнските владетели да се притекат на помощ, каквато са обещали долнодунавските князе. Надеждата на българите за скорошно освобождение нараснала и от известието за голямата победа на войските на полския крал Ян Собиески над османските армии при Хотин. Поради това Петър Парчевич още по-настоятелно молел Австрийската империя и Венеция бързо да помогнат с пари и войски на поляците, за да изтласкат османците на юг от Дунав и така да стане възможно освобождението на българите и другите християнски народи на Балканите.

По същото време, на 15 март 1673 г., чипровският първенец Иван Стефанов пристигнал при папа Климент Х с прошение, подписано от него и от други лица, с молба да съдейства на българите и на Долнодунавските княжества (Влашко и Молдова) в борбата против османското владичество. В прошението, открито от Й. Списаревска в архивите на Ватикана ], се рисува картината на тежкото положение на поробените българи и огромното им желание и готовност да се бият за своята свобода: „Ние, източните народи, вече 6 пъти, съобразно с времето и удобния случай, който ни се представяше, с преданост изявявахме пред императора (австрийския — б. а., и пред другите християнски владетели нашите стремежи, нашата воля и благородна решимост да видим отново възвърната прежната си свобода (к. м.,. И понастоящем като преценихме и ясно съзряхме един [отреден ни] от небето божествен случай, който така очевидно ни се разкри и ни призова, че [тази свобода] никога вече няма да се спечели, ако той се пропусне, като и самите турци и варварите ни хулят в лицето за нашата боязън, за нашата подлост и нашето равнодушие, [понеже] и те (христянските владетели — б. а., също желаят с оглед на своите постоянни военни действия да се съюзят с нас във вреда на неприятелят ни. [Сега] за последен път изпращаме [тази молба] на споменатите владетели и на Вас, Ваше Светейшество папа Клементе, като всички горещо Ви умоляваме да ни улесните в изпълнението на едно тъй благородно начинание ”

Приемливо е предположението на Й. Списаревски, че това прошение е в тясна връзка с мисията на Петър Парчевич по същото време пред европейските държави, за да ги спечели за каузата на българското освобождение. А и някои военни победи на Османската империя, разорението на Влашко и Молдова, враждебността на османците към Полша, Австрийската империя, Венеция, Ватикана и др. показвали, че интересите на поробените българи се доближавали до тези на свободните европейски страни.

В тази насока били и препоръките, дадени на Петър Парчевич на 28 и 29 март 1673 г. от молдовския княз Стефан Петрашко и от неговия генерал Георги Хабашеску, както и от Петър Богдан, съдържащи се и в писмото му до европейските владетели от 15 март 1673 г.

Ала и този път не се образувала желаната мощна коалиция, която наистина би могла да нанесе необходимия решителен удар на османските сили. Петър Парчевич, съсипан, изнурен от толкова усилия, неприятности с папския двор и др., се разболял и починал в Рим на 23 юли 1674 г. През септември същата година умрял и Петър Богдан. Почти месец преди него склопил завинаги очи никополският епископ Филип Станиславов.

Малко преди смъртта си Петър Богдан организирал в Чипровци нов събор на българските католически дейци, чиято цел била да се обсъди международното положение и ходът на Полско-турската война и да се активизират ръководителите на отдавна зреещото българско въстание при вероятна окончателна победа на поляците .

Смъртта на тримата видни дейци била тежка загуба не само за българите католици, но и за целия български народ, защото те посветили живота и дейността си на просвещението и освобождението му. Те оставили на следовниците си своята решителност да се борят докрай за освобождението на България.

Извършеното от Петър Богдан и от още цяла плеяда български патриоти изиграло огромна роля за поддържането на народностния дух и на готовността за битки с оръжие в ръка в името на свободата.

Когато през 1683 г. Османската империя обявила война на Австрийската империя и нейните съюзници и великият везир Кара Мустафа паша обсадил Виена на 14 юли същата година, станало това, за което българите отдавна мечтаели. На 12 септември 1683 г., край Виена бил нанесен решителен удар на османските сили. Този ден бележи началото на отстъплението на османците от Централна Европа. Отново възкръснали надеждите на българите от Чипровско и цялата страна за скорошно освобождение. Още повече, че през пролетта на 1684 г. най-сетне бил сключен и дългоочакваният антиосмански съюз между Австрийската империя, Полша и Венеция, за който ратували десетилетия наред Петър Богдан, Петър Парчевич и техните съратници. Вярата в скорошното освобождение се засилила, когато през 1686 г. и Русия се присъединила към този съюз и заедно с Полша нападнали кримските татари, верни османски съюзници. Над Османската империя наистина надвиснали буреносни облаци. Този път съюзниците сами потърсили помощта на българите и ги подтиквали да въстанат в тила на османските войски. Но сега координацията между българските дейци от различните краища на страната не могла да се осъществи толкова бързо, както било по времето на архиепископ Петър Богдан. Когато той бил начело на освободителното движение и с голям такт и решителност полагал усилия за обединяването на българите от различните слоеве и вероизповедания в името на голямата цел, нещата вървели по-другояче. Ала и сега не били малко българите, готови да се борят за освобождението на поробеното си отечество. Резултат от тази дълбока убеденост били Търновското въстание от 1686 г., антиосмански въоръжени действия на българите в Североизточна България и др.

Но трябвало да се изчака най-благоприятният момент за обявяването на общобългарското народно въстание. По преценка на чипровските дейци този момент настъпил след превземането на Белград от императорските войски на 6 септември 1688 г. Българите очаквали, че само за няколко дни или седмици тези войски ще достигнат и София, ще навлязат още по-навътре и скоро ще настъпи краят на османското владичество в родната земя.

Така след шестдесетилетна продължителна подготовка, след като в редиците на готовите да въстанат българи преминали няколко поколения, настанал решителният час. В Чипровския край през 1688 г. избухнало едно от най-големите български въстания против османското робство през средновековието.

[Parabellum]

ГРАНИЦИ (ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ) НА ВЪСТАНИЕТО

Поради наличието на сведения от съвременници и участници в Чипровското въстание никога не е имало съмнение, че негов център били Чипровци и близките села Железна, Копиловци и Клисура. Имената на тези селища, разрушени до основи след въстанието, най-често срещаме и в списъците на успелите да се спасят българи, които намерили завинаги убежище във Влашко, Хърватско, Унгария, Австрийската империя и другаде. Това е потвърдено неведнъж в проучванията, свързани с въстанието, особено в трудовете на известните учени Л. Милетич, Й. Захариев, Ив. Дуйчев и др.

Приемаме основателния извод на проф. С. Дамянов, че в „Чипровското въстание са взели участие не само жителите на Чипровци и на трите села — Копиловци, Клисура и Железна, но и хиляди българи от много села в Берковско, Кутловишко (дн. Михайловградско) и Ломско ], както и от Видинско, Белоградчишко, Пиротско и други райони.

Не е възможно да се определи точно районът на въстанието. Но редица новооткрити документи (макар че не са много) ни дават основание да причислим още селища към него. Сведения за това ни дават и легендите и издирванията, свързани с топонимията в Михайловградско. Така например според едно предание жителите на с. Белимел (на левия бряг на р. Огоста) са участвали в Чипровското въстание ], а след разгрома му се заселили в Бесарабия. Селото било възстановено четиридесет години след това събитие. Според друго предание сегашните жители на с. Белимел са потомци на избягалите от опожареното по време на въстанието с. Клисура до Чипровци. Във въстанието участвали и жителите на селата Винище, Габровница, Сотучино, Лопушна (дн. Георги Дамяново), Горна Лука, Дива Слатина, Влашко село, Кутловица (дн. Михайловград), Равна Челюстница, Чемиш, Бистрилица , Горни Лом, Долни Лом, Върбово, Чупрене, Главановци, Стакевци. Едно село с неизвестно име, което се намирало между днешните села Каменна Рикса и Винище, в местността Селището, било унищожено след въстанието заради участието си в него .

Според писателя Антон Страшимиров, изучавал някога този край, и гр. Белоградчик бил разрушен и изгорен след събитието, а оцелелите му жители се заселили в с. Нови хан (дн. в Югославия) .

Логично е да се допусне, че във въстанието са участвали и жители на Митровци, Превала, Сръбляница и др., намиращи се близо до неговия център Чипровци.

През средновековието и по времето на османското владичество много трайни били връзките на Чипровци и с българските селища западно от Стара планина — Пирот и околните села. Вероятно не само търговски, но и други връзки свързвали Чипровци с Пирот и с българското население в неговата област, където също се сеели бунтовни семена. Чипровчанинът Александър Плочин съобщава, че по време на въстанието в Чипровци са били събрани и сигурно са участвали в него българите от Берковско, Пиротско, Зайчарско, Видинско [148]. Не е случайно и укриването на част от спасилите се след въстанието чипровчани именно в Пиротско .

Един султански ферман от 1700 г. за заселването в Чипровци и в други селища от покрайнината на повече от 1200 маджарски наемници (предвождани от граф Текели) също доказва факта, че Чипровското въстание не е било дело само на най-често споменаваните Чипровци, Копиловци, Клисура, Железна, но и на много други селища с българско население в днешна Северозападна България и Пиротско. Във фермана се споменават като вече запустели „поради настъплението на кяфирите (въстаналите българи — б. а.,” и села във Видинско — например с. Мирковци (записано в османските регистри като с. Мирла) около р. Тимок при крепостта Кладово и с. Словик (с неустановено местоположение). В Пи-ротско се сочи с. Рахово (дн. с. Ореовица, северно от Пирот), а в Берковско — селата Слявник и Браговорли (също с неизвестно местоположение) [150]. Според проф. С. Дамянов във фермана се цитират и селата Прогорелец, Медковец, Сливовик в Ломско . Потвърждава се участието във въстанието и на българското население от „цялата Кутловишка кааза” (след Освобождението — Кутловишка околия, дн. част от Михайловградска област — б. а.,.

Не е случайно, че „част от въстаниците след въстанието се скитали в долината на р. Тимок”, за което съобщава Д. Цухлев. Това потвърждава сведенията, че районът на Чипровското въстание е обхващал и Пиротско и Зайчарско. Много български мъже от Видин, където имало силен турски гарнизон през цялото средновековие и не можело да се обяви въстание, „тайно избягали от града и се присъединили към Чипровската дружина, за да се борят за свободата” .

Георги Пеячевич, един от военните ръководители на Чипровското въстание, споменава, че във въстанието участвали „200 български воеводи, които със своите чети са стояли при Видин и пр”. Това означава, че тогава или е имало 200 въстанически чети, или българи от 200 селища, което съвпада и с твърдението на австрийския историк Н. Шмит, че въстанието през 1688 г. е обхванало „цяла Западна България” [154]. Н. Шмит съобщава още, че при разгрома на въстаническия лагер в местността Жеравица при Кутловица загиналите въстаници били няколко хиляди души. Това известие също доказва, че въстаническото движение в Северозападна и Западна България през 1688 г. е получило широк размах. Още повече, че на път за Чипровци през лятото на същата година, присъединилите се вече към австрийските войски въстанически дружини на Георги Пеячевич и Богдан Маринов освободили и вдигнали на въстание българското население и в Моравско. А когато дружините им минали р. Морава и наближили Пирот, цяла Северозападна България начело с Чипровци въстанала ].

Става ясно, че всъщност въстанието е било подготвено на широка основа и наистина е обхванало цяла Северозападна България, като достигнало и райони близо до София.

Георги Бранкович, сръбски въстанически ръководител, покровителстван от хабсбургския двор, съобщава в едно изложение, че още през лятото на 1688 г. сред въстаническите сили на сърбите и българите имало и много българи от областите Тракия и Македония, т. е. от всички краища на страната ни. А районът на Оршова във Влашко, където тези сили разбили и прогонили османските войски с активното участие на дружината на Пеячевич, придобил важно значение. За известно време той се превърнал в притегателен център за онези българи, които нямали търпение да дочакат австрийските войски, а избягали в освободените от тях сръбски и влашки територии и се присъединили към формиращите се български въстанически чети. От Брашов тези българи без колебание се включили в битките с поробителите .


УЧАСТИЕ НА БЪЛГАРИТЕ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ ВЪВ ВЪСТАНИЕТО

Само в няколко от селищата, взели активно участие във въстанието — Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура, е имало българи католици, които били твърде малко. Въстаниците от останалите селища били православни българи.

Вярно е, че ръководителите на подготвящото се въстание са били предимно католически дейци, но преди всичко — българи патриоти, хора с горещи сърца и непоклатима вяра в своя народ. Благодарение на високата си духовна и политическа култура, на организаторските си способности, както и на връзките си с римската църква и с правителствата на много свободни европейски държави те тласнали решително напред освободителното народно дело. Те се издигнали над официалните догми на католическата църква, които нямали нищо общо с традициите и народностната психология, с вековните стремежи на българския народ. Дълбокото убеждение, че освобождението на България е дело на всички българи, независимо от религиозната им принадлежност, е плод на реализма, проявен при осъществяването на голямата цел. Ето защо, както се вижда и от редица документи, чипровските католически ръководители през всички периоди на своята народополезна дейност, включително и по време на въстанието, са търсили подкрепата на православните българи.

Проф. Л. Милетич подчертава , че политическата агитация на католическото духовенство у нас, неговата пропаганда, учебно-просветната дейност събудили народностното съзнание на българите и тази агитация в положителен смисъл е „засегнала част от българското православно население в Западна България” (к. м.,, когато е била поставена в услуга на освободителното движение. „Според всички съвременни известия във въстанието взели участие мнозина православни българи от Чипровския край. За някакво отмятане на православните в последната решителна минута няма доказателства. Напротив, те изпълнили дълга си... и понесли всички горчиви сетнини на бунта...” Чипровчанинът Антон Стефанов, никополски католически епископ по това време, разказва, че чипровските католици въстанали против поробителите, „като се надявали и на помощта на православните българи”. А това означава, че предварително е имало някакво споразумение помежду им.

На 4 юни 1688 г. влашкият княз Шербан Кантакузин и гръцкият патриарх Дионисий в Цариград отправили послание до руския император Петър I по архимандрит Исай (пристигнал в Москва едва през септември с. г. — б. а., . В посланието се казвало, че ако Русия обяви война на Османската империя и нападне крепостта Буджак, тогава българи, сърби и др. християни ще въстанат и русите лесно ще стигнат до Цариград. „Всички сърби, българи (католици и православни — б. а.. . ще се вдигнат на оръжие и на немците не ще помагат.” Последният израз говори за възможността за предварително споразумение на ръководни дейци на балканските християнски народи и влашкия княз да търсят и предпочетат подкрепата на православна Русия пред тази на католическата Австрийска империя. Изглежда, че въпреки големите надежди за помощ от империята, на която много разчитали българските католически дейци, те имали и сериозни опасения, които се оказали основателни.

След като австрийските войски наближили българските земи, те не предприели нищо по-съществено, за да помогнат на въстаниците, независимо от предварителните обещания.

За съвместното участие на православни и католически българи във въстанието пише и въстаникът Никола Станиславов, брат на Иван и Михаил Станиславови. Той съобщава, че „много хиляди... и католици, и православни българи” от Северозападна България вдигнали оръжие срещу османците. Подкрепяме твърдението на проф. М. Йонов, че „в Чипровското въстание са били въвлечени широките маси на българското православно селячество. Участието на православните българи от католическите (Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура — б. а., селища и други села от Северозападна България показва, че дейността на българските католици в това отношение не е била съвсем безрезултатна”

Независимо от ръководната дейност на много българи католици в подготовката и провеждането на въстанието, ще бъде погрешно да се говори за него като за резултат от католическата пропаганда. Вярно е, че в ръководното ядро на въстанието са участвали най-вече католически духовници и дейци. Но това не променя с нищо факта, че Чипровското въстание било замислено и подготвяно дълго време като българска, а не като католическа проява. Защото народното единство в името на свободата и самостоятелната държава през тези времена е било главното за българите, а не религиозните им различия.

[Parabellum]

РАЗВОЙ НА ВЪСТАНИЕТО

Данните за времетраенето на въстанието са оскъдни. От едно писмо на софийския архиепископ Стефан Кнежевич, поел ръководството на Българската кустодия и подготовката за въстанието след смъртта на Петър Богдан, писано на 10 февруари 1688 г., научаваме, че „тук (в Чипровци — б. а., всичко било готово за въстание още от началото на тая година” само се чакало да се даде „известен знак” за обявяването му.

Към пролетта на 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич започнали да се създават въстанически чети. Две от тях — под командването на самия Пеячевич и на Богдан Маринов, напуснали Чипровци, за да се присъединят като самостоятелни военни единици към императорските войски.

Смятаме, че създаването на двете въстанически чипровски чети (или дружини) означава начало на въстанието, въпреки че то не било официално прокламирано. Това не станало, за да не бъдат привлечени към Чипровско преждевременно османски военни сили, които бързо биха се справили с въстаниците, ако не им се притекат на помощ отвън. Щом чипровчани и другите българи от покрайнината грабнали оръжие и, организирани в чети, излезли от родния си град, фактически въстанието било обявено.

Един открит наскоро от Й. Списаревска документ в архива на Конгрегацията във Ватикана — релация, написана от архиепископ Стефан Кнежевич на 22 октомври 1688 г., хвърля нова светлина за това кога и как е завършило въстанието. Оказва се, че архиепископът е бил в родния си град Чипровци по време на събитието.

Става ясно, че Чипровското въстание завършило не през септември, както се твърдеше досега, а през октомври същата година. Това още веднъж потвърждава, че въстанието е траяло продължително време — от март до октомври 1688 г.

Новост е съобщението на Стефан Кнежевич, че войските на софийския бейлербей на 18—19 октомври изненадващо нападнали Чипровци и го превзели с щурм. Тогава те пленили над 2000 души чипровчани и жители на околните села, а 3000 бегълци, водени от самия Стефан Кнежевич и охранявани от въстанически чети, които не са били в града по време на нападението, преминали през Дунав на 22 октомври 1688 г.

Не са малко и сведенията за продължаване на бойните действия и след потушаването му между разпръснати в планината и на други места въстанически чети.

Както отбелязва и проф. С. Дамянов, вече е време да се ревизира споделяното досега схващане за краткотрайността на Чипровското въстание.

За военните действия по време на въстанието най-малко се знае. Поради откъслечността и противоречивостта на съществуващите сведения историците и военните специалисти досега рядко са се занимавали с разглеждането на този въпрос. Тъй като не е изследвана цялата документация за войната между Австрийската и Османската империя от 1683— 1699 г. и специално за периода 1688—1689 г., много неща са неизвестни и до днес. Малко се знае за походите на австрийската армия на сръбска, влашка и българска територия; за хода на военните действия на тази армия, а и на османските войски по време на въстанието; къде са се водили боеве; какви са били силите на противника и на въстаниците; как са били въоръжени и т. н. Сигурно е обаче, че въстанието не е започнало и завършило само с една единствена битка в местността Жеравица край Кутловица, в която въстаниците претърпели жестоко поражение, както е писано неведнъж.

След разгрома на въстанието българското население в Северозападна България не се примирило, а останало враждебно настроено към османската власт. Изглежда в планината останали въстанически сили. Затова в Чипровци били оставени „на гарнизон” наемниците на граф Текели, многобройни османски военни части, за изхранването на които османската държава поискала от своя васал влашкия воевода Константин Бранкован да изпрати през 1689 г. 600 вола и 300 крави.
Трудно е да се определи какви османски сили е трябвало да се противопоставят на въстаниците. Изглежда отначало Портата е разчитала на свои редовни части от 3—4000 войника, подпомогнати от също толкова маджарски наемници, както и на местните отряди от мюсюлманско население.

Не е изяснена напълно и организацията на въстаниците. Мнозина съвременници и участници в събитието говорят за чети и дружини начело с предводители — „капитани” и знаменосци .

Сражавайки се няколко пъти с османски части, чипровските чети, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, достигнали вече освободените области Бачка и Банат и се поставили на разположение на австрийското командване. През юни и юли те вече действали с успех срещу османската армия. Силната крепост Оршова и други селища във Влашко, опорни точки на османската отбрана, били овладени с пристъп след ожесточени боеве благодарение на смелостта на чипровските чети, особено на тази на Георги Пеячевич, прераснала в конна дружина.

В писмо от август 1688 г. до австрийския император Леополд I, архиепископ Стефан Кнежевич помолил за помощ. Разбирайки невъзможността въстаниците сами да удържат напора на османските войски, императорът наредил на генерал Капрара да „побърза да помогне на българите”. Тази негова заповед потвърждава, че българите вече били въстанали през лятото на 1688 г., но не могли сами да се противопоставят на османския военен натиск. По нареждане на австрийското императорско командване на помощ веднага бил изпратен генерал Хайслер с 6 полка редовна войска, подсилена с артилерия, която трябвало бързо да премине р. Морава и да заеме позиция близо до България. Авангардна роля била отредена на конните дружини, предвождани от Георги Пеячевич и от унгарския съюзник на Хабсбургите Владислав Чаки и на четата на Богдан Маринов. След приближаването им към българските земи към тях се присъединили още осем въстанически чети — четири от Чипровци и толкова от Копиловци . Във всяко въстаническо селище били организирани по една или повече чети в зависимост от броя на боеспособното население. Затова не е изключено те действително да са били 200, както споменава Георги Пеячевич. Ако всяка чета е наброявала средно по 100 души, въстаниците действително са били около 20 000.

Създаването на още въстанически чети доказва, че през септември 1688 г. въстанието в Чипровци и Северозападна България вече било в разгара си. Въстаниците заели възлови места около Чипровци и други селища в покрайнината.

Не са известни стратегическите планове на генерал Хайслер, но изглежда съгласувано с висшето командване е било взето решение част от присъединилите се към императорските войски български сили да се отправят към крепостта Жеравица при Кутловица. Целта вероятно е била тук да се присъединят към тях и въстаниците от селищата в поречието на р. Огоста и от равнината. Архиепископ Стефан Кнежевич съобщава във вече споменатата релация до Ватикана на 22 октомври 1688 г. за трагичния край на въстанието не край Кутловица, а в самото Чипровци.

И все пак, макар и да няма документално потвърждение, честото твърдение в историческата ни литература, че при Жеравица е имало битка, изглежда не е лишено от основание. Възможно е на това място да е станал наистина бой между въстаниците и поробителите, който да е направил впечатление на съвременниците, за да се споменава неведнъж. Но точно кога се е разиграло сражението и как е завършило то не е съвсем ясно. Правдоподобно е становището на Б. Чолпанов, че боят при Кутловица е предшестван от редица сблъсквания на въстаническите сили с османските войски и маджарите на граф Текели . Бихме добавили, че този бой не само е бил предшестван, но и продължен с нови схватки на въстаниците с османските войски.

Кутловица, тогава укрепено средище, населено главно с турци, било завзето от въстаническите сили след ожесточен бой. За това съобщава и проф. Л. Милетич, като цитира сведения от съвременници на събитието: „И той, българският народ, който се вдигна от четирите споменати града: Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура, нападна града Кутловица, от гдето прогони неприятелите, след като изби мнозина от тях.

Малко проучен е въпросът за въоръжението на въстаниците. Според Б. Чолпанов чипровските конници, освен саби и пики имали и мускети (вид старовремски пушки). Но като се има предвид необходимостта от непрекъснатото им зареждане, и то по време на движение, резултатите от мускетния огън не ще да са били много ефикасни. Въстаниците не разполагали с артилерия, макар че австрийската армия имала такава и можела да ги подкрепи с оръдия, обслужвани от нейни артилеристи. Що се отнася до селските въстанически отряди, дори и някои от тях да са притежавали мускети, или „дубровнишки пищови”, за каквито се споменава, ще бъдем по-близо до истината, ако приемем, че те били въоръжени със саморъчно изготвено оръжие за близък бой: дълги ножове и кинжали, саби, ятагани и коси. Съществува легенда, че в местността Ковачев рът до Чипровци някога е имало много ковачници, които по време на въстанието работели денонощно. В тях непрекъснато се изковавали саби и мечове и с такива (а и с мускети) бил въоръжен и отрядът от „сто рудари” от Чипровци, проявил се при отбраната на града и в битката при Жеравица. Хр. Дерменджиев, специалист по старинно оръжие, не изключва и употребата на лъкове и стрели, копия и боздугани, тъй като модерното за тези времена оръжие било недостатъчно.

Данните за военното ръководство на въстанието са в една или друга степен противоречиви.

Ив. Георгиев обръща внимание, че въстанието се активизирало особено след завземането на Белград от австрийските войски на 6 септември 1688 г. Тогава Георги Пеячевич, който вече бил с дружината си в редовете на австрийската армия, изпратил своя другар Иван Станиславов от Чипровци със задача да тръгне из селата в равнината и да призовава към бунт цялото българско население. След завръщането си в родния град Станиславов веднага разпратил куриери „по околните села”. Командването на въстаническите сили в Чипровци било поето от Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, а Иван Станиславов станал техен знаменосец [166]. Споменава се, че ръководител на четата на рударите от Чипровци бил Лука Андреин (някъде отбелязван като Андрейнин, Андренин), а големите въстанически чети от околните села били предвождани от братята Иван и Михаил Станиславови, начело на четите от Копиловци били Кръсто Нешев Кислин и Мито Попов ]. Друг автор отбелязва, че в сражението при Жеравица, където били избити „няколко хиляди въстаници”, главен въстанически ръководител бил Георги Пеячевич ].

Изглежда, че Георги Пеячевич наистина е бил главният военен ръководител на въстаниците, след като именно той, начело на своята дрружина, е организирал щурма на заеманата от турците крепост Оршова във Влашко и я овладял. Освен това Пеячевич вече участвал и в други сражения и битки с османските войски и бил придобил известен военен опит и командирски качества. Австрийският историк Н. Шмит подчертава, че въстаническата войска на българите нанесла няколко „поражения” на граф Текели, участвал в потушаването на въстанието. Георги Пеячевич останал в паметта на народа като признат военен водач с името „Георги Чипровчанина”, за което се говори и в една народна песен от с. Стакевци, Белоградчишко, записана през 1893 г.]

Когато се изяснява въпросът за военните действия на въстаниците по време на Чипровското въстание, той непременно трябва да се свърже с хода на войната между Австрийската и Османската империя. Вече споменахме, че въстаниците трябвало да се съсредоточат най-напред край Кутловица съгласно плановете на императорското военно командване. Вероятно по предварителна уговорка целта на въстаническите сили била да се прогонят османските войски от целия район около Видин, който бил главната и най-силна крепост в Северозападна България, сериозна пречка за бързото напредване на австрийската армия. Тази крепост била превзета от императорските войски едва през есента на 1689 г., защото преди това зад Балкана бездействали главните им сили, а и тези, определени да помогнат на въстаниците. Не е случайно, че и от Видин през 1688 г. излезли въстаници начело с известния капитан Хорват от Видин, за когото се споменава, че бил в авангарда на императорските войски и през 1690 г. Макар че не успели да превземат Видин, каквато очевидно е била целта им, те можели да блокират крепостта и евентуално да създадат фронт срещу тукашните османски войски и срещу ония, които ще се опитат да им се притекат на помощ.

Но тази цел не могла да бъде реализирана не само поради несъгласуваността между ръководството на въстаническите сили и на австрийската армия, но и поради колебливостта и липсата на оперативност на императорското военно командване. Тогава османският съюзник граф Текели бил много по-слаб от въстаниците, дълго време не смеел да влезе в открито сражение с тях, а само ги безпокоял с набезите си, но в повечето случаи неговите отряди търпели поражения. И вместо да стоят на едно място и да изчакват напредването на австрийската армия, въстаническите сили трябвало настойчиво да преследват и да отблъснат противника далече от този район. А през това време османското командване успяло да си осигури превъзходството над въстаниците. Според много автори занемаряването на дисциплината, известна дезорганизация и липса на бдителност, също допринесли за неуспеха на въстанието.

Основната причина за разгрома на Чипровското въстание били стратегическите и тактическите грешки на австрийското командване, което не насочило решително и навреме въстаническите сили на българите към Видин и към други османски крепости, а ги оставило да бездействат.

Под натиска на превъзхождащия ги по численост и въоръжение неприятел, след сраженията при Кутловица и другаде, въстаниците се оттеглили към планината. Те се укрепили в Чипровци, като се надявали да задържат врага до идването на императорските войски. Упорита битка се завързала в теснината около с. Клисура, близо до Чипровци. Както преди няколко десетилетия татарските орди не били допуснати в Чипровци, така и сега въстаниците се опитали да спрат османско-маджарските сили по-далече от града. Но врагът все пак успял да надделее и се озовал пред Чипровци, където боевете продължили по-дълго, до 18—19 октомври 1688 г. Защото въстаниците се сражавали упорито, още повече, че ръководителите Иван и Михаил Станиславови и други дейци предварително взели мерки за укрепяването на града, който според Н. Шмит „за всеки случай бил снабден с всичко потребно да издържи неприятелска обсада”. В защитата на Чипровци взело участие и цялото местно население — мало и голямо, жени и мъже, рудари и селяни, занаятчии и търговци, но то било принудено да отстъпи пред много по-силния неприятел.

Къде другаде, освен при Кутловица, Клисура и Чипровци, са се водили боеве по време на въстанието, днес е малко известно. Едно предание разказва, че при с. Челюстница станало едно „отчаяно сражение”, в което конете „газили кръв до колене”.

Но и след загубването на Чипровци като център и опора на въстанието, след разгромяването на въстаническите сили, борбата срещу омразния поробител не престанала. Доста въстаници, макар и с вече оредели и преустроени чети, се прехвърлили из балканските усои и на други места, където продължавали стълкновенията си с османски и маджарски части до края на 1688 г., а и през следващата 1689 г. Укрилите се чипровски въстаници станали основното ядро на многобройната чета на българския православен свещеник — войвода, известен като Черноречкия или Тимошкия поп, която действала по тези места и през 1690 г. с над 100 „хайдути”, както и в околностите на Видин, Кутловица, Берковица и Ломско, т. е. в районите на Чипровското въстание. Със своите набези тази чета няколко години смущавала поробителите. Османската власт се принудила да възложи задачата за унищожаването на четата на коменданта на Одринската крепост Реджеб.

Но четата отново се изплъзнала и през Дунава се озовала във Влашко.

И след Чипровското въстание в Северозападна България, особено в крайдунавската област — Видин, Лом и Оряхово, не престанала въоръжената съпротива на българите срещу османците, макар и тя да била последица, а в известна степен и продължение на самото въстание

Граф Лудвиг Баденски, главнокомандващ австрийските войски на Балканите, съобщава на своя император през 1689 г. за части от чипровски въстаници и че е възложил командването на Белоградчик на българина „капитан Стефан Продан[ов]”, който „през миналата зима (на 1688/1689 г. — б. а., славно се отбранявал от тукашните позиции”. Този български предводител предложил на австрийците да се бие на тяхна страна заедно със своите „хиляди хусари (конници — б. а., и хайдути”. А през следващата 1690 г., по донесение на генерал Ветерани, капитан Хорват от Видин завзел отново Чипровци и нападнал Берковица. Във връзка с това генералът молел императора да му даде още 12 000 войника, защото „посредством близкото и неочаквано (за османците — б. а., въстание на всички народи (българите — б. а.,), а също благодарение плодородието и изобилието на страната с продоволствие, ще стигна до Цариград и ще изгоня турците през морето на Азия” .

През 1688—1690 г. както в Северозападна България, така и на други места в страната ни, се забелязва преплитане и сливане на въстаническото с хайдушкото движение, участие във военните действия срещу османските войски на въстаници и хайдути, самостоятелно или като части от австрийската императорска армия, навлязла в нашите земи.


РАЗГРОМ НА ВЪСТАНИЕТО

Разказите на съвременници и очевидци за потушаването на Чипровското въстание са покъртителни документи за изстъпленията на озлобените османски войски и на техните маджарски наемници над беззащитното българско население, което не успяло да избяга и да се спаси. Най-характерен е случаят с Чипровци, където бил и центърът на въстанието.

Релацията на Стефан Кнежевич е „изпълнена с ужаса на преживяното” и той „пръв дава потресаващи сведения за безмилостното смазване на Чипровското въстание, за пълното разорение на цветущия български градец” заедно със съседните му села — Копиловци, Железна, Клисура. Духовният водач на българите католици съобщава във Ватикана „за кървава сеч, в която загинало [в Чипровци и околните села] цялото мъжко население заедно със старците, за злочестата съдба на малките деца и младежи, отвлечени в робство”. Описаното от него потвърждава не само преданията за трагедията на Чипровци, но и разказите на много оцелели въстаници и съвременници на събитието

Релацията на Стефан Кнежевич била докладвана на Висшия католически съвет в Рим в съкратен вид едва през 1689 г.

„Архиепископът на София в България описва окаяното положение на своя диоцез през миналата [1688] година, когато турците, подозирайки, че християните биха могли да се обединят с успешно напредващата императорска (австрийска — б. а., войска, която се приближавала към тази [Българската] провинция, наредили:

Първо. Да бъдат посочени всички християни от римо [католическото] вероизповедание както следва, а именно: всички мъже, както старите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до шестнадесетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите жени, а старите [жени] също да бъдат убити.

Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъдат сринати до основи и изравнени със земята, което е било изпълнено.

Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци — резиденцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура, където от децата и жените били заробени повече от 2000 души извън избитите.

Останалата [част] от тези християни на брой 3000 души [били принудени] непредвидено да изоставят всички свои имущества, за да спасят живота си и след като преминали Дунава, намерили убежище във Влахия, където [сега] живеят в крайна немотия и измират от глад...

... С тях се намират и отците от провинцията България, които били техни енорийски свещеници в родината им...

... Лишени от средства за препитание, молят за подкрепа...

... Сам Стефан Кнежевич при това внезапно връхлитане [на турците] бог го удостоил с милостта си, за да може да избяга и, пътувайки цяла една нощ, [да спаси живота си] като прекоси... Дунава, но останал без дрехи, без епископските си одежди и пр. — оплячкосани...

... После [Стефан Кнежевич] се извинява, че пише объркано, тъй като е извън себе си поради своите сегашни терзания и казва, че щом като бъде осведомен за [католическото} население от Пловдив, което е подвластно на неговата администрация и за [тамошните] мисионери дали са живи или мъртви, ще даде отчет на Свещената конгрегация.”

На довереника на султана Мустафа Кюпрюлю, назначен за велик везир през 1689 г., и това се сторило недостатъчно. Той побързал да издаде веднага потресаваща заповед до всички османски власти и мюсюлмани: отсега нататък „гдето се срещне чипровчанин, същият да бъде убиван или отвличан в робство”.

В „Хрониката” на някогашната Българска католическа провинция, съхранявана допреди няколко десетилетия в Банат, е останало, съставено по разкази на очевидци, следното описание на погрома в Чипровци и околните селища, което потвърждава изложението на Стефан Кнежевич от 22 октомври 1688 г.:

„И така турците, идвайки в четирите католически града, т. е. в Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура, излели целия си бяс върху невъоръжените и от страх вцепенени българи и с нечувано зверство, не прощавайки ни на пол, ни на възраст, посекли голяма част от тях, възпрепятствани да избягат, а част отвлекли в непосилно робство. Гореказаните градове с храмовете и манастирите превърнали в пепелища и каквото ценно останало с повторни набези и плячкосвания отнели, разрушили и унищожили... Майките не се тревожели за пропадащото им ценно облекло, злато и сребро и други украшения, а се хвърляли да изтръгнат децата си от ноктите на турците... Немощни и почтени старци и старици, неиздържащи на бягство от страх и слабост, падали под вражия меч... Много мъже поели из горите, скитали насам-натам...”

Освен че ограбили чипровчанина Георги Лукеркиеркич, османците отвлекли жена му и тримата му невръстни синове. Юношата Андрей Антонов Радибратов, изгубил родителите си във въстанието, разказва за „плачевна погибел и разорение на града Чипровци и други селища”. „След като сториха тези жестокости [турците] тръгнаха из другите съседни области, търсейки деца на някой католик или да ги избият, както направиха с техните родители, или насила да ги потурчат...” На свещеника Антонио от с. Копиловци заробили майка му, тримата му братя и двама племеника. Но за тях се намерил добър човек — „търговец схизматик (православен — б. а.,, който откупил близките му и ги освободил от робство. Но те пак били принудени да ходят [да скитат], просейки на-същия си хляб, за да живеят” ].

Проф. К. Телбизов, потомък на избягали в Банат след въстанието чипровски българи, смята, че тогава са били избити и откарани в робство (особено жени и момичета) не по-малко от 4000 католици и православни само от Чипровската покрайнина, като много хора се укривали в горите, а после потърсили убежище и в по-далечни краища . Проф. Л. Милетич цитира никополския епископ Антон Стефанов, който получил сведения наскоро след събитието и твърди, че в споменатите четири селища били изклани около 1000 души, отвлечените в робство жени и деца били около 800, а спасилите се с бягство — около 2000, между които и 300—400 мъже, въстаници ]. Но след като вече разполагаме с документа на Стефан Кнежевич, участник във въстанието, написан само няколко дни след разгрома му, приемаме съобщените в него цифри като най-достоверни. Той не сочи колко са загиналите, но те не ще да са били по-малко от 1000, както съобщава епископ Антон Стефанов. А при наличието на заповедта на османската власт — да бъдат избити всички в Чипровската покрайнина, стари и млади, без децата до шестнадесетгодишна възраст и младите жени, дори е напълно възможно да са били повече.

Пострадали и мнозина от ръководителите на въстанието, както и членове на техните семейства. Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, бил убит. От семействата на Иван и Михаил Станиславови били отвлечени в робство 5 жени и 8 деца.

Градът бил ограбен, разрушен и опожарен. Погубена била и богатата библиотека, за което споменават с тъга всички съвременници и летописци.

Запустели местните рудници. След потушаването на въстанието били затворени и мините „Плакалница” и „Медна планина” в землището на с. Очин дол и на с. Згориград, Врачанско. За да не се оказва помощ на скитащите из балкана въстанически чети, Портата наредила цялото население от планинските селища, включително и работниците от съществуващите там мини, да слезе в равнината

[Parabellum]

От останалите около 600 живи въстаници, по сведения на предводителя им Георги Пеячевич, се организирала бойна охрана за оцелелите чипровчани, които (както пише Стефан Кнежевич) успели да се прехвърлят във Влашко. Тази бойна група се присъединила след това към императорските войски, командвани от Лудвиг Баденски, с които продължила да воюва срещу османците през 1689 г. и през следващите години. По това време в австрийската армия постъпили и стотици българи доброволци, които били винаги в предните редици на сраженията с омразния враг. Документирано е, че по-късно само в частите на принц Евгений Савойски е имало 3 български кавалерийски дружини, без да се броят онези, които се числели към други императорски войскови части ].

Освен най-голямата група бежанци, успяла да премине Дунав след разгрома на въстанието, се спасили и други чипровчани. Много семейства от Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура поели по планинските пътеки към вътрешността на България или към западните български земи и Сърбия. След дълги скитания някои от тях се укрили в различни селища, а други попаднали в османски плен. След години тези, които успели да се прехвърлят през Дунава, намерили своите сънародници в Банат и Седмиградско. Други се спасили от робство като избягали в затънтени далечни краища и там опазили българското си име. Така например писателят Антон Страшимиров изказва предположение, че прочутите Робови от гр. Елена, дали известни възрожденски културно-просветни дейци, са потомци на заловени по време на Чипровското въстание българи, избягали после от плен .

За кои селища в страната имаме сведения, че там се заселили групи от-участващите в Чипровското въстание българи?

Преди стотина години историкът Г. Димитров пропътувал почти цялата страна и се добрал до сведения, че жителите на пловдивските села Секирово, Долно Ботево и Дуванлии, някогашни павликяни, приели след въстанието избягали семейства чак от Чипровско. Той изказва предположение, че заселените през тези времена българи в селата Миромир (дн. квартал на гр. Хисаря), Житница и Дуванлии, за които^се говорело, че са дошли „из околностите на София още след падането на българското царство” нямат нищо шопско и е възможно също да са от Чипровско .

Голяма група бежанци от Чипровската покрайнина се заселила сред гористите места между устието на Лом и Дунав, в местността, известна сега като Войводина бахча. Тук имало и семейства от Копиловци, които толкова осиромашели, че жителите от околните села ги нарекли „голинците”. Оттам дошло и името на създаденото тук ново село — Голинци (дн. Младеново, сега квартал на гр. Лом) .

Част от жителите на опожарената след въстанието Клисура след време се установили в Белимел. Избягали българи от Винище, а и от Чипровци, се заселили във Видин, Враца, в с. Медковец, Ломско, в т. нар. Войнишка махала. И сега се знае, че Пандурите (фамилия в Медковец) са потомци на чипровски бежанци. Далечен прадядо на воеводата Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. Замфир, Ломско) бил Тодор Терзията от Чипровци, укрил се след въстанието в същото село [182]. Чипровчани се заселили и в с. Голямо Малово, около Драгоман (дн. в Софийска област) . Още преди да бъде опожарено селото им, населението на Горна Лука, намиращо се близо до Чипровци, успяло да избяга в с. Велика Луканя, Пиротско, откъдето се завърнало едва след 70—80 години вече ново поколение. Жителите на с. Чемиш (на 20 км от Кутловица) след опожаряването му се заселили в с. Мали Чемиш, а по-късно в с. Клисура. За част от българите от Копиловци има сведения, че достигнали чак до с. Кипилово, Еленско. Други от тях се установили в с. Вълчедръм, Ломско, а трети — във Влашко.

Някои копиловчани се спасили като избягали през малкия балкански проход Збег, между двата върха — Копрен и Трите чуки [184]. Жителите на Железна достигнали Тетевенския балкан и се приютили в с. Малка Желязна, Ловешко (за тях проф. А. Иширков смятал, че били саксонски рудари от чипровското село Железна) [185]. Други от тях стигнали до селата Асеново, Никополско, и Бърдарски геран, Белослатинско, а трети се установили временно в с. Топли дол, Пиротско, и към 1710 г. първи се завърнали в родния край. По сведения на К. Иречек отпреди повече от 100 години, махалата Руховци в Еленско била заселена първоначално от бежанци от Чипровци. Родови и селищни предания за изчезналата махала Гадевци в Троянско насочват към преселници бегълци след въстанието. В своята книга „Град Троян през 19. век” учителят Васил Илиев споменава за преселването в Троянско на „романизовани българи” — явно чипровчани. Има сериозни предположения, че немалко пленени българи от Чипровци и околните селища след въстанието създали свои колонии около Котел и Елена . Избягалите от с. Челюстница в с. Топли дол, Пиротско, се завърнали по-късно в родното си място, вероятно към 1710 г.

Според Д. Маринов с. Ковачица, Ломско, някога се наричало и Чипровци, за да не се забрави откъде са дошли голяма част от жителите му. Допреди 100 години местният диалект бил същият като на чипровчани и се предполага, че и тук се били укрили забягнали чипровски българи ]. Проф. С. Дамянов уточнява, че много от бившите чипровски въстаници и семействата им се приютили в гористата крайдунавска местност Странете, недалече от сегашното с. Долно Линево, и създали ново село, което нарекли Чипровец. Същото село по-късно се преместило по-далеч от Дунав, около днешното с. Ковачица. Съществуват данни за заселването на бежанци от въстаналите селища и на други места — в Ломско, Видинско и др. Всички по-сетнешни събития в Западна България могат да се разберат само като се вземе предвид участието на редица села в Берковско, Кутловско и Ломско във въстанието. Примерът на чипровчани намерил дълбок отзвук в цялата българска земя. Затова и неслучайно именно тук през следващото десетилетие се разгоряла с небивала сила борбата срещу османското иго, подчертава проф. С. Дамянов. Още на следващата година, окуражени от поражението на османските войски край Ниш през септември 1689 г., редица села в Пиротско, Берковско и Видинско, независимо от още пресния спомен за жестокото потушаване на Чипровското въстание, отново се вдигнали на оръжие .

Вече споменахме, че основното ядро на многобройната чета на Черноречкия поп било от укрили се по горите чипровски въстаници. Те не пожелали да се заселят другаде, а предпочели да продължат борбата. Сред четниците се споменават имена на въстаници и от селата Праужда, Вълчедръм, Лешовец (вече изчезнало) и др.

След потушаването на въстанието голяма група бежанци, потомци на някогашните преселници в Копиловци, се отправила на юг към родните си места около Албания. За това узнаваме от хрониката на черквата в Бешенов в областта Банат, по-късно един от центровете на българските преселници бежанци. „И така, обърнати в бягство, малцина българи, след много премеждия по пътя, от който били измъчвани, и след като техните старейшини се приютили в Албания, останалите пристигнали във Влашко...” По-нататъшната им съдба е неизвестна.

Антон Страшимиров съобщава, че някои чипровчани след въстанието се укрили в старинното село Златарица, Великотърновско, което съвпада и с родовото предание за възрожденската фамилия Радославови. Някога в този край и навред, където се чувало, че някоя река влачи златоносен пясък, се появявали чипровчани с корита за промиването му. Есенно време, за да не връщат обратно своите корита, те ги оставяли на съхранение в най-близките до подобни рекички селища. След въстанието някои от тези чипровски златотърсачи се сетили, че ще могат да се укрият при вече спечелените приятели в Златарица. След много премеждия те се добрали дотам и до съседното село Тантури (дн. Родина, Ловешка област), където се установили завинаги

Най-многочислената група бегълци — около 3000 души — след чипровския погром, както вече посочихме, се насочила към Влашко.

Бягството на толкова много хора вкупом сигурно е било изпълнено с много премеждия и драматизъм. В споменатата хроника на черквата в Бешенов се разказва следното: „Българите, които се спасили, не са имали време да се събират. А една от групите, придвижвайки се по трудни пътища и планински теснини, дотолкова се объркала, че не могла да намери път за движение по-нататък, дори вечер се връщала там, откъдето сутрин потегляла. Така се мъчили две недели, при това изпълнени със страх да не ги стигне варварската жестокост и ги погуби. Освен това липсата на храна, гладът, жаждата, плачът на децата и лошото време правели невъзможно продължителното пребиваване на открито с всеки изминат ден... Стигнали брега на Дунава и се прехвърлили във Влашко...”

Още по-големи опасности дебнели бежанците, които не се решили да бягат през пущинаците, а се движели по обикновени междуселски пътища. Те се натъквали на скитащи османски разбойници и башибозушки орди, които ги ограбвали, избивали или отвличали в робство. Между убитите бил и чипровският провинциален викарий на Българската католическа провинция Радоич.

Жестоки към въстаниците били и маджарските наемници на граф Текели. Те също преследвали под дърво и камък българите, измъчвали ги. Така бил убит още един виден католически духовник от Чипровци — Петър Данчин, а друг — Йероним Марчич, бил тежко ранен и едва се спасил. По-късно той се добрал до Полша, където останал завинаги .

Като се прехвърлили във Влашко много бежански семейства тръгнали след присъединилите се към австрийската армия въстанически чети. Най-напред те се установили в градовете Нови Сад, Петроварадин, Осиек и другаде в Южна Унгария, както и в селища, които сега са в северозападните области на Югославия. Изглежда, че тази чипровска група бежанци била значителна, защото повече от мъжете останали в императорската армия като доброволци до завършването на войната през 1699 г. Много от тях участвали непрекъснато във войната на Австрийската с Османската империя, а след това били включени в граничните гарнизони около Карансебеш и по течението на р. Муреш. Според някои сведения в този район в армията на принц Евгений Савойски имало български кавалерийски дружини с 225 конника, а според други — войскова част от 528 войника българи и сърби. След сключването на Карловацкия мирен договор Карансебеш останал на територията на Османската империя и българските войници били изтеглени на север от него. Не след дълго ги заселили заедно със семействата им на границата на Австрийската империя с Влашко — от дясната страна на р. Муреш, източно от Арад (тогава неизвестна крепост), в селата Шолмош, Халмаг, Тотварадия и Десна ].

Сред избягалите след разгрома на Чипровското въстание в Карансебеш имало и няколко видни католически духовници, които се настанили в местния францискански манастир „Св. Мариам Нигран”. Тук бил например Марко Пеячевич, викарий на Българската католическа провинция. След османските нападения в този район през 1695 г. и след мирния договор от 1699 г. чипровчани избягали и оттук. И едва след Пожаревацкия мирен договор от 1718 г., когато Карансебеш отново бил включен в територията на Австрийската империя, те пак се върнали и съградили нова католическа черква .

Според документи от Виенския военен архив във въстаническо-бежанската група от Чипровци били и хората на капитан Богдан Маринов, който бил постъпил на австрийска служба още през 1686 г. По-късно Богдан Маринов бил произведен в чин полковник — вероятно първият българин с такъв чин в елитните армии. Интересно е, че мъжете от няколко чипровски рода — Качамагови. Пеячевичи, Черкини — ставали офицери в редовете на австрийската армия. Така например един Качамагов бил офицер във войната на Австрийската империя с Наполеон Бонапарт в края на XVIII в.

Сведенията за по-нататъшната съдба на няколкото български колонии в Южна Унгария, създадени от тази бежанска група, са твърде оскъдни. Намерилите убежище в района на Нови Сад и Петроварадин се претопили напълно сред местното хърватско и сръбско население. Заселените по границата на Австрийската империя с Влашко чипровчани били постепенно асимилирани от власите. По-продължително време, именно като българска, съществувала колонията на чипровчани в Осиек (сега в Хърватско), където се установили семействата на Георги Пеячевич, Черкини, Парчевичи и други фамилии. Те се претопили сред хърватите едва към края на XVIII в. Получили привилегии от хабсбургския императорски двор, някои бежанци чипровчани бързо се приспособили към висшето общество. Така например Георги Пеячевич бил удостоен с титлата барон, а през 1772 г. син или внук на брат му Марко — с графска титла. Така потомците на борбената чипровска фамилия Пеячевичи се превърнали в знатни представители на хърватската аристокрация . А граф Иван Пеячевич бил предпоследният бан (управител на голяма област) на Загреб ].

Друга голяма чипровска група отначало се разположила в тила на австрийските войски и при тяхното оттегляне през 1690 г. също потеглили на север. Тези българи заедно със сръбски бежанци, водени от техния патриарх Арсений Черноевич, се настанили в и около маджарските крепости Буда и Пеща на р. Дунав. Получили грамоти и привилегии от император Леополд I. те се проявили като добри занаятчии и търговци, каквито били и в родния си край. След като дошли още български бежанци в селцето Сент Ендре, близо до Буда и Пеща, била построена към края на XVII в. черквата, позната до днес като Кипровачка черква. Този факт навежда изследователите към извода, че вероятно по тези места се приютили повече православни българи — участници в Чипровското въстание .

С повече сведения историческата наука разполага за бежанците, които останали във Влашко. Те се разпръснали предимно из селищата на областта Олтения — Крайова, Римник, Къмпулунг, Брадичени, Търгу Жиу, Оланещи, Сутещи, Бранкован, Чутория, Тълпачещи и др. В някои от тях се заселили десетки български семейства бежанци — католици и православни от Чипровци, Копиловци и Железна, общо около 400. Най-голяма група се установила в Крайова . Повечето от споменатите селища били добре познати на чипровчани много десетилетия преди въстанието. В писмо на Петър Богдан от 23 юли 1639 г. се говори, че още тогава от Чипровци избягали мнозина със семействата си и се заселили във Влашко. В Къмпулунг през 1655 г. чипровчани имали своя отделна католическа черква и манастир. В този труден за българските бежанци момент воеводата Константин Бранкован наредил да им се даде убежище и потвърдил всички стари привилегии на чипровските търговци, дадени им от неговите предшественици. Във Влашко се приютили и немалко българи — павликяни и католици от Никополско и Свищовско, чието положение след въстанието много се влошило.

Значителна чипровска бежанска група се установила и във влашката столица Търговище, където още преди това имало стара саксонска католическа колония и францискански манастир. За известно време тук бил и архиепископ Стефан Кнежевич.

Ала премеждията на прокудените българи не свършили дотук. През януари 1689 г. бежанците, настанили се около Къмпулунг, били нападнати от татарски отряди (такива още върлували във Влашко като османски съюзници) и ограбени. Същото се случило и в Търговища, дори и със самия Стефан Кнежевич. Отец Гаврил Манчич от Чипровци бил пребит от бой и едва се спасил. Наложило се бедните несретници да бягат отново и да се спасяват на запад. При тежки зимни условия те преминали в Трансилвания, където с позволението на военния комендант генерал Ветерани се заселили в по главните търговски центрове на княжеството — Сибиу, Брашов, Медиаш, Алба Юлия. Най-многолюдна се оказала чипровската бежанска колония в Сибиу, където останал и софийският католически архиепископ и глава на Българската католическа провинция (включваща и Влашко) Стефан Кнежевич, както и други ръководни католически дейци от Чипровци .

Но и тук бежанците не намерили жадуваното спокойствие. Сега започнали да ги ограбват императорските войници. Освен това българите католици били ненавиждани от отдавна заселените тук немци и маджари — протестанти, които също ги преследвали.

През тези изгнанически години останалите във Влашко бежанци били в незавидно положение. Докато в Сибиу с чипровчани били архиепископ Стефан Кнежевич и помощниците му Марко Пеячевич, Гаврил Манчич и др., то във Влашко при българските бегълци не останал никой от по-видните духовници, за да им бъде опора пред местните власти.

След смъртта на Стефан Кнежевич през 1691 г. пред всички български бежанци католици се поставил остро въпросът за негов заместник. Дори бил свикан специален католически събор, за да се обсъди този въпрос. Но съборът отложил решаването му, защото „народът провизорно (временно — б. а., живее във Влашко и само чака първа сгода, щом се поуспокоят времената в полза на християнското дело, да се пресели негде на по-сигурно място” или да се върне в бащиния си край. Докато изчаквали във Влашко, където поддържали и известни връзки с княза, чийто съветник бил чипровчанинът Илия Матеянич, преселниците били във връзка и с императорския двор във Виена и с папския представител (нунций) там, които обсипвали с молби за помощ и закрила [203]. Поради несигурността на живота във васалното на османската държава княжество Влашко, в което винаги и безпрепятствено можели да навлизат османски и татарски войски, чипровските бежанци, особено католиците, отправяли поглед на запад. И най-сетне през 1700 г. австрийският император Леополд I дал на българите в Седмиградско грамота, с която ги приел официално под своя защита, като им дал и определени привилегии: да ползват дворни места в Алвинц, където да си построят жилища и да се заселят завинаги; да ползват безплатно пасбищата и горите около Алеинц, наравно с другите местни жители, но само за собствени нужди, не и за тьрговия; да изповядват католическата вяра и да издържат със свои средства черкви и свещеници; да се освобождават от някои общи и военни тегоби, като например да издържат стануващите в района им военни части и др.; да търгуват из цялата империя свободно; да имат право на общинско самоуправление и сами да решават кой и при какви условия може да постъпи в тяхната община.

Още през същата година в Алвинц са настанила голяма група бежанци. Едва се разрешили всички въпроси по заселването им на основата на императорската грамота и през 1703 г. избухнало маджарското въстание срещу владичеството на Хабсбургите, което опустошило много селища. Току-що установили се в Алвинц, българите трябвало отново да бягат и да изоставят построените си с голям труд и лишения домове. Част от тях се принудили — както се вижда и от едно писмо на чипровчанина Кръстьо Пейкич от 14 юни 1704 г. — отново да се върнат във Влашко.

През 1714 г. в селището Дева, южно от Алвинц, била създадена нова българска колония, на която император Карл IV дал специална грамота.

В Дева през 1716 г. се установили 50 чипровски семейства, между които и от фамилиите Бибич (сродна с тази на архиепископ Петър Богдан), Томянин, Петрандин, Пуенин, Франкович, Рогачкин, Бардичкин и др. Тъй като условията за живот не били добри, по-късно много от тях се преселили другаде, като оставили „къщите си празни” .

Други от приютилите се във Влашко чипровски бежанци постепенно се стабилизирали. Например в Крайова, само 10 години след въстанието, те издигнали манастир и черква, накупили лозя, гори и други имоти. Но след нахлуването на османските войски през 1737 г. били принудени да бягат, първо в Оршова, оттам в Белград и след това в Банат .

В Римник бежанците също построили манастир със свои и дадени от чипровчанина Петър Дуралин средства, а брат му Павел подарил воденица на новия манастир. Тук българите католици, ръководени от отец Антон Гунчич, също закрепнали. А заселниците в Брадичени съградили метоха „Св. св. апостоли Петър и Павел”. Но през 1737 г. и те били принудени да бягат и да се установят окончателно във Винга. Многобройна била чипровската колония и в Алба Юлия, където тя се обслужвала от манастира „Св. Иван Капистран”, а в неговата черква (изгоряла през 1853 г.) се съхранявала и прочутата „чудотворна икона” от Чипровци, донесена тук след въстанието .

Във Влашко продължавали съществуването си вече три десетилетия няколко колонии чипровски бежанци, особено в Крайова, Римник и Брадичени. Към 1720 г. тези българи настойчиво се обърнали с молба към австрийския император, под чиято власт били по това време тези краища, да им се дадат привилегии — в посочените три града да се обособят български общини; да им се осигурят места за построяване на отделни квартали, в които да живеят не само българи католици, но и православни; да имат право да строят черкви, училища, манастири и да имат свещеници, които да не се месят в светските им дела. И още нещо: всяка българска община ежегодно да си избира свой съдия и четирима съдебни заседатели, като един от тях може да бъде и православен, при условие, че не ще участва в обсъждането на религиозни въпроси. Това подкрепя факта, че православните българи вървели рамо до рамо със сънародниците си католици и след погрома на въстанието.

В същото изложение искането им за самоуправление отивало дотам, че те не желаели да бъдат подчинени нито на австрийската провинциална администрация, нито на военната, а да имат свое „камерално управление”. Настоявали за данъчни облекчения и т. н.

По това време подобни претенции за привилегии имали и българите павликяни, също избягали във Влашко след чипровското въстание. Някои от тях се настанили в селищата Окна, Каракал, Горгошил, Чернещ, а други в Крайова.

Едва през 1727 г. император Карл VI издал указ за създаване на автономни общини в Крайова, Римник и Брадичени. Между другото се предписвало всяка четвърта година да се допуска и избира за съдия (не само за съдебен заседател, както предлагали българите католици) православен българин, „ако народът намира някого между тях достоен за това звание”. Този факт още веднъж показва, че между бежанците е имало доста православни българи, и във Виена, като знаели за това, решили да вземат предвид и техните интереси. Специално за българите, настанени в Брадичени, проф. Л. Милетич предполага, че били главно от Копиловци, защото нарекли общината си „албанска”. Интересно е да се спомене, че на българските общини било разрешено да имат свои печати — гербове. Така например в Крайова те си избрали герб, на който бил изобразен лъв, а под краката му — слънце и звезда.

През 1725 г. за никополски католически епископ на българите павликяни, повечето от които избягали във Влашко, бил назначен Никола Станиславов от Чипровци, чиито братя били едни от ръководителите на въстанието. Поддържан от императорския двор и от чипровските българи, които по данни от същия период наброявали само в Крайова около 600 души, той подхванал пропаганда за преселването на територията на Австрийската империя на още българи павликяни от Никополската епископия. Въпреки трудностите от 1726 г, до 1730 г. над 300 павликянски семейства (около 2000 души) от селата Ореше, Белене, Трънчовица и др. се прехвърлили тайно във Влашко. Те се настанили временно в с. Излаз и в Крайова, а после и в Римник и Брадичени, като увеличили твърде много броя на българските преселници отвъд Дунава.

Очакванията на новите емигранти за по-добър живот, отколкото при османските поробители, не се сбъднали. Те нямали никакви привилегии, а и не били особено привързани към католицизма. Искали своя самостоятелна черква и свещеник в Крайова, отделно от тези на чипровчаните. След дълги пререкания през 1731 г. австрийските власти им разрешили да се заселят в с. Юрич. След тази година липсват сведения за съдбата им.

Избухналата през 1737 г. война между Австрийската и Османската империя породила нови надежди у българските изгнаници. Макар и вече възрастен, Михаил Станиславов — един от някогашните ръководители на въстанието, се заел да формира (със съгласието на Придворния военен съвет) българско народно опълчение от потомците на чипровските и на други бежанци, с което да воюва с османците и да вдигне ново въстание в България. Той успял да организира няколко български дружини, наброяващи „няколко хиляди души”. Всичко било готово, но под благовиден предлог Виенският двор осуетил тази благородна инициатива .

В края на октомври 1737 г. една османска армия успяла да изтласка противника от Влашко. На българите емигранти се наложило още веднъж да бягат с австрийските войски, като оставили всичките си имоти и покъщнина. Голи и боси, без покрив и подкрепа, бежанците се пръснали по горите в Седмиградско. В едно писмо до папата от 11 юли 1738 г. епископ Никола Станиславов му съобщава, че около 200 български семейства избягали в Седмиградско в началото на зимата и той лично ги заварил в края на същата зима в горите, все под открито небе, на студа; че тогава само от глад били измрели повече от 20 семейства и османците отново успели да заробят много бежанци, за откупуването на които били нужни средства.

Отново се разпилели българските бежанци. Във Влашко се завърнали около 70 семейства на православни българи. Останалите в Седмиградско над 100 български семейства продължили трудния си живот в Алвикц, Дева, Алба Юлия и Сибиу Същевременно те изпратили чипровчанина Александър Томянин да води преговори във Виена и да моли да им се определи ново място за заселване в Банат, където били вече настанени други българи павликяни. Последните се закрепили в Бешенов — селище по главния път към Сегедин, където очаквали завършването на войната.

През периода 1738—1741 г., след като били известно време в Алвинц, близо 5000 павликяни, чипровски и други българи се приютили в Банат — в Бешенов и Винга. Българи се настанили и в близките до Бешенов села Лаврин, Изгар, Физеш, където до края на XIX в. запазили българското си име и език. Много помагал на всички българи — католици и православни, епископ Никола Станиславов, който през 1741 г. бил назначен от хабсбургския двор за управител на комитата Чанад. А тук се намирали повечето от посочените селища на български бежанци.

От бежанците, достигнали до Седмиградско след 1737 г., 12 семейства се приютили в селата около Сибиу, Голям Чергед (дн. Голям Чергул), Малък Чергед (дн. Малък Чергул), Баумгартен (дн. Булгарт) и Райхсдорфен (дн. Рушиор). Техни потомци имало тук и в края на XIX в., когато вече останало само българското им име, а говорели на влашки език. Онези, които живеели в Малък Чергед, станали протестанти, а в Голям Чергед — униати. Но и след два века живот в чужбина потомците на чипровските бежанци пак се отличавали с фанатичната си привързаност към старите обичаи, гордеели се, че са българи .

През 1741 г. във Винга заедно с католиците дошли и много православни чипровски българи. В документ от 1743 г. се казва, че „по-голямата част от тия техни православни братя се отзовали след Белградския мир на поканата на влашкия воевода и се върнали назад във Влашко”. Но някои от тях все пак останали с католиците и с тях дошли в Банат. По всичко личи, че те не са били толкова много. В един опис от Винга от 1756 г. като „староверски” (православни) семейства в града са посочени само десетина.

Освен в Бешенов и Винга в края на XIX в. проф. Л. Милетич е издирил потомци на чипровските българи и на други бежанци след въстанието през 1688 г. в Банатска област и в селищата Нова Винга, Дента, Бренцье, Болгартелец, Могош, Канак, Лухачфалва, Кочохат, Регендорф, Иваново, Секлелкеве и Бока.

Според статистиката през 1900 г. в Банат имало 10 944 българи, през 1910 г. — 13 536 в 22 селища. Сочат се и други селища, населени частично с българи, които днес се намират на територията на Румъния, Унгария и Югославия. След Освобождението част от българите се завърнали от Банат и се настанили в селата Бърдарски геран, Белослатинско; Гостиля и Брегаре, Оряховско; Драгомирово, Свищовско; Асеново, Никополско и др. Според проф. К. Телбизов към 1930 г. в Банат (в румънското владение на тази област) е имало 12 000 българи, в югославската му част — 6000 българи, и в България се завърнали около 6000 души, всички потомци на бежанците от въстанието през 1688 г.

Между градовете и селата, в които се заселили бежанците от Чипровското въстание, а после и техните потомци, трябва да посочим и Темешвар (дн. Тимишоара). Тук българската бежанска колония през 1726 г. получила разрешение да търгува с Банат, но не успяла да изгради своя община в същия град. Активна била и българската колония в Сибиу, където видният чипровчанин отец Гаврил Манчич през 1696 г. успял да издейства от градските власти да се прекратят преследванията на българите изгнаници, на които отначало не се позволявало даже да пренощуват в града, а били задължени да стануват вън от него.

Установилите се в Алвинц през 1735 г. българи били повече от Копиловци, начело с известната фамилия Качамагови. Но тук имало и чипровчани — например вдовицата на Матей Кнежевич със сина си Антон . Преселниците в този град съхранили своето народностно съзнание. В едно изложение до австрийската императрица Мария Терезия от 1750 г., подписано от представителите им Франциск Прентич и Илия Каталенин, те пишат, че винаги са били верни „на унаследената си омраза към османския поробител”, че „нашите предци поискаха да отърсят от плещите си ярема на варварското робство” и „изоставиха в България дом и отечество, богатства и имоти, предпочитайки да бъдат изгнаници от бащината си земя, отколкото да робуват” .

Проф. К. Телбизов съобщава, че скоро след установяването на чипровските бежанци във Влашко, преследвани от османските войски и маджарските им наемници, както и от татарски орди, мнозина от тях били избити. Известна част от тях били отведени в робство отвъд Черно море, вероятно на Кримския полуостров, където било Татарското ханство. Понататъшната им съдба е неизвестна.

Има сведения, че в желанието си да се спасят и укрият по-далече от преследвачите, някои чипровски българи се добрали чак до Бесарабия [].

Много от бежанците, вероятно измежду православните българи, останали във Влашко докъм края на XVIII в., правили многократно постъпки пред османската власт да се завърнат в родния си край. В края на XVIII в. те получили такова разрешение, но при следните условия: някогашните въстаници и бежанци българи да се заселят не в балканските места (Чипровци, Железна, Копиловци и др.), а във Видинската и съседните на нея равнинни каази; те да не се бунтуват и да бъдат покорни и верни на османската държава — в противен случай ще бъдат безпощадно наказвани и изтребени; преселниците вече да не говорят български, а влашки език.

Завърналите се в отечеството били настанени около р. Дунав, в поречието на р. Тимок и на други места във Видинско — в селата Ново село, Кошава, Делейна, Брегово, Неговановци, Флорентия и др.

Още по-внимателни издирвания може би ще ни насочат към нови селища и краища, където преди 300 години са намерили убежище участниците в Чипровското въстание и техните семейства, в България и извън нейните граници. Защото такова масово бягство и разселване на българи, при това оставили трайни следи в много места, където се установявали, не е познато след потушаването на друго българско въстание по време на османското владичество.

Чипровци и други селища останали задълго обезлюдени след погрома на въстанието. Но родните места живеели в съзнанието на потомците на чипровските въстаници. Те носели в сърцата си неугасимия български дух, готовност да се борят както славните си предци за свободата на отечеството.

[Parabellum]

Този разказ няма да бъде пълен, ако не споменем и за онези чипровски и други български дейци, които подготвили въстанието и след разгрома му продължили да служат на отечеството и народа предано и всеотдайно.

За съжаление до нас не са достигнали подробни биографични и други сведения за повечето от тях. Но и това, което е известно, би могло да даде представа за дейността им, посветена на отечеството. А те наистина са били борци, просветители, въстанически ръководители, пламенни патриоти, радетели за свободна българска държава и народ. Образите на най-бележитите от тях се извисяват с мълчаливо величие, сурова непреклонност, жертвоготовност и целеустременост.

Трудно е да се даде точна оценка за приоритета на един или друг от тях. Защото невинаги могат да се премерят горещото родолюбие, действителният принос за осъществяването на голямата цел. Налице е един интересен факт — мнозина от чипровските дейци били свързани с родствени връзки, носели едно и също фамилно име. Ще разкажем за някои от тях по „фамилен” ред.

Единодушно е мнението, че над всички се откроява Петър Богдан Бакшев. Доскоро за него се знаеше сравнително малко, но който проследи продължителната, високоотговорна и целенасочена дейност на Петър Богдан Бакшев, както е сторил в книгата си за него Б. Димитров не може да не му отреди заслужено първенството измежду всички чипровски и други български дейци от онази славна епоха.

Той е роден през 1601 г. в Чипровци. Дали му името Богдан, а Петър го нарекли след постъпването му във Францисканския орден — може би по негова молба в чест на първия му учител и благодетел епископ Петър Солинат. Държал и на първото си име и затова почти винаги се подписвал Петър Богдан. Предполага се, че произхожда от семейство на търговец или занаятчия. Постъпил на учение и „послушничество” през 1612 г. във францисканския манастир в Чипровци и тъй като бил способен, епископ Петър Солинат го взел изцяло под свое покровителство. През 1618 г. го приели в редовете на монасите католици от ордена на францисканците, след това учил в католическото училище в Анкона, Италия, а през 1623—1627 г. в Клементинската колегия, по-висше духовно училище в Рим. След кратък престой в Чипровци епископ Илия Маринов отново изпратил Петър Богдан да учи в Италия — до 1630 г., когато окончателно се завърнал в родното си място. Владеел много езици: латински, италиански, гръцки, хърватски, сръбски, руски, влашки, турски. Отличавал се с голямата си любов към книгите и историята и разбирал изключителната важност и нужда от народна просвета, от добре уредени училища за българските деца.

На събора на Българската католическа кустодия през 1630 г. в Чипровци Петър Богдан бил избран за кустос. През тези години по негова инициатива започнала и подготовката за въстание. Все по това време се проявил и като книжовник — превел в Чипровци и отпечатал в Рим (1638) първата си книга. През 1637 г. бил назначен за помощник на епископ Илия Маринов, а след година — утвърден за галиполски епископ, въпреки че по това време около Мраморно море и на полуостров Галиполи не живеели никакви католици. На 17 юли 1641 г. заел мястото на починалия софийски католически епископ Илия Маринов. Едновременно с това той бил назначен и за апостолически викарий във Влашко и Молдова. Петър Богдан успял да издейства от Ватикана Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влашко и Молдова. Петър Богдан станал първият софийски католически архиепископ (1642). През същата година излязла от печат нова негова преводна книга — „Благосъкровище небесно” (разкази за живота на Мария Богородица).

Следващата стъпка, която предприел Петър Богдан, била да настоява за издигането на Българската кустодия в самостоятелна Българска католическа провинция. Папският двор във Ватикана обсъдил и това предложение и не след дълго го утвърдил.

За продължилата близо 45 години дейност на Петър Богдан, свързана с подготовката на Чипровското въстание, вече разказахме. Заедно с това той пишел и превеждал книги, някои от които останали в ръкопис. Но главните цели, които преследвал, си оставали подготовката на българско или балканско християнско въстание и осигуряването на помощ от свободните европейски страни. Петър Богдан искал да спечели всички сили, които биха помогнали да се разгроми Османската империя и да се изтласкат поробителите далеч от Балканите и Европа. На това посветил целия си живот — до последния миг през септември 1674 г. в Чипровци.

Заслугите на Петър Богдан за народностното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Особено за това, че успял да спечели много свои помощници и последователи за делото във всички краища на страната. Увлякъл ги със своите родолюбиви идеи и стремежи за свободна българска държава, със своя организаторски замах и кипяща енергия.

Андрей (Андреа) Богдан. Племенник на архиепископ Петър Богдан, роден също в Чипровци. На младини в продължение на шест години учил в католическия колеж в Лорето, след което бил изпратен като мисионер в Призрен. Известно време служел като свещеник в гр. Прищина. През 1650—1655 г. бил архиепископ на Охридската българска католическа архиепископия, а след това — на архиепископията в Скопие. През 1679 г. се разболял и се оттеглил от поста си. Починал през 1683 г. Като се има предвид дългогодишната служба на Андрей Богдан, изглежда, че е роден около 1615—1620 г. и бил архиепископ около четвърт век .

Трети архиепископ от рода на Бакшевите от Чипровци бил още един Петър Богдан, за когото в ръкописа си „История на Сърбия” Петър Богдан Бакшев пише, че е „негов племенник” и е учил в училището в Чипровци.

И вторият Петър Богдан бил също „учен” и най-напред го назначили за епископ на гр. Шкодра, Албания, където имало католици. През 1679 г. бил издигнат за архиепископ на Скопския диоцез. Той е автор на едно оригинално съчинение, написано стилно и с ерудиция едновременно на два езика — италиански и албански, отпечатано през 1685 г. в гр. Падуа, Италия. То било предназначено за католиците в Албания и се наричало „Описание на проповедниците на Христос, спасителят на света” [216]. Трябва да отбележим, че за това съчинение не е посочено, че е от български автор и липсва в обзорите за книги от чипровски автори или от Чипровската книжовна школа. Петър Богдан е бил скопски архиепископ през 1688— 1689 г., по времето на Чипровското въстание и на т. нар. Карпошово въстание в Македония. След 1689 г. следите му се губят, възможно е да е бил убит. Известен е и неговият племенник — Иван Богдан, католически мисионер в Скопския диоцез [217]. От същата фамилия през 1721 г. в Дева се среща името на Михаил Бакшев — съдия на българската бежанска община.

Друга голяма фигура от Чипровци в освободителното движение през XVII в. бил Петър Парчевич, католически църковен деец, блестящ дипломат, политик и оратор, един от най-образованите за онази епоха българи. Неговата дейност била преди всичко политическа. Той се нарежда сред първите представители на зараждащата се българска интелигенция преди няколко столетия ].

Роден е около 1612 г. в семейството на Михаил Парчев и вероятно след като учил в родния си град към 1623 г. заминал за Лорето, за да продължи в известния по онова време Илирийски колеж. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика.

Не е известно с какво се е занимавал Петър Парчевич през 1637—1643 г. Възможно е да е бил на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата при папския двор, защото през май 1643 г. архиепископ Петър Богдан отправил молба до нея да върне Парчевич в България, където имало нужда от свещеници. Той се завърнал, но стоял малко в Чипровци — от пролетта до есента на 1644 г., когато бил назначен за секретар на марцианополския архиепископ Марко Бандулович и трябвало да замине за Молдова, където се установил Бандулович, въпреки че седалището му било в Българско. От 1647 г. П. Парчевич започнал да изпълнява поверителни дипломатически поръчения, свързани със създаването на съюз на европейските държави срещу Османската империя. Дипломатическите му мисии се редували една след друга. Навсякъде с жар отстоявал каузата за освобождението на поробения български народ, за война с Османската империя и прогонването на войските й от Европа.

През 1654 г. Петър Парчевич бил назначен за апостолически викарий в Молдова, а от 1656 г. — за марцианополски архиепископ. Компрометиран пред султанския двор заради своята политическа и дипломатическа дейност, той прекарал в чужбина (главно във Влашко и Молдова) почти целия си живот, но не забравил поробените си братя и свидния роден край. И докато дипломатът Петър Парчевич бил поощряван и от австрийския император Фердинанд III, който през 1657 г. го удостоил с титла императорски съветник, римската църква не одобрявала неговата извънцърковна дейност и не била доволна от духовника Парчевич, тъй като той месеци и години бил далеч от архиепископията си. Дори през 1661 г. му било отнето архиепископството. Принудил се да приеме някаква дребна църковна служба в гр. Оломоуц до „реабилитирането” му през 1668 г. Но когато продължил политическата си дейност, отношенията му с папата пак се влошили и останали такива до смъртта му — починал в бедност и самота на 23 юли 1674 г. в Рим, без да дочака въстанието от 1688 г. и да се порадва на първите големи поражения на поробителите след създаването на антиосманския съюз между Полша, Австрийската империя, Венеция и Русия, за който той ратувал през целия си живот като български патриот, дипломат и далновиден политик.

Един от представителите на този род — Антон (Антоний) Парчевич, бил между градските първенци, членове на общинския съвет на Чипровци, през 1680 г., а вероятно и по време на самото въстание. Каква е била родствената му връзка с Петър Парчевич, не е известно, но се е проявил като известна личност и вървял по пътя на своя именит сродник Съществува мнение, че Парчевичи произхождат от по-стар „болярски” род — Кучевичи. Прадядото на Петър Парчевич имал четирима синове, които имали много потомци. А що се отнася до предположенията, че Парчевичи дошли от друго място, тъй като вероятно са били преследвани и намерили убежище в Чипровци — някога по-спокойно място, това засега не може да се потвърди или отрече
Много от роднините на Петър Парчевич след въстанието избягали след австрийските войски и се заселили в Хърватско и Словения. Изрично се споменават членовете на семейство Черкич-Парчевич. Един от тях, Фрейхер Черкич-Парчевич, бил офицер в австрийската армия, подполковник и командир на 53-ти Палфиерски полк и починал на 4 февруари 1795 г. в Осиек, Хърватско .

Друг бележит чипровски деец от XVII в., изявил се като един от непосредствените ръководители на въстанието, бил Георги Пеячевич, син на Матей Пеячевич. Техният род имал роднински връзки с този на Кнежевичите. Дори проф. Л. Милетич го нарича Георги Кнежевич Пеячевич и сочи, че е роден през 1655 г. и е починал на 18 март 1725 г. в гр. Буч (дн. Бач), Унгария. С какво се е занимавал преди въстанието не е известно. Георги Пеячевич се проявява главно като военен ръководител още от началото на 1688 г. до разгрома на въстанието, както и после в редовете на австрийската армия.

Командир на българската конна доброволческа (въстаническа) дружина, той я предвождал умело и храбро още „при завладяването на крепостта Оршова”. После бил начело на българските въстанически чети и дружини, с които първоначално заел Кутловица и победил в няколко сражения османците, татарите и маджарските наемници на граф Текели. След погрома на въстанието Георги Пеячевич успял да организира една силна българска дружина от около 600 души, с която охранявал оцелялото чипровско население при бягството му през Дунава във Влашко. Участвал в напредването на хабсбургските войски до Ниш, Пирот, Драгоман, близо до София и до разореното вече Чипровци. През тази и други войни Придворният военен съвет му възлагал поръчения, изпълнението на които изисквало голяма смелост, хладнокръвие и съобразителност. Заедно със своите братя Никола (роден около 1650 г., известно време кнез на Чипровци), Иван и Марко той се поставил изцяло на разположение на хабсбургския двор. Служил като военен директор на пощата в градовете Бая, Чаталя и Егреш, където по същото време е бил театърът на военните действия. Изпълнявал куриерски задачи за предаването на важни военни разпореждания, както например при сражението за гр. Сента на 11 септември 1697 г. През 1708 г., макар и вече възрастен, пътувал тайно до Цариград като императорски куриер. За заслугите на Пеячевич и на братята му към Австрийската империя император Карл VI през 1712 г. ги удостоил с благородническата титла барон. Самият Пеячевич представил доказателства, че неговото семейство наистина било „благородно” и от „старо време”.

Дълго време Георги Пеячевич бил заместник-губернатор на Бачкия комитат в Унгария. Починал на 70 години, уважаван и почитан като храбър и корав българин.

Неговият баща, Матей Пеячевич, също бил един от ръководителите (според някои сведения — пръв) на въстанието. Той загинал при отбраната на родния си град. Братът на Георги — Марко Пеячевич, забогатял през войните, купил имения в селищата Верьоце, Рума, Рестфалу и др. в Южна Унгария, както и в Нашица и Подгорац в Словения, които оставил на своя син Йосиф Пеячевич, почетен с графска титла през 1772 г. От потомците на другия брат Никола произхожда видният католически духовник, философ, професор по богословие и писател Яков (Якоб) Пеячевич, роден в Чипровци около 1676 г. Отначало учил в колежа в Лорето, а през 1706 г. постъпил в ордена на йезуитите. До 1721 г. останал в Хърватско и Унгария — в градовете Будим-Ерлау и Тирлау, а също и в Загреб, където бил преподавател в университета по философия. Завърнал се в Лорето като главен изповедник на „илирийския народ” (славяните католици в Босна, Дубровник и др.), а от 1725 г. бил определен да служи в черквата „Св. Петър” във Ватикана. В края на 1728 г. станал ръководител (супериор) на йезуитския колегиум в Осиек, Хърватско, а после (1729—1731 г.) и в гр. Фюнфкирхен. През периода 1731— 1738 г. бил ректор на католическите училища в Пожега, Загреб и отново във Фюнфкирхен, където на 14 юли 1738 г. го заварила смъртта. Яков Пеячевич е автор на труда „Сбито изложение на старите и нови географски сборници, или географско изложение на Европа, Азия, Африка и Америка” (Загреб, 1714).

От същото семейство е и Франц-Ксавер Пеячевич (1707—1781), професор по философия, член на йезуитския орден, историк и писател. Автор е на книгите: „Противоречия между Източната и Западната църкви за първенството и допълване на символите”, „Седем книги за геологическата догма, за геологическите източници и единствения Бог на Троицата” и „История на Сърбия или 18 разговора за кралската държава и религията на Сърбия от възникването й до края”, написани на латински.

Пак от тази фамилия (вероятно братовчед или чичо на Георги Пеячевич) бил Марко Пеячевич, провинциален викарий на Българската католическа провинция по време на въстанието. Учил в гр. Перуджа, Италия, около 1676 г. Той също участвал активно във въстанието и след неговото потушаване заедно с други чипровски духовници първоначално се настанил в манастира „Св. Мариам Ниграм” в Карансебеш. През 1693 г. се преместил в Сибиу, а след това станал игумен на манастира „Св. Франциск” до влашката столица Търговище . Интересно е да се отбележи, че един представител на този голям чипровски род — Гавраил Пеячевич, роден през 1839 г., бил кандидат заедно с Александър Батенберг за български княз през 1879 г.

Друг виден чипровчанин от това време бил архиепископ Стефан Кнежевич (Кнежев, Княжевич), роден през 1621 г., известен от италиански документи и като Стефано ди Конти. След смъртта на Петър Богдан той бил негов приемник (1677—1691) не само като софийски католически архиепископ, но и като един от главните организатори на подготвяното въстание. Вече споменахме за написаното на 22 октомври 1688 г. изложение, с което известил папата за преживяното при погрома. Преди въстанието настоявал пред австрийския император за помощ, като го убеждавал, че „народът е готов да въстане”. През 1689 г. бил с българските бежанци във влашката столица Търговище, после в Седмиградско. Изтерзан от толкова скитания и премеждия Стефан Кнежевич починал в Сибиу на 28 октомври 1691 г. По-късно останките му били пренесени в католическата черква в Алба Юлия .

За произхода на рода Кнежевичи се знае малко. Твърди се, че той също бил „болярски” и произхождал от старо селище до днешния град Кнежа, Врачанско, където притежавал някога феодално имение. Повече са данните за родствени връзки на Кнежевичи с Пеячевичи, Парчевичи и други чипровски родове.

Още един представител на рода, Иван Стефанов Кнежев[ич] — Джовани Стефано ди Конти, вероятно племенник на Стефан Кнежевич, по-късно също станал глава на Софийската католическа архиепископия ]. Като градски първенец, член на общинския съвет в Чипровци към 1680 г., се посочва и Марко Кнежевич Друг Кнежевич — Никола, странствал като православен калугер в Македония и Сърбия . Сред имената на бежанците в Алвинц в през 1733 г. откриваме имената на Матей Кнежевич и Антон Кнежевич.

Забележителна личност бил и Франческо (Франко) Марканич, кнез на Чипровци близо две десетилетия (с малки прекъсвания) — от 1630 до 1649 г. Той бил отличен майстор златар. Известна е обковата му на едно евангелие, поръчано от угровлашкия православен митрополит. Познавал се лично с влашкия княз Матей Басараб и имал голям авторитет пред него. Бил активен политически деец и един от организаторите на въстанието, за което не жалил средства и сили, и подкрепял изцяло делото на архиепископ Петър Богдан. Именно на него, като на „приятел и господар” Петър Богдан посветил първата си книга през 1638 г. Кнез на Чипровци през 1637 г. бил и Матей Марканич, навярно баща или брат на Франческо Марканич ].

Достойно място сред чипровските дейци на българското освободително движение през XVII—XVIII в. заемат и Станиславови. Пръв от тях е Филип Станиславов (1610—1674). Макар че не бил роден в Чипровци (което споменахме вече), дейността му по организирането на борбата на българския народ за освобождение била изцяло свързана с чипровчани. Нещо повече, след 1662 г., когато по нареждане на папата бил отстранен от длъжността никополски епископ, той прекарал дълго време в Чипровци, където работил с Петър Богдан. Изглежда, че по същото време в Чипровци се установили и други членове от фамилията.

Отначало Филип Станиславов учил в Илирийския колеж в Лорето (1627—1633), а после, от 1635 до 1647 г., бил „апостолически мисионер” и свещеник. Работил и две години в папския двор като преводач на славянски езици. От 1648 г. до 1662 г. бил епископ на Никополската епархия (и отново през 1673—1674). Водил живот, изпълнен с лишения, но залагал извънредно много за развитието на учебно-просветното дело сред българите. С такава цел подготвил и отпечатал молитвения сборник „Абагар”. Филип Станиславов оставил и една непубликувана ръкописна книга от 200 страници — преведен от латински сборник от XVI в., съдържащ котирани текстове на литургии, богато украсен с миниатюри (сега се съхранява в документалната библиотека „Батъансум” в Алба Юлия). Сигурно този ръкопис бил опазен и изнесен след въстанието от някой негов родственик. Радетел за освобождението на своя поробен народ, епископ Филип Станиславов бил преследван непрекъснато от османската власт. Като българин със силно изразено народностно самочувствие (той произхождал от павликянско семейство) и като един от нашите първи книжовници, той си спечелил и недоволството на римската църква. Във Ватикана са запазени негови писма изложения, които съдържат интересни данни за живота на българите през XVII в.

По време на въстанието като предводители на въстанически чети се проявили и племенниците на Филип Станиславов — братята Иван и Михаил. Те участвали в битките при Кутловица, за Чипровци и другаде. За Иван Станиславов се сочи, че бил “dux” (водител), или пък „vexillarius” (знаменосец) на въстаниците и загинал в жестоката и неравна битка за Чипровци. Един негов син или племенник бил пленен и принуден насила да приеме исляма. След 23 години той успял да избяга и през 1711 г. намерил чипровски изгнаници в Седмиградско, в Алба Юлия, където отново се върнал към католицизма .

Може би по молба на роднини на Иван Станиславов, с цел да се уреди положението им. през 1725 г. видни българи католици свидетелстват, че той взел най-активно участие в Чипровското въстание, особено в битката при Кутловица, като „vocatus” (защитник, предводител), както и брат му Михаил, и че изгубил по време на въстанието 8 члена от семейството си. В друг документ от 1726 г. Иван Станиславов е наречен „dux reliquorum” (забележителен водач).

След разгрома на въстанието Станиславовият род се разпръснал във Влашко и Седмиградско и през 1745 г. австрийският император удостоил с благородническа титла заради заслугите им пред империята епископ Никола Станиславов и братята му Михаил и Георги. Епископ Филип Станиславов имал още един братовчед със същото име, който бил католически духовник повече от 50 години и умрял в дълбока старост през 1713 г.

Никола Станиславов вероятно е бил син на Иван Станиславов. Учил дълго време в Лорето, бил твърде образован, „опитен лектор” и владеел влашки, латински, немски и италиански език. На 25 септември 1725 г. папата го провъзгласил за никополски епископ. А две години преди това бил избран за провинциален викарий на францисканците католици в Българско и Влашко.

След 1737 г., когато българските бежанци били принудени да бягат от Влашко, към тях се присъединил и епископ Никола Станиславов. През 1740 г. той бил назначен от хабсбургския двор за управител на комитата Чанад с права и над православното население в тази област.

Сред чипровските дейци, дали своя значителен принос за повдигането на народностния дух на българите в Северозападна България, достойно място заема учителят Иван Лилов (1601 —1667). Връстник на Петър Богдан, той също учил в Италия. Завърнал се и поискал да замине за Унгария като католически мисионер, но му предложили да стане учител в родния си град. Благодарение на него и с помощта на Петър Богдан и на градските първенци чипровското училище след 1635 г. прераснало в по-висше учебно заведение, което подготвяло учители и католически свещеници. В него получили образоването си будни младежи не само от Чипровци, но и от други селища в страната. Мнозина от тях продължили да следвар в чужбина. Иван Лилов възпитавал у своите ученици родолюбие и допринесъл много за народностното пробуждане на тези, които след това десетилетия наред подготвяли народа ни за въстание.

Макар и роден в Босна, не можем да отминем Петър (Злойутрич) Солинат — софийски католически епископ от 1613 до 1623 г. Неговото постоянно седалище (а също и на приемниците му) се намирало в Чипровци, където отначало бил свещеник. Петър Солинат направил много не само за засилването на католическата пропаганда в България, но и за превръщането на Чипровци в истинско културно-просветно средище. Най-изтъкнатите български католически дейци и духовници, родени през първото десетилетие на XVII в., получили образованието си в Италия благодарение на неговото застъпничество.

Достоен продължител на делото на първия български католически епископ бил чипровчанинът Илия Маринов, роден около 1577—1578 г. Завършил Клементинския колеж, а после и юридически науки в Римския университет. През 1614 г. се установил като свещеник в Чипровци. Образован, добре подготвен и известен сред населението, той бил назначен за приемник на Петър Солинат през 1624 г. и останал начело на епископията до 1641 г. Макар и със сравнително умерени възгледи Илия Маринов бил преследван и арестуван неведнъж от османската власт .

Дали Илия Маринов и Богдан Маринов — един от военните ръководители на въстанието, са издънки от един род, не е известно. Роден в Чипровци през 1644 г., той умрял на 16 януари 1721 г. в гр. Нови Сад като „Деодат (Богдан) Маринович, инак наричан полковник Богдан”. Неговото семейство било сродено с Парчевичи и Пеячевичи.

От всичко, което вече разказахме за него става ясно, че Богдан Маринов също е бил един от онези български патриоти през XVII в., чието име ще остане завинаги не само в летописите на въстанието, но и на българската история А Павел Маринов (Паоло Марини) от Чипровци, бил изпратен от местната община във Ватикана като „nobile” (градски първенец), за да запознае Конгрегацията (вероятно малко преди въстанието) с положението на българите и с молба за помощ за освобождението им .

Често споменавахме в нашето изложение и за Франческо (Франциск, Франко) Соимирович. Роден е през 1614 г., учил е в Италия, след което се завърнал в Чипровци. Проявил се като активен помощник на Петър Богдан още в началото на своята църковна и обществена дейност. Владеел турски, влашки, латински, италиански, сръбски и други езици.

Франческо Соимирович се проявил и като книжовник — оставил ръкопис „История на Сърбия”. Известно време служил като генерален викарий на Българската католическа провинция, а преди това — като кустос и гвардианин (секретар) на Петър Богдан. Бил негов чест спътник при обиколките му из Българско и Влашко. Например през 1637 и 1640 г. двамата били във Влашко и водили успешна борба да си възвърнат основания някога от чипровски търговци католически манастир близо до Търговище. По това време Франческо Соимирович бил вече съдия на Конгрегацията за българските и влашките земи. И той като Петър Парчевич изпълнявал дипломатически поръчения. През 1650 г. бил назначен за призренски, а от 1655 г. — и за охридски архиепископ. В 1663 г. поел управлението на Никополската католическа епископия на мястото на отстранения Филип Станиславов. След много скитания и гонения от османската власт през 1673—1675 г. Франческо Соимирович останал в Чипровци в очакване на нова църковна длъжност и тук умрял .

Кръстьо (Христофор) Пейкич е роден в Чипровци през 1665 г., макар някои изследователи да съобщават, че родното му място е Солун, а той лично в две от своите книги сочи, че е „од дом Красту Пейкич от Чипровац...” . Вероятно е учил най-напред в чипровското училище, а после (според документ, открит от Б. Димитров) в Лорето. Веднага след въстанието пристигнал в Рим, където следвал в продължение на девет години. След това работил като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи, а от 1705 до 1709 г. бил игумен в Дома на катекумите във Венеция. През следващите години бил енорийски свещеник в Алвинц, абат в епископията на Чанад, начело на католическата черква в гр. Пейч. Починал в Белград през 1731 г. като декан и първи каноник на новосъздадената тук католическа архиепископия. Кръстьо Пейкич се изявил като виден представител на Чипровската книжовна школа — автор е на шест книги, написани на „илирийски”, но владеел и италиански, турски, албански, сръбски и немски език .

В своите съчинения той с дълбоко вътрешно убеждение защитава правото на свобода и независимост на своята родина и настоява за сближение и обединение на силите на източноправославната и западната католическа църква за борба против исляма и неговите догми. Кръстьо Пейкич призовава европейските народи да изгонят османците от континента и да освободят поробените от тях християнски народи — преди всичко българите. Той често възхвалява Русия и руския цар Петър Велики като защитник на християнството, развива идеите за славянска солидарност. Обичта си към своя народ изразява винаги с най-топли думи: „мои сънародници”, „мой народ”, „съграждани”, „от нашата кръв”. Дори си позволява да критикува римската църква, че си затваряла очите за тежкото положение на българите под османско робство, а отдавала значение на своите религиозни мисии другаде — например в Индия: “... Смятам, че не са толкова ценни душите на Индия, за които Светият престол отделя толкова средства, колкото тези, които гинат пред очите ни в Европа (българите — б. а.,.

Свързан с подготовката и провеждането на Чипровското въстание и с по-нататъшната съдба на българските бежанци в чужбина след неговия разгром бил и чипровчанинът Антон Стефанов. Получил образование в различни католически колежи в Италия, през 1677 г. той бил издигнат за никополски епископ. Още през лятото на същата година изпратил няколко писма до Конгрегацията с подробна информация за тежкото положение на населението в Българската католическа провинция, особено за плачевното състояние на християните в неговата епископия. Неспирните войни на Османската империя с Полша и Русия давали отражение и върху живота на нашия народ: „Теглата на настоящата война измъчват почти всички бедни павликяни или новопокръстени християни (католици — б. а.. Някои села изцяло побягват, а половината (жители — б.а.на другите остават само за да споделят бедствия, страдания и злочестини...” [238] Преминал във Влашко поради преследванията на турците още през пролетта на 1687 г., Антон Стефанов станал дипломатически посредник между влашкия княз Шербан Кантакузин (1678— 1688) и императорския двор във Виена. Тук починал, след като положил много усилия да уреди положението на бежанците, установили се в пределите на Влашко и Австрийската империя.

Малко знаем за дейността и съдбата на Лука Андреин, командир на въстаническа чета, а според някои сведения и кнез на Чипровци през 1688 г.

Марко Бандулович (Марко Бандини) от Скопие пребивавал известно време в Чипровци и бил един от помощниците на Петър Богдан. Известно време работил като мисионер в Босна, после в Унгария и Австрийската империя. От 1643 до 1655 г. бил начело на Марцианополската архиепископия, която обхващала земите в Североизточна България и Молдова. Той е автор на описание на Молдова с ценни исторически и други сведения. Андрей Богославич бил монах в Чипровския манастир около 1623 г. и католически деец във Влашко и Молдова. Павел Никпетрич от Чипровци бил първият на Българската католическа кустодия. Яков Леер — игумен на манастира в Алба Юлия (1746—1748), издал през 1747 г. книга за чипровската „чудотворна” икона и починал през 1756 г. в Алвинц. Михаил Гроздич — игумен на българския католически манастир в гр. Караш (1768—1770), починал като енорийски свещеник в с. Поток, Седмиградско, през 1785 г. Той е автор на книга за българските ученици на „илирийски”, отпечатана през 1779 г. в Тимишоара. Не може да се отмине и потомъкът на чипровските бежанци Евсевий Ферменджин (Мартин Луков Ферменджин, 1845—1897). Завършил богословски университет във Виена, от 1868 до 1877 г. служил в манастирите във Винга, с. Равна, гр. Буковар и др. Съставил забележителната, често цитирана в нашата историческа наука книга „Acta Bulgariae ecclesiastica...”, отпечатана в Загреб. Автор е и на книгата „Последващи църковни дела в Босна с прибавени от издателя документи от регистрите от 925 до 1725 г.” През 1890 г. Евсевий Ферменджин бил избран за член на Хърватската академия на науките. Починал в гр. Нашице, Хърватско. Като автор на книги е познат и чипровчанинът Иван Дерводелин, игумен на католическия манастир в Алвинц от 1726 до 1730 г. Известен е и Блазиус Клайнер — лектор по богословие в училището на българите католици в Алвинц, написал ценна книга в три части с документи за българската история. Автор на книга хроника с данни за българските бежанци е Иван Катар, игумен на българския католически манастир в Букурещ от 1758 до 1764 г. Чипровчанинът Яков Бибич се утвърдил като виден представител на маджарската аристокрация през XVIII в. [240] Между бележитите български дейци от онова време често се споменава и името на Иван (Джовани) Деянович, роден в Чипровци. Учителствал четири години в Копиловци, след което заминал да продължи учението си в Италия. Известно време бил съдия в Българската католическа провинция, а от 1683 г. — неин генерален викарий. Съвременниците се отзовават най-ласкаво и за дейността му като „дяк” в Копиловци и като свещеник след въстанието. През 1689 — 1705 г. (след последната година се губят следите му, вероятно е починал) в Къмпулунг, Букурещ и на други места във Влашко Иван Деянович положил много грижи за подпомагането на съотечествениците си бежанци, за което непрекъснато настоявал пред Ватикана и влашките князе.

С добри дела се прославил и друг чипровчанин — Гаврил Манчич (Манчев, Габриеле Манчич). Роден около. 1660 г. и учил през 1681 г. в Перуджа, Италия. Участвал във въстанието, а после във Влашко и другаде споделил изгнаническата съдба на бегълците. От 1696 г. бил софийски католически архиепископ. Друг Габриел Манчич-Томашич от Чипровци през 1659—1660 г. бил апостолически викарий във Влашко, Молдова и Трансилвания. Матея Катич е познат като заможен чипровски търговец и общественик сред българите в Крайова. Родолюбец бил и Франко Лукин, кнез на Чипровци през 1653 г. Между заслужилите чипровски дейци се нареждат и Петър Югович — кнез на Чипровци през 1617—1618 г.; друг Петър Югович — игумен на чипровския католически манастир в началото на XVII в., Иван (Йоан) Югович — свещеник в католическата черква в Чипровци през 1665 г. Поп Тихо и поп Върбан били православни свещеници в Чипровци по време на въстанието и съдействали активно за участието на православното българско население в него.

С определен принос за просвещаването и народностното осъзнаване на българите в Чипровци и другаде през XVII в. са и Винченцо Матевич, учител в Чипровци през 1681—1684 г. (а вероятно и до самото въстание), завършил Илирийския колеж в Лорето; Петър (Пиетро) Митрококич от Чипровци, през 1632 г. на служба в католическата епископия в София; Влас Койчев (Блазио, Биаджо Койчевич) — софийски католически архиепископ през 1676—1677 г.; Марко Бабич — учител в Лорето през 1630 г., а после бил викарий на Антиварската архиепископия в Сърбия; Павел Маткович — съдия и висш служител в Българската кустодия около 1638 г.; Петър Кокич — кустос около средата на XVII в.; Георги Визич — кустос към 1665 г.; Павел Маркович — кустос; Винсенти Маринов — капелан на София; Иван Божи Човек (Джакомо Хомо Дей) — учил в Лорето около 1643 г., а после бил католически мисионер.

Интересна и малко известна е личността на Деодато (Богдан) Вукович, който се заселил във Влашко след въстанието и през 1696 г. дал препоръки на Гаврил Манчич (кандидат за софийски католически архиепископ), под които се подписал: „благородник и първенец (старейшина) на цялата българска народност.”

Заслуги към своите съграждани имали и чипровчаните Серафим Причин (Прино, Примов), който към 1661 г. бил кустос и викарий в католическата архиепископия в София, а през 1658 г. — капелан на черквата в Прокупле, Сърбия; Стефан Боглич, учител във Флоренция, игумен на манастира в Железна към 1661 г.; Георги Джиксанович, учил в Рим, към 1661 г. игумен на чипровския католически манастир; Марко Каролеич, учил в Италия, около 1661 г. мисионер в Банат; Петър Джурович, учил в Италия и Германия, игумен на манастира в Чипровци преди 1661 г.

Трябва да се отбележат и имената на Павел Йосич, духовник в Дева, избран през 1715 г. за софийски архиепископ; Антон Гунчич — основател на българския католически манастир в Римник, Влашко; Петър Дуралин, Павел Дуралин — дарители на същия манастир; Иван Делин — чипровски първенец към 1640 г., и пак Иван Делин — негов правнук, общественик и защитник на българските бежанци във Винга към средата на XVIII в.; Илия Каталенин — търговец в Алвинц, Павел Каталенин — български съдия в същия град, и двамата от Копиловци; Михаил Прентич — станал австрийски благородник; Георги Качамагов — получил титлата воевода от австрийската императрица Мария Терезия; Георги Бибич, Лука Бибич, Иван Бибич — от Копиловци, опора на заселените в Алвинц чипровски българи; Иван Радоич — католически свещеник, убит в Чипровци по време на въстанието; Петър Данчич — провинциален викарий, също убит тогава; Йероним Марич — католически свещеник, тежко ранен във въстанически боеве, успял да се спаси и после се установил в Полша; Александър Томянин — чипровски емигрантски деец в Седмиградско. Стефан Дуньов е роден във Винга в семейството на чипровски бежанци, офицер в австрийската армия. Той е един от малкото българи, сражавали се в отрядите на Джузепе Гарибалди през XIX в. Леополд Косилков, Иван Косилков, Антон Лилин — писатели, родени във Винга. Последният е автор на няколко романа на немски език ]. Йозеф Рил, роден във Винга, просветител и патриот, учител, издал през 1869 г. първия начален учебник — буквара „Пучелница”; Георги Петин, свещеник във Винга в средата на XVIII в., застъпвал се пред властите за чипровските бежанци.

Могат да се изброят още чипровски дейци, които имат принос за духовното пробуждане и за опазването на българщината не само в своя роден край, но и навсякъде, където се намирали. Удивително е, че само Чипровци, Копиловци и някои други селища от покрайнината дали на България още в средата на османското робство толкова много личности (някои от които известни и в чужбина), изпълнени с горещ патриотизъм, целеустременост и жажда за свобода. Тези български дейци — католически и православни духовници, учители, търговци, занаятчии, старейшини, монаси и др., не се побояли и работили всеотдайно за организирането на Чипровското въстание, а след неговия разгром — за опазването на народностния дух на българските бежанци и на тяхната вяра, че рано или късно милото им отечество ще бъде свободно.

[Parabellum]

Това последното го написах за да се знае,че и ние Българите имаме свои благородници през Турското робство.Не сме прост и неук народ както ни наричат другите.

[Shelenberg]

Parabellum моите поздравления :tup:

[Parabellum]

Благодаря