"Облегнете се само в себе си и във вашата сила."
(Из Привременното Българско Правителство - септември, 1869 г.)
По време на Балканската война, според Т.Страшимиров, турските войници казвали, че щом българите пожелаят нещо, дори да заровиш това им желание и под най-здравата крепост, то ще я взриви. Васил Левски беше и все още е голямото желание на българите да живеят в свободна и независима от чужди господари своя държава. Той е единственият български политик, който не ги излъга за нищо.
През 1856 г., след като руски войски навлизат в Румъния и обявяват война на Турция, започва Кримската война. По идея на княз Горчаков и ген. Будберг богатите българи в Румъния съставят комитет, наречен „Благотворително дружество“ (Добродетелната дружина), чиято единствена реална цел е да записва българи доброволци в руската армия. От Русия за това са им са преведени 100 000 златни рубли. Дружеството записало 2500 доброволци. Константин Чокан дарил 7000 австрийски жълтици, последвали го и други членове на комитета. Формирана била българска чета, която потеглила към Калафат, но на българския бряг четниците ги очаквал турски аскер и те не могли да вдигнат въстание.
След това поражение била направена ревизия и се установило, че от 100 000-те златни рубли не била изхарчена и стотинка, а ги е присвоил Христо Георгиев, който ги вложил в своята фирма. Маскирана като благотворителна организация с идеална цел, Дружината на практика си поставя ясно политически цели, напълно съвпадащи с официалната политика на Русия. За освобождението на България Добродетелната дружина разчита главно и предимно на рускатата военна и дипломатическа помощ. През 1866-1867 г., в съзвучие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос, Добродетелната дружина се насочва към сближаване с правителствота на Сърбия. Точно тогава руският консул в Букурещ Офенберг дава на братя Георгиеви идеята да действа за създаване на една обща държава между България и Сърбия. За целта се разработва специална „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. В нея се предвижда създаването на голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание.
За княз на бъдещата държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година те финансират с руски рубли и организирането на Втората българска легия в Белград.
Началото на януари 1868 г. заварва тридесетгодишния карловец Васил Иванов Кунчев, наричан Дякон Левски, като легионер във Втората българска легия в Белград. През втората половина на януари 1868 Левски прави опити да се срещне лично с руския консул в Пловдив Найден Геров, посетил за кратко време Белград, за да разговаря с него за бъдещите си планове да организира комитети в България, да го помоли за съдействие пред ръководството на легията, за да го освободят по-рано и да замине за Влашко ,,преди априлия 20“. Не успява да се срещне и ето защо на 1 февруари с.г. пише от Белград писмо до Геров в Пловдив, с което го уведомява:
„При дохожданието ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза преди времето. Макар за 25 дена да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо. Затова моля ви сега писмено да преди априлия 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят.“
Дни след това получава стомашна остра криза, вероятно от язва, лежи във военната болница, а след операция (не особено успешна и добре извършена) и изписването му - в частна квартира, където го лекуват с рецепти от народната медицина (налагане на одрани жаби върху прясната рана).
В края на март или началото на април Левски пише от Белград писмо до П. Хитов, който е също в Белград:
„Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си.”
Още преди да бъде разтурена легията в края на април, Левски я напуска сам в началото на месеца, а през май напуска Белград и се тръгва за Румъния, след като получава писмо от Д. Ценович от Букурещ, за да се срещне и разговаря с Хаджи Димитър който подготвя чета чета; Левски не одобрява „тяхната организация“, защото били „около стотина души“ и се връща обратно в Сърбия – в Зайчар, към началото на юли. Той възнамерява да организира там малка група, с която да премине в България да организира вътрешни комитети, но е задържан от местните власти за известно време в затвора.
От септември до началото на декември 1868 той е в Букурещ, където се запознава с Хр. Ботев и поддържа връзка с членове на читалище „Братска любов“ (основано в 1861), средище на „младите”. Преди 6 декември с.г. Левски получава от Българското общество в Букурещ, лично от Димитър Ценович, 30 турски лири за предстоящото си пътуване из България. На 6 декември той пристига в Турну Мъгуреле, откъдето планира да тръгне за България през Цариград с параход по Черно море. Между 7 и 9 декември Левски пътува с параход по Дунава, по суша и по Черно море до Цариград. Там остава само един (!) ден и на 11 декември тръгва от Цариград за България, което е отбелязано в писмо на Т. Ковачов от Турну Мъгуреле до П. Хитов в Белград:
„ Васил Дякона стигна благополучно в Цариград и на 11 декември замина за отечеството си.“
От 11 декември 1868 до 24 февруари 1869 г. Левски прави първата си обиколка в българските земи, след което се връща в Букурещ. Там с помощта на „Млада България” подготвя нова обиколка от 1 май до 26 август 1869 г., по време на която изгражда първите революционни комитети в Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.
По онова време богатите българи от т.н. Добродетелна Дружина и онези в Одеса разчитат изцяло на Русия; предишният кумир на Левски, Г.С. Раковски е залагал и на Русия, и на Румъния, и на Сърбия, което в крайна сметка се оказва едно и също - провал. Хората от ТЦБК (Таен Централен Български Комитет) са прозападно настроени и опоненти на Раковски, те са масони; тези хора смятат, че в България може да има дуализъм - формално управление на Султана и прозападна българска автономия. Левски разчита само на себе си и на българите в България.
Найден Геров, руският консул в Пловдив, в писмо от 30 май 1869 г. съобщава, че Дякона заминал от Пловдив преди 6-7 дни и показвал прокламация на български и турски, която Геров нарича "празна работа" и се опасява "да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и те да теглят, и на други беля да докарат." (Из архива на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 296). Три години по-късно Геров уведомява с официално писмо от 29 ноември 1872 г. граф Н.П.Игнатиев за ВЗЕТИТЕ МЕРКИ от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет КОЙТО СЪЩЕСТВУВА САМО НА ИМЕ, подбужда българите да се готвят за въстание. (Документи за българската история, том 2, 1932 г., стр. 61). Добре осведомен върху намеренията на Апостола от това време е и водачът на "старите" Хр. Георгиев, който в писмото си от 11 март 1869, тоест между първата и втората обиколка на Левски, предупреждава Найден Геров:
"На приказките на Дякона, кажете да не дават уверение." (Из архива на Найден Геров, кн. 1, 1911, стр. 293)
Очевидно че още в самото начало "Старите" разгадават намеренията на Левски и затова Хр. Георгиев предупреждава агента на Руската Корона Найден Геров. В продължение на повече от четири месеца Левски обикаля страната и образува първите комитети, като първият комитет е в Плевен. По препоръка на Данаил Хр. Попов, търговец в Турну Мъгуреле, който му служи за връзка между Румъния и България, Левски се свързва с неговия брат Анастас поп Хинов и с негово съдействие в началото на май 1869 основава комитета в Плевен, вероятно около 6 май, Гергьовден. От Плевен Левски продължава пътя си през Ловеч и Троян за Южна България. Според Иван Драсов той основал Ловечкия комитет на 3 август 1869 г., тоест не в началото, а към края на втората си обиколка, Ако приемем, че със събранието в Ловеч е почти в края на втората обиколка на Левски, ще видим, че верен на себе си, той прави един голям КРЪГ, и като опорна точка за себе си и организацията, набелязва Ловеч за ЦЕНТЪР на този кръг. Оттук натам "хорото ще се свири" от Ловеч.
В писмото си от 30 май, което цитирахме, Геров не само докладва точната дата на пребиваването на Апостола, но не крие и отношението си към него:
"Дяконът - пише той, - дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да им зима пари!" (стр. 296 от Архива на Н. Геров). По това време Геров е руски консул в Пловдив от близо двадесет години и неговото негативно отношение към Левски напълно хармонира с това на Христо Георгиев, който в писмо до Геров от 30 май с.г. пише: "Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова (Сава, от Сливен), за да се рекомендува, че е добър шпионин. Какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата ЗА ПАРИ И БАЩА СИ ПРОДАВАТ." (архив на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 297).
През август Левски е в Сливенско - минава през Чирпан и Стара Загора, където също основава комитети. Сливен е крайната точка, до която той стига през втората си обиколка. През Ловеч и Плевен отива в Никопол, мястото откъдето напуска България. На 26 август Левски минава Дунава при Турну Мъгуреле и без да се задържа, през Александрия, отива в Букурещ.
Сега в писмата си той не говори вече от свое име, а от името на народа в България: "Нали дойдох нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и на учения ни народ в Българско." (Д.Т.Страшимиров, Васил Левски: Извори, 1том 1, 1929, стр. 58) - пише той до група емигранти във Влашко.
През целия си почти едногодишен престой в Румъния от 26 август 1869 до 26 май 1870 г. Левски води неспирни спорове с "младите".
"Брате - пише той до Иван Кършовски - тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше кво, защото и аз там между всички ви бях най-простият, и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемем."
Това е много важен и преломен момент в цялата ситуация: Левски просто променя ЦЕНТЪРА на тежестта, той го прехвърля от колективната безотговорност и празнодумие във Влашко върху собствените си плещи, нагърбва се да носи тежкото бреме на ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ за създаване на комитети, като избира за опорната си точка територията на България.
Според някои историци, акад. Димитър Косев например, в първите си две обиколки Левски не е създавал никакви комитети в България, а просто агитирал в полза на "младите" емигранти от Румъния, разговарял, слушал. После, след като се върнал обратно в Румъния, обмислил внимателно всичко чуто и видяно, анализирал го и чак тогава се родила идеята му за вътрешнокомитетска организация, след което започнал да се мъчи да убеждава емигрантите във верността на своите заключения. Тази теза е твърде съмнителна, за да приемем, че близо половин годишната му обиколка из България е била само опознавателна анкета за събиране на мнения.
Можем да приемем за по-достоверно, че в своите първи две обиколки из България Левски се възползва от възможностите на "младите", от изградените им структури, от връзките и от парите им. Ето защо тръгва като техен емисар през 1868 г.и непрекъснато преговаря с всичките им идейни представители. Нещо повече, докато води тези преговори и сложни политически маневри, той през следващите три години систематично и умело ще излива темелите на бъдещата независима българска държава, притежавайки пълен контрол над процеса. Факт е обаче, че Левски полага основите на комитетската си организация още преди да си наложи "шапката" на Централния Революционен Комитет от Букурещ. И от тази своя организация, в продължение на не повече от две години той изгражда ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ на бъдещата българска държава - изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно, обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация.
Погледнато в още по-широк исторически аспект, онова, което прави в политически план Левски със строежа на вътрешно комитетска структура, а по същество нова българска държава в пределите на Отоманската империя, е същото, което е правел Борис I Покръстител, изправен пред въпроса да бъде зависим от Източноправославната църква във Византия или Католическата църква във Ватикана: Борис избира третият път - независима българска Патриаршия, ловко лавирайки между Изтока и Запада.
Същото ще направят и близо хиляда години по-късно цариградските българи с повторното извоюване на независима българска Патриаршия. Малко преди гръцките фанариоти и турската администрация да капитулират, те предприемат един безумно дързък и донякъде водевилен ход, като докарват в Цариград един никому неизвестен свещеник и го провъзгласяват за папски наместник на Българската Църква, тоест кардинал. Въпросната личност е набързо потулена и забравена на момента, щом българите получават така желаната от тях църковна независимост. Цялата тази история е добре описана не без чувство за хумор от Тончо Жечев в незаслужено забравената му днес великолепна книга "Българският Великден".
Левски инстинктивно и ловко лавира между русофилите в лицето на "старите" и прозападно настроените "млади", които се надяват на помощ от Гарибалди (Млада Италия), Млада Сърбия, Млада Франция и т.н. Заблудата на тези "млади" републиканци стига дотам, че дори бълнуват за една обща българо-турска република (дуализъм), изградена с младотурското антимонархическо движение. Представяте ли си такава държава, след като знаем какво се случва с арменци и гърци, когато на власт идват републиканците на Кемал Ататюрк след Първата световна война?
(Из Привременното Българско Правителство - септември, 1869 г.)
По време на Балканската война, според Т.Страшимиров, турските войници казвали, че щом българите пожелаят нещо, дори да заровиш това им желание и под най-здравата крепост, то ще я взриви. Васил Левски беше и все още е голямото желание на българите да живеят в свободна и независима от чужди господари своя държава. Той е единственият български политик, който не ги излъга за нищо.
През 1856 г., след като руски войски навлизат в Румъния и обявяват война на Турция, започва Кримската война. По идея на княз Горчаков и ген. Будберг богатите българи в Румъния съставят комитет, наречен „Благотворително дружество“ (Добродетелната дружина), чиято единствена реална цел е да записва българи доброволци в руската армия. От Русия за това са им са преведени 100 000 златни рубли. Дружеството записало 2500 доброволци. Константин Чокан дарил 7000 австрийски жълтици, последвали го и други членове на комитета. Формирана била българска чета, която потеглила към Калафат, но на българския бряг четниците ги очаквал турски аскер и те не могли да вдигнат въстание.
След това поражение била направена ревизия и се установило, че от 100 000-те златни рубли не била изхарчена и стотинка, а ги е присвоил Христо Георгиев, който ги вложил в своята фирма. Маскирана като благотворителна организация с идеална цел, Дружината на практика си поставя ясно политически цели, напълно съвпадащи с официалната политика на Русия. За освобождението на България Добродетелната дружина разчита главно и предимно на рускатата военна и дипломатическа помощ. През 1866-1867 г., в съзвучие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос, Добродетелната дружина се насочва към сближаване с правителствота на Сърбия. Точно тогава руският консул в Букурещ Офенберг дава на братя Георгиеви идеята да действа за създаване на една обща държава между България и Сърбия. За целта се разработва специална „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. В нея се предвижда създаването на голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание.
За княз на бъдещата държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година те финансират с руски рубли и организирането на Втората българска легия в Белград.
Началото на януари 1868 г. заварва тридесетгодишния карловец Васил Иванов Кунчев, наричан Дякон Левски, като легионер във Втората българска легия в Белград. През втората половина на януари 1868 Левски прави опити да се срещне лично с руския консул в Пловдив Найден Геров, посетил за кратко време Белград, за да разговаря с него за бъдещите си планове да организира комитети в България, да го помоли за съдействие пред ръководството на легията, за да го освободят по-рано и да замине за Влашко ,,преди априлия 20“. Не успява да се срещне и ето защо на 1 февруари с.г. пише от Белград писмо до Геров в Пловдив, с което го уведомява:
„При дохожданието ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза преди времето. Макар за 25 дена да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо. Затова моля ви сега писмено да преди априлия 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят.“
Дни след това получава стомашна остра криза, вероятно от язва, лежи във военната болница, а след операция (не особено успешна и добре извършена) и изписването му - в частна квартира, където го лекуват с рецепти от народната медицина (налагане на одрани жаби върху прясната рана).
В края на март или началото на април Левски пише от Белград писмо до П. Хитов, който е също в Белград:
„Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си.”
Още преди да бъде разтурена легията в края на април, Левски я напуска сам в началото на месеца, а през май напуска Белград и се тръгва за Румъния, след като получава писмо от Д. Ценович от Букурещ, за да се срещне и разговаря с Хаджи Димитър който подготвя чета чета; Левски не одобрява „тяхната организация“, защото били „около стотина души“ и се връща обратно в Сърбия – в Зайчар, към началото на юли. Той възнамерява да организира там малка група, с която да премине в България да организира вътрешни комитети, но е задържан от местните власти за известно време в затвора.
От септември до началото на декември 1868 той е в Букурещ, където се запознава с Хр. Ботев и поддържа връзка с членове на читалище „Братска любов“ (основано в 1861), средище на „младите”. Преди 6 декември с.г. Левски получава от Българското общество в Букурещ, лично от Димитър Ценович, 30 турски лири за предстоящото си пътуване из България. На 6 декември той пристига в Турну Мъгуреле, откъдето планира да тръгне за България през Цариград с параход по Черно море. Между 7 и 9 декември Левски пътува с параход по Дунава, по суша и по Черно море до Цариград. Там остава само един (!) ден и на 11 декември тръгва от Цариград за България, което е отбелязано в писмо на Т. Ковачов от Турну Мъгуреле до П. Хитов в Белград:
„ Васил Дякона стигна благополучно в Цариград и на 11 декември замина за отечеството си.“
От 11 декември 1868 до 24 февруари 1869 г. Левски прави първата си обиколка в българските земи, след което се връща в Букурещ. Там с помощта на „Млада България” подготвя нова обиколка от 1 май до 26 август 1869 г., по време на която изгражда първите революционни комитети в Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.
По онова време богатите българи от т.н. Добродетелна Дружина и онези в Одеса разчитат изцяло на Русия; предишният кумир на Левски, Г.С. Раковски е залагал и на Русия, и на Румъния, и на Сърбия, което в крайна сметка се оказва едно и също - провал. Хората от ТЦБК (Таен Централен Български Комитет) са прозападно настроени и опоненти на Раковски, те са масони; тези хора смятат, че в България може да има дуализъм - формално управление на Султана и прозападна българска автономия. Левски разчита само на себе си и на българите в България.
Найден Геров, руският консул в Пловдив, в писмо от 30 май 1869 г. съобщава, че Дякона заминал от Пловдив преди 6-7 дни и показвал прокламация на български и турски, която Геров нарича "празна работа" и се опасява "да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и те да теглят, и на други беля да докарат." (Из архива на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 296). Три години по-късно Геров уведомява с официално писмо от 29 ноември 1872 г. граф Н.П.Игнатиев за ВЗЕТИТЕ МЕРКИ от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет КОЙТО СЪЩЕСТВУВА САМО НА ИМЕ, подбужда българите да се готвят за въстание. (Документи за българската история, том 2, 1932 г., стр. 61). Добре осведомен върху намеренията на Апостола от това време е и водачът на "старите" Хр. Георгиев, който в писмото си от 11 март 1869, тоест между първата и втората обиколка на Левски, предупреждава Найден Геров:
"На приказките на Дякона, кажете да не дават уверение." (Из архива на Найден Геров, кн. 1, 1911, стр. 293)
Очевидно че още в самото начало "Старите" разгадават намеренията на Левски и затова Хр. Георгиев предупреждава агента на Руската Корона Найден Геров. В продължение на повече от четири месеца Левски обикаля страната и образува първите комитети, като първият комитет е в Плевен. По препоръка на Данаил Хр. Попов, търговец в Турну Мъгуреле, който му служи за връзка между Румъния и България, Левски се свързва с неговия брат Анастас поп Хинов и с негово съдействие в началото на май 1869 основава комитета в Плевен, вероятно около 6 май, Гергьовден. От Плевен Левски продължава пътя си през Ловеч и Троян за Южна България. Според Иван Драсов той основал Ловечкия комитет на 3 август 1869 г., тоест не в началото, а към края на втората си обиколка, Ако приемем, че със събранието в Ловеч е почти в края на втората обиколка на Левски, ще видим, че верен на себе си, той прави един голям КРЪГ, и като опорна точка за себе си и организацията, набелязва Ловеч за ЦЕНТЪР на този кръг. Оттук натам "хорото ще се свири" от Ловеч.
В писмото си от 30 май, което цитирахме, Геров не само докладва точната дата на пребиваването на Апостола, но не крие и отношението си към него:
"Дяконът - пише той, - дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да им зима пари!" (стр. 296 от Архива на Н. Геров). По това време Геров е руски консул в Пловдив от близо двадесет години и неговото негативно отношение към Левски напълно хармонира с това на Христо Георгиев, който в писмо до Геров от 30 май с.г. пише: "Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова (Сава, от Сливен), за да се рекомендува, че е добър шпионин. Какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата ЗА ПАРИ И БАЩА СИ ПРОДАВАТ." (архив на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 297).
През август Левски е в Сливенско - минава през Чирпан и Стара Загора, където също основава комитети. Сливен е крайната точка, до която той стига през втората си обиколка. През Ловеч и Плевен отива в Никопол, мястото откъдето напуска България. На 26 август Левски минава Дунава при Турну Мъгуреле и без да се задържа, през Александрия, отива в Букурещ.
Сега в писмата си той не говори вече от свое име, а от името на народа в България: "Нали дойдох нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и на учения ни народ в Българско." (Д.Т.Страшимиров, Васил Левски: Извори, 1том 1, 1929, стр. 58) - пише той до група емигранти във Влашко.
През целия си почти едногодишен престой в Румъния от 26 август 1869 до 26 май 1870 г. Левски води неспирни спорове с "младите".
"Брате - пише той до Иван Кършовски - тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше кво, защото и аз там между всички ви бях най-простият, и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемем."
Това е много важен и преломен момент в цялата ситуация: Левски просто променя ЦЕНТЪРА на тежестта, той го прехвърля от колективната безотговорност и празнодумие във Влашко върху собствените си плещи, нагърбва се да носи тежкото бреме на ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ за създаване на комитети, като избира за опорната си точка територията на България.
Според някои историци, акад. Димитър Косев например, в първите си две обиколки Левски не е създавал никакви комитети в България, а просто агитирал в полза на "младите" емигранти от Румъния, разговарял, слушал. После, след като се върнал обратно в Румъния, обмислил внимателно всичко чуто и видяно, анализирал го и чак тогава се родила идеята му за вътрешнокомитетска организация, след което започнал да се мъчи да убеждава емигрантите във верността на своите заключения. Тази теза е твърде съмнителна, за да приемем, че близо половин годишната му обиколка из България е била само опознавателна анкета за събиране на мнения.
Можем да приемем за по-достоверно, че в своите първи две обиколки из България Левски се възползва от възможностите на "младите", от изградените им структури, от връзките и от парите им. Ето защо тръгва като техен емисар през 1868 г.и непрекъснато преговаря с всичките им идейни представители. Нещо повече, докато води тези преговори и сложни политически маневри, той през следващите три години систематично и умело ще излива темелите на бъдещата независима българска държава, притежавайки пълен контрол над процеса. Факт е обаче, че Левски полага основите на комитетската си организация още преди да си наложи "шапката" на Централния Революционен Комитет от Букурещ. И от тази своя организация, в продължение на не повече от две години той изгражда ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ на бъдещата българска държава - изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно, обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация.
Погледнато в още по-широк исторически аспект, онова, което прави в политически план Левски със строежа на вътрешно комитетска структура, а по същество нова българска държава в пределите на Отоманската империя, е същото, което е правел Борис I Покръстител, изправен пред въпроса да бъде зависим от Източноправославната църква във Византия или Католическата църква във Ватикана: Борис избира третият път - независима българска Патриаршия, ловко лавирайки между Изтока и Запада.
Същото ще направят и близо хиляда години по-късно цариградските българи с повторното извоюване на независима българска Патриаршия. Малко преди гръцките фанариоти и турската администрация да капитулират, те предприемат един безумно дързък и донякъде водевилен ход, като докарват в Цариград един никому неизвестен свещеник и го провъзгласяват за папски наместник на Българската Църква, тоест кардинал. Въпросната личност е набързо потулена и забравена на момента, щом българите получават така желаната от тях църковна независимост. Цялата тази история е добре описана не без чувство за хумор от Тончо Жечев в незаслужено забравената му днес великолепна книга "Българският Великден".
Левски инстинктивно и ловко лавира между русофилите в лицето на "старите" и прозападно настроените "млади", които се надяват на помощ от Гарибалди (Млада Италия), Млада Сърбия, Млада Франция и т.н. Заблудата на тези "млади" републиканци стига дотам, че дори бълнуват за една обща българо-турска република (дуализъм), изградена с младотурското антимонархическо движение. Представяте ли си такава държава, след като знаем какво се случва с арменци и гърци, когато на власт идват републиканците на Кемал Ататюрк след Първата световна война?