Новата 1872 година заварва Левски в Плевен. След неуспеха на Букурещката мисия на Ангел Кънчев, у него вече се е оформила ясна идея да свика общо събрание на вътрешната и външната революционна организация. Този въпрос е повдигнат най-напред от неколцина емигранти в Плоещ, привърженици на бившия ТЦБК, които водят борба срещу Каравелов. Те обвиняват Левски, че се е поддал на влиянието на Каравелов и се водел по него. В едно свое писмо от 20 юни 1871 г. Левски отговаря на обвиненията им обосновано, като посочва вината у самите тях и техните неразбории:
"И вие оттам, ако бъдете истински патриоти, ще дойдете на нашето събрание в Българско." - пише им той. После добавя, че причината за свикване на такова общо събрание в България е събирането на пари, а искането им на общо събрание в Румъния да присъствува единствено той, като представител на българските комитети окачествява като "глупаво", защото: "Там да се съберете 20-50, нека и 500 души, пък из Българско, дето ще се пролива кръв, викате мене един, та да решаваме работи? За сега не давам глас, защото, както ви казах, приемаме и отговаряме по вишегласие… както решат повечето игроводци, така ще играем." (Васил Левски. Док. Насл. С. 103).
Всъщност целите на Левски при свикването на едно общо събрание на: първо - да обедини вътрешните и външните революционни комитети и да ги постави под свой контрол; и второ - да реши проблема с вътрешната си опозиция, който също е привнесен отвън. Път и възможност за постигане на такова обединение той вижда в приемането на Проектоустава, който занимава почти изцяло събранието в Букурещ. Комитетите в България се ръководат по неговия Проектоустав и преди общото събрание, но той не е приет още от онези зад граница и не е добил тежестта на основен закон. Ето защо, Левски го разпраща по всички комитети в чужбина, като иска от тях писмено становище, а сам той в общата си обиколка с Ангел Кънчев и Димитър Общи взема такова становище от вътрешните комитети. На Данаил Попов, чрез когото изпраща препис от Проектоустава за Каравелов и Д. Ценович за мнение, Левски бележи: "Ще прибързовате, та да ни ги изпратите." (Васил Левски. Док. Насл. 117)
Писмото е от 29 септември 1871 г. От тия няколко реда се вижда, че по онова време Левски не е имал намерение да свиква общо събрание за утвърждаване на Проектоустава, а е смятал да се задоволи само с писмените мнения на комитетите. След това, обаче, когато отвън са му изпратени без да ги иска Общи и Кънчев, Левски схваща това като възможност да ги използва пред вътрешните комитети като натиск "отгоре" - ето защо ги води единствено на първата си обиколка, при която главната му цел е обсъждането на Проектоустава, двамата външни "емисари" придават допълнителна тежест на неговия Закон. Той не оставя нищо на случайността, а внимателно подготвя и режисира предстоящото общо събрание в Букурещ. За по-голяма пълнота на картината представителите от България ще трябва да дадат отчет за състоянието на комитетите, които представляват "с по толкова и толкова способни юнаци да носят оръжие, между които се намират и еди-колко способни за воеводи, в сичките тия има толкова шишанета, гладки пушки, револвери и пр." Левски слага на масата реална сила, а в предстоящия спор за центъра на властта опонентите му в чужбина не притежават нищо повече от своите разнородни и ялови идеи. При Левски нещата винаги кристализират около една простичка, но безотказна при неговата аудитория в България формула: той й казва, че те ще вършат "народната работа". За него предстящото въоръжено въстание е "работа". Според Тодор Страшимиров за българина има един-едиствен Бог и той е Работата. И Левски, без да им се натрапва за някакъв наложен отвън вожд или лидер, просто ги вкарва в тази "работа", защото ги убеждава, че знае как да се свърши успешно тя.
След последната си обиколка в края на декември 1871 г., Левски се отказва от първоначалното си намерение да свика общото събрание в България и възприема мнението на емигрантите във Влашко като дава съгласието си събранието да стане в Румъния. Обаче! - "Това тяхно мнение (на дейците в Букурещ) - пише Левски на комитетите в Търново и Лясковец - ще се принесе тук в Ц.К. и по вишегласието на всичките частни комитети ще се реши съдбата на българския народ съобразно времето."
От тези му думи става очевидно, че крайните решения ще се вземат не отвън, а в Българско.На 10 януари 1872, прибрал се вече в Ловеч, Левски пише на Панайот Хитов:
"В отговор на призованието ни да додете тук казвате, казвате, че никаква полза не ще принесете за сега. Като сте уверен, че е тъй, стойте си, та бъдете баре приготвени, защото скоро ще стане събранието във Влашко, гдето ще се съберат мнозина от работниците ни, та каквото мислите, ще представите на събранието. А кога и где ще бъде събранието ще ви явим. За това събрание никому няма да явявате. (Васил Левски. Док. Нас., С. 134)
На 29 януари 1872 г. Левски говори вече по-определено за дата на събранието: "Подир 30-40 дена" - пише той на орханийци.
По същото време Левски въвежда "десятък" - членски внос за всеки член на частен революционен комитет, заплащан в две "таксита" (тук личи църковната му закваска, защото по онова време църковните вноски са били събирани в подобни "таксита"). Дотогава Левски се подписва в комитетската кореспонденция с псевдонима Аслан Дервишоглу, но оттогава го допълва Аслан Дервишоглу Кърджалъ, може би като предизвестие за предстоящата по-твърда линия при събиране на пари от богатите. Очевидно е, че тези дни са решаващи и преломни за неговата организация. Той ясно осъзнава, че основният проблем е недостига на пари и твърдо е решен да действа без компромиси: "Ако се усети от после, че някои утаи или отрече помощта си, ще доде времето, което е вече близо, и ще се обезчести от целия български народ. Ако сега се отървете от нашия нож, който после малко ще захване да изпълнява длъжностите си срещу опачните (мними родолюбци, които обещават за когато чак видят) и предлагат всякакви извинения… На такива за извиненията им казахме и пак ще кажем: че чисто народния българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранията, то за него няма страх, няма и извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. Която смърт заслужава гореречената ни слава на българския народ и венец от бога. Инак… той не е българин, не е християнин, не е и човек! Следователно нему смърт, смърт и смърт!" (Васил Левски. Док. Насл., С. 197).
Вижда се от това заплашително писмо, адресирано към хора, които отказват да дадат своя дан към предстоящага революция, че у Левски по това време се е оформило съзнание за неизбежни и крайни действия на организацията му, към които тя ще прибегне след общото събрание в Букурещ.
Той нарежда на всеки представител от България да се даде пълномощно, което той трябва да носи със себе си и чиито образец дава в едно свое писмо от 24 март 1872 г. (Васил Левски. Док. Насл., с. 156-157). Така пълномощното придобива значение и на отчет за състоянието на частния комитет, който го е издал. Левски не иска да се яви с празни ръце и голи обещание в Букурещ - на масата за преговори с емигрантите там той ще сложи тежки аргументи.
На 18 март 1872 г. Каравелов разпраща от името на централния комитет в Букурещ покана за общото събрание, като посочва и точната дата - 20 април (какво съвпадение с датата на Априлското въстание през 1876 г.)
На 30 март 1872 г. Левски нарежда представителите да тръгнат след 7-8 дни, а на 4 април - "от 2 до 4 дена". Сам той заминава на 6 април заедно с представителя на ловчанския комитет. (Васил Левски. Док. Нас., с. 264).
На 13 април вече от Турну Мъгуреле се обажда на Филип Тотю. Пристига в Букурещ най-късно след два дни. Едва на 29 април 1872 г. в дома на Любен Каравелов на ул. "Верголуй" 32 се открива първото заседание. "Каравелов, когото избрахме за председател - съобщава никола Обретенов, - откри събранието. За секретар се избра Тодор Пеев и още същия ден се провериха пълномощията на делегатите".Представителите от България имат 33 гласа срещу 17 на емигрантите.Събранието приключва своята работа в пет заседания. Още на първото се избира комисия - Любен Каравелов, Киряк Цанков, Васил Левски и Тодор Пеев (двама на двама като съотношение емигранти-делегати от България). Тази комисия работи бързо и още на второто заседание докладва програмата си, а събранието я одобрява и приема. Заседанията следват едно след друго всеки ден. Изборът на нов преседател става на 4 май 1872 г., на петото и последно заседание. След като "зима" оставката на сегашния (тоест Левски), събранието избира за председател "главно лице на на новия ЦРБК Любен Каравелов, когото упълномощава да избере и други членове" (ДТС, с. 546-547).
Събранието потвърдило Левски за "главен апостол на цяла България, Тракия и Македония." (ДТС, с. 552). Според някои други сведения от по-късно за под-председател бил избран Киряк Цанков, а за секретар - Олимпий Панов. След пет месеца, през октомври 1872 г., Любен Каравелов и Киряк Цанков съобщават на Панайот Хитов, че и той е член на централния комитет - "да те известим, че си избран". Накрая на събранието през май се стига до следното решение: "Комитетът да се постарае за внасяне на оръжие в България и да се почака още 3-4 години и до това време да могат да се подготвят, щото като се повдигне народът, да не слага оръжието си дотогава, додето се не освободи!" В тези думи със сигурност може да се разпознае мисленето на Левски, но само няколко месеца по-късно, след провала в Арабаконак, Каравелов безумно ще го зове от Букурещ да "вдига юнаците на оружие", макар че такова в България липсва.
В заключителните думи на събранието за правомощията на главния апостол, тоест на Левски, се казва още: "Това лице, което има ПЪЛНО УПЪЛНОМОЩЕНИЕ от Българския централен революционен комитет, има и ПЪЛНА ВЛАСТ да превожда в действие всички ония длъжности, които се ПРЕДПИСВАТ ОТ УСТАВА, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети и ония низки, подли и предатели българи, които противодействат на нашето народно дело."
Левски наистина постига много, по-точно всичко възможно - той грижливо подготвя основния закон, Устава, осигурява за събранието в Букурещ мнозинство в съотношение две към едно за своите комитети от България, и най-сетне, това мнозинство му дава пълна власт да упражнява закона, който сам е написал.
Пред него сега стои само един огромен и нерешен въпрос - този за парите, с които ще закупи оръжие.
Съгласно Устава, приет на събранието в Букурещ, с пълномощното, дадено му от събранието, Левски "гдето и да бъде" представлява Централния комитет "в всичко" и действията му са "неограничени". Следователно в България той придобива цялата власт на Централния комитет - върховен началник на тайната полиция и най-висш съдия.
Значението на това пълномощно става още по-ясно от съобщението, което самият Левски прави по-късно в едно свое писмо от 16 септември 1872 г.: "Според думата, която съм дал пред членовете на централния комитет - пише той на Данаил Попов - нямам право нито да зема, нито да дам извън Българско без знанието председателско (на Каравелов), както и другите като мен членове с същото упълномощение извън Българско, дето и да се намират, нямат право да демат и дават из Българско без моето знание." (Васил Левски. Док. Нас., с. 218) Или казано иначе: Левски САМ представлява в България това, което целият Централен комитет представлява вън от България. На този етап отношенията между външния и вътрешния център на властта в революционната организация кристализира в съвършено ясна форма - и двата центъра са постигнали пълен контрол в своите сфери. Каравелов добива неограничено право да представлява Централния комитет в чужбина, а Левски - в България, като е абсолютно независим и свободен да действа както намери за добре без никаква административна и организационна подчиненост от комитета в Букурещ. Ситуацията е парадоксална и логично води до последвалата само след няколко месеца катастрофа.
След събранието в Букурещ през 1872 г., ясно се очертават и стратегическите цели на двата центъра на власт: емигрантите в чужбина правят своите политически сметки с ясното съзнание, че въстанието в България няма шанс да победи със силата на оръжието, а е само инструмент за външна намеса на други сили.
Левски, напротив, твърдо вярва и работи за организирането на успешно въоръжено въстание, което да доведе до създаване на независима и силна българска държава, стъпила здраво върху собствените си крака.
След като започва да осъществява своя план за събиране на пари насилствено за оръжие, Левски се поставя в една много опасна и рискова ситуация. Буквално опира ножа до кокала, но повечето от богатите българи казват - ама защо така, сега и пари ли ще трябва да даваме? Иначе финансовото състояние на организацията е направо мизерно - затова Левски си записва разходите за маслинки в тефтера. Правил съм приблизителни сметки - в касата е имало пари за не повече от 20 пушки, а им трябват десетки хиляди. Откъде? А "шкембетата", както нарича чорбаджиите Левски, не щат да дават, точно двамина такива тарикати подбутват Димитър Общи да обере хазната. То не че нещо голямо са могли да купят с ония пари - не повече от 200 пушки, и с тях и без тях, все тая.
Ама иначе как да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Та въпросът ми е – откъде можеха да дойдат тези близо 500 000 златни турски лири, колкото са били необходими за купуването на 100 000 модерни за времето си пушки? Утопист ли е бил Васил Левски, или не?
Подсещане: по онова време състоянието на фирмата на Евлоги и Христо Георгиеви възлиза на около 200 000 турски лири, приблизително по толкова е и онова на богатите български търговци Палаузови и Тошкови в Одеса.
"И вие оттам, ако бъдете истински патриоти, ще дойдете на нашето събрание в Българско." - пише им той. После добавя, че причината за свикване на такова общо събрание в България е събирането на пари, а искането им на общо събрание в Румъния да присъствува единствено той, като представител на българските комитети окачествява като "глупаво", защото: "Там да се съберете 20-50, нека и 500 души, пък из Българско, дето ще се пролива кръв, викате мене един, та да решаваме работи? За сега не давам глас, защото, както ви казах, приемаме и отговаряме по вишегласие… както решат повечето игроводци, така ще играем." (Васил Левски. Док. Насл. С. 103).
Всъщност целите на Левски при свикването на едно общо събрание на: първо - да обедини вътрешните и външните революционни комитети и да ги постави под свой контрол; и второ - да реши проблема с вътрешната си опозиция, който също е привнесен отвън. Път и възможност за постигане на такова обединение той вижда в приемането на Проектоустава, който занимава почти изцяло събранието в Букурещ. Комитетите в България се ръководат по неговия Проектоустав и преди общото събрание, но той не е приет още от онези зад граница и не е добил тежестта на основен закон. Ето защо, Левски го разпраща по всички комитети в чужбина, като иска от тях писмено становище, а сам той в общата си обиколка с Ангел Кънчев и Димитър Общи взема такова становище от вътрешните комитети. На Данаил Попов, чрез когото изпраща препис от Проектоустава за Каравелов и Д. Ценович за мнение, Левски бележи: "Ще прибързовате, та да ни ги изпратите." (Васил Левски. Док. Насл. 117)
Писмото е от 29 септември 1871 г. От тия няколко реда се вижда, че по онова време Левски не е имал намерение да свиква общо събрание за утвърждаване на Проектоустава, а е смятал да се задоволи само с писмените мнения на комитетите. След това, обаче, когато отвън са му изпратени без да ги иска Общи и Кънчев, Левски схваща това като възможност да ги използва пред вътрешните комитети като натиск "отгоре" - ето защо ги води единствено на първата си обиколка, при която главната му цел е обсъждането на Проектоустава, двамата външни "емисари" придават допълнителна тежест на неговия Закон. Той не оставя нищо на случайността, а внимателно подготвя и режисира предстоящото общо събрание в Букурещ. За по-голяма пълнота на картината представителите от България ще трябва да дадат отчет за състоянието на комитетите, които представляват "с по толкова и толкова способни юнаци да носят оръжие, между които се намират и еди-колко способни за воеводи, в сичките тия има толкова шишанета, гладки пушки, револвери и пр." Левски слага на масата реална сила, а в предстоящия спор за центъра на властта опонентите му в чужбина не притежават нищо повече от своите разнородни и ялови идеи. При Левски нещата винаги кристализират около една простичка, но безотказна при неговата аудитория в България формула: той й казва, че те ще вършат "народната работа". За него предстящото въоръжено въстание е "работа". Според Тодор Страшимиров за българина има един-едиствен Бог и той е Работата. И Левски, без да им се натрапва за някакъв наложен отвън вожд или лидер, просто ги вкарва в тази "работа", защото ги убеждава, че знае как да се свърши успешно тя.
След последната си обиколка в края на декември 1871 г., Левски се отказва от първоначалното си намерение да свика общото събрание в България и възприема мнението на емигрантите във Влашко като дава съгласието си събранието да стане в Румъния. Обаче! - "Това тяхно мнение (на дейците в Букурещ) - пише Левски на комитетите в Търново и Лясковец - ще се принесе тук в Ц.К. и по вишегласието на всичките частни комитети ще се реши съдбата на българския народ съобразно времето."
От тези му думи става очевидно, че крайните решения ще се вземат не отвън, а в Българско.На 10 януари 1872, прибрал се вече в Ловеч, Левски пише на Панайот Хитов:
"В отговор на призованието ни да додете тук казвате, казвате, че никаква полза не ще принесете за сега. Като сте уверен, че е тъй, стойте си, та бъдете баре приготвени, защото скоро ще стане събранието във Влашко, гдето ще се съберат мнозина от работниците ни, та каквото мислите, ще представите на събранието. А кога и где ще бъде събранието ще ви явим. За това събрание никому няма да явявате. (Васил Левски. Док. Нас., С. 134)
На 29 януари 1872 г. Левски говори вече по-определено за дата на събранието: "Подир 30-40 дена" - пише той на орханийци.
По същото време Левски въвежда "десятък" - членски внос за всеки член на частен революционен комитет, заплащан в две "таксита" (тук личи църковната му закваска, защото по онова време църковните вноски са били събирани в подобни "таксита"). Дотогава Левски се подписва в комитетската кореспонденция с псевдонима Аслан Дервишоглу, но оттогава го допълва Аслан Дервишоглу Кърджалъ, може би като предизвестие за предстоящата по-твърда линия при събиране на пари от богатите. Очевидно е, че тези дни са решаващи и преломни за неговата организация. Той ясно осъзнава, че основният проблем е недостига на пари и твърдо е решен да действа без компромиси: "Ако се усети от после, че някои утаи или отрече помощта си, ще доде времето, което е вече близо, и ще се обезчести от целия български народ. Ако сега се отървете от нашия нож, който после малко ще захване да изпълнява длъжностите си срещу опачните (мними родолюбци, които обещават за когато чак видят) и предлагат всякакви извинения… На такива за извиненията им казахме и пак ще кажем: че чисто народния българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранията, то за него няма страх, няма и извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. Която смърт заслужава гореречената ни слава на българския народ и венец от бога. Инак… той не е българин, не е християнин, не е и човек! Следователно нему смърт, смърт и смърт!" (Васил Левски. Док. Насл., С. 197).
Вижда се от това заплашително писмо, адресирано към хора, които отказват да дадат своя дан към предстоящага революция, че у Левски по това време се е оформило съзнание за неизбежни и крайни действия на организацията му, към които тя ще прибегне след общото събрание в Букурещ.
Той нарежда на всеки представител от България да се даде пълномощно, което той трябва да носи със себе си и чиито образец дава в едно свое писмо от 24 март 1872 г. (Васил Левски. Док. Насл., с. 156-157). Така пълномощното придобива значение и на отчет за състоянието на частния комитет, който го е издал. Левски не иска да се яви с празни ръце и голи обещание в Букурещ - на масата за преговори с емигрантите там той ще сложи тежки аргументи.
На 18 март 1872 г. Каравелов разпраща от името на централния комитет в Букурещ покана за общото събрание, като посочва и точната дата - 20 април (какво съвпадение с датата на Априлското въстание през 1876 г.)
На 30 март 1872 г. Левски нарежда представителите да тръгнат след 7-8 дни, а на 4 април - "от 2 до 4 дена". Сам той заминава на 6 април заедно с представителя на ловчанския комитет. (Васил Левски. Док. Нас., с. 264).
На 13 април вече от Турну Мъгуреле се обажда на Филип Тотю. Пристига в Букурещ най-късно след два дни. Едва на 29 април 1872 г. в дома на Любен Каравелов на ул. "Верголуй" 32 се открива първото заседание. "Каравелов, когото избрахме за председател - съобщава никола Обретенов, - откри събранието. За секретар се избра Тодор Пеев и още същия ден се провериха пълномощията на делегатите".Представителите от България имат 33 гласа срещу 17 на емигрантите.Събранието приключва своята работа в пет заседания. Още на първото се избира комисия - Любен Каравелов, Киряк Цанков, Васил Левски и Тодор Пеев (двама на двама като съотношение емигранти-делегати от България). Тази комисия работи бързо и още на второто заседание докладва програмата си, а събранието я одобрява и приема. Заседанията следват едно след друго всеки ден. Изборът на нов преседател става на 4 май 1872 г., на петото и последно заседание. След като "зима" оставката на сегашния (тоест Левски), събранието избира за председател "главно лице на на новия ЦРБК Любен Каравелов, когото упълномощава да избере и други членове" (ДТС, с. 546-547).
Събранието потвърдило Левски за "главен апостол на цяла България, Тракия и Македония." (ДТС, с. 552). Според някои други сведения от по-късно за под-председател бил избран Киряк Цанков, а за секретар - Олимпий Панов. След пет месеца, през октомври 1872 г., Любен Каравелов и Киряк Цанков съобщават на Панайот Хитов, че и той е член на централния комитет - "да те известим, че си избран". Накрая на събранието през май се стига до следното решение: "Комитетът да се постарае за внасяне на оръжие в България и да се почака още 3-4 години и до това време да могат да се подготвят, щото като се повдигне народът, да не слага оръжието си дотогава, додето се не освободи!" В тези думи със сигурност може да се разпознае мисленето на Левски, но само няколко месеца по-късно, след провала в Арабаконак, Каравелов безумно ще го зове от Букурещ да "вдига юнаците на оружие", макар че такова в България липсва.
В заключителните думи на събранието за правомощията на главния апостол, тоест на Левски, се казва още: "Това лице, което има ПЪЛНО УПЪЛНОМОЩЕНИЕ от Българския централен революционен комитет, има и ПЪЛНА ВЛАСТ да превожда в действие всички ония длъжности, които се ПРЕДПИСВАТ ОТ УСТАВА, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети и ония низки, подли и предатели българи, които противодействат на нашето народно дело."
Левски наистина постига много, по-точно всичко възможно - той грижливо подготвя основния закон, Устава, осигурява за събранието в Букурещ мнозинство в съотношение две към едно за своите комитети от България, и най-сетне, това мнозинство му дава пълна власт да упражнява закона, който сам е написал.
Пред него сега стои само един огромен и нерешен въпрос - този за парите, с които ще закупи оръжие.
Съгласно Устава, приет на събранието в Букурещ, с пълномощното, дадено му от събранието, Левски "гдето и да бъде" представлява Централния комитет "в всичко" и действията му са "неограничени". Следователно в България той придобива цялата власт на Централния комитет - върховен началник на тайната полиция и най-висш съдия.
Значението на това пълномощно става още по-ясно от съобщението, което самият Левски прави по-късно в едно свое писмо от 16 септември 1872 г.: "Според думата, която съм дал пред членовете на централния комитет - пише той на Данаил Попов - нямам право нито да зема, нито да дам извън Българско без знанието председателско (на Каравелов), както и другите като мен членове с същото упълномощение извън Българско, дето и да се намират, нямат право да демат и дават из Българско без моето знание." (Васил Левски. Док. Нас., с. 218) Или казано иначе: Левски САМ представлява в България това, което целият Централен комитет представлява вън от България. На този етап отношенията между външния и вътрешния център на властта в революционната организация кристализира в съвършено ясна форма - и двата центъра са постигнали пълен контрол в своите сфери. Каравелов добива неограничено право да представлява Централния комитет в чужбина, а Левски - в България, като е абсолютно независим и свободен да действа както намери за добре без никаква административна и организационна подчиненост от комитета в Букурещ. Ситуацията е парадоксална и логично води до последвалата само след няколко месеца катастрофа.
След събранието в Букурещ през 1872 г., ясно се очертават и стратегическите цели на двата центъра на власт: емигрантите в чужбина правят своите политически сметки с ясното съзнание, че въстанието в България няма шанс да победи със силата на оръжието, а е само инструмент за външна намеса на други сили.
Левски, напротив, твърдо вярва и работи за организирането на успешно въоръжено въстание, което да доведе до създаване на независима и силна българска държава, стъпила здраво върху собствените си крака.
След като започва да осъществява своя план за събиране на пари насилствено за оръжие, Левски се поставя в една много опасна и рискова ситуация. Буквално опира ножа до кокала, но повечето от богатите българи казват - ама защо така, сега и пари ли ще трябва да даваме? Иначе финансовото състояние на организацията е направо мизерно - затова Левски си записва разходите за маслинки в тефтера. Правил съм приблизителни сметки - в касата е имало пари за не повече от 20 пушки, а им трябват десетки хиляди. Откъде? А "шкембетата", както нарича чорбаджиите Левски, не щат да дават, точно двамина такива тарикати подбутват Димитър Общи да обере хазната. То не че нещо голямо са могли да купят с ония пари - не повече от 200 пушки, и с тях и без тях, все тая.
Ама иначе как да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Та въпросът ми е – откъде можеха да дойдат тези близо 500 000 златни турски лири, колкото са били необходими за купуването на 100 000 модерни за времето си пушки? Утопист ли е бил Васил Левски, или не?
Подсещане: по онова време състоянието на фирмата на Евлоги и Христо Георгиеви възлиза на около 200 000 турски лири, приблизително по толкова е и онова на богатите български търговци Палаузови и Тошкови в Одеса.
Comment