Кратка история на военната традиция на Древна Гърция

[Sir Gray]

Със Звяра решихме да подхванем този бая амбициозен проект, пък ще видим....



1ви период: РАННА ИСТОРИЯ 1400-750г.пр.Хр.

МИКЕНСКА ЕПОХА
Още преди развитието на полисите и Омировите поеми в Гърция съществува развита култура, а заедно с нея, както си му е реда, и военни сблъсъци и конфликти. Микенската култура (1600-1100) има почти същия език като гръцките си наследственици и много от ранните микенски поселени места биват по-късно отново заселени от гърците. Това обаче са горе-долу всички прилики: микенската политическа, социална и икономическа структури както и ценностната им система не се предава на гърците. Не е изненадващо, че микенската военна практика, която е много подобна на близкоизточната, приключва с разрушаването на микенсите цитадели.
Почти до 1200г. пр. Хр. микенското воюване не се различава от това на египтяните и хетитите в източното и южното Средиземно море: яростни атаки от леко въоръжени пехотинци с метателни оръжия, групирани около колесници със стрелци с лъкове и копиехвъргачи. Даден район се управявал еднолично от цар, заповядващ над околността от цитадела, която обаче заключвала тясно пространство (не като по-късните гръцки крепости) Тази цитадела е основната опора на властта и рядко се е организирала полева войска за защита на околностите и земеделските полета. Войската всъщност се е състояла от нещо като гвардия на царя, състояща се от леки копиеносци и стрелци, защитаващи цитаделата. При военен конфликт се е мобилизирала и част от цивилните, които са били въоръжавани с оръжие, складирано нормално в цитаделата (тя всъщност е служила за склад - и реколтата и финансите са били складирани там) Преди 1300г. бронзовите брони са тежки и груби, та затова колесниците (на тях са били бронираните) са били нещо почти като танковете - от тях са изпозвани метателни оръжия, можело е да "газят" противниковите пехотинци, да постигнат пробив на фронта или пък да служат като база, към която да отстъпи или пък от която да атакува леката пехота. Воначите на колесниците, стрелците с лък и копиехвъргачите са били нещо като професионалисти (от гвардията на владетеля).
Към края на 13 век микенската цивилизация в Гърция, както и Мала Азия и Египет биват застрашени от нова вълна завоеватели от севера. По-късните гърци ги наричат дорийци (днешните археолози май им викат Морски народи). Те се бият основно пеша, в масивна формация, без скъпи колесници и коне и специално обучени водачи и прочие. И тези северни завоеватели изведнъж се оказват способни, благодарение на тяхната гъвкава пехотна тактика, да надвият цялата военна система на централизираните господарства на микенците.
КАто отговор на тази агресия микенците започват промени в своята военна система - до 1200г навлизат брони, шлемове и щитове, които вече са предназначени за бой пеша. Копията и големите мечове също зачестяват. Смята се, че последните генерации микенци довеждат тези промени до край, макар и късно, и напълно преминават към една силна пехота и преосмислят цялостната си военна доктрина. Явно са осъзнали, че с по-ранните тактики на колесницата и лекия бой не могат да надвият срещу по-тежко въоръжени, многочислени и гъсто формирани пехотинци.
Въпреки тези последни отчаяни опити микенската култура бива унищожена и към 1100г пр. Хр. почти всички цитадели в Гърция са превзети и разрушени. Причините не са само военни - икономическа стагнация свързана с години на суша, земетресения, вътрешни караници и тн сигурно също изиграват роля. Но военните поуки са налице - поне малко организирани пешаци с тежки брони и копия са напълно равностойни, че даже и превъзхождат колесниците, стрелците и централната бюрокрация. Микенската култура преминава в историята, а в Гърция за първи път се появяват хора, които не се подчиняват на автократ, ами доброволно се обединяват и сами решават как, къде и с какво ще се бият за общото им благо.

[ZWQRA]

Кратка история на военната традиция на Древна Гърция

1ви период: РАННА ИСТОРИЯ 1400-750г.пр.Хр.

МИКЕНСКА ЕПОХА

Преди да започна със същинското микенско оръжие, искам да направя един малък парад на оръжието от дълбоката античност. Това са египетски хетски и асирийски образци. Смятам, че те са имали индеректно влияние върху гръцките образци.

Египет
Копиеносците са основата на войската, не носят броня имат като въоръжение само копие и плетен от трастика щит, шлемовете са рядкост и са предимно финикийски образци. Египетяните предпочитат леките колесници с водач стрелец, докато хетите например наблягат на тежките - с водач, копиеносец и стрелец с лък.
копиеносци


колесница


асирийска колесница


Самите ахейци използват олекотен вариант на тежката колесница, премахват стрелеца с лък.


ахейски стрелец


лек пехотинец


За разлика от другите общности които наблягат на бронирането на самите колесници ахейците тежко бронират самите копиеносци в колесниците.


Ето и броня на копиеносец от колесница


бронзови ахейски мечове


Традицията да се бронират копиеносците постепенно се прехвърля и в пехотните отряди. Само най-личните и приближени на автократора са били облечени в боня. Поради грубата изработка на бронзовите доспехи, доспехите се коват от мед.
Броня тип Рачешка черупка


Шлем


Микенски щит



И като обобщен изглед : Елитен Тежко въоръжен Ахеец


Граници на микенската общност

[Sir Gray]

ТЪМНИТЕ ВЕКОВЕ 1200-800
След падането на микенската култура около 1200г. пр. Хр. в Гърция настъпват 400 години на мрак. Няма писменост и монументална архитектура, почти няма и рисунки на вази. Населението спада може би до 1/5 от това по време на микенците. Централното управление изчезва, а с него и голяма част от далечната търговия. Добре организираното земеделие понася щети и продукцията пада драстично. На мястото на една дворцова администрация идват местни вождове. Населението не е вече привързано към дадено място и често малки групи се пренасят напред-назад, бягайки от опасности или кой знае какво. Въобще ефекта е доста наподобяващ този след падането на Римската империя.
От следващите 400 години, както казах, са останали малко сведения. Почти всичко, което се знае, идва от разкопки на гробове на видни аристократи. Начинът на бой през тези години (както Аристотел споменава за типичен като цяло преди хоплитската епоха) бива доминиран от конни аристократи (или вождове), следвани от хлабаво организирани пешаци с леки щитове и леки/метателни копия или пък лъкове. Интересно е, че въпреки, че целите метални брони и кремиди стават доста рядки, като цяло металодобиването се разраства и подобрява, което довежда до подобряване на качеството на копията и мечовете. Тукидит пише за това време, че липсват големи съюзи и федерации, липсва стабилно земеделско население от селяни, нямало продължителни военни походи и истински войни, с изключение на локални караници между съседи. В такива преддържавни общества нормално "войните" се състоят от вендети, кражби, набези за добитък и жени (така е било кво, не аз слагам жените наравно с добитъка :roll: ).
Въпреки всичко обедняването на земята и "западането на цивилизацията" са свързани с едно значително освобождаване, както на земеделието, така и на военното дело. Нападателите от севера унощожават заедно с микенската цивилизация и нейната сухота и втвърденост. Може пълните метални брони да са станали прекалено скъпи за обеднялото население, но пък развитието на металургията и растящото значение на пешаците създава предпоставки за развитието на една превъзхождаща пехота, стига да се подобри благосъстоянието и да нарасне населението. Точно унищожението на закоравялата микенска цивилизация отваря пътя за пехотинеца и железните оръжия и премахва колесницата и централизираните похвати, които остават толкова характерни за останалата част от източното Средиземноморие.
Така се освобождава пътя за бавното развитие към полиса. Хлабавите групи последователи, които следват своя вожд на кон в битката, се развиват бавно към истинската гражданска милиция от земевладелци, които не се чувстват подчинени на никой. Караниците в групата отностно крави отстъпват на мобилизацията за защита на частната собственост отвън.
Единствената писмено документирана война в тези тъмни години се състояла малко преди 700г на острова Ебоа между враждуващите градове Чалкис и Еретриа върху прилежащата богата лелантининска равнина. Не е ясно колко време са продължили военните действия или пък кой побеждава в крайна сметка. Но по-късните гърци гледат на тези битки като първите исторически, необременени от митове и легенди. Намираща се в края на тъмния период, тазо конфронтация трябва да бележи завършването на процеса на преминаване от битките на конната аристокрация към широкомащабната пехотинска битка. И въпреки че източниците си противоречат е ясно, че и двата града въвеждат радикални промени в своите военни и политически организации.
Всъщност трябвало уж сблъсъка на двата града да се е разиграл като битка между аристократичните hippeis (кавалеристи) от Еретриа и техните благородни противници от Чалкис, hippobatae (гледачи на коне), върху една поляна. Но съвременни поети казват, че ебоейците били прочути за майсторството си с меча, не с кавалерията си. А и изображения от времето в Еретриа показват войни с шлемове, кръгли щитове и копия. По-късни източници пък говорят за някакъв договор между двата града да използват само ръкопашни оръжия. Затова трябва реално една голяма част от войските на двата града да се е състояла от тежко въоръжени пехотинци (hoplitai) с копия, а за близкия бой с мечове. Някои от тези войни може да са били аристократи, които са яздили до бойното поле и после са слезли, за да се присъединят към последователите си. Вероятно е също, че известна част от войниците са били въоръжени с метателни копия. Но във всички случаи конфликта между пехотинци за контрола над един къс земя, богат на гори и лозя, ще бъде показателен за следващите 400 години воюване в Гърция. А лелантинската война се оказва и в един друг аспект типична за по-късните конфликти - една поредица гръцки градове се намесват в конфликта на едната или другата страна, показвайки че една уж маловажна погранична дърпаница може да въвлече голяма част от гръцко-говорящия свят.

[ZWQRA]

ТЪМНИТЕ ВЕКОВЕ 1200-800

Преобладаващи са леко въоръжени пехотинци.Без нателна броня само малък щит и леко копие. Армиите от този период са масови, професионални са били само най-богатите аристократи. По простата причина, че войната е ила техният живот.

Дорийски пехотинец


Най бедните слоеве на населението стават
Прашкари



Mалко остават ахейските градове които биват засегнати в по-лека степен от дорийското нашествие. Спарта е един от тези градове.

Спартански хоплит от около 900г.п.н.е.


Фрагмент от дорийското нашествие.


Дорийците развиват обсадната техника, все пак имат да обсаждат ахейските цитадели. Масово се въвежда античната артилерия "Катапултите"

[Parabellum]

Има ли прилики и разлики във въоръжението на войните от Атина и Спарта? Кой от двата полиса първи започва да използва железни оръжия-мечове копия?

[Sir Gray]

@Парабелум - ами големи разлики е нямало, поне в класическия период. Спартанците са били известни с червените си наметала ако не се лъжа, но иначе въоръжението е било еднакво. Виж, за това кой първи въвежда желязото не съм сигурен. То така и така е било бавен процес и най-вероятно постепенно е навлизало навсякъде.



ОМИРОВОТО БОЙНО ПОЛЕ (800-750)
Илиадата на Омир (написана късния 8ми век пр. Хр.) е претъпкана с описания на битки, кланета и двубои. Поне една трета от текста е описание на войната срещу Троя и понеже тази война уж се е състояла в една по-ранна епоха историците се опитват да извлекат от описанието бойните традиции на гърците преди полисната епоха. За жалост Омировото бойно поле е доста объркано и противоречиво - изглежда в текста се преплитат военни практики и методи от устни предания от по-предишни епохи и различни източници, както и съвременни на Омир.
Образът на облечени в бронз прочути войни, който карат колесниците си в боя, ни е добре познат. Те скачат от колесниците, за да се бият на крак сами, често в друбой с някой прочут съпреник. Победата над него им носи престиж и слава, а понякога и пари от откуп, ако успеят да пленят виден водач на врага. Героите като Диомед или Хектор често са описани да къстосват бойното поле надлъж и шир в търсене на благороден съперник. Веднъж намерен, той често бива формално (и доста реторично) повикан, напсуван и тогава атакуван с копието. Ако ударът с копието не уцели или пък не успее да пробие щита или бронята на врага, тогава бива изтеглен меча и двамата се втурват в близък бой да довършат работата. При всички случаи се търкалят глави, биват избодени очи, разворват се черва и крайници биват отрязани. Въпреки това тези живописни двубои са забележително къси - от около 300 в Илиадата само 18 описват повече от един единствен удар, което говори за бързината и краткостта на битките тогава. Стрелците с лък са специалисти, от една страна страшни със способността си да утрепят добри войни от разстояние, от друга презирани като страхлливци, които избягват боя лице в лице. Това е едно широко разпространено виждане, което ще мъти водата на западната военна традиция с векове.
Масивни атаки с колесници, решителни обсади и кавалерийските атаки са наистина познати на Омир, но той им обръща малко внимание. Главния му интерес е запазен за персоналния дуел между отделните бойци (promachoi), които излизат напред от масата(plethus). Когато войните не се бият в равнините пред Троя, те обикновено пиянстват, карат се, тепат се и си разправят небивалици за заграбена плячка (ех, живот.... 8) ). Какви тактики, каква технология и кой точно исторически период изразява спрециалния и често абсурден начин на воюване в Илиадата? Тя най-вероятно е написана около 700г пр. Хр., а Одисеята я последва след 20тина години. И двете поеми са продукт на една дълга устна традиция, произлизаща от края на микенската епоха (1200-1100г.). Поради това произлизане на епосите в продължение на почти половин хилядолетие задачата на военния историк е бая объркана, почти невъзможна. Дали не съдържат двете произведения на Омир спомена за някаква комплексно организирана микенска експедиция срещу Троя, в конфликт за метални находища, риболовни ривиери, пасища и земя? По-късните перипетии на кралете, които или не се завръщат, или намират своите палати напълно променени може би изразяват хаоса в последните микенски поколения, които всъщност само 50тина години след падането на Троя губят собствените си цитадели на завоеватели отвън.
Или пък битките в Илиадата са само пресиления спомен за някакъв дребен пиратски набег, за който са се събрали няколко разбойнически вожда, за да докопат повече плачка? Или пък дали Омир не е изпълнил света на Ахил и Аякс и другите герои със съвременни нему проблеми и истории? А може и цялото да е просто една фантастична история с говорещи коне, богове и персонифицирани реки, извивана и променяна в продължение на 500 години от устната традиция, за да се впише в поетичното благозвучие и натроението на разказвача?
Илиада и Одисея наистина показват следи от две различни по-ранни култури - микенаската и елементи от тъмните векове - като в същото време те са и груб портрет на съвремието на Омир, между 750г и 680г, точно края на тъмната епоха. Съществуват много малко реликви от времето преди микенската катастрофа 1200г - митовете за колесници, няколко посребрени меча, представата за обичащ конете народ, населяващ крайбрежието на Мала Азия и имена на войни като Аякс. Тези реликви след катастрофата биват предавани от поколение на поколение в устните легенди или пък биват наново открити и интегрирани от разказвачите в техните поеми. Каквото сигурно е било една неголяма атака към Троя в най-обикновен конфликт прераства в свръхестествени размери като най-невероятния подвиг на военното изкуство. В годините на недоимък и труден живот поетите са възпявали едно минало време, когато микенците са вършели дела, за които съвременниците само можели да мечтаят.
Със сигурност също така някои неща в епоса идват от Тъмната епоха (1100-800). Изгарянето на мъртъвците, хвърлянето на копието, зачатъчното познание за желязото, честите караници на водачите за разпределянето на плячката са характерни за онези години и най-вероятно са въведени в изначалната история от разказвачи преди Омир. На няколко места се разказва за типично разбойнически набези за добитък и плячка, които идват като че ли направо от тъмните векове.
Допълнително обаче, обществото на Омир е доминирано от съвети, събрания, колонизиране и масови битки, където войните се бият за собствената си родина - едно общество, което може да бъде разпознато и като това на ранния полис. Поетът е взел старата история и няколко архаични детайли, но е прибавил и съвременните нему обществени настроения и динамики.
При всичката поетична страст и волност при описанието на индивидуалните дуели, при всичкия анахронизъм и аристократична формалност, внимателния читател може да забележи отстрани атаката на масираните тежковъоръжени пехотинци, характерна за воюването в ранния полис. Войниците се формират в редици и колони. Въоръжени са с тежки бронзови брони, наподобяващи тези от времето на полиса. Има едно описание дето се говори как щита опирал в щит, човек на човека, и всички се движели като един. Абсолютна фаланга.
Особената роля на колесниците и тн може да се припише на поетичната нужда от анахронизиране на историята. Омир вкарва неща, за които е чул или пък знае от легенди, с цел да придаде една епичност и легендарност на разказа си (това може да е направено и от други преди него) В описанията на битките трябва разбира се да стоят няколко забележителни пресони и затова разказа за сблъсъците пред Троя се радробява на отделни, независими една от друга, случки. В крайна сметка е доста трудно и доволно скучно да се опише в една епическа поема краткия сблъсък на маси анонимни войници. Той служи само като фон (зает от действителността), изпълнен с чист хаос, унищожителен и изпълнен с омраза, на който фон да изпъкне геройството и честта на взетите от легендите войни с техните аристократични двубои.
Като цяло Омир ни разказва всичко и нищо за военните традиции преди неговото време. Бърканицата от стари предания, полулегендарни истории, поемите на разказвачите от тъмните векове, съчинени с много дуели и аростократизъм вътре, за да се харесат на тогавашните вождове, по-новите практики на масираните формации и зачатките на демократични принципи обхваща наистина целия период от микенците до Омир като време, но конкретните данни, които могат да се извлекат от нея са минимални. Обаче произведенията на Омир са наистина първия пример за зараждащата се западна военна традиция с нейните бронирани войници във формация, повсеместно клане, шоктактики, групова дисциплина и отворен дебат за тактики и стратегии. Те са и първия писмен източник, където присъства и същественото противоречие на западния начин на мислене - в тях вече свободата на мнението и словото, и обществото, подчинено на общото благо, работят както и за подобряването на разрушителното действие на гръцкото оръжие, така и за поставяне под въпрос на смисъла и морала на войната.[/quote]

[ZWQRA]

.......................

[Sir Gray]

РАЖДАНЕТО НА ПОЛИСА (750-490г. пр. Хр.)



ПОЯВЯВАНЕТО НА ХОПЛИТА

Около 700г. пр. Хр. възраждането на Гърция след 400 години на културна безличност тече с пълна сила. Гръкоговорящия свят от южна Италия до Черно море обхваща почти 1000 независими градчета и държавици. Прираста на населението достига до 2-3% в година. Основават се колонии и търговски постове из цялото Средиземноморие и търговията с Финикия и Египет е възобновена. Завръща се писмеността и то в подобрен шрифт. В повечето градове се появяват писмени конституции, които органичават влиянието на управляващите чрез консенсус с класата на независимите притежатели на имот. Развива се земеделието и полетата на Гърция са нашарени от малки, обикновено около 4 хектара, имоти с овощни градини, лозя или жито, често с малко стопанство на тях, където собственикът бди над имота си, единствения в Средиземноморието с ясни и твърди права на частна собственост, наследство - и на собствени оръжия.
Гръцките градове-държави и техните сателитни селца се разраствали и както земята и собствеността преминавали към нова класа хора извън контрола на аристократите, както съвети и събрания заместили заповедите на вождовете, скотовъдството отстъпило на земеделието и металобработването не задоволявало само нуждите на богатите, ами преминало към производство на земеделски сечива и оръжия за средната класа, така и бива променена и гръцката военна практика.
Доказателствата за този военен ренесанс в 7 и 6 век показват като цяло една революционна промяна в обществото: първото за европейската, пък и за световната, култура появяване на една голяма група средноимотни граждани, които се сдружават в една военна организация, за да защитават собствените си интереси. Новите думи в речника като "гражданин", "конституция", "тежко въоръжен пешак (hoplitês) и "човек от средната класа" (mesos) са непрекия изразител на новата тенденция на монопол от страна на имотните граждани върху военната служба. Ранни рисунки върху вази (около 650г.) показват бронирани копиеностци, маршируващи в строй и под звуците на флейтова музика. В пангръцките светилища на Делфи и Олимп се трупат дарения под формата на бронзови шлемове, нагръдници и калиги - предполагаемо повече от 100 000 шлема са дарени в периода 700 - 500г. Има сведения за наемници, "облечени в бронз", дори от далечни райони на Египет и Персия.
Като следствие от подема повечето битки и сблъсъци между развиващите се градове-държави през 7 и 6 век биват провеждани от тежко въоръжени пехотинци, от селяни, облечени в бронзови брони и въоръжени с копия за ръкопашен бой (малко по-тежки от тези за хвърляне и по-леки от истинските големи пики или копия(сариса). Отвратително е, че имаме само една дума за копие, а има толкова видове). Интензивно обработваните полета са частна собственост и все повече се ценят и ако една общност може да се изхранва и поддържа независимостта си благодарение на тези полета, то откритото воюване чрез хоплити има много повече смисъл от защитни съоръжения и крепости - най-голямата и добре въоръжена група, тази на селяните, се събира, за да защити възможно най-бързо, евтино и решително това, което най-вече цени - земята си. Оказва се много по-евтино и ефективно за селяните сами да се организират за защитата на собствеността си, отколкото да наемат някакви просефионални войници или да поддържат постоянна армия за защита. Така битките на хоплитите се развиват като еднодневни войни между неопитни и нетърпеливи селяни за земя, най-често някакви гранични поземлища, като обикновено придобиването на слава и известност играе дори по-голяма роля от анексирането на плодородна почва. Обикновено конфликтът протича по определен начин - армията на града-агресор навлиза по дневна светлина в строга колона в територията на противника, един жрец принася жертва и изказва предсказания, после генерала (stratégos) държи надъхваща реч и войниците се строяват срещу врага. След което хоплитите се наблъскват нагъсто един до друг, юрват се на юруш срещу лошите и се започва ръкопашното меле. За защитниците това най-често се случва на същите полета, където на предишния ден още са работили. За нападателите стопанствата и градините изглеждат точно същите като техните собствени у дома. След първоначалния сблъсък на фалангите селяните ръчкат, нищо невиждащи от прахоляк и собствените си неудобни шлемове, с копията си срещу лошите, крещят бойния вик (eleleu! или alala!), натискат напред с щитовете си докато не ги потурчат някъде в бутаницата, след което ритат, хапят и дращят с отчаяната надежда да направят пробив във вражеската фаланга и най-вероятно дори не са осъзнавали, когато са ги ранявали или убивали. Първоначално успехът се е мерил в напредъка на линиите, постигнат чрез натиск, където бойците бутат напред с щита си гърба и рамената на човека пред тях. Като цяло в битките от времето преди късния 5ти век почти липсват заблуждаващи маневри, резерви, флангови движения или хитри тактики. На всеки му е било ясно и го е приемал, че за да победи трябва да си пробие път направо през копията на врага.

ще довърша довечера

[ZWQRA]

Среща на ескадрилата

Аз напоследък съм доста зает и явно изоставам от графика. В най скоро време ще намеря време да наваксам.

[Sir Gray]

Само първите три редици от общо осемте в традиционната фаланга са достигали врага при първия сблъсък. Когато фалангата е пробита, бойците обикновено преминавали към бой с мечовете. В по-късни описания на тактиката се набляга колко важни са били точно фронтовите бойци за този пробив. Когато фалангитите успеели да пробият през редиците на вражеската фаланга и да нахлуят пред пролуката, то противниците им обикновено изпадали в паника и се предавали, често само половин час след първия сблъсък. Кратката продължителност и бързото прекратяване на боя са разбираеми, като се вземе предвид, че воините са наблъскани нагъсто в колоните на фалангата, подложени на летното слънце в бронзовите си брони, нищо не виждащи и чуващи от големите шлемове, в едно море от прахоляк и кръв, изцяло във властта на собствените им страхове.
И на всичкото отгоре фалангитите са имали сума работа да вършат -тези в предните линии са търсели цели за копията си, като в същото време са гледали да прикрият откритата си дясна страна зад щита на колегата отстани. Хоплитите в следващите редици пък всячески са опитвали да запазят равновесие, прекрачвайки през изпопадала екипировка, ранени и убити, докато едновременно са тикали с щитовете хората пред тях и сами са чувствали натиска на тези зад тях.
Всички хоплити в бойната зона са стискали високо тежкия щит, за да предпазят другарите и себе си. Така най-вероятно те са били едновременно подложени на натиск напред от задните редици, натикващ ги в копията на противниците, опитвали са се самите те да ръчкат и натискат с копията, съседът отляво им се е пречкал, опитвайки се да се скрие зад техния щит, самите те от своя страна са гледали да се поприкрият зад щита на десния съсед, препъвайки се през цялото време из боклуците и телата по земята.
Бъде ли веднъж линията пробита, повечето хоплити са се врътвали и са се чупели във всички посоки, за да избегнат обкръжаване и унищожение. Въпреки това победителите рядко са преследвали бегълците на по-дълго разстояние. Тежките пехотинци не са добри преследвачи, особено когато преследваните са захвърляли тежката си екипировка и са драсвали към околните планини. А освен това при условията на ранните войни между полисите тъй или иначе е нямало голямо желание да се унищожава напълно един противник, който говори същия език, почита същите богове, празнува същите празници и в крайна сметка не се различава по нищо от собствените граждани. Целта е била да се спечели или защити малко земя в граничния регион и да се натрупа престиж, а не да се рискуват пари и време, само за да се изличи една общност от подобни селяни от другата страна на баира.
След битката мъртъвците биват раменени, което Еврипид описва като "обичай за всички гърци". Победителите издигат един триумфален паметник и си тръгват към къщи да се радват на овациите. Победените молят да им бъдат върнати мъртъвците, за да ги погребат в общ гроб на бойното поле. При битки преди 5тото столетие, които са предимно между гърци, победените много рядко биват поробени - за разлика от по-късните обсади и войни срещу не-гърци, където като резултат от победата хиляди пленници биват продадени по пазарите като роби.
Въпреки това бойното поле е доста кърваво място. Ксенофон описва сцената след втората битка при Коронеа:
"Земята беше покрита с кървави петна и останките на свои и чужди лежаха преплетени. Навсякъде се въргаляха разбити щитове, строшени копия и голи мечове, някои разпиляни по земята, някои забити в телата, а други все още в ръцете на бойците, които като че ли дори и в смъртта искат да нанесят удари"
Спартанците трябва да са имали някаква представа от клането на бойното поле - техните бойци носят дървени опознавателни марки около вратовете си, за да могат евентуално да бъдат идентифицирани после. Не е учудващо, че тук там се споменава за воини, които се подкрепят с вино преди битката, един обичай от времето на Омир та чак до Александър Велики.

[gollum]

Знам, че в този дял на форума не е прието да се завръзват дискусии, но ми се иска да поставя няколко въпроса към по-разбиращите в областта на фалангите. Попадал съм на това онова (главно из Нет-а) и затова ми се иска да прочета вашето мнение.
Доколкото си спомням, фалангата на практика е първото войнско подразделение, което може да бъде управлявано в реално време - т.е., командирът да дава команди, с които да контролира ограничено посоката на движение и поведението по време на самата битка (т.е., тактиката не се свежда само до подходящо рапложонеие и подредба на подразделенията).
Фалангата е изключително фронтално бойно подразделение - почти цялата му ударна мощ е разпределена фронтално (където са насочени копията), което означава, че фланговете и особено тила са много силно уязвими, така че в повечето случаи е било достатъчно една фаланга да "спечели" фланга на противниковата, за да постигне победа. Не знам доколко в тази връзка са се планирали съвместни действия -сковаване на фалангата по фронта с едно подразделение и удар по фланга с друго.
Доколкото мога да съдя, веднъж влезе ли в близък бой фалангата няма възможност да отстъпи организирано или пък да изменя формацията (и разположението) си.
Друг "тънък" момент е, че най-уязвимите места на фалангата са ъглите й - ако бъде атакувана под ъгъл много малко от войните ще могат да използват оръжията си срещу вражеската фаланга. Допълнително, уязвимостта на фалнагата е асиметична - най-уязвим би трябвало да е десният ъгъл (в който войниците нямат щитово прикритие от съседа в дясно ), така че вероятно тактически те са били склонни прекомерно да пазят тази страна на построението си (и съответно да се опитват да "спечелят" десният ъгъл на вражеската формация).
Имам няколко допълнителни въпроса:
Как са стояли нещата с възможността по време на битка да се преструктурира или реорганизира фалангата (като например, да се раздели на няколко подразделения, за да се измъкне при неблагоприятна обстановка). Защото очевидно, движението в строй е много по-бавно.
Дали са се използвали различни типове лека пехота и стрелци за покриване на фланговете на фалангата и съответно - за атака на фланговете на противника?
И още нещо (макар то да се отнася за по-късно и може би ще го объсждате по-нататък) - спомням си, че бях чел някъде за известно "надпреварване" в офанзивната мощ на фалангата. За да се включат повече редове бойци в атаката (т.е., да се увеличи чувствително ударната мощ) постепенно започнали да заменят стандартизираното въоръжение на фалангистите. Т.е., според мястото им в строя (реда) те са различно въоръжени - по-задните (мисля от третия, четвъртия ред и т.н.) са въоръжени с по-дълги копия и съответно нямат щитове (и най-често - мечове). Така постепенно било доведено до състоянието първите шест реда да се включват в битка (съответно, имало е и ред, според който се организират копията ).

[Sir Gray]

Рангове

Отговорът на повечето от тези въпроси се крие в развитието на фалангата с течение на времето. Трябва да се има предвид, че тя просъществува доста време и търпи значителни промени, както организационно, така и в тактическото си приложение.
Но да отговоря на конкретните въпросчета. Първо да спомена, че в нашия период (ранна Гърция все още, но ще дойде и за другите) командирът не е имал кой знае какви управленчески способи. И донякъде това си остава винаги при фалангата - вендъж въвлечена в бой тя вече не е способна да изпълнява команди. Задачата на командира е била първо разположението и чак по-късно подредбата (след първите нововъведения на тиванците - тогава за първи път фалангата се построява в различна дълбочина на различните флангове, което довежда до повишена шокова сила в единия край), след което най-често той е взимал щита си и се е нареждал до войниците си. Просто е нямало какво повече да прави.
Относно спечелването на фланга - в ранния период не е било прието да се воюва "нечестно" с леки части или пък отделни подразделения. Всичко е било ясно и точно - строяват се двете войски и който надделее. Но "стейфенето" на цялата фаланга надясно, идващо от желанието на всеки да се прикрие към десния съсед е било известен феномен така да се каже и затова левия фланг се е считал за почетния (той бива надхвърлен от врага и до известна степен заграден и там хоплитите е трябвало да са особено смели). Но всъщност искам да отбележа, че по времето на хоплитите фалангата не е това, което е по време на македонците. Хоплита е до голяма степен самостоятелна единица и може да води бой и сам. Затова ранните фаланги не са "твърдо" построени, те са по-скоро грубо подредени редици и колони, които обаче след първия сблъсък все повече се превръщат в безразборна тълпа. За това и реално при тези фаланги не е толкова критично ако фланга бъде надхвърлен, просто съществуващия "фронт на бутаница" се удължава (разбира се до някаква степен само). При по-късните фаланги основната защита на фалангитите са самите копия и преградата, създавана от тях. За това и те са в много по-висока степен уязвими във фланг и тил, освен дето отделния фалангист е напълно беззащитен.
Но това всичкото се отнася в голяма степен за младостта на фалангата. С течение на времето военното изкуство се усложнява значително, навлизат леки части (пелтасти) и кавалерия, фалангата бива разделена на отделения за повишена гъвкавост, въвежда се тактическия маньовър и тн, и тн. Но това идва по-късно.

[gollum]

Ок, благодаря за бързия отговор - надявам се, че това "по-късно" ще бъде надлежно описано, защото определено е интересно.
А принципите за организиране на фалангата май остават неизменни и при възраждането на организираната пехота в кря на Средновековието и през Ренесанса (с няколко чисто технологични нововъведения).

И още един, по-конкретен въпрос - някъде бях попадал на твърдението, че гърците в общи линии не използват лъка като бойно оръжие (въпреки че имат достатъчно впечатляващи лъкове). Дали това е вярно? Защото пък сега се сещам, че и в "Илиада", и в "Одисея" достатъчно често използваха лъкове, макар и с известен ореол на страхливост .

[Sir Gray]

Battlefield:Vietnam

Лъкът се ползва в Гърция и наследниците на традицията и с двойно реноме - от една страна това е оръжие, изискващо особено умение и дълги упражнения и стрелците с лък са се ползвали със статуса на професионалисти; от друга обаче се е смятало, че това е оръжие на страхливци, понеже е поразявало отдалече и "нечестно". Този парадокс се запазва всъщност доста време във военната традиция.


Продължение:

В тази първа фаза на развитието на военното изкуство в Гърция конфликтите между отделните полиси са доста често явление, но рядко са катастрофални за участниците, поне докато в боевете не участват нито кавалерия, нито стрелци. Платон и другите гръцки мислители считат войната за нормално занимание, което въобще не влиза в конгликт с ежедневния живот. Но тяхната представа за войната е съвсем друга в сравнение с нашата. Чак с персийските и пелопонеските войни, при които се достига до едно ново ниво във военното дело, се появява разбиране за войната, подобно на нашето - че военните действия са насочени към тоталното унищожение на армии, подчиняването на цивилните, избиването на колкото се може повече вражески войници и унищожаването на вражеската култура докато не се постигне пълна победа и абсолютното подчиняване на врага. В първите две столетия на хоплитското воюване (700 - 490г. пр. Хр.) се е считало за достатъчно от време на време да се разбие една малка част от врага в един следобеден сблъсък, да се подрони достатъчно моралът му и той да бъде изгонен обратно откъдето е дошъл в поражение и позор.

За произхода на хоплита се знае твърде малко. Дали тази специфична класа, дребния земеделец със собствено оръжие и новия революционен начин на воюване е резултат от зараждането на също така специфичния модел на полиса? Или обратното, полисът спомага за засилването и самоопределението на новата класа? Дали също така постепенното развиване на броните и оръжието между 725 и 700г. довеждат и до съответното развитие на хоплитската тактика около 650г. или обратното новата екипировка е отговор на изискванията на новата тактическа ситуазия?
Най-вероятно новата технология, а не тактиката, е тази, която поражда новите методи във военното дело. Развитието на земеделието и натрупването на капитал позволяват на едновремешните зле екипирани последователи на вождовете от "тъмната епоха" лека-полека да се въоръжат с брони за по-добра защита и нови, железни оръжия. Постепенното им излизане от зависимостта на аристократите им позволява да развиват и екипировка по собствените им нужди на пешаци. Най-големите промени са във формата на щита, който от квадратен става кръгъл и доста по-тежък (допълнителната тежест се понася от новата двойна ръкохватка), при броните, които стават от кожени бронзови и при въвеждането на стабилно копие с железен връх на мястото на предишните леки метателни копия. Вдлъбнатината на щита, гръбната броня от бронз и допълнителното острие на долния край на копието са малки подобрения, въведени в полза на хоплитите от задните редове (вдлъбването на щита им позволява да го опрат на рамото и да олекотят тежестта на ръката, а долния край на копието са го ползвали да довършват паднали на земята врагове). Генерално погледнато хоплитската революция е отражение на факта, че средните земевладелци са се етаблирали като класа и вече диктират правилата и ритуалите на воюването, като развиват екипировката си по собствените си представи и са достатъчно влиятелни да променят коренно военните методи в полза на гъстите формации от тежка пехота.
Да се върнем към екипировката на хоплита. Никъде другаде в Средиземноморието не се развива такъв вид военно оборудване. В гръцката литература прозира често прикрита гордост от предимствата и. Наистина комплекта от 23 - 30кг. дърво, желязо и бронз предоставя превъзходна защита, но също така и е голямо проклатие: бронята е неудобна, масивна, гореща и пречи на движенията, а шлемът пък възпрепятства повечето от сетивата. В масивния "коринтски шлем" няма дупки за ушите, няма и нищо, което да омекотява удари по главата (освен тънка кожена облицовка и собствената коса). Прорезите за очите ограничават значително погледа настрани, а пък голямата корона от конска грива наистина предпазва малко от удари отгоре, но прави шлема още по-неудобен. Не е учудващо, че в края на 5ти век са предпочитали една проста бронзова каска без защита за лицето.
Бронзовата броня (камбановиден корсет, thôrax), с дебелина около 6мм, предлага наистина защита от всякакъв вид атака с копие, меч или стрела, което позволява на гръцките хоплити да пробиват "морето от копия" по начин, останал неповторим до средновековието. Тя обаче тежи между 11 и 13,5кг. Освен това е и почти затворена за въздух и на лятното бойно поле действа като слънчев колектор и вътре сигурно е било като да си във фурна. Ако иска човек да се наведе, да седне или да стане, това изисква херкулесови усилия и не е случайно, че по вазовите рисунки и скулптурите често са представяни паднали или спъващи се войни, които в тежките си брони не могат да се изправят. А за ранните хоплити, които освен това са носили брони на горната част на ръката, на бедрата, на пищялите, че даже и на стъпалата, само можем да се чудим как са се движели въобще. Много от по-бедните сигурно са предпочитали намясто на цялата тази железария подсилена кожа (ленти или цели парчета, висящи от корсета и защитаващи слабините), който вариант се разпространява масово когато армиите се разрастват през 5ти век. Вечното присъствие на флейтисти и музиканти се обяснява лесно - за ранните тежки хоплити от 7ми и 6ти век те сигурно са били адски важни за поддържане на маршовата стъпка (хоплитите надали са можели да чуят в цялата дандания нещо друго освен пълен оркестър, а без ритъм сигурно веднага е наставала пълна бъркотия). Спартанците, с техния традиционализъм, запазват дълго обичая си да маршируват с една особена бавна стъпка и да носят най-тежките брони от всички.
Характерния изпъкнал щит с двойна ръкохватка е излкючителен - никога преди или след това в Средиземноморието няма толкова голям и масивен кръгъл щит (диаметърът му е бил около метър). Гръцките фаланги са били мерени по щитовете - "десет щита дълбочина", "15 щита дълбочина" - а не по броя на редиците войници или копията. Ръкохватката и ремъка за подлакътя позволяват тежеста от 7-9кг да се разпредели равномерно на цялата ръка, а не само в дланта. А извивката на щита позволява, както е представено на толкова много вази, да се заклещи рамото под ръба и така още повече да се олекоти тежестта на ръката. Войните от по-задните редици във фалангата е можело почти напълно да отпуснат ръката си, пренасяйки тежестта на щита върху рамото. Самите щитове не са особено дебели, понеже не са искали допълнително да ги правят още по-тежки, отколкото е било нужно поради големия им размер. Затова и те често са се трошали. Тънкия бронзов обков е бил предимно да пази дървото от изгниване и остаряване и е служил за изрисуване на ужасяващи или патриотични мотиви.
Защитите на пищялките (ъъъ, как им беше точно името?) предлагат определена защита на краката от насочени надолу удари или от стрели и тн., но поради това, че липсват шнурчета за завъзване и най-вероятно те просто са били огъвани около крака, където само еластицитета на бронза ги е крепял, може да се заключи, те се били първата част от екипировката, която е бивала изхвърлена/си е падала сама по време на бой. По-късно тези подколенници биват носени само от издигнатите личности или офицерите, при нормалните войници те биват заменени просто от няколко ивици кожа, закрепени за долния край на щита.
Не е точно определено доколко е носена цялата екипировка от различните войници във фалангата през различните периоди. Най-тежкото брониране като че ли е характерно за 7ми век, по-късно някои части са правени вече от по-леки материали (например кожа), а други напълно отпадат в рамките на едно бавно развитие към олекотяване и повече мобилитет на бронирането, свързано с нарастването на армиите и усложняването на тактиките. Цената на екипировката на един хоплит не е прекалено висока, по-малко от половината годишен приход. Щит и копие са от дърво; подколенници, набедреници и защита за ръцете са били опционални и редки, което ограничава разходите до тези за бронзови броня и шлем, което е напълно поносимо за свободните земевладелци.
Освен това не е ясно, дали екипировката се е различавала по класа, ранг или пък позиция във фалангата. Има предположения, че само офицерите, по-заможните и воините от първите редици са носели пълна броня, докато "бутачите" от задните редици често са били по-леко екипирани. Обаче за това няма никакви преки доказателства. Обаче от вазови рисунки е ясно, че с изключение на спартанците, хоплитите на другите полиси рядко са били еднакво екипирани, което и може да се очаква от набор селяндури, от които всеки сам си набавя оръжието . И разбира се изтинските хоплити надали са били като тези, представяните по рисунките и скулптурата стройни, полуголи атлети. По-скоро трябва да си ги представяме като пълнички селяни, понякога наближаващи 40тицата (на теория до 62 са били поднаборни), които са навлекли за защита горе-долу всичко, което са наследили, намерили, разменили или купили, при което ролята и ефективността във фалангата сигурно са отстъпвали като критерии пред личния вкус и удобството.
Малкия железен меч е бил използван за довършване на повалени или ранени врагове и е предлагал извесна надежда ако се счупи копието - което се е случвало доста често. Обаче гърците са нямали обичай да се бият с мечовете и копието си остава главното им оръжие. То е дълго около 2 до 2,7 метра и е използвано винаги за удар в горна хватка (по-късно дългите сариси от истинската фаланга се държат в долна хватка), само в супер изключителни ситуации за мятане. При положение, че лявата ръка е заета с големия щит, то дясната сама трудно може да се справи с тежестта на копие, по-дълго от 2,4м с диаметър 2-3см. Отношението щит/копие често говори много за това, дали в една военна традиция преобладава офензивния или дефанзивния дух - тежки и дълги копия, способни да нанасят смъртоносни удари са невъзможни при наличието на голям и тежък щит в другата ръка. В констраст с еленистичните фалангисти с техните мижави щитове, брони от плат/кожа и огромни копия, хоплитската екипировка залага изцяло на защитата - тежъка бронзова броня, огромен щит и средно големи копия. Подвижност, бързина и голям обхват - все фактори, които са важни за ефективното избиване на бойното поле - са за хоплита от вторично значение, за него са важни груповия солидаритет и силната защита, за да се циментират отношенията в новата селскостопанска класа.
Като цяло ранния хоплит е може би най-тромавия, най-бавния - и най-добре защитения - пехотинец в древността. Брозновата броня е спирала почти всички копия или стрели. Удари в бронята най-вероятно са оставяли болезнени, но рядко смъртоностни, натъртвания. Заедно с големия щит, бронята покрива всички жизнено важни органи. А наранявания в незащитените райони на ръцете и краката са били ефективно лекувани и ако не са били инфицирани, то раните обикновено са зараствали. Наранявания, които са водели до смърт, най-често са били в района на незащитената шия, врата, лицето и слабините - Омир бъка от подобни сцени. Също доста сериозни са били и счупванията и вътрешните наранявания в следствие на бутаницата или пък ако не дай си боже хоплитът се спънел и бивал стъпкан от останалите, една също често срещата сцена. И въпреки че гръцката медицина се е справяла доста добре със счупените кости, вътрешните наранявания и кръвоизливи са нямали поправка. Шансът на един хоплит да оцелее се е състоял в това да издържи първия устремен сблъсък, да остане прав и да си отваря очите дали неговите или чуждите не го удрят на бяг. Ако успее в това, то неговите броня и щит ще го предпазят от сериозни рани, а порязвания по ръцете и тн се лекуват лесно.
При всичката практичност на хоплитската екипировка не може да се отрече, че тя служи донякъде и за показност. Бляскащата броня, шлема с висока корона от конска грива, ужасяващата гравюра по щита са придавали на отделния хоплит доста див и опасен вид. А когато той е нареден до подобни нему във фалангата, то психологическия ефект се е засилвал неимоверно. Има доста сведения на тогавашни очевидци, които би трябвало освен това да са свикнали със зрелището, че гледката на строена и напредваща фаланга е бая внушителна и плашеща гледка. Думата "паника" между другото идва от гръцкия бог Пан, който са считали за отговорен когато хоплитите са се разбягвали в ужас докато са очаквали напредващата вражеска фаланга и са се взирали в напредващата стена от копия.
В ранния 7ми век полисът вече е готов за по-късната гръцка и римска военна динамика: една нова военна традиция е заложена и подета от нормалните граждани и нейния акцент е върху фронталния героичен сблъсък между армии от свободни граждани. Битки през деня, обявяване на намеренията и тоталното остсътвие на засади или маневри - всичко това спомага за издигането в ценност на чистите мускули, силните нерви и личните качества на истинския войник, толкова важни за победата в тези условия. Но само след стотина години тези "аграрни" ограничения и ритуали отпадат и тези качества биват използвани за превръщането на решаващите конфликти в сцени на ужасяващи кланета и разруха и то за цели и на територии, които първите хоплити никога не са си и представяли.

[Novobranec]

Темата е много интересна и се надявах някой да я продължи. Но доста време никой не се сети за нея и затова реших аз да въведа някои уточнения и дано се продължи темата.
За въпросната война (кр. На VIIIв.) имаме сведения единствено от Тукидит и става известна в историята като Лелантийска война, по името на Лелантийската долина. Водила се е на о. Евбея между тамошните градове Халкида и Еретрия и е спечелена от Халкида. Както казва Sir Gray тази “уж маловажна погранична дърпаница” успява да увлече повечето гръцки градове, които нямат интереси на острова (може би и от там е объркването кои градове воюват).
За въоръжението е доста добре описано. Както стана ясно екипировката на хоплитите е доста тежка. Затова по време на поход всеки хоплит (или почти всеки) е бил придружаван от роб, който носел щита, копието и всичките железарии, които били съхранявани в платнени калъфи. Мечовете са били ок. 0,45м дълги с тесни предпазители и топка накрая на дръжката. Ножицата е окачена на къс ремък, високо почти на височината на лявата подмишница. Така може да се изтегли мечът, без да се изпуска щитът, което е невъзможно при по-дълъг ремък. За разлика от другите оръжия, с които са се упражнявали древните гърци не са се занимавали много с фехтовка. Копието си остава типичното гръцко оръжие – войнствената богиня Атина винаги е с копие.
Въпреки всички добри качества, които се казаха за гръцките армии има и нещо много лошо – забележителната неспособност да се превземат с пристъп укрепени селища. От времето на Троянската война, когато армиите на Агамемнон тъпчат десет години пред Илион до нач. IVв. войните се проточват с години точно поради тази причина, водейки след себе си безброй злини за обикновените хора. Sir Gray правилно предполага, че дорийците трябва да са използвали някакви обсадни машини, за да превземат цитаделите от Микенско време, но историята няма никакви данни за тях. През по-късните епохи имаме сведения за използване на обсадна техника в отделни конфликти, но това са изключения (беотийците запалват крепостта Делион през 424г., но тя била дървена :lol: ), които нямат решаваща роля за войната. Едва през IVв. Дионисий Стари от Сиракуза започва да строи и да използва умело обсадни машини – предполага се, че е станало по примера на картагенците. По-късно Филип Македонски възприема и усъвършенства тези похвати (резултатите са ясни ). Дотогава отбранителната тактика еволюира по-бързо от нападателната. Затова по време на война селяните се криели зад стените на укрепените градове (които за целта обхващали не само кварталите, а и големи незастроени пространства). Ако не срещнели пред себе си врагове, нападателите стигали до крепостните стени и ако от страх или предателство градът не се предаде единствения начин бил дълга обсада. След демонстрация на сила пред стените и опустошавайки всичко, нападателите се оттегляли до следващата пролет (ясно е, че войните са се водили през пролетно-летния сезон). Но при обсада идва моментът на флотата, която играе голяма роля в гръцката история. За нея по-късно ако някой не продължи за сухопътните войски, тъй като по темата има още доста за казване.