Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Най-добрият град за живеене в средновековна България

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #46
    Месемврия по време на Второто Българско Царство

    Източник: http://www.bourgas.org/%D0%B1%D1%83%...B1%D1%8A%D1%80

    XII век - 1185 - 1201 г.

    "Според данните на едно слово на съвременника Никита Хониат (+1213 г.) във въстанието на Асеневци (1186-1188 г.) срещу византийското, владичество активно участие взело и населението от областта Загоре и черноморската област на юг от Балкана. Като база за дебаркиране и съсредоточаване на византийската армия при похода на император Исак II Ангел през лятото на 1190 г. бил използван Несебър.

    За да бъдат изненадани укрепилите се в източно старопланинските проходи българи, византийската сухопътна армия била прекарана по море с флот от Цариград покрай Анхиало и била стоварена на брега близо до Несебър. От тук тя навлязла в Стара планина и се отправила към столицата на възобновеното българско царство Търнов град. В Тревненския проход при своето паническо отстъпление византийците претърпели катастрофално поражение, което едва не довело до пленяването на самия император. След удържаната победа българите настъпили на юг, достигнали до Анхиало, който те превзели и разграбили. По всичко изглежда, че тогава те успели да изтласкат византийците от по-големите черноморски крепости като Варна и вероятно Несебър.

    През 1193 г. чрез действия главно по море византийците успели да възстановят частично властта си над Черноморската област и да поставят във Варна, Анхиало и други градове свои гарнизони. Липсата на преки посочвания в изворите не дава възможност да се установи кога именно Черноморската област на юг от Балкана окончателно и трайно е била включена в пределите на българската държава. Изглежда това е станало по време на похода на цар Калоян (1197-1207), довел до завладяването на Констанца и Варна (24 март 1201 г.) и до пълното ликвидиране на византийското владичество над Българското Черноморие. "
    Last edited by DelaRea; 22-12-2013, 15:15.

    Comment


      #47
      Месемврия през XIII-ти век - 1201-1304

      Опитът на императора на Латинската цариградска империя Хенрих през есента на 1206 г. да насочи ударите си срещу някои български черноморски градове на юг от Балкана (Анхиало, Агатопол и др.) не дал някакъв резултат. В продължение на 62 години (1201 - 1263г.) черноморските градове и крепости на юг от Балкана Агатопол, Созопол, Дебелт, Канстрицион, Скафида, Пиргос, Росокастро, Кримна, Анхиало и Месемврия се намирали непрекъснато в пределите на българската държава. През този период Несебър се споменава в редица исторически извори във връзка с интересни събития от българското историческо минало.

      Малко преди 6 януари 1235 г. сръбският архиепископ Сава на връщане от Ерусалим пристигнал в Цариград и решил да посети своя зет българския цар Иван Асен II (1218-1241) Той продължил пътя си по море и с кораб пристигнал в град Несебър. Оттук изпратил на царя вест за своето пристигане. Иван Асен II проводил свои слуги и коне, за да придвижат скъпия гост от крайморския град до Търновград. Към края на царуването на Иван Асен II Несебър, Загоре и Южно черноморската област били дадени във владение на зетя на този български цар деспот Мицо Асен, който през 1256 - 1257 г. по време на избухналата гражданска война се очертал като един от основните претенденти за царския трон.

      В края на гражданската война за "наследството на Асеневци", най-късно през 1261 г. Мицо Асен предал на византийския император Михаил Палеолог властта в последните му останали владения - Месемврия и околността - за подобни в района на Троя. Така от български градовете по южното крйбрежие станали византийски, а Мицо - от претендент за български цар станал византийски сановник.

      Твърде интересен епизод от тогавашната история на града било превземането му на 14 юни 1257 г. от венециански флот, състоящ се от 10 галери, начело с адмирал Джакомо Дора. Тогава венецианците ограбили града и някои от неговите църкви. От най-голямата църква „Св. София" (Старата митрополия) те взели тялото на св. Тодор Стратилат, челюстта на св. Вартоломей, ръчицата на св. Сист и други свети мощи, реликви и църковни съсъди.

      След възстановяването на Византийската империя предоставяната на генуезците, венецианците, пизанците, анконците и на други търговци възможност да търгуват в Черноморския басейн оказала благоприятни последици за въвличането на редица градове от българското черноморско крайбрежие в активна търговия, особено през втората половина на XIII в. Търговската дейност на венецианците и генуезците е засвидетелствувана от редица документи, които досега твърде непълно са използвани в научното изследване.

      В един списък на щети, нанесени при търговската дейност на венецианци във Византийската империя, представен на императора през март 1278 г., са разкрити редица интересни и важни конкретни случаи.
      През ноември 1268 г. венецианецът Марко Арналдо бил обложен с мито в Несебър от данъчните чиновници Протаксименес, сина му Калоян, Михаил Стратигла и Константин Калаурос, възлизащо на 17 перпера. Според венецианското искане те трябвало да му бъдат възстановени.

      Венецианецът Джакомо Магно пък на два пъти пращал чрез кораба на дубровничанина Марин Бунич платове за продажба в Несебър, а на третия път дошъл лично в същия град с платове. Тук за търговската си дейност бил обложен от данъчните чиновници на тази област с мито, възлизащо на 25 перпера. Същият венециански търговец наел и поправил голям кораб (сандал) и го натоварил с жито, което изпратил в Цариград. Управителят на Несебърската област Рукас и неговите власти натоварени да отговарят за житото, обложил с мито закупеното от венецианеца жито, а също и превоза, като го ощетили по този начин събрал 160 перпера и повече. От негова страна се искал да му бъдат възстановени общо 175 перпера, които общо в двата случая бил ощетен.

      Венецианският търговец Антонио Скайа бил ощетяван много пъти чрез облагане с мито от страна на данъчните чиновници в Несебър, Анхиало и на други места. Нему не било позволявано да продава внасяните от него стоки, а житото, ечемикът и другото зърно, което изнасял, било винаги облагано. Така той претърпял щети общо на стойност 60 перпера, които искал да му бъдат възвърнати.

      Трафикът, който венецианските и дубровнишките кораби са осъществявали от Цариград до Несебър и редица други пристанища, е несъмнен.

      Още по-интересни сведения предлагат някои нотариални актове на генуезкия нотариус Симоне де Албарио, съставени през 1281 г. в Пера.
      На 9 юли 1281 г. Джованино де Мурта получил от Джакомо Скварциафико, пълномощник на търговеца Перчивале Чибо, 40 топа ломбардски памучни и модни платове на обща стойност 543 перпера със задължението да ги превози до Несебър или някое друго черноморско пристанище. Той обещал да предаде придобития от продажбата им капитал и печалба на един от двамата при завръщането си, а в противен случай двойно да възвърне стойността на платовете.
      На 17 август 1281 г. генуезките търговци Джакомо Уголини и Пагано Оливерио образували търговско сдружение, в което вложили общо 500 перпера в злато и платове тип „скамандър". Пагано се задължавал да откара в Несебър ломбардски платове и злато на обща стойност 215 перпера и 17 карата с цел да извърши там продажбата им. А Джакомо - в Кафа върху галерата на Тобия Бокари платове тип „скамандър" на стойност, 284 перпера и 7 карата със същата цел. Обещавали да приключат търговската си дейност до началото на ноември същата година, след което по равно щели да делят вложения капитал и придобитата от него печалба.
      На 5 септември 1281 г. Коррадо Траверио получил от Матео Гамбоне в заем 200 перпера, които се задължил да отнесе с търговска цел в Несебър и не другаде, като не променя своя път. Той придобивал правото на четвърт от печалбата. В дадения случай очевидно се касаело за закупуването с тези перпери на жито или други селскостопански произведения.

      Тези нотариални актове разкриват преди всичко предметите на италианския внос в Несебър през XIII в. (преди всичко ломбардски платове и платове тип „скамандър" и златни изделия), а също така начина, по който се извършвала търговията. Същевременно те определят приблизително периода август-септември като време на трафик към черноморските пристанища от Цариград. Това е било непосредствено свързано с продажбата на зърнената реколта, към която италианските търговци проявявали най-голям стопански и търговски интерес.

      Приведените сведения налагат извода, че през втората половина на XIII в. Несебър се наложил като един от най-важните центрове на венецианската и генуезката търговия в Черно море. Без съмнение това имало благоприятно отражение върху стопанското развитие на града и на неговия хинтерланд. Отбелязването на пристанището Несебър в Пизанската карта от XIII в. има за следствие по-обстойното му представяне в съставения през 1296 г. пак в този град „Наръчник по корабоплаване": „Месембре е добро пристанище и над споменатото пристанище виждате един кастел. И можете да бъдете сигурни за всички ветрове и дъното е дълбоко между 6 и 30 крачки." Този факт сам по себе си е показателен и сочи, че несебърското пристанище е било често посещавано от корабите на италианците.

      Данните за историята на Несебърската митрополия и нейната епархия през XIII в. са сравнително оскъдни, ала в замяна на това доста интересни. В „Бориловия синодик" се отбелязват митрополитите, които през царуването на Иван Асен II са били под властта на Търновската патриаршия и тогава са починали, а между тях и „Василий, Марко, Никодим, Прокъл, Доротей и Партений - митрополити месемврийски" Сред присъединилите се към унията на Цариградската с Римската църква през 1274 г. между другите е споменат и „митрополитът на Месемврия", който тогава не бил вече подчинен на Търновската патриаршия.

      Построяването на три несебърски църкви („Св. Параскева-Петка", „Св. Тодор" и „Св. архангели Михаил и Гаврил") може с пълно основание да бъде свързано с българските царе от династията на Асеневци и с дейността им за благоустрояването на града. По всичко изглежда, че тяхното построяване трябва да бъде поставено преди 1257 г. Тясната им връзка с търновските църкви „Св. Димитър" и „Св. 40 мъченици" по архитектурен план и украса служи като потвърждение на това схващане.
      Last edited by DelaRea; 04-01-2014, 00:33.

      Comment


        #48
        Месемврия през XIV-ти век - 1304-1396 г.

        "След близо четиридесетгодишно византийско владичество Несебър и Южното Черноморие отново били присъединени към българската държава. През пролетта на 1304 г. българският цар Тодор Светослав (1300-1322) и неговият чичо владетелят на Крънската област деспот Елтимир започнали офанзива срещу Византийската империя в земите на юг от Балкана и за кратко време освободили от нейната власт редица градове и крепости. По споразумение в българско владение преминали Ктения и Росокастро. Съдбата на южно черноморските крепости се решила с победата, която българите удържали през лятото на 1304 г. в битката при р. Скафида. Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол и околните им места по споразумение били присъединени към българската държава.

        Чрез сключения през пролетта на 1307 г. българо-византийски мирен договор при посредничеството на бившия цариградски патриарх Йоан Век били узаконени завоеванията на цар Тодор Светослав, а самият той се оженил за Теодора, дъщеря на съимператора Михаил IX Палеолог. В замяна на това с кораби от пристанищата на Несебър и Анхиало било изпратено българско жито на бедствуващата византийска столица, което според думите на Георги Пархимер било „лекарство срещу глада".

        През 1330 г. след българското поражение във войната срещу сърбите в битката при Велбъжд византийците нахлули в южнобългарските предели, подложили ги на опустошение и си подчинили градовете Несебър, Анхиало, Айтос, Ктения, Росокастро и Ямбол. За управител на Несебър бил поставен през пролетта на 1331 г. протостраторът Теодор Синадин. Византийският император Андроник III твърде много се боял „да не би жителите на Месемврия да се отметнат" от неговата власт, както това междувременно били сторили вече при похода на българския цар Иван Александър (1331 - 1371) жителите на Анхиало.

        В битката при Росокастро (17 юли 1331 г.) българските войски, подкрепени от татарски орди, удържали победа над византийците. Жителите на Несебър, след като узнали за поражението на ромеите, веднага се отметнали от византийската власт, избили тамошния гарнизон, изхвърлили през крепостната стена всички, които не успели да избягат, и доброволно преминали на страната на българския цар. Същото сторили редица други градове и крепости на юг от Балкана. Удържаната победа и завоеванията на българския цар са отбелязани и във възхвалата в негова чест в Кукленския песнивец (1337 г.): „И превзе укрепени градове - Несебър и цялото Поморие с Романия, така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава."

        През царуването на Иван Александър Несебър и неговите манастири били поставени в привилегировано положение. Това особено личи от грамотите, които този български цар дал на Манастирите „Св. Богородица Елеуса" и „Св. Никола Емонски", и от дарителките надписи на неговия чичо Самуил върху сребърната обковка на Несебърската икона „Богородица Умиление" от 1341-1342 г.68 Възобновяването на някои несебърски църкви („Св. Богородица Елеуса") и строителството на някои нови („Пантократор" и ,Св. Йоан Алитургетос"), извършено в периода 1341 - 1366 г. със средствата на българския цар и негови родственици, в значителна степен променило архитектурния силует на града и го превърнало в изключително важен църковно-религиозен и военноадминистративен център в Черноморската област. Този период именно съвпада с разцвета на Несебър през средновековието.

        През 1351 г. Несебър подобно на някои други южно черноморски градове (Созопол, Урдовиза и др.) бил внезапно нападнат от флота на генуезкия адмирал Паганино Дориа и подложен на опустошение и разграбване.

        Във връзка с някакъв териториален спор с българския цар Иван Александър през 1364 г. византийският император Йоан V Палеолог потеглил с войската си срещу Българското Черноморие. Той успял да превземе бързо и с лекота редица градове. Византийците подложили на продължителна обсада Несебър, като откъм сушата построили на провлака кула, а откъм морето нападал с кораби. Жителите на града били измъчвани от голяма жажда, понеже се снабдявали с вода от извор, който се намирал извън крепостта. За да прогони обсаждащите византийци, българският цар изпратил част от своята войска и наел турски орди. Това не дало резултат. Между двете воюващи страни били поведени преговори за мир. Според неговите условия византийците, след като получили средствата, изразходвани за войната, снели обсадата разрушили построената от тях кула. В същност това била последната българо-византийска война в многовековните сблъсквания между двете държави. Така Несебър за още няколко години останал в пределите на българската държава.

        Именно през периода 1304-1366 г. градът укрепнал икономически и преживял голям културен разцвет, превърнал се в един от основните и най-важните центрове на Черноморската област.

        Във връзка с твърде усложнилите се отношения в Европейския Югоизток в началото на октомври 1366 г. граф Амедей VI Савойски вместо в кръстоносен поход срещу турците потеглил срещу Българското Черноморие. За кратко време той превзел последователно Агатопол, Созопол и Скафида. Оттук западните рицари потеглили към Несебър и обсадили града откъм сушата и морето. Защитата на крепостта, ръководена от българския кастрофилак Калоян, била тъй добре организирана и енергична, че първият пристъп на Амедеевите рицари не успял. Едва на 21 октомври 1366 г. градът бил превзет, защитниците и жителите му били подложени на избиване и ограбване. За управители на града графът назначил Берлион де Форазио и Гийом дьо Шалон. Над кастрофилака, видните граждани, духовенството и обикновеното население била наложена тежка парична контрибуция, която общо възлизала на 20 102 и 1/2 перпера „несебърско тегло" и 118 флорина. Заграбеното и иззетото имущество и стоки (желязо, сол, вино, вълна, мед, восък и др.) било продавано в Цариград и на живеещи в града венециански и генуезки търговци. Гражданите, които отказали да заплатят контрибуцията, били хвърлени в тъмница. До началото на март 1367 г. Несебър бил седалище на граф Амедей VI Савойски. Оттогава по силата на водените с император Йоан V Палеолог преговори градът бил предаден на византийците. За да изплати на савойския граф обещаната сума, византийският император обложил несебърското население с нова контрибуция и събрал общо 11 028 перпера по „курса на Романия" и 545 флорина. След като предал Несебър и останалите черноморски градове на юг от Балкана на Византия, граф Амедей VI Савойски на 23 април 1367 г. окончателно напуснал града и областта. Пребиваването на западните рицари в Несебър било истинско бедствие за местното население. Последствията най-добре се разкрили в по сетнешната история на града, по тясно свързана с историята и съдбата на Византийската империя в периода 1367-1453 г. Този период може да бъде окачествен като период на упадък на средновековния Несебър.

        Скоро след 1367 г. Черноморската област на юг от Балкана с център Несебър била превърната в апанажно "императорско владение Загора". През август 1369 г. то било предадено от византийския император в ръцете на неговия син деспот Михаил Палеолог, който влязъл в съюз с добруджанския деспот Добротица и се оженил за дъщеря му (1373 г.). Това било продиктувано от неговите аспирации за завладяване на трона на Трапезундската империя. След два неуспешни опита за това несебърският деспот Михаил Палеолог през 1377 г. бил убит от сина на деспот Добротица Тертер в крепостта Тристрия (Дръстър). Няколко акта на Цариградската патриаршия от периода 1369-1391 г. разкриват интересни страници от църковната и политическата история на града.

        През 1369 г. йеромонах Макарий бил въздигнат в архимандрит и игумен на несебърския манастир „Христос Акрополит" и се нагърбил с грижата за неговото възстановяване. Той поел обичайните данъци каноникон и канискион. През 1379 г. византийският император Йоан V Палеолог издал грамота в полза на митрополита на Несебър, с която потвърдил правата му за управление и попечителство над местните манастири „Христос Акрополит", „Св. Богородица Елеуса", „Св. Влас" и „Св. Богородица Агио-сорйтиса". По същество тази простагма изменила едно установено от българския цар Иван Александър положение в периода 1332-1367 г. несебърските манастири да бъдат ставропигиални - пряко подчинени на патриарха. С патриаршеска грамота от 1381 г. решенията на императорската повеля били обезсилени, като над споменатите четири манастира несебърският митрополит придобил единствено екзархийски и надзорнически права, а бил лишен от всякакъв фискален имунитет спрямо тях. Ставропигиалните права на Патриаршията над тези манастири били потвърдени с ново синодално решение от 1391 г. Откъслечните данни на тези документи показват интензивния църковно-религиозен живот в града и неговата област, ролята на манастирите в него и околността."
        Last edited by DelaRea; 22-12-2013, 15:19.

        Comment


          #49
          Месемврия през XV-ти век - 1403-1453 г.

          "През октомври 1396 г. турците успели да превземат за пръв път Несебър.
          Те изселили по-голямата част от населението му в селището Чимос край Ахелойската (Чимоската река) превзети и останалите градове от област на юг от Балкана (Анхиало Созопол, Агатопол, Мидия и др.). Доказателство за това е и едно синодално решение на Цариградската патриаршия, по силата на което митрополитът на Хераклея бил поставен за екзарх на Черно море, тъй като окупацията им не позволявала в тях да се поставят митрополити.

          В ръцете на турците Черноморската област и Несебър останали до 1403 г., когато по силата на сключения договор между турския султан Сюлейман Челеби и т. нар. Християнска лига, в която влизали Византия, Венеция, Генуа, Родос и Сърбия, те били отстъпени на византийския император Мануил II Палеолог.

          През 1410-1411 г. султан Муса станал пълновластен господар на балканските владения на Османската империя. Тогава той обсадил и превзел не само Несебър, но и редица други черноморски градове. Според Евлия Челеби градът бил превзет през 814 г. от хаджира (25 април 1411-25 април 1412 г.).

          След разгрома на Муса през 1413 г. византийският император като съюзник на неговия съперник Мехмед I получил отново във владение Несебър и Черноморието. Променливата съдба на тази област в един сравнително кратък период е била обусловена от междуособиците, които са разтърсвали Османската империя, особено в нейните балкански владения. Владеенето на Несебър и Черноморската област от страна на Византийската империя било потвърждавано от турските султани чрез нарочно сключени договори, за което свидетелствуват и някои данни на късно византийските историци и хронисти. В духа на господствуващата във Византия политика на Палеолозите още преди своята смърт император Мануил II Палеолог разпределил владяната тогава от империята територия на няколко апанажни владения между своите синове. Четвъртият от тях, деспот Константин Драгаш, получил като наследствено владение Черноморската област с градовете Несебър и Анхиало. Той владял този деспот от 1421 до 1429 г.
          Известно е от Несебърската хроника, че на 20 октомври 1424 г. на път за Цариград този византийски император от Аспрокастрион пристигнал с две катърги в Несебър.

          През 1429 г. по време на похода си срещу Патрас в Морея деспот Константин Драгаш обещал пред своя брат император Йоан VIII Палеолог, че при успех на акцията й завладяването на областта щял да му отстъпи Несебър, Анхиало и прилежащата им област. По този начин те минали отново в „императорско владение".

          През 1440 г. византийският император Йоан VIII Палеолог отстъпил на брат си деспот Димитър Палеолог черноморското владение, което обхващало градовете от Деркос до Несебър, а също и Силимврия и нейната околност.
          На 16 април 1441 г. управителят на Цариград Павел Асен заедно с дъщеря си Теодора Асенина, която станала съпруга на деспота, избягал в Несебър.
          През пролетта на 1442 г. в съюз с турския султан Мурад II несебърският деспот повел активни военни действия срещу византийския император. Двамата съюзници дори обсадили Цариград. След известни перипетии и усложнения, при който в конфликта между двамата братя се намесвали различни сили, в началото на 1444 г. деспот Димитър пристигнал в Цариград, ала бил лишен от своето черноморско владение. В замяна той получил островите Имброс, Лемнос и Самотраки, но продължавал да се титулува „деспот на Черно море".

          През април 1445 г. флотът на бургундския рицар Валеран дьо Ваврен се отбил за кратко време в пристанището на Несебър и бил посрещнат и снабден с провизии от управителя на града, назначен от византийския император.

          Несебър като владение на последния византийски император Константин XII Драгаш Палеолог се споменава и във византийските и западните извори от втората половина на XV в. Той бил поискан през късната есен на 1452 г. от пратениците на унгарския крал и Ян Хуниади. Те обещали военна помощ на намиращата се пред гибел империя при условие, че на Унгария бъде отстъпено пристанището Несебър, за да може тук да пристигат по Дунава и Черно море корабите с унгарската войска. Оттук те можели по-лесно да окажат помощ по суша и по море на византийците и на застрашената им столица. Първоначално византийците категорично отказали.

          През пролетта на 1453 г., виждайки приготовленията на турците, император Константин XII Драгаш заповядал да бъде съставена грамота, с която отстъпил Несебър на Ян Хуниади и унгарците. Развитието на събитията изпреварило осъществяването на вйзантийско-унгарския съюз върху базата на отстъпването на Несебър. Така или иначе, в историята последният номинален владетел на средновековния Несебър преди завладяването му от турците бил унгарският войвода Ян Хуниади.

          Даните на писмените и археологическите паметници говорят, че през XIV-XV в. Несебър запазва положението си на водещ център на архитектурата, изобразителното изкуство и книжовността в Българското Черноморие независимо от видимия възход, който настъпва в това отношение в Созопол и Варна.

          Съхранените паметници на църковната архитектура и на иконописта свидетелствуват за възходящото културно развитие на града. А малкото запазени ръкописи, между които един смесен сборник и една хроника, съставена в града (тя с право е наречена Несебърска и представлява първата хроника на български град!), показват, че в тукашните манастири са съществували скриптории с отколешни и добре поддържани традиции. По отношение именно на културната история на града тепърва новите открития ще разкриват и достиженията. Средновековният Несебър може да бъде охарактеризиран като интересно и своеобразно явление в градския живот на България и Балканския полуостров.

          За разлика от много други градски средища той значително по безболезнено изживява прехода от късната античност към ранното средновековие, като запазва положението си на голям градски център с активен стопански живот и търговия. Също така без особено големи сътресения изживява и турското завладяване. Причината за това едва ли се корени единствено в неговото географско местоположение, а по-скоро в съхраняването на определени традиции и елементи на градския живот, които винаги са били необходими на завоевателите, за да възстановят прекъснатия ритъм на стопанската дейност."
          Last edited by DelaRea; 22-12-2013, 15:48.

          Comment


            #50
            KIZIL DELI написа Виж мнение
            Данните в т.нар. Несебърска хроника сочат, че към края на 1390-те (не помня точната година) "безбожните татари" превземат и разграбват Варна. Според Шрайнер и Гюзелев това ще да са хората на Актав (един от командирите на Токтамъш, минал на османска служба), а според Дечей това най-вероятно е причината Баязид да го отрови и отърве от него.
            Варна е превзета и разграбена от татарите на Актав в петък, 2-ри февруари 1399 г.

            В Хрониката има и още едно интересно съобщение - че на 6 юни 1404 г., генуезецът Салагрузо де Негро завладява Калата (това Галата край Варна ли е?), а на 16 юли 1405 г. се оттеглил от там.


            Ето и самата Несебърска хроника: http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/hr29.htm
            Last edited by DelaRea; 22-12-2013, 15:53.

            Comment


              #51
              Пловдив по време на Второто Българско царство

              При преминаването на кръстоносците от Третия Кръстоносен поход през 1189 г. градът е опожарен.

              След превземането на Константинопол от кръстоносците от Четвърти кръстоносен поход на 13 април 1204 г,, през есента на същата година при подялбата на земите на империята латинският император Балдуин Фландърски предоставя на френския рицар Рение дьо Три във владение Филипопол (дн. Пловдив) и неговата околност и го провъзгласява за херцог на Филипопол. Заедно със 120 рицари той завзема града през ноември 1204 г. и близките градове и крепости.

              Рение дьо Три започва да възстановява и строи крепости и манастири в своите владения, които разделя на няколко фиефства (баронства). През ранната пролет на 1205 година около тридесет рицари от пловдивския гарнизон, сред които неговия зет и син - също Рение, напускат Пловдив, но са разбити от български отряд, а пленените рицари са обезглавени по заповед на цар Калоян. Впоследствие друга част от гарнизона също напуска града за да вземе участие в битката при Адрианопол на 14 април 1205 година.
              След разгрома на латинската армия от Калояновите войски и пленяването на Балдуин Фландърски, в Константинопол за регент е избран неговия брат - Хенрих Фландърски.

              В края на април 1205 година цар Калоян предприема няколко похода в Тракия и Беломорието, като превзема и разрушава редица градове, а през юни решава да превземе и Пловдив. Част от павликяните, живеещи в Пловдив, се споразумават с Калоян да му предадат града. Рение дьо Три, който разполага с малък отряд от около 15 рицари, като научил за предателството на павликяните, опожарява техния квартал, напуска града и се оттегля в крепостта Естанемак (дн.Асеновград), където има латински гарнизон.

              Българската армия превзема и опустошава Пловдив, след което обсажда безуспешно замъка Естанемак в продължение на тринадесет месеца. Обсадата е свалена и българската войска е отблъсната чак през юли 1206 г. след като на помощ пристига кръстоносна войска, предвождана лично от Хенрих Фландърски.

              Рение дьо Три взема участие и в битката при Пловдив на 31 юли 1208 г. където латинската армия постига победа над войските на цар Борил. В резултат на победата, херцогството е отвоювано. След 1208 г. до 1229 г. херцог на Филипопол е Жерар дьо Стрьом, родственик на Рение дьо Три.

              През 20-те години на Х²²² век херцогството вероятно става васално на Втората българска държава по време на царуването на Иван Асен II (1218-1241). Според някои източници, в битката при Клокотница на страната на българската войска участва и отряд рицари.

              По силата на договора сключен на 9 април 1229 г. в Перуджа между Латинската империя и бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, последният получава във владение Филипополското херцогство и става херцог на Филипопол за периода 1229 до 1237 г.. По силата на договора след смъртта му това владение трябва да премине у неговите синове.

              Вероятно латинската власт във Филипопол е окончателно ликвидирана през 1246 - 1248 г. когато земите на херцогството са завладени от войските на никейсия император Йоан III Дука Ватаци.

              При управлението на Георги II Тертер градът отново е включен в пределите на българската държава.
              Възползвайки се от спора за властта между стария император Андроник II и внука му Андроник III, Георги II Тертер предприема един отначало много успешен поход против Византия. Превзема слабо охраняваната крепост Пловдив и връща града в границите на България през юли 1322 г. Там поставя български гарнизон от 2 хил. леко въоръжени пехотинци и 1000 конници под командването на русина Иван.

              През август 1322 г. войските на Георги II Тертер предприемат нов поход в околностите на Одрин и завладяват близките крепости. Според византийски историци василевсът Андроник III отблъсква българите и ги преследва навътре в страната. Редица градове на юг от Стара планина преминават към Византия. Решителното сражение (август 1322 г.) завършва с победа на византийците и само настъпването на нощта спасява българите от пълен разгром. През септември 1322 г., след 30 дневно затишие, първи настъпва Андроник III, който разорява българските владения в Тракия и се завръща с голяма плячка.

              Възползвайки се от заетостта на българите около избора на нов цар, императорът установява контрол над крепостите Ямбол, Лардея, Ктения, Русокастро, Анхиало, Созопол и Агатопол. България е лишена от всичките си територии в Тракия с изключение на Пловдив, който Андроник III безуспешно обсажда.

              Установявайки се на трона, новият български цар Михаил Шишман веднага предприема ответни действия. Той се насочва към подбалканските крепости, признали наскоро властта на василевса. Андроник III сваля обсадата на Пловдив и тръгва срещу него. Понеже не получава помощ от Войсил (до императора достига слух, че той е умрял), Андроник III се отказва от сблъсък с войските на новия цар.

              Спорните градове признават властта на Михаил Шишман, но междувременно, възползвайки се от грешка на русина Иван, командир на българския гарнизон в Пловдив, ромеите завземат града без сражение.

              Скоро след тези събития цар Михаил Шишман и Андроник II Палеолог сключват мир. През август 1324 г. в лагера на императора в източна Тракия пристигат пратениците на Михаил Шишман, с имена Гръд и Панчо. Научавайки за брака на царя със сестра си, младият император приема мирните предложения. Според договорките, в българско владение остават Айтос, Анхиало, Ктения, Русокастро, Месемврия, а в гръцко — Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон.

              Така Византия си връща контрола над региона до 1344 година.

              Тогава регентският съвет на малолетния император Йоан V Палеолог предава града, заедно с още 7 крепости, на България като в замяна получава подкрепа от Иван Александър в борбата за трона в Константинопол при поредната гражданска война във Византия.

              През 1364 г. османските войски, начело с Лала Шахин паша, окончателно завладяват града.
              Last edited by DelaRea; 23-12-2013, 23:46.

              Comment


                #52
                Изненадващо за мен, Ловеч (заедно с Карвуна) дели второ място в нашата класация. Затова нека му обърнем повече внимание.

                Градът на ловците

                Градът е наследник на тракийския град Мелта и на римската пътна станция Президиум, имаща стратегическо значение на главния път от Дунав до Бяло море.
                През средновековието градът остава важен военно-стратегически център и до XI век се казва Ловъц (град на ловци). Той се споменава във връзка с нахлуването на печенеги във Византия през 1059 г.

                От края на византийското владичество е известен с днешното си име - Ловеч. През XII век се премества към десния бряг на р. Осъм, където е сега кв. Вароша.

                След въстанието на Асеневци Ловешката крепост брани подстъпите към Търново и след 3-месечна обсада Византия била принудена да сключи известния Ловешки мир (1187), полагащ начало на Второто Български царство. Вероятно от тогава е и средище на деспот.

                През XIII и особено през XIV век е един от най-големите градове и крепости в Северна България и достига завиден икономически разцвет.

                През XIV век Ловеч е владение на деспот Иван Александър, син на деспот Срацимир. През 1331 г. Иван Александър е избран за български цар. По негово време в околностите на града е построен и функционира като книжовно средище манастира „Рождество Богородично“, наричан още „Ястреб“. Около 1324-1325 г. в Ловеч е роден българският цар Иван Срацимир, втори син на Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора Басараб.

                Не ясно кога точна пада Ловеч под властта на султана, но със сигурност крепостта е една от последните завладени по време на османското нашествие. Във всеки случай, едва през 1520 г. е описан в османски данъчен регистър. Изглежда, че Ловеч се е ползвал с малко по-различен статут от другите завладени територии - прави впечатление, че не е имало нито една джамия в града (както и досега няма).

                Сведения за Ловеч от XVII век дава Евлия Челеби, като описва града като търговско-занаятчийски център с население от не по-малко от 10 000 човека.

                "Този град е цветущ. Разположен е на двете страни на река Осъм и се свърза с три моста. Има всичко 3 000 големи и солидни къщи. Повечето от тях са покрити с влашки дъски, а на някой стените са много украсени. От прозорците и процепта на къщите, разположени край река Осъм, стопаните могат да ловят риба. Има също каменни сараи (дворци) и 7 малки и големи ханища. Чаршийският хан е разкошен и прилича на безистен. В града има 2 бани, 3 медресета, 5 текета, 6 детски училища (българските деца са много благородни и умни), 6 чешми с животворна вода, 215 дюкяна. Най-прославените изделия на жителите му са пъстрите тъкани и разнообразните сахтияни, които стават много хубаво украсени. "

                Comment


                  #53
                  Деларей, можеш да провериш и за генуезката власт над Варна (мисля че беше несигурна) и Калиакра горе-долу по същото време като "набега" на Салагрузо. Да се има предвид, че това е време на жестока гражданска война и междуособици в Османската империя, инспирирани от мрачния гений на Тимур Куция, който оставя западния ислямски свят в развалини (а може би ако имаше достатъчно време щеше да стори същото и с християнския - макар че Китай е представлявал по-апетитна хапка). Така че всевъзможни авантюристи и владетели е можело да откъснат по "хапка" от твърде раздутата земя на Баязид Йълдъръм. Сред тях най-вероятно е и Константин Видински, за Фружин не съм толкова сигурен.
                  A strong toun Rodez hit is,
                  The Castell is strong and fair I wis...


                  блог за средновековна балканска история

                  Comment


                    #54
                    Хм, това ми напомня, че почти не обърнахме тук никакво внимание на Бдин и той получава засега едва 2 гласа в нашата анкета. А Видин все пак е ако не друго, то поне една от столиците на "трите Българии".

                    Ето нещо като за начало, относно

                    вътрешния живот в Бдинското царство:

                    За вътрешния живот на Бдинското деспотство, а от 1365 г. и царство са се запазили твърде малко сведения, но и от запазените може да се долови, че гр. Бдин, откогато станал негова столица, почнал бързо да се издига и разраства.

                    В него имало и монетарница, в която се секли медни и сребърни пари с образа на цар Иван Страцимир. Интересни са тези монети, особено сребърните с надпис “Йоан Страцимир благоверный цар българом”. На тях царят е представен седнал на престол, на главата с малка ниска шапка без бисерни нанизи, а в ръката държи скиптър на върховната част на който се свършва с цветно украшение, подобно на крин. Тези монети повече напомнят образци на венециански пари, а не на византийските или парите на Търновското царство.

                    Сребро и мед за тях се е добивало от богатите сребърни и медни рудници в Чипровско – в Дълги Дял /при извора на Куса река и Дълги дял/, по течението на р. Бързията, в Горна Бяла речка /при извора на р. Белоречка бара/, под планината Соколец, в Горно Оризово, в Плакалница /Згуриград/. От този богат меден обсег, който се простирал до изворите р. Лом, се добивало и голямо количество желязо, както това се вижда и от големите купища сгурия в тези места и в с. Горни Лом. Всичките тези рудници са били владение на короната и от тях се е доставяло и желязо на фабриката за оръжие в Бдин.

                    Злато се е добивало в Копиловци при полите на Копиловския балкан /при самия извор на притока Лява река/ в местността “Плаварски вирови”.

                    Но най-главния му поминък и търговия съставлявали земеделието и скотовъдството – от него се изнасяли големи количества жита и животински произведения по Дунава за Западна Европа, както това дава да се разбере от житието на преподобни Ромила. Търговията се покровителствала от Иван Страцимир, като важна доходна част за царството му.

                    Известна е в това отношение грамотата му, дадена на “Жупана Макова Хермана и Петра Фаингля и всичките пургари” /брашовани/, с която се позволявало под клетва “тако ми Бога” на “пургарите волно и свободно да иде господина крала люду господина крала град и да тръгне, що е драго. А я давам мою вере царева и них взимам на мою царства съблюдени, да им не биде пакоста некона ни до едного влас, како сами да видите…”

                    В Бдин живяла и голяма дубровнишка търговска колония и един от дубровнишките търговци, болярина Никола Гучетич, е изпратил в 1390 г. четири товара дървено масло на Бдинския цар.

                    Бдин е бил снабден и с водопровод от стария римски водопровод при с. Халваджии, Видинска околия, който е останал и след турското завоевание.

                    Изобщо в него е кипял оживен търговски и промишлен живот, имало значи търговско съсловие и ставало натрупване на богатства, които му спомогнали да се издигне в културно и просветно отношение и да се надпреваря в това отношение с Търново.

                    Цар Иван Страцимир е искал да се създаде и при двора му царска библиотека, подобна на бащината му в Търново. Възможно е той да е действал в случая по подражание на Търновския двор, който във втората половина на XIV в. е стоял начело на възродилото се книжовно движение.

                    От това литературно движение са се запазили два кодекса, които принадлежали на царската библиотека, а именно: евангелие, написано “с троудом и вниманием” на грубо обработен пергамент, с грубо и некрасиво писмо и в края с 23 листа, върху които е написано съдържанието и едно послесловие от преписвача. Ръкописът не е пълен. Заглавията на евангелията са направени с краски и с груби червени и жълти украшения. Правописът му български, но с много грешки, редакцията също българска.

                    Евангелието било преписано от роднината на митрополита Даниила още в началото на управлението на цар Иван Страцимир, когато той бил още съуправител на баща си или “млад цар”. Преписвачът явява, че бил принуден да извърши преписа “по заповед и голямото желание на митрополита господина Даниила” и нарекал себе си недостоен и груб и явява, че се страхувал да се залови за тази работа, която била по-горе от силите му, но я извършил да не изпадне в непослушание към митрополита, за което и молил “четящих и преписващи не злословити…”.

                    Бдинският патерик или съборник е написан с писмо от западна българска редакция в 1360 г. по заповед на бдинската царица Анна, както това се вижда от послесловието на безименния преписвач. Този Патерик е един от най-важните датирани паметници за историята на културата на Бдинското царство във втората половина на XIV в. Като книга, която задоволявала вкуса и душевните потребности на българската царица и нейния двор, той служи и за прекрасен образец на онези развалени текстове и апокрифически книги, които са били твърде много в България в XIV в.

                    Това ясно се вижда от неговото съдържание, което се състои от жития на преподобни жени или похвали за тях, написано от блажени Аврамия, четивата за св. Теодора, Фекла, Петка, Вървара, Иулияна, Марина, Тансия, царица Теофана, Ефросиния, Екатерина и Иулияна, Мария Египетска и Евпраксия. Но всичките тези четива, слова, мъчения и похвали са или с чисто апокрифически или с полуапокрифически характер. Освен това в много случаи текста им е твърде развален.

                    Този бележит литературен паметник служи за огледало на образователния уровен в Бдинското царство. От това съдържание на сборника, неговата проста обработка в сравнение с хубавите, луксозни и високо художествени кодекси в търновската царска библиотека и многото му граматически грешки, ясно може да се види, какъв е бил умствения и литературен уровен на Бдинското царство във втората половина на Х²V в. когато в същото време образователното дело в Търново се намирало в пълния свой разцвет.

                    Comment


                      #55
                      Бдин - Видният град

                      Бдин през XII век - 1185-1208.г


                      Историята на Видин в началните години на възстановеното българско царство остава неясна. Обикновено се приема, че най-късно през 1195 г. градът вече е бил в пределите на българската държава. Възможно е обаче това да е станало още по-рано, в началото на въстанието.

                      През пролетта на 1186 г. в интронизацията на български архиепископ (Василий), без когото не би могло да бъде извършена коронацията на Теодор-Петър, участвал митрополитът на Видин. За някои учени това присъствие на видинския архиерей не означава, че Видин вече е бил сред освободените български земи (в 1185 г. унгарците върнали Белград и Браничево на Византия, но за Видин няма никаква информация).
                      Наистина актът в Търново сложил началото на войната с Византия, т. е. всичко започнало тогава, но в същото време ние не знаем какво е било положението във Видин през 1186 г.
                      Разбира се, остава и немаловажният въпрос: Как видинският митрополит - без съмнение византиец - е бил доведен в Търново, ако във Видин е имало византийски гарнизон?
                      Писаното от византийския историк Никита Хониат, че унгарският крал Бела III (1172-1196) обещал на император Исаак II Ангел (1185-1195) да изпрати в помощ войски, които трябвало да преминат през Видин (1193-1194), също не означава, че градът все още е бил византийски.

                      Около 1195 г. северозападните български земи със сигурност са били в пределите на България.
                      Но конфликтната ситуация с Унгария се запазила, независимо от преговорите на цар Калоян с папския престол и опитите на Инокентий III да въздейства върху българската политика на унгарския крал. Около 1201 г. маджарите отново окупирали тези български земи, но най-късно след две години цар Калоян възстановил статуквото.

                      Сред кореспонденцията на папа Инокентий III (1198-1216) има две писма, които дълго време не бяха получили задоволително обяснение.
                      Първото няма надслов, но започва с израза: „Аз, княз Белота..." (Ego Bellota princeps...). То е адресирано до папата и е писано около 1202 г.
                      Второто писмо е отговорът на Инокентий III и папската канцелария го е адресирала по следния начин: „До благородния мъж княз Белота ... жена му и синовете му" (Nobili viro Bellete principi ... uxori ac filis eius).
                      Кой е княз Белота и къде трябва да търсим неговото местоживеене?
                      Няма съмнение, че той е бил българин, не по-малко сигурно е, че не е живял в столицата Търново (бил е посетен от папския легат архипрезвитер Доминиан, изпратен при цар Калоян), тъй като той самият заявява: „... и първият, който премина през наша земя" (per nos transierit), т. е. през областта, която той е управлявал, или през неговото владение. Белота сам се титулува княз (princeps), титла, която му дава и папата в своя отговор. Веднага трябва да се отбележи, че в България титлата княз официално не се е употребявала. Очевидно Белота сам се титулува по начин, който да отразява реалното му положение. За съжаление не знаем българското звучене на титлата, която Белота сам си е дал, тъй като писмото е преведено на латински в папската канцелария (може би е било написано на гръцки, както писмата на цар Калоян и архиепископ Василий?).

                      Без колебание може да се каже, че писмото до папата подсказва, че Белота е заемал позиция на местен владетел с голяма самостоятелност и високи пълномощия. Тази позиция е предполагала известна отдалеченост от столицата Търново, и то в област, която е имала по-особен статут. Очевидно тази област е била на пътя на папските легати, които най-често са стигали до българските предели, идвайки от Унгария, като са преминавали Лунава в района на Белград. Така те са били принудени да преминават през територия, управлявана от Белота (може би това е определяло и важната роля, която браничевският епископ Власий е играл в преговорите с Рим?).

                      В заключение може да се каже с голяма доза увереност, че „княз" Белота е властвал (от името на цар Калоян?) в територия, която обхващала Българския северозапад, т.е. Видин, Браничево, Белград. И е играл роля, подобна на тази, която Добромир Хриз е играл в Западна Македония няколко години по-рано.

                      Comment


                        #56
                        Видин през XIII век - 1208-1291 г.

                        Видин напомнил за себе си по времето на цар Борил (1207-1218). През 1211 (според друго мнение - 1213-1214) във Видин избухнали сериозни политически вълнения. Въстаниците стигнали до река Огоста и станали заплаха за Търново. Борил не бил в състояние да се справи с бунтовниците и той се обърнал за помощ към унгарския крал Андрей II. Маджарските войски, предвождани от граф Ивашин, разгромили бунтовниците и обсадили Видин. След като двете порти на града били изгорени, крепостта била превзета. По този начин била възстановена властта на Борил във Видин, но българският цар платил висока цена, като отстъпил на Унгария Браничево и Белград, превърнали се вече в разменна монета между двете страни. Тогава българо-унгарската граница минала по Тимок и Морава Видинската област за първи път станала „погранична северозападна покрайнина" (П. Ников).

                        Смяната на престола в България през 1218 г. открила пътя към промяна в съдбата на Българския северозапад. Новият български цар Иван II Асен принудил унгарския крал Андрей II да му даде дъщеря си Анна за съпруга. Бракът, осъществен към 1221 г., донесъл на Иван II Асен голяма зестра: Белград и Браничево, които по този начин отново станали част от България. Това връщане променило положението на Видин: границата отново била отместена на северозапад и градът пак бил във вътрешността на страната.

                        Това състояние се запазило само десетина години - през 1232 г. маджарите изненадващо нападнали България. Тези военни действия, които не могат да се обяснят освен с постоянната завоевателна политика на унгарското кралство на юг, били ръководени от унгарския престолонаследник Бела IV. Първите жертви отново били Белградско и Браничевско, но този път маджарите обсадили и Видин. Българите били умело ръководени от севастократор Александър. Има основания да се допусне, че маджарите са били отблъснати от цялата обширна територия, но те завзели част от Влахия и създали Северински банат, който се изправял застрашително срещу Видинската област.

                        Третата четвърт на тринадесетото столетие била особено тежка и решителна за съдбата на Българския северозапад, в частност на Видин. Унгарското кралство използвало всички възможни средства - военни действия, политически протежета, за да наложи там своята власт и да я задържи колкото се може по-дълго време.

                        Около 1254 г. България отново загубила Белград и Браничево, но се опитала да реагира веднага: български войски нахлули в Северински банат и нападнали южна Унгария. Тогава в българо-унгарските взаимоотношения се появил Ростислав Михайлович, руски княз, който напуснал Русия заради татарското нашествие и в 1243 г. се установил в Унгария. Като зет на Бела IV той бил назначен за бан на Мачва - област, в която влизали Белград и вероятно Браничево. Той се намесил много активно в българските дела, след като българският цар Михаил II Асен (1246-1256) се оженил за неговата дъщеря (и внучка на Бела IV). През 1257 г. след убийството на Михаил II Асен (1256) Ростислав нахлул в България и дори влязъл в Търново. Той не могъл да се наложи в българската столица, но откъснал и Видинска област от българското царство.

                        Неговото господство там продължило до 1260 г., когато българите се възползвали от поражението на маджарите във войната с Чехия, освободили Видин и Браничево и дори навлезли в Северин. Унгарците отговорили на тези действия още на следващата 1261 г. Унгарските войски, предвождани от Бела IV и неговия син Стефан V, нахлули в България. Те завладели последователно Видин и Лом, преминали Искър и магистър Егидий стигнал до българската столица Търново. В край сметка унгарците се оттеглили, но задържали Видин, който преминал в ръцете на Ростислав Михайлович.

                        През 1262 г. Ростислав Михайлович починал.
                        Малко изненадващо вакуумът бил запълнен от Яков Светослав. Също руски княз, също беглец от татарското нашествие в Русия, той също намерил убежище в България. Спечелил доверието на българския цар Константин Тих Асен (1257-1277), получил във владение отделна област - вероятно в най-западните части на Стара планина - и скоро бил удостоен с най-високата дворцова титла деспот (според някои учени от византийския император Михаил VIII Палеолог, според други от Константин Асен, което е по-приемливо).

                        Още през 1263 г. той се появил в международния живот като унгарско протеже. Нещо повече, той получил от унгарците Видин и този акт му дал основание да се титулува imperator bulgarorum, т. е. цар на българите. Само две години по-късно, през 1265, деспотът отново се сближил с Търново, но Видин продължил да бъде негова резиденция. Тази измяна на Яков Светослав дала основание на унгарското кралство да организира и проведе нова военна кампания срещу България.

                        През 1266 г. унгарски войски нахлули в пределите на българското царство, овладели Видин, сетне Рахово и дори Плевен. Тези успехи, макар и временни, накарали деспота пак да приеме покровителството на Унгария и да се настани във Видин. Това положение продължило няколко години, вероятно до смъртта на Бела IV (1270) или на неговия амбициозен син Стефан V (1272). Тогава Яков Светослав отново потърсил покровителството на България и скоро изявил своите намерения спрямо търновския престол. Докато българската царица Мария не се справила брутално, но ефикасно с него. Към 1275 г. тя го осиновила - един акт, който подсказал на Яков Светослав, че един ден би могъл да получи царската корона - но само година-две по-късно той бил отровен. Така в Търново се отървали от един натрапник който повече от десет години заплашвал териториалното единство на царството.

                        Скоро в съдбините на Българския северозад пад настъпила нова промяна, но вече не само лично стна, но и политическа. Унгария при новия си крал Владислав IV (1272-1290) навлязла в политическа криза и постепенно се отказала от амбициозни те си претенции към южнодунавските земи.
                        През 1273 г. в Браничевска област се появили двамата братя Дърман и Куделин, български боляри от кумански произход. Те се настанили в Ждрело (с. Голяма Клисура). В продължение на няколко години укрепили своята власт в областта и управлявали като полусамостоятелни владетели, които признавали татарската хегемония - новия фактор в региона. Маджарите все пак не се отказали от своите амбиции и през годините 1282-1285 организирали няколко военни експедиции, в които се отличил магистър Георги. Безуспешно. Двамата братя се чувствали все по-сигурни, макар и отдалечени от Търново, но с татарска подкрепа зад гърба си.

                        Почти по същото време, около 1284 г., в областта се появила нова фигура. Тази на Стефан Драгутин, сръбски крал, който в 1282 г. отстъпил престола (или бил отстранен от него?) на по-малкия си брат Стефан Урош II Милутин (1282-1321). В замяна той получил части от Северна Босна, Банат, част от Мачва и Белград. Поради своя брак с унгарската принцеса Каталина той се ползвал с подкрепата на унгарското кралство.

                        Първите му действия срещу Браничево били неуспешни: през 1290 г. Дърман и Куделин му нанесли сериозно поражение. Но през следващата 1291 г. Драгутин и Стефан Урош II Милутин предприели съвместна военна кампания, разбили Дърман и Куделин и ги прогонили от тяхното владение. Не ги спасили и татарите. България - без да се намесва - окончателно и завинаги загубила Браничево и Белград.

                        Каква е била съдбата на Видин по същото време?
                        Логично е да се приеме, че след смъртта на Яков Светослав градът с цялата територия, която е била подвластна на деспота, е преминал отново под върховенството на българската корона. По това време обстановката в България е била много несигурна, липсвало държавното единство, централизмът бил почти разрушен. Ивайло, дори и след влизането си в Търново, не могъл да обедини българите и България (сред болярството зреел заговорът на Георги Тертер), татарите на Ногай продължавали да бъдат заплаха за страната, а Византия чрез подкрепяния от нея Иван Асен (син на Мицо и внук на Иван II Асен) се стремяла да наложи своето влияние в Търново.

                        Тъкмо при навлизането на ромейските войски в България (1279) в изворите се появил Видин. В поемата на византийския поет Мануил Фил, онасловена "За подвизите на известния чутовен протостратор Михаил Дука Тарханиот Глава", се казва: "И още превзема самия Преслав, с него Ловеч, Червен и Видин, и обширната крайдунавска равнина".

                        Този текст буди известно съмнение както с последователността, в която са изброени четирите града (ако приемем, че това е редът на тяхното завладяване), така и с възможността протостраторът да окупира „обширната крайдунавска равнина" и най-вече Видин (другата крайна точка е Червен).
                        Last edited by DelaRea; 23-12-2013, 17:51.

                        Comment


                          #57
                          Шишман и Видинско царство 1280 - 1299 г.

                          През 1280 г. на престола в Търново се качва най-силния болярин в царството Георги I Тертер, койкто се опитва да омиротвори страната след въстанието на Ивайло и да озапти нарастващия сепаратизъм на болярите.
                          Някъде по това време Тертер „назначава” за видински деспот друг болярин от кумански произход - Шишман, може би дори близък роднина на царя.

                          След отстраняването на Георги Тертер от престола в Търново, Шишман отказва да признае за законен владетел узурпатора Смилец (1292-1298), като се обявява за цар във Видин.

                          Според данните на Бориловия Синодик, официален паметник на Търновската патриаршия, след Георги Тертер цар става именно Шишман, докато узурпаторът Смилец и неговият син Иван Смилец отсъстват. Възползвайки се от това през 1280 г. Шишман, преди просто деспот на Видинско, се обявява за независим владетел и цар.

                          Както вече по-горе се спомена, през 1291 г. сръбският крал Стефан II Милутин напада владенията на братята-владетели Дърман и Куделин, които са отбили множество атаки, но накрая са победени от краля, а столицата им Ждрело е обсадена и превзета.

                          Шишман, виждайки в това възможност да придобие плячка и нови земи, през 1292 г. се отправя на поход. След незначителни успехи в началото, той се отправя все по-навътре и достига Ждрело. Пред стените на града се разиграва битка, в която побеждават сърбите, а на деспота му се налага да бяга.

                          В това поражение Шишман губи повечето своя войска, а крал Стефан Милутин нахлува във Видинско. Много крепости падат, след което Видин е обсаден. Шишман отново бяга, този път при татарите.
                          Въпреки че столицата на Видинското царство е превзета, Шишман не губи надежда. Моли за помощ Ногай и по този начин притиска Милутин да започне преговори за мир, изправен пред война със силната татарска държава. Постигнато е компромисно споразумение, с което сърбите отстъпват Видин на Шишман, в замяна на което татарският хан да не им обявява война. Сръбския крал бил принуден да се съобрази с мощта на татарския вожд и се изтеглил от Видин. Шишман не само се завърнал в града, но и постигнал подходящо споразумение със сръбския крал, подкрепено с брак на видинския господар с дъщерята на сръбския владетел Драгоша. Тази връзка била разширена и укрепена малко по-късно (около края на столетието) с женитбата на Шишмановия син Михаил за дъщерята на Милутин, позната с две имена: Анна и Неда.

                          След тази татарска помощ Шишман става зависим от Ногай. Деспотът обаче донякъде печели от упадъка на Българското царство при цар Смилец и малолетния му син, от чието име управлява царицата-майка Смилцена, тъй като източната му граница е защитена от нахлуване на търновски войски.

                          Въпреки че след 1299 г. със смъртта на Ногай татарите престанали да бъдат сила и Шишман естествено загубил тяхното покровителство, добрите отношения със Сърбия (Милутин отдавна гледал предимно на юг) позволили на Видинското владение да се развива спокойно, без сътресения и дори да се замогне.

                          Comment


                            #58
                            Съвременниците толкова били впечатлени от уникалното положение на Видин и царството му, че някои от тях дори го идентифицирали с България.

                            През 1308 г. било съставено на латински език едно съчинение, което било поръчано от Шарл Валоа, брат на френския крал Филип IV Хубави. Амбициозният френски благородник, свързан с брачни връзки с фамилията Куртене, бил претендент за константинополския латински престол и имал нужда от сведения за страните в Централна и Източна Европа. Ето какво четем в това съчинение, онасловено от неговия издател Анонимно описание на Източна Европа:

                            „България сама по себе си е една голяма империя (unum imperium magnum). Престолнината на тази империя е големият град Будин. Императорите (imperatores) пък на тази империя се наричат Шишмановци. Страната е твърде обширна, много голяма, просторна и приятна, тъй като се напоява от десет плавателни реки и е осеяна с гори и прекрасни поляни. Изобилства с хляб, месо, риба, сребро и злато на пясък, от който по заповед на императорите се извлича злато. По средата на тази империя преминава река Дунав, която се разширява дотам от множеството вливащи се в самата нея притоци, щото по-натам се разлива на широчина четиринадесет левги. Тази нито твърде планинска, нито пък съвсем равнинна страна изобилства от еднорози, тигри и бобри. Тук-там има величествени високи планини, както и съвсем равна земя".

                            В такъв случай обичайно е да се казва, че цитираният текст говори сам за себе си. И все пак няколко думи са необходими. Анонимният автор отъждествява частта с цялото, т. е. Видинското владение с българското царство (България е съседна на Гърция, т. е. на империята на ромеите, „откъм нейната северна страна"). Оттук и статутът на империя (царство). Но дали само това е причината? Той титулува Шишмановци (баща и син) императори. И това вероятно нито е случайно, нито произтича от въпросното отъждествяване. Защото едва ли в Синодика (Съборник) на цар Борил в неговата поменална част произволно записано: „На благоверния цар Шишман - вечна памет" (§ 1166). Очевидно амбициите на Шишман са били за нещо повече от самостоятелен областен владетел. Видин е наречен "големия град" (civitatem magnam).

                            Столетие и половина по-късно Пиетро Ранзано, известен в Унгария като Петър Ранзан, ще отбележи:
                            "По-нататък е Долна Мизия, област от някогашната българска държава, където се намира крепост на име Бдиогнум (bdiognum); малка наистина, но разположена на удобно по своята природа място, поради което е почти не-превземаема".
                            Наистина унгарският хронист от италиански произход пише за „малка крепост" (той едва ли я е виждал), но иначе духът на описанието е същият. Богатствата на Видинската империя, като се изключи фантастичната фауна, и нейният релеф също говорят за добра осведоменост. Но едно от най-интересните сведения е твърдението, че река Дунав тече през средата на империята, което е безспорно указание, че Видинското дение на Шишмановци е включвало обширни земи на север от реката.

                            Comment


                              #59
                              Бдин - 1300-1323 г.

                              През 1300 г. става превратно събитие в Търновското царство. Теодор Светослав, син на Георги Тертер и зет му, татарина Чака, свалят от власт малолетния Иван IV Смилец. На трона сяда първо татарския пронц, а после, след нов преврат цар става Теодор Светослав. Постепенно новият владетел започва да унищожава болярските държавици и възстановява единението на България. Шишман малко по малко става зависим от Търново.

                              През 1313 г. признава върховенството на Теодор Светослав във Видинско.

                              Известно е, че Шишман е имал три деца: Михаил, Белаур и Кераца Петрица (монахиня Теофана).
                              Трудно е да се отговори на въпроса: дали и тримата са били родени от първия брак на Шишман с неизвестната по име дъщеря на Анна-Теодора и севастократор Петър, или е имал дете и от втория си брак с дъщерята на сръбския властел Драгоша. Без колебание може да се каже, че Михаил е първородният син на Шишман и по майка е бил Асеневец.
                              В същото време има основания (името и с много висок суверенитет откриваме и името на видинския владетел: „Сир Михаил деспот на България, господар на Видин, зет на крал [Стефан] Урош [Милутин]".
                              Веднага след него е отбелязан „Сир Венцеслаус [Теодор Светослав] император на България".
                              Този кратък текст предлага едно много важно свидетелство: Михаил е „деспот на България".

                              Анонимният съставител на списъка не е схванал същността на титлата деспот (тя има византийски произход), но важното е, че е назовал владенията на Михаил с обобщаващото понятие България (добавката „господар на Видин" ни подсказва, че градът е бил политическо и институционално средище). А това ни напомня веднага Анонимното описание на Източна Европа, където Видинските владения на Михаил също са квалифицирани като България. Или, казано директно, раждала се традиция, и то в очите на чужденците, че Видин и областта получават много висок международен статут и престиж и в същото време не се пропуска да се напомни, че те са български.

                              Що се отнася до титлата деспот - тя се е давала само от суверенни владетели с императорска/царска позиция - Михаил без съмнение я е получил от цар Теодор Светослав. А това подсказва, че отношенията между видинския владетел и търновския цар са били възможно най-добри. Наистина двамата са били братовчеди, и в същото време не са били съперници във властта.

                              Comment


                                #60
                                Михаил съумял да изчака своя час, който дошъл през пролетта на 1323 г.

                                Тогава изненадващо Георги II Тертер, син на Теодор Светослав, починал и българският царски престол бил свободен. Ето какво пише по този повод Йоан Кантакузин:
                                „През това време мизийските [българските] велможи, след като техният цар [Георги II] Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин...".
                                Така Михаил III Шишман Асен влязъл триумфално в Търново. Той не посегнал към българската царска корона - рядък случай в историята на Второто царство - тя му била поднесена от търновското болярство.
                                Михаил бил primus inter pares, т. е. първи между равни, но все пак той бил най-авторитетният представител на най-висшата българска аристокрация и най-сериозният претендент за българския престол.

                                Каква е била съдбата на Видин, след като в 1323 г. Михаил III Шишман Асен поел в свои ръце съдбините на царството?
                                Вероятно в 1323 г. - тогава той вече е бил пълнолетен и женен - Михаил е получил от баща си обширна област, която е трябвало да управлява почти самостоятелно, но под върховенството на баща си. Тази област е била Видинската, то е включвало Пиротско, а вероятно и Нишко.

                                Докога деспот Михаил е властвал във Видин?
                                Terminus ante quem е 1330 г. Тогава във Видин откриваме Белаур, по-малкия брат на Михаил III Шишман Асен.

                                Какво се е случило междувременно?
                                В 1324 г. Михаил III Шишман Асен изоставил Анна (дъщерята на Стефан Урош II Милутин) и в името на междудържавните отношения се оженил за Теодора Палеологина, сестра на византийския император Андроник III Палеолог. Тогава, според някои сръбски извори, Анна била отстранена от Търново, Иван Стефан - лишен от правото на престолонаследие и заедно с останалите трима сина на сръбската принцеса били заточени някъде из страната. Тогава по всяка вероятност във Видин се е появил нов господар. Този господар бил Белаур, по-малкият брат на цар Михаил Асен.

                                Comment

                                Working...
                                X