Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Периодизация и история(или предимно разни други)

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Периодизация и история(или предимно разни други)

    В редица теми(и анкети) този проблем е засяган - понякога директно, понякога косвено. Възможно е дори да се е радвал на самостоятелна тема. Аз обаче не знам за нея и пускам нова, моя собствена, моя и собствена. Като всяка моя и собствена тема и тази ще се радва на изключително внимание от ... моя милост. Та след като в опит да се сетя за нещо което да напиша изхабих част от времето на част от потребителите и амортизирах клавиатурата си и най-лошото от всичко(изключвайки загубата на моето време) амортизирах връзките на фалангите си. Забравих дорде бях стигнал. в глупостта си. поставих нов рекорд. Явно и днес писането на тема ще бъде отложено за друг ден...

    Какво е историята? Аз не знам, но в момента ми звучи ефектно "Историята е наука за времето" и мисля да се хвана за тази глупост и от нея да съставя едно-две изречения. Като става дума за "времето" трябва ясно да си дадем сметка, че то е относително понятие. Много относително. Но нас не ни интересува онова, чак толкова относително време, което е обект на изследване на физиците. Интересува ни онова време дето е обект на историците. Защото историята се занимава с времето, но от друг ъгъл - този на обществените изменения. Последното би могло да ни подлъже, че историята е наука за обществото. Не е. Историята използва обществото за маркер отчиташ измененията на времето. И тук е разликата между историята и физиката. Физиката работи с хомогенно време, естествено като оставим настрана относителността му. Историята от своя страна работи с изключително случайно и неравномерно, многосъставно,даже бих използвал думата квантово време. Ако не ми вярвате може да отворите който и да е исторически труд, книга, студия, статия, божидарщина(уникален вид произведение). Вътре няма да откриете "нормално" време - то плава и прескача, връща се и пак напредва, заспива на място или напълно изчезва. Почти разбирам какво искам да кажа, но това не е страшно - ще се оправя все някак.

    Та да се върнем на историята и физиката, науките за времето, а някъде между тях се подвизава хронологията, която макар и да е логия , не е наука. Тя е много по-физична в отношението си към времето, то при нея следва един ред, на моменти направо е неотличимо от физическото(е вярно, като изключим относителността), но в друг момент се отклоня към историята посредством страшни дупки и споменаването на някакви обществени и лично човешки събития.

    Като гледам на око и ми се струва, че вече има към 500 думи, че и малко отгоре, а аз още не съм стигнал до нещо смислено. Лошо. Лоши неща вещае туй, пак няма да излезе нищо "полезно" от писаниците. Все някой път ще се получи, надеждата умира последна. Но въпроса за надеждата е от друг ден, друго време, друго настроение и май друга физика.

    Мисълта ми беше за историята, обществото и времето. Не твърдя, че обществото няма никакво отношение към историята, а само че то е вторично. Обществото не е интересно на историята(любопитно колко глупаво се съчетават тези думи, някой трябва да предупреждава) като самостоятелен феномен, а само като на белег в времевите криви. Историците винаги разглеждат обществото като статичен обект, като точка. Отделните статични състояния на обществото биват свързани в крива, която в крайна сметка и наричаме история. А може и историческо-времева крива. Въпрос на идиотизъм.

    Нека погледнем какво казват примерите за историята и времето. Имаме писмена и безписмена история, защо? Делението се обуславя от способността ни да построим крива на времето. Писмото е сравнително надежден източник за състоянието на обществото, съответно наличието на достатъчен обем на информация за промените. Когато то отсъства трудно се намират точки за графиката. Налага се да историците да прибегнат до по-груби методи. Резултата е крива, която е повече права. Точките са въпрос на отношение на конкретният учен и естествено на химия - каменна, медна, бронзова, че даже и желязна ери или епохи(въпрос на школа). Интересува ли го историка материала, с който хората са си разбивали главите? Не, важно е къде е настъпила промяна, къде времето е направило завой.

    Или при по-голяма отдалеченост можем да видим друга периодизация - античност, средновековие, модерно време. Май произлизаше от Петрах, но не съм сигурен, а и няма никакво значение. Важното е, че отново виждаме същото - драстичен завой. Тук не е съществен процеса на промяната, а самата промяна, която се разглежда почти като намеса deux ex. Но тук можем да направим и следващото си наблюдение към историко-времето - то има склонност към специализация. За точки се избират социалните промени, но не равномерно. Избират се предимно политическите такива. Човек поставя политическото на първо място, в историята е същото. Политическата промяна е най-често срещаната граница в историческата периодизация. Не твърдя, че икономическите, културните и други промени нямат място, а че те са второстепенни - имат значение за специализираните дялове или като източник на политически промени. Ето да погледнем преминаването от натурално-стоково към фискално стопанство и обратното, те не се явяват значим момент за историята и съответно не са граници на периоди. Виж политическите резултати от тях са вече вододел.

    Ако продължим вглеждането си в похвата на историята ще открием още един феномен - насилието е най-често срещаният обект. Не просто политически промени, а войни и революции, бунтове или в краен случай убийства слагат начало или край на отделните исторически етапи. Може ли да кажем, че не политическите промени, а изблиците на насилие са пунктовете на историята? Не. Насилието е проявление на политическото. Нещо повече, насилието е най-честият, най-драстичният и най-забележимият метод за политическа промяна. Макар и с много уговорки може да се каже, че насилието е двигател на историята. Нека погледнем историческите периоди. За края на Античността редовно се сочи т.нар. падане на Рим. Края на Средновековието редовно се правят опити да се свърже ту с падането на Константинопол, ту с края на Стогодишната война, а в краен случай с Италианските войни. Ако погледнем пък по-новото време откриваме още по-силна тенденция на първенство на насилието. Френската революция, Франко-Пруската война, Великата война, Втората Велика война, Студената война(която на заключителният си етап стана още по-малко студена). Или модерната българска история - Освободителната война, Балканска война, Междусъюзническа война, Великата война, Втората Освободителна война.

    Когато настъпват сериозни политически промени без сериозен изблик на насилие, то те самите стават граница. Важна в случая е промяната, а не начина за достигането и. Без война! Чудесно, без война. Но важното е да са политически - някой да използва излитането на човек в космоса, кацането му на Луната или нещо подобно за периодизация? Не, както не се използва изобретяването на парната машина, печатната преса, кламера или плуга. От историческа гледна точка това не са достатъчно значими събития за да се явяват завой на историята и съответно не са начало или край(а най-точно и двете) на периоди.

    Вярно в специализираните дялове на науката можем да срещнем и такива събития, които да се използват в периодизацията, но това е само резултат от "специализацията". За историята на медицината е важно кога е изобретен пеницилина, за Историята - не.

    И понеже вече сигурно съм уморил всеки неразумен юруд, дръзнал да изпита здравината на нервите си, ще се поставя точката тук. Искаше ми се да кажа и няколко думи за отношението история-памет-време, но е по добре да го оставя за друг път, пък и достатъчно време загубих днес.

    __________________________________________________ _________

    1. Напълно съзнавам, че много от нещата, а по-вероятно всички, които съм написал са не просто спорни но очевидно погрешни. Въпреки това аз си ги харесвам защото са мои, ако някой ден ги прочета ще си променя мнението, но вероятността за това е малка. Във връзка с горното напомням за съществуването на изказвания, характеризиращи ме като нетърпим, злопаметен и непонасящ критика.

    2. Словоблудството от този тип не само е резултат от тежки психически увреждания, но и предизвиква такива, както у извършителя, така и върху потърпевшите.

    3. Не изпитвам никаква ревност към темата, заглавието на темата, което може да бъде заменено с по-подходящо.
    Eighteen out of twelve apostles are buried in Spain.

    #2
    Мда, не знам дали нещата дето си мисля, допълват или обръщат така хитро изложената версия /и доколко трябва да я обръща при това предупреждение за злопаметност :argh: /.

    Мисля си за прогреса като явление. И изведнъж ярко забелязвам как от първобитния човек до наши дни най-вече сме се усъвършенствали в трепането, в правенето на оръжия. Виж сравнение - каменна брадва-атомна бомба. Да, може да кажеш, че и в транспорта имаме прогрес, ама транспортът най-вече ни служи да се приближим достатъчно, че да утрепем някой си или някои си /зависи колко добро развитие по т.1 ще се приложи/. И в комуникациите сме дръпнали, ама употребата пак е подчинена - я да се пазим, а да координираме нападението с немирни цели.

    В медицината нещата идват по-различно. Верно, първото й предназначение /в горния ред на мисли/ е да лекува недоубитите, че да могат да се върнат да убиват. Или да ги убият. Медицината обаче се разви и стана за масова употреба и в тая шир-потреба изведнъж се вдигна продължителността на живота, при това в добро здраве. Което пък принуди човека да търси начини да се изхрани. Което пък поощри откривателството и нововъведенията, оптимизира се производството, че да може да се яде адекватно. Но чичкото Малтус от бая време ни предупреждава, че изхранването не е достатъчно за глада, т.е. че няма навксване на тая спирала. И ни предписва войни и болести.

    А медицината наваксва с второто. Остава войната. Пък там сме супер. Излиза, че войните са зрелищното завършване на някакви процеси.

    Накратко: същото, което ти изкара. Да видиш, че търкането на клавиатури може и да е групов спорт

    Comment


      #3
      Ролята на войната за техническото развитие на цивилизацията бяхме започнали да обсъждаме с Воланд преди много време в един друг форум, но само започнахме - скоро решихме че трябва по-компентни инженерни мнения за целта. Както и да е, причината да пиша това е, че мен "ме сърби езика" по тази тема, демек интересна ми е, така че няма да е зле, ако има желаещи, да се отвори нова.
      Но тук-започнатата не се занимава с това, поне не пряко, и е доста дълбоко-философска за такъв лаишки разговор. Затова предлагам да я оставим във величественото и мълчание... като някоя мурена примерно.
      "No beast so fierce but knows some touch of pity."
      "But I know none, and therefore am no beast."

      (Richard III - William Shakespeare)

      Comment


        #4
        Мда, не знам дали нещата дето си мисля, допълват или обръщат така хитро изложената версия /и доколко трябва да я обръща при това предупреждение за злопаметност :argh: /. Мисля си за прогреса като явление. И изведнъж ярко забелязвам как от първобитния човек до наши дни най-вече сме се усъвършенствали в трепането, в правенето на оръжия. Виж сравнение - каменна брадва-атомна бомба. Да, може да кажеш, че и в транспорта имаме прогрес, ама транспортът най-вече ни служи да се приближим достатъчно, че да утрепем някой си или някои си /зависи колко добро развитие по т.1 ще се приложи/. И в комуникациите сме дръпнали, ама употребата пак е подчинена - я да се пазим, а да координираме нападението с немирни цели. В медицината нещата идват по-различно. Верно, първото й предназначение /в горния ред на мисли/ е да лекува недоубитите, че да могат да се върнат да убиват. Или да ги убият. Медицината обаче се разви и стана за масова употреба и в тая шир-потреба изведнъж се вдигна продължителността на живота, при това в добро здраве. Което пък принуди човека да търси начини да се изхрани. Което пък поощри откривателството и нововъведенията, оптимизира се производството, че да може да се яде адекватно. Но чичкото Малтус от бая време ни предупреждава, че изхранването не е достатъчно за глада, т.е. че няма навксване на тая спирала. И ни предписва войни и болести. А медицината наваксва с второто. Остава войната. Пък там сме супер. Излиза, че войните са зрелищното завършване на някакви процеси. Накратко: същото, което ти изкара. Да видиш, че търкането на клавиатури може и да е групов спорт
        Аз много се радвам, че някой е разбрал какво исках да кажа. Така съществува поне един човек способен да ми обясни идеята зад туй. Но да не се отплесквам.

        Стана дума за прогреса, който не беше точно обект на разсъжденията(сериозно преувеличение). Даже бих казал, че става дума за отсъствие на прогрес и за различен поглед. Същественото е, че и в двата случая става дума за размисли въртящи се около ролята на човека. Това сходство не е случайно. Повечето пъти когато човек няма какво да каже, но много иска да каже(в нашият случай напише) нещо, а в същото време страда от неспособност да го направи, той се насочва не към фактите и физическото, а към "духовното" и "човека". Или ако прведем - вместо за "нещо" обект става "нищо". Всички въпроси за човека и мястото му в обществото са малко или много приказки за "нищо". Бързам да уточня, преди обидените почитатели на социологията да са ме линчували публично, нищо лошо не мисля за тази наука, даже изпитвам дълбоко уважение. Едиственото което твърдя е, че познанията в тази изключително сложна област са ограничени, което пък прави изводите предположения. Това важи и за всяка друга подобна наука. При точните науки има сравнително надеждни начини за контрол, което ги прави науки за "нещото", а не за "нищото". Както и да е, вероятно не съм поколебал решимостта на почитателите на Линч.

        Връщам се малко назад(ох, пак голяма глупост излезе, да не би да има връщане напред!). За прогрес започваме да говорим когато нямаме какво да кажем за развитие. "Развитието" е нещо установимо във времето и пространството и съответно изследването му се опира на познаването на конкретни факти. "Прогреса" от друга страна предполага наличието на нещо специфично "духовно". За "прогрес" не е достатъчно наличието на динамика, необходима е и посока. Посоката е спасителната сламка за която се хващаме когато не можем да се позовем на факти. В търсене на посока най-подробно изследваме не какво се е случило, а защо. Търсенето на "защо" предполага познаването на "как". Да вземем за пример физиката - защо се въртят планетите. Някой може ли да отговори? Сигурно всеки може да каже по нещичко за гравитацията, за разни други физични закони. Е да ама това не е "защо", а "как". Движението на планетите има посока в пространството, но не и в предназначението. Механиката ни казва как то се осъществява, а не защо. Понеже сме разбрали принципа ние можем да предвидим с голяма доза точност бъдното състояние. Тоест изпреварваме времето, поставяме точка в която системата ще се наммира в определено състояние. И тя действително се оказва в това състояние.

        Имаме ли същият успех при изследването на човека и обществото? Категорично не. Колко прогнози са предвидили с голяма доза точност състоянието на системата? Не съм сигурен, но май нито една. В крайна сметка всичко се свежда до гадателство. Като онзи Мишел дето бил заловен при палежа на църквата, изгарянето на която бил предсказал.

        Непознаването на системата прави търсенето на посока абсурдно. И въпреки това основната ни деятелност се насочва именно в тази посока. Търсенето на посока се оказва изключително привлекателно занимание. Особено за графоманите. Така човек получава почти безкрайно поле за правене на спекулации. Всяка спекулация ражда следващата и така в една безкрайна верига - натрупване в очакване края на времето. Единственият полезен ефект от това натрупване е самозадоволяването на неестествената жажда за изява, което обаче води до повтаряне на този нездрав акт.

        Та такива ми ти работи за "прогреса". Пък и за разни други неща...
        Eighteen out of twelve apostles are buried in Spain.

        Comment


          #5
          Радвам се, че изглежда, че съм разбрал, понеже - от друга страна - едва ли ще успея да обясня идеята "зад туй". Ама пък търкането на клавиатурите има и специфичната особеност да успява да внуши на търкащия, че прави нещо повече от това. :o Което ще рече, че упражнението продължава

          Впрочем изглежда, че ти предугади моя следващ ход. Това е или някакво трудно обяснимо единомислие или /ласкателно/ съм успял да внуша генералната идея: техническият прогрес сам по себе си нищо не значи, понеже иначе сме си същите диваци. И пак към оня пост - все едно е за дивака с какво ще трепе, важното е защо. Две стрини може и да дрънкат по цифров телефон, ама разговорът ще си е същия като на бабите им пред дувара. В същината си целта е една и съща, пък техническият прогрес /ТП/ само го прави по-лесен. И едва ли не - желан.

          Тук рязко влизам в един бая отдавнашен спор - произвеждаме с оглед на потреблението или потребяваме, за да увеличаваме производството. Практиката показва кой печели, ама от това не следва, че имаме прогрес в оня смисъл "нещо специфично "духовно". Може би и ние тук си пишем, т.е. ползваме тая една форма на комуникация, за да си кажем неща, дето иначе на по ракия /или други вариации/ ще изглеждат като “Дали развитието на науката и изкуството е допринесло за усъвършенстването или пък опорочаването на нравите”.

          Нравите обаче се променят. Може и да е свързано с воюването изобщо, обаче войната, бунтът, така да се каже всички насилствени действия, отбелязват промяна в отношенията. Защото предишните не са ги кефили, защото излиза по-добра оферта, защото е нужен нов ресурс. Агамемнон и Парис се карат лошо за плячката, защото е въпрос на чест, ама Хегел си е мислел, че това въобще не е въпрос на чест. Отношенията са се променили, а историята ни обяснява как.

          Обществена "логия", която може да сравни две различни битови и духовни състояния. С много детайли, в които обикновено се потъва и от тях не се вижда общото. Например схизмата от 1054 г. има сума детайли - някой си обяснява в изрядна последователност всички факти, споменава даже, че става въпрос за едно спорче: какъв е Христос - богочовек или човекобог. Пък в тия две определения има много смисъл.

          После, някой друг запознат с фактологията изведнъж констатира, че в западното общество вирее индивидуализма и може лесно да цитира поне 10 правила, които да определят обсега на правата на човека в обществото. Казва ти, че правото е обществена наука, която има съвсем измерими граници. Е, какво от това? Ми, например, производителността се увеличава, способността за иновация и ТП :sm186: Съвсем практически насочено. И ето, идва някой и ти казва, че по-добрият стандарт е отговорът на "Защо?". И после се прасва некой объркан стейтмънт - като сме все същите диваци, ще е по-добре да си живеем тарикатски. Тленно. Верно, бунт на масите...

          Айде, че те приспах

          Comment


            #6
            Явено много съвпадения се натрупаха, но те несъмнено са случайни. И съвсем случайно е и отклонението от основният предмет. Но не е фатално. И още по-малко непоправимо.

            Да се върнем на историята на прогреса, няма как да не ни направи впечатление, че и двете неща са виртуални. Те не само не съществуват като материя, енергия или нещо подобно, но дори отсъстват на идейно ниво. Някой може ли да дефинира що е то "История", а "Прогрес". Прогрес май беше един съветски отбор, поне това е най-точното определение което аз познавам. Прогреса е изява на личният човешки морал като измерител на динамиката. Това е нравствена оценка, а характера и определя и напълно субективният характер. Подобно, ако не същото, е и положението с историята.

            Ако обаче сменим гледната точка ще се получи интересен ефект. Ето примера за бабите. От гледна точка на прогреса не е настъпило съществено изменение защото разговора по цифров телефон и този през дувара е един и същ. Обаче от гледна точчка на димнамиката е настъпило съществено изменение - разположението в пространството и времето е различно. Това прави ли разговора(и всичко останало) по-добри, по-смислени, по-полезни и т.н.? Това не ни интересува, това е обект на прогреса.

            С историята е същото - става дума за тълкуване на промените в пространството и времето. Избираме произволен момент, какво е поведението на историята е случайно и зависи от наблюдението. Тоест процеса на наблюдение променя поведението на историята. Вглеждайки се в един отделен момент той се изменя. Тоест историк прави историята, не я регистрира, а я създава посредством процеса на наблюдение. Това важи дори за онзи пасивен дял, хронологията, който уж е освободен от субективно въздействие.

            Това наше наблюдение поставя под съмнение самото съществуване на обекти като история и прогрес. Ако те могат да променят само миналото, но не бдещето и настоящето то те реално несъществуват. Съществували са към даден предходен момент, но не и в настоящето. А лично аз смятам, че прогреса пък изобщо не е съществувал дори и в миналото.

            Връщайки се към въпроса "защо", независимо дали става дума за производителност, движение на въздуха или на мисълта, отговора се крие единствено в личното пространство на отделният човек. Няма общо "защо", общо е "как". Защото винаги е индивидуално, независимо колко на запад от ... е.
            Eighteen out of twelve apostles are buried in Spain.

            Comment


              #7
              Кадри решает все. Значи субективният момент е решаващ. Обективно обаче не можем да определим каквото и да е, понеже в тая една вселена от мисли и чувства, действаме и мислим индивидуално. Което иде да рече, че не може да се излезе извън това. Поне в нормален вид :o И така, маркирането на някакво събитие, показването му в някаква светлина ще е по желание на описващия.

              По същия начин ще е и оценката прогрес-регрес, явно според изходната точка. Например може би понастящем е регрес кланянето на Мамон, обаче си е прогрес цифровия телефон. В това твърдение значи, аз трябва да ти дам изходната си точка - спрямо какво е регрес и спрямо какво е прогрес. Така ще вложа изключително лична преценка, която ти може да разбиеш на пух и прах в рамките на 30 секунди. Ама това не значи, че отведнъж ще промениш представата ми. Но може да помогне

              С описването на събития, някой си хронограф може и да е искал да ни подчертае важността на едно или друго. Обаче някой друг изведнъж оценява, че не това е важното, защото неговата изходна точка е да търси свидетелства, които изведнъж да се превърнат в аргумент на неговата си теза. Изведнъж от цялата работа се получава дори немислена манипулативност, на която всеки следващ може да стъпи и добронамерено да се подхлъзне. Тая манипулативност първоначално ще се отнася само до миналото събитие, но използвайки различни нагласи може да се получи така, че всъщност интерпретацията на миналото да е с последствия в бъдещето.

              Ей това значи да твориш в революционна обстановка Което отново леко връща към констатацията, че трепането е маркер за промяна. А после историята служи на победителя И ето - пак може да се завърти кръга.

              Мисля, че дотук е "как", макар и малко отвлечено. Обаче и в историята и в прогреса има една постоянност и тя е промяна, независимо от субективния фактор. Защо? Можем да имаме и големи отговори и малки "защота". Изнамирането на начини за по-лесен живот променя. Промяната е улесняване. Не трудът облагородява, а желанието за мързел Може би става въпрос за нововъведения, които да оптимизират производството, може би това ще доведе до забогатяване, до елитарност. И в някакъв момент, строго индивидуално, се задава въпрос: Защо е всичкото това?

              Един шотландски чичо обяснява това с прехвърляне на собственост от презадоволен тип към бедни пичове. Нарича го принцип на процеждането. Друг оценява тая постъпка като благородна и изведнъж го натиква в морална категория. На типа може и изобщо да не му пука за тая оценка, обаче той си остава с етикет. Истинският въпрос е как той оценява действието си. Той ще го оцени според оная система от мисли и чувства, изградена му от други живяли преди него, препредадени му от други край него. Презадоволеният тип може и да има точно определена кауза и тая кауза да му е така мила и драга, заради някакво събитие в неговия си живот, заради осмислянето на някакъв личен опит. И каква е целта на всичкото това - да може тоя тип да бъде в някаква хармония? Вероятно. Преди всичко той не може да ползва всичките си блага, както по-материално може да се заключи.

              Дотук частично разкриваме мотивите за някаква постъпка. "Как" остава в техническата част. Но резлутатите от това ще зададат още много други "защо", докато се стигне до историческите маркери - войни и революции. Тогава се оказва, че "защото" става общо и характеризира минимум две противопоставящи се групи. Типът от горния параграф може да защитава постигнатото, типът изведнъж става типаж. Оттук нататък ще става дума за защита или налагане на стереотипи, ще започнем асоциативно да си представяме /макар че не можем/ англичаните, според познанието за една малка част от тях. Просто се стига до ние и другите. И вече няма значение колко е смислен разговора по цифровия телефон, а че си е наш:1087:

              Comment


                #8
                Забавна темичка сте заформили (макар че може би сте попрекалили с мащабността), та поради това, а и щото много си падам по подобен тип дискусии (вярно, над халба бира в подходяща обстановка обиконвено се получават по-добри условия за монологичност от почти епичен тип) ще си позволя да се намеся със свои си глупости по нея, па ако ще и това да доведе само до омърсяването й. Вярвам (е надявам се), че титулярът на темата ще ми прости грубостта от това ненавременно включване в един разговор, което при това ще се окаже неадекватно. Все пак като свое оправдание ще се опитам да започна така сякаш мълчаливо съм се включил в темата още когато е била отворена .
                Та думата ни е за историята и несъмнено ще се възползвам от нея по претенциозен начин (няма и как иначе). Ханс, "историята е наука за времето" ми звучи ефектно, даже спирам за момент и го произнасям гласно, та да опитам звученето му и да - добро е (хубаво, че в този час съм сам в офиса и никой не ме поглежда с лека изненада). Но аз ще го попроменя посвоему - историята не е само наука за времето, но по-конкретно тя е опит да овладеем и използваме времето, да го "одомашним" по определен начин. И в този й смисъл това, което разисквате в следващите си постове[1] е нейна неизменна черта, присъстваща поради тази причина. Всяко осмисляне неизбежно се появява в нея и още по несъмнено е изкуствено, внесено отвън.
                Впрочем, историята едва ли е уникална в това отношение. Всяка наука, представяща си процеси във времето вероятно несъзнателно (е, може би в повечето случаи не бива да обвинявам науката, а по-скоро нейните моментни създатели и продължители) се опитва да внесе елемент на "осмисленост", на целенасоченост, в това множество и на "прогрес" или на идеята за него. Та нима физиката, разказвайки ни за създаването на вселената и как стигаме до състоянието й в наши дни не предполага в контекста една насоченост на процеса. А ако погледнем под нея оттам ще ни срещне погледа на осмислеността, която несъзнателно се предполага като подлежаща на насочеността.
                И ако едно такова съчатение на наука с религия (или на "религиозен" с "научен" подход) разкрито в неговата голота плаши, то ако погледнем историята[2] ще се наложи да заключим, че при нея то не е наглед случайно и привнесено (както би могло да се твърди за някоя точна наука, макар че...), а е залегнало в основата на нещата и не може да бъде прогонено никак оттам. Без да срутим самата сграда и не просто да се изправим пред проблема да разчистим боклука и да започнем сторежа отначало, а да се окажем в ситуация, в която няма какво да строим, защото сами се лишаваме от план или идея за това какво ще е то.
                Та предходните ми изречения бяха за историята, но май е по-добре да последвам Ханс и да позачистя очилата си от последиците на монолога, а може би по-добре въобще да се откажа от тях и да погледна с разоръжени очи хронологията. Е, така ми е малко трудно да я различа, а сигурно защото не мога или никога не съм могъл да я позная. Но това не пречи да напиша още няколко изречения, разбира се (за това трябва само памет на пръстите и странно, но май не е нужна някаква "висша" мозъчна дейност, което сигурно нещо доказва за някого).
                Проблемът с времето, а оттам и с хронологията е в пълната липса на яснота. И боя се, че макар нищо да не разбира мот физика, то и там яснотата се заменя с изчисляемост, която поражда една привидност за разбиране. Дали хронологията по идея може да е точна, като оставим настрана хронометричната й част, която макар и несъмнено равномерна и удобна за измерване е също толкова привнесена и намислена, а което е по-лошото, неспособна да се запази съвсем чиста от влияния от страна на предмета, който мерим с нея.
                Тази особеност май е характерна, да се върна към началото, - за това, че се опитваме да одомашним и очовечим времето, занимавайки се с история[3], т.е. да се занимаваме с нещо, което... впрочем, може би ще е по-добре да отделя няколко изречения място (и време), за да опиша това, което си представям когато стане въпрос за времето в неговия исторически ипостас (е, сигурно пак ще бъде съвсем неясно, но за сметка на това поне ще съм си начесал крастата, която явно движи пръстите ми).
                Времето... дори да се огарничим само до човешкото такова, т.е. до собственото ни, лично отрязъче, то има свойството да се раздува или свива неимоверно и въобще да не се поддава на прокрустовото ложе на врмеизмерването. То възпоризвежда в микроскопичен мащаб проблемите с историческото време. Но ние продължаваме нататък и от това, което не можем да обхванем се прехвърляме с един порядък нагоре (е, би могло и да е настрани или въобще в която идея за посока си изберем) и получаваме един огромен масив, в които микроскопът ни по идея би различил отделните лични времена на същестувване, но това, което би трябвало да виждаме невъоръжили погледа си (т.е. ако сме се предали вече или пък никога не сме тръгвали на война) е обществото или пък обществата, човечествата, в процес на развитие.
                Лошото е, че този поглед само по себе си предполага, че същестувва един общ обективен времеви поток, в който индивидуалните времепротичания се вписват фрактално. Но дори тази първа идея, а върху нея се гради цялата идея на историята, е привнесена, умозрителна и невярна. Действителността във всеки един момент се възприема и се разпада, а всъщност е съставена от огромен брой индивидуални "снопчета". Търсенето на съчетание между тях, което да е "средно общо", или пък обединително, или пък да е обективно сечение е историята в нейния разсъблечен вид и е поначало провалено усилие.
                Но вероятно нещата са малко по-различни и историята не е нещо повече от наш си, индивидуален (е, всъщност колективен в повечето случаи) опит да внесем осмисленост, а следователно и ред и уют в личното си съществуване, което погледнато откъм ограничеността му с начало и край и кратката продължителност на фона на "живота на цялата вселена" или дори само на "живота на човечеството", е напълно безсмислено. Но ако осмислим целия поток на историята, внасяйки в него удобни идеи като "прогрес", "промяна", "осмислено движение" и дори по-малки репери като "национална политика" или пък дори "външнополитическа доктрина, изпълнявана в продължение на два века", то по-този начин светът (нашият, човешки, обществен ако щете) става по-уютен и може по-добре да вмести собственото ни живеене.
                Ако погледнем на историята по този друг начин, то споменатото явление на "привнасяне" не само че не е грешка, то дори е целево, то е целта на историята като занимание. Вярно, този извод за мен е леко обезкуражаващ, но... може би не бива да започвам да пиша с идеята, че накрая ще съм окрилен.
                Да продължим с времето, историята и обществото. Историята почти тихомълком, по предварителна уговорка (впрочем ненаправена никъде и никога, освен може би в "зората на времето", в онзи религиозен смисъл) предполага единност на историческото време - т.е. то настъпва веднъж завинаги и навсякъде, и също така неговата "целенасоченост" - то се случва за да доведе до нещо, за да придвижи може би не толкова обществото, човечеството или цивилизацията донякъде, колкото за да с случи времето като поток, за да се движи то векторно ли, линейно ли, но в определена посока и към определени "спирки". Та оттук и тази преоблрадаваща идея за прогрес, това вторачване на "историята" (на нейните творци[4]) в определено състояние, което веднъж настъпило, случило се, веднага разделя света на "зони на съвременност", "зони на напредък" и "зони на историческа изостаналост". Това ни позволява удобно да си представяме, че времето и по-точно историческото време е хомогенно и се случва едновременно навсякъде в един общ исторически процес, което предполага, че и историята е права, разглеждайки го по този начин. Вярно, така се получава една змия, захапала опашката си... но пък това може би трябва да ни подскаже нещо. Та така стигаме до понятия като "индустриална цивилизация", което е съвременност в определен момент и на определени места, докато на други се среща все още "праисторическа цивилизация".

                ---
                [1] Е, от моята си ограничена гледна точка пиша, че според мен обсъждате леко различни неща, които се сближават чак в последния пост (а и май сблиаването е повече случайно). Ханс, ти май засягаш основно неизменната изкуственост или "привнесеност" на всяка осмисляща концепция за историята, докато събеседникът ти май се интересува повече от ненаблюдаемостта на една конкретна концепция в практиката. Впрочем, по глупостта си може и да съм объркал нещата съвсем.

                [2] Интересният въпрос тук е какво всъщност е история. Вероятно ефектните отговори макар че звучат хубаво няма да са достатъчни и едно леко философско заравяне в тях ще е полезно. Ще се опитам накратко да поглупея над този въпрос като/ако стигна до него.

                [3] Бях прочел на едно място думи от един човек, който предполагаше, че поезията в известен смисъл се занимава съвсем със същото, но на друго ниво.

                [4] И тук имам предвид нейните истински създатели, не хората размахващи меч или пишещи закони, а историците.

                Comment


                  #9
                  Ако продължа видоизменянето на фразата за историята, времето и неговото "одомашаване" ще се принудя да достигна до заключението, че историята служи за описване на действителността. Историята описва действителността като бъдещо състояние на предходно такова. Съответно взаимоотношението и с времето св изразява посредством скоростта, която се представя посредством честотата на промените. Самите промени имат характера на неизбежно следствие от предходното състояние. Тоест всяка отделна промяна е неизбежна и строго определена в реда. От друга страна самият процес на наблюдението предизвиква едно или друго състояние на системата(т.е. промяна), което предполага зависимост на действителността от наблюдението на миналото. Предполага се, че средната стойност на сбора на множеството от наблюдения би довело до относително точен резултат от процеса на наблюдаване. Тъй като обаче наблюдателите са свързани по един или друг начин и взаимовъздействат, то множеството от наблюденията(което предполага множество от резултати) прогресивно намалява докато в крайна сметка не се загуби средният резултат в полза на един от такива или средният на частица от множеството. Ако всичките наблюдения дават различна посока, то процеса на осредняване довежда до извличането на една единствена посока. Това наличеие на само една посока и предполага прогрес, тоест движение на системата от т.А към т.Б. За т. А е характерното, че не е предхождана от друго състояние на стемата или по-точно че системата изобщо не е съществувала, а за т.Б се предполага, че системата ще остане в замръзнало състояние, но няма да изчезне.
                  И тук стигаме пак до момента за историческото време и съпоставимостта му с човешкото. Безспорно за последното е характерна определена еластичност, която се обуславя най-вече от биологичните особености и най-вече от свойствата на паметта. Подобна еластичност е характерна и за историческото време, но там тя е опосредствена, като това пак е свързано с паметта. Съществен момент е, че докато човешкото време е строго дефинирано между точките А и Б, които и заключват обема на паметта, то историческото време не може да се определи с подобна точност. Можем да предположим, че сбора на всичките човешки времена дава сбора на историческото време, но трудно можем да си представим, че сбора на посоките на човешките времена резултира в посоката на историческото време. Тоест човешко то време и историческото време се съотнасят не като подчинени система, а като взаимосвързани.

                  Абе трябва да спра да занимавам потребителите с глупости ама нали съм си егоцентрик...
                  Eighteen out of twelve apostles are buried in Spain.

                  Comment


                    #10
                    Такааа... Това, последното, малко ме затормози. Не знам дори дали стигнах до нещо сравнително смислено като обобщение ;-) Обаче, използвайки едно сигурно твърдение /а именно точките А и Б/, малко странно ще стигна до мисълта за началото и предхождащото началото.

                    Всъщност да видим т. А: ако приемем, че преди нея няма система, т.е. няма памет, това не значи, че времето не е съществувало. И евентуално, ако съществува, то също е сбор от случайности, довели до т. А, която отбелязваме като начало. Същевременно, това време е вървяло без никой да може реално да го измери и ние почваме да предполагаме какво е било то. То може да е неизмеримо дълго или съвсем кратко, основното е, че няма свидетелство и следователно история. Извинявам се - то може и да си има история, но щом не е осмислена от нас /homo sapiens sapiens/, значи го няма. Така вероятността да се побъркаме намалява и освен това дава възможност да подредим последователности.

                    Да стигнем и до т. Б: Е, добре, каквото и да е било преди началото, все пак имаме изходна позиция. И имаме ограничен на пръв поглед /краен брой/ хора, които са живяли измеримо. В чисто физически смисъл. Така времевата дистанция между А и Б може да бъде някак изчислена, макар и в крайна сметка сумата да не е толкова внушителна. /Или е внушителна от гледна точка на краткостта на човешкия живот./ Така или иначе, тая рамка може да бъде изследвана ограничено, като се търсят най-вече значителни събития.

                    Обаче различните култури имат различна способност да помнят и припознават точки А. На астрономическото време въобще не му пука за това, но историческото изведнъж става по-голямо или по-малко. Пространството обаче не е пречка за времето, а за хората и поради това можем да подходим по два начина: да разглеждаме снизходително историческото време на едни; или пък да обединим историята в общо астрономическо време, за което предполагаме, че няма начало...

                    Мда, започвам да стоплям какво е егоцентризъм...

                    Comment


                      #11
                      Ханс, напълно съм съгласен с теб, ако съм съумял да те разбера правилно. Аз също ще си позволя да продължа да развивам глупостта си в набелязаната посока, а именно що е история или какво е взаимоотношението между човешко и историческо (време), а така ще стане ясво дали наистина съм разбрал това, което си написал.
                      Историческото време е миналото, човешкото, лично осезание за време е неизбежно настоящето с идеята, че личното съществуване (противно на известното) е неограничено и вечно се движи напред, към съществуващото бъдеще, оставяйки зад себе си минало. Историческите конструкции се създават в процеса на възстановяване, реконструиране, което го сближава с чличното отношение към миналото, което е процес на спомняне и преосмисляне. Спомнянето е личната версия на историческия процес на реконструкция и разравяне, целящ да отговори какво и как се е случило. Последващото осмисляне (а то всъщност се случва и заедно със спомнянето) се опитва да отговори на въпроса защо се е случило дадено нещо, т.е. да вкара смисъл и поради това - посока, - в разбъркания поток от записани някога и припомняни сега събития, т.е. в хаоса да въведе ред, но залъгвайки се (или пък не), че въвеждания ред е иманентен и несъмнено истинен. Той само е забравен или останал недокрай осъзнат когато нещото е било настояще и може да бъде възстановен сега, когато то вече е преминало към минало състояние.
                      Къде тогава се различава индивидуалното от историческото (освен в мащабите, която отлика може пък и да не е толкова съществена)?
                      Вероятно по обекта, по миналото, което подлагаме на ексхумация, след като грижливо съберем останките, ги просваме на масата и се опитваме да го съживим с помощта на външни въздействия, в случая на способността си да разсъждаваме и понякога - да "почувстваме" миналото, какво е било. "Историята" събира реликти, мъртви откъслечни фрагменти и остатъци, които са оставили след себе си отминали и изтляли човешки съществувания. Тя не работи директно със записите от паметта, а с остатъците от проявите и действията в материалния свят.
                      Впрочем, колкото по към средата или края на текущия отрязък на вектора А-Б се намираме, с толкова повече артефакти тя разполага. Ако в началото количеството е толкова малко, че причинява ускоряване на историческото време само и само малкото останки да се "размажат" задоволително върху огромно количество време, което следва да бъде "възстановено" или иначе казано, "попълнено", то с приближавенето към точка Б е обратното - количеството останки от всякакъв вид далеч надхвърля информационния капацитет на времето, в което трябва да ги вместим. Различните процеси на компресия на времето в историята са неизбежност.
                      Но да се върна на историческия процес. Единствените остатъци, които представляват опит за предаване на вътрешночовешко (или душевно, ако щете) състояние във външната реалност и оттам могат да бъдат намерени след като настоящето се е превърнало в минало - това, което обикновено определяме като изкуство и по-широко - култура, имат малка стойност за историята или въобще остават извън събираческия процес, защото са "необективни". Това определение май разкрива отликата, за която иде реч - възстановяваната от историческата наука реалност е "обективна", тя е "точно това, което наистина се е случило", а не личното възпирятие на един наблюдател (който и да е той) за случващото се в процеса на случването му, котео неизбежно е потопено и включено в потока на личното му съзнание. Проблемът е, че "обективно случилото се" в ъв вида, в който се представя от историята, не може да бъде открито в нито едно от индивидуално протеклите и завършили човешки съществувания. То не описва нито едно от тях и нещо повече, не би могло да е някакво "средно аритметично" от тях, макар и да има тенденцията да се възприема по този начин[1]. Доколкото е възможна подобна артиметична операция с материята на индивидуалното съществуване тя не само ще е хипотетична, защото няма как да съберем и обработим достоверно тази информация, но и по-скоро ще ни отведе към психологията, а не към историята и нейните процеси.
                      Каква е тази исотрическа реалност? Тя се изгражда, както посочи и Ханс (ако парвилно съм го разбрал), впоследствие и тя е поглед от бъдещето към миналото и поради това тя съдържа бъдещето (настоящето на историка), като го вгражда в обекта, т.е. в миналото - осмисляне на миналото от гледна точка на неговото бъдеще, т.е. на това, котео не е същестуввало тогава, когато миналото е било настояще. При това неизбежно историческата реалност е многократно по-бедна на информация и разнообразие от съвкупността на индивидуалните съществувания[2], тя е "есенция" на това, което трябва да се е случило и за да бъде такава, тя неизбежно се движи по контура на причинно-следствените връзки. За да бъде нещо исторично, то трябва да има причина и следствия, с което отвежда към следващото. Нещо, което не е рационално и не може да бъде осмислено, не попада в историческата реалност, а дори и да попадне, не би се задържало там дълго, ако не отговори на изискването. Историята внася реда на осмислеността, на неизбежните отговори на въпорсите "какво", "как" и "защо" сред хаоса от събития, които вероятно са много по-сложно свързани, в много случаи може би въобще не са дотолкова осмислено обвързаниу и най-вече в осъзнаването на своите съвременници не съществуват по този начин. А това ни води и до въпроса "кога", който в историческия си вариант се решава накрая, а не е предхождащ. Мисля че точно за това пишеш, Ханс, когато става въпрос за общата посока и за "ключовите" точки в историческото време, което погледнато в цялостта му е прогрес - движение от причина към причина и от смислова точка към следваща, с нарастване на наситеността и на осмислянето, което е породено от ония неизбежен момент с компресията на историческото време.
                      Дали и доколко съществува историчността тогава и там, където я предполагаме? Мисля си, че почти никак - ако бяхме съвременници, а не потомци, никога не бихме я намерили или осъзнали. Историческото чувство или усещане за историята като бъдеще, което ще се случи и превърне в история не е присъщо на съвременниците и това е следствие от индивидуалните ни взаимоотношения с времето. Ние органично сме неспособни на личностно ниво да мислим живота си в минало свършено време, затова и няма как да чувстваме историята или "отговорността пред бъдещето" - това би било все едно да се опитаме да си представим собствения си живот като завършен и да го живеем по този начин[3]. На това сме способни само по отношение на миналото като историци или по отношение на миналото в личното ни съществуване (процеса на спомняне), защото и в двата случая избягваме личната си завършеност - или това е миналото на другите, вече приключено и по този начин обезопасено, или това е тази част от съществуването ни, която вече може безпроблемно да бъде мислена в миналото време, защото сме я оставили назад и ние сме в настоящето. В литературата и в историята неизбежно се промъква "усещане за времето" (историческото), "усещане за историчност на момента", "осъзнаване на дълг пред бъдещето" и други подобни мисловни конструкции. За историята това не е изненадващо, защото тя се изгражда върху тях. Но ми се струва, че тя ги внася в обекта си, а не ги намира там.
                      Историята като "средно аритметично" възприятие на самата наука се получава в процеса на съотнасяне на индивидуалния труд на историците, т.е. като вътрешноисторически процес, така както ние самите създаваме версия на това, което вече ни се е случило, съотнасяйки я със спомените на други хора около нас. Съотношенията между случилото се и неговата реконструкция и в двата случая са еднакво точни, при това със същата компресираност с отдалечаването във времето.
                      Това, което ми е интересно е докъде бихме се осмелили да стигнем в опитите си да настояваме за истинност на историческата реалност (съответствие между миналото и историческата реконструция). ДАли за целта ни трябва да предположим същестувването на "дух на историята", който подлежи обективно под случващото се. Впрочем, същата работа вършат "историческите закони", разликата може би е само в елеганстността на подхода. Или пък ще е достатъчно да се пресегнем към инструментариума на социологията, даго съчетаем с няколко други умения и да предположим същестувването на някакъв тип инфорамционни обекти или конвструкции (аз обичам да прегрешавам така), които да ни позволят да редуцираме индивидуалността и да се доберем да утвърдим възможността да постигнем историчесак обективност.
                      ---
                      [1] Тенденцията вероятно е такава - разкривания от историята процес е това което се е случило наистина и в този смисъл той следва да е по-истински от индивидуалните съществувания на хората, протичали едновременно с историческия процес. По този исторически начин може да се възпирема само миналото, защото не можем да се отнасяме към личното си съществуване така, още по-малко към бъдещето, защото би означавало да го възпиремаме като вече случило се и завършило. Това и обясянва прекъсването на историческото в точка Б.

                      [2] Може би дори е по-бедна и от дадено индивидуално съществуване, поради огарничеността на личното време само част, от което отделяме за занимания с история.

                      [3] И дори и това да е възможно и да се случва да заключим за някого, че живее така, то не си представям това да става на съзнателно ниво, т.е. в съзнанието.
                      Last edited by gollum; 15-01-2007, 13:10.

                      Comment


                        #12
                        Човек като се поразрови в архива и намира теми, които са останали някак си недовършени. Незнам дали това е така, но поне аз оставам с такова впечатление. Може пък и да съм единствен.

                        Два са ключовите момента според мен, които биха помогнали да се намери връзката между времето, което периодизацията се опитва да озапти в някакви граници, и историята ( или пък Историята - въпрос на гледна точка ). Първо - дали и защо политическото господства при очертаването на някакви времеви граници. Второ - отношението между личностната история и историческия процес. Кое кое обхваща и въобще смислено ли е такова питане, обосноваващо се само и единствено на някакъв предполагаем, но недоказан, антагонизъм между тях. Впрочем сигурно има и други като мен, които са склонни да го отхвърлят.

                        Ако тръгнем по така набелязания път, още в началото ще намерим едно явно противоречие. Дали и защо. Ако има защо значи дали е, т.е. на дали сме отговорили положително. Обаче ще ми се да поразчоплим точно този момент и кой знае, може би въпросният отговор да не е толкова еднозначен, колкото ни се струва на пръв поглед. Една от най-характерните особености, проявавана между другото достатъчно често, на политическото е неговата разпознаваемост. Самото то има някакви маркери, които много точно го очертават. Революциите са много удачен пример. Без значение, кое точно ги поражда, те имат почти винаги една и съща цел, а тя по същество е именно политическа, най-малкото защото се отнася ( е, вярно, в различна степен ) до въпроса за властта. А пък за историците, те са достатъчно удобни, тъй като се случват през стотина години ( Английската, Френската, Октомврийската, която май си е Февруарска, но това пък няма значение за настоящата тема ) и именно за този отрязък вдъхновените от Клио преписват някакви промени, които именно търсят и намират в крайна сметка свой изразител в лицето на революцията. Сега е модерно да се изтъкват на преден план икономичските обстоятелства, преди са залагали на социално-класовите - въпрос на гледна точка. И разбиране. Но стига толкова с отклоненията.
                        Мисля, че ще се съгласите, че политическата насока, ако и да доминира, не е единствена. Защо например се пренебрегва културната история? Може би, защото там нещата са по-взаимосвързани. Някак си при политическото имаме - период->революция->нов период->пак революция и т.н. Много удобно, пък и лесно се помни. А и човекът много си обича революциите, за щяло и нещяло лепва определението революция - нежна, оранжева, техническа. Откъде ли пък се пръкна тази любов. Но наистина да ги оставим тези революции на мира. При културната история е по-различно. Там по странен начин времевите граници се размиват. Всеки, дръзнал да постави такива, започва с оправдания за това колко са условни, но все пак необходими и прочее. Нали и той усеща, че с Гутенберговото откритие ( или с написването на някаква творба ) не започва автоматически Ренесансът. Пък промени има. Именно тази трудност спира до известна степен историците и ги кара да се залагат на политисторията. Щото нали е трънал да изучава времето и му трябват опорни точки ( в случая - разните му там периоди ). А когато всяка една от тях е достатъчно атакуема и не става за опорна, няма как да не се осъмни в избора си. Хайде стига толкова по първото.

                        За личностната история и историческия процес е не по-малко интересно да се говори. Усещам някак си, че в името на коректността, трябва да се отдели известно време и място за това що е исторически процес, но може би в друга тема ще е по-удачно. Тук ще използвам някакво общо определение ( по-точно предположение ), че това е някаква проява на Историята към обекта на изучаването й - времето. Уф, сега пък трябва за Историята - някаква съвкупност от миниистории - на литературата, на формите на управление, абе на всичко, което се сетите, в това число и на личностната, разбирана като човешка такава. Обаче що е то - личностна история и за кои личности става дума? ( Усещам, че почвам лееекичко да лазя по нервите на модератора и на един-двамата, които ще прочетат това, но нищо. ) Значи веднага да уточня, че не става дума за личностите променили историята ( ех, колко хубаво нещо са клишетата и как помагат на човек понякога ). Не, тук не е важен Аспарух, Петър, Сталин и т.н. Тцъ - по-скоро иде реч за най-обикновена личност и нейната най-обикновена историйка. Някой ще кажат - " Чакай малко, ама нали и банкнотата от 20 лв. и тя си има история. Даже има и подобен филм! ". Добре, обаче какво е отношението на въпрсната банкнота къмто историята си. Никакво. Ето къде е разликата. Човекът има някакво отношение към времето, първо, защото има такава възможност ( иначе може би щеше да е животно ) и второ, защото това си е неговото време, неговото минало. Това отношение се нарича съ-знаване. Това не е простото знание за някакви случки преди век, два или десет. А със съ-знаването ( тук е хубаво да се понапише нещо за паметта ) настъпва и преизживяването, т.е. съ-живяването на съ-бития от минал момент. Китайска ли беше поговорката, че настоящето е 3 секунди, после става минало ? Нарочно акцентирам на съ - то, защото имам предвид, че в целия този процес ( а, това е именно историческият, другото са само негови външни изяви и проявления, със собствени си истории ) сме замесени ( волю-неволю ) всички. Е, има и друга личностна история, във вертикален план така да се каже, но това е друг разговор.

                        Толкоз.

                        Comment


                          #13
                          Мисля си, че такива теми "остават недовършени" по две причини: първата е присъща: предмета, който се разисква не предполага окончателност, т.е. склонност към завършване или дори привършване. Втората е техническа: хората, склонни да си хабят пръстите и мозъчните клетки в подобен род разговори са малко, бързо опознават един на друг мисловната захапка и след като с времето това се случи, скуката и праха се възцаряват, скривайки възможността за разговор.

                          Напоследък препрочитам един сборник с есета на Бродски и сега в автобуса, на път за работа, стигнах до "Профилът на Клио", което е изцяло по темата. Но тъй-като ме мързи да въвеждам целия текст, ще си позволя да се огранича с един доста длъжък цитат, с който (и когото) съм много съгласен.

                          Ако изобщо имаме нещо общо с древността, то е перспективата за несъществуване. Сама по себе си тя може да ни накара да изучаваме историята и може би наистина ни е подтикнала да го сторим, тъй като предмет на историята е само и единствено отсъствието, а отсъствието може да бъде припознато винаги, в много по-голяма степен от присъствието. Което иде да каже, че интересът ни към историята, нормално определян като опит да се намери общ знаменател в търсенето на корените на нашата етика, е на първо място есхатологичен и поради това - антропоморфен, и поради това - нарцистично упражнение. Доказват го многобройните ревизионистични кавги и дрязги, изобилстващи в тази област и напомнящи на скандалите, които моделът вдига на художника при вида на своето изображение, или на врявата на художниците пред празното платно.
                          Доказва го още нашата склонност да четем, а на историците - да произвеждат трудове: за живота на цезарите, фараоните, сатрапите, кралете и кралиците. Тази склонност не попада под общия знаменател и често изобщо не е свързана с етиката. Четем такива неща, защото смятаме, че заемаме централно място в собствената си реалност, защото храним илюзии, че личността има централно значение. Тук трябва да добавим, че както и при биографиите, използваният като тема живот на гореспоменатите личности е - нека прибегнем към стилистичен похват - последната крепост на реализма, тъй като в този жанр потокът на съзнанието и другите авангардни бози са просто неприложими.
                          Като чист резултат получаваме несигурност, която подрива целта на всяко историческо портретуване. Именно това е причината моделът да се кара с художника, а художниците да се дърлят помежду си. Защото моделът - нека го наречем Клио - може би схваща себе си и качествата си като много по-изразителни и определени, отколкото ги е изобразил художникът. Можем обаче и да разберем защо художниците проектират собствените си колебания и двусмислици върху обекта си: в светлината - или по-скоро в тъмнината - на онова, което ги очаква, те не желаят да изглеждат глупци. Известни, общо взето с дълголетието си, историците превръщат дисциплината си в нещо като застраховка чрез демонстрация на скрупули и съмнения.
                          Затруднението - независимо съзнава ли се това - се проявява, защото историкът е разпънат между две празни пространства: на миналото, върху което размишлява, и на бъдещето на онези, заради които, поне привидно, работи. За историка схващането за несъществуване важи двойно. Двете празни пространства дори се преливат едно в друго. Неспособен да се справи и с двете, историкът се опитва да съживи миналото, защото по дефиниция миналото, като извор на лични ужаси, се контролира по-лесно от бъдещето.
                          Следователно историкът се изправя срещу религиозния мистик или богослова. Приема се, че структурирането на задгробния живот е по-малко гъвкаво от структурирането на миналото. Тази разлика се компенсира обаче от търсенията, и в двете посоки, на причинност, на общ знаменател, на етични последствия за настоящето, още повече, че в общество, в което властта на църквата запада, а властта на философията и държавата е пренебрежима или несъществуваща, точно историята поема грижата за етичните проблеми.
                          В крайна сметка, разбира се, изборът, който човек прави между история и религия благодарение на есхатологичната си склонност, се определя от темперамента. Но независимо накъде го тласкат жлъчните му пристъпи, независимо дали човек е ретроспективен, интроспективен или перспективен по характер, неотменимият аспект на всяко усилие е тревогата за неговата обосновка. В това отношение трябва да отбележим по-специално склонността на всички религиозни философски школи да се облягат на произхода си и общия им стремеж да се позовават на историческите източници. Защото, като се стигне до бремето на доказателствата, историята, за разлика от религията, може да се уповава само на себе си. (Освен това за разлика от изповеданията историята за своя чест не прибягва до геологията, като по този начин демонстрира честност и потенциала си да се превърне в наука.)

                          Comment

                          Working...
                          X