Битката при Аргенторат /съвр. Страсбург/ била ключовото сражение между римските войски, командвани от цезар Флавий Клавдий Юлиан и превъзхождащите ги по численост пълчища на алеманите, оглавени от Хнодомар. Според описанието на Амиан Марцелин, вероятно се провела през август 357 г. и решила изхода на римо-германската война 356-360 г.
Предистория
Разселването на алеманите през 3-5 век и по-важните битки
През 3 век малките и разпокъсани германски племена започнали да се сливат, образувайки конфедерациите на франките /в Северозападна Германия/, алеманите /югозападна Германия/ и бургундите /Централна Германия/. Тези племенни обединения могли да мобилизират значителен брой боеспособно население и представлявали сериозна заплаха за римската власт в по поречието на реките Рейн и Горен Дунав.
Под наименованието алемани /от древногерм. alle manner — всички хора/ били обединени племената на свевите, маркоманите и ютунгите. Първо упоменание за тях датира от управлението на император Каракала /211-217 г./, когато последният предприел военни действия в земите им, опитвайки се да ги подчини. Алеманите се появили на историческата сцена отново през периода 260-268 г., когато в римската държава царял хаос – на изток персите разгромили римската войска при Едеса и пленили император Валериан; западните провинции се отцепили в т. нар. „Галска империя“, управлявана от местни магнати, а по-голямата част от войсковите контингенти били съсредоточени на Балканите /срещу готите и появяващите се непрестанно узурпатори/. Възползвайки се от това, през 260 г. алеманите, оглавени от техния крал Крок, плячкосали провинция Реция, и нахлули в Италия, обсаждайки Медиолан /дн. Милан/. Император Галиен /синът на Валериан/ с общо 30,000 легионера и мобилизирани местни жители успял да разгроми нашествениците, като според ромейския историк Зонара, в битката загинали 300 000 алемани /несъмнено силно завишена цифра/. За това, че победата не била окончателна говори и фактът, че инвазията на алеманите принудила римските власти опразнят т. нар. Десетинни поля /Agri Decumates/ между горните течения на реките Рейн и Дунав, евакуирайки цивилното население и разквартируваните там войски. Алеманите се настанили на тази територия и оттам започнали периодични набези в Галия и Италия.
През 268 г. алеманите отново проникнали в Северна Италия. В началото на 269 г. император Клавдий II и Аврелиан предприели поход срещу тях и победили варварите при езерото Бенак. Използвайки ангажираността на римляните на Балканите, през 271 г. алеманите, маркоманите и ютунгите разграбили Норик, преминали Алпите и отново нахлули в Северна Италия, превземайки Плаценция. Армията им наброявала 40 000 и първоначално постигнала успехи, разбивайки легионите на император Аврелиан. Впоследствие той реорганизирал войската си и скоро след това нападнал лагера на алеманите при река Метавър, с което ги изненадал и им нанесъл решително поражение. След като привидно им обещал примирие, Аврелиан пресрещнал оттеглящите се германци при Тицин и ги унищожил напълно. През 298 г. цезар Констанций Хлор /управител на Галия и Британия/ разбил нахлулите в Галия алемани в две последователни битки, а дългогодишния противник на римляните - крал Крок постъпил на служба в щаба му и след смъртта на Констанций през 306 г. инициирал провъзгласяването на сина му Константин за император. Алеманите били усмирени за период от 50 и нападнали империята чак, когато в нея отново избухнали междуособици.
Въпреки че населението на „Алемания“ се изислява само на 120-150 000 жители, това било войнолюбиво общество свикнало на непрестанни конфликти със съседните племена и Римската империя. Управлението било oсъществявано от военни кланове, начело всеки от които стояли вождове /които римският историк Амиан Марцелин нарича принцове - reguli/ - благородници, избирани за бойни заслуги. Всеки клан притежавал участък от територия, наречен pagus /кантон/, няколко кантона образували кралство /regna/, начело с крал. Структурата на това военизирано общество може да се проследи от разказа на Амиан Марцелин - нахлулите през 350 г. в Галия алемани били командвани от двама старши крале – Хнодомар и Вестралп. Хнодомар – мъж със забележителен ръст, сила и енергия бил обрисуван от Амиан Марцелин като „злият гений“ стоящ зад инвазията на варварите на римска територия. Подчинени на старшите крале били още 5 краля /reges/, които управлявали кралствата /reges/, а по-долу в йерархията стояли принцовете /reguli/. Под кралската класа стояли съсловията на клановите благородници /наречени от римляните оптимати/ и воините /armati/. Воините били професионални или набрани сред свободното население.
Алеманите били непримирими врагове на империята, но археологическите находки показват, че те били романизирани, живеели в къщи наподобяващи римските, носели римски дрехи и украшения.
Алемански воин /3-4 век/
Положението в Галия в навечерието на кампанията на Юлиан
Към януари 350 г. Римската империя била разделена между двамата сина на Константин Велики – Констант, управляващ западните провинции и Констанций II – владетел на изтока. Въстанието на комит Магн Магненций /командващ полевата армия в Галия/, който узурпирал престола и убил Констант, довело до продължителна и кървава гражданска война. Имератор Констанций II, който по това време водел дългогодишна война с персийския цар Шапур II, прекъснал военните действия и прехвърлил 60 000-та си армия в Илирия. Магненций мобилизирал галската полева армия /около 25 000 войника/, подсилена с франкски и саксонски федерати, с което оголил Рейнския лимес. В битката при Мурса /351 г./ Констанций II успял да нанесе поражение на узурпатора, който изгубил около 24 000 войника. Загубите на Констанций в тази пирова победа достигали около 30 000.
От отсъствието на римски войски в Галия се възползвали франките и алеманите, които разрушили римските крайбрежни укрепления в Германия и Реция и се настанили на западния бряг на Рейн. Около 20 000 римляни били пленени и накарани да обработват земите на варварите.
Гражданската война продължила до 353 г., когато Констанций II най-накрая успял да разбие остатъците от армията на Магненций в Алпите, а последният се самоубил. Римските загуби от двете страни възлизали на над 60 000 отбрани войници и Констанций нямал достатъчно сили да води сам война на два фронта. На изток персите отново подновили настъплението си и считайки за по-важна войната с тях, императорът отделил за защита на Галия около 13 000 войника, под командването на магистъра на конницата Силван /франк по произход/. От щаба си в Медиолан императорът предприел поход с около 30 000 армия и си възвърнал контрола над Реция и принудил кралете на Южна Алемания – Вадомар и Гундомад да сключат мирен договор с него. В това време обаче Силван се разбунтувал, провъзгласявайки се за император, и Констанций изпратил срещу него отряд протектори доместици начело с Урзицин /сред тях бил и римският историк Амиан Марцелин/, които успели да го заловят и екзекутират. За да предотврати последващи опити за узурпация, Констанций II назначил 23 годишния си братовчед Юлиан за цезар и му поверил отбраната на Галия.
Задачата, стояща пред Юлиан била изключително трудна. Според историка Амиан Maрцелин Могонциак /Майнц/, Агренторат /Страсбург/ и прилежащите им градове били в алемански ръце. Франките превзели легионната база Колония Агрипина /Кьолн/ и с изключение на няколко форта, държани от римляните, останалите крайречни укрепления били унищожени, а разквартируваните в тях гранични гарнизони /limitanei/ избити. Източните и централни части на Галия били наводнени от варварски банди, които грабели мирното население и опожарявали градове и села.
Галският поход на цезар Юлиан
Монета на император Юлиан в пълно бойно снаряжение
Юлиан се оказал способен пълководец. През зимата на 355-356 г. той съсредоточил войски във Виена /дн. Виен/ и установил връзка с командващият конницата /magister equitum/ Марцел, чийто комитат /мобилна армия/ зимувал в Реми /дн. Реймс/. За да се съедини със силите на Марцел, Юлиан предприел рискован поход през гъмжащата от алемански банди територия, той даже изненадал и разбил значителен техен отряд, обсаждащ Аугустродунум /дн. Отен/. След като съединил силите си с тези на Марцел, Юлиан решил да възстанови римския контрол в провинцията, но попаднал в засада при Decem Pagi /дн. Диез/. Ариегардът му, съставен от два легиона бил атакуван внезапно от голяма германска банда. От пълно унищожаване ги спасил отряд ауксилия палатина. Достигайки Бротомаг /дн. Брюмат/ Юлиан разгромил друг алемански отряд. Решил обаче, че силите му са недостатъчни за по-нататъчно напредване срещу алеманите, той се върнал нагоре по поречието на Рейн, за да възстанови римските укрепления и стените на опустошената Колония Агрипина. След като сключил мир със франките, цезарят подсигурил провинция Долна Германия и събрал всичките си сили, за да се разправи с алеманите. За зимен лагер той избрал град Сенони /дн. Сенс/, но разквартирувал част от войските си в Реми. Възползвайки се от това алеманите обсадили Сенс, но тъй като не могли да превземат града, след месец отстъпили. През това време намиращият се наблизо Марцел не се притекъл на помощ на обсадения Юлиан, за което впоследствие бил обвинен в страхливост и освободен от поста си.
Рейнският лимес през 4 век
През 357 г. Констанций планирал да проведе голяма настъпателна операция срещу алеманите. Юлиан трябвало да атакува противника откъм Рейн, а командващият пехотата /magister peditum/ Барбацион с 25 000 армия да напредне откъм Августа Раурика /в Реция/. В това време голям отряд алемани успял да премине между двете римски армии и да нахлуе дълбоко в Галия чак до Лугудунум /дн. Лион/, разграбвайки долината на р. Рона. Гарнизонът на града обаче им оказал достоен отпор и след като не могли да превземат Лугудунум, варварите започнали да се изтеглят обратно към Рейн. Юлиан ги пресрещнал и унищожил по-голямата част от тях. Много от варварите се пръснали по рейнските острови, затова римските помощни войски и флота организирали прочистване и унищожаване на укрилите се там бегълци.
За да спре бъдещи набези, Юлиан възстановил стратегическата крепост Tres Tabernae /дн. Саверн/. В това време Барбацион бездействал и не се опитал да нападне минаващите покрай него грабителски отряди. Вероятно от завист към военната слава на младия цезар, той по всякакъв начин се опитвал да противодейства на Юлиан и да предотврати обкръжението на основните сили на противника. А когато алеманите нападнали армията му, докато последната все още строяла лагерни укрепления и събирала фураж, той безславно я изтеглил обратно в Италия, оставяйки по-голямата част от обоза си в ръцете на противника.
Силите на Юлиан
Останал сам в Галия, Юлиан разполагал с армия от около 13 000 човека. От приблизителното описание на Амиан, можем да заключим, че в нея участвали следните подразделения:
3 палатински легиона /Ioviani, Herculiani, Primani/ и 2 полеви легиони /legio comitatenses/, които Амиан именува под общото име Moesiaci. Легионите в късната армия били отряди с численост 1000-1200 войника.
7 единици ауксилия от по 500 човека: елитните auxilia palatina на Heruli, Batavi, Reges, Cornuti, Brachiati, Petulantes и Celtae, които били съставени в по-голямата си част от варвари на римска служба.
Стрелци - в късноримската армия те били зачислени към всеки легион.
Кавалерия - 4 отряда дворцови схоли /Scholaе palatinae/ - две подразделения тежковъоръжени катафракти /Equites cataphractarii/ с обща численост 360 кавалериста, Equites Gentiles, Equites scutarii и леки конни стрелци: Equites Dalmatae и Equites sagittarii - вероятно от по 500 конника
Балистарии - подразделение, разполагало с метателни машини.
При описанието на битката, Амиан Марцелин споменава, че на левия фланг на построената армия се разполагал Север с три подразделения ауксилия, но не дава информация за имената на тези части. Възможно е това да са били местни галски отряди.
Юлиан имал и конен отряд от 200 схолария – неговата лична охрана.
Битката
Седемте алемански крале – старшите Хонодомар и Вестралп и подчинените им Урий, Урзицин, Серапио, Суомар и Хортар успели да съберат при Аргенторат /дн. Страсбург/ около 35 000 воина /от тях 6000 кавалерия/. От дезертьори те узнали за малобройността на римската войска и изпратили на Юлиан посланици с ултиматум, в който искали да се признаят завоеванията им в Галия. Юлиан задържал пратениците и след като завършил строежа на укрепленията по поречието на среден Рейн, изминал с армията си 21 км. до позициите на варварите. Виждайки врага, войниците му настояли да влязат веднага в бой, въпреки че било пладне и те не били отпочинали от марша. Въодушевлението на войниците било подкрепено и от командния състав, и Юлиан, след като произнесъл окуражаваща реч пред войската, заповядал настъпление.
Римската армията напреднала към предварително избраното от Хнодомар място на сражение край Аргенторат – леко полегат хълм на няколко километра от река Рейн, покрит с жито. Германският крал бил предупреден от съгледвачите си за приближаването на римляните и построил войската си на билото на хълма, за да им даде предимство при атака. Десният фланг на алеманите опирал в гора, където в засада били разположени допълнителни отряди. Германците изградили и ровове, за да препятстват римското настъпление. Тук командвал племенникът на Хнодомар – Серапио, който въпреки младостта си бил утвърден военен авторитет. Самият Хнодомар, наясно със заплахата от римската тежка кавалерия, командвал левия фланг на германците, където разположил цялата си конница, между които скрил и лека пехота. Комбинираните действия между пехотинец и конник били изпитана германска тактика още от 1 в. и те успешно се противопоставяли на по-добре въоръжения и защитен противник, както отбелязва Амиан. Строят на германците вероятно бил разделен на отряди /pagi/ от по 800 човека, командвани от своите принцове.
От своя страна Юлиан разположил пехотата си в две линии. Първата била съставена от легионите на Ioviani, Herculiani, и вероятно два легиона Moesiaci. Откъм десния фланг се разполагали отрядите на ауксилията - Cornuti, Brachiati, а левия фланг прикривали Heruli и Petulantes. На дясното крило на армията били съсредоточени всички конни подразделения: Equites cataphractarii, Equites Gentiles, Equites scutarii, Equites Dalmatae и Equites sagittarii. Юлиан много разчитал на тях да осъществят бърз пробив в редиците на противника и да решат веднага изхода на битката. Следвали излъчените от всеки легион стрелци, а в резерв били наредени legio Primani, и ауксилиите на Batavi, Reges и Celtae. На левия фланг се намирал и Север с неговите отряди.
Това била стандартна римска тактика: втората линия същевременно е служела и за резерв, който да е в състояние да се намеси както ако врагът заплашва да пробие предната, така и да се възползва от възможностите, които възникват /например да направи обход и да обкръжи противника/. Самият Юлиан с 200-те си конника явно се намирал между двете линии, за да дава наставления и да поддържа духа на войниците в критичните точки.
След като двете армии били строени по този начин алеманите поискали от кралете и вождовете си да слязат от конете и да се бият в строя с тях. Хнодомар и другите се подчинили, но по този начин германското ръководство изгубило мобилността си и не можело да реагира бързо на променливата обстановка по време на боя.
Сражението започнало със обстрел и съвместно нападение на германската кавалерия и пехота върху римските катафракти. Тактиката на германците дала резултат – няколко ездача били свалени, командващият поделението трибун бил убит, а римляните се паникьосали и разбягали. Пълното помитане на дясното крило било предотвратено от помощните войски на Корнутите и Брахиатите, които удържали строя си плътен. Катафрактите били спрени с укори от Юлиан и се прегрупирали зад пехотната линия. Според Зосим един от отрядите, който не се подчинил и отказал да се върне в боя, впоследствие бил наказан да носи женски дрехи.
Въпреки, че римската кавалерия избягала, германските конници и пехота не успели да се възползват и да заобиколят римския фланг, тъй като на помощ на първата линия се притекли помощните войски от резерва – Batavi и Reges. Но в центъра германците, окрилени от напредването на лявото крило, атакували яростно римската линия, с надеждата да пробият стената от щитове, използвайки физическата си сила и численото превъзходство. Римляните обаче запазили строя си като направили дори костенурка, обсипвайки врага с многочислени метателни оръжия и нанасяйки му тежки загуби.
В отчаян опит да вземе превес в битката елитен алемански отряд /съставен от отбрани воини, предвождани от вождовете си/, вероятно направил клин или т. нар. свинска глава /caput porcinum/, с което успял да пробие първата редица. Въпреки това линията на римляните не се разпаднала и двете половини съумели да запазят строя си. Пробилите германци били посрещнати от втората линия, оглавена от легиона на Приманите. Те се сражавали /според описанието на Амиан/, както това правели класическите легионери: прикривайки се зад щитовете, поразявали враговете с мушкащи удари. Приманите изтласкали оределия и обезкървен противник обратно и запълнили пролуката в строя.
На левия фланг магистърът на кавалерията /magister equitum/ Север командващ три поделения помощни войски, заподозрял засадата в гората запазил изходната си позиция. Амиан не споменава повече участието му битката, но най-вероятно той се е присъединил към съратниците си от центъра в победното им настъпление срещу бягащия противник.
След упорита ръкопашна схватка постепенно римските флангове обхванали германците, които сломени от понесените загуби в края на краищата побягнали в безпорядък, преследвани и избивани от римляните. Много от тях били посечени от римската кавалерия и пехота /според Амиан на полето останали 6000 човека/, а голяма част панически се издавила при опит да преплува Рейн. Либаний посочва общо число на загиналите – 8000.
Римляните изгубили 243 войника и 4 трибуна /двама от които командвали катафрактите/.
Последствия
Хнодомар със свитата си се опитал да се спаси в бившата римска крепост Конкордия /на около 40 км. от Аргенторат/, където бил приготвил в случай на поражение съдове за евакуация през реката. Отрядът му обаче бил настигнат от римляните и се предал. Помилван от Юлиан, германският вожд бил изпратен в двора на Констанций в Милан, където не след дълго умрял.
След решителната си победа Юлиан бил провъзгласен от въодушевената си войска за Август /император/, но отказал титлата, опасявайки се, че така ще възбуди завистта на Констанций II.
Римляните възстановили разрушените укрепления по Рейн и дори прехвърлили реката, опустошавайки владенията на алеманите. В изоставените Декуматски поля /Agri Decumates/ Юлиан построил форт, където настанил гарнизон и сключил примирие с варварите.
На следващата година Юлиан разорил селищата на франкските племена салии и хамави по поречието на долен Рейн и ги задължил да плащат данък на империята. След това той отново се прехвърлил в земите на алеманите, където новите старши крале Хортар и Суомар му засвидетелствали покорството си, обещавайки да снабдяват войската му с продоволствие и да му върнат всички пленени римляни.
През 359 г. Юлиан възстановил седем укрепления по Рейнския лимес, използвайки доставените му от алеманите строителни материали и работници. След това прекосил отново реката и опустошил земите на Урий, Урзицин и Вестралп, които също били принудени да сключат мирен договор и да върнат отвлечените от Галия римски граждани. Така по-голямата част от Алемания била омиротворена.
Категоричната победа на римското оръжие усмирила алеманите и франките по Рейнския лимес за близо 10 години, а опитите им да проникнат в Северна Италия завършили с катастрофални поражения, нанесени им от императорите Валентиниан I /през 368 г./ и Грациан /през 378 г./.
Предистория
Разселването на алеманите през 3-5 век и по-важните битки
През 3 век малките и разпокъсани германски племена започнали да се сливат, образувайки конфедерациите на франките /в Северозападна Германия/, алеманите /югозападна Германия/ и бургундите /Централна Германия/. Тези племенни обединения могли да мобилизират значителен брой боеспособно население и представлявали сериозна заплаха за римската власт в по поречието на реките Рейн и Горен Дунав.
Под наименованието алемани /от древногерм. alle manner — всички хора/ били обединени племената на свевите, маркоманите и ютунгите. Първо упоменание за тях датира от управлението на император Каракала /211-217 г./, когато последният предприел военни действия в земите им, опитвайки се да ги подчини. Алеманите се появили на историческата сцена отново през периода 260-268 г., когато в римската държава царял хаос – на изток персите разгромили римската войска при Едеса и пленили император Валериан; западните провинции се отцепили в т. нар. „Галска империя“, управлявана от местни магнати, а по-голямата част от войсковите контингенти били съсредоточени на Балканите /срещу готите и появяващите се непрестанно узурпатори/. Възползвайки се от това, през 260 г. алеманите, оглавени от техния крал Крок, плячкосали провинция Реция, и нахлули в Италия, обсаждайки Медиолан /дн. Милан/. Император Галиен /синът на Валериан/ с общо 30,000 легионера и мобилизирани местни жители успял да разгроми нашествениците, като според ромейския историк Зонара, в битката загинали 300 000 алемани /несъмнено силно завишена цифра/. За това, че победата не била окончателна говори и фактът, че инвазията на алеманите принудила римските власти опразнят т. нар. Десетинни поля /Agri Decumates/ между горните течения на реките Рейн и Дунав, евакуирайки цивилното население и разквартируваните там войски. Алеманите се настанили на тази територия и оттам започнали периодични набези в Галия и Италия.
През 268 г. алеманите отново проникнали в Северна Италия. В началото на 269 г. император Клавдий II и Аврелиан предприели поход срещу тях и победили варварите при езерото Бенак. Използвайки ангажираността на римляните на Балканите, през 271 г. алеманите, маркоманите и ютунгите разграбили Норик, преминали Алпите и отново нахлули в Северна Италия, превземайки Плаценция. Армията им наброявала 40 000 и първоначално постигнала успехи, разбивайки легионите на император Аврелиан. Впоследствие той реорганизирал войската си и скоро след това нападнал лагера на алеманите при река Метавър, с което ги изненадал и им нанесъл решително поражение. След като привидно им обещал примирие, Аврелиан пресрещнал оттеглящите се германци при Тицин и ги унищожил напълно. През 298 г. цезар Констанций Хлор /управител на Галия и Британия/ разбил нахлулите в Галия алемани в две последователни битки, а дългогодишния противник на римляните - крал Крок постъпил на служба в щаба му и след смъртта на Констанций през 306 г. инициирал провъзгласяването на сина му Константин за император. Алеманите били усмирени за период от 50 и нападнали империята чак, когато в нея отново избухнали междуособици.
Въпреки че населението на „Алемания“ се изислява само на 120-150 000 жители, това било войнолюбиво общество свикнало на непрестанни конфликти със съседните племена и Римската империя. Управлението било oсъществявано от военни кланове, начело всеки от които стояли вождове /които римският историк Амиан Марцелин нарича принцове - reguli/ - благородници, избирани за бойни заслуги. Всеки клан притежавал участък от територия, наречен pagus /кантон/, няколко кантона образували кралство /regna/, начело с крал. Структурата на това военизирано общество може да се проследи от разказа на Амиан Марцелин - нахлулите през 350 г. в Галия алемани били командвани от двама старши крале – Хнодомар и Вестралп. Хнодомар – мъж със забележителен ръст, сила и енергия бил обрисуван от Амиан Марцелин като „злият гений“ стоящ зад инвазията на варварите на римска територия. Подчинени на старшите крале били още 5 краля /reges/, които управлявали кралствата /reges/, а по-долу в йерархията стояли принцовете /reguli/. Под кралската класа стояли съсловията на клановите благородници /наречени от римляните оптимати/ и воините /armati/. Воините били професионални или набрани сред свободното население.
Алеманите били непримирими врагове на империята, но археологическите находки показват, че те били романизирани, живеели в къщи наподобяващи римските, носели римски дрехи и украшения.
Алемански воин /3-4 век/
Положението в Галия в навечерието на кампанията на Юлиан
Към януари 350 г. Римската империя била разделена между двамата сина на Константин Велики – Констант, управляващ западните провинции и Констанций II – владетел на изтока. Въстанието на комит Магн Магненций /командващ полевата армия в Галия/, който узурпирал престола и убил Констант, довело до продължителна и кървава гражданска война. Имератор Констанций II, който по това време водел дългогодишна война с персийския цар Шапур II, прекъснал военните действия и прехвърлил 60 000-та си армия в Илирия. Магненций мобилизирал галската полева армия /около 25 000 войника/, подсилена с франкски и саксонски федерати, с което оголил Рейнския лимес. В битката при Мурса /351 г./ Констанций II успял да нанесе поражение на узурпатора, който изгубил около 24 000 войника. Загубите на Констанций в тази пирова победа достигали около 30 000.
От отсъствието на римски войски в Галия се възползвали франките и алеманите, които разрушили римските крайбрежни укрепления в Германия и Реция и се настанили на западния бряг на Рейн. Около 20 000 римляни били пленени и накарани да обработват земите на варварите.
Гражданската война продължила до 353 г., когато Констанций II най-накрая успял да разбие остатъците от армията на Магненций в Алпите, а последният се самоубил. Римските загуби от двете страни възлизали на над 60 000 отбрани войници и Констанций нямал достатъчно сили да води сам война на два фронта. На изток персите отново подновили настъплението си и считайки за по-важна войната с тях, императорът отделил за защита на Галия около 13 000 войника, под командването на магистъра на конницата Силван /франк по произход/. От щаба си в Медиолан императорът предприел поход с около 30 000 армия и си възвърнал контрола над Реция и принудил кралете на Южна Алемания – Вадомар и Гундомад да сключат мирен договор с него. В това време обаче Силван се разбунтувал, провъзгласявайки се за император, и Констанций изпратил срещу него отряд протектори доместици начело с Урзицин /сред тях бил и римският историк Амиан Марцелин/, които успели да го заловят и екзекутират. За да предотврати последващи опити за узурпация, Констанций II назначил 23 годишния си братовчед Юлиан за цезар и му поверил отбраната на Галия.
Задачата, стояща пред Юлиан била изключително трудна. Според историка Амиан Maрцелин Могонциак /Майнц/, Агренторат /Страсбург/ и прилежащите им градове били в алемански ръце. Франките превзели легионната база Колония Агрипина /Кьолн/ и с изключение на няколко форта, държани от римляните, останалите крайречни укрепления били унищожени, а разквартируваните в тях гранични гарнизони /limitanei/ избити. Източните и централни части на Галия били наводнени от варварски банди, които грабели мирното население и опожарявали градове и села.
Галският поход на цезар Юлиан
Монета на император Юлиан в пълно бойно снаряжение
Юлиан се оказал способен пълководец. През зимата на 355-356 г. той съсредоточил войски във Виена /дн. Виен/ и установил връзка с командващият конницата /magister equitum/ Марцел, чийто комитат /мобилна армия/ зимувал в Реми /дн. Реймс/. За да се съедини със силите на Марцел, Юлиан предприел рискован поход през гъмжащата от алемански банди територия, той даже изненадал и разбил значителен техен отряд, обсаждащ Аугустродунум /дн. Отен/. След като съединил силите си с тези на Марцел, Юлиан решил да възстанови римския контрол в провинцията, но попаднал в засада при Decem Pagi /дн. Диез/. Ариегардът му, съставен от два легиона бил атакуван внезапно от голяма германска банда. От пълно унищожаване ги спасил отряд ауксилия палатина. Достигайки Бротомаг /дн. Брюмат/ Юлиан разгромил друг алемански отряд. Решил обаче, че силите му са недостатъчни за по-нататъчно напредване срещу алеманите, той се върнал нагоре по поречието на Рейн, за да възстанови римските укрепления и стените на опустошената Колония Агрипина. След като сключил мир със франките, цезарят подсигурил провинция Долна Германия и събрал всичките си сили, за да се разправи с алеманите. За зимен лагер той избрал град Сенони /дн. Сенс/, но разквартирувал част от войските си в Реми. Възползвайки се от това алеманите обсадили Сенс, но тъй като не могли да превземат града, след месец отстъпили. През това време намиращият се наблизо Марцел не се притекъл на помощ на обсадения Юлиан, за което впоследствие бил обвинен в страхливост и освободен от поста си.
Рейнският лимес през 4 век
През 357 г. Констанций планирал да проведе голяма настъпателна операция срещу алеманите. Юлиан трябвало да атакува противника откъм Рейн, а командващият пехотата /magister peditum/ Барбацион с 25 000 армия да напредне откъм Августа Раурика /в Реция/. В това време голям отряд алемани успял да премине между двете римски армии и да нахлуе дълбоко в Галия чак до Лугудунум /дн. Лион/, разграбвайки долината на р. Рона. Гарнизонът на града обаче им оказал достоен отпор и след като не могли да превземат Лугудунум, варварите започнали да се изтеглят обратно към Рейн. Юлиан ги пресрещнал и унищожил по-голямата част от тях. Много от варварите се пръснали по рейнските острови, затова римските помощни войски и флота организирали прочистване и унищожаване на укрилите се там бегълци.
За да спре бъдещи набези, Юлиан възстановил стратегическата крепост Tres Tabernae /дн. Саверн/. В това време Барбацион бездействал и не се опитал да нападне минаващите покрай него грабителски отряди. Вероятно от завист към военната слава на младия цезар, той по всякакъв начин се опитвал да противодейства на Юлиан и да предотврати обкръжението на основните сили на противника. А когато алеманите нападнали армията му, докато последната все още строяла лагерни укрепления и събирала фураж, той безславно я изтеглил обратно в Италия, оставяйки по-голямата част от обоза си в ръцете на противника.
Силите на Юлиан
Останал сам в Галия, Юлиан разполагал с армия от около 13 000 човека. От приблизителното описание на Амиан, можем да заключим, че в нея участвали следните подразделения:
3 палатински легиона /Ioviani, Herculiani, Primani/ и 2 полеви легиони /legio comitatenses/, които Амиан именува под общото име Moesiaci. Легионите в късната армия били отряди с численост 1000-1200 войника.
7 единици ауксилия от по 500 човека: елитните auxilia palatina на Heruli, Batavi, Reges, Cornuti, Brachiati, Petulantes и Celtae, които били съставени в по-голямата си част от варвари на римска служба.
Стрелци - в късноримската армия те били зачислени към всеки легион.
Кавалерия - 4 отряда дворцови схоли /Scholaе palatinae/ - две подразделения тежковъоръжени катафракти /Equites cataphractarii/ с обща численост 360 кавалериста, Equites Gentiles, Equites scutarii и леки конни стрелци: Equites Dalmatae и Equites sagittarii - вероятно от по 500 конника
Балистарии - подразделение, разполагало с метателни машини.
При описанието на битката, Амиан Марцелин споменава, че на левия фланг на построената армия се разполагал Север с три подразделения ауксилия, но не дава информация за имената на тези части. Възможно е това да са били местни галски отряди.
Юлиан имал и конен отряд от 200 схолария – неговата лична охрана.
Битката
Седемте алемански крале – старшите Хонодомар и Вестралп и подчинените им Урий, Урзицин, Серапио, Суомар и Хортар успели да съберат при Аргенторат /дн. Страсбург/ около 35 000 воина /от тях 6000 кавалерия/. От дезертьори те узнали за малобройността на римската войска и изпратили на Юлиан посланици с ултиматум, в който искали да се признаят завоеванията им в Галия. Юлиан задържал пратениците и след като завършил строежа на укрепленията по поречието на среден Рейн, изминал с армията си 21 км. до позициите на варварите. Виждайки врага, войниците му настояли да влязат веднага в бой, въпреки че било пладне и те не били отпочинали от марша. Въодушевлението на войниците било подкрепено и от командния състав, и Юлиан, след като произнесъл окуражаваща реч пред войската, заповядал настъпление.
Римската армията напреднала към предварително избраното от Хнодомар място на сражение край Аргенторат – леко полегат хълм на няколко километра от река Рейн, покрит с жито. Германският крал бил предупреден от съгледвачите си за приближаването на римляните и построил войската си на билото на хълма, за да им даде предимство при атака. Десният фланг на алеманите опирал в гора, където в засада били разположени допълнителни отряди. Германците изградили и ровове, за да препятстват римското настъпление. Тук командвал племенникът на Хнодомар – Серапио, който въпреки младостта си бил утвърден военен авторитет. Самият Хнодомар, наясно със заплахата от римската тежка кавалерия, командвал левия фланг на германците, където разположил цялата си конница, между които скрил и лека пехота. Комбинираните действия между пехотинец и конник били изпитана германска тактика още от 1 в. и те успешно се противопоставяли на по-добре въоръжения и защитен противник, както отбелязва Амиан. Строят на германците вероятно бил разделен на отряди /pagi/ от по 800 човека, командвани от своите принцове.
От своя страна Юлиан разположил пехотата си в две линии. Първата била съставена от легионите на Ioviani, Herculiani, и вероятно два легиона Moesiaci. Откъм десния фланг се разполагали отрядите на ауксилията - Cornuti, Brachiati, а левия фланг прикривали Heruli и Petulantes. На дясното крило на армията били съсредоточени всички конни подразделения: Equites cataphractarii, Equites Gentiles, Equites scutarii, Equites Dalmatae и Equites sagittarii. Юлиан много разчитал на тях да осъществят бърз пробив в редиците на противника и да решат веднага изхода на битката. Следвали излъчените от всеки легион стрелци, а в резерв били наредени legio Primani, и ауксилиите на Batavi, Reges и Celtae. На левия фланг се намирал и Север с неговите отряди.
Това била стандартна римска тактика: втората линия същевременно е служела и за резерв, който да е в състояние да се намеси както ако врагът заплашва да пробие предната, така и да се възползва от възможностите, които възникват /например да направи обход и да обкръжи противника/. Самият Юлиан с 200-те си конника явно се намирал между двете линии, за да дава наставления и да поддържа духа на войниците в критичните точки.
След като двете армии били строени по този начин алеманите поискали от кралете и вождовете си да слязат от конете и да се бият в строя с тях. Хнодомар и другите се подчинили, но по този начин германското ръководство изгубило мобилността си и не можело да реагира бързо на променливата обстановка по време на боя.
Сражението започнало със обстрел и съвместно нападение на германската кавалерия и пехота върху римските катафракти. Тактиката на германците дала резултат – няколко ездача били свалени, командващият поделението трибун бил убит, а римляните се паникьосали и разбягали. Пълното помитане на дясното крило било предотвратено от помощните войски на Корнутите и Брахиатите, които удържали строя си плътен. Катафрактите били спрени с укори от Юлиан и се прегрупирали зад пехотната линия. Според Зосим един от отрядите, който не се подчинил и отказал да се върне в боя, впоследствие бил наказан да носи женски дрехи.
Въпреки, че римската кавалерия избягала, германските конници и пехота не успели да се възползват и да заобиколят римския фланг, тъй като на помощ на първата линия се притекли помощните войски от резерва – Batavi и Reges. Но в центъра германците, окрилени от напредването на лявото крило, атакували яростно римската линия, с надеждата да пробият стената от щитове, използвайки физическата си сила и численото превъзходство. Римляните обаче запазили строя си като направили дори костенурка, обсипвайки врага с многочислени метателни оръжия и нанасяйки му тежки загуби.
В отчаян опит да вземе превес в битката елитен алемански отряд /съставен от отбрани воини, предвождани от вождовете си/, вероятно направил клин или т. нар. свинска глава /caput porcinum/, с което успял да пробие първата редица. Въпреки това линията на римляните не се разпаднала и двете половини съумели да запазят строя си. Пробилите германци били посрещнати от втората линия, оглавена от легиона на Приманите. Те се сражавали /според описанието на Амиан/, както това правели класическите легионери: прикривайки се зад щитовете, поразявали враговете с мушкащи удари. Приманите изтласкали оределия и обезкървен противник обратно и запълнили пролуката в строя.
На левия фланг магистърът на кавалерията /magister equitum/ Север командващ три поделения помощни войски, заподозрял засадата в гората запазил изходната си позиция. Амиан не споменава повече участието му битката, но най-вероятно той се е присъединил към съратниците си от центъра в победното им настъпление срещу бягащия противник.
След упорита ръкопашна схватка постепенно римските флангове обхванали германците, които сломени от понесените загуби в края на краищата побягнали в безпорядък, преследвани и избивани от римляните. Много от тях били посечени от римската кавалерия и пехота /според Амиан на полето останали 6000 човека/, а голяма част панически се издавила при опит да преплува Рейн. Либаний посочва общо число на загиналите – 8000.
Римляните изгубили 243 войника и 4 трибуна /двама от които командвали катафрактите/.
Последствия
Хнодомар със свитата си се опитал да се спаси в бившата римска крепост Конкордия /на около 40 км. от Аргенторат/, където бил приготвил в случай на поражение съдове за евакуация през реката. Отрядът му обаче бил настигнат от римляните и се предал. Помилван от Юлиан, германският вожд бил изпратен в двора на Констанций в Милан, където не след дълго умрял.
След решителната си победа Юлиан бил провъзгласен от въодушевената си войска за Август /император/, но отказал титлата, опасявайки се, че така ще възбуди завистта на Констанций II.
Римляните възстановили разрушените укрепления по Рейн и дори прехвърлили реката, опустошавайки владенията на алеманите. В изоставените Декуматски поля /Agri Decumates/ Юлиан построил форт, където настанил гарнизон и сключил примирие с варварите.
На следващата година Юлиан разорил селищата на франкските племена салии и хамави по поречието на долен Рейн и ги задължил да плащат данък на империята. След това той отново се прехвърлил в земите на алеманите, където новите старши крале Хортар и Суомар му засвидетелствали покорството си, обещавайки да снабдяват войската му с продоволствие и да му върнат всички пленени римляни.
През 359 г. Юлиан възстановил седем укрепления по Рейнския лимес, използвайки доставените му от алеманите строителни материали и работници. След това прекосил отново реката и опустошил земите на Урий, Урзицин и Вестралп, които също били принудени да сключат мирен договор и да върнат отвлечените от Галия римски граждани. Така по-голямата част от Алемания била омиротворена.
Категоричната победа на римското оръжие усмирила алеманите и франките по Рейнския лимес за близо 10 години, а опитите им да проникнат в Северна Италия завършили с катастрофални поражения, нанесени им от императорите Валентиниан I /през 368 г./ и Грациан /през 378 г./.
Comment