Кърт Вонегът, американец, писател, "Кланица 5"
Тази сутрин военнопленници от много страни се събраха на еди-кое си място в Дрезден. Бе издадена заповед, оттук да започне разкопаването на труповете. И то започна. Били копаеше заедно с един маори, който бе хванат в плен при Тобрук. Той бе шоколаденокафяв. На челото и бузите му бяха татуирани водовъртежи. Били и пленникът маори започнаха да копаят инертния необещаващ чакъл на Луната. Почвата бе ронлива, затова непрекъснато се образуваха малки лавини.
Копаеха се едновременно много други. Никой не знаеше какво ще се открие. В повечето от дупките нямаше нищо - само паваж или камъни, толкова големи, че не можеха да ги помръднат. Нямаха никакви машини. Дори коне, мулета и волове на можеха да прекосят лунния пейзаж.
Били, пленникът маори и другите, които им помагаха в изкопаването на тяхната дупка, стигнаха до скелет от греди, преплели се над камъните, така че образуваха нещо като купол. Там долу имаше тъмнина и празно пространство.
Един немски войник влезе в фенерче в тъмнината. Той се забави дълго. Когато най-после се върна, каза на един свой началник, който стоеше по ръба на дупката, че там долу има десетки трупове. Те седяха по скамейки. По тях нямаше белези.
Така е то.
Началникът каза да разширят отвора и да пуснат стълба в дупката, за да
могат да изнесат телата. Така бе открита първата мина за трупове в Дрезден.
Заработиха стотици мини за трупове. Отначало труповете не миришеха.
Бяха като восъчни фигури от музеите. Но после телата загниха и се втечниха и завоня на рози и иперит.
Така е то.
Пленникът маори, с когото Били бе работил, умря от повръщане, след
като му бе заповядано да слезе и работи сред тази воня. Той се разкъса от непрекъснато повръщане.
Така е то.
Затова изнамериха нова техника. Повече не изваждаха телата. Войници с огнехвъргачки ги изгаряха там, където си бяха. Войниците заставаха на входа на скривалището и просто впръскваха огън в тях.
Някъде там хванаха бедния стар гимназиален учител Едгар Дърби с един чайник, който бе взел от катакомбите. Арестуваха го за мародерство. Осъдиха го и го разстреляха.
Така е то.
А маршалът от военновъздушните сили Сондби казваше между другото:
"Никой не може да отрече, че бомбардировката над Дрезден бе голяма трагедия. Това бе едно от онези ужасни неща, които понякога се случват по време на война, и които са резултат на нещастно стечение на обстоятелствата. Онези, които дадоха съгласието си за бомбардировката, не бяха нито зли, нито жестоки, макар че те може би бяха твърде далеч от суровата действителност на войната, за да разберат напълно ужасната разрушителна сила на една бомбардировка през пролетта на 1945 година.
Намерението бе да се ускори краят на войната.
Така е то.
Тази сутрин военнопленници от много страни се събраха на еди-кое си място в Дрезден. Бе издадена заповед, оттук да започне разкопаването на труповете. И то започна. Били копаеше заедно с един маори, който бе хванат в плен при Тобрук. Той бе шоколаденокафяв. На челото и бузите му бяха татуирани водовъртежи. Били и пленникът маори започнаха да копаят инертния необещаващ чакъл на Луната. Почвата бе ронлива, затова непрекъснато се образуваха малки лавини.
Копаеха се едновременно много други. Никой не знаеше какво ще се открие. В повечето от дупките нямаше нищо - само паваж или камъни, толкова големи, че не можеха да ги помръднат. Нямаха никакви машини. Дори коне, мулета и волове на можеха да прекосят лунния пейзаж.
Били, пленникът маори и другите, които им помагаха в изкопаването на тяхната дупка, стигнаха до скелет от греди, преплели се над камъните, така че образуваха нещо като купол. Там долу имаше тъмнина и празно пространство.
Един немски войник влезе в фенерче в тъмнината. Той се забави дълго. Когато най-после се върна, каза на един свой началник, който стоеше по ръба на дупката, че там долу има десетки трупове. Те седяха по скамейки. По тях нямаше белези.
Така е то.
Началникът каза да разширят отвора и да пуснат стълба в дупката, за да
могат да изнесат телата. Така бе открита първата мина за трупове в Дрезден.
Заработиха стотици мини за трупове. Отначало труповете не миришеха.
Бяха като восъчни фигури от музеите. Но после телата загниха и се втечниха и завоня на рози и иперит.
Така е то.
Пленникът маори, с когото Били бе работил, умря от повръщане, след
като му бе заповядано да слезе и работи сред тази воня. Той се разкъса от непрекъснато повръщане.
Така е то.
Затова изнамериха нова техника. Повече не изваждаха телата. Войници с огнехвъргачки ги изгаряха там, където си бяха. Войниците заставаха на входа на скривалището и просто впръскваха огън в тях.
Някъде там хванаха бедния стар гимназиален учител Едгар Дърби с един чайник, който бе взел от катакомбите. Арестуваха го за мародерство. Осъдиха го и го разстреляха.
Така е то.
А маршалът от военновъздушните сили Сондби казваше между другото:
"Никой не може да отрече, че бомбардировката над Дрезден бе голяма трагедия. Това бе едно от онези ужасни неща, които понякога се случват по време на война, и които са резултат на нещастно стечение на обстоятелствата. Онези, които дадоха съгласието си за бомбардировката, не бяха нито зли, нито жестоки, макар че те може би бяха твърде далеч от суровата действителност на войната, за да разберат напълно ужасната разрушителна сила на една бомбардировка през пролетта на 1945 година.
Намерението бе да се ускори краят на войната.
Така е то.
:nworthy:
Comment