Ето откъси от едно войнишко писмо, писано от австралийски войник, очевидец на "коледното примирие" във Фландрия.
Скъпа сестро Джанет,
2 часа заранта е и повечето от нашите хора спят в укритията, но аз не мога да заспя преди да ти разкажа за чудните събития, разиграли се в навечерието на Рождество. Често казано, това, което се случи, изглежда като приказка, и ако не бях го преживял, едва ли щях да му повярвам. Представи си само, че докато ти и семейството ни пеете коледни песнопения пред камината в Лондон, тук аз правя същото на бойното поле във Фландрия с вражески войници…
Дъждът, който валеше всекидневно, наводни окопите. Немците би трябвало да се сблъскват със същите затруднения, те газят в същата кал. Още повече, че първият им окоп е само на няколко метра от нашите. Между тях и нас е "ничията земя", оградена с телени мрежи. Те са достатъчно близо, за да чуваме гласовете им.
Разбира се, ние ги мразим, те убиват наши другари. Но в други мигове се шегуваме за тяхна сметка, понякога даже имаме усещането, че ни свързва нещо общо…
Вчера сутринта, преди Рождество, наваля първи сняг. Всичко се покри с бял скреж и слънцето грееше отгоре. Истинско коледно време!
Отидох в убежището и се завих с шинела, докато моят приятел Джон не дойде да ме събуди с думите: "Ела да видиш какво им е щукнало на немците!" Взех пушката си и отидох в траншеята, откъдето предпазливо подадох глава иззад чувалите с пясък.
Никога не бях виждал такова нещо, гледката беше странна и чудесна. Хиляди малки светлинки грееха край немската линия, докъдето очите можеха да видят.
"Какво е това?", попитах учудено аз. "Коледни елхи!", отвърна Джон. Бяха наистина коледни елхи, които германците бяха изнесли пред окопите си, закичени със запалени свещи и фенери.
И ние чухме гласове да пеят: "Stille Nacht, heilige Nacht…"
Скоро един от нашите другари подхвана: "the first Nowell the angel did say…"
Честно казано, не пеехме толкова добре, колкото немците, но те отговориха ентусиазирано с друга песен: OTannenbaum, O Tannenbaum…"
На което ние отвърнахме с "Елате, верни…"
На което те изпяха същото нещо, но на латински – "Adeste fideles…"
"Англичани, излезте", чуха се по едно време викове. "Ние няма да стреляме…"
В окопа се спогледахме изненадано. След което някой от нас извика: "Вие елате…" Решихме да изпратим човек за преговори. Нашият капитан извика "Не стреляйте!" и пратеникът ни измина пътя до немските траншеи. След минути той се върна с немска цигара в устата.
"Разбрахме се да няма стрелба до утре полунощ" каза той. Но часовите остават, за да има бдителност."
Скоро напалихме огън на ничията земя, около който се скупчиха всички – британците в униформи "каки", немците в сиви шинели. Един от немците ми разказа, че имал приятелка в Лондон и войната разстроила плановете им за брак. Рекох му: "Щом си жив за Пасха, можеш да оцелееш и някой ден да се ожениш за нея". Той се засмя и попита мога ли да й пратя пощенска картичка, която щял да ми даде малко по-късно. Обещах.
От ръка на ръка минаваха нашите и техните вестници и немците направо се скъсваха от смях, докато четяха нашите. Уверяваха ни, че с французите е свършено, а руснаците били почти победени. Казахме им, че това са пълни глупости и един от тях рече: вие вярвате на вашите вестници, ние – на нашите"…
Разговорите продължиха дълго, след което се разделихме и се уговорихме за футболен мач утре.
И тъй, сестро, имало ли е подобно Рождество в историята? И какво означава невъзможността да бъдеш приятел с враговете си?…
Твой любящ те брат
Том
-----------
Ето и една статия по въпроса: http://topnovini.bg/node/561661,
както и една снимка от британски вестник по темата
Скъпа сестро Джанет,
2 часа заранта е и повечето от нашите хора спят в укритията, но аз не мога да заспя преди да ти разкажа за чудните събития, разиграли се в навечерието на Рождество. Често казано, това, което се случи, изглежда като приказка, и ако не бях го преживял, едва ли щях да му повярвам. Представи си само, че докато ти и семейството ни пеете коледни песнопения пред камината в Лондон, тук аз правя същото на бойното поле във Фландрия с вражески войници…
Дъждът, който валеше всекидневно, наводни окопите. Немците би трябвало да се сблъскват със същите затруднения, те газят в същата кал. Още повече, че първият им окоп е само на няколко метра от нашите. Между тях и нас е "ничията земя", оградена с телени мрежи. Те са достатъчно близо, за да чуваме гласовете им.
Разбира се, ние ги мразим, те убиват наши другари. Но в други мигове се шегуваме за тяхна сметка, понякога даже имаме усещането, че ни свързва нещо общо…
Вчера сутринта, преди Рождество, наваля първи сняг. Всичко се покри с бял скреж и слънцето грееше отгоре. Истинско коледно време!
Отидох в убежището и се завих с шинела, докато моят приятел Джон не дойде да ме събуди с думите: "Ела да видиш какво им е щукнало на немците!" Взех пушката си и отидох в траншеята, откъдето предпазливо подадох глава иззад чувалите с пясък.
Никога не бях виждал такова нещо, гледката беше странна и чудесна. Хиляди малки светлинки грееха край немската линия, докъдето очите можеха да видят.
"Какво е това?", попитах учудено аз. "Коледни елхи!", отвърна Джон. Бяха наистина коледни елхи, които германците бяха изнесли пред окопите си, закичени със запалени свещи и фенери.
И ние чухме гласове да пеят: "Stille Nacht, heilige Nacht…"
Скоро един от нашите другари подхвана: "the first Nowell the angel did say…"
Честно казано, не пеехме толкова добре, колкото немците, но те отговориха ентусиазирано с друга песен: OTannenbaum, O Tannenbaum…"
На което ние отвърнахме с "Елате, верни…"
На което те изпяха същото нещо, но на латински – "Adeste fideles…"
"Англичани, излезте", чуха се по едно време викове. "Ние няма да стреляме…"
В окопа се спогледахме изненадано. След което някой от нас извика: "Вие елате…" Решихме да изпратим човек за преговори. Нашият капитан извика "Не стреляйте!" и пратеникът ни измина пътя до немските траншеи. След минути той се върна с немска цигара в устата.
"Разбрахме се да няма стрелба до утре полунощ" каза той. Но часовите остават, за да има бдителност."
Скоро напалихме огън на ничията земя, около който се скупчиха всички – британците в униформи "каки", немците в сиви шинели. Един от немците ми разказа, че имал приятелка в Лондон и войната разстроила плановете им за брак. Рекох му: "Щом си жив за Пасха, можеш да оцелееш и някой ден да се ожениш за нея". Той се засмя и попита мога ли да й пратя пощенска картичка, която щял да ми даде малко по-късно. Обещах.
От ръка на ръка минаваха нашите и техните вестници и немците направо се скъсваха от смях, докато четяха нашите. Уверяваха ни, че с французите е свършено, а руснаците били почти победени. Казахме им, че това са пълни глупости и един от тях рече: вие вярвате на вашите вестници, ние – на нашите"…
Разговорите продължиха дълго, след което се разделихме и се уговорихме за футболен мач утре.
И тъй, сестро, имало ли е подобно Рождество в историята? И какво означава невъзможността да бъдеш приятел с враговете си?…
Твой любящ те брат
Том
-----------
Ето и една статия по въпроса: http://topnovini.bg/node/561661,
както и една снимка от британски вестник по темата