Империи със срок на годност
Империите движат историята. Но империите от последните сто години се оказаха нетрайни, като никоя от тях не успя да види изгрева на новия век. Днес няма империи, поне официално. Но това положение може скоро да се промени, ако САЩ или дори Китай прегърнат своето имперско призвание. Как те могат да избегнат съдбата на предшествениците си?
От Найъл Фъргюсън *
Империите са главните актьори световната история – в по-голяма степен от националните държави. Голяма част от онова, което наричаме история, се състои от делата на от 50 до 70 империи, които са владели различни народи на големи територии от земното кълбо. Но с течение на времето животът на империите е започнал да се скъсява. В сравнение със своите древни и ранно модерни предшественици империите от последното столетие са забележително нетрайни. Това явление – краткият имперски живот, има дълбоки последствия върху времето, в което живеем.
Официално в момента не съществуват империи, а само сто деветдесет и няколко национални държави. Но призраците на бившите империи продължават да бродят по земята. Регионалните конфликти от Централна Африка до Близкия изток и от Централна Америка до Далечния изток често и многословно се обясняват с имперски грехове от миналото: тук произволно прекарана граница, другаде стратегия “разделяй и владей”.
Освен това много от съвременните най-важни държави са все още ясно различими наследници на империите.
Вижте например Руската федерация, където под 80% от населението е руско, или Великобритания, която, както и да я погледнем, е английска империя. Съвременна Италия и Германия са продукти не на национализма, а на пиемонтската и пруската експанзия. Имперското наследство е още по-очевидно извън Европа. Индия е наследник на могулската империя и, даже още по-изразено, на британския радж. (Един индийски офицер веднъж ми каза: “Индийската армия днес е по-британска от британската армия.” Разбрах какво имаше предвид, щофирайки заедно с него през огромните казарми в Мадрас, където стотици облечени в защитни униформи пехотинци по пътя ни заставаха мирно и козируваха.) Китай е пряк наследник на Средното царство. В двете Америки имперското наследство се вижда от Канада на север до Аржентина на юг. Държавен глава на Канада е британският монарх, а Фолклендските острови си остават британска собственост.
Накратко казано, днешният свят е колкото свят на националните държави, толкова и производен от бившите империи и бившите колонии. Дори и тези институции, които трябваше да пренаредят света след 1945 година, имат определено имперски уклон. Какво друго са петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, ако не уютен клуб на бивши империи? А какво представлява “хуманитарната интервенция”, ако не политически коректно звучаща версия на старите “цивилизационни мисии” на западните империи?
Датиране на империите
Обикновено приемаме, че жизненият цикъл на империите, великите сили и цивилизациите се отличава с някаква предсказуема равномерност. Но най-смущаващата характеристика на миналите империи е изключителното разнообразие на техния хронологически и географски обхват. Особено забележителен е фактът, че повечето от съвременните империи имат много по-кратък срок от техните древни и ранно модерни предшественици.
Да вземем за пример Римската империя. На Запад началото й може да се сложи в 27 година пр.Хр., когато Октавиан става Цезар Август и император по всичко освен по име. Тя приключва с обявяването на Константинопол за съперническа столица със смъртта на император Теодосий през 395 година, с което общият й живот се равнява на 422 години. Източната римска империя датира оттогава, най-късно до разграбването на Византия от отоманските турци през 1453 година, което ни дава сума от 1058 години. Свещената римска империя, наследница на Западната римска империя, започва от 800 година, когато Шарлеман е коронясан за римски император, докато Наполеон й слага край през 1806 година. Следователно средната римска империя има живот от 829 години.
Подобни изчисления, макар и груби, ни позволяват да сравним дълголетието на различните империи. Трите римски империи съществуват нехарактерно дълго. За сравнение – средната близкоизточна империя (включително асирийската, абасидската и отоманската) съществуват малко над 400 години; империите в Египет и Източна Европа съществуват средно около 350 години; китайските империи (разделени по основни династии) властват средно не повече от три столетия. Различните индийски, персийски и западноевропейски империи, общо взето, оцеляват между 200 и 300 години.
След превземането на Константинопол най-дълготрайната империя очевидно е отоманската със своите 469 години. Източноевропейските империи на Хабсбургите и Романовците съществуват по над три столетия. Могулите управляват значителна част от днешна Индия в продължение на повече от 235 години. Почти толкова продължава и царстването на сефевидите в Персия.
По-трудно е да се датират точно морските империи на западноевропейските държави, тъй като те имат множество начални и крайни точки. Може обаче да се твърди, че и британската, и холандската, и френската, и испанската империя съществуват по около 300 години. Животът на португалската империя е по-близо до 500 години.
На този фон създадените през XX век империи живеят сравнително по-кратко. Болщевисткият Съветски съюз (1922-1991 година) съществува по-малко от 70 години – наистина слабо постижение, макар че Китайската народна република още не го е достигнала. Японската колониална империя, за чието начало може да се смята завоюването на Тайван през 1895 година, съществува само 50 години. Най-нетрайната от всички модерни империи е Третият райх на Адолф Хитлер, който не се простира извън границите на предшествалата го държава преди 1938 година, а до началото на 1945 година се свива отново в същите рамки. Официално Третият райх съществува 12 години, но като империя в истинския смисъл на думата – упражняваща власт над чужди народи, тя съществува само половината от това време. Само Бенито Мусолини е по-малко ефективен империалист от Хитлер.
Защо империите от XX век се оказват толкова преходни? Отговорът отчасти се състои в безпрецедентната степен на централизация на власт, икономически контрол и социална хомогенност, към който те се стремят.
Новите империи, възникнали след Първата световна война, не се задоволяват с успешното, но разхвърляно административно устройство, което характеризира старите империи, включително обърканата смес от имперско и местно законодателство и делегиране на правомощия и статут на някои туземни народи. От строителите на национални държави през XIX век те наследяват неутолим апетит за униформеност и са по-скоро имперски държави, отколкото традиционни империи. Новите империи отхвъърлят традиционните религиозни и правни ограничения върху използването на сила. Те упорстват в създаването на нови йерархии, които да заменят съществуващите социални структури. Опияняват се от помитането на старите политически институции. Отгоре на това превръщат безскрупулността в добродетел. В преследването на своите цели те не се колебаят да обявят война на цели категории хора както в собствената си страна, така и извън нея, а не само на въоръжените и обучени представители на една определена страна съперник. Обвинението на Хитлер, че британците били изключително меки по отношение на индийските националисти, е напълно типично за новата генерация кандидат-императори.
Имперските държави от средата на XX век в значителна степен се превръщат в архитекти на собствения си разгром. По-конкретно германците и японците налагат своята власт върху останалите народи с такава жестокост, че сами подкопават сътрудничеството от страна на местните хора и създават основа за тяхната съпротива. Това не е особено интелигентно, тъй като много от хората, освободени от предишните си управници от силите на Оста (Сталин в Източна Европа, европейските империи в Азия), първоначално приветстват своите нови господари. Но заедно с това териториалните амбици на тези имперски държави са толкова безгранични и тяхната обща стратегия е толкова нереалистична, че бързо се стига до формирането на непобедима коалиция от имперски опоненти в лицето на Британската империя, Съветския съюз и САЩ.
За какво се борим
Империите не оцеляват дълго, ако не са в състояние да създадат и поддържат съгласие на местно ниво и ако допуснат съперничещи империи да се обединяват срещу тях в по-мощни коалиции. Следователно основният въпрос е дали днешните световни сили се държат по-различно от своите имперски предшественици.
Лидерите на американската и китайската република публично отричат да имат имперски планове. И двете страни са продукт на революции и имат дълги антиимпериалистически традиции. И все пак има моменти, в които маските падат. Коледната картичка на американския вицепрезидент Дик Чейни за 2003 година съдържа въпроса “ако не може да падне врабче на земята без Той да забележи, възможно ли е да израсне империя без Негова помощ”. През 2004 година един старши сътрудник на президента Буш сподели с журналиста Рон Съскинд: “Сега ние сме империя и когато действаме, създаваме наша собствена реалност... Ние сме главните действащи лица на историята.” Подобни мисли може да преминат и през съзнанието на китайските ръководители. И да не минават, напълно е възможно една република на практика да се държи като империя, докато продължава да отрича, че е изгубила републиканската си добродетел.
По исторически стандарти американската империя е млада. Нейната континентална експанзия през XIX век е безсрамно империалистическа. Но именно сравнителната лекота, с която слабо населените територии се поглъщат от първоначалната федерална структура, влиза в конфликт с изграждането на автентичен имперски манталитет и подлага на минимален натиск политическите институции на републиката. В контраст с това ерата на американската експанзия извън нейната национална територия, чието начало бележи испанско-американската война от 1898 година, се развива значително по-трудно и точно по тази причина натрапчиво извиква призрака на имперското господство. Като оставим настрана американска Самоа, Гуам и Северните мариански острови, Пуерто Рико и американските Вирджински острови, които си остават зависими територии, американските интервенции в чужбина обикновено са за кратко.
В рамките на XX век САЩ окупират Панама за период от 74 години, Филипините за 48 години, Палао за 47 години, Микронезия и Маршалските острови за 39 години, Хаити за 19 години и Доминиканската република за 8 години. Официално следвоенната окупация на Западна Германия и Япония продължават съответно 10 и 7 години, макар че в тези страни, както и в Южна Корея, все още има въоръжени сили на САЩ. Значителни военни сили също така се разполагат в Южен Виетнам от 1965 година, но до 1973 година те напускат страната.
Този модел подкрепя широкото убеждение, че американското военно присъствие в Афганистан и Ирак няма да продължи дълго след изтичането на мандата на президента Буш. Империята, и особено необявената империя, е преходна и по това нашето време доста се различава от предишните епохи.
В случая с Америка обаче основната причина за нейната преходност е не отчуждението на завладените народи или опасностите, идващи от империите съперници (факторите, които водят до разпада на другите империи на XX век), а вътрешните напрежения. Те приемат три различни форми. Първата може да бъде характеризирана като недостиг на войски. През 1920 година, когато успешно потушава голямо иракско въстание, Британия разполага с един войник в Ирак за всеки 23 души от местното население. Днес САЩ имат само по един войник на всеки 210 иракчани.
Проблемът не е строго демографски, както се приема понякога. САЩ не страдат от дефицит на млади хора. (Те имат много пъти повече мъже на възраст от 15 до 24 години,отколкото Ирак или Афганистан.) Причината е, че САЩ предпочитат да поддържат сравнително малка част от своето население във въоръжените сили – 0.5%. Освен това само малка и високо обучена част от тази армия може да извършва бойни действия извън американска територия.
Не е лесно да се жертват членовете на тази елитна група. Нито пък е лесно да се заместват. Всеки път, когато вестниците съобщават за трагедията на още един загинал в битка, си спомням за стиховете на Ридиърд Киплинг, най-великият от британските имперски поети:
“Престрелка на граничен ручей,
галоп из тъмно дефиле,
две хилядите лири учене
гръмнати от шишане за две.
Гордостта на своя даскал и на ескадрона,
застрелян като заека по склона!”
Втората пречка пред необявената американска империя е бюджетният дефицит. Разходите за войната в Ирак се оказаха значително по-високи от прогнозираните от администрацията – 290 милиарда долара от началото на инвазията през 2003 година. Тази сума не е голяма предвид размера на американската икономика – това са под 2.5% от БВП, но тя се оказва категорично недостатъчна за бързото следвоенно строителство, което можеше да предотврати твърде вероятната сега гражданска война. Други приоритети, като например раздуващите се и неосигурени бюджетно разходи на здравно-осигурителната система, осуетиха плана “Маршал” за Близкия изток, в което бе надеждата на някои иракчани.
Накрая, и това може би е най-важното, е характерният американски дефицит на концентрация. Империите в миналото на са имали особени проблеми със запазването на обществената подкрепа за продължителни конфликти. Обратно на това, САЩ се справят с тази задача все по-зле. Само осемнадесет месеца трябваха на мнозинството американски гласоподаватели да започнат да отговарят в анкети на “Галъп”, че смятат в нашествието в Ирак за грешка. По времето на виетнамската война подобни нива на разочарование се наблюдават едва през месец август 1968 година, т.е. три години след като САЩ масирано навлизат във Виетнам. По това време общият брой на убитите в сражения американци достига 30 000.
Съществуват най-различни дежурни теории за намалената продължителност на живота на империите в наше време. Някои твърдят, че достъпът до 24-часови новинарски медии прави извънредно трудно за бъдещите империалисти прикриването на злоупотребите с власт. Други настояват, че военната технология вече не предоставя абсолютно преимущество на САЩ – импровизираните експлозивни устгройства са шишанетата за десет рупии на нашето време, които за секунда унищожават превъзходството на американските оръжия, правейки повечето от тях излишни.
Но действителните причини за това, че съвременните империи са както преходни, така и необявени, са другаде. Независимо дали ги признаваме, империите постоянно възникват като действащи лица на историята заради мащаба на икономиките, които те създават. Съществува демографско ограничение върху броя на хората, които повечето от националните държави могат да военизират. Империята обаче е ограничена в далеч по-малка степен от този фактор – една от основните й функции е да мобилизира и екипира огромни военни машини, набрани от различните народи, и да обложи с данъци или да вземе заеми за свързаните с това разходи, като отново източва ресурсите на няколко нации.
Но защо са необходими войните? Отговорът на този въпрос трябва отново да бъде икономически. Егоистичните цели на имперската експанзия варират от фундаменталната необходимост да се гарантира сигурността на метрополията посредством разгромяването на враговете отвъд нейните граници до събирането на данъци и налози от подчинените народи, да не говорим за по-очевидните бонуси като придобиването на нови земи за заселване, на суровини и богатства. Общото правило е, че империята трябва да е в състояние да доставя тези неща на по-ниски цени, отколкото те биха стрували в свободния обмен с независими народи или с друга империя, ако трябва да се оправдаят разходите за завладяването и колонизацията.
Заедно с това обаче империята е в състояние да предоставя обществени блага, т.е. изгодите от имперското владение да текат не само към властимащите, но също така и към завладените, а дори и към трети страни. Тези изгоди могат да включват мир в смисъла на pax romana (римският мир), увеличена търговия и инвестиции, по-качествено образование (което е или не е свързано с покръстването в нова вяра) или по-добри материални условия.
Имперското господство не се изчерпва с военно присъствие. Не само войниците, но и държавните служители, заселниците, доброволните сдружения, фирмите и местните елити могат по различни начини ад служат за налагането на централната воля върху периферията. Нито пък е необходимо облагите от съществуването на империята да текат изключително към господстващите и техните приближени. Колонизаторите, набрани от групите с по-ниски доходи в метрополията, могат също да споделят плодовете на империята. А тези, които остават вкъщи, могат да получат емоционално удовлетворение от победите на далечните легиони. Местните елити също могат да фигурират като победители.
Следователно империята може да се зароди и да живее дотогава, докато изгодите от упражняването на власт над чуждите народи надхвърлят свързаните с това разходи от гледна точка на империалистите и доколкото изгодите от приемането на чуждото господство надхвърлят разходите за съпротива от гледна точка на поданиците. Подобни калкулации негласно вземат предвид потенциалните разходи от отстъпването на властта на друга империя.
В този смисъл разходите за управление на страни като Ирак и Афганистан изглеждат понастоящем твърде високи за повечето американци; изгодите от подобно управление изглеждат неясни в най-добрия случай; а и няма империя съперник, която да има капацитета или желанието да свърши работата по-добре. Със своите поочукани, но все още здрави републикански институции САЩ не съществуват в атмосферата на нов Рим. Макар че сегашният президент се стреми към по-големи правомощия на изпълнителната власт, той не е Октавиан.
Всички тези фактори обаче могат да се променят. В нашия все по-гъсто населен свят, в който определени природни ресурси неизбежно ще стават все по-оскъдни, старите движещи сили на имперското съперничество си остават валидни. Достатъчно е да се вгледате в засиления стремеж на Китай да създава привилегировани отношения с главните производители на суровина в Африка и на други континенти. Или се запитайте докога една неизолационистка Америка би могла да се държи на разстояние от мюсюлманския свят при заплахата от нови терористични атаки.
Империите днес действително са и необявени, и нежелани. Но историята ни подсказва, че утре властови съображения могат да преобърнат нещата в тяхна полза.
Край
* Найъл Фъргюсън заема професурата “Лоурънс А. Тиш” в Харвардския университет и е старши научен сътрудник в институцията “Хувър” в Станфордския университет. Последната му книга е “Войната на света: конфликтите през XX век и залезът на Запада” (The War of the World: Twentieth Century Conflict and the Descent of the West, New York: Penguin Press, 2006)
Статията е публикувана във
Foreign Policy - България, октомври/ноември 2006
прочетено в http://mediatimesreview.com/
Като начало ще отбележа някои технически елементи, с които не съм съгласен. Според мен Римската империя не започва с Октавиан. Началото и е поставено още в Републиката, когато Рим започва да обхваща все по-голяма част от бреговете на Средиземно море. Формата на управление тук няма никакво значение. Една република също може да бъде империя по същество. Не съм съгласен и с разделянето на Русия на две последващи империи –империя на Романовците и Съветски съюз. Както и да го гледаме –това си е една империя независимо от крайните трансформации в обществения и икономически живот, които настъпват с идването на власт на болшевиките. Не мога да се съглася също, че Третия райх може да бъде наречен империя. За такъв кратък отсек и то по време на война едва ли можем да правим такива обобщаващи изводи. Ще продължа щом имам свободно време.
Ще се радвам, ако дадете вашето мнение за тази статия
Империите движат историята. Но империите от последните сто години се оказаха нетрайни, като никоя от тях не успя да види изгрева на новия век. Днес няма империи, поне официално. Но това положение може скоро да се промени, ако САЩ или дори Китай прегърнат своето имперско призвание. Как те могат да избегнат съдбата на предшествениците си?
От Найъл Фъргюсън *
Империите са главните актьори световната история – в по-голяма степен от националните държави. Голяма част от онова, което наричаме история, се състои от делата на от 50 до 70 империи, които са владели различни народи на големи територии от земното кълбо. Но с течение на времето животът на империите е започнал да се скъсява. В сравнение със своите древни и ранно модерни предшественици империите от последното столетие са забележително нетрайни. Това явление – краткият имперски живот, има дълбоки последствия върху времето, в което живеем.
Официално в момента не съществуват империи, а само сто деветдесет и няколко национални държави. Но призраците на бившите империи продължават да бродят по земята. Регионалните конфликти от Централна Африка до Близкия изток и от Централна Америка до Далечния изток често и многословно се обясняват с имперски грехове от миналото: тук произволно прекарана граница, другаде стратегия “разделяй и владей”.
Освен това много от съвременните най-важни държави са все още ясно различими наследници на империите.
Вижте например Руската федерация, където под 80% от населението е руско, или Великобритания, която, както и да я погледнем, е английска империя. Съвременна Италия и Германия са продукти не на национализма, а на пиемонтската и пруската експанзия. Имперското наследство е още по-очевидно извън Европа. Индия е наследник на могулската империя и, даже още по-изразено, на британския радж. (Един индийски офицер веднъж ми каза: “Индийската армия днес е по-британска от британската армия.” Разбрах какво имаше предвид, щофирайки заедно с него през огромните казарми в Мадрас, където стотици облечени в защитни униформи пехотинци по пътя ни заставаха мирно и козируваха.) Китай е пряк наследник на Средното царство. В двете Америки имперското наследство се вижда от Канада на север до Аржентина на юг. Държавен глава на Канада е британският монарх, а Фолклендските острови си остават британска собственост.
Накратко казано, днешният свят е колкото свят на националните държави, толкова и производен от бившите империи и бившите колонии. Дори и тези институции, които трябваше да пренаредят света след 1945 година, имат определено имперски уклон. Какво друго са петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, ако не уютен клуб на бивши империи? А какво представлява “хуманитарната интервенция”, ако не политически коректно звучаща версия на старите “цивилизационни мисии” на западните империи?
Датиране на империите
Обикновено приемаме, че жизненият цикъл на империите, великите сили и цивилизациите се отличава с някаква предсказуема равномерност. Но най-смущаващата характеристика на миналите империи е изключителното разнообразие на техния хронологически и географски обхват. Особено забележителен е фактът, че повечето от съвременните империи имат много по-кратък срок от техните древни и ранно модерни предшественици.
Да вземем за пример Римската империя. На Запад началото й може да се сложи в 27 година пр.Хр., когато Октавиан става Цезар Август и император по всичко освен по име. Тя приключва с обявяването на Константинопол за съперническа столица със смъртта на император Теодосий през 395 година, с което общият й живот се равнява на 422 години. Източната римска империя датира оттогава, най-късно до разграбването на Византия от отоманските турци през 1453 година, което ни дава сума от 1058 години. Свещената римска империя, наследница на Западната римска империя, започва от 800 година, когато Шарлеман е коронясан за римски император, докато Наполеон й слага край през 1806 година. Следователно средната римска империя има живот от 829 години.
Подобни изчисления, макар и груби, ни позволяват да сравним дълголетието на различните империи. Трите римски империи съществуват нехарактерно дълго. За сравнение – средната близкоизточна империя (включително асирийската, абасидската и отоманската) съществуват малко над 400 години; империите в Египет и Източна Европа съществуват средно около 350 години; китайските империи (разделени по основни династии) властват средно не повече от три столетия. Различните индийски, персийски и западноевропейски империи, общо взето, оцеляват между 200 и 300 години.
След превземането на Константинопол най-дълготрайната империя очевидно е отоманската със своите 469 години. Източноевропейските империи на Хабсбургите и Романовците съществуват по над три столетия. Могулите управляват значителна част от днешна Индия в продължение на повече от 235 години. Почти толкова продължава и царстването на сефевидите в Персия.
По-трудно е да се датират точно морските империи на западноевропейските държави, тъй като те имат множество начални и крайни точки. Може обаче да се твърди, че и британската, и холандската, и френската, и испанската империя съществуват по около 300 години. Животът на португалската империя е по-близо до 500 години.
На този фон създадените през XX век империи живеят сравнително по-кратко. Болщевисткият Съветски съюз (1922-1991 година) съществува по-малко от 70 години – наистина слабо постижение, макар че Китайската народна република още не го е достигнала. Японската колониална империя, за чието начало може да се смята завоюването на Тайван през 1895 година, съществува само 50 години. Най-нетрайната от всички модерни империи е Третият райх на Адолф Хитлер, който не се простира извън границите на предшествалата го държава преди 1938 година, а до началото на 1945 година се свива отново в същите рамки. Официално Третият райх съществува 12 години, но като империя в истинския смисъл на думата – упражняваща власт над чужди народи, тя съществува само половината от това време. Само Бенито Мусолини е по-малко ефективен империалист от Хитлер.
Защо империите от XX век се оказват толкова преходни? Отговорът отчасти се състои в безпрецедентната степен на централизация на власт, икономически контрол и социална хомогенност, към който те се стремят.
Новите империи, възникнали след Първата световна война, не се задоволяват с успешното, но разхвърляно административно устройство, което характеризира старите империи, включително обърканата смес от имперско и местно законодателство и делегиране на правомощия и статут на някои туземни народи. От строителите на национални държави през XIX век те наследяват неутолим апетит за униформеност и са по-скоро имперски държави, отколкото традиционни империи. Новите империи отхвъърлят традиционните религиозни и правни ограничения върху използването на сила. Те упорстват в създаването на нови йерархии, които да заменят съществуващите социални структури. Опияняват се от помитането на старите политически институции. Отгоре на това превръщат безскрупулността в добродетел. В преследването на своите цели те не се колебаят да обявят война на цели категории хора както в собствената си страна, така и извън нея, а не само на въоръжените и обучени представители на една определена страна съперник. Обвинението на Хитлер, че британците били изключително меки по отношение на индийските националисти, е напълно типично за новата генерация кандидат-императори.
Имперските държави от средата на XX век в значителна степен се превръщат в архитекти на собствения си разгром. По-конкретно германците и японците налагат своята власт върху останалите народи с такава жестокост, че сами подкопават сътрудничеството от страна на местните хора и създават основа за тяхната съпротива. Това не е особено интелигентно, тъй като много от хората, освободени от предишните си управници от силите на Оста (Сталин в Източна Европа, европейските империи в Азия), първоначално приветстват своите нови господари. Но заедно с това териториалните амбици на тези имперски държави са толкова безгранични и тяхната обща стратегия е толкова нереалистична, че бързо се стига до формирането на непобедима коалиция от имперски опоненти в лицето на Британската империя, Съветския съюз и САЩ.
За какво се борим
Империите не оцеляват дълго, ако не са в състояние да създадат и поддържат съгласие на местно ниво и ако допуснат съперничещи империи да се обединяват срещу тях в по-мощни коалиции. Следователно основният въпрос е дали днешните световни сили се държат по-различно от своите имперски предшественици.
Лидерите на американската и китайската република публично отричат да имат имперски планове. И двете страни са продукт на революции и имат дълги антиимпериалистически традиции. И все пак има моменти, в които маските падат. Коледната картичка на американския вицепрезидент Дик Чейни за 2003 година съдържа въпроса “ако не може да падне врабче на земята без Той да забележи, възможно ли е да израсне империя без Негова помощ”. През 2004 година един старши сътрудник на президента Буш сподели с журналиста Рон Съскинд: “Сега ние сме империя и когато действаме, създаваме наша собствена реалност... Ние сме главните действащи лица на историята.” Подобни мисли може да преминат и през съзнанието на китайските ръководители. И да не минават, напълно е възможно една република на практика да се държи като империя, докато продължава да отрича, че е изгубила републиканската си добродетел.
По исторически стандарти американската империя е млада. Нейната континентална експанзия през XIX век е безсрамно империалистическа. Но именно сравнителната лекота, с която слабо населените територии се поглъщат от първоначалната федерална структура, влиза в конфликт с изграждането на автентичен имперски манталитет и подлага на минимален натиск политическите институции на републиката. В контраст с това ерата на американската експанзия извън нейната национална територия, чието начало бележи испанско-американската война от 1898 година, се развива значително по-трудно и точно по тази причина натрапчиво извиква призрака на имперското господство. Като оставим настрана американска Самоа, Гуам и Северните мариански острови, Пуерто Рико и американските Вирджински острови, които си остават зависими територии, американските интервенции в чужбина обикновено са за кратко.
В рамките на XX век САЩ окупират Панама за период от 74 години, Филипините за 48 години, Палао за 47 години, Микронезия и Маршалските острови за 39 години, Хаити за 19 години и Доминиканската република за 8 години. Официално следвоенната окупация на Западна Германия и Япония продължават съответно 10 и 7 години, макар че в тези страни, както и в Южна Корея, все още има въоръжени сили на САЩ. Значителни военни сили също така се разполагат в Южен Виетнам от 1965 година, но до 1973 година те напускат страната.
Този модел подкрепя широкото убеждение, че американското военно присъствие в Афганистан и Ирак няма да продължи дълго след изтичането на мандата на президента Буш. Империята, и особено необявената империя, е преходна и по това нашето време доста се различава от предишните епохи.
В случая с Америка обаче основната причина за нейната преходност е не отчуждението на завладените народи или опасностите, идващи от империите съперници (факторите, които водят до разпада на другите империи на XX век), а вътрешните напрежения. Те приемат три различни форми. Първата може да бъде характеризирана като недостиг на войски. През 1920 година, когато успешно потушава голямо иракско въстание, Британия разполага с един войник в Ирак за всеки 23 души от местното население. Днес САЩ имат само по един войник на всеки 210 иракчани.
Проблемът не е строго демографски, както се приема понякога. САЩ не страдат от дефицит на млади хора. (Те имат много пъти повече мъже на възраст от 15 до 24 години,отколкото Ирак или Афганистан.) Причината е, че САЩ предпочитат да поддържат сравнително малка част от своето население във въоръжените сили – 0.5%. Освен това само малка и високо обучена част от тази армия може да извършва бойни действия извън американска територия.
Не е лесно да се жертват членовете на тази елитна група. Нито пък е лесно да се заместват. Всеки път, когато вестниците съобщават за трагедията на още един загинал в битка, си спомням за стиховете на Ридиърд Киплинг, най-великият от британските имперски поети:
“Престрелка на граничен ручей,
галоп из тъмно дефиле,
две хилядите лири учене
гръмнати от шишане за две.
Гордостта на своя даскал и на ескадрона,
застрелян като заека по склона!”
Втората пречка пред необявената американска империя е бюджетният дефицит. Разходите за войната в Ирак се оказаха значително по-високи от прогнозираните от администрацията – 290 милиарда долара от началото на инвазията през 2003 година. Тази сума не е голяма предвид размера на американската икономика – това са под 2.5% от БВП, но тя се оказва категорично недостатъчна за бързото следвоенно строителство, което можеше да предотврати твърде вероятната сега гражданска война. Други приоритети, като например раздуващите се и неосигурени бюджетно разходи на здравно-осигурителната система, осуетиха плана “Маршал” за Близкия изток, в което бе надеждата на някои иракчани.
Накрая, и това може би е най-важното, е характерният американски дефицит на концентрация. Империите в миналото на са имали особени проблеми със запазването на обществената подкрепа за продължителни конфликти. Обратно на това, САЩ се справят с тази задача все по-зле. Само осемнадесет месеца трябваха на мнозинството американски гласоподаватели да започнат да отговарят в анкети на “Галъп”, че смятат в нашествието в Ирак за грешка. По времето на виетнамската война подобни нива на разочарование се наблюдават едва през месец август 1968 година, т.е. три години след като САЩ масирано навлизат във Виетнам. По това време общият брой на убитите в сражения американци достига 30 000.
Съществуват най-различни дежурни теории за намалената продължителност на живота на империите в наше време. Някои твърдят, че достъпът до 24-часови новинарски медии прави извънредно трудно за бъдещите империалисти прикриването на злоупотребите с власт. Други настояват, че военната технология вече не предоставя абсолютно преимущество на САЩ – импровизираните експлозивни устгройства са шишанетата за десет рупии на нашето време, които за секунда унищожават превъзходството на американските оръжия, правейки повечето от тях излишни.
Но действителните причини за това, че съвременните империи са както преходни, така и необявени, са другаде. Независимо дали ги признаваме, империите постоянно възникват като действащи лица на историята заради мащаба на икономиките, които те създават. Съществува демографско ограничение върху броя на хората, които повечето от националните държави могат да военизират. Империята обаче е ограничена в далеч по-малка степен от този фактор – една от основните й функции е да мобилизира и екипира огромни военни машини, набрани от различните народи, и да обложи с данъци или да вземе заеми за свързаните с това разходи, като отново източва ресурсите на няколко нации.
Но защо са необходими войните? Отговорът на този въпрос трябва отново да бъде икономически. Егоистичните цели на имперската експанзия варират от фундаменталната необходимост да се гарантира сигурността на метрополията посредством разгромяването на враговете отвъд нейните граници до събирането на данъци и налози от подчинените народи, да не говорим за по-очевидните бонуси като придобиването на нови земи за заселване, на суровини и богатства. Общото правило е, че империята трябва да е в състояние да доставя тези неща на по-ниски цени, отколкото те биха стрували в свободния обмен с независими народи или с друга империя, ако трябва да се оправдаят разходите за завладяването и колонизацията.
Заедно с това обаче империята е в състояние да предоставя обществени блага, т.е. изгодите от имперското владение да текат не само към властимащите, но също така и към завладените, а дори и към трети страни. Тези изгоди могат да включват мир в смисъла на pax romana (римският мир), увеличена търговия и инвестиции, по-качествено образование (което е или не е свързано с покръстването в нова вяра) или по-добри материални условия.
Имперското господство не се изчерпва с военно присъствие. Не само войниците, но и държавните служители, заселниците, доброволните сдружения, фирмите и местните елити могат по различни начини ад служат за налагането на централната воля върху периферията. Нито пък е необходимо облагите от съществуването на империята да текат изключително към господстващите и техните приближени. Колонизаторите, набрани от групите с по-ниски доходи в метрополията, могат също да споделят плодовете на империята. А тези, които остават вкъщи, могат да получат емоционално удовлетворение от победите на далечните легиони. Местните елити също могат да фигурират като победители.
Следователно империята може да се зароди и да живее дотогава, докато изгодите от упражняването на власт над чуждите народи надхвърлят свързаните с това разходи от гледна точка на империалистите и доколкото изгодите от приемането на чуждото господство надхвърлят разходите за съпротива от гледна точка на поданиците. Подобни калкулации негласно вземат предвид потенциалните разходи от отстъпването на властта на друга империя.
В този смисъл разходите за управление на страни като Ирак и Афганистан изглеждат понастоящем твърде високи за повечето американци; изгодите от подобно управление изглеждат неясни в най-добрия случай; а и няма империя съперник, която да има капацитета или желанието да свърши работата по-добре. Със своите поочукани, но все още здрави републикански институции САЩ не съществуват в атмосферата на нов Рим. Макар че сегашният президент се стреми към по-големи правомощия на изпълнителната власт, той не е Октавиан.
Всички тези фактори обаче могат да се променят. В нашия все по-гъсто населен свят, в който определени природни ресурси неизбежно ще стават все по-оскъдни, старите движещи сили на имперското съперничество си остават валидни. Достатъчно е да се вгледате в засиления стремеж на Китай да създава привилегировани отношения с главните производители на суровина в Африка и на други континенти. Или се запитайте докога една неизолационистка Америка би могла да се държи на разстояние от мюсюлманския свят при заплахата от нови терористични атаки.
Империите днес действително са и необявени, и нежелани. Но историята ни подсказва, че утре властови съображения могат да преобърнат нещата в тяхна полза.
Край
* Найъл Фъргюсън заема професурата “Лоурънс А. Тиш” в Харвардския университет и е старши научен сътрудник в институцията “Хувър” в Станфордския университет. Последната му книга е “Войната на света: конфликтите през XX век и залезът на Запада” (The War of the World: Twentieth Century Conflict and the Descent of the West, New York: Penguin Press, 2006)
Статията е публикувана във
Foreign Policy - България, октомври/ноември 2006
прочетено в http://mediatimesreview.com/
Като начало ще отбележа някои технически елементи, с които не съм съгласен. Според мен Римската империя не започва с Октавиан. Началото и е поставено още в Републиката, когато Рим започва да обхваща все по-голяма част от бреговете на Средиземно море. Формата на управление тук няма никакво значение. Една република също може да бъде империя по същество. Не съм съгласен и с разделянето на Русия на две последващи империи –империя на Романовците и Съветски съюз. Както и да го гледаме –това си е една империя независимо от крайните трансформации в обществения и икономически живот, които настъпват с идването на власт на болшевиките. Не мога да се съглася също, че Третия райх може да бъде наречен империя. За такъв кратък отсек и то по време на война едва ли можем да правим такива обобщаващи изводи. Ще продължа щом имам свободно време.
Ще се радвам, ако дадете вашето мнение за тази статия
Comment