Другият в часовете по история
Тодор Мишев
Въпросът за "другия" има, най - малко, 2 страни. Първата касае взаимоотношенията между различни личности, а втората - отношението към другите партии, към другитр учебници и прочие.
По първата страна на въпроса, най - често, в положението на други се оказват: учител - ученик, йченик - ученик, както и родител - ученик, и родител - учител. Постоянно, но при по - малка численост, в положението на други се оказват: учител - автор (или авторски колектив) на учебник, учител - учител, учител - министерски служител, учител - методист, учител - инспектор и, накрая, учител - учител.
Методиката на обучението по история в училище, в по - тесен смисъл, изследва взаимоотношенията между ученика и неговия учител, при изучаването на историята по време на учебния час. Изследването на тези взаимоотношения, в по - широк аспект, доведе до формулирания в литературата извод за съдържателната и терминологична трансформация на методиката (на преподаване на история в училище) в "училищна дидактика на историята". Именно в този по - широк аспект, може да се разглежда и проблема за "другия", когато иде реч за взаимодействието между субектите в учебния процес. По време на обучението по история в училище, субектите попадат в положение на "други", а също така - и в извънурочните форми на изследване на историята. Там дистанцията се скъсява, а част от психологическите и административни бариери отпадат. Там "другият" се възприема по съвсем различен начин, което налага да бъде проследен проблемът, предимно - в рамките на учебния час. В урока, се осъществява деловото общуване - общуване, при което основните подбуди и съдържанието на взаимоотношенията между учител и ученици са обусловени от програмираните цели и задачи на съвместната им дейност".
Учителят и ученикът изпълняват различни социални роли, затова притежават съответен статут, права, задължения. Всеки възприема другия от коренно различни позиции. Те са в най - голяма неравностойност един спрямо друг. Установената в общопедагогическите изследвания многостранна дистанция между учител и ученик, като цяло, в рамките на урока по история, значително се скъсиха, поради характера/естеството на изучаваната дисциплина и връзката й с икономическата и с обществено - политическата действителност извън училище. Освен педагогически авторитет, учителят по история, в най - голяма степен, може да бъде политически съидейник или противник на някой ученик. Динамичното възрастово и познавателно развитие на ученика пък, му дава възможност, в най - горните класове, да променя и да дооформя своите позиции спрямо историята въобще и към своя преподавател по история. Учителят по история и неговите ученици имат определени първоначални очаквания един спрямо друг и, дали техните взаимоотношения, в течение на часовете по история, ще оправдаят или - не тези очаквания, зависи от нормалното протичане на учебния процес.
При своето общуване един с друг, учители и ученици попадат под различни влияния, които имат значение при техните контакти. Учениците, под влиянието на извънучилищната среда и поради продължаващата динамика на дидактическите средства, променят твърде произволно, а, на моменти, подменят историческия категориаелн/терминологичен апарат с терминология, характерна повече за социологията, политологията, правото и журналистиката. Учителят, от своя страна, също сменя някои понятия, но, все пак, остава в рамките на специфичната и утвърдена в академичната историческа наука терминология. Като резултат, двете страни в образователния процес започват да говорят на различни езици в часа по история. Всяка от тези страни смята, че в другата има нещо нередно. За част от учениците, учителят е консервативен, архаичен, демодиран и неразбираем. От своя страна, учителят, както и някои по - задълбочено занимаващи се с история ученици, смятат другите за повърхностни, лекомислени, несериозни в задълженията сиспрямо учебния процес, като цяло, и - конкретно - спрямо "Магистра вите" - Историята.
Втора област, в която "другите" си взаимодействат или пък се противопоставят, е политическата. Няма съмнение, че, преди 1989 г., историята и нейното преподаване в училище бяха политизирани. Надеждите, че, в тази област, постепенно, ще настъпи деполитизация, не се потвърждават. Напротив, политизацията се увеличава, като, от едноцветна, се превръща в многоцветна. Това се отнася за всички страни в обучението, за всички "други". Ученикът е идеологически раздвоен между политическия авторитет на родителя, от една страна, и политическия авторитет на учителя, от друга. Едва като трета страна в този спор се явяват безпристрастните достоверни исторически факти, които,
в различните моменти, са по - близо до единия или до другия авторитет. Доста често, "другият", бил той учител, ученик или съученик, се възприема като политически противник, с всичките произтичащи от това отрицателни последствия за учебния процес, за проверката и оценката на знанията на учениците, както и за възпитателните цели на обучението по история. В не малко класове, успехът и, най - вече, спокойното протичане на часовете зависят от активността или от пасивността при заемане на политическа позиция, пряко или косвено свързана с историческия текст. Във възникващите спорове, историческите факти, а също така - методическите и дидактичеките изисквания, остават пренебрегнати.
Посочените по - горе проблеми, до голяма степен, се дължат на честата и бърза смяна на учебниците, в които съдържанието, обемът и анализът на учебния материал са твърде противоречиви. "Наливане на масло в огъня" бяха многобройните варианти на учебниците за всеки отделен клас (цифрата 17 беше достигната от учебниците по биология). Като краен резултат, традиционното недоверие към учебниците достигна своя връх. От политическа гледна точка, мотиви за тази неустановеност могат да се намерят, но методиката на обучението по история е поставена пред неоправдани проблеми. Хубав или лош, учебникът е единственото място, където се пресичат интересите и критериите на държава, учители и ученици. Преди, нямаше друга истина, освен тази, дадена в учебника. Днес, учителят, както и всеки от учениците, си имат своя истина. Преди, истината,
в учебниците не подлежеше на обсъждане. Днес, при неустановеността на учебниците във времето и в съдържанието, дори безспорните истини се пренебрегват. Учебниците, практически, се пренебрегват от всички и, както някои автори посочват, "комплексът на безпогрешност на учителя се сблъсква с комплекса на преждевременната незряла категоричност на ученика.
Подобни на анализираните по - горе ситуации са и тези, когато самите ученици са "други" един спрямо друг. Тук, нюансите се пораждат от липсата на възрастова граница, от еднаквия статут, от приблизително еднаквите знания.
Значението на взаимоотношенията ученик - ученик, за нормалното протичане на урока, е доста голямо. Дори, в определена възраст и за определени проблеми, значимостта на съучениците/връсниците нараства, в сравнение с тази на учителите.
В по - големите български училища, има от двама до петима учители по история, обикновено, на различна ъзраст, понякога, с различно образователно равнище и, почти винаги, с различни политически пристрастия. Особено ясно личат различията между тях в методическо и в политическо отношение, в провсъюзното противопоставяне. При противоречията между учителите от различните поколения обаче, професионалната етика винаги остава водеща и идеологемите рядко влизат в обръщение, от което пък не следва, че различията са малки. В часа по история, учителите се различават, най - вече, в употребата на определени понятия, както и при подбора и тълкуването на фактите от историята. Този оправдан и едтествен, при днешните условия, плурализъм води не само до конфронтация, но, в известни случаи, има положително значение при споровете с "другия".
Посоченият вид взаимоотношения, най - често, са индиректни, защото за професионалните и обществени позиции на "другия" учител се научава от неговите ученици.
Намесата на родителите, на средствата за масова информация и на политическия живот, се обединяват в определението "извънучилищни фактори", които влияят косвено, като страна в училищните взаимоотношения, Най - общо казано, външните фактори, особено - родителите, скъсяват съществуващата досега, в часа по история, социално - педагогическа дистанция. По принцип, винаги, но особено днес, за ученика, родителите се оказват най - значителните "други", в сравнение с учителя и със съучениците. При провеждащата се честа смяна на учебниците по история и при възможността за плурализъм на мненията, учителите и родителите влизат в деликатни взаимоотношения, буфер на които стават самите ученици. Обикновено, за родителя, учителят е некомпетентен, а учителят, от своя страна, смята родителя за провокатор спрямо учебното съдържание и за самозван псевдокапацитет. Някъде по средата, остава ученикт, който бива разпъван между родителския авторитет и училищните изисквания. И, докато, поотделно, родителят и учителят се намират в собствена микросреда, и всеки от тях се чувства удобно със своите знания по история, то ученикът, по веднъж на всяко денонощие, сменя средата със съответните й специфични изисквания. Учениците непрекъснато се намират разкъсани между историческата версия на единия (на своя учител) и историческата версия на другия (някои от извънучилищните фактори). Това особено силно проличава от уроците по нова и по най - нова история, където родителите имат самочувствието на познавачи и разбирачи на отделни проблеми.
Интересни са взаимоотношенията между учителите и научните работници в сферите на методиката и дидактиката на историята. Обикновено и доскоро - с основание - учителите смятаха методическите разработки и указания за прекалено теоретични и неприложими в час или пък - за прекалено политизирани и конюнктурни. Според академичните изследователи, учителите не се интересуват от теорията на методиката на преподаване и именно на това се дължат неуспехите в овладяването на историческите знания. И, докато в дискусиите между тези две страни, преди няколко години, нямаше бурни спорове по чисто политически задръжки, то днес, дискусиите показват продължаващото разминаване между теоретичната методика и нейното прилагане в час по история. Това напрежение и взаимно неразбиране съществува, откакто методиката и дидактиката са институционализирани като част от университетския курс по история. За това напрежение допринасят и някои неустановени в методиката неща. На първо място, това е неустановената научна терминология, а - на второ - неизживения комплекс за директивност към "другия", който, в случая, се оказва учителят по история.
Подобни на взаимоотношенията учител - методист и учител - инспектор са и индиректните взаимоотношения в часовете по история между учител - авторр (или авторски колектив) на учебник. Учителят твърде често смята, че авторът не е написал добър (или най - добрия) учебник. Почти толкова често, авторът на учебник обвинява учителската аудитория, че не се справя добре с преподаването на история в училище, въпреки наличието на написания добър учебник. В други случаи, учителската аудитория се разделя и изпада в състояния, условно наречени "учебен фетишизъм" и "учебен нихилизъм". Една част от учителите твърдят, че не могат да преподават учебния материал в час, без наличието на учебник, дори и да не го харесват. Друга част учители смятат, че, какъвто и учебник да се напише, каквито и да са неговите качества, те ще си преподават каквото и както сами преценят за подходящо. В последните години, учителите си изработиха още све диаметрално противоположни становища към авторите на учебници. Ако авторите на новите учебници са били автори и на учебници отпреди 1989 г., то те се възприемат като несменяеми номенклатурчици. Ако авторите са нови имена, често се коментира, че старите автори са сменени несправедливо - по политически причини, а новите са определени също по политически принципи. Причините за тези настроения към "другия" автор и към "другия" учебник са много. От една страна, учителското съсловие е твърде разнородно както в своите исторически знания, така и в политическите си пристрастия. От друга страна, самите историци, заети предимно с емпиричните си изследвания, не обръщат достатъчно внимание на проблемите, касаещи развитието и трансформирането на историческото знание в часовете по история, както и сред обществото като цяло.
Неприятно е, когато учебника по история за следващата учебна година се избира от един учител, прединейното начало, а, след това, друг учител трябва да работи с този учебник, а се случва новият учител да не го харесва и да предпочита друг.
Важни за образованието са и взаимоотношенията между учител и министерски служител. В днешните условия, при които учителите по история са силно политизирани, а министерските служители се сменят често персонално или
променят политическия си цвят, във взаимоотношенията учител - администратор преобладава недоверието. Това недоверие се свързва както с дадена личност, така и с препоръчителните указания към учебния час.
Преди 1989 г., съставянето на учебните програми и указания се приемаше за нещо нормално, а днес, дори препоръчителните напътствия се приемат болезнено - като директиви. Недоверие към "другите" имаше и,
когато чиновниците в министерството на образованието и в общините бяха несменяеми, но, за сметка на това, методическите концепции и дори историческите факти се сменяха твърде често. Разбира се, тогава, поне се знаеха имената на "другите отгоре", докато, през последните години, тези "други" са тайнствени и анонимни. При разглежданите "други", състоянието на недоверие може да се смята за нормално и като постоянна величина, независимо от реформите в историческото образование. Все още е трудно да се установи с точност, дали във взаимоотношенията на тези други преобладават професионални или обществено - политически мотиви.
Вторият голям аспект на проблема за "другия" в часовете по история е този за отношението на учителите и на учениците към другите държави около нас, към другите политически партии (това касае партийните членове), към политиката (външна и вътрешна) на тези партии в миналото, към другите учебници по история... За добро или за лошо, това е отделен въпрос, но прави впечатление, че, в последните години, голяма част от учителите по история се пристрасти към националната идея - и като заемана позиция в часовете по история, и като политически субект - извън училище. За това положение, влияние оказват както историческото им образование, така и конкретната вътрешнополитическа обстановка. При днешните динамични и деликатни балкански политически взаимооотношения, именно учителите по история обясняват най - компетентно на учениците взаимните претенции на балканските страни и, най вече - сферите на общуване между съседите, в които участва и България. В тези училищни диалози и дискусии, учениците също показват както повишен интерес, така и повишен ентусиазъм. Много често обаче, се случва да се стигне до крайни оценки, при които "другия" се определя едностранчиво като враг или като приятел. Така, например, Турция и Сърбия абсолютно, а, в по - малка степен, Гърция и Румъния се квалифицират като наши врагове. Обикновено, "другият" съсед е виновен за всичко, а България е винаги велика и винаги - безгрешна.
Твърде интересно и многопосочно е отношението на учителската колегия към изявите на българските политически партии в миналото. Голяма част от учителите (разбира се, не само измежду историците!) са членове на съществувалите в последните 45 години две политически партии - БКП и БЗНС. Друга част пък, са членове или активни симпатизанти на възстановени или на новопоявили се политически партии. Нерядко, тези учители се раздвояват, при анализиране на миналото на "своята" и на "другата" партия. Обикновено, "другата" партия е виновна за бедите на държавата, докато "неговата" партия е участвала в най - голяма степен при държавното строителство в България. Нюансите в такова поведение са много и са необходими доста по - сериозни изследвания за окончателни анализи. Засега, може да се отбележи известна пристрастна безкритичност при учителите земеделци, комунисти и социалисти, както и определена пресилвана апологетика при учителите, членове на политически партии, възстановени след 1989 г.
Някои изводи: През последните години, много често, урокът по история се превръща в социален отдушник на страните в неговото провеждане. Чрез взаимодействието или противопоставянето си, "другите" пренасят един върху друг натрупаната положителна или отрицателна енергия. При това, се получава един интересен затворен кръг - знанията, придобити от уроците по история, помагат за възприемане на извънурочната социално политическа и икономическа действителност, след което, тази действителност влиза обратно в следващия урок, като, не винаги, спомага за неговото нормално и безпроблемно проотичане. Във всяко от разгледаните взаимоотношения на "други" в урока се забелязва една малка проекция на взаимоотношенията между тези "други" в обществото, като цяло.
Допреди няколко години, негласно се смяташе, че проблема за нормалнотовъзприемане на "другия" в часовете по история бяха задължително политическо единомислие и ненавлизането в "белите петна" на миналото.
Днешната привидна нормализация обаче, поражда нови проблеми, които, ако не се изследват навреме, могат да доведат до нови деликатни и отново ненормални взаимоотношения. Опитите да се замени партийно - политическият подход в обучението по история с друг - информационен, цивилизационен, културологичен, алтернативен и тъй нататък, за сега, не дават практически резултати.Те остават само като пожелания или като теоретични разработки.
Независимо дали се дават упътвания, изразяват се мнения и се правят анализи или пък се привеждат формални съгласия, всички, които са "други" помежду си, разсъждават в часа по история и от гледна точка на статута си, и според своите обществено - политически и икономически възгледи.
Решаващ е фактът, че сферите на общуване с "другия" се разширяват, обогатяват и динамизират, но това не винаги води до автоматично повишаване на качеството на учебния процес и увеличаване на знанията по история.
Тодор Мишев
Въпросът за "другия" има, най - малко, 2 страни. Първата касае взаимоотношенията между различни личности, а втората - отношението към другите партии, към другитр учебници и прочие.
По първата страна на въпроса, най - често, в положението на други се оказват: учител - ученик, йченик - ученик, както и родител - ученик, и родител - учител. Постоянно, но при по - малка численост, в положението на други се оказват: учител - автор (или авторски колектив) на учебник, учител - учител, учител - министерски служител, учител - методист, учител - инспектор и, накрая, учител - учител.
Методиката на обучението по история в училище, в по - тесен смисъл, изследва взаимоотношенията между ученика и неговия учител, при изучаването на историята по време на учебния час. Изследването на тези взаимоотношения, в по - широк аспект, доведе до формулирания в литературата извод за съдържателната и терминологична трансформация на методиката (на преподаване на история в училище) в "училищна дидактика на историята". Именно в този по - широк аспект, може да се разглежда и проблема за "другия", когато иде реч за взаимодействието между субектите в учебния процес. По време на обучението по история в училище, субектите попадат в положение на "други", а също така - и в извънурочните форми на изследване на историята. Там дистанцията се скъсява, а част от психологическите и административни бариери отпадат. Там "другият" се възприема по съвсем различен начин, което налага да бъде проследен проблемът, предимно - в рамките на учебния час. В урока, се осъществява деловото общуване - общуване, при което основните подбуди и съдържанието на взаимоотношенията между учител и ученици са обусловени от програмираните цели и задачи на съвместната им дейност".
Учителят и ученикът изпълняват различни социални роли, затова притежават съответен статут, права, задължения. Всеки възприема другия от коренно различни позиции. Те са в най - голяма неравностойност един спрямо друг. Установената в общопедагогическите изследвания многостранна дистанция между учител и ученик, като цяло, в рамките на урока по история, значително се скъсиха, поради характера/естеството на изучаваната дисциплина и връзката й с икономическата и с обществено - политическата действителност извън училище. Освен педагогически авторитет, учителят по история, в най - голяма степен, може да бъде политически съидейник или противник на някой ученик. Динамичното възрастово и познавателно развитие на ученика пък, му дава възможност, в най - горните класове, да променя и да дооформя своите позиции спрямо историята въобще и към своя преподавател по история. Учителят по история и неговите ученици имат определени първоначални очаквания един спрямо друг и, дали техните взаимоотношения, в течение на часовете по история, ще оправдаят или - не тези очаквания, зависи от нормалното протичане на учебния процес.
При своето общуване един с друг, учители и ученици попадат под различни влияния, които имат значение при техните контакти. Учениците, под влиянието на извънучилищната среда и поради продължаващата динамика на дидактическите средства, променят твърде произволно, а, на моменти, подменят историческия категориаелн/терминологичен апарат с терминология, характерна повече за социологията, политологията, правото и журналистиката. Учителят, от своя страна, също сменя някои понятия, но, все пак, остава в рамките на специфичната и утвърдена в академичната историческа наука терминология. Като резултат, двете страни в образователния процес започват да говорят на различни езици в часа по история. Всяка от тези страни смята, че в другата има нещо нередно. За част от учениците, учителят е консервативен, архаичен, демодиран и неразбираем. От своя страна, учителят, както и някои по - задълбочено занимаващи се с история ученици, смятат другите за повърхностни, лекомислени, несериозни в задълженията сиспрямо учебния процес, като цяло, и - конкретно - спрямо "Магистра вите" - Историята.
Втора област, в която "другите" си взаимодействат или пък се противопоставят, е политическата. Няма съмнение, че, преди 1989 г., историята и нейното преподаване в училище бяха политизирани. Надеждите, че, в тази област, постепенно, ще настъпи деполитизация, не се потвърждават. Напротив, политизацията се увеличава, като, от едноцветна, се превръща в многоцветна. Това се отнася за всички страни в обучението, за всички "други". Ученикът е идеологически раздвоен между политическия авторитет на родителя, от една страна, и политическия авторитет на учителя, от друга. Едва като трета страна в този спор се явяват безпристрастните достоверни исторически факти, които,
в различните моменти, са по - близо до единия или до другия авторитет. Доста често, "другият", бил той учител, ученик или съученик, се възприема като политически противник, с всичките произтичащи от това отрицателни последствия за учебния процес, за проверката и оценката на знанията на учениците, както и за възпитателните цели на обучението по история. В не малко класове, успехът и, най - вече, спокойното протичане на часовете зависят от активността или от пасивността при заемане на политическа позиция, пряко или косвено свързана с историческия текст. Във възникващите спорове, историческите факти, а също така - методическите и дидактичеките изисквания, остават пренебрегнати.
Посочените по - горе проблеми, до голяма степен, се дължат на честата и бърза смяна на учебниците, в които съдържанието, обемът и анализът на учебния материал са твърде противоречиви. "Наливане на масло в огъня" бяха многобройните варианти на учебниците за всеки отделен клас (цифрата 17 беше достигната от учебниците по биология). Като краен резултат, традиционното недоверие към учебниците достигна своя връх. От политическа гледна точка, мотиви за тази неустановеност могат да се намерят, но методиката на обучението по история е поставена пред неоправдани проблеми. Хубав или лош, учебникът е единственото място, където се пресичат интересите и критериите на държава, учители и ученици. Преди, нямаше друга истина, освен тази, дадена в учебника. Днес, учителят, както и всеки от учениците, си имат своя истина. Преди, истината,
в учебниците не подлежеше на обсъждане. Днес, при неустановеността на учебниците във времето и в съдържанието, дори безспорните истини се пренебрегват. Учебниците, практически, се пренебрегват от всички и, както някои автори посочват, "комплексът на безпогрешност на учителя се сблъсква с комплекса на преждевременната незряла категоричност на ученика.
Подобни на анализираните по - горе ситуации са и тези, когато самите ученици са "други" един спрямо друг. Тук, нюансите се пораждат от липсата на възрастова граница, от еднаквия статут, от приблизително еднаквите знания.
Значението на взаимоотношенията ученик - ученик, за нормалното протичане на урока, е доста голямо. Дори, в определена възраст и за определени проблеми, значимостта на съучениците/връсниците нараства, в сравнение с тази на учителите.
В по - големите български училища, има от двама до петима учители по история, обикновено, на различна ъзраст, понякога, с различно образователно равнище и, почти винаги, с различни политически пристрастия. Особено ясно личат различията между тях в методическо и в политическо отношение, в провсъюзното противопоставяне. При противоречията между учителите от различните поколения обаче, професионалната етика винаги остава водеща и идеологемите рядко влизат в обръщение, от което пък не следва, че различията са малки. В часа по история, учителите се различават, най - вече, в употребата на определени понятия, както и при подбора и тълкуването на фактите от историята. Този оправдан и едтествен, при днешните условия, плурализъм води не само до конфронтация, но, в известни случаи, има положително значение при споровете с "другия".
Посоченият вид взаимоотношения, най - често, са индиректни, защото за професионалните и обществени позиции на "другия" учител се научава от неговите ученици.
Намесата на родителите, на средствата за масова информация и на политическия живот, се обединяват в определението "извънучилищни фактори", които влияят косвено, като страна в училищните взаимоотношения, Най - общо казано, външните фактори, особено - родителите, скъсяват съществуващата досега, в часа по история, социално - педагогическа дистанция. По принцип, винаги, но особено днес, за ученика, родителите се оказват най - значителните "други", в сравнение с учителя и със съучениците. При провеждащата се честа смяна на учебниците по история и при възможността за плурализъм на мненията, учителите и родителите влизат в деликатни взаимоотношения, буфер на които стават самите ученици. Обикновено, за родителя, учителят е некомпетентен, а учителят, от своя страна, смята родителя за провокатор спрямо учебното съдържание и за самозван псевдокапацитет. Някъде по средата, остава ученикт, който бива разпъван между родителския авторитет и училищните изисквания. И, докато, поотделно, родителят и учителят се намират в собствена микросреда, и всеки от тях се чувства удобно със своите знания по история, то ученикът, по веднъж на всяко денонощие, сменя средата със съответните й специфични изисквания. Учениците непрекъснато се намират разкъсани между историческата версия на единия (на своя учител) и историческата версия на другия (някои от извънучилищните фактори). Това особено силно проличава от уроците по нова и по най - нова история, където родителите имат самочувствието на познавачи и разбирачи на отделни проблеми.
Интересни са взаимоотношенията между учителите и научните работници в сферите на методиката и дидактиката на историята. Обикновено и доскоро - с основание - учителите смятаха методическите разработки и указания за прекалено теоретични и неприложими в час или пък - за прекалено политизирани и конюнктурни. Според академичните изследователи, учителите не се интересуват от теорията на методиката на преподаване и именно на това се дължат неуспехите в овладяването на историческите знания. И, докато в дискусиите между тези две страни, преди няколко години, нямаше бурни спорове по чисто политически задръжки, то днес, дискусиите показват продължаващото разминаване между теоретичната методика и нейното прилагане в час по история. Това напрежение и взаимно неразбиране съществува, откакто методиката и дидактиката са институционализирани като част от университетския курс по история. За това напрежение допринасят и някои неустановени в методиката неща. На първо място, това е неустановената научна терминология, а - на второ - неизживения комплекс за директивност към "другия", който, в случая, се оказва учителят по история.
Подобни на взаимоотношенията учител - методист и учител - инспектор са и индиректните взаимоотношения в часовете по история между учител - авторр (или авторски колектив) на учебник. Учителят твърде често смята, че авторът не е написал добър (или най - добрия) учебник. Почти толкова често, авторът на учебник обвинява учителската аудитория, че не се справя добре с преподаването на история в училище, въпреки наличието на написания добър учебник. В други случаи, учителската аудитория се разделя и изпада в състояния, условно наречени "учебен фетишизъм" и "учебен нихилизъм". Една част от учителите твърдят, че не могат да преподават учебния материал в час, без наличието на учебник, дори и да не го харесват. Друга част учители смятат, че, какъвто и учебник да се напише, каквито и да са неговите качества, те ще си преподават каквото и както сами преценят за подходящо. В последните години, учителите си изработиха още све диаметрално противоположни становища към авторите на учебници. Ако авторите на новите учебници са били автори и на учебници отпреди 1989 г., то те се възприемат като несменяеми номенклатурчици. Ако авторите са нови имена, често се коментира, че старите автори са сменени несправедливо - по политически причини, а новите са определени също по политически принципи. Причините за тези настроения към "другия" автор и към "другия" учебник са много. От една страна, учителското съсловие е твърде разнородно както в своите исторически знания, така и в политическите си пристрастия. От друга страна, самите историци, заети предимно с емпиричните си изследвания, не обръщат достатъчно внимание на проблемите, касаещи развитието и трансформирането на историческото знание в часовете по история, както и сред обществото като цяло.
Неприятно е, когато учебника по история за следващата учебна година се избира от един учител, прединейното начало, а, след това, друг учител трябва да работи с този учебник, а се случва новият учител да не го харесва и да предпочита друг.
Важни за образованието са и взаимоотношенията между учител и министерски служител. В днешните условия, при които учителите по история са силно политизирани, а министерските служители се сменят често персонално или
променят политическия си цвят, във взаимоотношенията учител - администратор преобладава недоверието. Това недоверие се свързва както с дадена личност, така и с препоръчителните указания към учебния час.
Преди 1989 г., съставянето на учебните програми и указания се приемаше за нещо нормално, а днес, дори препоръчителните напътствия се приемат болезнено - като директиви. Недоверие към "другите" имаше и,
когато чиновниците в министерството на образованието и в общините бяха несменяеми, но, за сметка на това, методическите концепции и дори историческите факти се сменяха твърде често. Разбира се, тогава, поне се знаеха имената на "другите отгоре", докато, през последните години, тези "други" са тайнствени и анонимни. При разглежданите "други", състоянието на недоверие може да се смята за нормално и като постоянна величина, независимо от реформите в историческото образование. Все още е трудно да се установи с точност, дали във взаимоотношенията на тези други преобладават професионални или обществено - политически мотиви.
Вторият голям аспект на проблема за "другия" в часовете по история е този за отношението на учителите и на учениците към другите държави около нас, към другите политически партии (това касае партийните членове), към политиката (външна и вътрешна) на тези партии в миналото, към другите учебници по история... За добро или за лошо, това е отделен въпрос, но прави впечатление, че, в последните години, голяма част от учителите по история се пристрасти към националната идея - и като заемана позиция в часовете по история, и като политически субект - извън училище. За това положение, влияние оказват както историческото им образование, така и конкретната вътрешнополитическа обстановка. При днешните динамични и деликатни балкански политически взаимооотношения, именно учителите по история обясняват най - компетентно на учениците взаимните претенции на балканските страни и, най вече - сферите на общуване между съседите, в които участва и България. В тези училищни диалози и дискусии, учениците също показват както повишен интерес, така и повишен ентусиазъм. Много често обаче, се случва да се стигне до крайни оценки, при които "другия" се определя едностранчиво като враг или като приятел. Така, например, Турция и Сърбия абсолютно, а, в по - малка степен, Гърция и Румъния се квалифицират като наши врагове. Обикновено, "другият" съсед е виновен за всичко, а България е винаги велика и винаги - безгрешна.
Твърде интересно и многопосочно е отношението на учителската колегия към изявите на българските политически партии в миналото. Голяма част от учителите (разбира се, не само измежду историците!) са членове на съществувалите в последните 45 години две политически партии - БКП и БЗНС. Друга част пък, са членове или активни симпатизанти на възстановени или на новопоявили се политически партии. Нерядко, тези учители се раздвояват, при анализиране на миналото на "своята" и на "другата" партия. Обикновено, "другата" партия е виновна за бедите на държавата, докато "неговата" партия е участвала в най - голяма степен при държавното строителство в България. Нюансите в такова поведение са много и са необходими доста по - сериозни изследвания за окончателни анализи. Засега, може да се отбележи известна пристрастна безкритичност при учителите земеделци, комунисти и социалисти, както и определена пресилвана апологетика при учителите, членове на политически партии, възстановени след 1989 г.
Някои изводи: През последните години, много често, урокът по история се превръща в социален отдушник на страните в неговото провеждане. Чрез взаимодействието или противопоставянето си, "другите" пренасят един върху друг натрупаната положителна или отрицателна енергия. При това, се получава един интересен затворен кръг - знанията, придобити от уроците по история, помагат за възприемане на извънурочната социално политическа и икономическа действителност, след което, тази действителност влиза обратно в следващия урок, като, не винаги, спомага за неговото нормално и безпроблемно проотичане. Във всяко от разгледаните взаимоотношения на "други" в урока се забелязва една малка проекция на взаимоотношенията между тези "други" в обществото, като цяло.
Допреди няколко години, негласно се смяташе, че проблема за нормалнотовъзприемане на "другия" в часовете по история бяха задължително политическо единомислие и ненавлизането в "белите петна" на миналото.
Днешната привидна нормализация обаче, поражда нови проблеми, които, ако не се изследват навреме, могат да доведат до нови деликатни и отново ненормални взаимоотношения. Опитите да се замени партийно - политическият подход в обучението по история с друг - информационен, цивилизационен, културологичен, алтернативен и тъй нататък, за сега, не дават практически резултати.Те остават само като пожелания или като теоретични разработки.
Независимо дали се дават упътвания, изразяват се мнения и се правят анализи или пък се привеждат формални съгласия, всички, които са "други" помежду си, разсъждават в часа по история и от гледна точка на статута си, и според своите обществено - политически и икономически възгледи.
Решаващ е фактът, че сферите на общуване с "другия" се разширяват, обогатяват и динамизират, но това не винаги води до автоматично повишаване на качеството на учебния процес и увеличаване на знанията по история.