Историкът и другите
доцент доктор Елка Дроснева (СУ)
Историкът е човек - като всички останали, до мига, в който се отвори дума за миналото. Стане ли дума за него самия, той не престава да бъде човек като другите - и него го гони ежедневието, и него го терзаят вечните човешки въпроси, да речем, но той чете премного, познава и разбира
Миналото така, както другиму не е възможно, а на мнозина не им е и нужно. Защо не им е нужно? Ами, защото на историка му трябва цялото минало, именно - цялото, а на другите - само нещо от това всичкото минало. И, понеже колкото хора - толкова разни неща им трябват от миналото, историкът, всъщност, е нужен на цялото общество. Това е така, тъй като той е реалният носител на паметта на човечеството, а човечеството има Миналото като една от основните си претенции, факт, който го отличава от останалата фауна (т.е. от останалия животински свят) на нашата планета.
И, защото е нужен на цялото общество, занаятът на историка се нарежда сред най - древните занаяти, които човек си е наумил да упражнява - още преди да е имал писмена (други занаяти от този безписмен период, може би, са били: готвач, телохранител, строител, жрец, грънчар, воин...). Тогава, когато споменът се е препредавал от поколение на поколение само устно, чрез митологията и фолклора, преди дори да го е имало познанието в образ. Древните рисунки в пещерите разказват как се ловува, но те разказват за един лов, който се е провел във време, което за самия художник вече е минало. Когато древните гърци разказват за Прометей, те разказват и своята версия за това как човекът е усвоил употребата на огъня. По тяхно време, усвояването на огъня вече е било минало. Идете, в днешно време, в някое село и попитайте за историята му, ама не за тази от читанките, а такава, каквато тамошното население я знае. Почти веднага ще ви препратят към някого, който я знае най - добре, защото я е чул от баби и дядовци, те пък - от своите баби и дядовци и прочие, и прочие... Тъй че, ако ви попитат: "А знаете ли как е паднал Търновград в ръцете на османските турци?" и ви кажат: "Чакай, аз да ти разкажа, за да знаеш, пък и на други да разказваш!", а после чуете една история, която няма абсолютно нищо общо с това, което вие си знаете от научната история, не се стряскайте! Устният спомен си има своята версия и той ще настоява, че това е самата истина. Така, както и вие държите на своята (версия/истина).
Ако погледнем по - спокойно на нещата, ще трябва да признаем, че още във времето, когато спомените битуват предимно или само в устен вариант, той вече си има своите конкретни и реални носители, различни от цялото общество, сред което живеят. Толкова по - отчетливо изпъква занаятът на историка тогава, когато хората откриват различни видове писменост и се захващат да осигурят помненето на отминалите времена, чрез посредничеството на писмеността. Той избира най - сигурния и дълговечен материал - камъка, който отдавна е натоварил и със сакрална (свещена) значимост. Изкушавам се да добавя, че, за записване на миналото, хората използват камъка и в дълбоката древност, и в доиндустриалните общества. Но, като се сетя за каменните надписи с огромни размери, които в Северна Корея изработваха години наред, под прякото ръководство на Ким Ир Сен, в чест на юбилея на "любимия вожд", изкушението ми се изпарява. Защото това се случи към края на миналия век, по наше си време.
Няколко века, преди Херодот, виждаме историка в двора на еврейските царе. Първи по време, останал с името си, е Йосафат - Ахилудовият син, който бил летописец на цар Соломон, в 10 век пр. Р. Хр. Следват Иоах от 8 - 7 век пр. Р. Хр., един друг Иоах и един Ратим от края на 7 век пр. Р. Хр. - първият и от края на 6 век пр. Р. Хр. - вторият. За тях се споменава в Библията. Другите не ги знаем по име, но присъствието им се усеща. Занимават се с опазване на вече осигуреното писмено знание за отминалите времена, със записване на своето настояще, но, също така, участват в ръководството и в осъществяването на събития от първостепенна важност за държавния и за религиозния живот на древните евреи. В ранглистата на най - приближените на владетеля, те заемат едни от най - първите места; най - много, второ - трето място. Така живеят във владетелския двор и участват в управлението на цялостния държавен живот като водещи фигури. Всъщност, още с първия, който ни е известен, от времето на цар Соломон, е видно, че институцията на летописеца има твърде древни и здрави традиции при двора.
Като споменавам "двор", припомням си една детска приказка, която си заслужава да бъде напомнена, когато иде реч за "Другия в историята" или за "Историците и другите".
Имало, едно време, един човек... Той си имал къща с двор, имал син... А, в двора му, живеела и една змия. Живеели си тримата, в разбирателство... Един ден, човекът ли, детето ли, нарочно или без да искат, но отсекли опашката на змията. От болка и от потреба "да си го върне", змията пък ухапала детето. Отровено, то умряло, а тя се скрила в дупката си и повече не се показала. Тъй и заживели: човекът - в къщата, а змията - в дупката. Така изминали дълги години... Един ден, човекът доближил дупката на змията и казал на съседката си, с която, в течение на дълги години, не се бил виждал: "Излез, покажи се, искам да ти говоря!". Змията, предвидливо, показала само главата си: "Казвай!". Човекът рекъл: "Нека забравим миналото! Било - каквото било... Все пак, в един двор живеем... Нека продължим постарому - като добри съседи и приятели!" Отговорила му змията: "Няма да я бъде тая - да живеем като някога... Докато ти гледаш гроба на сина си - отсреща, пък аз - отсечената си опашка, няма да се получи." После, пак се скрила в дупката си.
Приказката тъй и свършва. Не казва дали пак са се срещали, дали пак са разговаряли, дали отново са заживели както някога, преди катаклизма.
Разказвам я, заради "двора", в който всички ние живеем, заради сложните отношения на "политическия двор" с историците във всички времена и, заради "високото покровителство", което историкът винаги е получавал. В доиндустриалните общества, неговият труд винаги бива покровителстван от същества най - важни, обитаващи незримия свят - божеството Йехова
закриля и насърчава, диктува на еврейските историци какво и как да записват; Клио напътства древногръцките историци да усвоят изкуството да напишеш миналото; Светата Троица води ръката на християнския историк. Днес, май, най - много обичаме Клио - заради внушенията на дейците на Реформацията, а и, защото тя покровителства само нас - историците, и ни
създава самочувствие на избраници с персонална муза. Понеже Йехова и Светата Троица не произхождат от Древна Гърция, и, освен да покровителстват историците, покровителстват и разни други работи. Друг е въпросът, че Клио може и да ни се пообиди малко, задето често забравяме, че занаятът на историка, освен занаят, е и изкуство.
Но, освен от незримия свят, историкът винаги е бил ухажван и от видимия свят! Аз, не случайно, подчертах обществените му позиции в двора на древните евреи: и тогава, и още по - рано, политиците имат специален интерес към историците. Един уважаващ себе си политик, в което и време да живее, се чувства задължен да си осигури историк, а, ако може, и професионално да си го подготви, за да може пък историкът, от своя страна, да увековечи делата му. Всъщност, всеки човек желае да се запише в историята, независимо от пространството, което заема в реалния живот на обществото и от историческото пространство, за което претендира да му бъде отредено. Тази работа може да извърши единствено историкът - няма кой друг. Ако пък се намери и някой по - талантлив художник, още по - добре!, но той ще опази образа ти, а за делата ти ще разкаже историкът. Няма значение, за разлика от устната традиция, дали ще те запише с полохжителен или с отрицателен знак. Среден път няма, понеже, ако ти самият си среден, просто няма да бъдеш записан. Знакът е без никакво
значение, защото времената се менят; веднъж си "плюс", веднъж си "минус", после, може пак да станеш "плюс" и - така - безкрай. Важното е да те има, а пък оценката няма значение - нали тя идва, именно, защото теб самият те има.
Като - така, бидейки политик (или правист), трябва да ухажваш историка. Имаш още една причина: той знае цялото минало, а на теб ти е нужна само една (понякога нищожна) част от него - тази, която ти изнася в политическата (или в правната) ти практика. Ако не го ухажваш, той може да издаде на обществото онази част от историята, която на теб пък не ти изнася. От историка може (и трябва) всичко да се очаква. Колкото и да ти е лоялен, когато е учен, подчертавам - УЧЕН, той първо е верен на НАУКАТА си, така че, наистина, не се знае нито кога, нито какво, нито как може да ти сервира. Конфликтът е вечен, политическата власт владее ежедневието на историка, неговото днес, в което протича реалният му човешки живот. Научната власт на историка е трудно доловима в рамките на сегашното на политика ако, за миг, оставим настрана идеята за знанието на историка за миналото и неговото (на историка) разбиране на това минало, като, в замяна, ще владее бъдещето, когато политическото
"сегашно" ("настояще") е вече минало и от историка зависи какво "утре" ще се знае за "сегашния политик".
Наистина, само за миг, можехме да оставим знанието за разбирането на историка за миналото в "сегашно политическо" време. То тревожи всеки политик, поради споменатото вече разминаване между разбирането на историка и нуждите на политика. И, понеже историците са свят особен, хора с характер, ако не могат писмено и публично да съобщят някаква неудобна истина, те все ще намерят начини да я разпространят всред обществото. Заради което, трябва да бъдат наказани!
За почти 40 века писана история и за още повече векове на взаимоотношения между политици и историци, политиците са си изработили добър механизъм на противодействие. Ако трябва най - кратко да го определим, той се състои в компрометирането на историците в общественото съзнание.
Много добре работи, при честа смяна на политическите режими - "честа" с мерките на историка за времето.
Когато историкът не желае да напише ТВОЯТА истина за миналото, особено - за близкото минало, все ще си намериш някой чиновник, който да ти свърши тази работа - срещу солидно заплащане и срещу опазване от политически атаки, естествено! Ще си намериш, разбира се! - всички нас ни тресе ежедневието, а когато то ни тресе, "високите материи" могат да почакат: не можем да искаме от всички хора да бъдат "герои"!
Обществото, разбира се, ще вижда, че му разправят една лъжовна история, но ти, бидейки политик (при това - на власт!), владееш механизмите и средствата за обработване на общественото мнение; пускаш, например, опусите (писанията) на чиновника си, а спираш тези на историка, като, по този начин, представяш чиновника си за историк. Така, де, щом като пише за миналото, ясно, че е историк, а не някоя врачка, която разправя бъдещето. Голяма работа, че, като се смени режимът, хората ще гракнат срещу историците, че са ги лъгали: че срещу кого да викат, щом историците пишат за Миналото и, открай време, са слуги на политическия режим. Да, наистина, са открай време; понеже, освен всякакви други "братства" и "гилдии", има и такива на "режимите". Всеки режим си намира чиновниците. Понеже на всеки режим му трябва само някаква част от всичкото минало - дори тогава, когато претендира, че прави обществено достояние цялото минало. То, ако го правеше, нямаше за един и същ факт от миналото, близко или по - далечно, режимът да си има една версия, масовата представа - при всички нюанси - друга, а пък науката История - съвсем трета. Най - добре това е илюстрирано при ситуациите по време на катаклизъм, на криза. Разгледайте която и да е война или революция, които нарушават обичайния ход на ежедневирто! Да не говорим за смяната на режимите!
А какви дивиденти могат да се извлекат от една човешка смърт! Историкът забелязва и се интересува от факта, че един човешки живот е приключил. Това е голият, строгият и единствено реалният, исторически достоверен факт. Но на общественото съзнание този факт не му е достатъчен, ако се отнася до човек, отделен в съзнанието на обществото, поради някакви причини.
Подбирам безразборно имена, първите, които могат да ми хрумнат: Юрий Гагарин, цар Борис 3-ти, Георги Димитров, Людмила Живкова, Георги Марков (писател), Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Алеко Константинов, Масутацу Ояма (създател на Киокушинкай карате), Илчо Димитров, Николай Генчев (последните двама са историци), Стефан Савов, Тодор Живков, принцеса Даяна, Адолф Хитлер, хан Севар, Тамерлан (Тимур Ленг/Куцият), Жана Дарк, Жан дьо Моле... Това са все хора, с чиято смърт си отиват цели епохи. Един такъв списък може да бъде продължен до безкрайност, но не това е нашата цел. И така е видно, че тези толкова различни във всяко едно отношение личности биват обединени от едно: със социалното си положенние и с делата си, те заемат специално място в общественото съзнание. То ги е отделило от останалите човеци и, като - така, не може да им позволи да умрат от естествена смърт също като другите. Нали, и в живота си, те не са били като другите! Как - тъй - ще умрат от естествена смърт?! Нали всички сме учили история и знаем за разните там Медичи и за други разни преди и след тях...
Към тази нагласа се прилепва още една, също толкова древна. В нашия фолклор, срещаме едно от най - лютите проклятия на българина: "Да ти не найдат (намерят) гроба!". (Само за сравнение, добавям едно китайско проклятие, което гласи: "Да живееш в интересни времена", както и още едно, този път - гръцко: "Нека боговете сбъднат всичките ти желания!".).
Ама, ако някой отнеме гроба на някоя вече изпъкнала в общественото съзнание личност, "да си сърба попарата, която сам си е надробил!" Забележете само, от каква некрофилия сме обхванати от години!
При толкова незнайни гробове, погледнете чии гробове търсим! Отдавна питам, "Ако ги намерим, какво ще ги правим?", като гледам какво става с тия, дето ги имаме и с тия, дето ги откриваме! Питам, защото съм историк, а не - политик.
С гроба е свързана още една изява, подходяща, при промени. По вековна традиция, християнинът тачи светите мощи. Разказите за пренасяне на мощите на светци (мъже и жени) са едни от най - популярните четива на средновековните литератури. Българската, понеже е достатъчно "висока", също не страда от липсата на подобни сюжети. Опитайте се да преброите колко препогребвания има в Българско само за последния половин век (или за последните 60 години), кога и по какви поводи стават, за какво се използват... Не забравяйте, обаче, и за преместването на гробища - само в град Варна, през миналия век, те са били местени, най - малко, 3 пъти. А какво да кажем за гробищните полета на градове като Йерусалим, Мека и Медина?
Ако се върнем отново на темата за "двора", ще трябва да забележим: историкът живее в един двор, заедно с цялото останало човечество. Културата на съжителство изисква толерантност. Да пренебрегваме толерантността, отдавна, всички човеци сме научени. Ако не бяхме, как щяхме да се изтребваме един - други духовно и физически, при всички смешни и трагични опити опити да "хуманизираме" войната - в Древността, чрез единичендвубой между двама герои, пълководци или владетели от враждуващите страни (пример - Давид и Голиат), а - в модерно време - чрез геноцид над "невинното мирно население", чрез модерни "умни" оръжия! Един сръбски хуманист, по повод последните събития в бивша Югославия, беше казал следното: "Най - лошото, в цялата тази война, е, че взаимно се избиват невинни граждани! . А дали можем да се научим да зачитаме толерантността?
В двора има място за всички - колкото повече хора има, толкова е по - уютно, толкова по - весело е, толкова по - топло е в тази огромна вселена. И, ако я има и толерантността, не би било и толкова по - трудно. Толкова много неща ни свързват! Миналото е едно от тях - то ни обединява, само, ако умеем да го разберем, ако ни е ясна ползата от неговото познаване. Цинизъм е да се говори, че историята никого на нищо не е научила - на разните "мурафети", както би се изразил балканският фолклор, човек се учи тъкмо от миналото, от опита на миналите поколения, както и от своя собствен опит, който, скоро, също се превръща в част от Миналото. Кой от всички "мурафети" ще предпочете, усвои и уптажнява даден човек, не зависи само и единствено от историка. За тая работа, в двора си и ма разни други занаяти. Те ползват историка, за да извлекат полза от познаването на миналото - всеки, според занаята си.
А на историка му е отреден занаят, приличащ си с много други занаяти. Първо, по това, че е нужен на всички, на цялото общество и, поради това, всеки си представя, че разбира от него. Ние - историците - не сме изключение. Не случайно е казано: "Бинтовай си пръста, тръгни по улицата и преброй колко съвета ще получиш за това, как да се излекуваш!". Сиреч, и от тая работа всички разбираме; що ли са ни доктори?! Лекари, имам предвид. Поне веднъж в живота ви се е случвало, в стаята, пред телевизора, или на стадиона, да чуете: "Така ли се рита топка, бе глупак!".
И футболът принадлежи на всички ни, и шахмата - тоже. Абе, то, май, всичко принадлежи на всички ни, ама, като опре ножа до кокал, сещаме се за ПРОФЕСИОНАЛИСТА. В този момент, забравяме, че до вчера сме го ругали, за дето бил калпав, некадърен, шарлатанин... Спирам дотук с обидните епитети, щото българският език е пребогат и в това отношение.
Историкът има за "братовчеди" криминалистите. И неговата борба е благородна, но и мръсна, като тяхната - понеже и той се рови в мръсотията човешка и се бори със самия себе си, да не затъне в нея. Така е, една поговорка казва, че "Човекът е ангел, но човекът е и дявол!". Но, след като укротим емоциите, ще трябва да забележим прозата, защото тъкмо тя изисква висок професионализъм: историкът е този, който умее да реконструира фактите от миналото, защото умее да накара свидетелствата за тях да "проговорят". На него - ако му е важно за изследването - един обикновен молив може да му разкаже толкова, колкото дори човекът, който си е служил, в миналото, с този молив, не би могъл и да си представи.
Попитайте който и да е измежду страстните почитатели на историята какво е общото, примерно, между налагането на законите на хан Крум и на покръстването при княз Борис! Ако човекът, когото въпросвате е по - начетен откъм фактология, може да го предупредите да изключи, че и двамата са българи, че и двамата са владетели, че управлението и на двамата се е състояло през Първата българска държава (имам предвид - разположената по долното течение на река Дунав) и каквото още общо между двамата се сетите. Няма да съумеят да ви обяснят, ако въпросният ви събеседник не е професионален историк. Защото това е една от сериозните отлики между занаята на историка и останалите занаяти.
Понеже има високо съзнание за занаята си, историкът рядко се меси в разни други занаяти.
(Макар да му се налага да разбира от много други неща; има доста науки, които са помощни на историческата наука). Да речем, в този на журналиста (или в този на социолога). Рядко се пробва, понеже не мисли, че го владее, макар и той самият, също да е човек на словото. Резултатът е, че, между професионалиста и масовият слушател, читетел или зрител,
най - често, има някакъв посредник - не нпременно журналист/социолог/политолог и - не непременно - с високо съзнание за собствения си занаят, което да породи уважение и към другите занаяти.
Но, дори и да изключим политиците и пропагандаторите, и без тяхната намеса, до масовата публика често достигат превратни интерпретации на исторически достоверните факти. (Един пример: дискусията в медиите относно византийското и османо - турското робство/иго/владичество/управление/присъствие в българските земи!). Нали се сещате, после, кой го отнася?
На историка му пречи още нещо - той е като босите деца на обущаря. Пишейки историята на обществото, твърде рядко посяга към своята история, както и към историята и към философията на своята собствена наука. Още по - рядко ги прави достояние на широки обществени кръгове. Е, резултатът е известен на всички. Може би, сме
по - свенливи, отколкото е нужно, за да разбере обществото докъде достигат границите на нашата научна територия, откъде започват териториите на другите от двора, на другите, които също бъркат в кацата с Миналото, понеже то наистина е като мед: вкусен, полезен и здравословен, но, само, докато не преядеш с него.
Пиша всичко това с цялото ми уважение към хората, които добросъвестно изследват или изучават аспекти на отминалите времена, бидейки не историци, а филолози, изкуствоведи, фолклористи, и прочие. Не виждам нищо "срамно" в това - обществото да узнае тайните и на нашия занаят - защо за другите занаяти да можем да знаем, а за занаята на историка - да не може?! Само, дето тая работа можем единствено ние - историците - да я свършим; нали не си представяте, че този, който иска да усвои занаята на градинаря, ще отиде да се учи от месаря или от краваря, да речем? Умишлено ги подбрах така - все измежду селскостопанските занаяти, защото и ние, както и журналистите, социолозите, политолозите, литераторите... сме хора на Словото.
В тази свенливост на историците, сигурно, се крие още нещо: опитът им в отминалите времена ги е научил, че истината винаги излиза наяве и винаги побеждава. Почти е все едно дали това ще се случи днес, утре или - вдругиден. Защо да не си го признаем: все така си говорят "другите" за историците и за занаята им, пък все до тях притичват, все с миналото се занимават. Ще рече - въпреки всичко, разбират, че, без познаване на миналото, човекът би бил безпаметен, захвърлен и самотен в този свят.
Извод: Историкът е този, без когото Другите в Двора не могат. Но всяко неможене създава, както усещане за наслада, така - още и за зависимост. Зависимостта никому не е драга, а, освен свят разумен, има и свят емоционален; има, значи, и свят раздразнителен. Историкът емоционално преживява миналото, умело го реконструира и разумно го интерпретира (ще рече - обяснява на разбран език, по разбираем начин), а трите - заедно - раждат перфектното познание за миналото.
Историкът наблюдава внимателно съвременния си обществен, икономически и политически живот, даже, твърде често, най - активно участва в (пре)сътворяването на политическите му измерения. /Нали се досещате, че е така, най - късно, от времето на цар Соломон?/. Не, че историкът има, винаги, такива високи политически или икономически позиции, не! Как, иначе, ин виво (на живо) ще усети механизмите на обществото, на организацията на обществения живот, на преплитането на хиляди фактори,
всеки от които, претендира да е "най - най", ама най - важният? Участва и търси истините за вечните човешки въпроси, за отминалите времена, за нерешените общочовешки проблеми. Търси и свои следовници или - поне - своя следовник.
А, в Двора (разбирай - на Земята), глупостите продължават... Толкоз по - добре! Представяте ли си, каква скука щеше да настъпи, ако Дворът беше станал изведнъж и целият съвършен! Може би, си помислихте, че, тогава, вероятно, би настъпил Раят?! Хм, то, ако беше много хубаво в Рая, Ева нямаше, заедно с Адам, бързичко да забрави наставлението Божие - изречено в миналото! - и да посегне към плодовете, които ражда Дървото на Познанието. И нямаше Бог да ги изгони от Рая. Ама, тогава, и човеците нямаше да ги има. Какво ти минало, тогава, каква ти История,
какъв ти занаят на Историка?!
От миналото, прародителката на хората е взела най - хубавото : Божията повеля, че целият Рай е отреденж за нея и за прародителя. Забравила е само табуто (т.е. - свещената забрана). То е било в разрез с първата изказана повеля, нарушавало е целостта на миналото (също - и правата на човека!). Така, и до днес, човекът има нужда от цялото минало. Табутата, налагани върху Миналото, преграждат пътя на яснотата, която му е нужна, за да познае и, за да разбере, след това, света, в който живее. Цялото минало може да му го "поднесе на тепсия" единствено историкът.
Ако историкът ви е заприличал на змията - изкусителка, която убедила Ева да вкуси от ябълката на Познанието, не се плашете! - без нея, нямаше да ни има изобщо! Пък, освен изкусителка, тя е и мъдра, също - и красива. Змията бива и стопанин - на дома, на двора, в който живеем.
доцент доктор Елка Дроснева (СУ)
Историкът е човек - като всички останали, до мига, в който се отвори дума за миналото. Стане ли дума за него самия, той не престава да бъде човек като другите - и него го гони ежедневието, и него го терзаят вечните човешки въпроси, да речем, но той чете премного, познава и разбира
Миналото така, както другиму не е възможно, а на мнозина не им е и нужно. Защо не им е нужно? Ами, защото на историка му трябва цялото минало, именно - цялото, а на другите - само нещо от това всичкото минало. И, понеже колкото хора - толкова разни неща им трябват от миналото, историкът, всъщност, е нужен на цялото общество. Това е така, тъй като той е реалният носител на паметта на човечеството, а човечеството има Миналото като една от основните си претенции, факт, който го отличава от останалата фауна (т.е. от останалия животински свят) на нашата планета.
И, защото е нужен на цялото общество, занаятът на историка се нарежда сред най - древните занаяти, които човек си е наумил да упражнява - още преди да е имал писмена (други занаяти от този безписмен период, може би, са били: готвач, телохранител, строител, жрец, грънчар, воин...). Тогава, когато споменът се е препредавал от поколение на поколение само устно, чрез митологията и фолклора, преди дори да го е имало познанието в образ. Древните рисунки в пещерите разказват как се ловува, но те разказват за един лов, който се е провел във време, което за самия художник вече е минало. Когато древните гърци разказват за Прометей, те разказват и своята версия за това как човекът е усвоил употребата на огъня. По тяхно време, усвояването на огъня вече е било минало. Идете, в днешно време, в някое село и попитайте за историята му, ама не за тази от читанките, а такава, каквато тамошното население я знае. Почти веднага ще ви препратят към някого, който я знае най - добре, защото я е чул от баби и дядовци, те пък - от своите баби и дядовци и прочие, и прочие... Тъй че, ако ви попитат: "А знаете ли как е паднал Търновград в ръцете на османските турци?" и ви кажат: "Чакай, аз да ти разкажа, за да знаеш, пък и на други да разказваш!", а после чуете една история, която няма абсолютно нищо общо с това, което вие си знаете от научната история, не се стряскайте! Устният спомен си има своята версия и той ще настоява, че това е самата истина. Така, както и вие държите на своята (версия/истина).
Ако погледнем по - спокойно на нещата, ще трябва да признаем, че още във времето, когато спомените битуват предимно или само в устен вариант, той вече си има своите конкретни и реални носители, различни от цялото общество, сред което живеят. Толкова по - отчетливо изпъква занаятът на историка тогава, когато хората откриват различни видове писменост и се захващат да осигурят помненето на отминалите времена, чрез посредничеството на писмеността. Той избира най - сигурния и дълговечен материал - камъка, който отдавна е натоварил и със сакрална (свещена) значимост. Изкушавам се да добавя, че, за записване на миналото, хората използват камъка и в дълбоката древност, и в доиндустриалните общества. Но, като се сетя за каменните надписи с огромни размери, които в Северна Корея изработваха години наред, под прякото ръководство на Ким Ир Сен, в чест на юбилея на "любимия вожд", изкушението ми се изпарява. Защото това се случи към края на миналия век, по наше си време.
Няколко века, преди Херодот, виждаме историка в двора на еврейските царе. Първи по време, останал с името си, е Йосафат - Ахилудовият син, който бил летописец на цар Соломон, в 10 век пр. Р. Хр. Следват Иоах от 8 - 7 век пр. Р. Хр., един друг Иоах и един Ратим от края на 7 век пр. Р. Хр. - първият и от края на 6 век пр. Р. Хр. - вторият. За тях се споменава в Библията. Другите не ги знаем по име, но присъствието им се усеща. Занимават се с опазване на вече осигуреното писмено знание за отминалите времена, със записване на своето настояще, но, също така, участват в ръководството и в осъществяването на събития от първостепенна важност за държавния и за религиозния живот на древните евреи. В ранглистата на най - приближените на владетеля, те заемат едни от най - първите места; най - много, второ - трето място. Така живеят във владетелския двор и участват в управлението на цялостния държавен живот като водещи фигури. Всъщност, още с първия, който ни е известен, от времето на цар Соломон, е видно, че институцията на летописеца има твърде древни и здрави традиции при двора.
Като споменавам "двор", припомням си една детска приказка, която си заслужава да бъде напомнена, когато иде реч за "Другия в историята" или за "Историците и другите".
Имало, едно време, един човек... Той си имал къща с двор, имал син... А, в двора му, живеела и една змия. Живеели си тримата, в разбирателство... Един ден, човекът ли, детето ли, нарочно или без да искат, но отсекли опашката на змията. От болка и от потреба "да си го върне", змията пък ухапала детето. Отровено, то умряло, а тя се скрила в дупката си и повече не се показала. Тъй и заживели: човекът - в къщата, а змията - в дупката. Така изминали дълги години... Един ден, човекът доближил дупката на змията и казал на съседката си, с която, в течение на дълги години, не се бил виждал: "Излез, покажи се, искам да ти говоря!". Змията, предвидливо, показала само главата си: "Казвай!". Човекът рекъл: "Нека забравим миналото! Било - каквото било... Все пак, в един двор живеем... Нека продължим постарому - като добри съседи и приятели!" Отговорила му змията: "Няма да я бъде тая - да живеем като някога... Докато ти гледаш гроба на сина си - отсреща, пък аз - отсечената си опашка, няма да се получи." После, пак се скрила в дупката си.
Приказката тъй и свършва. Не казва дали пак са се срещали, дали пак са разговаряли, дали отново са заживели както някога, преди катаклизма.
Разказвам я, заради "двора", в който всички ние живеем, заради сложните отношения на "политическия двор" с историците във всички времена и, заради "високото покровителство", което историкът винаги е получавал. В доиндустриалните общества, неговият труд винаги бива покровителстван от същества най - важни, обитаващи незримия свят - божеството Йехова
закриля и насърчава, диктува на еврейските историци какво и как да записват; Клио напътства древногръцките историци да усвоят изкуството да напишеш миналото; Светата Троица води ръката на християнския историк. Днес, май, най - много обичаме Клио - заради внушенията на дейците на Реформацията, а и, защото тя покровителства само нас - историците, и ни
създава самочувствие на избраници с персонална муза. Понеже Йехова и Светата Троица не произхождат от Древна Гърция, и, освен да покровителстват историците, покровителстват и разни други работи. Друг е въпросът, че Клио може и да ни се пообиди малко, задето често забравяме, че занаятът на историка, освен занаят, е и изкуство.
Но, освен от незримия свят, историкът винаги е бил ухажван и от видимия свят! Аз, не случайно, подчертах обществените му позиции в двора на древните евреи: и тогава, и още по - рано, политиците имат специален интерес към историците. Един уважаващ себе си политик, в което и време да живее, се чувства задължен да си осигури историк, а, ако може, и професионално да си го подготви, за да може пък историкът, от своя страна, да увековечи делата му. Всъщност, всеки човек желае да се запише в историята, независимо от пространството, което заема в реалния живот на обществото и от историческото пространство, за което претендира да му бъде отредено. Тази работа може да извърши единствено историкът - няма кой друг. Ако пък се намери и някой по - талантлив художник, още по - добре!, но той ще опази образа ти, а за делата ти ще разкаже историкът. Няма значение, за разлика от устната традиция, дали ще те запише с полохжителен или с отрицателен знак. Среден път няма, понеже, ако ти самият си среден, просто няма да бъдеш записан. Знакът е без никакво
значение, защото времената се менят; веднъж си "плюс", веднъж си "минус", после, може пак да станеш "плюс" и - така - безкрай. Важното е да те има, а пък оценката няма значение - нали тя идва, именно, защото теб самият те има.
Като - така, бидейки политик (или правист), трябва да ухажваш историка. Имаш още една причина: той знае цялото минало, а на теб ти е нужна само една (понякога нищожна) част от него - тази, която ти изнася в политическата (или в правната) ти практика. Ако не го ухажваш, той може да издаде на обществото онази част от историята, която на теб пък не ти изнася. От историка може (и трябва) всичко да се очаква. Колкото и да ти е лоялен, когато е учен, подчертавам - УЧЕН, той първо е верен на НАУКАТА си, така че, наистина, не се знае нито кога, нито какво, нито как може да ти сервира. Конфликтът е вечен, политическата власт владее ежедневието на историка, неговото днес, в което протича реалният му човешки живот. Научната власт на историка е трудно доловима в рамките на сегашното на политика ако, за миг, оставим настрана идеята за знанието на историка за миналото и неговото (на историка) разбиране на това минало, като, в замяна, ще владее бъдещето, когато политическото
"сегашно" ("настояще") е вече минало и от историка зависи какво "утре" ще се знае за "сегашния политик".
Наистина, само за миг, можехме да оставим знанието за разбирането на историка за миналото в "сегашно политическо" време. То тревожи всеки политик, поради споменатото вече разминаване между разбирането на историка и нуждите на политика. И, понеже историците са свят особен, хора с характер, ако не могат писмено и публично да съобщят някаква неудобна истина, те все ще намерят начини да я разпространят всред обществото. Заради което, трябва да бъдат наказани!
За почти 40 века писана история и за още повече векове на взаимоотношения между политици и историци, политиците са си изработили добър механизъм на противодействие. Ако трябва най - кратко да го определим, той се състои в компрометирането на историците в общественото съзнание.
Много добре работи, при честа смяна на политическите режими - "честа" с мерките на историка за времето.
Когато историкът не желае да напише ТВОЯТА истина за миналото, особено - за близкото минало, все ще си намериш някой чиновник, който да ти свърши тази работа - срещу солидно заплащане и срещу опазване от политически атаки, естествено! Ще си намериш, разбира се! - всички нас ни тресе ежедневието, а когато то ни тресе, "високите материи" могат да почакат: не можем да искаме от всички хора да бъдат "герои"!
Обществото, разбира се, ще вижда, че му разправят една лъжовна история, но ти, бидейки политик (при това - на власт!), владееш механизмите и средствата за обработване на общественото мнение; пускаш, например, опусите (писанията) на чиновника си, а спираш тези на историка, като, по този начин, представяш чиновника си за историк. Така, де, щом като пише за миналото, ясно, че е историк, а не някоя врачка, която разправя бъдещето. Голяма работа, че, като се смени режимът, хората ще гракнат срещу историците, че са ги лъгали: че срещу кого да викат, щом историците пишат за Миналото и, открай време, са слуги на политическия режим. Да, наистина, са открай време; понеже, освен всякакви други "братства" и "гилдии", има и такива на "режимите". Всеки режим си намира чиновниците. Понеже на всеки режим му трябва само някаква част от всичкото минало - дори тогава, когато претендира, че прави обществено достояние цялото минало. То, ако го правеше, нямаше за един и същ факт от миналото, близко или по - далечно, режимът да си има една версия, масовата представа - при всички нюанси - друга, а пък науката История - съвсем трета. Най - добре това е илюстрирано при ситуациите по време на катаклизъм, на криза. Разгледайте която и да е война или революция, които нарушават обичайния ход на ежедневирто! Да не говорим за смяната на режимите!
А какви дивиденти могат да се извлекат от една човешка смърт! Историкът забелязва и се интересува от факта, че един човешки живот е приключил. Това е голият, строгият и единствено реалният, исторически достоверен факт. Но на общественото съзнание този факт не му е достатъчен, ако се отнася до човек, отделен в съзнанието на обществото, поради някакви причини.
Подбирам безразборно имена, първите, които могат да ми хрумнат: Юрий Гагарин, цар Борис 3-ти, Георги Димитров, Людмила Живкова, Георги Марков (писател), Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Алеко Константинов, Масутацу Ояма (създател на Киокушинкай карате), Илчо Димитров, Николай Генчев (последните двама са историци), Стефан Савов, Тодор Живков, принцеса Даяна, Адолф Хитлер, хан Севар, Тамерлан (Тимур Ленг/Куцият), Жана Дарк, Жан дьо Моле... Това са все хора, с чиято смърт си отиват цели епохи. Един такъв списък може да бъде продължен до безкрайност, но не това е нашата цел. И така е видно, че тези толкова различни във всяко едно отношение личности биват обединени от едно: със социалното си положенние и с делата си, те заемат специално място в общественото съзнание. То ги е отделило от останалите човеци и, като - така, не може да им позволи да умрат от естествена смърт също като другите. Нали, и в живота си, те не са били като другите! Как - тъй - ще умрат от естествена смърт?! Нали всички сме учили история и знаем за разните там Медичи и за други разни преди и след тях...
Към тази нагласа се прилепва още една, също толкова древна. В нашия фолклор, срещаме едно от най - лютите проклятия на българина: "Да ти не найдат (намерят) гроба!". (Само за сравнение, добавям едно китайско проклятие, което гласи: "Да живееш в интересни времена", както и още едно, този път - гръцко: "Нека боговете сбъднат всичките ти желания!".).
Ама, ако някой отнеме гроба на някоя вече изпъкнала в общественото съзнание личност, "да си сърба попарата, която сам си е надробил!" Забележете само, от каква некрофилия сме обхванати от години!
При толкова незнайни гробове, погледнете чии гробове търсим! Отдавна питам, "Ако ги намерим, какво ще ги правим?", като гледам какво става с тия, дето ги имаме и с тия, дето ги откриваме! Питам, защото съм историк, а не - политик.
С гроба е свързана още една изява, подходяща, при промени. По вековна традиция, християнинът тачи светите мощи. Разказите за пренасяне на мощите на светци (мъже и жени) са едни от най - популярните четива на средновековните литератури. Българската, понеже е достатъчно "висока", също не страда от липсата на подобни сюжети. Опитайте се да преброите колко препогребвания има в Българско само за последния половин век (или за последните 60 години), кога и по какви поводи стават, за какво се използват... Не забравяйте, обаче, и за преместването на гробища - само в град Варна, през миналия век, те са били местени, най - малко, 3 пъти. А какво да кажем за гробищните полета на градове като Йерусалим, Мека и Медина?
Ако се върнем отново на темата за "двора", ще трябва да забележим: историкът живее в един двор, заедно с цялото останало човечество. Културата на съжителство изисква толерантност. Да пренебрегваме толерантността, отдавна, всички човеци сме научени. Ако не бяхме, как щяхме да се изтребваме един - други духовно и физически, при всички смешни и трагични опити опити да "хуманизираме" войната - в Древността, чрез единичендвубой между двама герои, пълководци или владетели от враждуващите страни (пример - Давид и Голиат), а - в модерно време - чрез геноцид над "невинното мирно население", чрез модерни "умни" оръжия! Един сръбски хуманист, по повод последните събития в бивша Югославия, беше казал следното: "Най - лошото, в цялата тази война, е, че взаимно се избиват невинни граждани! . А дали можем да се научим да зачитаме толерантността?
В двора има място за всички - колкото повече хора има, толкова е по - уютно, толкова по - весело е, толкова по - топло е в тази огромна вселена. И, ако я има и толерантността, не би било и толкова по - трудно. Толкова много неща ни свързват! Миналото е едно от тях - то ни обединява, само, ако умеем да го разберем, ако ни е ясна ползата от неговото познаване. Цинизъм е да се говори, че историята никого на нищо не е научила - на разните "мурафети", както би се изразил балканският фолклор, човек се учи тъкмо от миналото, от опита на миналите поколения, както и от своя собствен опит, който, скоро, също се превръща в част от Миналото. Кой от всички "мурафети" ще предпочете, усвои и уптажнява даден човек, не зависи само и единствено от историка. За тая работа, в двора си и ма разни други занаяти. Те ползват историка, за да извлекат полза от познаването на миналото - всеки, според занаята си.
А на историка му е отреден занаят, приличащ си с много други занаяти. Първо, по това, че е нужен на всички, на цялото общество и, поради това, всеки си представя, че разбира от него. Ние - историците - не сме изключение. Не случайно е казано: "Бинтовай си пръста, тръгни по улицата и преброй колко съвета ще получиш за това, как да се излекуваш!". Сиреч, и от тая работа всички разбираме; що ли са ни доктори?! Лекари, имам предвид. Поне веднъж в живота ви се е случвало, в стаята, пред телевизора, или на стадиона, да чуете: "Така ли се рита топка, бе глупак!".
И футболът принадлежи на всички ни, и шахмата - тоже. Абе, то, май, всичко принадлежи на всички ни, ама, като опре ножа до кокал, сещаме се за ПРОФЕСИОНАЛИСТА. В този момент, забравяме, че до вчера сме го ругали, за дето бил калпав, некадърен, шарлатанин... Спирам дотук с обидните епитети, щото българският език е пребогат и в това отношение.
Историкът има за "братовчеди" криминалистите. И неговата борба е благородна, но и мръсна, като тяхната - понеже и той се рови в мръсотията човешка и се бори със самия себе си, да не затъне в нея. Така е, една поговорка казва, че "Човекът е ангел, но човекът е и дявол!". Но, след като укротим емоциите, ще трябва да забележим прозата, защото тъкмо тя изисква висок професионализъм: историкът е този, който умее да реконструира фактите от миналото, защото умее да накара свидетелствата за тях да "проговорят". На него - ако му е важно за изследването - един обикновен молив може да му разкаже толкова, колкото дори човекът, който си е служил, в миналото, с този молив, не би могъл и да си представи.
Попитайте който и да е измежду страстните почитатели на историята какво е общото, примерно, между налагането на законите на хан Крум и на покръстването при княз Борис! Ако човекът, когото въпросвате е по - начетен откъм фактология, може да го предупредите да изключи, че и двамата са българи, че и двамата са владетели, че управлението и на двамата се е състояло през Първата българска държава (имам предвид - разположената по долното течение на река Дунав) и каквото още общо между двамата се сетите. Няма да съумеят да ви обяснят, ако въпросният ви събеседник не е професионален историк. Защото това е една от сериозните отлики между занаята на историка и останалите занаяти.
Понеже има високо съзнание за занаята си, историкът рядко се меси в разни други занаяти.
(Макар да му се налага да разбира от много други неща; има доста науки, които са помощни на историческата наука). Да речем, в този на журналиста (или в този на социолога). Рядко се пробва, понеже не мисли, че го владее, макар и той самият, също да е човек на словото. Резултатът е, че, между професионалиста и масовият слушател, читетел или зрител,
най - често, има някакъв посредник - не нпременно журналист/социолог/политолог и - не непременно - с високо съзнание за собствения си занаят, което да породи уважение и към другите занаяти.
Но, дори и да изключим политиците и пропагандаторите, и без тяхната намеса, до масовата публика често достигат превратни интерпретации на исторически достоверните факти. (Един пример: дискусията в медиите относно византийското и османо - турското робство/иго/владичество/управление/присъствие в българските земи!). Нали се сещате, после, кой го отнася?
На историка му пречи още нещо - той е като босите деца на обущаря. Пишейки историята на обществото, твърде рядко посяга към своята история, както и към историята и към философията на своята собствена наука. Още по - рядко ги прави достояние на широки обществени кръгове. Е, резултатът е известен на всички. Може би, сме
по - свенливи, отколкото е нужно, за да разбере обществото докъде достигат границите на нашата научна територия, откъде започват териториите на другите от двора, на другите, които също бъркат в кацата с Миналото, понеже то наистина е като мед: вкусен, полезен и здравословен, но, само, докато не преядеш с него.
Пиша всичко това с цялото ми уважение към хората, които добросъвестно изследват или изучават аспекти на отминалите времена, бидейки не историци, а филолози, изкуствоведи, фолклористи, и прочие. Не виждам нищо "срамно" в това - обществото да узнае тайните и на нашия занаят - защо за другите занаяти да можем да знаем, а за занаята на историка - да не може?! Само, дето тая работа можем единствено ние - историците - да я свършим; нали не си представяте, че този, който иска да усвои занаята на градинаря, ще отиде да се учи от месаря или от краваря, да речем? Умишлено ги подбрах така - все измежду селскостопанските занаяти, защото и ние, както и журналистите, социолозите, политолозите, литераторите... сме хора на Словото.
В тази свенливост на историците, сигурно, се крие още нещо: опитът им в отминалите времена ги е научил, че истината винаги излиза наяве и винаги побеждава. Почти е все едно дали това ще се случи днес, утре или - вдругиден. Защо да не си го признаем: все така си говорят "другите" за историците и за занаята им, пък все до тях притичват, все с миналото се занимават. Ще рече - въпреки всичко, разбират, че, без познаване на миналото, човекът би бил безпаметен, захвърлен и самотен в този свят.
Извод: Историкът е този, без когото Другите в Двора не могат. Но всяко неможене създава, както усещане за наслада, така - още и за зависимост. Зависимостта никому не е драга, а, освен свят разумен, има и свят емоционален; има, значи, и свят раздразнителен. Историкът емоционално преживява миналото, умело го реконструира и разумно го интерпретира (ще рече - обяснява на разбран език, по разбираем начин), а трите - заедно - раждат перфектното познание за миналото.
Историкът наблюдава внимателно съвременния си обществен, икономически и политически живот, даже, твърде често, най - активно участва в (пре)сътворяването на политическите му измерения. /Нали се досещате, че е така, най - късно, от времето на цар Соломон?/. Не, че историкът има, винаги, такива високи политически или икономически позиции, не! Как, иначе, ин виво (на живо) ще усети механизмите на обществото, на организацията на обществения живот, на преплитането на хиляди фактори,
всеки от които, претендира да е "най - най", ама най - важният? Участва и търси истините за вечните човешки въпроси, за отминалите времена, за нерешените общочовешки проблеми. Търси и свои следовници или - поне - своя следовник.
А, в Двора (разбирай - на Земята), глупостите продължават... Толкоз по - добре! Представяте ли си, каква скука щеше да настъпи, ако Дворът беше станал изведнъж и целият съвършен! Може би, си помислихте, че, тогава, вероятно, би настъпил Раят?! Хм, то, ако беше много хубаво в Рая, Ева нямаше, заедно с Адам, бързичко да забрави наставлението Божие - изречено в миналото! - и да посегне към плодовете, които ражда Дървото на Познанието. И нямаше Бог да ги изгони от Рая. Ама, тогава, и човеците нямаше да ги има. Какво ти минало, тогава, каква ти История,
какъв ти занаят на Историка?!
От миналото, прародителката на хората е взела най - хубавото : Божията повеля, че целият Рай е отреденж за нея и за прародителя. Забравила е само табуто (т.е. - свещената забрана). То е било в разрез с първата изказана повеля, нарушавало е целостта на миналото (също - и правата на човека!). Така, и до днес, човекът има нужда от цялото минало. Табутата, налагани върху Миналото, преграждат пътя на яснотата, която му е нужна, за да познае и, за да разбере, след това, света, в който живее. Цялото минало може да му го "поднесе на тепсия" единствено историкът.
Ако историкът ви е заприличал на змията - изкусителка, която убедила Ева да вкуси от ябълката на Познанието, не се плашете! - без нея, нямаше да ни има изобщо! Пък, освен изкусителка, тя е и мъдра, също - и красива. Змията бива и стопанин - на дома, на двора, в който живеем.