През 2014 г. се навършиха 2000 години от смъртта на родоначалника на римската монархия – император Гай Юлий Цезар Октавиан Август /роден на 23 август 63 г. пр. н. е. в Рим; починал на 19 септември 14 г. от н.е. в Нола/.
Ранни години
Бъдещият владетел на света произхождал от семейството на плебейски богат и уважаван римски сенатор Гай Октавий Турин, който бил женен за Атия – племенница на Юлий Цезар. Баща му починал, когато Август бил четиригодишен, така че той бил отгледан в дома на баба си – Юлия /сестра на Цезар/. Получил добро образование от втория си баща Луций Марций Филип, а на 15 години бил избран за понтифик и Цезар му възложил да организира т. нар. Гръцки зрелища. Октавиан участвал в последната война на Цезар срещу синовете на Помпей в Испания и вероятно там далновидният диктатор оценил качествата му и го осиновил, правейки го свой единствен наследник.
Борба с претендентите
След убийството на диктатора през 44 г. пр. н. е., Октавиан бързо завоювал популярност сред народа и армията, изплащайки на римските граждани завещаните от Цезар суми /въпреки че Марк Антоний силово се разпореждал с наследството и Октавиан бил принуден да заложи семейни имоти, за да реализира този ход/. Тази на пръв поглед рискована стъпка му осигурила поддръжка на римското общество. Друг хитър ход на Октавиан бил да си осигури подкрепата на Цицерон и Сената, убеждавайки ги, че милее за Републиката и няма амбиции към едноличната власт. Въпреки деветнайсетте си години с помощта на сенатската армия победил и изгонил от Италия Марк Антоний. Поради високата си популярност във войската /съставена от цезарови ветерани/ Октавиан принудил Сената да го избере за консул, въпреки че по закон нямал право на това. В това време в Галия Марк Антоний обединил силите си с другия сподвижник на Цезар - Марк Емилий Лепид и двамата навлезли в Италия. Октавиан обаче нямал намерение да влиза в конфликт с тях, тъй като през това време в Гърция се активизирали убийците на Цезар – Брут и Касий, които събрали голяма армия. През 43 г. пр. н. е. между Октавиан, Лепид и Марк Антоний било сключено споразумение за подялба на властта – т. нар. Втори Триумвират. Империята била разделена на три части – Лепид взимал Африка и Испания, Антоний – богатите източни провинции, а Гай Октавиан – Галия и Италия.
Неудобните за новия режим лица били включени в проскрипционни списъци, което довело до физическото унищожаване на около 300 сенатора и 2000 конника /включително и Цицерон - личен враг на Антоний/. Гай и Марк Антоний обединили силите си и през 42 г. пр. н. е. победили легионите на републиканците в Македония при Филипи, с което окончателно се разправили с противниците на режима. За да изпълни обещаното раздаване на земя на ветераните от завещанието на Цезар, Октавиан конфискувал земите на 16 града в Италия и наложил допълнителни данъци, което довело до въстание на недоволните от неговото управление през 40 г. пр. н. е. – т. нар. Перузинска война.
В допълнение към вътрешната нестабилност в Италия, Октавиан трябвало да се разправи и със Секст Помпей - син на Помпей Велики, успял да установи своята власт в Сицилия, Корсика и Сардиния, създавайки силна флота и ползвайки помощта на пиратите. Гай Октавиан сключил мирен договор с Помпей през 39 г. пр. н. е., за да не бъдат застрашени доставките на жито за Рим, което би предизвикало масови безредици. Скоро обаче Секст нарушил примирието. След няколко неуспешни кампании от страна на Октавиан, в крайна сметка през 36 г. пр. н. е. Секст бил победен от флотоводеца Марк Випсаний Агрипа.
Борбата за Сицилия била използвана от Гай, за да отстрани и Марк Емилий Лепид, който му помогнал във войната осигурявайки легионите си за сухопътната операция на острова. Тъй като Лепид претендирал за контрол над цяла Сицилия, това дало на Октавиан така желания повод да обвини колегата си триумвир в подклаждане на бунт. След като армията го изоставила, Лепид бил пратен в изгнание, а Испания и Африка – присъединени към владенията на Гай. За популярността му помогнал и фактът, че през 38 г. пр. н. е. Сенатът обожествил Юлий Цезар и сега Октавиан се титуловал като ‚син на божествения‘.
Октавиан се подготвял няколко години за войната с последния претендент за престола – Марк Антоний. Антоний бил несъмнено в по-изгодна позиция. Принадлежали му богатите източни провинции, а като дългогодишен съратник на Юлий Цезар и доказал се талантлив военачалник също бил обичан в народа, въпреки че походът му срещу партите през 36 г. пр. н. е. бил неуспешен. За да си спечели воинска слава и званието император /победоносен военачалник/, Октравиан водил няколко войни в Далмация и подчинил крайбрежните племена на римската власт. Освен това стартирал кампания по дискредитирането на Марк Антоний, обвинявайки го, че е възприел елинските обичаи и се е провъзгласил за бог. За да си осигури подкрепата на Сената публично прочел нелегално иззетото от храма на Веста завещание на Марк Антоний, в което последният разделял Римската империя между децата си от Клеопатра и признавал Цезарион /синът на Цезар от Клеопатра/ за законен наследник. Освен това и разводът на Антоний с Октавия /сестрата на Гай/ бил добър повод за конфликт като Октавиан с присъщата си хитрост обявил война на Клеопатра и Египет, за да избегне обвиненията в разпалването на нов гражданска междуособица.
Решителният сблъсък между армиите на Антоний и Октавиан станал при Акциум в Епир през 31 г. пр. н. е., където флотата на Антоний и Клеопатра претърпяла загуба от морските сили водени от Агрипа, а легионите, останали без снабдяване се предали. Антоний и Клеопатра избягали в Александрия, където се самоубили, а Египет и източните провинции били присъединени към империята.
Еднолична власт
Останал без конкуренти, Октавиан укрепил режима си, привидно запазвайки старите републикански длъжности и институции, но на практика концентрирайки цялата власт в ръцете си. През 27 г. пр. н. е. Сенатът му присъдил почетната титла Август /‘възвеличен‘/. Нея, заедно с титлата император той включил към името си, официално наричайки се Император Цезар Август. Помнейки убийството на Цезар, Август правел всичко възможно управлението му да не се асоциира с диктатура или царска власт, наричайки се принцепс /най-почетния член на Сената/ и ‚пръв сред равни‘. Също така театрално на няколко пъти се отказвал от управлението на държавата с думите, че след като опасността от гражданските войни е преминала, неговите извънредни пълномощия вече не са необходими. Разбира се сенаторите, знаейки много добре, че армията е предана на Август, също така демонстративно отказвали да приемат оттеглянето му, гласувайки му нови правомощия. На Октавиан била дадена пожизнена трибунска власт, която му гарантирала лична неприкосновеност; през 23 г. пр. н. е. - imperium maius /върховна военна власт/; през 12 г. пр. н.е. - бил провъзгласен за pontifex maximus /върховен понтифик/; многократно бил преизбиран за консул и цензор, което му позволило да изчисти Сената от опозицията; получил и титлата Pater Patriae – баща на Отечеството. Като син на ‚божествения Юлий‘/Divi Iulii Filius/, Август носел полубожествен статус, а след смъртта му бил създаден култ към императора. Сенатът преименувал месецът секстилий, в който бил роден – на август. На изток дори приживе му издигали храмове.
За да гарантира благоразположението на плебса, принцепсът построил монументални сгради в Рим - нов Форум, акведукт, библиотеки, храмове /на Божествения Юлий и Марс Ултор/ и театри /на Балб и Марцел/, олтарът на Мира. Градът бил разделен на 14 окръга, снабдяването със зърно – подобрено, били създадени градски кохорти, осигуряващи реда, както и подразделения от вигили, носещи пожарна служба. В провинциите при пътуванията си Август основавал нови градове и колонии, където заселвал цивилни и ветерани, които да пропагандират римския начин на живот, романизирайки завладените територии.
Възхвалата на новия режим се водела и чрез литературата и изкуството, под егидата на Агрипа и Меценат, което ясно си личи в литературните произведения на Вергилий, Хораций, Овидий, Тибул, Проперций, Тит Ливий и др.
В семеен план нещата при императора не вървели толкова гладко. Август имал три брака - през 40 г. пр. н. е. се оженил за Клодия Пулхра /и скоро след това се развел/; за Скрибония /внучка на Помпей Велики/, от която имал дъщеря Юлия и за Ливия Друзила /от която нямал деца, но осиновил нейните синове от първия й брак – Тиберий и Друз/. От брака си с Марк Агрипа Юлия го дарила с трима сина и две дъщери. След смъртта на Агрипа през 12 г. пр. н. е., Юлия била омъжена за Тиберий, който не криел отрицателното си отношение към нея. В крайна сметка Тиберий се оттеглил в доброволно изгнание на о-в Родос. Поради развратния живот, който водела Юлия, Август най-накрая я заточил на о-в Пандатерия, но синовете й Гай и Луций, готвени за наследници на императора умряли /според някои римски историци - не без дейното участие на Ливия/. В крайна сметка Тиберий бил осиновен от Август през 4 г. и станал официалният престолонаследник.
Император Гай Юлий Цезар Октавиан Август умрял така, както мечтаел – бързо и без телесни страдания. Това станало в Нола /Кампания/, където той отседнал в имението на баща си. Първо принцепсът дълго давал наставления на неговия наследник Тиберий, след това се простил с приятелите си, питайки ги шеговито дали добре е изиграл ролята си в комедията. Най-накрая се сбогувал и с жена си Ливия – неговият дългогодишен партньор във властта: ‚Ливия, живей и помни как бяхме заедно. Бъди здрава и... сбогом‘. Август бил кремиран и погребан в разкошен мавзолей на Марсово поле, впоследствие бил обожествен, а постиженията му били детайлно описани в Res Gestae Divi Augusti.
Външна политика
Официално Август се представял за миролюбив владетел и по време на управлението му храмът на Янус демонстративно бил затварян три пъти /което символизирало пълен мир - Pax Augusta/. На практика, обаче, през всяко десетилетие от управлението му империята водела широкомащабни завоевателни войни. Всички външнополитически въпроси се решавали от Август, но формално били одобрявани от Сената, както в републиканско време.
Причините, поради които Август завоювал нови територии, въпреки незавидното положение на ослабената от граждански войни държава били няколко. Преди всичко той се стремял да осигури верността на армията, поддържайки ореола на непобедим пълководец, тъй като легионите бил реалната опора на неговия режим. За укрепването на авторитета му по надписи на монети и статуи Август бил изобразяван като покорител на целия свят /orbis terrarum praeses/ със съответната символика – богинята Виктория, държаща земното кълбо, символ на световно господство. Август назначавал за главнокомандващи доказано лоялни приближени /като Марк Агрипа или членове на неговото семейство/, за да избегне риск от узурпация. Войниците и командния състав били задължени ежегодно да полагат клетва към принцепса.
Освен това опустялата от междуособиците държавна хазна трябвало да бъде попълнена от приходите от продажбата на плячка и роби – например войната срещу астурите и кантабрите в Северна Испания имала за цел да бъдат взети под контрол златните мини, а също да се осигури и приток на роби за нуждите на римската икономика. Август се стремял и да унищожавава потенциалните врагове на империята, за да не застрашат съществуването на държавата му в критичен момент. Към тази гледна точка се придържал и Цезар, който обмислял военни походи срещу гетския племенен съюз на Буребиста и Партия. Август действал със сила срещу племенното обединение на маркоманите, управлявано от Маробод, а срещу Партия - чрез подклаждане на раздори сред съперничещите си фракции. Също така завладявал ключови територии от геостратегически съображения: за подсигуряването на връзката между източните и западните провинции били покорени Далмация и Илирия; овладяването на Панония, Реция и Норик и Мизия имало за цел разширяване на империята до естествените водни прегради /реките Рейн и Дунав/, които да държат варварите извън пределите й.
От съвременна гледна точка можем да разделим външната му политика времево на два основни периода. От 27 г. пр. н. е. до 5 г. от н. е. римляните предприели активна експанзия и присъединили редица територии по поречията на Дунав и Рейн. От 6 г. до 14 г. – империята преминала към отбранителна политика и укрепване на границите.
Външната политика на Август също така била и географски разделена. На запад варварските племена били подчинени с военна сила. На изток, за да избегне открит конфликт с Партия, императорът поддържал в Мала Азия и Сирия редица васални царства, които служели като буфер между двете велики държави. Военни действия се водели за контрола на Армения, а срещу Партия се използвали всевъзможни дипломатически похвати, с цел да се отслаби влиянието й в региона.
Военната реформа на Август
За да предприеме тези широкомащабни завоевания, принцепсът трябвало да разполага със силна армия. След победата си над Лепид и Марк Антоний, Август разпуснал войските на претендентите или ги слял със собствените си легиони, тъй като издръжката на огромната армия била непосилна за хазната /Лепид разполагал с 14 легиона, Марк Антоний – с 18/. Той оставил 28 легиона и ги разположил извън Италия на ключови позиции. Август въвел постоянна военна служба, окончателно правейки армията професионална. Римските граждани служели в легионите 20 години, а провинциалите били набирани в т. нар. помощни войски за срок от 25 години, след което получавали римско гражданство. Създал и постоянни флотски бази /в Равена и Мизенум/ с цел охрана на морските търговски пътища и възпрепятстване на пиратството. За сигурността на Италия и укрепване на режима си през 24 г. пр. н. е. формирал Преторианската гвардия – 9 кохорти по 1000 човека, а също и три градски кохорти, за поддържане на реда в Рим.
За издръжката на армията бил създаден и специален военен фонд /aerarium militare/ - за изплащане на заплати и пенсиите при уволнение на изслужилите легионери. В него постъпвали таксите от всички продажби в Италия и данък наследство, както и пожертвования от зависимите царства, и част от приходите на личната императорска хазна /fiscus/.
Завоеванията на Август на запад
Десетилетието на почти непрекъснати гражданските конфликти довело до спиране на завоевателните войни, което дало повод на някои племена /в Илирия и Испания/ да обявят своята независимост от Рим. Затова, след установяването на принципата, Август се заел да покори наново разбунтувалите се варвари. Първата му цел била Северна Испания, богата със златните си рудници. През 28 г. пр. н. е. избухнало въстание сред испанските племена – кантабри и астури. През 26 г. пр. н..е. Август заминал да надзирава лично бойните действия, но след две години се върнал обратно в Рим, а войната била довършена от неговите легати. През 24 г. пр. н. е. иберите въстанали пак. Военните действия се водели в планините, бунтовниците използвали тактиката на партизанската война и страната била покорена чак към 19 г. пр. н. е., когато в Испания бил изпратен вездесъщият Агрипа.
В Галия, която не била съвсем покорена от Цезар, също избухвали въстания. През 38 г. пр. н. е. Агрипа покорил аквитанците, а а през 25 г. пр. н. е. били завладяни и земите на саласиите, които живеели в Алпите и с враждебните си действия затруднявали комуникациите между Испания и Италия.
Римляните подчинили и Тракия. След победата на Октавиан над Марк Антоний, Одриското царство станало васално на Рим и вече императорът определял кой династ ще го управлява. През 30-29 г. пр. н. е. наместникът на Македония Марк Лициний Крас /внукът на триумвира/ успял да отрази нашествието на бастарните Тракия. Той ги гонил до Дунав, където племената били разбити, а Крас собственоръчно убил вожда им Делдо, което било почти безпрецедентно постижение за един пълководец. През 28 г. пр. н. е. Крас покорил гети и мизи и завладял територията им, връщайки пленените знамена от един неуспешен поход на Гай Хибрида 30 години преди това. Успехите на Марк Лициний Крас били внушителни и той отпразнувал триумфа си през 27 г. пр. н. е., но му било отказано правото на spoila optima – посвещението на доспехите на убития вожд в храма на Юпитер. Причината за това се криела в опасенията на Август друг да не го надмине по военна слава и заслуги. Самият Крас след това изчезнал от летописите и съдбата на този военачалник досега не е изяснена.
Оттук нататък Август поверявал воденето на широкомащабни военни кампании само на Агрипа или на синовете на жена му Ливия от първия й брак – бъдещия император Тиберий и Друз Нерон /бащата на бъдещия император Клавдий/.
През 16 – 15 г. пр. н. е. те успели да покорят Реция и Норик. Освен стратегически, тези провинции също били богати на златни и железни руди. От 14 до 9 г. пр. н. е. била покорена и Панония. Военните действия били поверени на Агрипа, а след неговата смърт – на Тиберий, който успял да разгроми панонците и получил правото на малък триумф.
Август подготвил завоевателна експедиция и срещу германските племена по поречието на Рейн, които постоянно нападали Галия. През 12 г. пр. н. е. Друз започнал широкомащабна инвазия и покорил за две години племената на сугамбрите, батавите, фризите, свевите и хатите /между реките Рейн и Везер/. През 9 г. римските легиони стигнали за първи път до Елба. Друз обаче починал от гангрена, вследствие на рана получена от падане от коня си. На мястото му бил изпратен приключилият войната с панонците Тиберий, който продължил покоряванео на германците и през 8 г. пр. н. е. отпразнувал триумф. След 7 г. пр. н. е. Тиберий изпаднал в немилост поради конфликт с дъщерята на Август – Юлия /за която бил оженен насила след смъртта на Агрипа/ и се оттеглил в доброволно изгнание на о-в Родос, с което покоряването на Германия на практика спряло. Това довело до ослабване на римската власт и въстания сред племената. В края на краищата поради преждевременната смърт на внуците си /от Агрипа и Юлия/ – Гай и Луций, и липсата на други алтернативи, Август позволил на Тиберий да се върне, за да възстанови римското влияние отвъд Рейн. Тиберий предприел нов успешен поход и през 5 г. от н. е. областите между Рейн и Елба били провъзгласени за римска провинция Германия Магна.
Единственото сериозно племенно обединение, което не изпаднало в зависимост от Рим и могло да застраши новите завоевания, било това на маркоманите в днешна Бохемия. Оглавявал го Маробод, чиито посланици, по думите на Веллей Патеркул преговаряли с римляните като с равни. Маробод явно демонстрирал, че при една римска агресия може да даде сериозен отпор.
През 6 г. от н. е. Август решил, че царството на маркоманите трябва да бъде ликвидирано. Били събрани 12 легиона. Част от тях трябвало да нанесат удар от Германия - по река Майнц, командвани от Гай Сенций Сатурнин, а другите войски трябвало да настъпят от Норик под ръководството на Тиберий.
Непосредствено преди инвазията, обаче в тила на римляните /Панония и Илирия/ избухнало грандиозно въстание. Причините за въстанието се кореняли както във високите данъци, така и в насилствения набор на младежите за помощните части в римската армия. Опасността от създалата се ситуация се дължала във факта, че илирите разполагали със значителни сили /200 000 войника/ и били запознати с римската тактика, въоръжение и дисциплина, а и на тяхна страна се биели спомагателните части от региона.
Така че Тиберий сключил мир с Маробод и в следващите три години /6-9 г./ усмирявал въстаналите илири и панонци. Войната била изключително трудна, изтощителна и скъпоструваща за римляните. В операциите били задействани 15 легиона, в Италия бил проведен принудителен набор за армията, дори вербували освободени роби в помощните войски. В края на краищата въстаниците били победени, но римляните не могли да се насладят на победата си, защото точно тогава дошла вестта за голям бунт в Германия, в резултат на което били унищожени три легиона, заедно с наместника на провинцията Квинтилий Вар. Причината за въстанието в Германия били действията на новият управител на провинцията Квинтилий Вар, назначен през 7 г. Преди това той бил наместник на Сирия и свикнал да се разпорежда с подчинените му, разчитайки на тяхното малодушие и търпение. Германците обаче не желаели да им бъдат налагани римски порядки и закони. Надмеността и жестокостта на Вар били съчетани и с неговото лекомислие, с което той се доверил на германския благородник Ариминий /който командвал помощната кавалерия/. Именно последният бил инициатор на заговора, който вкарал Вар и легионите му /около 30 000 войника/ в засада в непроходима гориста местност, наречена Тевтобургска гора. В продължение на три дни германците обезкървявали легионите, които се придвижвали в походен строй, без разузнаване и с голям обоз. Виждайки безнадеждното положение Вар и по-голяма част от командния състав се самоубили, а войската била избита. Унищожението на трите легиона било тежък удар за Август, който според Светоний често възкликвал – „Квинтилий Вар, върни ми легионите“. Изтощени от войната с панонците римляните не могли да реагират на германското въстание и всички отвъдрейнски територии били загубени, въпреки че Тиберий и неговият племенник Германик впоследствие извършили няколко наказателни експедиции срещу германските племена. Това бил преломният момент в политиката на Август и преминаването към отбрана. Отказът от ново покоряване на Германия личи и в едно от писмата на Август към Тиберий, в което той го съветвал да се придържа към укрепването на съществуващите граници без да рискува с нови неоправдани завоевания.
Политиката на Август на изток
След завладяването на Египет през 30 г. пр. н. е., цел на римляните станало крайбрежието на Арабския полуостров, откъдето се внасяли подправки, благовония и мазила. През 25 г. пр. н. е. била организирана военна експедиция под командването на Елий Гал, която да сложи ръка върху крайморските градове на територията на Арабия Феликс /дн. Йемен /. Походът минавал по безводни райони и половината войска измряла от жажда. Въпреки че превзели няколко крепости, накрая остатъците от армията се върнали в Египет. По-нататък между Рим и царствата в Южна Арабия Химяр и Саба се установили съюзнически отношения.
Друга римска експедиция била насочена към горното течение на р. Нил. През 23 г. пр. н. е., 10 000 римска армия, под командването на Гай Петроний завладяла религиозния център на Етиопия - Напата и присъединила тези земи към провинция Египет.
В Мала Азия и Сирия, за да увеличи римското влияние в противовес на постоянната партска заплаха, Август се стараел да поддържа мир и стабилност сред васалните царства, провеждайки военни операции когато шансовете за неуспех били минимални. Негови съюзници в региона били Галатия, Кападокия, Комагена, Понт, Итурея, Галилея, Юдея и Набатея.
Несъмнено взаимоотношенията с царството на Аршакидите били най-важният приоритет на провежданата от него политика. През 22-20 г. пр. н. е. той заминал на обиколка в източните провинции на империята – Гърция, Азия и Сирия. Основната му задача била да реорганизира провинциите и да приеме клетвите за вярност от зависимите от Рим царства между империята и Партия. Вътрешните династични разпри между управляващите групировки в Партия му дали благоприятен повод да възстанови влиянието на Рим в региона, разклатено от катастрофалното поражение на Марк Лициний Крас и неудачните походи на Марк Антоний. Един от претендентите за престола на Партия – Тиридат, бил прогонен от брат си Фраат IV, но бягайки при римляните отвлякъл и сина му. Когато партите през 23 г. пр. н. е. поискали от Август да им върне престолонаследника, Август настоял в замяна партите да върнат знамената и пленниците от армиите на Крас и Марк Антоний. Фраат IV изпълнил исканията, а връщането на римските орли било ознаменувано като голям успех и непосредствена заслуга на Август, комуто била посветена триумфална арка на Форума. През 20 г. пр. н. е. принцепсът изпратил експедиционен корпус под командването на Тиберий в Армения, където римляните установили свой цар – Тигран III. Армения обаче не останала дълго време в римската сфера на влияние, въпреки че били сечени монети с надпис Armenia capta /Покорена Армения/.
Август активно се месел в династичните борби около партския престол. Той подарил на Фраат IV италийска робиня /Муза Тея/, която му родила син и постепенно отстранила останалите претенденти от престола, които били изпратени в Рим като заложници. През 2 г. пр. н. е. Муза и синът й Фраатак убили Фраат IV, но надеждите, че престолонаследникът ще възприеме проримска политика не се оправдали. Военният сблъсък бил избегнат с договорка между внука на Август - Гай Цезар и Фраатак, била потвърдена и границата по Ефрат между двете държави. Компромисът бил постигнат като партите се отказвали от претенции върху Сирия и мала Азия, а римляните гарантирали, че няма да предприемат завоевателни походи срещу тях. След поредната смяна на претенденти в Партия, през 6 г. Август успял да качи на престола един от отгледаните в Рим партски принцове – Вонон, но перез 11 г., последният също бил убит.
В Мала Азия, Сирия, Юдея и Набатея Август подкрепял местните династии, чиито представители били дарявани с римско гражданство, именували се ‚приятели на Рим‘ , което отразявало тяхното васално положение. Назначаването на новите претенденти ставало с одобрението на императора, но използвайки династичните крамоли, той постепенно присъединявал части от царствата им към територията на империята. Така Юдейското царство на Ирод след смъртта му /4 г. пр. н. е./ било поделено между синовете на царя, но по-голямата му част влязла в състава на създадената римска провинция.
Зависимо от Рим било и Боспорското царство в Крим. През 17 г. пр. н. е. царят му Асандър бил отстранен от власт от някой си Скрибоний, претендиращ, че е внук на Митридат. Тъй като последният фактически бил узурпатор възкачил се на престола без съгласието на Рим, Август през 14 г. пр. н. е. поръчал на Агрипа да изпрати войска, която да утвърди на престола царя на Понт – Полемон. Скрибоний бил убит, и макар че Полемон се задържал на власт само 6 години, царството останало римски съюзник в региона и при наследилия го Аспург, а впоследствие било управлявано от назначавани от императорите тракийски династи.
Така, основно по дипломатичен път Август успял да укрепи римската власт на изток, без да бъде въвлечен в сериозен конфликт. За имиджа на римляните в региона говори и фактът, че на два пъти /през 25 и 20 г. пр. н. е./ императорът приел индийски делегации, несъмнено значимо събитие, упоменато и в ‚Res Gestae’.
Ранни години
Бъдещият владетел на света произхождал от семейството на плебейски богат и уважаван римски сенатор Гай Октавий Турин, който бил женен за Атия – племенница на Юлий Цезар. Баща му починал, когато Август бил четиригодишен, така че той бил отгледан в дома на баба си – Юлия /сестра на Цезар/. Получил добро образование от втория си баща Луций Марций Филип, а на 15 години бил избран за понтифик и Цезар му възложил да организира т. нар. Гръцки зрелища. Октавиан участвал в последната война на Цезар срещу синовете на Помпей в Испания и вероятно там далновидният диктатор оценил качествата му и го осиновил, правейки го свой единствен наследник.
Борба с претендентите
След убийството на диктатора през 44 г. пр. н. е., Октавиан бързо завоювал популярност сред народа и армията, изплащайки на римските граждани завещаните от Цезар суми /въпреки че Марк Антоний силово се разпореждал с наследството и Октавиан бил принуден да заложи семейни имоти, за да реализира този ход/. Тази на пръв поглед рискована стъпка му осигурила поддръжка на римското общество. Друг хитър ход на Октавиан бил да си осигури подкрепата на Цицерон и Сената, убеждавайки ги, че милее за Републиката и няма амбиции към едноличната власт. Въпреки деветнайсетте си години с помощта на сенатската армия победил и изгонил от Италия Марк Антоний. Поради високата си популярност във войската /съставена от цезарови ветерани/ Октавиан принудил Сената да го избере за консул, въпреки че по закон нямал право на това. В това време в Галия Марк Антоний обединил силите си с другия сподвижник на Цезар - Марк Емилий Лепид и двамата навлезли в Италия. Октавиан обаче нямал намерение да влиза в конфликт с тях, тъй като през това време в Гърция се активизирали убийците на Цезар – Брут и Касий, които събрали голяма армия. През 43 г. пр. н. е. между Октавиан, Лепид и Марк Антоний било сключено споразумение за подялба на властта – т. нар. Втори Триумвират. Империята била разделена на три части – Лепид взимал Африка и Испания, Антоний – богатите източни провинции, а Гай Октавиан – Галия и Италия.
Неудобните за новия режим лица били включени в проскрипционни списъци, което довело до физическото унищожаване на около 300 сенатора и 2000 конника /включително и Цицерон - личен враг на Антоний/. Гай и Марк Антоний обединили силите си и през 42 г. пр. н. е. победили легионите на републиканците в Македония при Филипи, с което окончателно се разправили с противниците на режима. За да изпълни обещаното раздаване на земя на ветераните от завещанието на Цезар, Октавиан конфискувал земите на 16 града в Италия и наложил допълнителни данъци, което довело до въстание на недоволните от неговото управление през 40 г. пр. н. е. – т. нар. Перузинска война.
В допълнение към вътрешната нестабилност в Италия, Октавиан трябвало да се разправи и със Секст Помпей - син на Помпей Велики, успял да установи своята власт в Сицилия, Корсика и Сардиния, създавайки силна флота и ползвайки помощта на пиратите. Гай Октавиан сключил мирен договор с Помпей през 39 г. пр. н. е., за да не бъдат застрашени доставките на жито за Рим, което би предизвикало масови безредици. Скоро обаче Секст нарушил примирието. След няколко неуспешни кампании от страна на Октавиан, в крайна сметка през 36 г. пр. н. е. Секст бил победен от флотоводеца Марк Випсаний Агрипа.
Борбата за Сицилия била използвана от Гай, за да отстрани и Марк Емилий Лепид, който му помогнал във войната осигурявайки легионите си за сухопътната операция на острова. Тъй като Лепид претендирал за контрол над цяла Сицилия, това дало на Октавиан така желания повод да обвини колегата си триумвир в подклаждане на бунт. След като армията го изоставила, Лепид бил пратен в изгнание, а Испания и Африка – присъединени към владенията на Гай. За популярността му помогнал и фактът, че през 38 г. пр. н. е. Сенатът обожествил Юлий Цезар и сега Октавиан се титуловал като ‚син на божествения‘.
Октавиан се подготвял няколко години за войната с последния претендент за престола – Марк Антоний. Антоний бил несъмнено в по-изгодна позиция. Принадлежали му богатите източни провинции, а като дългогодишен съратник на Юлий Цезар и доказал се талантлив военачалник също бил обичан в народа, въпреки че походът му срещу партите през 36 г. пр. н. е. бил неуспешен. За да си спечели воинска слава и званието император /победоносен военачалник/, Октравиан водил няколко войни в Далмация и подчинил крайбрежните племена на римската власт. Освен това стартирал кампания по дискредитирането на Марк Антоний, обвинявайки го, че е възприел елинските обичаи и се е провъзгласил за бог. За да си осигури подкрепата на Сената публично прочел нелегално иззетото от храма на Веста завещание на Марк Антоний, в което последният разделял Римската империя между децата си от Клеопатра и признавал Цезарион /синът на Цезар от Клеопатра/ за законен наследник. Освен това и разводът на Антоний с Октавия /сестрата на Гай/ бил добър повод за конфликт като Октавиан с присъщата си хитрост обявил война на Клеопатра и Египет, за да избегне обвиненията в разпалването на нов гражданска междуособица.
Решителният сблъсък между армиите на Антоний и Октавиан станал при Акциум в Епир през 31 г. пр. н. е., където флотата на Антоний и Клеопатра претърпяла загуба от морските сили водени от Агрипа, а легионите, останали без снабдяване се предали. Антоний и Клеопатра избягали в Александрия, където се самоубили, а Египет и източните провинции били присъединени към империята.
Еднолична власт
Останал без конкуренти, Октавиан укрепил режима си, привидно запазвайки старите републикански длъжности и институции, но на практика концентрирайки цялата власт в ръцете си. През 27 г. пр. н. е. Сенатът му присъдил почетната титла Август /‘възвеличен‘/. Нея, заедно с титлата император той включил към името си, официално наричайки се Император Цезар Август. Помнейки убийството на Цезар, Август правел всичко възможно управлението му да не се асоциира с диктатура или царска власт, наричайки се принцепс /най-почетния член на Сената/ и ‚пръв сред равни‘. Също така театрално на няколко пъти се отказвал от управлението на държавата с думите, че след като опасността от гражданските войни е преминала, неговите извънредни пълномощия вече не са необходими. Разбира се сенаторите, знаейки много добре, че армията е предана на Август, също така демонстративно отказвали да приемат оттеглянето му, гласувайки му нови правомощия. На Октавиан била дадена пожизнена трибунска власт, която му гарантирала лична неприкосновеност; през 23 г. пр. н. е. - imperium maius /върховна военна власт/; през 12 г. пр. н.е. - бил провъзгласен за pontifex maximus /върховен понтифик/; многократно бил преизбиран за консул и цензор, което му позволило да изчисти Сената от опозицията; получил и титлата Pater Patriae – баща на Отечеството. Като син на ‚божествения Юлий‘/Divi Iulii Filius/, Август носел полубожествен статус, а след смъртта му бил създаден култ към императора. Сенатът преименувал месецът секстилий, в който бил роден – на август. На изток дори приживе му издигали храмове.
За да гарантира благоразположението на плебса, принцепсът построил монументални сгради в Рим - нов Форум, акведукт, библиотеки, храмове /на Божествения Юлий и Марс Ултор/ и театри /на Балб и Марцел/, олтарът на Мира. Градът бил разделен на 14 окръга, снабдяването със зърно – подобрено, били създадени градски кохорти, осигуряващи реда, както и подразделения от вигили, носещи пожарна служба. В провинциите при пътуванията си Август основавал нови градове и колонии, където заселвал цивилни и ветерани, които да пропагандират римския начин на живот, романизирайки завладените територии.
Възхвалата на новия режим се водела и чрез литературата и изкуството, под егидата на Агрипа и Меценат, което ясно си личи в литературните произведения на Вергилий, Хораций, Овидий, Тибул, Проперций, Тит Ливий и др.
В семеен план нещата при императора не вървели толкова гладко. Август имал три брака - през 40 г. пр. н. е. се оженил за Клодия Пулхра /и скоро след това се развел/; за Скрибония /внучка на Помпей Велики/, от която имал дъщеря Юлия и за Ливия Друзила /от която нямал деца, но осиновил нейните синове от първия й брак – Тиберий и Друз/. От брака си с Марк Агрипа Юлия го дарила с трима сина и две дъщери. След смъртта на Агрипа през 12 г. пр. н. е., Юлия била омъжена за Тиберий, който не криел отрицателното си отношение към нея. В крайна сметка Тиберий се оттеглил в доброволно изгнание на о-в Родос. Поради развратния живот, който водела Юлия, Август най-накрая я заточил на о-в Пандатерия, но синовете й Гай и Луций, готвени за наследници на императора умряли /според някои римски историци - не без дейното участие на Ливия/. В крайна сметка Тиберий бил осиновен от Август през 4 г. и станал официалният престолонаследник.
Император Гай Юлий Цезар Октавиан Август умрял така, както мечтаел – бързо и без телесни страдания. Това станало в Нола /Кампания/, където той отседнал в имението на баща си. Първо принцепсът дълго давал наставления на неговия наследник Тиберий, след това се простил с приятелите си, питайки ги шеговито дали добре е изиграл ролята си в комедията. Най-накрая се сбогувал и с жена си Ливия – неговият дългогодишен партньор във властта: ‚Ливия, живей и помни как бяхме заедно. Бъди здрава и... сбогом‘. Август бил кремиран и погребан в разкошен мавзолей на Марсово поле, впоследствие бил обожествен, а постиженията му били детайлно описани в Res Gestae Divi Augusti.
Външна политика
Официално Август се представял за миролюбив владетел и по време на управлението му храмът на Янус демонстративно бил затварян три пъти /което символизирало пълен мир - Pax Augusta/. На практика, обаче, през всяко десетилетие от управлението му империята водела широкомащабни завоевателни войни. Всички външнополитически въпроси се решавали от Август, но формално били одобрявани от Сената, както в републиканско време.
Причините, поради които Август завоювал нови територии, въпреки незавидното положение на ослабената от граждански войни държава били няколко. Преди всичко той се стремял да осигури верността на армията, поддържайки ореола на непобедим пълководец, тъй като легионите бил реалната опора на неговия режим. За укрепването на авторитета му по надписи на монети и статуи Август бил изобразяван като покорител на целия свят /orbis terrarum praeses/ със съответната символика – богинята Виктория, държаща земното кълбо, символ на световно господство. Август назначавал за главнокомандващи доказано лоялни приближени /като Марк Агрипа или членове на неговото семейство/, за да избегне риск от узурпация. Войниците и командния състав били задължени ежегодно да полагат клетва към принцепса.
Освен това опустялата от междуособиците държавна хазна трябвало да бъде попълнена от приходите от продажбата на плячка и роби – например войната срещу астурите и кантабрите в Северна Испания имала за цел да бъдат взети под контрол златните мини, а също да се осигури и приток на роби за нуждите на римската икономика. Август се стремял и да унищожавава потенциалните врагове на империята, за да не застрашат съществуването на държавата му в критичен момент. Към тази гледна точка се придържал и Цезар, който обмислял военни походи срещу гетския племенен съюз на Буребиста и Партия. Август действал със сила срещу племенното обединение на маркоманите, управлявано от Маробод, а срещу Партия - чрез подклаждане на раздори сред съперничещите си фракции. Също така завладявал ключови територии от геостратегически съображения: за подсигуряването на връзката между източните и западните провинции били покорени Далмация и Илирия; овладяването на Панония, Реция и Норик и Мизия имало за цел разширяване на империята до естествените водни прегради /реките Рейн и Дунав/, които да държат варварите извън пределите й.
От съвременна гледна точка можем да разделим външната му политика времево на два основни периода. От 27 г. пр. н. е. до 5 г. от н. е. римляните предприели активна експанзия и присъединили редица територии по поречията на Дунав и Рейн. От 6 г. до 14 г. – империята преминала към отбранителна политика и укрепване на границите.
Външната политика на Август също така била и географски разделена. На запад варварските племена били подчинени с военна сила. На изток, за да избегне открит конфликт с Партия, императорът поддържал в Мала Азия и Сирия редица васални царства, които служели като буфер между двете велики държави. Военни действия се водели за контрола на Армения, а срещу Партия се използвали всевъзможни дипломатически похвати, с цел да се отслаби влиянието й в региона.
Военната реформа на Август
За да предприеме тези широкомащабни завоевания, принцепсът трябвало да разполага със силна армия. След победата си над Лепид и Марк Антоний, Август разпуснал войските на претендентите или ги слял със собствените си легиони, тъй като издръжката на огромната армия била непосилна за хазната /Лепид разполагал с 14 легиона, Марк Антоний – с 18/. Той оставил 28 легиона и ги разположил извън Италия на ключови позиции. Август въвел постоянна военна служба, окончателно правейки армията професионална. Римските граждани служели в легионите 20 години, а провинциалите били набирани в т. нар. помощни войски за срок от 25 години, след което получавали римско гражданство. Създал и постоянни флотски бази /в Равена и Мизенум/ с цел охрана на морските търговски пътища и възпрепятстване на пиратството. За сигурността на Италия и укрепване на режима си през 24 г. пр. н. е. формирал Преторианската гвардия – 9 кохорти по 1000 човека, а също и три градски кохорти, за поддържане на реда в Рим.
За издръжката на армията бил създаден и специален военен фонд /aerarium militare/ - за изплащане на заплати и пенсиите при уволнение на изслужилите легионери. В него постъпвали таксите от всички продажби в Италия и данък наследство, както и пожертвования от зависимите царства, и част от приходите на личната императорска хазна /fiscus/.
Завоеванията на Август на запад
Десетилетието на почти непрекъснати гражданските конфликти довело до спиране на завоевателните войни, което дало повод на някои племена /в Илирия и Испания/ да обявят своята независимост от Рим. Затова, след установяването на принципата, Август се заел да покори наново разбунтувалите се варвари. Първата му цел била Северна Испания, богата със златните си рудници. През 28 г. пр. н. е. избухнало въстание сред испанските племена – кантабри и астури. През 26 г. пр. н..е. Август заминал да надзирава лично бойните действия, но след две години се върнал обратно в Рим, а войната била довършена от неговите легати. През 24 г. пр. н. е. иберите въстанали пак. Военните действия се водели в планините, бунтовниците използвали тактиката на партизанската война и страната била покорена чак към 19 г. пр. н. е., когато в Испания бил изпратен вездесъщият Агрипа.
В Галия, която не била съвсем покорена от Цезар, също избухвали въстания. През 38 г. пр. н. е. Агрипа покорил аквитанците, а а през 25 г. пр. н. е. били завладяни и земите на саласиите, които живеели в Алпите и с враждебните си действия затруднявали комуникациите между Испания и Италия.
Римляните подчинили и Тракия. След победата на Октавиан над Марк Антоний, Одриското царство станало васално на Рим и вече императорът определял кой династ ще го управлява. През 30-29 г. пр. н. е. наместникът на Македония Марк Лициний Крас /внукът на триумвира/ успял да отрази нашествието на бастарните Тракия. Той ги гонил до Дунав, където племената били разбити, а Крас собственоръчно убил вожда им Делдо, което било почти безпрецедентно постижение за един пълководец. През 28 г. пр. н. е. Крас покорил гети и мизи и завладял територията им, връщайки пленените знамена от един неуспешен поход на Гай Хибрида 30 години преди това. Успехите на Марк Лициний Крас били внушителни и той отпразнувал триумфа си през 27 г. пр. н. е., но му било отказано правото на spoila optima – посвещението на доспехите на убития вожд в храма на Юпитер. Причината за това се криела в опасенията на Август друг да не го надмине по военна слава и заслуги. Самият Крас след това изчезнал от летописите и съдбата на този военачалник досега не е изяснена.
Оттук нататък Август поверявал воденето на широкомащабни военни кампании само на Агрипа или на синовете на жена му Ливия от първия й брак – бъдещия император Тиберий и Друз Нерон /бащата на бъдещия император Клавдий/.
През 16 – 15 г. пр. н. е. те успели да покорят Реция и Норик. Освен стратегически, тези провинции също били богати на златни и железни руди. От 14 до 9 г. пр. н. е. била покорена и Панония. Военните действия били поверени на Агрипа, а след неговата смърт – на Тиберий, който успял да разгроми панонците и получил правото на малък триумф.
Август подготвил завоевателна експедиция и срещу германските племена по поречието на Рейн, които постоянно нападали Галия. През 12 г. пр. н. е. Друз започнал широкомащабна инвазия и покорил за две години племената на сугамбрите, батавите, фризите, свевите и хатите /между реките Рейн и Везер/. През 9 г. римските легиони стигнали за първи път до Елба. Друз обаче починал от гангрена, вследствие на рана получена от падане от коня си. На мястото му бил изпратен приключилият войната с панонците Тиберий, който продължил покоряванео на германците и през 8 г. пр. н. е. отпразнувал триумф. След 7 г. пр. н. е. Тиберий изпаднал в немилост поради конфликт с дъщерята на Август – Юлия /за която бил оженен насила след смъртта на Агрипа/ и се оттеглил в доброволно изгнание на о-в Родос, с което покоряването на Германия на практика спряло. Това довело до ослабване на римската власт и въстания сред племената. В края на краищата поради преждевременната смърт на внуците си /от Агрипа и Юлия/ – Гай и Луций, и липсата на други алтернативи, Август позволил на Тиберий да се върне, за да възстанови римското влияние отвъд Рейн. Тиберий предприел нов успешен поход и през 5 г. от н. е. областите между Рейн и Елба били провъзгласени за римска провинция Германия Магна.
Единственото сериозно племенно обединение, което не изпаднало в зависимост от Рим и могло да застраши новите завоевания, било това на маркоманите в днешна Бохемия. Оглавявал го Маробод, чиито посланици, по думите на Веллей Патеркул преговаряли с римляните като с равни. Маробод явно демонстрирал, че при една римска агресия може да даде сериозен отпор.
През 6 г. от н. е. Август решил, че царството на маркоманите трябва да бъде ликвидирано. Били събрани 12 легиона. Част от тях трябвало да нанесат удар от Германия - по река Майнц, командвани от Гай Сенций Сатурнин, а другите войски трябвало да настъпят от Норик под ръководството на Тиберий.
Непосредствено преди инвазията, обаче в тила на римляните /Панония и Илирия/ избухнало грандиозно въстание. Причините за въстанието се кореняли както във високите данъци, така и в насилствения набор на младежите за помощните части в римската армия. Опасността от създалата се ситуация се дължала във факта, че илирите разполагали със значителни сили /200 000 войника/ и били запознати с римската тактика, въоръжение и дисциплина, а и на тяхна страна се биели спомагателните части от региона.
Така че Тиберий сключил мир с Маробод и в следващите три години /6-9 г./ усмирявал въстаналите илири и панонци. Войната била изключително трудна, изтощителна и скъпоструваща за римляните. В операциите били задействани 15 легиона, в Италия бил проведен принудителен набор за армията, дори вербували освободени роби в помощните войски. В края на краищата въстаниците били победени, но римляните не могли да се насладят на победата си, защото точно тогава дошла вестта за голям бунт в Германия, в резултат на което били унищожени три легиона, заедно с наместника на провинцията Квинтилий Вар. Причината за въстанието в Германия били действията на новият управител на провинцията Квинтилий Вар, назначен през 7 г. Преди това той бил наместник на Сирия и свикнал да се разпорежда с подчинените му, разчитайки на тяхното малодушие и търпение. Германците обаче не желаели да им бъдат налагани римски порядки и закони. Надмеността и жестокостта на Вар били съчетани и с неговото лекомислие, с което той се доверил на германския благородник Ариминий /който командвал помощната кавалерия/. Именно последният бил инициатор на заговора, който вкарал Вар и легионите му /около 30 000 войника/ в засада в непроходима гориста местност, наречена Тевтобургска гора. В продължение на три дни германците обезкървявали легионите, които се придвижвали в походен строй, без разузнаване и с голям обоз. Виждайки безнадеждното положение Вар и по-голяма част от командния състав се самоубили, а войската била избита. Унищожението на трите легиона било тежък удар за Август, който според Светоний често възкликвал – „Квинтилий Вар, върни ми легионите“. Изтощени от войната с панонците римляните не могли да реагират на германското въстание и всички отвъдрейнски територии били загубени, въпреки че Тиберий и неговият племенник Германик впоследствие извършили няколко наказателни експедиции срещу германските племена. Това бил преломният момент в политиката на Август и преминаването към отбрана. Отказът от ново покоряване на Германия личи и в едно от писмата на Август към Тиберий, в което той го съветвал да се придържа към укрепването на съществуващите граници без да рискува с нови неоправдани завоевания.
Политиката на Август на изток
След завладяването на Египет през 30 г. пр. н. е., цел на римляните станало крайбрежието на Арабския полуостров, откъдето се внасяли подправки, благовония и мазила. През 25 г. пр. н. е. била организирана военна експедиция под командването на Елий Гал, която да сложи ръка върху крайморските градове на територията на Арабия Феликс /дн. Йемен /. Походът минавал по безводни райони и половината войска измряла от жажда. Въпреки че превзели няколко крепости, накрая остатъците от армията се върнали в Египет. По-нататък между Рим и царствата в Южна Арабия Химяр и Саба се установили съюзнически отношения.
Друга римска експедиция била насочена към горното течение на р. Нил. През 23 г. пр. н. е., 10 000 римска армия, под командването на Гай Петроний завладяла религиозния център на Етиопия - Напата и присъединила тези земи към провинция Египет.
В Мала Азия и Сирия, за да увеличи римското влияние в противовес на постоянната партска заплаха, Август се стараел да поддържа мир и стабилност сред васалните царства, провеждайки военни операции когато шансовете за неуспех били минимални. Негови съюзници в региона били Галатия, Кападокия, Комагена, Понт, Итурея, Галилея, Юдея и Набатея.
Несъмнено взаимоотношенията с царството на Аршакидите били най-важният приоритет на провежданата от него политика. През 22-20 г. пр. н. е. той заминал на обиколка в източните провинции на империята – Гърция, Азия и Сирия. Основната му задача била да реорганизира провинциите и да приеме клетвите за вярност от зависимите от Рим царства между империята и Партия. Вътрешните династични разпри между управляващите групировки в Партия му дали благоприятен повод да възстанови влиянието на Рим в региона, разклатено от катастрофалното поражение на Марк Лициний Крас и неудачните походи на Марк Антоний. Един от претендентите за престола на Партия – Тиридат, бил прогонен от брат си Фраат IV, но бягайки при римляните отвлякъл и сина му. Когато партите през 23 г. пр. н. е. поискали от Август да им върне престолонаследника, Август настоял в замяна партите да върнат знамената и пленниците от армиите на Крас и Марк Антоний. Фраат IV изпълнил исканията, а връщането на римските орли било ознаменувано като голям успех и непосредствена заслуга на Август, комуто била посветена триумфална арка на Форума. През 20 г. пр. н. е. принцепсът изпратил експедиционен корпус под командването на Тиберий в Армения, където римляните установили свой цар – Тигран III. Армения обаче не останала дълго време в римската сфера на влияние, въпреки че били сечени монети с надпис Armenia capta /Покорена Армения/.
Август активно се месел в династичните борби около партския престол. Той подарил на Фраат IV италийска робиня /Муза Тея/, която му родила син и постепенно отстранила останалите претенденти от престола, които били изпратени в Рим като заложници. През 2 г. пр. н. е. Муза и синът й Фраатак убили Фраат IV, но надеждите, че престолонаследникът ще възприеме проримска политика не се оправдали. Военният сблъсък бил избегнат с договорка между внука на Август - Гай Цезар и Фраатак, била потвърдена и границата по Ефрат между двете държави. Компромисът бил постигнат като партите се отказвали от претенции върху Сирия и мала Азия, а римляните гарантирали, че няма да предприемат завоевателни походи срещу тях. След поредната смяна на претенденти в Партия, през 6 г. Август успял да качи на престола един от отгледаните в Рим партски принцове – Вонон, но перез 11 г., последният също бил убит.
В Мала Азия, Сирия, Юдея и Набатея Август подкрепял местните династии, чиито представители били дарявани с римско гражданство, именували се ‚приятели на Рим‘ , което отразявало тяхното васално положение. Назначаването на новите претенденти ставало с одобрението на императора, но използвайки династичните крамоли, той постепенно присъединявал части от царствата им към територията на империята. Така Юдейското царство на Ирод след смъртта му /4 г. пр. н. е./ било поделено между синовете на царя, но по-голямата му част влязла в състава на създадената римска провинция.
Зависимо от Рим било и Боспорското царство в Крим. През 17 г. пр. н. е. царят му Асандър бил отстранен от власт от някой си Скрибоний, претендиращ, че е внук на Митридат. Тъй като последният фактически бил узурпатор възкачил се на престола без съгласието на Рим, Август през 14 г. пр. н. е. поръчал на Агрипа да изпрати войска, която да утвърди на престола царя на Понт – Полемон. Скрибоний бил убит, и макар че Полемон се задържал на власт само 6 години, царството останало римски съюзник в региона и при наследилия го Аспург, а впоследствие било управлявано от назначавани от императорите тракийски династи.
Така, основно по дипломатичен път Август успял да укрепи римската власт на изток, без да бъде въвлечен в сериозен конфликт. За имиджа на римляните в региона говори и фактът, че на два пъти /през 25 и 20 г. пр. н. е./ императорът приел индийски делегации, несъмнено значимо събитие, упоменато и в ‚Res Gestae’.