Движението на багаудите представлявало масова съпротива на представителите на низшите съсловия в Галия – селяни, колони, занаятчии, дезертьори от армията и разорени граждани, насочено срещу едрите гало-римски земевладелци и представителите на имперската власт. Особено мощно във времена на криза, то бивало потискано при стабилизирането на империята, но никога не затихвало напълно и при ново отслабване на централната власт се разгаряло с нова сила. На протежението на два века то ангажирало вниманието на императорите, за които контролът над Галия бил особено важен, тъй като тя била своеобразна буферна зона между Италия и варварския свят.
Думата „багауди“ вероятно е с келтска етимология и означава ‚борец‘ /от келтското baja – борба/. Друга версия е, че наименованието идва от ‚Bagat‘ или ‚Bagad‘ - тълпа, сган, аналогично на латинското vagari, vagi, vagantes. За аристократите в Галия, както и за римските писатели от епохата като Евмений, Аврелий Виктор и Орозий „багауд“ бил синоним на бандит, разбойник, скитник, избягал роб. По-различна характеристика за представителите на това движение дава християнският писател Салвиан: „Сега, ще кажа и за багаудите. Ограбени от жестоки и кръвожадни съдии, потиснати и угнетени, изгубили правото на римска свобода, те изгубиха също така и уважение към римското име. И ние им вменяваме вина за нещастията им, държим им сметка за бедствията им, даваме им омразно име, което сами създадохме. Ние ги наричаме бунтовници и погинали души, след като сами сме ги принудили да извършат престъпления. Иначе поради каква причина са станали багауди, ако не заради нашия произвол, от несправедливостта на съдиите ни, от данъците и грабежите от страна на тези, които превърнаха обществените задължения в своя лична облага и направиха данъците своя плячка. Насилието ни ги принуждава да бъдат багауди... те търпят лишения по необходимост, а не поради желание...“
Съпротивата на багаудите започнала още при император Комод, когато настъпващата социално-икономическа и политическа криза в Римската империя, ознаменувала края на‘Златния век‘. Към последната четвърт на II в. положението на селяните в Галия било особено тежко заради непосилните налози, продължителните войни на император Марк Аврелий с партите и маркоманите, както и опустошителната епидемия от чума, взела /според съвременни изчисления/ живота на една четвърт от населението на империята. За да попълни войската си, Марк Аврелий набирал в легионите гладиатори, роби, освобожденци и дори разбойници. Последните не се отличавали с особена дисциплина и при първа възможност дезертирали, събирали се в банди и разграбвали села и градове.
Постоянните грабителски набези, непосилните данъци и отсъстието на работна ръка довели до упадък на малките стопанства. Оцелелите от чумата дребни собственици били разорени, лесно попадали в дългово робство при богатите земевладелци и ставали колони.
В такава обстановка през 186 г. в Галия започнало въстанието на Матерн. То било своеобразното начало на движението на багаудите. Това не бил спорадичен метеж на шайка дезертьори и разбойници, а намерил широк отзвук сред разорените слоеве селско и градско население. Бунтът продължил две години, но е доста лаконично отразен от Херодиан: „Главатар на въстанието станал обикновен войник от галските помощни части Матерн. Преди той бил обикновен войник, отличил се с много подвизи, но след това дезертирал. Отначало той и бандата му опустошавали вили и ферми, грабейки населението, но след това натрупал голямо богатство, той привлякъл на своя страна много злодеи, обещавайки им благополучие и част от плячката. В резултат на това той от разбойник се превърнал в опасен враг“.
Армията на Матерн, набъбнала от постоянния приток на роби и колони, била добре въоръжена и встъпвала в сражения с правителствените сили. Тя обсаждала и превземала дори укрепени градове. Според Херодиан: „Тези злодеи нападали големите градове, освобождавали всички затворници, обещавайки им безопасност и благополучие, и ги въвличали в своето общество“.
От Галия въстанието се разпространило и в Испания: „Преминавайки през цялата страна на келтите и иберите те нападали богатите градове; едните изпепелявали, а другите след разграбване – изоставяли“.
Този бунт бил дотолкова сериозен, че местните власти не могли да се справят с него. Затова император Комод изпратил в Галия способния военачалник Песцений Нигер с няколко легиона. Освен това назначил за легат на Лугудунска Галия и бъдещия император Септимий Север, предоставяйки му извънредни правомощия. След упорити боеве, Север успял да обгради армията на Матерн в Алпите и да я унищожи. Матерн, който според Херодиан дори готвел покушение срещу Комод, бил хванат и обезглавен заедно със съучастниците си.
След потушаването на въстанието, спокойствието в Галия не продължило дълго. През 192 г., когато в империята се водела гражданска война между Септимий Север и узурпиралия Британия Клодий Албин, в Галия действали отряди от дезертьори, колони и роби. След като останал едноличен правител, Септимий Север трябвало специално да организира наказателни експедиции срещу метежниците.
По време на управлението на династията на Северите многочислени разбойници /latrones/ опустошавали Галия. Правителството използвало военни отряди срещу defectores et rebelles /нелоялните и непокорните/, които нападали вилите и латифундиите на гало-римските магнати и ги унищожавали.
За повсеместния разгул на грабителските шайки говори и фактът, че юристът и съветникът на император Септимий Север - Улпиан в неговите „Дигести“ привежда няколко постановления за мерките, които трябва да бъдат взети за залавянето на избягали роби и дезертьори, както и наказания за укриващите ги. Били учредявани и специални длъжности за борба с разбойниците в западните провинции, както и изграждани многочислени военни постове /stationеs/ за ограничаването на постоянните набези.
Във втората половина на III век политическата криза в империята довела до децентрализация на властта. В много провинции се появили местни узурпатори и претенденти. Анархията, междуособните войни и постоянните варварски нашествия се отразили особено пагубно върху икономиката и селското стопанство на Галия, която се отделила от централното правителство под ръководството на Постум. Въпреки временното стабилизиране на икономическото положение при него, наследниците му не могли да се справят с варварските набези и натиска от страна на Римската империя, в резултат на което разореният плебс отново попълнил редовете на багаудите. При узурпатора Тетрик /271-274 г./ багаудите превзели един от най-големите градове в Галия – Аугустродунум /Отен/. Тъй като последният се отделил от „Галската империя“ и помолил за закрила римския император Клавдий II, Тетрик изпратил отряди да превземат града. Войниците обаче се разбунтували и се присъединили към багаудите. Въстанниците обсаждали града 8 месеца. Накрая Августродун бил варварски разграбен – наред с унищожаването на обществените сгради били разгромени и много частни домове, повечето им владетели били избити или прогонени. Галските аристократи били в паника от размаха на въстанието, а самият Тетрик побързал да признае властта на император Аврелиан, за да може последният да обуздае багаудите. След ликвидирането на „Галската империя“ Аврелиан предприел широкомащабни наказателни операции срещу метежниците, удавяйки в кръв цели области. Благодарните галски аристократи издигнали многобройни олтари в негова чест с надписи: „ На умиротворителя и възстановителя на Вселената, император Цезар Аврелиан“.
След 10 години /283-286 г./ в Галия отново избухнало масово въстание, редовете на които пак били попълнени главно от разорени граждани и занаятчии, селяни, роби и колони от латифундиите. Император Карин, опитващ се да спре настъплението на претендента Диоклециан, отзовал легионите от Галия и не могъл да се противопостави на багаудите. Последните безпрепятствено унищожавали именията на сенаторите, магистратите и чиновниците.
Клавдий Мамертин рисува това въстание като “нашествие на чудовищни зверове“: „Беше време, когато ни нападнаха земеделците /rusticani/, не знаещи воински навици, когато орача се превърна в пехотинец, когато селянинът опустошаваше посевите си, подражавайки на враговете - варварите“.
Въстанниците избрали Елиан и Аманд за техни император и цезар, и организирали армия по римски образец /най-вероятно останалите римски части в Галия се присъединили към тях/, дори започнали да секат собствени монети.
Изпратените правителствени войски срещу багаудите отказвали да се сражават и минавали на тяхна страна. За да се справи с тази сериозна заплаха, император Диоклециан изпратил в Галия своя съправител Максимиан.
Както вкратце пише Аврелий Виктор: „Когато Диоклециан разбрал, че Елиан и Аманд, събрали шайка селяни и разбойници, които местните наричат багауди, опустошават земи и нападат много градове, той веднага заповядал на Максимиан, верен негов приятел, макар и наполовина селянин, но добър и талантлив военачалник... Пристигнал в Галия, той разбил враговете и в най-скоро време ги усмирил“.
Разбира се нещата не протекли толкова гладко, както ги описва Виктор. През есента на 286 г. Максимиан събрал военните контингенти в Октудурум /гр. Мартини в Швейцария/, откъдето започнал кампанията срещу багаудите. Тук разбира се в християнските източници се появява една легенда за мъченичеството на т. нар.Тивански легион, който се отказал да избива въстаналите единоверци и бил децимиран няколко пъти, преди да бъде унищожен напълно. Тъй като свидетелството е късно /средата на 5 век/, т. е. писано век след събитията от епископ Евгерий, а християнските и нехристиянските източници от 4-ти век не казват нищо по въпроса, най-вероятно подобно събитие не се е случило, или ако е имало място някакво неподчинение, то по-скоро е било свързано с отказа на войниците /много от които по това време били селяни от галски произход/ да се бият срещу събратята си.
Според източниците Максимиан имал жесток нрав и еднакво усърдно преследвал както багауди, така и християни, наказвал без колебание за неподчинение, така че по-късните истории за мъченичеството на християните най-вероятно са се преплели с тези на бунтовниците срещу римската власт.
Максимин заедно с войската си нахлул първо на територията на едуите, едно от огнищата на въстанията. Навсякъде царял хаос и запустение – необработени полета, обезлюдени селища, повечето градове били разрушени. Богатите били в непрекъснат страх за живота и имотите си, а населението се бояло от рейнските легиони, които се бунтували, не по-малко, отколкото от багаудите.
В панегириците си Мамертин пише: „дали твоята храброст победи врага или пък милосърдието ти смири нападенията на селяните“.
Естествено при широката народна подкрепа, с която се ползвали багаудите в Галия, единствено репресиите могли да изкоренят това въстание, затова Максимиан бавно и методично унищожавал всякаква съпротива, лишавайки ги от продоволствие и нови попълнения. Близо до дн. гр. Куси /в Северозападна Франция/ войските му успели да нанесат решаващо поражение на армията на багаудите. Остатъците от армията на Елиан и Аманд се укрепили в главната си крепост на р. Марн в провинция Белгика. След дълга обсада, крепостта била превзета и разрушена до основи, а и оцелелите въстанници - избити.
След потушаването на въстанието започнали масови репресии и екзекуции на симпатизантите и поддръжниците на багаудите, за да бъде веднъж завинаги изкоренена вековната съпротива. Засегнати от гоненията били и християните, в които Максимиан виждал рушители на държавния ред. Гарнизоните в Галия също били подложени на чистка, за да се отстранят метежните елементи. За успеха на акцията говори фактът, че на протежението на около век няма упоменания за широкомащабни въстания в Галия. Разбира се, оцелелите от екзекуциите багауди продължавали грабителските си набези, но сега вече за тяхното усмиряване били достатъчни местни военни формирования.
Откъслечни сведения за безредици в Галия имаме и в панегирика на Мамертин за император Юлиан /361-363 г./ , където се споменава, че наред с ликвидирането на алеманската заплаха, той обуздал и „наглите разбойници“. Малко по-късно обаче, при управлението на Валентиниан I движението на багаудите отново се проявило. Както пише Амиан Марцелин: „В това време в Галия, все повече се разраствал наглият разбой, вещаещ всеобща гибел. Особено опасни станали големите пътища и всичко, от което имало някаква изгода, най-дръзко се разграбвало.“.
Нов подем в съпротивителното движение на багаудите се наблюдавал в началото на V в. След смъртта на император Теодосий империята, макар и разделена на две части била в криза. Непълнолетните му синове били под попечителството на регенти, често от варварски произход, които се борели помежду си за влияние. През зимата на 406-та г. племената на вандали, алани, и свеби преминали замръзналия Рейн, и за две години разграбили Галия и Испания. Британия и Арморика /сев. Франция./ били редовно опустошавани от пиратските набези на сакси и фризи. По-голямата част от римските контингенти била изтеглена да брани Италия от нападенията на готите. В добавка към това увеличаващото се данъчно бреме, с което имперското правителство в Равена облагало оставащите под контрола й все по-малко земи, за да издържа топящата се армия /съставена основно от наемници и варвари/, съчетано с чиновническия произвол и злоупотреби на местни магистрати и магнати, правело живота на селяните невъзможен.
Салвиан ни обрисува тъжната картина на изпадналото в дългово робство население: „Много бедняци задушавани от данъци и материални нужди оставят своите градини и къщурки и за да се спасят от изнудване, поставени в безизходица, те прибягват до последното средство. Те се отдават под попечителството на богатите и стават техни роби /dedititii/, покорни на тяхната власт и съд...“. Ставайки колони те „губят права и собственост, и състояние... и свободните хора се превръщат в роби...“.
Тъй като Рим бил неспособен да защити Галия и Британия от варварската инвазия, в Арморика /крайбрежна Галия/, се оформила своеобразна федерация от 50 града. Както пише Зосим: „Цяла Арморика и много от галските провинции се вдигнали на оръжие, мъжествено сражавайки се в името на собствените си интереси, освободили градовете си от варварите и изгонили римските чиновници, установявайки подходящо за тях управление“. Галските аристократи избрали за император началника на британските гарнизони Константин III /407-411 г./, който успял през 409 г. да изтласка вандалите и свевите в Испания.
През това време в Галия обаче за пореден път започнали масови бунтове на багаудите, към които се присъединили избягали от латифундиите роби и колони /rusticani/. Последните се биели както срещу войските на централното правителство в Рим, така и срещу Константин III. Към 412 г. с помощта на вестготите пъководецът на император Хонорий – Флавий Констанций първо успял да отстрани узурпатора, а след това към 416-та окончателно да потуши въстанието на багаудите. Така Рим отново си възвърнал контрола над Галия.
Второто голямо въстание на багаудите избухнало през 435 – 437 г. В хрониката на християнският светец Проспер се упоменава, че почти всички роби се вдигнали на оръжие, присъединявайки се към багаудите начело с някой си Тибато. Срещу тях бил изпратен бившият император Майориан, но въпреки няколкото сражения последният не съумял да укроти бунтовниците. През 437 г. главнокомандващият войските за Западната империя Флавий Аеций, използвайки хунски наемни отряди, успял да разгроми багаудите и да плени главатаря им. Към 448 г. в Арморика също започнали бунтове под предводителството на лекар на име Евдоксий /избягал по-късно при Атила/, но този път Аеций използвал аланите и към 451 г. Арморика отново била подчинена на Рим, а нейни контингенти се сражавали на страната на Аеций в битката при Каталаунските полета.
Прави впечатление успешната дипломация на Констанций и Аеций, които усмирили багаудите в Арморика с помощта на разселените в Галия федерати /първоначално готи, а след това бургунди, алани и алемани/. Багаудите поначало били естествени съюзници на германците, в които виждали освобождение от римските власти. Политиката на тези двама римски държавници обаче внесла разкол между враговете й. Те дали земи за заселване на скитащите племена, с което ги превърнали в земеделци, а аристокрацията им от военна се трансформирала в земевладелска, сходна с гало-римската аристокрация. Отсега нататък новоизпечените германски магнати имали сходни интереси с римските и охотно потушавали бунтовете на закрепостените селяни срещу централната власт.
Към средата на V век движението на багаудите се разпространило и в завладяната от варварите Северна Испания. Робите, колоните, а също и обеднялото градско население организирали собствени отряди, за да се противопоставят както на безчинстващите на полуострова варвари, така и на имперските войски. Центърът на съпротивителното движение бил град Таракона. В хрониката си Хидаций пише: „Астурий, началникът на войските в Галия, изпратен в Испания, избива множество тараконски багауди“. През 443 г. вестготът Меробавд действал в сев. Испания срещу багаудите от Арациола /съвр. Навара/. През 449 г. срещу въстанниците се сражавал и някой си Базилий.
През 454 г. вестготите, действащи по молба на Рим, превзели Таракона и избили багаудите там. С това обаче въстанието им не приключило, защото военни действия срещу тях водел и император Майориан през 458-460-та г. Когато Испания била завладяна от вестготите /469-472 г./, които разпределили земите помежду си, оставяйки закрепостеното население в подчинено положение, също както и при римско управление, багаудите отново въстанали. По времето на крал Аларих II /484–507 г./ бунтовете добили широк размах, тъй като вестготите били във война с франките, покорили през 486-та г. Галия. В края на краищата германците успели да пленят предводителя на багаудите Бурдурела, който бил екзекутиран в Тулуза през 498 г. Това е и последното упоменаване на багаудите в историята.