Тази идея ми дойде след като прочетох тази история написана от Танкиста от Харков.Всеки колекционер има свои истории при събирането на оръжия, милитария и марки.Всеки предмет си има своята необикновенна съдба и история.Затова тази тема е за нас-Лудите-, които в очите на "Нормалните", пилеят парите си за "нищо". Смятам да не се впускам в дълги трактати-мисля, че няма нужда, затова и спирам дотук.
А на вас скъпи съформуци и колекционери ви давам думата да опишете своите истории и случки.
А на вас скъпи съформуци и колекционери ви давам думата да опишете своите истории и случки.
РАЗМИСЛИ ЗА ЛУДИТЕ МЪЖЕ
В началото на месец септември 1997 г., заедно с няколко приятели, членове на клуб “Традиция”, учасвах в подготовката на изложба на старинни оръжия в град Пловдив. Изложбата се организираше по случай годишнина от Съединението и беше първа изява на пловдивските организирани колекционери от клуба. За това се сетих, след като на 17 (май 2000 г.) този месец председателят на пловдивското дружество Красен Дочев, организира поредната оръжейна изложба, преминала с впечатляващ успех. Та тогава, преди три години, в една от нощите след уморителен, но пълен с чудни изживявания ден, седнах и нахвърлях някой, малко объркани и не-много подредени мисли и размисли за лудите мъже.
Командировки, като тази свързани със шантавото ми хоби и с предишната ми работа, за мен са незабравимо изживяване. А че са безкрайно полезни за мен, просто няма спор. Защото непрекъснато научавам по нещо наво, било за пушка или пищов или просто за нещата от живота. И днес се случи точно така. Намерих нови приятели и съмишленици и докато редяхме изложбата, с часове държах в ръцете си прекрасни предмети от нашето минало. За мен и за заразените от любовта към старинните оръжия, това бе един ден на удоволствие и разкош, ден на радост и лудост. И ако “нормален” човек стои и ни слуша отстрани, ще чуе как на 5-6 ракии или пък кьор кютук трезви, спорим като малоумни:
-Моята Мартинка е чисто нова. Свети и все едно, че излиза от фабриката! -твърди Красен от пловдивската чета.
-Не-е, моята е по-хубава-обаждам се аз. И си вярвам.
-Моята е без пъпка на кутията и е единствена в България -не се предава нашия.
-Да, да, и моята няма пъпка -репча се аз. И вярно. Моята Мартинка също няма пъпка.
-Вашите тояги са ментета -засяга модерната тема друг луд другар. -А моят Ремингтон е с оригиналната оксидация.
-Ха, подскачам аз. -Моят Ремингтон е още по-оригинален, пръв се появи в страната, и е много-рядка преправка. И вярно, много-рядка преправка е.
-Ами, оригинален зер, даже е оксидиран скоро и петлето му е лепено с бронз, а не както е оригинала, контрира ме опонента.
-Моята Мартинка е за щик-сабя -връщам се на старататема аз.
-Моята е за четиригранния.
-Да, ама моята е по ранна.
-Да, ама моята е с три скоби.
И прочие и прочие салати, както би казал по този повод известен наш автор на криминалета.
До нас седят нормалните хора и сигурно им е добре с техните си проблеми и кахъри.И като ни гледат, някой сигурно се кръстят и си викат: -Боже къде отиде тази България! Отде се навъдиха тия откачалки!
И не че съм съвсем откачен, и не че съм пристрастен, ама и аз се чудя от време на време. Абе, аз и тия моите приятели, ние ли сме лудите или онези са нормалните. И не мога да си отговоря защото мисля и разсъждавам пристрастено и си имам своя позиция. И тя такава шантава и по-инаква от нормалната.
Тия хора -нормалните, уж се водят прогресивни, уж се мислят за модерни и какви ли не. Защо те не се интересуват от тия наши пусти пушки и пищови. И се заричам да събера в къщи всичките свои приятели и един по един, да им дам да гръмнат с оня мой стар кремъчен пищов. Само по един път. С малко чер барут и с тоалетна хартия. От балкона. Насред София! Напук на всички комшии и разни органи! И като гръмнат да ги питам, мъжете де.
-Кое сега е по-хубаво и кое ще направите по-напред!? Да сте с някоя хубава жена, или да си стреляте наволя с тоя пищов?! Тия болните от моята лудост, ги знам какво ще кажат. А знам и по-голямат част от онези “нормалните”, какво ще направят. И те ще дойдат на нашия хал и на нашата лудост. На жените дето си падат по тия наши работи не знам какво им е. Сигурно и на тях им става нещо по-така.
И си обяснявам защо преди много години, такива луди откачалки като нас са зарязвали всичко. Дом, челяд, богатства, имоти. И са хващали гората. Не само да тичат залудо нагоре-надолу по баирите. Не само да обират душмани и богаташи. Не само да мъстят за чест и достойнство и да се борят за оная, невидяната свобода. А да могат да живеят с тия, нашите железа. Да ги търкат и лъскат. Да ги топлят с телата си и да им говорят. Да ги гледат и да си пълнят душите, с онова невидимото и невидяното. Същото, дето е като свободата. И дето го имат само лудите!
Който откачен наш съмишленик е преспал с пушка или сабя в ръката, той е сънувал чудни и сладки сънища. Напрежението и стреса са се изпарили и всичките енергии в него са се наместили, подредили и не го мъчат. Едно спокойствие и блаженство го е обзело и той е готов да върви до края на света. И да се бори, с какво ли не и с кого ли не. И за да е силна лудоста му, пак вади от сандъка или гардероба я някой пищов, я някоя сабя. И ги прегръща, като млада булка и им се радва, като на малко дете.
Нали ви казвам. Тези неща нормалният човек не може да ги усети. Само ние, дето спим и прегръщаме тънки пушки или криви саби. Ние лудите мъже!
04.09.1997 г. Пловдив
В началото на месец септември 1997 г., заедно с няколко приятели, членове на клуб “Традиция”, учасвах в подготовката на изложба на старинни оръжия в град Пловдив. Изложбата се организираше по случай годишнина от Съединението и беше първа изява на пловдивските организирани колекционери от клуба. За това се сетих, след като на 17 (май 2000 г.) този месец председателят на пловдивското дружество Красен Дочев, организира поредната оръжейна изложба, преминала с впечатляващ успех. Та тогава, преди три години, в една от нощите след уморителен, но пълен с чудни изживявания ден, седнах и нахвърлях някой, малко объркани и не-много подредени мисли и размисли за лудите мъже.
Командировки, като тази свързани със шантавото ми хоби и с предишната ми работа, за мен са незабравимо изживяване. А че са безкрайно полезни за мен, просто няма спор. Защото непрекъснато научавам по нещо наво, било за пушка или пищов или просто за нещата от живота. И днес се случи точно така. Намерих нови приятели и съмишленици и докато редяхме изложбата, с часове държах в ръцете си прекрасни предмети от нашето минало. За мен и за заразените от любовта към старинните оръжия, това бе един ден на удоволствие и разкош, ден на радост и лудост. И ако “нормален” човек стои и ни слуша отстрани, ще чуе как на 5-6 ракии или пък кьор кютук трезви, спорим като малоумни:
-Моята Мартинка е чисто нова. Свети и все едно, че излиза от фабриката! -твърди Красен от пловдивската чета.
-Не-е, моята е по-хубава-обаждам се аз. И си вярвам.
-Моята е без пъпка на кутията и е единствена в България -не се предава нашия.
-Да, да, и моята няма пъпка -репча се аз. И вярно. Моята Мартинка също няма пъпка.
-Вашите тояги са ментета -засяга модерната тема друг луд другар. -А моят Ремингтон е с оригиналната оксидация.
-Ха, подскачам аз. -Моят Ремингтон е още по-оригинален, пръв се появи в страната, и е много-рядка преправка. И вярно, много-рядка преправка е.
-Ами, оригинален зер, даже е оксидиран скоро и петлето му е лепено с бронз, а не както е оригинала, контрира ме опонента.
-Моята Мартинка е за щик-сабя -връщам се на старататема аз.
-Моята е за четиригранния.
-Да, ама моята е по ранна.
-Да, ама моята е с три скоби.
И прочие и прочие салати, както би казал по този повод известен наш автор на криминалета.
До нас седят нормалните хора и сигурно им е добре с техните си проблеми и кахъри.И като ни гледат, някой сигурно се кръстят и си викат: -Боже къде отиде тази България! Отде се навъдиха тия откачалки!
И не че съм съвсем откачен, и не че съм пристрастен, ама и аз се чудя от време на време. Абе, аз и тия моите приятели, ние ли сме лудите или онези са нормалните. И не мога да си отговоря защото мисля и разсъждавам пристрастено и си имам своя позиция. И тя такава шантава и по-инаква от нормалната.
Тия хора -нормалните, уж се водят прогресивни, уж се мислят за модерни и какви ли не. Защо те не се интересуват от тия наши пусти пушки и пищови. И се заричам да събера в къщи всичките свои приятели и един по един, да им дам да гръмнат с оня мой стар кремъчен пищов. Само по един път. С малко чер барут и с тоалетна хартия. От балкона. Насред София! Напук на всички комшии и разни органи! И като гръмнат да ги питам, мъжете де.
-Кое сега е по-хубаво и кое ще направите по-напред!? Да сте с някоя хубава жена, или да си стреляте наволя с тоя пищов?! Тия болните от моята лудост, ги знам какво ще кажат. А знам и по-голямат част от онези “нормалните”, какво ще направят. И те ще дойдат на нашия хал и на нашата лудост. На жените дето си падат по тия наши работи не знам какво им е. Сигурно и на тях им става нещо по-така.
И си обяснявам защо преди много години, такива луди откачалки като нас са зарязвали всичко. Дом, челяд, богатства, имоти. И са хващали гората. Не само да тичат залудо нагоре-надолу по баирите. Не само да обират душмани и богаташи. Не само да мъстят за чест и достойнство и да се борят за оная, невидяната свобода. А да могат да живеят с тия, нашите железа. Да ги търкат и лъскат. Да ги топлят с телата си и да им говорят. Да ги гледат и да си пълнят душите, с онова невидимото и невидяното. Същото, дето е като свободата. И дето го имат само лудите!
Който откачен наш съмишленик е преспал с пушка или сабя в ръката, той е сънувал чудни и сладки сънища. Напрежението и стреса са се изпарили и всичките енергии в него са се наместили, подредили и не го мъчат. Едно спокойствие и блаженство го е обзело и той е готов да върви до края на света. И да се бори, с какво ли не и с кого ли не. И за да е силна лудоста му, пак вади от сандъка или гардероба я някой пищов, я някоя сабя. И ги прегръща, като млада булка и им се радва, като на малко дете.
Нали ви казвам. Тези неща нормалният човек не може да ги усети. Само ние, дето спим и прегръщаме тънки пушки или криви саби. Ние лудите мъже!
04.09.1997 г. Пловдив