Началото на българо-френските отношения може да се търси още в ранното Средновековие, по времето на българския цар Крум, когато българи и франки се срещат на река Тиса. Те се засилват по време на кръстоносните походи от XI–XIII в. От България във Франция се разпространява учението на средновековните богомили, чиито привържениците там са наричани „булгари“ или „бугри“.
Връзките между българи и французи се осъществяват и след тежките за България години на османската инвазия. След падането на България под османска власт френски и бургундски рицари кръстоносци участват в опитите на Европа да отблъсне османските завоеватели. В тези походи през българските земи в боеве с османците се прославят и много френски рицари. В началото на XV в. бургундският принц Филип III Добри изпраща като свои политически емисари в Ориента Жилберт дьо Ланоа и Бертрандон Брокиер, за да съберат необходимите сведения във връзка с предстоящата битка за изтласкването на нашествениците.
Прочутият френски поет от Ренесанса Пиер дьо Ронсар, потомък на Бодуен дьо Ронсар от България, създава през XVI в. няколко елегии за далечната си прародина, разположена там, където „Дунав е най-близко до Балкана и до Родопите, родината и на древния Орфей“. Значително по-късно големият френски хуманист и идеолог на френското просвещение Франсоа Волтер в трудовете си и в своите „Философски тетрадки“ нарича българите „храбър и мъжествен народ“.
Поради специфичната политика на Франция за икономическо проникване и на Изток много
френски дипломати, търговци и учени отрано опознават българите
и разказват за тях в своите обнародвани след завръщането си в Европа трудове. Един от първите французи, които свързват съдбата си с българите след османските завоевания, е военачалникът Жан льо Менгр Бусико. През 1396 г. той участва в сражението за Никопол, където загиват много французи, а други – са пленени. Бусико също е отведен в плен, но след време е откупен заедно с други френски благородници. През 1396 г. той оглавява френска експедиция от 8000 бойци, които, качени на кораби, се явяват в подкрепа на обсадения от Баязид Константинопол. Личните впечатления на Бусико са ценен извор за историята на българите в съдбовния за тях XIV в.
В началото на XV в. съветникът на бургундския принц Филип III Добри – Бертрандон дьо ла Брокиер, който изпълнявал секретно поръчение, минава през българските земи. Когато през 1432 г. стига в София, той отбелязва в доклада си, че цялата тази страна е гъсто населена с българи и всички те „имат голямото желание да се отърват от робството, ако намерят, кой да им помогне“. Десетилетие по-късно, през 1445 г., Валеран дьо Ваврен – прославеният военачалник на бургундския принц Филип и участник в съюзния християнски флот в подкрепа на противотурския поход на Владислав Ягело и Ян Хуниади, също разказва в дневника си за готовността на покореното българско население да подкрепи битката против османските завоеватели: „Като се пръсна из страната вестта как нашите хора побеждават неверниците, християните в България се събудиха, сговориха се и заявиха, че не желаят повече да понасят турско господство.“
Една част от тях решават, според сведенията на Ваврен, да се изселят зад Дунав.
След злополучната битка при Варна на 10 ноември 1444 г. бургундският флот, командван от Валеран дьо Ваврен, се отправя по река Дунав и провежда няколко успешни противоосмански акции, след които много българи се преселват към Унгария.
От този период са и първите ранни писмени френски свидетелства за българите под османска власт. Когато сто години по-късно по тези места преминава големият френски учен и лекар Пиер Белон, той се задоволява да опише само православните християнски обичаи на българите и да отбележи, че „те жънат житото си с по-голяма сръчност, отколкото французите“. В същата 1547 г. през българските земи преминава и Жан Шено – секретар на френския посланик в Константинопол Габриел д'Арамон. Той оставя свой пътепис, където се съдържат бележки за историята на България и за живота на българите по това време. Подобни сведения са оставили в периода 1551–1553 г. и френският благородник Никола дьо Николе – автор на много ценен за времето си илюстрован географски труд, и изкусният дипломат Ожие Гизлен дьо Бузбек.
Интересни сведения за влиянието на католическата църква в българските земи ни предоставя в пътеписа си французинът Льофевр, който придружава през 1611 г. като секретар френския посланик барон Дьо ла Мол в пътуването му от Дубровник до Константинопол. Когато влиза в град Пирот, той казва, че в този край има един архиепископ фра Пиетро от Францисканския орден, който покръстил много жители и в 12 села в района въвел „католическото апостолско и римско изповедание“. През 50-те години на XVIII в. френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел изготвя много подробно описание на българския черноморски бряг с оглед на френската търговия и френската политика на Изток. „България е била някога велико царство“ – припомня той в това свое описание, чрез което се стреми да насочи френските търговци и към черноморските брегове на България. В него изтъква и някои от успехите на френската политика за икономическо проникване в Европейска Турция и в земите, населени предимно с българи. В Одрин, в който до неотдавна пребивавали само няколко константинополски търговци, сега вече имало 5 френски търговски къщи, които получавали вносните си стоки направо от Марсилия и изнасяли за там през пристанищата Енос и Родосто.
Значителен е броят и на французите, които, пътувайки през XVIII в. из европейските владения на Османската империя, описват живота на българите в Мизия, Тракия и Македония. Такива описания са оставили френският консул в Солун Луи Огюст Феликс Божур и френският дипломат в Солун и Смирна Еспри-Мари Кузинери, който се удивлява на българските селяни, горди от някогашните си победи и чието народно облекло било винаги много чисто и имало „блясък на някакво изящество“.
Френският дипломат и политически деятел граф Д'Отрив, който през 1785 г. пристига в Константинопол, записва в своя дневник великолепните си впечатления от природата и хората на България: „Тази България, чието име плаши, е една от най-хубавите страни в Европа.“ На 13-ия ден от пътуването си от Константинопол за Яш той споделя възхищението си от гостоприемството на българите, които нарича „най-приятните от всички хора“. Най-силно е впечатлен от пребиваването си в българското село Добрал: „Тоя ден прекарах един от най-приятните дни в моя живот... Всичко ме кара да се страхувам от тръгването и да съжалявам защо не съм роден българин, за да остана в Добрал.“
Друга група френски наблюдатели от втората половина на XVIII в. са впечатлени повече от деспотизма, на който са подложени подвластните на султана българи, и изразяват открито своето негодувание, което трябва да събуди съчувствие към съдбата на този забравен от Европа християнски народ със славна история и с богата култура. Остро осъжда в своите спомени деспотичния режим, потискащ българите и другите християнски народи в Европейска Турция, и френският генерален консул барон Франсоа дьо Тот, който пресича през 1755 г. българските земи на път за Константинопол заедно с френския посланик Шарл Гравие конт дьо Вержен. Сънародникът му граф Фериер дьо Совбьоф, който пребивава през 1788 г. в Константинопол с дипломатическа мисия, също се възмущава от сцените на варварско унижение, когато наблюдава пазара за роби, и отправя упрек към безразличието на Европа: „Намерих за много безчовечно и варварско – отбелязва той в своя пътепис – да гледам толкова красиви бели жени, продавани в тази страна. Странно е, че докато повечето от моите сънародници се занимават със злощастието на чернокожите на 2000 левги от бреговете на Франция, не се помръдват да унищожат робството в Турция.“
В края на XVIII в. френският публицист и пътешественик Франсоа Пуквил публикува своя пътепис за Османската империя, в който казва, че при написването му не се е ръководил от никакви политически или други съображения, а единствено от правилото: „Само истината трябва да движи перото.“ Пуквил отделя значително място и на съдбата на българите, в които вижда един доблестен народ, успял да съхрани своята идентичност и борчески дух, готов отново да излезе на историческата сцена, за да воюва за своята свобода и независимост: „Още от времето на Византийската империя тази провинция България е била населена от войнствен народ, който често е нанасял поражения на императорската войска. След падането под турска власт българите запазват някои черти на своята независимост... Скрити в планините, те обикновено ги напускат само за да се присъединят към бунтовниците, които понякога всяват ужас в Константинопол.“
През 1845 г. излиза книгата „Пътуване в България“ на Бланки, в която той казва истината по българския въпрос и освободителните стремежи на българите. Публикациите на Бланки, на Ами Буе, Сиприен Роберт и на други френски учени допринасят за опознаването на българските земи и засилват интереса на френската дипломация и на френските делови среди към тях.
В средата на XIX в. френският географ Огюст Викенел предприема първата си експедиция в Европейска Турция. Отчитайки голямото значение на България за френската търговия, той препоръчва на френското правителство да засили натиска си върху Високата порта в полза на реформите.
Правителството на Наполеон III замисля още през 1853 г. да проучи истинското положение в България
За целта то изпраща със специална мисия френския дипломат и добър познавач на Ориента Проспер Буре, който пребродва няколко пъти Европейска Турция и събира необходимата информация. В духа на изводите и препоръките на Буре Франция и Англия подготвят през 1855 г. проект за провъзгласяване на нов реформен акт в Турция, който е наложен на Високата порта, но на практика се оказва неприложим. Считайки реформите за единствено възможно средство за подобряване на положението на християнското население в Турция, в Париж e изготвен нов проект за реформи, който също е връчен на турското правителство под формата на меморандум. Той с основание се оценява като значимо постижение на френската дипломация, но практически също се оказва неприложим.
Големият брой френски източници за българите под османска власт се дължи и на ранното френско проникване в Османската империя. Освен че установява рано дипломатически отношения с Османската империя, Франция първа от европейските държави успява да си осигури търговски и политически привилегии в Турция.
Френската търговия на Изток е тясно свързана с османските пазари и с тези, които се намират в земите на българите между Дунав и бреговете на Егейско море. Тази обширна територия става обект на внимателно проучване от страна на много френски географи, историци, военни и специалисти от различни области на науката с оглед бъдещите задачи на френската политика на Изток. В докладите, които те изготвят до френското правителство, често се изтъкват огромният икономически потенциал и военностратегическото значение на българските земи.
През 1843 г. в черноморския град Варна е разкрито френско търговско представителство, което скоро след това прераства във вицеконсулство с вицеконсул М. Олив. В годините 1853 и 1854 френският дипломат Проспер Буре предприема две обиколки из българските земи в Османската империя, за да проучи на място условията на живот и възможностите за откриване на нови френски консулства. През 1856 г. френският вицеконсул във Варна М. Олив е заменен от Емануил Тадески, който изпълнява едновременно и длъжността вицеконсул на Австро-Унгария. На следващата 1867 г. Франция открива свое вицеконсулство в Пловдив с вицеконсул Шампоазе. След него за френски вицеконсули в този град са назначени Дозон – от 1867 г., Боайсе – от 1870 г., Гайяр дьо Фери – от 1872 г., и Жорж д'Истриа – от април 1876 г.
През 1867 г. Франция разкрива свое вицеконсулство и в Русе с вицеконсул Йожен-Фредерик-Жюл Шефер, заместен през 1873 г. от Жорж Обаре, който остава на този пост до 1878 г.
През 1875 г., три години преди Освобождението, в София е открито френско вицеконсулство с вицеконсул Леандр льо Ге, който през 1877 г. е заместен от временно управляващия консулството Девлет до пристигането на титуляра М. дьо Марикур.
Леандр льо Ге пребивава само две години в българските земи, но оставя трайни спомени сред българите и спечелва тяхната голяма признателност за оказваната подкрепа в националноосвободителното им движение.
На 8 април 1876 г. френският вицеконсул в Пловдив Гайяр дьо Фери уведомява външния министър Деказ, че в най-скоро време в България се очаква въстание, тъй като българите са подложени на жесток произвол и ограбване. Българите, които вече не вярвали на обещанията за реформи, според доклада на Гайар започнали да се въоръжават под ръководството на тайни комитети. По същия начин съчувствено се отнасят към българските приготовления за въстание заместилият Гайяр дьо Фери нов френски вицеконсул Жорж д'Истриа, както и вицеконсулът в София Леандр льо Ге и консулът в Русе Жорж Обаре.
Френският вицеконсул в София Льо Ге и неговият колега в Пловдив Д'Истриа имат най-голямата заслуга за правилното информиране на френското правителство относно Априлското въстание (1876). От лично събраните сведения Льо Ге заключава, че само в Софийско и Пловдивско са опожарени и разграбени 130 български села и са убити 15 000 българи.
Истината за жестокостите в България бързо става достояние на френската общественост, заслуга за което имат и репортажите на Иван дьо Вестин във „Фигаро“, статиите на Емил дьо Жирарден в „Ла Франс”, на Огюст Вакери и Едуард Локроа в „Льо Рапел“, както и обективните коментари на вестник „Тан“. Силно възмущение предизвиква във Франция вестта за убийството на френския консул в Солун Мулен, който заедно с германския си колега Абот се опитал да спаси от помюсюлманчване една отвлечена българска девойка.
Своя авторитетен глас в защита на българите издига и френският писател хуманист Виктор Юго. В статия, публикувана във вестник „Рапел“ на 30 август 1876 г., той заклеймява злодеянията и призовава европейските правителства да признаят правото на българите за независимост. На 29 август с.г. Виктор Юго произнася своята бележита реч във френския парламент, след която кампанията в защита на българите постига своята кулминация.
Силният натиск на печата и на общественото мнение повлиява върху позициите на френската дипломация. Дук Деказ препоръчва на Портата да осъди извършените жестокости над българското население. Към края на октомври 1876 г. френският министър на външните работи със задоволство констатира, че европейските държави възприемат идеята за свикването на дипломатическа конференция в Константинопол. Деказ приема в Париж българските делегати Драган Цанков и Марко Балабанов, изпратени там да пледират за каузата на България пред европейските правителства. След като ги изслушва внимателно, той заявява, че Франция заедно с другите Велики сили ще направи каквото е възможно за една по-добра участ на българския народ.
На конференцията на посланиците на Великите сили в Цариград през 1876 г.
френският консул в София Льо Ге разпространява протеста на софийските граждани
срещу мнимите реформи на султана. За тази позиция и за съдействието, което оказва за опазването на града от опожаряване по-късно, след Освобождението Общинският съвет на София с протокол от 26 май 1878 г. обявява Леандр льо Ге за почетен гражданин на града и наименува една от най-големите тогава търговски улици на негово име. И до днес тази улица в центъра на столицата се нарича „Леге“.
По време на Руско-турската война (1877–1878) френските консули в българските земи стават свидетели на много издевателства от страна на османските власти над мирното българско население. Френският консул в Пловдив Боайсе се грижи за оцеляването на 4000 българи, предимно жени и деца, избягали от опожарената Стара Загора. В училището на католическата мисия в Пловдив с негово съдействие се открива болница за пострадали и ранени българи.
Веднага след Освобождението
Франция, като една от Великите сили, подписали Берлинския договор, изпраща за свой консул в София Йожен-Фредерик-Жюл Шефер. Още в началото на 1879 г. той заминава за Търново, за да следи работата на Учредителното събрание, свикано, за да изготви и приеме конституцията на българското княжество. Шефер подписва протоколите от първото заседание, въпреки че някои от представителите на другите Велики сили отказват да сторят това. Той изпраща редовно от Търново обстойни доклади до министъра на външните работи на републиката Вадингтон. Значителна част от информацията за тези доклади Шефер получава от заседаващите в Търново български делегати, учили във френски висши училища и познаващи добре френския език. Следейки внимателно дебатите в Учредителното събрание и формирането на двете партии – консерватори и либерали, той симпатизира в по-голяма степен на първите и открито споделя съмнението си в способността на българите да се самоуправляват след петвековно чуждо владичество. Шефер проследява в Търново и работата на Великото народно събрание, което след обсъждането на поредица от кандидатури избира хесенския принц Александър Батенберг за княз на България.
След избирането на българския княз Шефер се завръща в София, където получава от френското правителство ново назначение в ранг на дипломатически агент и генерален консул на Франция в България.
Новоизбраният български княз Александър Батенбрег пристига тържествено в старата българска столица Търново, където Шефер му се представя заедно с представителите на другите Велики сили. На 8 юли 1879 г. при тържествена аудиенция в княжеския дворец в София френският представител връчва официално на българския княз акредитивното си писмо със следното съдържание:
„Княже,
Ръководейки се от желанието да осигури и развие добри приятелски отношения между Франция и Княжество България, г-н Президентът на Френската република реши да акредитира към Ваше Височество в качеството му на дипломатически агент и генерален консул г-н Шефер (Йожен- Фредерик-Жюл), кавалер на националния орден на Почетния легион... Представяйки Ви от мое име настоящото писмо, г-н Шефер ще Ви изрази голямото значение, придавано от френското правителство на отношенията, които поддържа с Ваше Височество. Не се съмнявам, че с личните си качества, които го открояват сред другите, и с присъщия си характер г-н Шефер ще съумее да спечели Вашето уважение и доверие и ще оправдае по този начин утвърждаването му на този пост от правителството на Републиката. Моля Ви да благоволите да улеснявате изпълнението на неговата мисия всякога, когато той бъде натоварен със задача да се свърже с Ваше Височество. Бързам да се възползвам от случая, за да изразя на Ваше Височество уверенията в моето високо уважение.
Министър на външните работи: Вадингтон.“
Пожеланията се сбъдват и между българския княз Александър Батенберг и дипломатическия представител на Франция се установява не само много добро сътрудничество, но и истинско приятелство. Министър-председателят Балабанов уведомява Шефер, че иска да назначи като технически съветници френски специалисти, които да поемат ръководството на някои от най-важните служби. Българският княз също споделя пред Шефер в края на 1879 г., че възнамерява да привлече френски специалисти, на които да възложи организирането на финансите в княжеството. Батенберг назначава французина Гастон Шадурн за началник на личната си канцелария.
От Франция в София пристигат и специалисти по пощите и съобщенията: инспекторът по телеграфите инженер Льоклерк и помощник-инспекторът по пощите Травер. По-късно, през 1881 г., българското правителство иска от Франция да му изпрати двама инженери по строителството на пътища и мостове, които да бъдат назначени като членове на Техническото бюро при Министерския съвет. Българското правителство се обръща към френското правителство с молба да му бъде изпратен и пълен комплект от действащите във Франция устави и разпоредби по организацията на военните училища.
Министерството на просвещението отпуска редовно специални стипендии на младежи, които желаят да следват във Франция. Техният брой нараства значително, поради което по-късно с постановление на Министерския съвет от 4 януари 1889 г. професорът по славянски езици и литература в Париж Луи Леже е назначен за специален делегат на българското правителство с основна мисия „да съдейства на българските студенти, които учат във Франция.“
Отношенията между Франция и България добиват особено значение в българската външна политика по времето на княз Александър Батенберг. На 27 януари 1883 г. по време на тържествена аудиенция в двореца френският дипломатически агент в София Шефер връчва на българския княз ордена на Почетния легион и лично писмо от президента на Френската република, в което се изказва задоволство от провежданата от Батенберг политика. Това сближаване между България и Франция поражда недоволство у някои Велики сили, които виждат в него съперничество и заплаха за своите интереси на Балканите. Недоволни гласове се чуват и от Петербург. За да разсее това подозрение, френското правителство сменя своя представител в България и назначава за дипломатически агент в София Ернст Флеш. Флеш продължава да съдейства на политиката за сближаване между Франция и България, но се стреми да прави това по-предпазливо и по-тактично, без да събужда ревност и подозрения у свои колеги в София.
Съединението на Княжество България с Източна Румелия
и последвалата го Сръбско-българска война (1885) изправят българската дипломация пред нови изпитания. Бившият председател на Областното събрание в Източна Румелия Иван Гешов, търсейки международна подкрепа на Съединението, посещава Франция и на 25 октомври 1885 г. се среща с френския министър Фрейсине. След проведения с него разговор Гешов съобщава на българското правителство, че Франция симпатизира на българските въжделения, но в този момент нейната, както и на цяла Европа, главна грижа е запазването на мира. По време на Сръбско-българската война френската преса широко отразява справедливата кауза на българите и героизма на младата българска войска. На 28 декември с.г. българският княз поканва в своя дворец френския дипломатически агент Флеш на откровен разговор. Запознава го с обстановката в страната и споделя очакванията си за подкрепа от страна на Франция. Александър Батенберг получава от Флеш категоричния отговор, че подкрепяйки Съединението, „Франция би желала България да се разбере с Турция и да се помири с Русия.“
След избирането на Фердинанд за княз на България и назначаването на Стефан Стамболов за министър-председател настъпва осемгодишен период на застой в отношенията между България и Франция. През септември 1887 г. Флеш заминава за Франция, а за временно изпълняващ е назначен служителят в агентството Ланел, който ограничава длъжността си до това, само да информира своето министерство за събитията в България. Малко по-късно Франция отзовава и консула си в Русе.
Търговските интереси надделяват над политическите съображения и българското правителство бързо откликва положително на френската инициатива от 1890г. между двете страни да бъде подписана търговска конвенция. Сключването й става на 8 и 9 октомври с.г. чрез размяна на ноти. Известно напрежение между двете страни през следващата година създава екстрадирането от България на бившия началник на личната канцелария на българския княз – френския поданик Гастон Шадурн, обвинен, че обнародва в европейския печат статии против Стамболов и неговото правителство. Но и този тежък спор намира компромисно за двете страни решение: Шадурн да не се връща повече в България, а българското правителство да признае, че е постъпило неправилно в процедурно отношение.
След падането на правителството на Стамболов през 1894 г. и възстановяването на официалните дипломатически отношения между България и Русия започва процес на бързо подобряване на дипломатическите отношения и с Франция. Френският шарже д'афер Лако присъства на тържеството по случай покръстването на българския престолонаследник в качеството на официален представител на френското правителство. В обръщението към госта си българският княз изразява своите добри чувства към Франция, към която хранел особена симпатия. В същото време манифестация от граждани на София се отправя към френската легация, за да изрази „признателността на българския народ към Франция.“
В резултат на подобрилите се отношения между двете страни френското правителство изпраща в София като свой титулярен дипломатически агент виконт Дьо Патитвил. Една година по-късно, през май 1897 г., в Париж се открива и българско дипломатическо агентство. За дипломатически агент е назначен Иван Ст. Гешов. На 10 май с.г. той връчва акредитивните си писма на министъра на външните работи на Франция. Същия ден Гешов е приет на частна аудиенция и от председателя на Френската република, който изразява задоволството си от откриването на българско дипломатическо агентство във френската столица и увереността си, че то ще допринесе за развитието на добрите отношения между Франция и България.
Подобряването на дипломатическите отношения е съпътствано и от разширяване на търговския обмен между двете страни, уреждан дотогава чрез временната спогодба от 1890 г. На 23 май 1897 г. между Франция и България се сключва търговски договор, ратифициран на 5 декември с.г. Това е първият търговски договор, който и двете страни оценяват като важна стъпка за разширяването на търговските връзки. В следващите години се сключват още няколко значими за търговския обмен договора между България и Франция: Договор за търговия и за мореплаване, сключен на 31 декември 1905 г. и ратифициран на 26 декември 1906 г., Конвенция за взаимно покровителство на фабрични и търговски марки, сключена на 23 декември 1906 г., ратифицирана на 6 януари 1908 г., и Спогодба по вноса на бубено семе, сключена на 23 декември 1906 г.
След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. българският дипломатически агент в Париж Димитър Станчов получава нови акредитивни писма в качеството си на първи извънреден пратеник и пълномощен министър. На 25 май 1909 г. той връчва акредитивните си писма на председателя на Френската република. Четири месеца по-късно, на 9 септември 1909 г., Георг Морис Палеолог връчва акредитивните си писма като френски извънреден пратеник и пълномощен министър в София.
В резултат на динамично развиващите се дипломатически отношения между България и Франция се водят
ползотворни преговори за сключването на нови изгодни за двете страни договори
На 16 декември 1911 г. е сключен договор за установяване за срок от 15 години от деня на ратифицирането му с право на автоматично подновяване. Договорът урежда установяването на българи във Франция и на французи в България, като им дава право да пътуват и пребивават в двете страни, където те намерят за добре и според техните интереси, и да придобиват и притежават там всякакъв вид движими и недвижими имущества. За много кратък период между България и Франция са сключени още няколко договора, като Консулски договор, подписан в Париж на 11 декември 1911 г. за срок от 15 години; Съдебен договор и Договор за предаване, сключени в Париж на 16 декември с.г. Последните остават нератифицирани от френския парламент поради избухването на Първата световна война, в която Франция и България се оказват в два противникови военни съюза.
По време на Първата световна война Франция скъсва дипломатическите си отношения с България. На 22 септември 1915 г. френският пълномощен министър в София Панафьо уведомява писмено българското Министерство на външните работи, че мисията му е завършена. Два дни по-късно той напуска страната заедно с персонала на легацията. Последват го всички френски консули. В страната остава само вицеконсулът Барух като пазител на френския дипломатически архив. Защитата на френските интереси в България се поема от холандската легация в София. В края на същия месец, на 30 септември, управляващият българската легация в Париж Александър Греков отпътува от Франция, като оставя служителя Найденов за пазител на архива. Със защитата на българските интереси във Франция през това време е натоварена испанската легация в Париж.
Веднага след като България излиза от войната, още преди да бъде подписан с нея мирния договор, Франция изпраща в София на 9 декември 1918 г. своя политическа мисия, оглавявана от Шарл Анри. Две години по-късно френското правителство назначава за френски върховен комисар в България Де Панафьо, заменен с Жорж Франсоа Пико. Българската делегация по време на преговорите за мир в Париж прави безрезултатни опити да получи разрешение за акредитиране на български представители към френското правителство.
Дипломатическите отношения между България и Франция се възстановяват едва след ратифицирането на Ньойския мирен договор (9 август 1920). На 27 август френското правителство преназначава френския върховен комисар в София Жорж Франсоа Пико като извънреден пратеник и пълномощен министър. Той връчва новите си акредитивни писма на 9 септември с.г. От същия ден подновяват дейността си и консулствата на двете страни. На 24 октомври в Париж предава акредитивните си писма генерал Михаил Савов, назначен за български пълномощен министър във Франция.
През август 1925 г. освен консулствата си в Пловдив, Русе, Варна и Бургас Франция открива консулство и в Кюстендил с консулски агент Жорж Симоне, което функционира до Втората световна война.
От същата година българското консулство в Марсилия става щатно генерално консулство с генерален консул Константин Д. Списаревски, а тези в Париж и в Лион остават почетни.
По време на Втората световна война
след окупацията на голяма част от територията на Франция от германските войски българският пълномощен министър във Франция получава нареждане целият персонал на легацията да напусне Париж най-късно до 10 юни.
В Париж според германските власти можело да останат само консулствата на отделните страни, които да бъдат на подчинение на съответните легации в Берлин. След многократни настоявания от българска страна германското Министерство на външните работи разрешава по изключение консулската служба на легацията да остане там и да се завежда от един легационен секретар, тъй като България няма отделно консулство във френската столица.
От 1 юни 1941 г. българската легация в Париж е преместена във Виши. Като представител на правителството на Виши в българската столица е упълномощен Жул Блондел – пълномощен министър на Франция в София от 1 март 1940 г. На 27 октомври 1943 г. той е заместен от маркиз Кергариу.
На 28 август 1944 г. българското правителство отзовава своя пълномощен министър във Виши Сава Киров. Новото правителство на Отечествения фронт нарежда на персонала на българската легация да остане във Виши и да действа там до установяването на редовни отношения с правителството на Дьо Гол. През октомври 1944 г. френското Министерство на външните работи приема предложението на българския генерален консул в Париж Христо Шишманов да поддържа контакт с членовете на консулството по въпроси, отнасящи се до българските интереси. Френските власти не само разрешават официално на Шишманов и на намиращите се при него чиновници да ръководят консулските и легационните дела, но им предоставят и привилегиите, с които се ползват всички официални представители.
Българското отечественофронтовско правителство от своя страна признава на Жорж Ато качествата на делегат на френското правителство, който да ръководи делата на френската легация в София. По този начин
отношенията между България и Франция фактически се уреждат,
преди страната да е подписала мирния договор.
След подписването на примирието с България в Москва френското правителство уведомява българската страна, че признава мисията на Шишманов в Париж с очакването в скоро време във Франция да бъде изпратен български пълномощен министър. Българското Министерство на външните работи отзовава генералния си консул в Париж Х. Шишманов и легационния секретар Манол Лазаров от бившата легация във Виши и изпраща от Берн Евгени Силянов за политически представител на българското правителство в Париж. Френското правителство потвърждава, че приема назначението на Силянов за български политически представител във френската столица.
Окончателното уреждане на дипломатическите отношения между двете страни продължава през следващите две години, изпълнени с много драматизъм и неизвестности за България преди подписването на мирния договор с нея.
На 27 ноември 1945 г. в София връчва акредитивните си писма назначеният от френското правителство (пръв след войната) пълномощен министър на Франция в България Жак Емил Парис. На 20 февруари 1946 г. това прави в Париж генерал Маринов, назначен за български извънреден пратеник и пълномощен министър във Франция.
По-малко от месец след подписването в Париж на мирния договор с България един инцидент пред френското посолство в София на 7 март 1947 г. във връзка с обмяната на старите банкноти става причина за съвместно комюнике на правителствата на България и Франция. В него се отбелязва, че двете правителства „повторно заявяват общото желание да се поддържат и развиват приятелските чувства, които свързват така щастливо българския и френския народ“.
В същия дух е и официалната българска декларация от 10 април по този повод, в която се казва: „Няма нищо, което да дели двете страни. Българският народ е черпил от историята и културата на Франция за своето културно и политическо издигане. Отношенията между Франция и България са били винаги сърдечни. Стопанските и близките духовни връзки са една здрава основа за тия отношения.“ В началото на юни с.г. Георги Димитров заявява пред френски журналисти, че е особено важно да се развият стопанските и търговските отношения между Франция и България, за което той вярва, че ще допринесе и намиращата се по това време българска делегация в Париж.
Първата значима крачка
към разширяването на дипломатическите отношения е направена доста по-късно, на 6 декември 1963 г., когато френският пълномощен министър в София Жан Коафар посещава министъра на външните работи Иван Башев и връчва нота с предложение за издигане на дипломатическите представителства на двете страни от легации в ранг на посолства. Българското правителство дава съгласието си, а на 23 декември Министерството на външните работи на Франция оповестява решението си да счита българския пълномощен министър в Париж Борис Манолов за посланик от датата 17 декември, когато е обнародвано съответното комюнике. Същата процедура се прилага и по отношение на ранга на френския посланик в София Коафар.
Нов етап в отношенията между двете страни започва след официалното посещение на българския държавен ръководител Тодор Живков във Франция през юни 1966 г. По време на разговорите му с президента Дьо Гол и министър-председателя Помпиду е постигната договореност за разширяване на отношенията и са подписани първите след войната спогодби за сътрудничество в областта на културата, науката и техниката и селското стопанство. В приветствената си реч към българския гост в Елисейския дворец френският президент говори за „богата древна българска култура и за България, която още в началото си е черпила от изворите на цивилизацията, България, която принадлежи към славянското семейство, с което галите винаги са търсили разбирателство“.
Говорейки за съвременността в това слово, Дьо Гол подчертава, че за да помогнат на нова Европа, България и Франция имат всички основания да организират своето сътрудничество в политическата, икономическата и културната област.
Въз основа на подписаната същата година спогодба за научно-техническо сътрудничество се създава Смесена българо-френска комисия, която заседава периодично и приема две- или тригодишни планове за научно-технически обмен. На база на сключената пак по същото време културна спогодба между България и Франция се развива интензивно сътрудничество и в областта на културата.
Забележителен през 60-те и началото на 70-те години на XX в. е ръстът на стокообмена на България с Франция, който само за периода от 1960 до 1970 г. нараства 6 пъти.
За развитието на двустранното сътрудничество допринасят и посещенията на френския министър-председател Пиер Месмер в България през юли 1973г., това на българския министър на външните работи Петър Младенов във Франция през ноември с.г., както и визитата на първия зам.-председател на Министерския съвет Тано Цолов в Париж през ноември 1974 г. във връзка с подписването на Десетгодишна спогодба за развитие на икономическото, промишленото и техническото сътрудничество.
Изградената договорноправна основа за двустранното сътрудничество между България и Франция до средата на 70-те години на XX в. се изразява в 22 спогодби и споразумения, по-значими от които са: Спогодба за научно-техническо сътрудничество от 15 октомври 1966г., Културна спогодба от 15 октомври 1966 г., Консулска конвенция от 2 юли 1968г., дългосрочна търговска спогодба от 21 януари 1970 г., Спогодба за сътрудничество в областта на туризма от 14 май 1971 г., дългосрочна спогодба за период от 10 години за икономическо, промишлено и техническо сътрудничество от 14 ноември 1974 г.
През февруари 1974 г. в Париж се провеждат „Технически дни за България“, а през пролетта на с.г. в София пристига 40-членна френска икономическа делегация начело с почетния председател на Съюза на френските индустриалци Жорж Вилие.
На 20 октомври 1979 г. посланикът на Франция в България г-жа Кристиян Маличенко дава прием в София по случай 100-годишнината от установяването на официални дипломатически отношения между Франция и България. В произнесените от посланика на Франция и от българския министър на външните работи Петър Младенов речи се подчертава взаимното желание на българският и на френския народ да се развиват приятелските връзки и сътрудничеството между двете страни.
Това сътрудничество има своите постижения както в развитието на дипломатическите отношения, така и в разширяването на икономическите и културните връзки. През 1983 г. е отчетено, че Франция заема едно от първите места сред европейските страни във външнотърговския обмен на България, чийто средногодишен ръст за последните 10 години е 12%. На състоялата се в София през юни 1983 г. сесия на Българо-френския комитет за икономическо, промишлено и техническо сътрудничество се обсъждат въпроси за финансирането на съвместни проекти и на такива в трети страни. В края на с.г. се подписва Програма за научен и технически обмен между България и Франция за периода 1984–1986 г. Пак през декември 1983 г. се подписва и новият план за културен обмен за същия период. С голям успех във Франция са показани българските изложби „Тракийското изкуство и култура по българските земи“ и „Българската икона от IX дo XIXв.“
През януари 1989 г. по покана от българска страна
президентът на Франция Франсоа Митеран посещава официално България
Това е първото в цялата история на българо-френските отношения посещение на френски държавен глава в нашата страна. По време на това посещение са подписани редица важни документи от голямо значение за развитие на двустранните отношения: Договор за взаимна правна помощ по граждански дела, Договор за сътрудничество в областта на ветеринарното дело, Междуправителствена кредитна спогодба, Протокол за създаване на българо-френски център за обучение на управленски кадри и Спогодба за защита и насърчаване на инвестициите. Постига се и съгласие министрите на външните работи на Франция и на България да провеждат ежегодно срещи за обсъждане на двустранното сътрудничество и размяна на мнение по международното положение.
Във връзка с гостуването на президента Митеран в България на 17 януари 1989 г. в Националния музей на античността в Париж се открива българска изложба „Най-старото злато на човечеството“, а в България се създава Национален комитет за честване 200-годишнината от Френската революция.
След демократичните промени отношенията с Франция се развиват с още по-голяма динамика. В своя път към Европейския съюз България се радва на подкрепата на Франция, сътрудничеството с която продължава в духа на старите традиции.
В беседата, която изнася на 8 март 1999 г. пред Дипломатическото дружество и Студентския дипломатически клуб в София посланикът на Франция в България Марсел Тремо заявява, че Франция желае да предложи по-окуражаващи формули за България, чиято кандидатура тя подкрепя. Френската политика продължава да отстоява тази позиция по отношение на българската кандидатура за Европейския съюз и това стимулира допълнително развитието на отношенията между двете страни.
Връзките между българи и французи се осъществяват и след тежките за България години на османската инвазия. След падането на България под османска власт френски и бургундски рицари кръстоносци участват в опитите на Европа да отблъсне османските завоеватели. В тези походи през българските земи в боеве с османците се прославят и много френски рицари. В началото на XV в. бургундският принц Филип III Добри изпраща като свои политически емисари в Ориента Жилберт дьо Ланоа и Бертрандон Брокиер, за да съберат необходимите сведения във връзка с предстоящата битка за изтласкването на нашествениците.
Прочутият френски поет от Ренесанса Пиер дьо Ронсар, потомък на Бодуен дьо Ронсар от България, създава през XVI в. няколко елегии за далечната си прародина, разположена там, където „Дунав е най-близко до Балкана и до Родопите, родината и на древния Орфей“. Значително по-късно големият френски хуманист и идеолог на френското просвещение Франсоа Волтер в трудовете си и в своите „Философски тетрадки“ нарича българите „храбър и мъжествен народ“.
Поради специфичната политика на Франция за икономическо проникване и на Изток много
френски дипломати, търговци и учени отрано опознават българите
и разказват за тях в своите обнародвани след завръщането си в Европа трудове. Един от първите французи, които свързват съдбата си с българите след османските завоевания, е военачалникът Жан льо Менгр Бусико. През 1396 г. той участва в сражението за Никопол, където загиват много французи, а други – са пленени. Бусико също е отведен в плен, но след време е откупен заедно с други френски благородници. През 1396 г. той оглавява френска експедиция от 8000 бойци, които, качени на кораби, се явяват в подкрепа на обсадения от Баязид Константинопол. Личните впечатления на Бусико са ценен извор за историята на българите в съдбовния за тях XIV в.
В началото на XV в. съветникът на бургундския принц Филип III Добри – Бертрандон дьо ла Брокиер, който изпълнявал секретно поръчение, минава през българските земи. Когато през 1432 г. стига в София, той отбелязва в доклада си, че цялата тази страна е гъсто населена с българи и всички те „имат голямото желание да се отърват от робството, ако намерят, кой да им помогне“. Десетилетие по-късно, през 1445 г., Валеран дьо Ваврен – прославеният военачалник на бургундския принц Филип и участник в съюзния християнски флот в подкрепа на противотурския поход на Владислав Ягело и Ян Хуниади, също разказва в дневника си за готовността на покореното българско население да подкрепи битката против османските завоеватели: „Като се пръсна из страната вестта как нашите хора побеждават неверниците, християните в България се събудиха, сговориха се и заявиха, че не желаят повече да понасят турско господство.“
Една част от тях решават, според сведенията на Ваврен, да се изселят зад Дунав.
След злополучната битка при Варна на 10 ноември 1444 г. бургундският флот, командван от Валеран дьо Ваврен, се отправя по река Дунав и провежда няколко успешни противоосмански акции, след които много българи се преселват към Унгария.
От този период са и първите ранни писмени френски свидетелства за българите под османска власт. Когато сто години по-късно по тези места преминава големият френски учен и лекар Пиер Белон, той се задоволява да опише само православните християнски обичаи на българите и да отбележи, че „те жънат житото си с по-голяма сръчност, отколкото французите“. В същата 1547 г. през българските земи преминава и Жан Шено – секретар на френския посланик в Константинопол Габриел д'Арамон. Той оставя свой пътепис, където се съдържат бележки за историята на България и за живота на българите по това време. Подобни сведения са оставили в периода 1551–1553 г. и френският благородник Никола дьо Николе – автор на много ценен за времето си илюстрован географски труд, и изкусният дипломат Ожие Гизлен дьо Бузбек.
Интересни сведения за влиянието на католическата църква в българските земи ни предоставя в пътеписа си французинът Льофевр, който придружава през 1611 г. като секретар френския посланик барон Дьо ла Мол в пътуването му от Дубровник до Константинопол. Когато влиза в град Пирот, той казва, че в този край има един архиепископ фра Пиетро от Францисканския орден, който покръстил много жители и в 12 села в района въвел „католическото апостолско и римско изповедание“. През 50-те години на XVIII в. френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел изготвя много подробно описание на българския черноморски бряг с оглед на френската търговия и френската политика на Изток. „България е била някога велико царство“ – припомня той в това свое описание, чрез което се стреми да насочи френските търговци и към черноморските брегове на България. В него изтъква и някои от успехите на френската политика за икономическо проникване в Европейска Турция и в земите, населени предимно с българи. В Одрин, в който до неотдавна пребивавали само няколко константинополски търговци, сега вече имало 5 френски търговски къщи, които получавали вносните си стоки направо от Марсилия и изнасяли за там през пристанищата Енос и Родосто.
Значителен е броят и на французите, които, пътувайки през XVIII в. из европейските владения на Османската империя, описват живота на българите в Мизия, Тракия и Македония. Такива описания са оставили френският консул в Солун Луи Огюст Феликс Божур и френският дипломат в Солун и Смирна Еспри-Мари Кузинери, който се удивлява на българските селяни, горди от някогашните си победи и чието народно облекло било винаги много чисто и имало „блясък на някакво изящество“.
Френският дипломат и политически деятел граф Д'Отрив, който през 1785 г. пристига в Константинопол, записва в своя дневник великолепните си впечатления от природата и хората на България: „Тази България, чието име плаши, е една от най-хубавите страни в Европа.“ На 13-ия ден от пътуването си от Константинопол за Яш той споделя възхищението си от гостоприемството на българите, които нарича „най-приятните от всички хора“. Най-силно е впечатлен от пребиваването си в българското село Добрал: „Тоя ден прекарах един от най-приятните дни в моя живот... Всичко ме кара да се страхувам от тръгването и да съжалявам защо не съм роден българин, за да остана в Добрал.“
Друга група френски наблюдатели от втората половина на XVIII в. са впечатлени повече от деспотизма, на който са подложени подвластните на султана българи, и изразяват открито своето негодувание, което трябва да събуди съчувствие към съдбата на този забравен от Европа християнски народ със славна история и с богата култура. Остро осъжда в своите спомени деспотичния режим, потискащ българите и другите християнски народи в Европейска Турция, и френският генерален консул барон Франсоа дьо Тот, който пресича през 1755 г. българските земи на път за Константинопол заедно с френския посланик Шарл Гравие конт дьо Вержен. Сънародникът му граф Фериер дьо Совбьоф, който пребивава през 1788 г. в Константинопол с дипломатическа мисия, също се възмущава от сцените на варварско унижение, когато наблюдава пазара за роби, и отправя упрек към безразличието на Европа: „Намерих за много безчовечно и варварско – отбелязва той в своя пътепис – да гледам толкова красиви бели жени, продавани в тази страна. Странно е, че докато повечето от моите сънародници се занимават със злощастието на чернокожите на 2000 левги от бреговете на Франция, не се помръдват да унищожат робството в Турция.“
В края на XVIII в. френският публицист и пътешественик Франсоа Пуквил публикува своя пътепис за Османската империя, в който казва, че при написването му не се е ръководил от никакви политически или други съображения, а единствено от правилото: „Само истината трябва да движи перото.“ Пуквил отделя значително място и на съдбата на българите, в които вижда един доблестен народ, успял да съхрани своята идентичност и борчески дух, готов отново да излезе на историческата сцена, за да воюва за своята свобода и независимост: „Още от времето на Византийската империя тази провинция България е била населена от войнствен народ, който често е нанасял поражения на императорската войска. След падането под турска власт българите запазват някои черти на своята независимост... Скрити в планините, те обикновено ги напускат само за да се присъединят към бунтовниците, които понякога всяват ужас в Константинопол.“
През 1845 г. излиза книгата „Пътуване в България“ на Бланки, в която той казва истината по българския въпрос и освободителните стремежи на българите. Публикациите на Бланки, на Ами Буе, Сиприен Роберт и на други френски учени допринасят за опознаването на българските земи и засилват интереса на френската дипломация и на френските делови среди към тях.
В средата на XIX в. френският географ Огюст Викенел предприема първата си експедиция в Европейска Турция. Отчитайки голямото значение на България за френската търговия, той препоръчва на френското правителство да засили натиска си върху Високата порта в полза на реформите.
Правителството на Наполеон III замисля още през 1853 г. да проучи истинското положение в България
За целта то изпраща със специална мисия френския дипломат и добър познавач на Ориента Проспер Буре, който пребродва няколко пъти Европейска Турция и събира необходимата информация. В духа на изводите и препоръките на Буре Франция и Англия подготвят през 1855 г. проект за провъзгласяване на нов реформен акт в Турция, който е наложен на Високата порта, но на практика се оказва неприложим. Считайки реформите за единствено възможно средство за подобряване на положението на християнското население в Турция, в Париж e изготвен нов проект за реформи, който също е връчен на турското правителство под формата на меморандум. Той с основание се оценява като значимо постижение на френската дипломация, но практически също се оказва неприложим.
Големият брой френски източници за българите под османска власт се дължи и на ранното френско проникване в Османската империя. Освен че установява рано дипломатически отношения с Османската империя, Франция първа от европейските държави успява да си осигури търговски и политически привилегии в Турция.
Френската търговия на Изток е тясно свързана с османските пазари и с тези, които се намират в земите на българите между Дунав и бреговете на Егейско море. Тази обширна територия става обект на внимателно проучване от страна на много френски географи, историци, военни и специалисти от различни области на науката с оглед бъдещите задачи на френската политика на Изток. В докладите, които те изготвят до френското правителство, често се изтъкват огромният икономически потенциал и военностратегическото значение на българските земи.
През 1843 г. в черноморския град Варна е разкрито френско търговско представителство, което скоро след това прераства във вицеконсулство с вицеконсул М. Олив. В годините 1853 и 1854 френският дипломат Проспер Буре предприема две обиколки из българските земи в Османската империя, за да проучи на място условията на живот и възможностите за откриване на нови френски консулства. През 1856 г. френският вицеконсул във Варна М. Олив е заменен от Емануил Тадески, който изпълнява едновременно и длъжността вицеконсул на Австро-Унгария. На следващата 1867 г. Франция открива свое вицеконсулство в Пловдив с вицеконсул Шампоазе. След него за френски вицеконсули в този град са назначени Дозон – от 1867 г., Боайсе – от 1870 г., Гайяр дьо Фери – от 1872 г., и Жорж д'Истриа – от април 1876 г.
През 1867 г. Франция разкрива свое вицеконсулство и в Русе с вицеконсул Йожен-Фредерик-Жюл Шефер, заместен през 1873 г. от Жорж Обаре, който остава на този пост до 1878 г.
През 1875 г., три години преди Освобождението, в София е открито френско вицеконсулство с вицеконсул Леандр льо Ге, който през 1877 г. е заместен от временно управляващия консулството Девлет до пристигането на титуляра М. дьо Марикур.
Леандр льо Ге пребивава само две години в българските земи, но оставя трайни спомени сред българите и спечелва тяхната голяма признателност за оказваната подкрепа в националноосвободителното им движение.
На 8 април 1876 г. френският вицеконсул в Пловдив Гайяр дьо Фери уведомява външния министър Деказ, че в най-скоро време в България се очаква въстание, тъй като българите са подложени на жесток произвол и ограбване. Българите, които вече не вярвали на обещанията за реформи, според доклада на Гайар започнали да се въоръжават под ръководството на тайни комитети. По същия начин съчувствено се отнасят към българските приготовления за въстание заместилият Гайяр дьо Фери нов френски вицеконсул Жорж д'Истриа, както и вицеконсулът в София Леандр льо Ге и консулът в Русе Жорж Обаре.
Френският вицеконсул в София Льо Ге и неговият колега в Пловдив Д'Истриа имат най-голямата заслуга за правилното информиране на френското правителство относно Априлското въстание (1876). От лично събраните сведения Льо Ге заключава, че само в Софийско и Пловдивско са опожарени и разграбени 130 български села и са убити 15 000 българи.
Истината за жестокостите в България бързо става достояние на френската общественост, заслуга за което имат и репортажите на Иван дьо Вестин във „Фигаро“, статиите на Емил дьо Жирарден в „Ла Франс”, на Огюст Вакери и Едуард Локроа в „Льо Рапел“, както и обективните коментари на вестник „Тан“. Силно възмущение предизвиква във Франция вестта за убийството на френския консул в Солун Мулен, който заедно с германския си колега Абот се опитал да спаси от помюсюлманчване една отвлечена българска девойка.
Своя авторитетен глас в защита на българите издига и френският писател хуманист Виктор Юго. В статия, публикувана във вестник „Рапел“ на 30 август 1876 г., той заклеймява злодеянията и призовава европейските правителства да признаят правото на българите за независимост. На 29 август с.г. Виктор Юго произнася своята бележита реч във френския парламент, след която кампанията в защита на българите постига своята кулминация.
Силният натиск на печата и на общественото мнение повлиява върху позициите на френската дипломация. Дук Деказ препоръчва на Портата да осъди извършените жестокости над българското население. Към края на октомври 1876 г. френският министър на външните работи със задоволство констатира, че европейските държави възприемат идеята за свикването на дипломатическа конференция в Константинопол. Деказ приема в Париж българските делегати Драган Цанков и Марко Балабанов, изпратени там да пледират за каузата на България пред европейските правителства. След като ги изслушва внимателно, той заявява, че Франция заедно с другите Велики сили ще направи каквото е възможно за една по-добра участ на българския народ.
На конференцията на посланиците на Великите сили в Цариград през 1876 г.
френският консул в София Льо Ге разпространява протеста на софийските граждани
срещу мнимите реформи на султана. За тази позиция и за съдействието, което оказва за опазването на града от опожаряване по-късно, след Освобождението Общинският съвет на София с протокол от 26 май 1878 г. обявява Леандр льо Ге за почетен гражданин на града и наименува една от най-големите тогава търговски улици на негово име. И до днес тази улица в центъра на столицата се нарича „Леге“.
По време на Руско-турската война (1877–1878) френските консули в българските земи стават свидетели на много издевателства от страна на османските власти над мирното българско население. Френският консул в Пловдив Боайсе се грижи за оцеляването на 4000 българи, предимно жени и деца, избягали от опожарената Стара Загора. В училището на католическата мисия в Пловдив с негово съдействие се открива болница за пострадали и ранени българи.
Веднага след Освобождението
Франция, като една от Великите сили, подписали Берлинския договор, изпраща за свой консул в София Йожен-Фредерик-Жюл Шефер. Още в началото на 1879 г. той заминава за Търново, за да следи работата на Учредителното събрание, свикано, за да изготви и приеме конституцията на българското княжество. Шефер подписва протоколите от първото заседание, въпреки че някои от представителите на другите Велики сили отказват да сторят това. Той изпраща редовно от Търново обстойни доклади до министъра на външните работи на републиката Вадингтон. Значителна част от информацията за тези доклади Шефер получава от заседаващите в Търново български делегати, учили във френски висши училища и познаващи добре френския език. Следейки внимателно дебатите в Учредителното събрание и формирането на двете партии – консерватори и либерали, той симпатизира в по-голяма степен на първите и открито споделя съмнението си в способността на българите да се самоуправляват след петвековно чуждо владичество. Шефер проследява в Търново и работата на Великото народно събрание, което след обсъждането на поредица от кандидатури избира хесенския принц Александър Батенберг за княз на България.
След избирането на българския княз Шефер се завръща в София, където получава от френското правителство ново назначение в ранг на дипломатически агент и генерален консул на Франция в България.
Новоизбраният български княз Александър Батенбрег пристига тържествено в старата българска столица Търново, където Шефер му се представя заедно с представителите на другите Велики сили. На 8 юли 1879 г. при тържествена аудиенция в княжеския дворец в София френският представител връчва официално на българския княз акредитивното си писмо със следното съдържание:
„Княже,
Ръководейки се от желанието да осигури и развие добри приятелски отношения между Франция и Княжество България, г-н Президентът на Френската република реши да акредитира към Ваше Височество в качеството му на дипломатически агент и генерален консул г-н Шефер (Йожен- Фредерик-Жюл), кавалер на националния орден на Почетния легион... Представяйки Ви от мое име настоящото писмо, г-н Шефер ще Ви изрази голямото значение, придавано от френското правителство на отношенията, които поддържа с Ваше Височество. Не се съмнявам, че с личните си качества, които го открояват сред другите, и с присъщия си характер г-н Шефер ще съумее да спечели Вашето уважение и доверие и ще оправдае по този начин утвърждаването му на този пост от правителството на Републиката. Моля Ви да благоволите да улеснявате изпълнението на неговата мисия всякога, когато той бъде натоварен със задача да се свърже с Ваше Височество. Бързам да се възползвам от случая, за да изразя на Ваше Височество уверенията в моето високо уважение.
Министър на външните работи: Вадингтон.“
Пожеланията се сбъдват и между българския княз Александър Батенберг и дипломатическия представител на Франция се установява не само много добро сътрудничество, но и истинско приятелство. Министър-председателят Балабанов уведомява Шефер, че иска да назначи като технически съветници френски специалисти, които да поемат ръководството на някои от най-важните служби. Българският княз също споделя пред Шефер в края на 1879 г., че възнамерява да привлече френски специалисти, на които да възложи организирането на финансите в княжеството. Батенберг назначава французина Гастон Шадурн за началник на личната си канцелария.
От Франция в София пристигат и специалисти по пощите и съобщенията: инспекторът по телеграфите инженер Льоклерк и помощник-инспекторът по пощите Травер. По-късно, през 1881 г., българското правителство иска от Франция да му изпрати двама инженери по строителството на пътища и мостове, които да бъдат назначени като членове на Техническото бюро при Министерския съвет. Българското правителство се обръща към френското правителство с молба да му бъде изпратен и пълен комплект от действащите във Франция устави и разпоредби по организацията на военните училища.
Министерството на просвещението отпуска редовно специални стипендии на младежи, които желаят да следват във Франция. Техният брой нараства значително, поради което по-късно с постановление на Министерския съвет от 4 януари 1889 г. професорът по славянски езици и литература в Париж Луи Леже е назначен за специален делегат на българското правителство с основна мисия „да съдейства на българските студенти, които учат във Франция.“
Отношенията между Франция и България добиват особено значение в българската външна политика по времето на княз Александър Батенберг. На 27 януари 1883 г. по време на тържествена аудиенция в двореца френският дипломатически агент в София Шефер връчва на българския княз ордена на Почетния легион и лично писмо от президента на Френската република, в което се изказва задоволство от провежданата от Батенберг политика. Това сближаване между България и Франция поражда недоволство у някои Велики сили, които виждат в него съперничество и заплаха за своите интереси на Балканите. Недоволни гласове се чуват и от Петербург. За да разсее това подозрение, френското правителство сменя своя представител в България и назначава за дипломатически агент в София Ернст Флеш. Флеш продължава да съдейства на политиката за сближаване между Франция и България, но се стреми да прави това по-предпазливо и по-тактично, без да събужда ревност и подозрения у свои колеги в София.
Съединението на Княжество България с Източна Румелия
и последвалата го Сръбско-българска война (1885) изправят българската дипломация пред нови изпитания. Бившият председател на Областното събрание в Източна Румелия Иван Гешов, търсейки международна подкрепа на Съединението, посещава Франция и на 25 октомври 1885 г. се среща с френския министър Фрейсине. След проведения с него разговор Гешов съобщава на българското правителство, че Франция симпатизира на българските въжделения, но в този момент нейната, както и на цяла Европа, главна грижа е запазването на мира. По време на Сръбско-българската война френската преса широко отразява справедливата кауза на българите и героизма на младата българска войска. На 28 декември с.г. българският княз поканва в своя дворец френския дипломатически агент Флеш на откровен разговор. Запознава го с обстановката в страната и споделя очакванията си за подкрепа от страна на Франция. Александър Батенберг получава от Флеш категоричния отговор, че подкрепяйки Съединението, „Франция би желала България да се разбере с Турция и да се помири с Русия.“
След избирането на Фердинанд за княз на България и назначаването на Стефан Стамболов за министър-председател настъпва осемгодишен период на застой в отношенията между България и Франция. През септември 1887 г. Флеш заминава за Франция, а за временно изпълняващ е назначен служителят в агентството Ланел, който ограничава длъжността си до това, само да информира своето министерство за събитията в България. Малко по-късно Франция отзовава и консула си в Русе.
Търговските интереси надделяват над политическите съображения и българското правителство бързо откликва положително на френската инициатива от 1890г. между двете страни да бъде подписана търговска конвенция. Сключването й става на 8 и 9 октомври с.г. чрез размяна на ноти. Известно напрежение между двете страни през следващата година създава екстрадирането от България на бившия началник на личната канцелария на българския княз – френския поданик Гастон Шадурн, обвинен, че обнародва в европейския печат статии против Стамболов и неговото правителство. Но и този тежък спор намира компромисно за двете страни решение: Шадурн да не се връща повече в България, а българското правителство да признае, че е постъпило неправилно в процедурно отношение.
След падането на правителството на Стамболов през 1894 г. и възстановяването на официалните дипломатически отношения между България и Русия започва процес на бързо подобряване на дипломатическите отношения и с Франция. Френският шарже д'афер Лако присъства на тържеството по случай покръстването на българския престолонаследник в качеството на официален представител на френското правителство. В обръщението към госта си българският княз изразява своите добри чувства към Франция, към която хранел особена симпатия. В същото време манифестация от граждани на София се отправя към френската легация, за да изрази „признателността на българския народ към Франция.“
В резултат на подобрилите се отношения между двете страни френското правителство изпраща в София като свой титулярен дипломатически агент виконт Дьо Патитвил. Една година по-късно, през май 1897 г., в Париж се открива и българско дипломатическо агентство. За дипломатически агент е назначен Иван Ст. Гешов. На 10 май с.г. той връчва акредитивните си писма на министъра на външните работи на Франция. Същия ден Гешов е приет на частна аудиенция и от председателя на Френската република, който изразява задоволството си от откриването на българско дипломатическо агентство във френската столица и увереността си, че то ще допринесе за развитието на добрите отношения между Франция и България.
Подобряването на дипломатическите отношения е съпътствано и от разширяване на търговския обмен между двете страни, уреждан дотогава чрез временната спогодба от 1890 г. На 23 май 1897 г. между Франция и България се сключва търговски договор, ратифициран на 5 декември с.г. Това е първият търговски договор, който и двете страни оценяват като важна стъпка за разширяването на търговските връзки. В следващите години се сключват още няколко значими за търговския обмен договора между България и Франция: Договор за търговия и за мореплаване, сключен на 31 декември 1905 г. и ратифициран на 26 декември 1906 г., Конвенция за взаимно покровителство на фабрични и търговски марки, сключена на 23 декември 1906 г., ратифицирана на 6 януари 1908 г., и Спогодба по вноса на бубено семе, сключена на 23 декември 1906 г.
След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. българският дипломатически агент в Париж Димитър Станчов получава нови акредитивни писма в качеството си на първи извънреден пратеник и пълномощен министър. На 25 май 1909 г. той връчва акредитивните си писма на председателя на Френската република. Четири месеца по-късно, на 9 септември 1909 г., Георг Морис Палеолог връчва акредитивните си писма като френски извънреден пратеник и пълномощен министър в София.
В резултат на динамично развиващите се дипломатически отношения между България и Франция се водят
ползотворни преговори за сключването на нови изгодни за двете страни договори
На 16 декември 1911 г. е сключен договор за установяване за срок от 15 години от деня на ратифицирането му с право на автоматично подновяване. Договорът урежда установяването на българи във Франция и на французи в България, като им дава право да пътуват и пребивават в двете страни, където те намерят за добре и според техните интереси, и да придобиват и притежават там всякакъв вид движими и недвижими имущества. За много кратък период между България и Франция са сключени още няколко договора, като Консулски договор, подписан в Париж на 11 декември 1911 г. за срок от 15 години; Съдебен договор и Договор за предаване, сключени в Париж на 16 декември с.г. Последните остават нератифицирани от френския парламент поради избухването на Първата световна война, в която Франция и България се оказват в два противникови военни съюза.
По време на Първата световна война Франция скъсва дипломатическите си отношения с България. На 22 септември 1915 г. френският пълномощен министър в София Панафьо уведомява писмено българското Министерство на външните работи, че мисията му е завършена. Два дни по-късно той напуска страната заедно с персонала на легацията. Последват го всички френски консули. В страната остава само вицеконсулът Барух като пазител на френския дипломатически архив. Защитата на френските интереси в България се поема от холандската легация в София. В края на същия месец, на 30 септември, управляващият българската легация в Париж Александър Греков отпътува от Франция, като оставя служителя Найденов за пазител на архива. Със защитата на българските интереси във Франция през това време е натоварена испанската легация в Париж.
Веднага след като България излиза от войната, още преди да бъде подписан с нея мирния договор, Франция изпраща в София на 9 декември 1918 г. своя политическа мисия, оглавявана от Шарл Анри. Две години по-късно френското правителство назначава за френски върховен комисар в България Де Панафьо, заменен с Жорж Франсоа Пико. Българската делегация по време на преговорите за мир в Париж прави безрезултатни опити да получи разрешение за акредитиране на български представители към френското правителство.
Дипломатическите отношения между България и Франция се възстановяват едва след ратифицирането на Ньойския мирен договор (9 август 1920). На 27 август френското правителство преназначава френския върховен комисар в София Жорж Франсоа Пико като извънреден пратеник и пълномощен министър. Той връчва новите си акредитивни писма на 9 септември с.г. От същия ден подновяват дейността си и консулствата на двете страни. На 24 октомври в Париж предава акредитивните си писма генерал Михаил Савов, назначен за български пълномощен министър във Франция.
През август 1925 г. освен консулствата си в Пловдив, Русе, Варна и Бургас Франция открива консулство и в Кюстендил с консулски агент Жорж Симоне, което функционира до Втората световна война.
От същата година българското консулство в Марсилия става щатно генерално консулство с генерален консул Константин Д. Списаревски, а тези в Париж и в Лион остават почетни.
По време на Втората световна война
след окупацията на голяма част от територията на Франция от германските войски българският пълномощен министър във Франция получава нареждане целият персонал на легацията да напусне Париж най-късно до 10 юни.
В Париж според германските власти можело да останат само консулствата на отделните страни, които да бъдат на подчинение на съответните легации в Берлин. След многократни настоявания от българска страна германското Министерство на външните работи разрешава по изключение консулската служба на легацията да остане там и да се завежда от един легационен секретар, тъй като България няма отделно консулство във френската столица.
От 1 юни 1941 г. българската легация в Париж е преместена във Виши. Като представител на правителството на Виши в българската столица е упълномощен Жул Блондел – пълномощен министър на Франция в София от 1 март 1940 г. На 27 октомври 1943 г. той е заместен от маркиз Кергариу.
На 28 август 1944 г. българското правителство отзовава своя пълномощен министър във Виши Сава Киров. Новото правителство на Отечествения фронт нарежда на персонала на българската легация да остане във Виши и да действа там до установяването на редовни отношения с правителството на Дьо Гол. През октомври 1944 г. френското Министерство на външните работи приема предложението на българския генерален консул в Париж Христо Шишманов да поддържа контакт с членовете на консулството по въпроси, отнасящи се до българските интереси. Френските власти не само разрешават официално на Шишманов и на намиращите се при него чиновници да ръководят консулските и легационните дела, но им предоставят и привилегиите, с които се ползват всички официални представители.
Българското отечественофронтовско правителство от своя страна признава на Жорж Ато качествата на делегат на френското правителство, който да ръководи делата на френската легация в София. По този начин
отношенията между България и Франция фактически се уреждат,
преди страната да е подписала мирния договор.
След подписването на примирието с България в Москва френското правителство уведомява българската страна, че признава мисията на Шишманов в Париж с очакването в скоро време във Франция да бъде изпратен български пълномощен министър. Българското Министерство на външните работи отзовава генералния си консул в Париж Х. Шишманов и легационния секретар Манол Лазаров от бившата легация във Виши и изпраща от Берн Евгени Силянов за политически представител на българското правителство в Париж. Френското правителство потвърждава, че приема назначението на Силянов за български политически представител във френската столица.
Окончателното уреждане на дипломатическите отношения между двете страни продължава през следващите две години, изпълнени с много драматизъм и неизвестности за България преди подписването на мирния договор с нея.
На 27 ноември 1945 г. в София връчва акредитивните си писма назначеният от френското правителство (пръв след войната) пълномощен министър на Франция в България Жак Емил Парис. На 20 февруари 1946 г. това прави в Париж генерал Маринов, назначен за български извънреден пратеник и пълномощен министър във Франция.
По-малко от месец след подписването в Париж на мирния договор с България един инцидент пред френското посолство в София на 7 март 1947 г. във връзка с обмяната на старите банкноти става причина за съвместно комюнике на правителствата на България и Франция. В него се отбелязва, че двете правителства „повторно заявяват общото желание да се поддържат и развиват приятелските чувства, които свързват така щастливо българския и френския народ“.
В същия дух е и официалната българска декларация от 10 април по този повод, в която се казва: „Няма нищо, което да дели двете страни. Българският народ е черпил от историята и културата на Франция за своето културно и политическо издигане. Отношенията между Франция и България са били винаги сърдечни. Стопанските и близките духовни връзки са една здрава основа за тия отношения.“ В началото на юни с.г. Георги Димитров заявява пред френски журналисти, че е особено важно да се развият стопанските и търговските отношения между Франция и България, за което той вярва, че ще допринесе и намиращата се по това време българска делегация в Париж.
Първата значима крачка
към разширяването на дипломатическите отношения е направена доста по-късно, на 6 декември 1963 г., когато френският пълномощен министър в София Жан Коафар посещава министъра на външните работи Иван Башев и връчва нота с предложение за издигане на дипломатическите представителства на двете страни от легации в ранг на посолства. Българското правителство дава съгласието си, а на 23 декември Министерството на външните работи на Франция оповестява решението си да счита българския пълномощен министър в Париж Борис Манолов за посланик от датата 17 декември, когато е обнародвано съответното комюнике. Същата процедура се прилага и по отношение на ранга на френския посланик в София Коафар.
Нов етап в отношенията между двете страни започва след официалното посещение на българския държавен ръководител Тодор Живков във Франция през юни 1966 г. По време на разговорите му с президента Дьо Гол и министър-председателя Помпиду е постигната договореност за разширяване на отношенията и са подписани първите след войната спогодби за сътрудничество в областта на културата, науката и техниката и селското стопанство. В приветствената си реч към българския гост в Елисейския дворец френският президент говори за „богата древна българска култура и за България, която още в началото си е черпила от изворите на цивилизацията, България, която принадлежи към славянското семейство, с което галите винаги са търсили разбирателство“.
Говорейки за съвременността в това слово, Дьо Гол подчертава, че за да помогнат на нова Европа, България и Франция имат всички основания да организират своето сътрудничество в политическата, икономическата и културната област.
Въз основа на подписаната същата година спогодба за научно-техническо сътрудничество се създава Смесена българо-френска комисия, която заседава периодично и приема две- или тригодишни планове за научно-технически обмен. На база на сключената пак по същото време културна спогодба между България и Франция се развива интензивно сътрудничество и в областта на културата.
Забележителен през 60-те и началото на 70-те години на XX в. е ръстът на стокообмена на България с Франция, който само за периода от 1960 до 1970 г. нараства 6 пъти.
За развитието на двустранното сътрудничество допринасят и посещенията на френския министър-председател Пиер Месмер в България през юли 1973г., това на българския министър на външните работи Петър Младенов във Франция през ноември с.г., както и визитата на първия зам.-председател на Министерския съвет Тано Цолов в Париж през ноември 1974 г. във връзка с подписването на Десетгодишна спогодба за развитие на икономическото, промишленото и техническото сътрудничество.
Изградената договорноправна основа за двустранното сътрудничество между България и Франция до средата на 70-те години на XX в. се изразява в 22 спогодби и споразумения, по-значими от които са: Спогодба за научно-техническо сътрудничество от 15 октомври 1966г., Културна спогодба от 15 октомври 1966 г., Консулска конвенция от 2 юли 1968г., дългосрочна търговска спогодба от 21 януари 1970 г., Спогодба за сътрудничество в областта на туризма от 14 май 1971 г., дългосрочна спогодба за период от 10 години за икономическо, промишлено и техническо сътрудничество от 14 ноември 1974 г.
През февруари 1974 г. в Париж се провеждат „Технически дни за България“, а през пролетта на с.г. в София пристига 40-членна френска икономическа делегация начело с почетния председател на Съюза на френските индустриалци Жорж Вилие.
На 20 октомври 1979 г. посланикът на Франция в България г-жа Кристиян Маличенко дава прием в София по случай 100-годишнината от установяването на официални дипломатически отношения между Франция и България. В произнесените от посланика на Франция и от българския министър на външните работи Петър Младенов речи се подчертава взаимното желание на българският и на френския народ да се развиват приятелските връзки и сътрудничеството между двете страни.
Това сътрудничество има своите постижения както в развитието на дипломатическите отношения, така и в разширяването на икономическите и културните връзки. През 1983 г. е отчетено, че Франция заема едно от първите места сред европейските страни във външнотърговския обмен на България, чийто средногодишен ръст за последните 10 години е 12%. На състоялата се в София през юни 1983 г. сесия на Българо-френския комитет за икономическо, промишлено и техническо сътрудничество се обсъждат въпроси за финансирането на съвместни проекти и на такива в трети страни. В края на с.г. се подписва Програма за научен и технически обмен между България и Франция за периода 1984–1986 г. Пак през декември 1983 г. се подписва и новият план за културен обмен за същия период. С голям успех във Франция са показани българските изложби „Тракийското изкуство и култура по българските земи“ и „Българската икона от IX дo XIXв.“
През януари 1989 г. по покана от българска страна
президентът на Франция Франсоа Митеран посещава официално България
Това е първото в цялата история на българо-френските отношения посещение на френски държавен глава в нашата страна. По време на това посещение са подписани редица важни документи от голямо значение за развитие на двустранните отношения: Договор за взаимна правна помощ по граждански дела, Договор за сътрудничество в областта на ветеринарното дело, Междуправителствена кредитна спогодба, Протокол за създаване на българо-френски център за обучение на управленски кадри и Спогодба за защита и насърчаване на инвестициите. Постига се и съгласие министрите на външните работи на Франция и на България да провеждат ежегодно срещи за обсъждане на двустранното сътрудничество и размяна на мнение по международното положение.
Във връзка с гостуването на президента Митеран в България на 17 януари 1989 г. в Националния музей на античността в Париж се открива българска изложба „Най-старото злато на човечеството“, а в България се създава Национален комитет за честване 200-годишнината от Френската революция.
След демократичните промени отношенията с Франция се развиват с още по-голяма динамика. В своя път към Европейския съюз България се радва на подкрепата на Франция, сътрудничеството с която продължава в духа на старите традиции.
В беседата, която изнася на 8 март 1999 г. пред Дипломатическото дружество и Студентския дипломатически клуб в София посланикът на Франция в България Марсел Тремо заявява, че Франция желае да предложи по-окуражаващи формули за България, чиято кандидатура тя подкрепя. Френската политика продължава да отстоява тази позиция по отношение на българската кандидатура за Европейския съюз и това стимулира допълнително развитието на отношенията между двете страни.