Четиридесет и деветте най-слабо развити държави са концентрирани в няколко района на планетата. Да не би бедността да се предава по съседство? Действителността, обаче е далеч по-сложна.
Най-слабо развитите държави имат 10,7 % от световното население, но дават едва 0,5 % от световното производство. В Черна Африка са концентрирани 34 от всички 49 страни, които според ООН попадат в тази категория. Освен Йемен осем други страни са разположени по краищата на Южна Азия, от Афганистан през хималайските държави и Бирма до Камбоджа. Останалите страни от списъка са Хаити и 5 малки островни държави в Тихия океан; следователно 59% от населението и 87% от територията на най-слабо развитите държави са концентрирани в Черна Африка.
Тези страни се отличават не само с ниското си равнище на икономическо развитие, изведено по синтетичен начин чрез размера на брутния вътрешен продукт на глава от населението. За тях са характерни редица фактори или структурни показатели за сериозни проблеми: продължителност на живота, образование, недохранване и др. С изключение на Бангладеш в тези страни слабото развитие на вътрешния пазар е причинено не само от крайната бедност, но и от сравнително ниската численост на населението в сравнение с Индия, Индонезия и Китай.
Икономическата им структура е слабо диверсифицирана и стопанството им почти изцяло зависи от износа на суровини – с изключение на Бангладеш, Непал, Хаити и отскоро Сенегал и Мадагаскар. Поради тази причина те са много уязвими от влошаването на условията за търговия със суровини и от капризите на времето и климата (що се отнася до селскостопанските суровини).
Стойността на основните суровини в структурата на износа на най-слабо развитите държави е намаляла средно с 2,3% годишно от 1989 до 1999 г.Освен това, от износа на селскостопанска продукция печели главно градският елит вместо ниско платените селскостопански труженици; оттук се получава трансфер на ресурси от селата към градовете, който още повече ограничава възможностите за инвестиции в селското стопанство и води до миграция на населението към градовете. Слабо развитият вътрешен пазар, ниската квалификация на работната ръка, лошото състояние на инфраструктурата, несигурността, дори военните конфликти – всичко това отблъсква чуждестранните инвестиции.
Ниското равнище на производството, слабо развитият частен сектор и корупцията ограничават спестяването и вътрешните инвестиции до твърде нисък размер, докато в същото време тези страни са най-назад в демографските промени: въпреки твърде ниската продължителност на живота много високата раждаемост изяжда икономическия растеж. Така много от най-слабо развитите африкански държави отбелязват спад на брутния вътрешен продукт на глава от населението от поне две десетилетия насам. Макар в най-слабо развитите държави от Азия показателите за икономическия растеж да са по-добри, пропастта между тях и другите развиващи се страни от континента нараства.
Маргинализирането на Африка
Как може да се обясни особено тежкото положение в Черна Африка и тенденцията към абсолютното му влошаване?
Причините се крият в историческите особености на включването на този континент в световната икономика и в специфичното смесване на колониалното наследство и постколониалната действителност. Черна Африка не интересува реално европейските колонизатори до средата на 19 век, освен непряко в ролята Ј на доставчик на роби чрез посредничеството на местните владетели. Тропическият и екваториалният климат изключват колонизацията чрез заселване на териториите, които биха могли бързо да се освободят от опеката на метрополията като Северна Америка.
Разграбването на ресурсите и слабо развитите политически структури не позволяват възстановяването на предколониалните административни структури от колонизаторите за разлика от страните от района на Андите в Южна Америка; отсъствието на занаятчийско производство на луксозни предмети както и високите разходи за транспорт до европейските пазари са причина да не се зародят връзки между търговците-колонизатори и местните посредници за разлика от Индия. Що се отнася до отглеждането на тропически култури, по-лесно се оказало развитието им в островите и крайбрежните райони на Антилите и Североизточна Бразилия. Същото развитие се осъществява и в южните части на британските колонии в Северна Америка с помощта на африканските роби и без конфликти с бързо изтребените местни племена.
Мащабната колонизация на Африка започва едва от средата на 19 век, когато индустриалната революция в Европа значително повишава потребностите от суровини и прави възможно транспортирането на производствени машини и съоръжения, изграждането на транспортна инфраструктура, отделянето на ресурси, необходими за осигуряването на кадри за администрацията от служителите на колониалните власти почти без посредничеството на местни лица. Въпреки че премахва тормоза на робството, тази колонизация създава нови форми на разграбване на ресурсите, налага различни форми на принудителн труд и рентиерство, като разрушава традиционните производствени системи.
Независимостта
Независимостта не подобрява положението в Африка както Рьоне Дюмон подчертава в своя труд „Черна Африка върви по лош път“. Постколониалните елитни групи, най-често малобройни, лошо и късно формирани, вземат контрол над повлияните от западната култура политически структури, наследени от колониалната епоха, отличават се с ниска легитимност, не се вписват в историческите традиции и обикновено не са еднородни в етнико-национален план.
Редките опити за индустриализация с цел заместване на вноса, правени през първите години след получаването на независимост (напр. в Гана и Брега на слоновата кост) се сблъскаха с липсата на пазари и технически кадри, със слабо развитата инфраструктура, с корупцията, с последствията от рестриктивните мерки за намаляването на задлъжнялостта. Елитът формиран по западен маниер не може да се надява на отговарящо на амбициите му равнище на живота и услугите, освен ако не изземе контрола над политическата власт и свързаните с нея вериги внос-износ.
Следователно обсебването на пълния контрол над държавата, доминирана от капитала става основен залог: политическите борби често се превръщат в етнически или междукланови конфликти за контрол над местните ресурси – диаманти, петрол и други. Всичко това се извършва при пълно пренебрегване на селскостопанските райони.
Междувременно в международен мащаб с концентрацията на инвестициите във високотехнологичните сектори и в сферата на услугите намалява относително значението на суровините. Така инвестициите още повече се отклоняват от най-слабо развитите държави (с изключение на някои обособени територии, отделени от националните икономики, например офшорните зони, в които се добива петрол). Колкото до международната помощ, тя намалява в контекста на бюджетните икономии в развитите страни и на липсата на интерес към най-слабо развитите държави, които имат толкова нисък дял в международните потоци и дори вече не са политически залог в съревнованието Изток-Запад.
Макар че Черна Африка е оставена да се развива самостоятелно, тя рискува (въпреки няколкото примера на демократични постижения, които винаги са посрещани като победи, макар оцеляването им най-често да изглежда твърде несигурно) да потъне още по-дълбоко в цикъла на икономическите кризи, на социалното напрежение, породено от рестриктивната политика и отказа на държавата да осигурява жизнения минимум с цел намаляване на дълга, на етнически конфликти, на граждански войни за завземане на властта. Стига се дори до международни конфликти, когато етническите аспирации или демографският натиск успеят да поставят под въпрос свещения принцип за неприкосновеност на колониалните граници.
Има реална опасност множество кръвопролитни войни и конфликти в Африка да протекат сред нарастващото равнодушие на международната общност, както става и с разпространението на опустошителния вирус на СПИН, освен ако не се предизвика увеличаване на чувствителността към проблемите на африканските страни.
Нарушаване на равновесието
Най-слабо развитите държави от Южна Азия имат по-различна история. Много от тях са били част от еднородни политически структури със свое място в историята, макар най-често да се намират в доста изолирани райони и поради тази причина са колонизирани късно, а някои от тях въобще не са колонизирани в прекия смисъл на думата (Афганистан, Непал, Бутан). В някои от тези страни настоящите тежки проблеми отчасти се дължат на нарушаването на геополитическото равновесие, което ги въвлича в конфликти с външен произход (Афганистан, Лаос, Камбоджа).
Бангладеш е жертва на изключително високата гъстота на селското население в делтата на река Ганг, която през 1947 година при разделянето на Индия бива откъсната от традиционния си градски център Калкута. Все пак за разлика от другите най-слабо развити държави Бангладеш се включва в световната икономика чрез износа, в чиято структура преобладават промишлените стоки, макар и предимно от нискотехнологичния сектор на текстилното производство. С изключение на Йемен и Афганистан (очевидно драматичен случай) повечето най-слабо развитите държави от Азия се отличават с по-малко неблагоприятно положение и темпове на растеж в сравнение с африканските.
В съседство с новоиндустриализираните страни от Азия и с икономическите и геополитически гиганти, каквито въпреки бедността си са Индия и главно Китай, азиатските най-слабо развити държави могат несъмнено да се надяват в средносрочен план на по-благоприятни условия за развитие, независимо от временното влияние на азиатската криза. В районите, свързани с отглеждането на оризови култури, те биха могли да стимулират растежа си на базата на селското стопанство чрез пораждане на интерес към предприемачеството у селското население и чрез осигуряване на достъп до кредити за него.
Статия от: „Demain le monde“ №56
Превод от френски език
Най-слабо развитите държави имат 10,7 % от световното население, но дават едва 0,5 % от световното производство. В Черна Африка са концентрирани 34 от всички 49 страни, които според ООН попадат в тази категория. Освен Йемен осем други страни са разположени по краищата на Южна Азия, от Афганистан през хималайските държави и Бирма до Камбоджа. Останалите страни от списъка са Хаити и 5 малки островни държави в Тихия океан; следователно 59% от населението и 87% от територията на най-слабо развитите държави са концентрирани в Черна Африка.
Тези страни се отличават не само с ниското си равнище на икономическо развитие, изведено по синтетичен начин чрез размера на брутния вътрешен продукт на глава от населението. За тях са характерни редица фактори или структурни показатели за сериозни проблеми: продължителност на живота, образование, недохранване и др. С изключение на Бангладеш в тези страни слабото развитие на вътрешния пазар е причинено не само от крайната бедност, но и от сравнително ниската численост на населението в сравнение с Индия, Индонезия и Китай.
Икономическата им структура е слабо диверсифицирана и стопанството им почти изцяло зависи от износа на суровини – с изключение на Бангладеш, Непал, Хаити и отскоро Сенегал и Мадагаскар. Поради тази причина те са много уязвими от влошаването на условията за търговия със суровини и от капризите на времето и климата (що се отнася до селскостопанските суровини).
Стойността на основните суровини в структурата на износа на най-слабо развитите държави е намаляла средно с 2,3% годишно от 1989 до 1999 г.Освен това, от износа на селскостопанска продукция печели главно градският елит вместо ниско платените селскостопански труженици; оттук се получава трансфер на ресурси от селата към градовете, който още повече ограничава възможностите за инвестиции в селското стопанство и води до миграция на населението към градовете. Слабо развитият вътрешен пазар, ниската квалификация на работната ръка, лошото състояние на инфраструктурата, несигурността, дори военните конфликти – всичко това отблъсква чуждестранните инвестиции.
Ниското равнище на производството, слабо развитият частен сектор и корупцията ограничават спестяването и вътрешните инвестиции до твърде нисък размер, докато в същото време тези страни са най-назад в демографските промени: въпреки твърде ниската продължителност на живота много високата раждаемост изяжда икономическия растеж. Така много от най-слабо развитите африкански държави отбелязват спад на брутния вътрешен продукт на глава от населението от поне две десетилетия насам. Макар в най-слабо развитите държави от Азия показателите за икономическия растеж да са по-добри, пропастта между тях и другите развиващи се страни от континента нараства.
Маргинализирането на Африка
Как може да се обясни особено тежкото положение в Черна Африка и тенденцията към абсолютното му влошаване?
Причините се крият в историческите особености на включването на този континент в световната икономика и в специфичното смесване на колониалното наследство и постколониалната действителност. Черна Африка не интересува реално европейските колонизатори до средата на 19 век, освен непряко в ролята Ј на доставчик на роби чрез посредничеството на местните владетели. Тропическият и екваториалният климат изключват колонизацията чрез заселване на териториите, които биха могли бързо да се освободят от опеката на метрополията като Северна Америка.
Разграбването на ресурсите и слабо развитите политически структури не позволяват възстановяването на предколониалните административни структури от колонизаторите за разлика от страните от района на Андите в Южна Америка; отсъствието на занаятчийско производство на луксозни предмети както и високите разходи за транспорт до европейските пазари са причина да не се зародят връзки между търговците-колонизатори и местните посредници за разлика от Индия. Що се отнася до отглеждането на тропически култури, по-лесно се оказало развитието им в островите и крайбрежните райони на Антилите и Североизточна Бразилия. Същото развитие се осъществява и в южните части на британските колонии в Северна Америка с помощта на африканските роби и без конфликти с бързо изтребените местни племена.
Мащабната колонизация на Африка започва едва от средата на 19 век, когато индустриалната революция в Европа значително повишава потребностите от суровини и прави възможно транспортирането на производствени машини и съоръжения, изграждането на транспортна инфраструктура, отделянето на ресурси, необходими за осигуряването на кадри за администрацията от служителите на колониалните власти почти без посредничеството на местни лица. Въпреки че премахва тормоза на робството, тази колонизация създава нови форми на разграбване на ресурсите, налага различни форми на принудителн труд и рентиерство, като разрушава традиционните производствени системи.
Независимостта
Независимостта не подобрява положението в Африка както Рьоне Дюмон подчертава в своя труд „Черна Африка върви по лош път“. Постколониалните елитни групи, най-често малобройни, лошо и късно формирани, вземат контрол над повлияните от западната култура политически структури, наследени от колониалната епоха, отличават се с ниска легитимност, не се вписват в историческите традиции и обикновено не са еднородни в етнико-национален план.
Редките опити за индустриализация с цел заместване на вноса, правени през първите години след получаването на независимост (напр. в Гана и Брега на слоновата кост) се сблъскаха с липсата на пазари и технически кадри, със слабо развитата инфраструктура, с корупцията, с последствията от рестриктивните мерки за намаляването на задлъжнялостта. Елитът формиран по западен маниер не може да се надява на отговарящо на амбициите му равнище на живота и услугите, освен ако не изземе контрола над политическата власт и свързаните с нея вериги внос-износ.
Следователно обсебването на пълния контрол над държавата, доминирана от капитала става основен залог: политическите борби често се превръщат в етнически или междукланови конфликти за контрол над местните ресурси – диаманти, петрол и други. Всичко това се извършва при пълно пренебрегване на селскостопанските райони.
Междувременно в международен мащаб с концентрацията на инвестициите във високотехнологичните сектори и в сферата на услугите намалява относително значението на суровините. Така инвестициите още повече се отклоняват от най-слабо развитите държави (с изключение на някои обособени територии, отделени от националните икономики, например офшорните зони, в които се добива петрол). Колкото до международната помощ, тя намалява в контекста на бюджетните икономии в развитите страни и на липсата на интерес към най-слабо развитите държави, които имат толкова нисък дял в международните потоци и дори вече не са политически залог в съревнованието Изток-Запад.
Макар че Черна Африка е оставена да се развива самостоятелно, тя рискува (въпреки няколкото примера на демократични постижения, които винаги са посрещани като победи, макар оцеляването им най-често да изглежда твърде несигурно) да потъне още по-дълбоко в цикъла на икономическите кризи, на социалното напрежение, породено от рестриктивната политика и отказа на държавата да осигурява жизнения минимум с цел намаляване на дълга, на етнически конфликти, на граждански войни за завземане на властта. Стига се дори до международни конфликти, когато етническите аспирации или демографският натиск успеят да поставят под въпрос свещения принцип за неприкосновеност на колониалните граници.
Има реална опасност множество кръвопролитни войни и конфликти в Африка да протекат сред нарастващото равнодушие на международната общност, както става и с разпространението на опустошителния вирус на СПИН, освен ако не се предизвика увеличаване на чувствителността към проблемите на африканските страни.
Нарушаване на равновесието
Най-слабо развитите държави от Южна Азия имат по-различна история. Много от тях са били част от еднородни политически структури със свое място в историята, макар най-често да се намират в доста изолирани райони и поради тази причина са колонизирани късно, а някои от тях въобще не са колонизирани в прекия смисъл на думата (Афганистан, Непал, Бутан). В някои от тези страни настоящите тежки проблеми отчасти се дължат на нарушаването на геополитическото равновесие, което ги въвлича в конфликти с външен произход (Афганистан, Лаос, Камбоджа).
Бангладеш е жертва на изключително високата гъстота на селското население в делтата на река Ганг, която през 1947 година при разделянето на Индия бива откъсната от традиционния си градски център Калкута. Все пак за разлика от другите най-слабо развити държави Бангладеш се включва в световната икономика чрез износа, в чиято структура преобладават промишлените стоки, макар и предимно от нискотехнологичния сектор на текстилното производство. С изключение на Йемен и Афганистан (очевидно драматичен случай) повечето най-слабо развитите държави от Азия се отличават с по-малко неблагоприятно положение и темпове на растеж в сравнение с африканските.
В съседство с новоиндустриализираните страни от Азия и с икономическите и геополитически гиганти, каквито въпреки бедността си са Индия и главно Китай, азиатските най-слабо развити държави могат несъмнено да се надяват в средносрочен план на по-благоприятни условия за развитие, независимо от временното влияние на азиатската криза. В районите, свързани с отглеждането на оризови култури, те биха могли да стимулират растежа си на базата на селското стопанство чрез пораждане на интерес към предприемачеството у селското население и чрез осигуряване на достъп до кредити за него.
Статия от: „Demain le monde“ №56
Превод от френски език