МЕТАМОРФОЗИТЕ НА НАЦИОНАЛИЗМА И ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА
от времето на Кант до “революцията във военните дела”. Социални основи, идеологически форми, геополитическо разположение
Интернационализмът: постулати
Малко политически понятия са едновременно толкова нормативни и толкова двусмислени както интернационализма. Днес в официалните призиви на Запада отеква термин, който отдавна е марка на левите сили. Какъвто и смисъл да му се придава, значението на интернационализма логически зависи от някои първоначални концепции за национализма, тъй като той е валиден единствено като обратна структура на своята противоположност. Въпреки това национализмът е съвременно политическо явление, подлагано на най-много оценки - вариращи в своята противоположност до 180 градуса, от възхвала до анатема, докато на интернационализма не се придават такива шизофренични значения - изводите за него са винаги положителни. Но цената на това одобрение е неопределеността на понятието. Ако никой не се съмнява в съществуването на национализма, но малко считат, че си заслужава, в началото на новото хилядолетие статутът на интернационализма се оказва малко или много обратен. От всички страни той е обявяван за ценност, но кой може да му даде точно определение, без то да звучи като предизвикателство?
Зад този парадокс се крие една непроучена история на понятието. Масарик, голям национален лидер, беше този, който на времето предложи най-ясната и проста дефиниция за национализма. Той обозначава, смяташе Масарик, всяко едно виждане, че заплахата за нацията има най-висока политическа стойност. Това не означава, че неговите последователи при всички обстоятелства, или във всякакъв контекст, мислят единствено и преди всичко за нацията, изключвайки всякакви други дадености или пристрастия - във всяка дадена ситуация степента, в която є се отдава значение е различна. Разбирана по този начин, формулата дава противоположна дефиниция за интернационализма , достатъчно минимална и неутрална, за да даде възможност за това, което липсва най-вече: емпирично преосмисляне на неговата същност.
Исторически терминът може да се отнесе към всяко виждане или практика, които насочват нацията към по-широка общност, в която нациите продължават да формират основните елементи.
Преимуществото на такава една прагматична дефиниция е, че замества редица конвенционални предубеждения относно национализма и интернационализма, и че предлага по-систематични начини за взаимосвързване на двете. От първоначалното им появяване в съвременна форма преди около сто и петдесет години всяко едно от тези понятия е преминало през редица метаморфози. Как най-добре се проследяват тези трансформации? Тук предлагам една периодизация. Капаните на всяко тотално разделяне на историческото време в категорична последователност са съвсем очевидни. По един или друг начин периодизацията винаги е включвала произволно опростяване, до такава степен, че не малко от най-добрите ни историци са склонни да я отхвърлят изобщо като метод. Това обаче е лесно да се каже, но трудно да се направи. В свой труд, който предстои да излезе, Фредерик Джеймсън с основание отбелязва, че като “повествователни същества”, нямаме голям избор: “не можем да не периодизираме историята.”
Целта на очертаната тук схема е да изложи взаимовръзките между национализма и интернационализма като последователност от разбираеми фази, всяка определена от няколко доминанти. Терминът посочва собствeните си граници: това, което е „доминиращо“ никога няма да изчерпва същността на въпросната фаза, а по-скоро ще представя най-новите и изпъкващи форми на всеки период. Възприетият метод трябва да покаже историческите варианти на интернационализма в противовес на последователните идеални видове национализъм, за които може да се каже, че си съответстват от историческа гледна точка, проследени по пет координати: 1. Видът капитал съвременен на или активен във всеки следващ вариант на национализъм; 2. Основната географска зона на въпросния национализъм; 3. Преобладаващия философски смисъл; 4. Оперативната дефиниция на понятието “нация”; 5. Връзката на въпросния национализъм с господстващата класа. Предпоставка за схемата е, че историята на интернационализма най-добре се илюстрира в съпоставка с тези координати на национализма. Във всеки период е съществувал повече от един вид национализъм и интернационализъм и между тях винаги са били налице съществени конфликти. Но и в това заплетено положение все пак може да се долови линия на доминанти.
1.
Корените на съвременното национално чувство като светска сила датират от 18 в. Именно тогава изригват двете големи революции, които раждат първата идеологическа концепция за нацията, така както разбираме понятието днес - въстанието на Северноамериканските колонии срещу Англия и отхвърлянето на абсолютизма във Франция. Американската и Френската революция, които въведоха представата ни за нацията като обществен колектив, бяха продукт в най-напредналите за времето си общества: техните идеологии отбелязаха преломна раздяла с вижданията на света, вдъхновени от предишните европейски революции, в Бенелюкса през 16 в. и в Англия през 17 в., и в двете – силно религиозни бунтове, извършени, ако не само, то предимно в името на Бог, а не на народа. Американската и Френската революции се явяват обаче в свят, който все още предхожда индустриалната революция. В него капиталът продължава да бъде основно търговски и земеделски. Именно по тази причина предводителите и на двете мобилизират преките производители в града и селото - тоест обществените маси, състоящи се предимно от занаятчии и земеделци. Все още не съществува социалната пропаст между производители и работници, която ще се разтвори по-късно с възникването на индустриалните предприятия. Една единствена категория обединява идейно всички, класите и на господари, и на подчинени - патриотизмът. Борците за по-добро бъдеще и в САЩ, и във Франция наричат себе си “патриоти”, термин, вдъхновен от образите и легендите на републиките от античната класика: Атина, Спарта, Рим. Какъв е философският смисъл на този нов патриотизъм? Както е известно това е характерният рационализъм на Просвещението, чийто най-изтъкнати говорители - Русо, Пейн, Джеферсън, изправиха общия разум срещу традицията, осъзнатата колективна воля срещу инерцията на обичаите. Така водещата дефиниция за нация в този период е по същество политическа - един идеал за бъдещето, а не завещание от миналото. Нацията е нещо, което свободните граждани ще създадат - тя не е съществувала преди тяхната намеса като даденост, а ще се появи като нов вид общност, основаваща се по-скоро на “естествените” права, отколкото на “изкуствените” привилегии или ограничения, при която свободата ще се разбира като гражданско участие в обществения живот в пълния смисъл на понятието.
Ретроспективно една от най-силните характеристики на този просвещенски патриотизъм е неговият универсализъм. Той приема основна хармония между интересите на цивилизованите нации, (нецивилизованите народи са друго нещо), всички обединени потенциално в обща борба срещу тиранията и суеверието. Емблематичен за този оптимистичен рационализъм е аргументът на есето на Кант “За вечен мир” че враждата между принцовете е единствената съществена причина за войните и че останат ли кралските амбиции в миналото, с разпространението на републикански конституции, народите на Европа няма да имат повече причина да воюват помежду си. Значи в тази епоха идеалите на патриотизма и космополитизма вървят ръка за ръка. На плоскостта на ценностите между тях не съществува никакво противоречие. Всъщност не само в ценностите, но и достатъчно изразено и в живота на хората, и в техните действия. Достатъчно е да си припомним ролята на Лафайет, както във Войната за независимост в Америка, така и в самата Френска революция, или на Пейн във Филаделфия и Париж, като памфлетист на Тринадесетте колонии и заместник на Жиронде в Конвенцията. По на юг, в зоната повлияна най-силно от северноамериканските и френските бунтове, освободителите във войните за независимост в испанска Америка - Боливар, Сукре, Сан Мартин, се борят не само за собствените си родни провинции, но и по целия континент, за освобождаване на далечни и съседни земи в духа на регионалното братство.
2.
Испано-американският цикъл на борби продължава до третото десетилетие на 19 в. Дотогава в самата Европа патриотизмът и космополитизмът със знака на Просвещението вече са задушени с разбиването на техните идеали от военния експанзионизъм на Наполеон. Там борбите срещу Първата империя довеждат до контрареволюционни варианти и на двете: националната съпротива на френската агресия на консервативната или клерикални убеждения в Испания, Германия и Русия и международното съгласие на европейските монархии от периода на Реставрацията. Те са първите примери на серия поддоминанти, очертаващи последователните фази, които ще бъдат разгледани.
Но светът, възстановен в предишното положение от Конгреса във Виена и управляван политически от Свещения алианс, все още се подчинява на старите принципи. Срещу “отживелите режими”, продължаващи да се основават на легитимността на династиите и религиозната вяра, скоро се появява нова конфигурация - можем да кажем за първи път, със съвсем лек анахронизъм, “национализмът”, разграничаващ се от патриотизма. Това е в резултат на стремежа на класите на собствениците да създадат собствена държава в свят, в който все повече господства индустриалната революция, но в който те се оказват в зони по-малко напреднали от епицентъра на Англия, или последвалите я страни. Това са класи, насочени преди всичко към изравняване, т. е. настигане на водещите индустриални държави в момента. Затова и епицентърът на този нов вид национализъм са Белгия, Германия, Италия, Полша, Унгария. Реториката му идва от европейския Романтизъм и сред главните му проповедници са поетите и романисти от този период - Петьофи, Мицкевич, Манзони. Те въвеждат култ към средновековното или предмодерно минало на собствените си страни с интелектуален маниер, който променя предхождащия го култ към рационалния патриотизъм. За романтичния национализъм основната дефиниция за нацията вече не е политическа, а културна и нейният критерий е езикът, като копие на натрупания опит на миналите поколения.
Пророкът на това връщане към културната специфика е Йохан Готфрийд Хердер. Възвеличавайки немската култура, Хердер, който има прибалтийски произход, не само че не подценява съседната славянска култура, но я възхвалява в правото є на собствено наследство. Духовно романтичният национализъм вече не е космополитичен, а ценейки съществуването на културно многообразие, той защитава вид диференциран универсализъм. Политически първите му постижения са гръцката и белгийската революции, които нарушават мира на Реставрацията. Поредицата от революционни бунтове, които разтърсват Европа през 1848 г. съчетават националния фермент с интернационална зараза през целия континент, с барикади от Париж до Виена, от Берлин до Рим, от Милано до Будапеща. Ако в Италия, Германия и Унгария борбите за национално единство преобладават, 1848 г. е, разбира се, и година на неуспешни либерални революции и начало на революционните борби за социализъм, обявен от Комунистическия манифест.
Припокриването не е случайно. Тъй като формите на интернационализъм, отговарящи на романтичния национализъм, намират свой символичен израз в Първия работнически интернационал. Ако попитаме: какви са били социалните основи на този Интернационал и на вълната от обществени въстания в градовете през 1848 г., отговорът е съвсем ясен. Те не се крият в който и да е заводски пролетариат, а предимно в прединдустриалното занаятчийство. Това е класа, притежаваща собствени средства за производство - оръдия и умения, отличаваща се с високо ниво на образованост, живееща обикновено близо до центъра на столицата и не на последно място, географски мобилна - символ, на което са прочутите обиколки на младите чираци в страната и в чужбина. През 1848 г. около 30 000 германци, занаятчии се намират в Париж - Хайне казва, че на всеки ъгъл се чува немска реч; в Лондон Маркс и Енгелс пишат своя Манифест за германските занаятчии, работещи в Англия; в Берлин се намират полски и швейцарски занаятчии, във Виена – чехи и италианци. Такава е конфигурацията на барикадите през 1848-9 г., която позволява преминаването от национални към интернационални борби и от интернационални към социални борби. Емблематична фигура е Джузепе Гарибалди, чийто баща е дребен рибар и който започва живота си като моряк. В интернационалните идеи го убеждават група заточеници, депортирани от Франция към Черно море с кораб, на който той работи. Големият военен и политически герой на Римската република от 1848 г. по-късно се бори за прогресивните каузи в Латинска Америка, Бразилия, Уругвай. През 60-те години на 19 в. Линкълн го кани да поеме армиите на Севера по време на Гражданската война, пост, който той отказва, подозирайки отношението на Линкълн към робството. Но пък приема поста генерал във Франция при защитата на Третата република срещу германските сили през 1871 г. След Парижката комуна влиза в Първия интернационал. В историческата фигура на Гарибалди виждаме въплъщение на най-добрите ценности на европейските занаятчии по това време, в които националните и интернационални импулси съжителстват без никакво напрежение.
3.
С началото на 60-те години на 19 в. романтичният национализъм е изоставен от класите, притежаващи собственост, тъй като земевладелците и бизнесмените завършват последните епизоди на буржоазната революция, организирана по-скоро отгоре, отколкото отдолу, с военна организация и силен политически контрол, който е отличителен знак на обединението на Германия на Бисмарк. Оттам нататък доминиращата форма на национализъм на Запад се променя рязко. Сега за първи път шовинизмът - дълго таен в социалното съзнание, прониква в атмосферата на най-развитите индустриални страни: Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Италия. Капиталът в тези страни все повече се концентрира в по-големи предприятия, в търсене на монополистичен контрол на вътрешните пазари или на натиск за колониални анексии. Шовинизмът, придружаващ и защитаващ този нов експанзионизъм, черпи понятията си от социалния дарвинизъм. Интелектуалният изказ на този шовинизъм е по същество позитивистки, неговата дефиниция за нацията е подчертано етническа. Обявявайки, че отношенията между народите са “оцеляване на най-подходящите”, този национализъм на великата сила за първи път проповядва директно враждебност към другите страни или народи. Шовинизмът на Бел Епок е империалистическа проповед на превъзходството. Функциите му са в две посоки. От една страна, служи за мобилизиране на населението на всяка държава за засилване на междуимпериалистическата конкуренция, както и за постигане на колонизаторски цели. От друга страна, спомага за обединяване на масите в политическата рамка на капиталистическия ред в период, когато се разширяват избирателни права в някои сектори от работническата класа. Властващият шовинизъм действа за неутрализиране на рисковете от това разширено право на глас, замествайки социалното напрежение с национален антагонизъм.
Ако от друга страна се запитаме каква е доминиращата форма на интернационализъм в този период, отговорът е съвсем ясен - виждаме я във Втория интернационал на социалистическите партии. За първи път сме свидетели на форма на интернационализъм, противопоставяща се директно на доминиращия вид национализъм. Погледнато от разстоянието на времето този Интернационал е много по-внушителна структура в сравнение с предшественика си. Той обединява повече партии, повече членове, повече истински индустриални работници. Но в действителност това се оказва заблуждаващо - промяната в социалната основа на новото обединение не го засилва като Интернационал. Новият индустриален пролетариат в този период се намира във фабриките и мините в провинцията, далеч от политическите столици на своите държави. Той не притежава никакви средства за производство, липсва му нивото на култура и традиции на занаятчите. Основното му положение може да се определи като противоположно на неговите предшественици - съчетание от териториална затвореност и липса на социални корени. Резултатът е все по-задълбочаващ се и по-ефективен империализъм, с идеите му за въображаема общност, образувана от нацията като велика сила. Последиците са смесица от обществена пасивност и ентусиазъм, с която е посрещнато началото на Първата световна война през 1914 г. Когато започват враждите, социалистическите партии в Западна Европа, предавайки най-сериозните си обещания, се хвърлят в общата касапница на своите народи. Историческите причини не са в самите решения на лидерите на тези партии, а в социалния конформизъм на младия пролетариат на епохата.
4.
Ако избухването на междуимпералиастическия конфликт погребва претенциите на Втория Интернационал, краят на войната още веднъж определя възникващите форми както на национализъм, така и на империализъм. Сред невиждани до този момент икономически депресии и кризи капиталът се движи към още по-напреднали форми на концентрация, но вече не в контекста на международна свободна търговия, а на рецесия и протекция. В тази ситуация географската зона, определяща доминиращия вид национализъм е в победените или разочаровани сили от Първата световна война - Германия, Италия, Австро-Унгария, Япония. В тях надигащата се сила е фашизмът. Взаимстван не от позитивизма, а от форми на модерния ирационализъм - Сорел или Джентиле в Италия, Ницше в Германия, доктрините на “кокутай”“ в Япония, фашизмът се явява в защита на нацията като биологична общност раса. В този смисъл фашизмът е империалистически шовинизъм, издигнат с по-голяма сила, отприщваща невиждан реакционен фанатизъм. Отново функцията му е двойна. Първо, служи да мобилизира класите на подчинените срещу победителите от Първата световна война за втори тур на междуимпериалистическа конкуренция, в която този път ще победят вече веднъж победените. В този смисъл идеологическите лайтмотиви са компенсация и отмъщение. В същото време фашизмът служи и за въздържане на масите в страни, където парламентарната демокрация е изпаднала в необратима криза и голяма част от работническата класа се движи към революционен социализъм. Двете функции са силно взаимносвързани, тъй като поражението или разочарованието от Втората световна война е подкопало стабилността на капиталистическата демокрация, налагайки да се прибегне към контрареволюционно асилие.Проектът почти успява. Към края на 1941 година цяла Европа е обединена във фашистки ред.
Междувременно ако шовинизмът на капитала се радикализира във фашизъм, то интернационализмът на трудещите се също се радикализира, но в обратна посока. В една държава моралният упадък на европейското работническо движение е избегнат.
През 1917 г., работници и войници, водени от Болшевишката партия, извършват социалистическа революция в Русия. Режимът, който управлява след нея, създава първата и единствена държава в историята, която не включва териториален или национален елемент в наименованието си. Тя просто е Съюз на Съветските Социалистически Републики - без определено място или народ. Това показва, че намеренията на неговите основатели са били безспорно интернационални. Скоро след това болшевишките лидери учредяват Третия Интернационал, за да координират действията на новите комунистически партии, които възникват в цял свят, окрилени от примера на Руската революция. Разликата с Втория Интернационал е драматична. Партиите на Коминтерна в Европа показват желязна дисциплина при отричането на всякаква форма на местен национализъм и притежават способността да се противопоставят на натиска на другите класи в собствените си държави, породена от жестоките уроци, дадени им от Първата световна война, която създаде едно поколение на военизирана работническа класа.
В самия СССР обаче победата на Сталин в КПСС, основаваща се на обещанието, че е възможно да се построи “социализъм в една единствена страна”, кристализира в една нова форма на национализъм, специфичен за диктатурата, която бързо се създава в Съветския съюз. За много кратко време действията на Третия интернационал биват изцяло подчинени на интересите на съветската държава, така както ги разбира Сталин. Връх във всичко това е странното явление, което не е съществувало както преди, така и след това - един интернационализъм еднакво дълбок и деформиран, който едновременно отхвърля каквато и да е лоялност към собствената си страна и показва безгранична лоялност към друга държава. Това най-добре се представя от Интернационалните бригади по време на Гражданската война в Испания, водени от емисарите на Коминтерна като Кодовия, Толиати, Геро, Видали и други, привлечени от различни части на Европа и Америка. Със своята смесица от героизъм и цинизъм, безрезервна солидарност и убийствен терор, този интернационализъм е усъвършенстван и извратен както никога преди това.
Решителният изпит за Третия Интернационал идва малко след това със започването на Втората световна война. По това време комунистическите партии на Франция, Великобритания, Белгия, Холандия и Норвегия, всички те нападнати от нацистка Германия, отказват да подкрепят собствените си правителства, като твърдят че конфликтът още веднъж е само междуимпериалистически сблъсък и затова е без значение за масите. Едва или има друго подобно поведение, което би могло да бъде по-непопулярно и политически объркано, като се има предвид, че работническата класа отвсякъде е заинтересована да защити представителната демокрация от фашизма. Освен това позициите на тези партии показват и огромната разлика между Втория и Третия Интернационал. Две години по-късно Хитлер нахлува в Съветския съюз. Тогава комунистическите партии в Европа се хвърлят в борбата срещу нацизма и много скоро добиват водеща роля в съпротивата, като оглавяват масовите движения, борещи се срещу германската окупация, също както техните съидейници в Китай и Корея вече отдавна правят срещу окупацията на Япония. В новата ситуация вече няма никакви противоречия между това, което те виждат като свой интернационален дълг - да помогнат на родината на социализма, и свой национален дълг - да се изправят срещу Вермахта. Двете неща вече се превръщат в една единствена задача, която те изпълняват с въодушевление. В разгара на борбата Сталин внезапно обявява разпускането на Третия Интернационал официално, с основанието, че вече се е превърнал в анахронизъм, а в действителност - заради новите си съюзници Великобритания и САЩ. С този акт един дълъг исторически цикъл завършва. Поражението на фашизма и краят на Втората световна война ще предизвикат радикални промени, както в национализма, така и в интернационализма, които вече не са ограничени само в Европа, а са в целия свят.
5.
Дотук анализът бе съсредоточен по необходимост в географските зони на Европа и Северна Америка. Не защото тези земи са с някакви специални достойнства, а заради определящата роля на западния капитализъм в историята на света през дългия период от времето на Американската и Френската революции, през Голямата депресия и до Втората световна война. След 1945 г. всичко това се променя радикално. Сега вече най-накрая по-голяма част от човечеството излиза на сцената като основна сила. Когато това става, в новата фаза, която започва през 1945 г. и продължава да кажем до 1965 г., се извършва внезапен и много интересен обмен в отношенията между капитала и труда, както и между национализма и интернационализма. Като погледнем назад, можем да видим че това е бил един от големите вододели на двадесети век. Дотогава доминиращите форми на национализъм - от най-благородните амбиции на патриотизма през Просвещението до най-криминалните антихуманистични прояви на фашизма, са били винаги изяви на заможните класи, докато от 19 век насетне съответните форми на интернационализъм, каквито и пороци и ограничения да притежават, винаги са били изяви на работническата класа. След 1945 г. тази двойна връзка капитал (национализъм и труд) интернационализъм, се прекъсва. Национализмът става предимно популярна кауза на експлоатираните и потиснати маси в междуконтиненталната борба срещу Западния колониализъм и империализъм. Интернационализмът в същото време започва да променя лагерите си, като придобива нови форми в този на капитала. Това е една съдбовна мутация.
Новият тип национализъм, който преобладава в света след 1945 г., е антиимпериализмът, а неговите основни географски зони са Азия, Африка и Латинска Америка. Какви са неговите структурни насоки? Социално той е много по хетерогенен от формите на национализъм в Европа. Движенията за национално освобождение, които покриват Третия свят, са водени от широка и разнообразна гама от социални класи. Има случаи, където местната буржоазия доминира в целия процес - в Индия това е най-очевидно. В други случаи средната класа, която още не е натрупала много капитал, поема водачеството, като използва движението, за да се превърне в истинска буржоазия, когато спечели властта, както преди това бе станало в Мексико и Турция. По-разнообразни и свободни варианти на този модел се осъществяват в доста страни на Африка, къдетонационалните движения се оглавяват от бюрократи или военни на саматаколониална държава.
В други случаи пък интелектуалци от по-бедната класа стават водачи, какъвто е случаят в Индонезия. Ако може да се отличи някаква група сред разнородните водачи многобройните въстания, то това са учителите, които преподават в селата. И накрая, но не на последно място, са случаите, в които комунистическите партии успяват да вземат водачеството в движенията за национално освобождение и да ги превърнат в революция срещу капитала, както стана в Китай и във Виетнам. В Куба се получи смесица от този и предишния вариант.
Какъв беше интелектуалния състав на поствоенния антиимпериализъм? Може да се каже синкретичен. Точно както няма социална еднозначност в лидерството на различните движения за национално освобождение, така и идеологическите им програми са като хибрид и доста разнообразни - опират се на национализма, романтиката, положителното и ирационалното в мисленето, и всичко това едновременно. Кемализмът в Турция, сукарнизмът в Индонезия, стегнатата идеология, проповядвана последователно от Обрегон, Калес и Карденас в Мексико, са пример в това отношение. Преобладават комбинации или преработки на по-ранни доктрини. Най-отличителният белег на този антиимпериализъм обаче е неговата способност да се възползва не само от идеологеми с разнообразен произход в рамките на класическите буржоазни теории, но и от различни системи на убеждения, както предхождали Просвещението, така и последвали капитализма - т.е. от религията от една страна, и от социализма, от друга. Пример за първото е революцията в Иран, а за второто сандинизмът в Никарагуа. Каква е масовата основа на този антиимпериализъм? В цифри най-важният им компонент е селската маса. Това важи най-вече за комунистическите революции в този период - Китай, Виетнам, Югославия, в периферията на самата Европа. Но тези революции са качествено различни от Октомврийската, на която те се опират. Защото всички те побеждават под флага на нацията, докато при Руската революция, в момента когато се взема властта, е изключена каквато и да е национална връзка или лозунг.
А какво се случва в лагера на капитала? Там новата ситуация, създала се след 1945 г., може да бъде определена по следния начин. Първо, с края на Втората световна война, САЩ заема позиция в рамките на капиталистическия свят, каквато никога преди това не е имала. Германия, Италия и Япония са победени и съсипани, Великобритания и Франция - обеднели и отслабнали. Щатите доминират в света на капитала много по-решително, отколкото Великобритания, когато и да било през 19 век. Второ, вече не съществува само една държава - Русия, където капитализмът е свален. След войната се появяват редица страни, където частната собственост върху средствата за производство е премахната - в половината от Европа и една трета от Азия. Комунистически блок в световен мащаб заплашва съществуването на капитализма. При тези условия капиталът внезапно открива свой собствен интернационализъм. Националните конфликти между капиталистическите държави, които бяха предизвикали две войни, са успокоени. Съществуването на една единствена хегемонистична сила прави възможна интернационалната координация на капиталистическите интереси. Съществуването на комунистически блок го прави необходимост.
Резултатът е процес на търговско, идеологическо и стратегическо свързване, което започва с монетарните съглашения от Бретън Уудс, продължава с плановете Маршал и Додж за съживяване на Европа и Япония, както и със създаването на НАТО и ГАТТ, а върхът е раждането на Европейската Икономическа Общност със съдействието и подкрепата на САЩ. Траекторията на тази засилваща се международна интеграция минава през възстановяването на свободната търговия до подтискането на националния суверенитет в Европейския общ пазар. Това е драматична промяна в тенденциите, които преобладават в периода между войните, нещо без прецедент в историята на капитализма. Ако се нуждаем от някакъв термин, бихме могли да го опишем като супра-национализъм, свързан с позицията на Съединените щати над всички останали нации и появата на Европейската общност над останалите държави в Западна Европа.
Ключово последствие от тази промяна е завоят във водещата идеология на развитите капиталистически държави - национална държава с либерална демокрация като основен начин за интеграция на трудещите се класи на Запада. Официалната идеология на Запада по време на периода на Студената война вече не се гордее с това, че трябва да се защитава нацията - върховна ценност преди и по време на Втората световна война, във всякакви случаи. Сега вече се набляга на Свободния свят. Тази промяна съвпада с обобщаването и същинското утвърждаване, за пръв път, на представителната демокрация, основана на всеобщото избирателно право като основа на капиталистическата държава в развитите страни - явление, което реално се появява през 50-те години на миналия век.
6.
От средата на 60-те години и по-нататък конфигурацията преминава през съществени промени, след като многобройни структурни промени определят отношенията между държавите и пазарите в развития капиталистически свят. След като привършва следвоенната реконструкция икономиките на Германия, Франция, Италия и преди всичко тази на Япония израстват много по-бързо, отколкото американската и към средата на 70-те системата Бретън Уудс е изчерпана. В същото време силата на мултинационалните корпорации, които по принцип се намират в една държава, но провеждат операции в много други, става все по-голяма и заплашителна, а формите на контрол върху натрупването на техните капитали от страна на националните власти стават все по-рехави. В следствие на това и с огромно значение е фактът, че финансовите пазари се обвързват в огромни вериги от интер-континентални инвестиции и спекулации, които са извън досега на традиционните механизми за местно регулиране и контрол. По този начин възвръщането на силата на германския или японския капитализъм не е сигнал за завръщане на острите междуимпериалистически конфликти в периода между войните. Без да се завръщат към света на митническите стени и надпреварата във въоръжаването, основните капиталистически страни преминават към по-високо ниво на координиране, над това от следвоенния период. Европейската общност напредва към самостоятелен общ пазар и вероятно обща парична единица, а дори и общ парламент, макар и слаб. Щатите, Япония и други сили умножават срещите и договорите, за да ускорят общото управление на възхода и спадовете в световната капиталистическа икономика. В края на 70-те години настъпва часът на Г-7. Става нещо като възгледа на Кауцки за “ултра-империализъм”. Алтернативно можем да наречем този тип интернационализъм, характерен за капитала в последните деситилетия на 20-ти век, транснационализъм, за да го отличим от този, който го предшества.
Транснационализъм в двоен смисъл. Първо, заради институционалните връзки, които свързват трите зони на капитала от Атлантика до Тихия океан в една компактна маса и второ, заради създаването на нови форми на интерконтинентален бизнес и финансови спекулации, които се изплъзват на класическите държавни граници. От идеологическа гледна точка този период не изоставя, а напротив, подсилва първенството на демократичните ценности над националните, като се имат предвид дори и диктаторските режими в Средиземноморието - Испания, Португалия, Гърция, контролирани отдалеч, които някак си противоречат на реториката за Свободен свят в предходната фаза.
Междувременно извън самата капиталистическа зона антиимпериализмът губи скорост, като престава да е в основата на национализма през 70-те години. Още се водят големи битки. Но дълго отлаганата победа на Виетнамската революция и разпадането на португалската империя изглеждат като епилог на едно по-ранно време, когато се осъществяват. В голяма част на Африка и Азия деколонизацията е вече свършен факт, а в Латинска Америка опитите на Куба да прекърши изолацията се провалят. Борбите за национално освобождение в Южна Африка, Палестина и Централна Америка продължават, но те вече нямат същото глобално значение. На аванс сцената излиза друга доста определена форма на национализъм. Големият комунистически блок, който възниква след войната срещу фашизма в Европа и Азия се създава от доста определени исторически компоненти. В по-голямата част на Източна Европа - Полша, Унгария, Румъния, Чехословакия, Източна Германия, Сталин налага комунстически режими отгоре, чрез военен натиск, като създава един кръг от клиентелни държави, които отговарят на интересите и инструкциите на СССР. От друга страна в Югославия, Албания, Китай и Виетнам революциите са местни и успешни, като създават напълно независими комунистически страни. Но всички те са ръководени от партии, дълбоко формирани като доктрина и дисциплина, от сталинизирания Трети Интернационал.
Основната идеология на сталинизма - доктрината за “социализъм в една страна”, е подхранила безпрекословна лоялност към Съветския съюз, когато тези партии са се борили за власт като преследвани и забранени организации. Но вече на власт, същата доктрина, логично и иронично, произвежда своята противоположност - конфликт със Съветския съюз, след като всяка не-руска партия се сдобива със своя собствена държава. Вследствие на това свещеният национален егоизъм, практикуван от Сталин, сега става обобощен, много често разбира се предизвикан от арогантността на Сталин и неговите наследници. Резултатът е - засилване на дезинтеграцията в интернационализма на класическото комунистическо движение след увеличаване броя на комунистическите държави. Първо Югославия влиза в конфликт със Съветския съюз, след това Албания с Югославия, в края на 40-те години. После избухва конфликт между Русия и Китай в началото на 60-те години, който ескалира във въоръжени гранични сблъсъци между двете сили, което проваля всякакъв шанс за единство в комунистическия свят. След това спиралата продължава да се върти - директни войни между комунистически държави - Виетнам и Камбоджа, а след това Китай срещу Китай. През втората половина на 70-те вече е очевидно, че преобладаващата форма на национализъм в света е братоубийствената разделителност на комунизма.
Какви са историческите корени на това явно нарушение на лениновите традиции в ярък контраст със съвременната еволюция на капиталистическите държави? Две взаимносвързани сили са в основата. Първо и най-очевидно в повтарящата се рамка на “социализъм в една страна” производителните сили в комунистическите страни, започващи на много по-ниско ниво от тези на Запад, нямат никакъв шанс да достигнат напредналите капиталистически икономики, които се възползват от търговски и индустриални взаимовръзки, напълно липсващи в Източния блок. В него, технологично и организационно производителните сили никога не надминават националните граници, което оставя средната продуктивност на труда в СССР например на нивото на две пети от това в Западна Германия или Франция. С други думи съществуването на бюрократичен национализъм в комунистическия свят е материално свързан с производителните сили, които обективно са по-малко интернационализирани от тези в капиталистическия свят. Този национализъм от своя страна блокира всяка възможност за преодоляване на разликата. Жалкото съществуване на СИВ в сравнение на процъфтяващия Общ пазар е основният резултат.
Какво се случва с политическите и идеологически суперструктури, издигнати върху тези съсипани икономически основи? В развитите капиталистически страни залезът на национализма съответства на възхода на либералната демокрация, която във висша форма легитимира социалния ред и интегрира населението към него. Но в комунистическите демокрации не съществува социалистическа демокрация - политическият живот е напълно експроприиран от властващата бюрокрация. В тази ситуация властващите режими все по-често се обръщат към национализма като заместител, с който да привлекат масите в рамките на своето управление. Защото, както и Маркс много добре е разбирал - нацията винаги може да функционира като една измислена общност, която да компенсира липсата на истинска свобода или равенство на нейните членове. В този смисъл разцеплението в комунистическия свят през тези години също е пряко следствие от потискането на суверенитета на общностите, живеещи в тях. А липсата на каквито и да е свободни връзки между производителите логично води до отровния национализъм в конфликтите между комунистите.
За известен период това е следствие, което малко или много се проявява в Русия, Китай, Югославия, Албания и Виетнам, където управляващите партии са направили автономно революциите си и са изгонили нашествениците в миналото, като по този начин са придали на страните, които са създали, национална същност. От друга страна, в по-голямата част от държавите в Източна Европа комунистическите режими нямат такава легитимност. Въпреки това те също се опитват да използват тази карта, Румъния е най-известният пример, но им липсва достоверност. Поставени на власт под заплахата на Съветската армия през 1945 г., след това те биват държани на мястото им само чрез непрекъснати военни интервенции от страна на СССР: Източна Германия - 1953г., Унгария - 1956 г., Чехословакия - 1968 г. А в тези държави към липсата на демокрация се прибавя и пълното унижаване на националните чувства, и то в комунистическата зона, която е най-близо до динамизма на капиталистическата икономика и по този начин най-добре се виждат разликите между двете. Земетресението в Източна Европа през 1989 г. бе отдавна подготвяно. Трусовете след него дестабилизират две близки държави, исторически по-легитимни, но и двете са многонационални федерации - Съветския съюз и Югославия. В тях започва неустоима дезинтеграция със събуждането на сепаратизъм във време на икономическа и политическа криза. Каква е днес, в началото на новия век, най-тихата форма на национализъм в света? Най-вероятно изглежда това е типът от конфликти, създаден от посткомунистическите разцепвания на държави, но който е започнал отдавна, още в постколониалния свят: от Балканите до Кавказ, от Кашмир до Минданао.
7.
Ако това е така, каква тогава е преобладаващата форма на интернационализъм днес? Днес наблюдаваме най-последните му метаморфози след изчезването на Съветския блок и за пръв път при съществуването на напълно глобален хегемон след като Съединените щати постигнаха върха на своята сила, далеч надвишаващ мечтите на която и да е друга държава в историята. Интернационализмът, общо взето, винаги е имал като противопоставяне някаква версия, дори и скрита, на национализъм. В САЩ обаче, още от началото на века, терминът интернационализъм получава съвсем различен антоним - тук това е изолационизъм. Антитезисът на двата термина интернационализъм/изолационизъм разкрива тяхната обща презумпция - националният интерес, който формира общата им основа, никога не е приоритет, а просто е важен най-добрият начин да бъде реализиран. Историческото възникване на тази комбинация се дължи на странната комбинация, създадена от американската идеология в една република, която е едновременно изключителна и универсална, уникална със здравите си институции и природни дадености, и достойна за пример със силата на своето излъчване и привлекателност. Това е двуличен месианизъм, който позволява невероятен култ към родната страна или желание да се спаси света, или казано по-реалистично, това е една дипломатична смесица и на двете. Интернационализмът винаги е имал почетно място в двойнствения речник на тази традиция. На практика той винаги е служел като самодоволна кодова дума за прокарването на политика в интерес на САЩ извън страната. Както изолационизмът никога не е значел каквото и да е отклонение от доктрината Монро, декларацията на Олни или поправката на Плат - т.е. САЩ суверенно командват Западното полукълбо, така и интернационализмът в смисъла, който му придават американците, просто показва готовността им да разпрострат силата си върху Европа и Азия. Интервенциите на Уилсон, които започват в Мексико и свършват до Русия, показват тази логика от самото начало.
През по-голямата част от века този интернационализъм си остава само в границите на САЩ, без да му се обръща особен интерес извън тях, където има по-груби термини за практиката, която следваха. Днес обаче, при липсата на алтернатива или сила, която може да им се противопостави, американската хегемония за пръв път има възможност да наложи собствените си норми като глобални. С ООН като смокинов лист, услужлив режим в Русия, войски в Германия и Япония, протекторат в Китай, бази в безброй клиентелистки държави и оръжейна мощ няколко пъти по-голяма от тази на потенциалните противници, волята на Съединените щати се изразява с ефемизъм достоен за сферата на благоденствието. Днес нейният синоним е самата “международна общност”, цялата и нищо повече, без да се обяснява коя точно. Няма значение дали става дума за мазна реч произнесена от Генералния секретар на ООН, арогантно комюнике на НАТО, важен редакционен материал в Ню Йорк Таймс, Монд или Гардиън, да не говорим за всекидневните новини по телевизията. Интернационализмът в този смисъл вече не е координиране усилията на големите капиталистически държави под контрола на САЩ за борба с общия враг, каквато бе задачата по време на Студената война. Сега той е съвсем положителен идеал - преустройство на планетата според представите на Америка. Победният флаг на Свободния свят е свален. На негово място е издигнато знамето на човешките права, а това значи първо и преди всичко правото на международната общност да блокира, да бомбардира, да нахлува в държави, които не є харесват: Куба, Югославия, Афганистан, Ирак, а от друга страна да храни и въоръжава държави, които са є симпатични: Турция, Израел, Индонезия, Саудитска Арабия, Пакистан. А що се отнася до чеченци, палестинци, сарави, тутси и някои други по-непълноценни породи, повечето от тях дори без държава, благотворителността, все пак, както казваше съветникът по националната сигурност на Клинтън, не може да бъде безгранична.
Има и противопоставяне на новия ред, но по-скоро то е като прашинки във вятъра. На национално равнище европейските съюзници от време на време потропват с крака срещу крайния американски “унилатеризъм”, но това е обикновено, когато Щатите са пропуснали да направят дипломатически консултации, които традиционно служат за прикритие на тяхната подчиненост. От време на време Китай и Русия се пазарят неубедително за своите права в Съвета за сигурност. В международен аспект ислямският фундаментализъм и католиците пост-интегристи предлагат места за алтернативен начин на живот, но за съжаление те не са чак толкова привлекателни за света на консумацията. Движенията, които се събират в Порто Алегре се явяват като навременна диаспора на социалната опозиция, но техните очертания тепърва ще стават ясни. Междувременно ние живеем под небето на безкрайна справедливост и невероятна свобода. Но ако е възможно да съжаляваме за дните, не толкова отдавна, когато цивилизацията на капитала се движеше по своя път с по-малко лицемерие, няма никаква причина да предполагаме, че сме свидетели на края на това, което наричаме интернационализъм. Историята му е пълна с иронии, зиг-загове и изненади. Не е възможно да сме видели последните от тях.
Пери Андерсън
Превод Елена Данаилова
от времето на Кант до “революцията във военните дела”. Социални основи, идеологически форми, геополитическо разположение
Интернационализмът: постулати
Малко политически понятия са едновременно толкова нормативни и толкова двусмислени както интернационализма. Днес в официалните призиви на Запада отеква термин, който отдавна е марка на левите сили. Какъвто и смисъл да му се придава, значението на интернационализма логически зависи от някои първоначални концепции за национализма, тъй като той е валиден единствено като обратна структура на своята противоположност. Въпреки това национализмът е съвременно политическо явление, подлагано на най-много оценки - вариращи в своята противоположност до 180 градуса, от възхвала до анатема, докато на интернационализма не се придават такива шизофренични значения - изводите за него са винаги положителни. Но цената на това одобрение е неопределеността на понятието. Ако никой не се съмнява в съществуването на национализма, но малко считат, че си заслужава, в началото на новото хилядолетие статутът на интернационализма се оказва малко или много обратен. От всички страни той е обявяван за ценност, но кой може да му даде точно определение, без то да звучи като предизвикателство?
Зад този парадокс се крие една непроучена история на понятието. Масарик, голям национален лидер, беше този, който на времето предложи най-ясната и проста дефиниция за национализма. Той обозначава, смяташе Масарик, всяко едно виждане, че заплахата за нацията има най-висока политическа стойност. Това не означава, че неговите последователи при всички обстоятелства, или във всякакъв контекст, мислят единствено и преди всичко за нацията, изключвайки всякакви други дадености или пристрастия - във всяка дадена ситуация степента, в която є се отдава значение е различна. Разбирана по този начин, формулата дава противоположна дефиниция за интернационализма , достатъчно минимална и неутрална, за да даде възможност за това, което липсва най-вече: емпирично преосмисляне на неговата същност.
Исторически терминът може да се отнесе към всяко виждане или практика, които насочват нацията към по-широка общност, в която нациите продължават да формират основните елементи.
Преимуществото на такава една прагматична дефиниция е, че замества редица конвенционални предубеждения относно национализма и интернационализма, и че предлага по-систематични начини за взаимосвързване на двете. От първоначалното им появяване в съвременна форма преди около сто и петдесет години всяко едно от тези понятия е преминало през редица метаморфози. Как най-добре се проследяват тези трансформации? Тук предлагам една периодизация. Капаните на всяко тотално разделяне на историческото време в категорична последователност са съвсем очевидни. По един или друг начин периодизацията винаги е включвала произволно опростяване, до такава степен, че не малко от най-добрите ни историци са склонни да я отхвърлят изобщо като метод. Това обаче е лесно да се каже, но трудно да се направи. В свой труд, който предстои да излезе, Фредерик Джеймсън с основание отбелязва, че като “повествователни същества”, нямаме голям избор: “не можем да не периодизираме историята.”
Целта на очертаната тук схема е да изложи взаимовръзките между национализма и интернационализма като последователност от разбираеми фази, всяка определена от няколко доминанти. Терминът посочва собствeните си граници: това, което е „доминиращо“ никога няма да изчерпва същността на въпросната фаза, а по-скоро ще представя най-новите и изпъкващи форми на всеки период. Възприетият метод трябва да покаже историческите варианти на интернационализма в противовес на последователните идеални видове национализъм, за които може да се каже, че си съответстват от историческа гледна точка, проследени по пет координати: 1. Видът капитал съвременен на или активен във всеки следващ вариант на национализъм; 2. Основната географска зона на въпросния национализъм; 3. Преобладаващия философски смисъл; 4. Оперативната дефиниция на понятието “нация”; 5. Връзката на въпросния национализъм с господстващата класа. Предпоставка за схемата е, че историята на интернационализма най-добре се илюстрира в съпоставка с тези координати на национализма. Във всеки период е съществувал повече от един вид национализъм и интернационализъм и между тях винаги са били налице съществени конфликти. Но и в това заплетено положение все пак може да се долови линия на доминанти.
1.
Корените на съвременното национално чувство като светска сила датират от 18 в. Именно тогава изригват двете големи революции, които раждат първата идеологическа концепция за нацията, така както разбираме понятието днес - въстанието на Северноамериканските колонии срещу Англия и отхвърлянето на абсолютизма във Франция. Американската и Френската революция, които въведоха представата ни за нацията като обществен колектив, бяха продукт в най-напредналите за времето си общества: техните идеологии отбелязаха преломна раздяла с вижданията на света, вдъхновени от предишните европейски революции, в Бенелюкса през 16 в. и в Англия през 17 в., и в двете – силно религиозни бунтове, извършени, ако не само, то предимно в името на Бог, а не на народа. Американската и Френската революции се явяват обаче в свят, който все още предхожда индустриалната революция. В него капиталът продължава да бъде основно търговски и земеделски. Именно по тази причина предводителите и на двете мобилизират преките производители в града и селото - тоест обществените маси, състоящи се предимно от занаятчии и земеделци. Все още не съществува социалната пропаст между производители и работници, която ще се разтвори по-късно с възникването на индустриалните предприятия. Една единствена категория обединява идейно всички, класите и на господари, и на подчинени - патриотизмът. Борците за по-добро бъдеще и в САЩ, и във Франция наричат себе си “патриоти”, термин, вдъхновен от образите и легендите на републиките от античната класика: Атина, Спарта, Рим. Какъв е философският смисъл на този нов патриотизъм? Както е известно това е характерният рационализъм на Просвещението, чийто най-изтъкнати говорители - Русо, Пейн, Джеферсън, изправиха общия разум срещу традицията, осъзнатата колективна воля срещу инерцията на обичаите. Така водещата дефиниция за нация в този период е по същество политическа - един идеал за бъдещето, а не завещание от миналото. Нацията е нещо, което свободните граждани ще създадат - тя не е съществувала преди тяхната намеса като даденост, а ще се появи като нов вид общност, основаваща се по-скоро на “естествените” права, отколкото на “изкуствените” привилегии или ограничения, при която свободата ще се разбира като гражданско участие в обществения живот в пълния смисъл на понятието.
Ретроспективно една от най-силните характеристики на този просвещенски патриотизъм е неговият универсализъм. Той приема основна хармония между интересите на цивилизованите нации, (нецивилизованите народи са друго нещо), всички обединени потенциално в обща борба срещу тиранията и суеверието. Емблематичен за този оптимистичен рационализъм е аргументът на есето на Кант “За вечен мир” че враждата между принцовете е единствената съществена причина за войните и че останат ли кралските амбиции в миналото, с разпространението на републикански конституции, народите на Европа няма да имат повече причина да воюват помежду си. Значи в тази епоха идеалите на патриотизма и космополитизма вървят ръка за ръка. На плоскостта на ценностите между тях не съществува никакво противоречие. Всъщност не само в ценностите, но и достатъчно изразено и в живота на хората, и в техните действия. Достатъчно е да си припомним ролята на Лафайет, както във Войната за независимост в Америка, така и в самата Френска революция, или на Пейн във Филаделфия и Париж, като памфлетист на Тринадесетте колонии и заместник на Жиронде в Конвенцията. По на юг, в зоната повлияна най-силно от северноамериканските и френските бунтове, освободителите във войните за независимост в испанска Америка - Боливар, Сукре, Сан Мартин, се борят не само за собствените си родни провинции, но и по целия континент, за освобождаване на далечни и съседни земи в духа на регионалното братство.
2.
Испано-американският цикъл на борби продължава до третото десетилетие на 19 в. Дотогава в самата Европа патриотизмът и космополитизмът със знака на Просвещението вече са задушени с разбиването на техните идеали от военния експанзионизъм на Наполеон. Там борбите срещу Първата империя довеждат до контрареволюционни варианти и на двете: националната съпротива на френската агресия на консервативната или клерикални убеждения в Испания, Германия и Русия и международното съгласие на европейските монархии от периода на Реставрацията. Те са първите примери на серия поддоминанти, очертаващи последователните фази, които ще бъдат разгледани.
Но светът, възстановен в предишното положение от Конгреса във Виена и управляван политически от Свещения алианс, все още се подчинява на старите принципи. Срещу “отживелите режими”, продължаващи да се основават на легитимността на династиите и религиозната вяра, скоро се появява нова конфигурация - можем да кажем за първи път, със съвсем лек анахронизъм, “национализмът”, разграничаващ се от патриотизма. Това е в резултат на стремежа на класите на собствениците да създадат собствена държава в свят, в който все повече господства индустриалната революция, но в който те се оказват в зони по-малко напреднали от епицентъра на Англия, или последвалите я страни. Това са класи, насочени преди всичко към изравняване, т. е. настигане на водещите индустриални държави в момента. Затова и епицентърът на този нов вид национализъм са Белгия, Германия, Италия, Полша, Унгария. Реториката му идва от европейския Романтизъм и сред главните му проповедници са поетите и романисти от този период - Петьофи, Мицкевич, Манзони. Те въвеждат култ към средновековното или предмодерно минало на собствените си страни с интелектуален маниер, който променя предхождащия го култ към рационалния патриотизъм. За романтичния национализъм основната дефиниция за нацията вече не е политическа, а културна и нейният критерий е езикът, като копие на натрупания опит на миналите поколения.
Пророкът на това връщане към културната специфика е Йохан Готфрийд Хердер. Възвеличавайки немската култура, Хердер, който има прибалтийски произход, не само че не подценява съседната славянска култура, но я възхвалява в правото є на собствено наследство. Духовно романтичният национализъм вече не е космополитичен, а ценейки съществуването на културно многообразие, той защитава вид диференциран универсализъм. Политически първите му постижения са гръцката и белгийската революции, които нарушават мира на Реставрацията. Поредицата от революционни бунтове, които разтърсват Европа през 1848 г. съчетават националния фермент с интернационална зараза през целия континент, с барикади от Париж до Виена, от Берлин до Рим, от Милано до Будапеща. Ако в Италия, Германия и Унгария борбите за национално единство преобладават, 1848 г. е, разбира се, и година на неуспешни либерални революции и начало на революционните борби за социализъм, обявен от Комунистическия манифест.
Припокриването не е случайно. Тъй като формите на интернационализъм, отговарящи на романтичния национализъм, намират свой символичен израз в Първия работнически интернационал. Ако попитаме: какви са били социалните основи на този Интернационал и на вълната от обществени въстания в градовете през 1848 г., отговорът е съвсем ясен. Те не се крият в който и да е заводски пролетариат, а предимно в прединдустриалното занаятчийство. Това е класа, притежаваща собствени средства за производство - оръдия и умения, отличаваща се с високо ниво на образованост, живееща обикновено близо до центъра на столицата и не на последно място, географски мобилна - символ, на което са прочутите обиколки на младите чираци в страната и в чужбина. През 1848 г. около 30 000 германци, занаятчии се намират в Париж - Хайне казва, че на всеки ъгъл се чува немска реч; в Лондон Маркс и Енгелс пишат своя Манифест за германските занаятчии, работещи в Англия; в Берлин се намират полски и швейцарски занаятчии, във Виена – чехи и италианци. Такава е конфигурацията на барикадите през 1848-9 г., която позволява преминаването от национални към интернационални борби и от интернационални към социални борби. Емблематична фигура е Джузепе Гарибалди, чийто баща е дребен рибар и който започва живота си като моряк. В интернационалните идеи го убеждават група заточеници, депортирани от Франция към Черно море с кораб, на който той работи. Големият военен и политически герой на Римската република от 1848 г. по-късно се бори за прогресивните каузи в Латинска Америка, Бразилия, Уругвай. През 60-те години на 19 в. Линкълн го кани да поеме армиите на Севера по време на Гражданската война, пост, който той отказва, подозирайки отношението на Линкълн към робството. Но пък приема поста генерал във Франция при защитата на Третата република срещу германските сили през 1871 г. След Парижката комуна влиза в Първия интернационал. В историческата фигура на Гарибалди виждаме въплъщение на най-добрите ценности на европейските занаятчии по това време, в които националните и интернационални импулси съжителстват без никакво напрежение.
3.
С началото на 60-те години на 19 в. романтичният национализъм е изоставен от класите, притежаващи собственост, тъй като земевладелците и бизнесмените завършват последните епизоди на буржоазната революция, организирана по-скоро отгоре, отколкото отдолу, с военна организация и силен политически контрол, който е отличителен знак на обединението на Германия на Бисмарк. Оттам нататък доминиращата форма на национализъм на Запад се променя рязко. Сега за първи път шовинизмът - дълго таен в социалното съзнание, прониква в атмосферата на най-развитите индустриални страни: Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Италия. Капиталът в тези страни все повече се концентрира в по-големи предприятия, в търсене на монополистичен контрол на вътрешните пазари или на натиск за колониални анексии. Шовинизмът, придружаващ и защитаващ този нов експанзионизъм, черпи понятията си от социалния дарвинизъм. Интелектуалният изказ на този шовинизъм е по същество позитивистки, неговата дефиниция за нацията е подчертано етническа. Обявявайки, че отношенията между народите са “оцеляване на най-подходящите”, този национализъм на великата сила за първи път проповядва директно враждебност към другите страни или народи. Шовинизмът на Бел Епок е империалистическа проповед на превъзходството. Функциите му са в две посоки. От една страна, служи за мобилизиране на населението на всяка държава за засилване на междуимпериалистическата конкуренция, както и за постигане на колонизаторски цели. От друга страна, спомага за обединяване на масите в политическата рамка на капиталистическия ред в период, когато се разширяват избирателни права в някои сектори от работническата класа. Властващият шовинизъм действа за неутрализиране на рисковете от това разширено право на глас, замествайки социалното напрежение с национален антагонизъм.
Ако от друга страна се запитаме каква е доминиращата форма на интернационализъм в този период, отговорът е съвсем ясен - виждаме я във Втория интернационал на социалистическите партии. За първи път сме свидетели на форма на интернационализъм, противопоставяща се директно на доминиращия вид национализъм. Погледнато от разстоянието на времето този Интернационал е много по-внушителна структура в сравнение с предшественика си. Той обединява повече партии, повече членове, повече истински индустриални работници. Но в действителност това се оказва заблуждаващо - промяната в социалната основа на новото обединение не го засилва като Интернационал. Новият индустриален пролетариат в този период се намира във фабриките и мините в провинцията, далеч от политическите столици на своите държави. Той не притежава никакви средства за производство, липсва му нивото на култура и традиции на занаятчите. Основното му положение може да се определи като противоположно на неговите предшественици - съчетание от териториална затвореност и липса на социални корени. Резултатът е все по-задълбочаващ се и по-ефективен империализъм, с идеите му за въображаема общност, образувана от нацията като велика сила. Последиците са смесица от обществена пасивност и ентусиазъм, с която е посрещнато началото на Първата световна война през 1914 г. Когато започват враждите, социалистическите партии в Западна Европа, предавайки най-сериозните си обещания, се хвърлят в общата касапница на своите народи. Историческите причини не са в самите решения на лидерите на тези партии, а в социалния конформизъм на младия пролетариат на епохата.
4.
Ако избухването на междуимпералиастическия конфликт погребва претенциите на Втория Интернационал, краят на войната още веднъж определя възникващите форми както на национализъм, така и на империализъм. Сред невиждани до този момент икономически депресии и кризи капиталът се движи към още по-напреднали форми на концентрация, но вече не в контекста на международна свободна търговия, а на рецесия и протекция. В тази ситуация географската зона, определяща доминиращия вид национализъм е в победените или разочаровани сили от Първата световна война - Германия, Италия, Австро-Унгария, Япония. В тях надигащата се сила е фашизмът. Взаимстван не от позитивизма, а от форми на модерния ирационализъм - Сорел или Джентиле в Италия, Ницше в Германия, доктрините на “кокутай”“ в Япония, фашизмът се явява в защита на нацията като биологична общност раса. В този смисъл фашизмът е империалистически шовинизъм, издигнат с по-голяма сила, отприщваща невиждан реакционен фанатизъм. Отново функцията му е двойна. Първо, служи да мобилизира класите на подчинените срещу победителите от Първата световна война за втори тур на междуимпериалистическа конкуренция, в която този път ще победят вече веднъж победените. В този смисъл идеологическите лайтмотиви са компенсация и отмъщение. В същото време фашизмът служи и за въздържане на масите в страни, където парламентарната демокрация е изпаднала в необратима криза и голяма част от работническата класа се движи към революционен социализъм. Двете функции са силно взаимносвързани, тъй като поражението или разочарованието от Втората световна война е подкопало стабилността на капиталистическата демокрация, налагайки да се прибегне към контрареволюционно асилие.Проектът почти успява. Към края на 1941 година цяла Европа е обединена във фашистки ред.
Междувременно ако шовинизмът на капитала се радикализира във фашизъм, то интернационализмът на трудещите се също се радикализира, но в обратна посока. В една държава моралният упадък на европейското работническо движение е избегнат.
През 1917 г., работници и войници, водени от Болшевишката партия, извършват социалистическа революция в Русия. Режимът, който управлява след нея, създава първата и единствена държава в историята, която не включва териториален или национален елемент в наименованието си. Тя просто е Съюз на Съветските Социалистически Републики - без определено място или народ. Това показва, че намеренията на неговите основатели са били безспорно интернационални. Скоро след това болшевишките лидери учредяват Третия Интернационал, за да координират действията на новите комунистически партии, които възникват в цял свят, окрилени от примера на Руската революция. Разликата с Втория Интернационал е драматична. Партиите на Коминтерна в Европа показват желязна дисциплина при отричането на всякаква форма на местен национализъм и притежават способността да се противопоставят на натиска на другите класи в собствените си държави, породена от жестоките уроци, дадени им от Първата световна война, която създаде едно поколение на военизирана работническа класа.
В самия СССР обаче победата на Сталин в КПСС, основаваща се на обещанието, че е възможно да се построи “социализъм в една единствена страна”, кристализира в една нова форма на национализъм, специфичен за диктатурата, която бързо се създава в Съветския съюз. За много кратко време действията на Третия интернационал биват изцяло подчинени на интересите на съветската държава, така както ги разбира Сталин. Връх във всичко това е странното явление, което не е съществувало както преди, така и след това - един интернационализъм еднакво дълбок и деформиран, който едновременно отхвърля каквато и да е лоялност към собствената си страна и показва безгранична лоялност към друга държава. Това най-добре се представя от Интернационалните бригади по време на Гражданската война в Испания, водени от емисарите на Коминтерна като Кодовия, Толиати, Геро, Видали и други, привлечени от различни части на Европа и Америка. Със своята смесица от героизъм и цинизъм, безрезервна солидарност и убийствен терор, този интернационализъм е усъвършенстван и извратен както никога преди това.
Решителният изпит за Третия Интернационал идва малко след това със започването на Втората световна война. По това време комунистическите партии на Франция, Великобритания, Белгия, Холандия и Норвегия, всички те нападнати от нацистка Германия, отказват да подкрепят собствените си правителства, като твърдят че конфликтът още веднъж е само междуимпериалистически сблъсък и затова е без значение за масите. Едва или има друго подобно поведение, което би могло да бъде по-непопулярно и политически объркано, като се има предвид, че работническата класа отвсякъде е заинтересована да защити представителната демокрация от фашизма. Освен това позициите на тези партии показват и огромната разлика между Втория и Третия Интернационал. Две години по-късно Хитлер нахлува в Съветския съюз. Тогава комунистическите партии в Европа се хвърлят в борбата срещу нацизма и много скоро добиват водеща роля в съпротивата, като оглавяват масовите движения, борещи се срещу германската окупация, също както техните съидейници в Китай и Корея вече отдавна правят срещу окупацията на Япония. В новата ситуация вече няма никакви противоречия между това, което те виждат като свой интернационален дълг - да помогнат на родината на социализма, и свой национален дълг - да се изправят срещу Вермахта. Двете неща вече се превръщат в една единствена задача, която те изпълняват с въодушевление. В разгара на борбата Сталин внезапно обявява разпускането на Третия Интернационал официално, с основанието, че вече се е превърнал в анахронизъм, а в действителност - заради новите си съюзници Великобритания и САЩ. С този акт един дълъг исторически цикъл завършва. Поражението на фашизма и краят на Втората световна война ще предизвикат радикални промени, както в национализма, така и в интернационализма, които вече не са ограничени само в Европа, а са в целия свят.
5.
Дотук анализът бе съсредоточен по необходимост в географските зони на Европа и Северна Америка. Не защото тези земи са с някакви специални достойнства, а заради определящата роля на западния капитализъм в историята на света през дългия период от времето на Американската и Френската революции, през Голямата депресия и до Втората световна война. След 1945 г. всичко това се променя радикално. Сега вече най-накрая по-голяма част от човечеството излиза на сцената като основна сила. Когато това става, в новата фаза, която започва през 1945 г. и продължава да кажем до 1965 г., се извършва внезапен и много интересен обмен в отношенията между капитала и труда, както и между национализма и интернационализма. Като погледнем назад, можем да видим че това е бил един от големите вододели на двадесети век. Дотогава доминиращите форми на национализъм - от най-благородните амбиции на патриотизма през Просвещението до най-криминалните антихуманистични прояви на фашизма, са били винаги изяви на заможните класи, докато от 19 век насетне съответните форми на интернационализъм, каквито и пороци и ограничения да притежават, винаги са били изяви на работническата класа. След 1945 г. тази двойна връзка капитал (национализъм и труд) интернационализъм, се прекъсва. Национализмът става предимно популярна кауза на експлоатираните и потиснати маси в междуконтиненталната борба срещу Западния колониализъм и империализъм. Интернационализмът в същото време започва да променя лагерите си, като придобива нови форми в този на капитала. Това е една съдбовна мутация.
Новият тип национализъм, който преобладава в света след 1945 г., е антиимпериализмът, а неговите основни географски зони са Азия, Африка и Латинска Америка. Какви са неговите структурни насоки? Социално той е много по хетерогенен от формите на национализъм в Европа. Движенията за национално освобождение, които покриват Третия свят, са водени от широка и разнообразна гама от социални класи. Има случаи, където местната буржоазия доминира в целия процес - в Индия това е най-очевидно. В други случаи средната класа, която още не е натрупала много капитал, поема водачеството, като използва движението, за да се превърне в истинска буржоазия, когато спечели властта, както преди това бе станало в Мексико и Турция. По-разнообразни и свободни варианти на този модел се осъществяват в доста страни на Африка, къдетонационалните движения се оглавяват от бюрократи или военни на саматаколониална държава.
В други случаи пък интелектуалци от по-бедната класа стават водачи, какъвто е случаят в Индонезия. Ако може да се отличи някаква група сред разнородните водачи многобройните въстания, то това са учителите, които преподават в селата. И накрая, но не на последно място, са случаите, в които комунистическите партии успяват да вземат водачеството в движенията за национално освобождение и да ги превърнат в революция срещу капитала, както стана в Китай и във Виетнам. В Куба се получи смесица от този и предишния вариант.
Какъв беше интелектуалния състав на поствоенния антиимпериализъм? Може да се каже синкретичен. Точно както няма социална еднозначност в лидерството на различните движения за национално освобождение, така и идеологическите им програми са като хибрид и доста разнообразни - опират се на национализма, романтиката, положителното и ирационалното в мисленето, и всичко това едновременно. Кемализмът в Турция, сукарнизмът в Индонезия, стегнатата идеология, проповядвана последователно от Обрегон, Калес и Карденас в Мексико, са пример в това отношение. Преобладават комбинации или преработки на по-ранни доктрини. Най-отличителният белег на този антиимпериализъм обаче е неговата способност да се възползва не само от идеологеми с разнообразен произход в рамките на класическите буржоазни теории, но и от различни системи на убеждения, както предхождали Просвещението, така и последвали капитализма - т.е. от религията от една страна, и от социализма, от друга. Пример за първото е революцията в Иран, а за второто сандинизмът в Никарагуа. Каква е масовата основа на този антиимпериализъм? В цифри най-важният им компонент е селската маса. Това важи най-вече за комунистическите революции в този период - Китай, Виетнам, Югославия, в периферията на самата Европа. Но тези революции са качествено различни от Октомврийската, на която те се опират. Защото всички те побеждават под флага на нацията, докато при Руската революция, в момента когато се взема властта, е изключена каквато и да е национална връзка или лозунг.
А какво се случва в лагера на капитала? Там новата ситуация, създала се след 1945 г., може да бъде определена по следния начин. Първо, с края на Втората световна война, САЩ заема позиция в рамките на капиталистическия свят, каквато никога преди това не е имала. Германия, Италия и Япония са победени и съсипани, Великобритания и Франция - обеднели и отслабнали. Щатите доминират в света на капитала много по-решително, отколкото Великобритания, когато и да било през 19 век. Второ, вече не съществува само една държава - Русия, където капитализмът е свален. След войната се появяват редица страни, където частната собственост върху средствата за производство е премахната - в половината от Европа и една трета от Азия. Комунистически блок в световен мащаб заплашва съществуването на капитализма. При тези условия капиталът внезапно открива свой собствен интернационализъм. Националните конфликти между капиталистическите държави, които бяха предизвикали две войни, са успокоени. Съществуването на една единствена хегемонистична сила прави възможна интернационалната координация на капиталистическите интереси. Съществуването на комунистически блок го прави необходимост.
Резултатът е процес на търговско, идеологическо и стратегическо свързване, което започва с монетарните съглашения от Бретън Уудс, продължава с плановете Маршал и Додж за съживяване на Европа и Япония, както и със създаването на НАТО и ГАТТ, а върхът е раждането на Европейската Икономическа Общност със съдействието и подкрепата на САЩ. Траекторията на тази засилваща се международна интеграция минава през възстановяването на свободната търговия до подтискането на националния суверенитет в Европейския общ пазар. Това е драматична промяна в тенденциите, които преобладават в периода между войните, нещо без прецедент в историята на капитализма. Ако се нуждаем от някакъв термин, бихме могли да го опишем като супра-национализъм, свързан с позицията на Съединените щати над всички останали нации и появата на Европейската общност над останалите държави в Западна Европа.
Ключово последствие от тази промяна е завоят във водещата идеология на развитите капиталистически държави - национална държава с либерална демокрация като основен начин за интеграция на трудещите се класи на Запада. Официалната идеология на Запада по време на периода на Студената война вече не се гордее с това, че трябва да се защитава нацията - върховна ценност преди и по време на Втората световна война, във всякакви случаи. Сега вече се набляга на Свободния свят. Тази промяна съвпада с обобщаването и същинското утвърждаване, за пръв път, на представителната демокрация, основана на всеобщото избирателно право като основа на капиталистическата държава в развитите страни - явление, което реално се появява през 50-те години на миналия век.
6.
От средата на 60-те години и по-нататък конфигурацията преминава през съществени промени, след като многобройни структурни промени определят отношенията между държавите и пазарите в развития капиталистически свят. След като привършва следвоенната реконструкция икономиките на Германия, Франция, Италия и преди всичко тази на Япония израстват много по-бързо, отколкото американската и към средата на 70-те системата Бретън Уудс е изчерпана. В същото време силата на мултинационалните корпорации, които по принцип се намират в една държава, но провеждат операции в много други, става все по-голяма и заплашителна, а формите на контрол върху натрупването на техните капитали от страна на националните власти стават все по-рехави. В следствие на това и с огромно значение е фактът, че финансовите пазари се обвързват в огромни вериги от интер-континентални инвестиции и спекулации, които са извън досега на традиционните механизми за местно регулиране и контрол. По този начин възвръщането на силата на германския или японския капитализъм не е сигнал за завръщане на острите междуимпериалистически конфликти в периода между войните. Без да се завръщат към света на митническите стени и надпреварата във въоръжаването, основните капиталистически страни преминават към по-високо ниво на координиране, над това от следвоенния период. Европейската общност напредва към самостоятелен общ пазар и вероятно обща парична единица, а дори и общ парламент, макар и слаб. Щатите, Япония и други сили умножават срещите и договорите, за да ускорят общото управление на възхода и спадовете в световната капиталистическа икономика. В края на 70-те години настъпва часът на Г-7. Става нещо като възгледа на Кауцки за “ултра-империализъм”. Алтернативно можем да наречем този тип интернационализъм, характерен за капитала в последните деситилетия на 20-ти век, транснационализъм, за да го отличим от този, който го предшества.
Транснационализъм в двоен смисъл. Първо, заради институционалните връзки, които свързват трите зони на капитала от Атлантика до Тихия океан в една компактна маса и второ, заради създаването на нови форми на интерконтинентален бизнес и финансови спекулации, които се изплъзват на класическите държавни граници. От идеологическа гледна точка този период не изоставя, а напротив, подсилва първенството на демократичните ценности над националните, като се имат предвид дори и диктаторските режими в Средиземноморието - Испания, Португалия, Гърция, контролирани отдалеч, които някак си противоречат на реториката за Свободен свят в предходната фаза.
Междувременно извън самата капиталистическа зона антиимпериализмът губи скорост, като престава да е в основата на национализма през 70-те години. Още се водят големи битки. Но дълго отлаганата победа на Виетнамската революция и разпадането на португалската империя изглеждат като епилог на едно по-ранно време, когато се осъществяват. В голяма част на Африка и Азия деколонизацията е вече свършен факт, а в Латинска Америка опитите на Куба да прекърши изолацията се провалят. Борбите за национално освобождение в Южна Африка, Палестина и Централна Америка продължават, но те вече нямат същото глобално значение. На аванс сцената излиза друга доста определена форма на национализъм. Големият комунистически блок, който възниква след войната срещу фашизма в Европа и Азия се създава от доста определени исторически компоненти. В по-голямата част на Източна Европа - Полша, Унгария, Румъния, Чехословакия, Източна Германия, Сталин налага комунстически режими отгоре, чрез военен натиск, като създава един кръг от клиентелни държави, които отговарят на интересите и инструкциите на СССР. От друга страна в Югославия, Албания, Китай и Виетнам революциите са местни и успешни, като създават напълно независими комунистически страни. Но всички те са ръководени от партии, дълбоко формирани като доктрина и дисциплина, от сталинизирания Трети Интернационал.
Основната идеология на сталинизма - доктрината за “социализъм в една страна”, е подхранила безпрекословна лоялност към Съветския съюз, когато тези партии са се борили за власт като преследвани и забранени организации. Но вече на власт, същата доктрина, логично и иронично, произвежда своята противоположност - конфликт със Съветския съюз, след като всяка не-руска партия се сдобива със своя собствена държава. Вследствие на това свещеният национален егоизъм, практикуван от Сталин, сега става обобощен, много често разбира се предизвикан от арогантността на Сталин и неговите наследници. Резултатът е - засилване на дезинтеграцията в интернационализма на класическото комунистическо движение след увеличаване броя на комунистическите държави. Първо Югославия влиза в конфликт със Съветския съюз, след това Албания с Югославия, в края на 40-те години. После избухва конфликт между Русия и Китай в началото на 60-те години, който ескалира във въоръжени гранични сблъсъци между двете сили, което проваля всякакъв шанс за единство в комунистическия свят. След това спиралата продължава да се върти - директни войни между комунистически държави - Виетнам и Камбоджа, а след това Китай срещу Китай. През втората половина на 70-те вече е очевидно, че преобладаващата форма на национализъм в света е братоубийствената разделителност на комунизма.
Какви са историческите корени на това явно нарушение на лениновите традиции в ярък контраст със съвременната еволюция на капиталистическите държави? Две взаимносвързани сили са в основата. Първо и най-очевидно в повтарящата се рамка на “социализъм в една страна” производителните сили в комунистическите страни, започващи на много по-ниско ниво от тези на Запад, нямат никакъв шанс да достигнат напредналите капиталистически икономики, които се възползват от търговски и индустриални взаимовръзки, напълно липсващи в Източния блок. В него, технологично и организационно производителните сили никога не надминават националните граници, което оставя средната продуктивност на труда в СССР например на нивото на две пети от това в Западна Германия или Франция. С други думи съществуването на бюрократичен национализъм в комунистическия свят е материално свързан с производителните сили, които обективно са по-малко интернационализирани от тези в капиталистическия свят. Този национализъм от своя страна блокира всяка възможност за преодоляване на разликата. Жалкото съществуване на СИВ в сравнение на процъфтяващия Общ пазар е основният резултат.
Какво се случва с политическите и идеологически суперструктури, издигнати върху тези съсипани икономически основи? В развитите капиталистически страни залезът на национализма съответства на възхода на либералната демокрация, която във висша форма легитимира социалния ред и интегрира населението към него. Но в комунистическите демокрации не съществува социалистическа демокрация - политическият живот е напълно експроприиран от властващата бюрокрация. В тази ситуация властващите режими все по-често се обръщат към национализма като заместител, с който да привлекат масите в рамките на своето управление. Защото, както и Маркс много добре е разбирал - нацията винаги може да функционира като една измислена общност, която да компенсира липсата на истинска свобода или равенство на нейните членове. В този смисъл разцеплението в комунистическия свят през тези години също е пряко следствие от потискането на суверенитета на общностите, живеещи в тях. А липсата на каквито и да е свободни връзки между производителите логично води до отровния национализъм в конфликтите между комунистите.
За известен период това е следствие, което малко или много се проявява в Русия, Китай, Югославия, Албания и Виетнам, където управляващите партии са направили автономно революциите си и са изгонили нашествениците в миналото, като по този начин са придали на страните, които са създали, национална същност. От друга страна, в по-голямата част от държавите в Източна Европа комунистическите режими нямат такава легитимност. Въпреки това те също се опитват да използват тази карта, Румъния е най-известният пример, но им липсва достоверност. Поставени на власт под заплахата на Съветската армия през 1945 г., след това те биват държани на мястото им само чрез непрекъснати военни интервенции от страна на СССР: Източна Германия - 1953г., Унгария - 1956 г., Чехословакия - 1968 г. А в тези държави към липсата на демокрация се прибавя и пълното унижаване на националните чувства, и то в комунистическата зона, която е най-близо до динамизма на капиталистическата икономика и по този начин най-добре се виждат разликите между двете. Земетресението в Източна Европа през 1989 г. бе отдавна подготвяно. Трусовете след него дестабилизират две близки държави, исторически по-легитимни, но и двете са многонационални федерации - Съветския съюз и Югославия. В тях започва неустоима дезинтеграция със събуждането на сепаратизъм във време на икономическа и политическа криза. Каква е днес, в началото на новия век, най-тихата форма на национализъм в света? Най-вероятно изглежда това е типът от конфликти, създаден от посткомунистическите разцепвания на държави, но който е започнал отдавна, още в постколониалния свят: от Балканите до Кавказ, от Кашмир до Минданао.
7.
Ако това е така, каква тогава е преобладаващата форма на интернационализъм днес? Днес наблюдаваме най-последните му метаморфози след изчезването на Съветския блок и за пръв път при съществуването на напълно глобален хегемон след като Съединените щати постигнаха върха на своята сила, далеч надвишаващ мечтите на която и да е друга държава в историята. Интернационализмът, общо взето, винаги е имал като противопоставяне някаква версия, дори и скрита, на национализъм. В САЩ обаче, още от началото на века, терминът интернационализъм получава съвсем различен антоним - тук това е изолационизъм. Антитезисът на двата термина интернационализъм/изолационизъм разкрива тяхната обща презумпция - националният интерес, който формира общата им основа, никога не е приоритет, а просто е важен най-добрият начин да бъде реализиран. Историческото възникване на тази комбинация се дължи на странната комбинация, създадена от американската идеология в една република, която е едновременно изключителна и универсална, уникална със здравите си институции и природни дадености, и достойна за пример със силата на своето излъчване и привлекателност. Това е двуличен месианизъм, който позволява невероятен култ към родната страна или желание да се спаси света, или казано по-реалистично, това е една дипломатична смесица и на двете. Интернационализмът винаги е имал почетно място в двойнствения речник на тази традиция. На практика той винаги е служел като самодоволна кодова дума за прокарването на политика в интерес на САЩ извън страната. Както изолационизмът никога не е значел каквото и да е отклонение от доктрината Монро, декларацията на Олни или поправката на Плат - т.е. САЩ суверенно командват Западното полукълбо, така и интернационализмът в смисъла, който му придават американците, просто показва готовността им да разпрострат силата си върху Европа и Азия. Интервенциите на Уилсон, които започват в Мексико и свършват до Русия, показват тази логика от самото начало.
През по-голямата част от века този интернационализъм си остава само в границите на САЩ, без да му се обръща особен интерес извън тях, където има по-груби термини за практиката, която следваха. Днес обаче, при липсата на алтернатива или сила, която може да им се противопостави, американската хегемония за пръв път има възможност да наложи собствените си норми като глобални. С ООН като смокинов лист, услужлив режим в Русия, войски в Германия и Япония, протекторат в Китай, бази в безброй клиентелистки държави и оръжейна мощ няколко пъти по-голяма от тази на потенциалните противници, волята на Съединените щати се изразява с ефемизъм достоен за сферата на благоденствието. Днес нейният синоним е самата “международна общност”, цялата и нищо повече, без да се обяснява коя точно. Няма значение дали става дума за мазна реч произнесена от Генералния секретар на ООН, арогантно комюнике на НАТО, важен редакционен материал в Ню Йорк Таймс, Монд или Гардиън, да не говорим за всекидневните новини по телевизията. Интернационализмът в този смисъл вече не е координиране усилията на големите капиталистически държави под контрола на САЩ за борба с общия враг, каквато бе задачата по време на Студената война. Сега той е съвсем положителен идеал - преустройство на планетата според представите на Америка. Победният флаг на Свободния свят е свален. На негово място е издигнато знамето на човешките права, а това значи първо и преди всичко правото на международната общност да блокира, да бомбардира, да нахлува в държави, които не є харесват: Куба, Югославия, Афганистан, Ирак, а от друга страна да храни и въоръжава държави, които са є симпатични: Турция, Израел, Индонезия, Саудитска Арабия, Пакистан. А що се отнася до чеченци, палестинци, сарави, тутси и някои други по-непълноценни породи, повечето от тях дори без държава, благотворителността, все пак, както казваше съветникът по националната сигурност на Клинтън, не може да бъде безгранична.
Има и противопоставяне на новия ред, но по-скоро то е като прашинки във вятъра. На национално равнище европейските съюзници от време на време потропват с крака срещу крайния американски “унилатеризъм”, но това е обикновено, когато Щатите са пропуснали да направят дипломатически консултации, които традиционно служат за прикритие на тяхната подчиненост. От време на време Китай и Русия се пазарят неубедително за своите права в Съвета за сигурност. В международен аспект ислямският фундаментализъм и католиците пост-интегристи предлагат места за алтернативен начин на живот, но за съжаление те не са чак толкова привлекателни за света на консумацията. Движенията, които се събират в Порто Алегре се явяват като навременна диаспора на социалната опозиция, но техните очертания тепърва ще стават ясни. Междувременно ние живеем под небето на безкрайна справедливост и невероятна свобода. Но ако е възможно да съжаляваме за дните, не толкова отдавна, когато цивилизацията на капитала се движеше по своя път с по-малко лицемерие, няма никаква причина да предполагаме, че сме свидетели на края на това, което наричаме интернационализъм. Историята му е пълна с иронии, зиг-загове и изненади. Не е възможно да сме видели последните от тях.
Пери Андерсън
Превод Елена Данаилова