християнство и антисемитизъм – според соловьов, бердяев и федотов
тримата руски славянофили ни оставиха немалко интересни страници на тази актуална тема. по принцип славянофилите са били духовно ретроградни, склонни да отрекат европеизацията на русия, за да я върнат към корените ј. но по отношение на антисемитизма са държали да подчертаят дълбоко нехристиянския характер на руските европейски погроми от края на хiх век и началото на хх век, както и антисемитизма на комунистите от периода между двете световни войни.
* * *
студията на владимир соловьов „еврейството и проблемът за християнството“ е написана през 1884 г. като реакция срещу мощните антисемитски вълни от 1881-1883 г. в централна и южна русия. и започва направо с упрека, че: „ние – православните християни, досега не сме се научили да се отнасяме към евреите нормално, по християнски“ и твърди, че омразата към този древен народ съвсем не е типична за ортодоксите, а идва от католическа европа от епохата на средновековието. „необходимо е, продължава соловьов, да се обединим с юдеите, разбира се, не в противоречие с християнството, а в името на неговата сила; както е необходимо и самите юдеи да се обединят с нас в името на своята вяра. ние сме отделени от юдеите само защото не сме станали истински християни; както и юдеите не са още истински юдеи, защото са отделени от нас. защото християнството съдържа у себе си юдеизма, както юдеизмът включва в себе си християнството“. струва му се странно на соловьов, че „в името на спасителя трябва да осъдим и цялото еврейство, към което принадлежи и самият той.“ и настоява да бъдем признателни на евреите, „народът родил исус“. за смъртта на христос се обвиняват не само юдеите, но и римляните, докато за раждането му заслуга има единствено бог и народът на израел... затова: да презираш юдаизма е подло...
през 1890 и 1891 г. владимир соловьов отново пише за руския антисемитизъм, пуснал корени и в полша, тогава в границите на империята. и отново призовава за примирие и съглашение между двете велики религии. „който проповядва омраза срещу един народ, не може да бъде истински християнин. не може да се счита за човечен и морален“, заключава той.
николай бердяев, от школата на соловьов, емигрира през 1925 г. в париж, където умира 74-годишен през 1948 г. неговите главни съчинения: „смисълът на историята“ (1923 г.), „философия на свободния дух“ (1927 г.), „за свободата и робството“ (1939 г.), „руската идея“, „опит за метафорична есхатология“ (1947 г.) му донесоха световно признание – издават се непрекъснато и до днес. през 1938 г. той написа студия, с която реагира срещу антисемитизма във фашистка германия и някои други европейски страни (унгария, полша, австрия, чехословакия, италия). „еврейският проблем не е само икономически и културен. той е несравнимо по-дълбоко религиозен, свързан е със съдбата на цялото човечество.“ николай бердяев аргументирано осъжда расизма, като твърди, че той не издържа никак на критика – морална, религиозна, научна. „няма чисти раси, както настояват националистите – заявява той. – расата не е нищо друго освен зоологическа категория; съвсем не е антропологическа или историческа...“ николай бердяев се обявява срещу прочутия документ – протокола на мъдреците от цион, определяйки го като безсрамен фалшификат, целящ да опетни евреите. този „документ“ според него е изфабрикуван през 1897-1899 г. в париж от някой си рациковски, чиновник-антисемит. публикуван за първи път през 1900 г. той е преведен на повечето от европейските езици, за да внуши на лековерните християни мръсната клевета, че съществувал от векове някакъв „таен заговор“ на евреите за завладяването на света.
николай бердяев дискутира въпроса и за непризнаването на месианската роля на христос като един от изворите на антисемитизма. държи да подчертае, че според монотеизма на юдейската религия признаването на христовата роля не може да се счита за кощунство. според този монотеизъм човек може да бъде месия, но не и бог. затова твърди, че този, който се препоръчва за истински бог, не може да бъде истинският месия. бог е невидим, няма човешки образ и не може да бъде разпънат на кръст. той е велик и всесилен. оттук и невъзможността да се признае христос от юдейската вяра. и добавя: „но евреите все пак бяха първите, които признаха исус. светите апостоли също бяха евреи: еврейска бе и първата християнска общност. защо тогава да не ги похвалим?“ еврейският народ обаче викаше: „разпнете го! разпнете го!“ всички народи имат склонност да разпъват своите пророци, учители и велики мъже. пророците винаги са били низвергнати. да си спомним поговорката за пророка в собствения дом. гърците са отровили сократ, своя най-достоен и мъдър син. но трябва ли заради това да бъде прокълнат целия гръцки народ? а и не само евреите са разпъвали христос. през дългата си история християните или просто хората, които са се наричали такива, са го разпъвали много пъти чрез насилието, омразата, предателството и антисемитизма.
чувството на гняв е греховно чувство. кръвта, отмъщението, омразата – това са неща дълбоко чужди на истинското християнство. в него те са влезли от езичеството на древните.
за разлика от соловьов бердяев не вярва, че противоречията между православните християни и евреите ще изчезнат едва след асимилацията на последните. „християните са длъжни да се отнасят по християнски към друговерците“, предупреждава той.
против асимилацията се произнася и георгий федотов. в текст от 1942 г. той заявява: „асимилацията е престъпление и адолф хитлер е един от главните престъпници в цялата човешка история“.
позицията на тримата руски православни философи е достойна за възхищение особено днес, когато ксенофобията и антисемитизмът се издигат в цивилизовани страни като франция, германия, унгария, чехия, русия, украйна. за щастие в българия антисемитизмът (въпреки германския и съветския натиск!) не успя да пусне корени. българите винаги са били толерантни към чужденците и друговерците. а и евреите – да не забравяме! – са дали немалко за българската материална и духовна култура.
мисля, че някое от нашите сериозни издателства (доколкото останаха) би могли да подготви сборник с част от посочените в тази статия текстове на тримата руски философи-славянофили. актуални са и днес.
тримата руски славянофили ни оставиха немалко интересни страници на тази актуална тема. по принцип славянофилите са били духовно ретроградни, склонни да отрекат европеизацията на русия, за да я върнат към корените ј. но по отношение на антисемитизма са държали да подчертаят дълбоко нехристиянския характер на руските европейски погроми от края на хiх век и началото на хх век, както и антисемитизма на комунистите от периода между двете световни войни.
* * *
студията на владимир соловьов „еврейството и проблемът за християнството“ е написана през 1884 г. като реакция срещу мощните антисемитски вълни от 1881-1883 г. в централна и южна русия. и започва направо с упрека, че: „ние – православните християни, досега не сме се научили да се отнасяме към евреите нормално, по християнски“ и твърди, че омразата към този древен народ съвсем не е типична за ортодоксите, а идва от католическа европа от епохата на средновековието. „необходимо е, продължава соловьов, да се обединим с юдеите, разбира се, не в противоречие с християнството, а в името на неговата сила; както е необходимо и самите юдеи да се обединят с нас в името на своята вяра. ние сме отделени от юдеите само защото не сме станали истински християни; както и юдеите не са още истински юдеи, защото са отделени от нас. защото християнството съдържа у себе си юдеизма, както юдеизмът включва в себе си християнството“. струва му се странно на соловьов, че „в името на спасителя трябва да осъдим и цялото еврейство, към което принадлежи и самият той.“ и настоява да бъдем признателни на евреите, „народът родил исус“. за смъртта на христос се обвиняват не само юдеите, но и римляните, докато за раждането му заслуга има единствено бог и народът на израел... затова: да презираш юдаизма е подло...
през 1890 и 1891 г. владимир соловьов отново пише за руския антисемитизъм, пуснал корени и в полша, тогава в границите на империята. и отново призовава за примирие и съглашение между двете велики религии. „който проповядва омраза срещу един народ, не може да бъде истински християнин. не може да се счита за човечен и морален“, заключава той.
николай бердяев, от школата на соловьов, емигрира през 1925 г. в париж, където умира 74-годишен през 1948 г. неговите главни съчинения: „смисълът на историята“ (1923 г.), „философия на свободния дух“ (1927 г.), „за свободата и робството“ (1939 г.), „руската идея“, „опит за метафорична есхатология“ (1947 г.) му донесоха световно признание – издават се непрекъснато и до днес. през 1938 г. той написа студия, с която реагира срещу антисемитизма във фашистка германия и някои други европейски страни (унгария, полша, австрия, чехословакия, италия). „еврейският проблем не е само икономически и културен. той е несравнимо по-дълбоко религиозен, свързан е със съдбата на цялото човечество.“ николай бердяев аргументирано осъжда расизма, като твърди, че той не издържа никак на критика – морална, религиозна, научна. „няма чисти раси, както настояват националистите – заявява той. – расата не е нищо друго освен зоологическа категория; съвсем не е антропологическа или историческа...“ николай бердяев се обявява срещу прочутия документ – протокола на мъдреците от цион, определяйки го като безсрамен фалшификат, целящ да опетни евреите. този „документ“ според него е изфабрикуван през 1897-1899 г. в париж от някой си рациковски, чиновник-антисемит. публикуван за първи път през 1900 г. той е преведен на повечето от европейските езици, за да внуши на лековерните християни мръсната клевета, че съществувал от векове някакъв „таен заговор“ на евреите за завладяването на света.
николай бердяев дискутира въпроса и за непризнаването на месианската роля на христос като един от изворите на антисемитизма. държи да подчертае, че според монотеизма на юдейската религия признаването на христовата роля не може да се счита за кощунство. според този монотеизъм човек може да бъде месия, но не и бог. затова твърди, че този, който се препоръчва за истински бог, не може да бъде истинският месия. бог е невидим, няма човешки образ и не може да бъде разпънат на кръст. той е велик и всесилен. оттук и невъзможността да се признае христос от юдейската вяра. и добавя: „но евреите все пак бяха първите, които признаха исус. светите апостоли също бяха евреи: еврейска бе и първата християнска общност. защо тогава да не ги похвалим?“ еврейският народ обаче викаше: „разпнете го! разпнете го!“ всички народи имат склонност да разпъват своите пророци, учители и велики мъже. пророците винаги са били низвергнати. да си спомним поговорката за пророка в собствения дом. гърците са отровили сократ, своя най-достоен и мъдър син. но трябва ли заради това да бъде прокълнат целия гръцки народ? а и не само евреите са разпъвали христос. през дългата си история християните или просто хората, които са се наричали такива, са го разпъвали много пъти чрез насилието, омразата, предателството и антисемитизма.
чувството на гняв е греховно чувство. кръвта, отмъщението, омразата – това са неща дълбоко чужди на истинското християнство. в него те са влезли от езичеството на древните.
за разлика от соловьов бердяев не вярва, че противоречията между православните християни и евреите ще изчезнат едва след асимилацията на последните. „християните са длъжни да се отнасят по християнски към друговерците“, предупреждава той.
против асимилацията се произнася и георгий федотов. в текст от 1942 г. той заявява: „асимилацията е престъпление и адолф хитлер е един от главните престъпници в цялата човешка история“.
позицията на тримата руски православни философи е достойна за възхищение особено днес, когато ксенофобията и антисемитизмът се издигат в цивилизовани страни като франция, германия, унгария, чехия, русия, украйна. за щастие в българия антисемитизмът (въпреки германския и съветския натиск!) не успя да пусне корени. българите винаги са били толерантни към чужденците и друговерците. а и евреите – да не забравяме! – са дали немалко за българската материална и духовна култура.
мисля, че някое от нашите сериозни издателства (доколкото останаха) би могли да подготви сборник с част от посочените в тази статия текстове на тримата руски философи-славянофили. актуални са и днес.