Темата на тази статия е избрана целенасочено, за да покаже не само сходните черти и моменти между трагизма на евреите и този на кюрдите с българския трагизъм в определени периоди от народностно-националната ни история, но и несъстоятелността на сакрализацията или сатанизацията на която и да е религия - юдейска, християнска или ислямска.
I. За злободневната актуалност на темата
Малко или много евреите са вечен спътник на народностната и националната ни история, особено на третата българска държава - буржоазна, социалистическа и постсоциалистическа. Когато изследователят се зарови в статисти ческите данни, отразяващи Преброяване на населението в следосвобожденска България, той ще забележи един знаменателен факт: евреите нарастват системно и относително бързо. ако към 1 януари 1881 г. те са били 14 342 души, към 31 декември 1900 г. те вече са 33 661, към 31 декември 1926 г. - 45 558, за да достигнат към 31 декември 1934 г. 48 398.
Фактическото суспендиране на Търновската конституция от цар Борис III и особено антисемитското законодателство и практики на неговите режими обаче принуждават немалко евреи да емигрират. По-точно, около 5000 напускат българската си родина и евреите намаляват на 43 335 (1946 г.). Радикалната промяна на политиката ???евреите у нас (отмяната на антисемитските закони, укази и наредби: снемането на ограниченията за вътрешна и външна емиграция, функциониращи в буржоазна България и др.) позволява огромната маса евреи да емигрира и се засели в Израел.
У нас останаха само около 2000 евреи - почти всички с висше образование, добре устроени в различни сфери на българския живот и най-вече в неговата духовна част и съставка. Динамиката на еврейското население в следосвобожденска България, естествено, е важен индикатор за тяхното положение по нашите земи. И все пак много по-важно е друго: тяхното адаптиране към начина на живот на българите, тяхното интегриране в българското общество и особено позитивното им участие в него,- и то в името на материалния и духовния му просперитет. А в това отношение, за българските евреи може да се говори предимно суперлативно.
Никой познавач на историята на следосвобожденска България не е посочил и не може да посочи други инородна общност у нас, която така тясно и продуктивно да се е интегрирала в българското общество и да има такъв принос в неговото прогресивно развитие, какъвто е случаят с евреите. Едва ли е нужно да се занимавам с конкретиката на еврейския въпрос у нас, но не мога да отбегна някои негови елементи и щрихи. На българските евреи ние дължим създаването поне на три клона на стопанска България: железниците, започнати още по време на чуждото владичество, но продължили да се развиват и след Освобождението ни в лицето на барон Хиршовата компания: въвеждането на земеделски машини в българското земеделие в лицето на Петър Габе и създаването и развитието на книжно-мукавената ни промишленост в лицето на Самуил Патак. В случая се абстрахирам от приноса на българските евреи в развитието на банковото ни дело, леката и хранителната ни промишленост и др.т.
За мен обаче много по-важно е да отбележа креативното присъствие на българските евреи в духовния живот на нашия народ и неговата следосвобожденска държава. Естествено тук не е нужно да изброявам имена, дати и дела на български евреи в това отношение. Ще се задоволя само с тяхното обобщено групиране и маркиране. Не е възможно да се пише следосвобожденска история на българската наука, образование, медицина, изкуство и култура и др.т., без да се отбележи приноса в нея на едни или други български евреи. И което е особено знаменателно, казаното важи не само когато българските евреи са в пълния си състав по нашите земи, но и сега, когато те наброяват по-малко от 2000 души.
Колкото и да е неприятно и неприемливо за някои съвременни общественици, политици, научни дейци, журналисти и др., ще си позволя да отбележа един знаменателен факт - участието на българските евреи в борбата против нацистка Германия и нейните поклонници в родината ни. В студията си Някои демографски сведения за еврейското население в България 1 Леон Асланов добросъвестно информира, че в антифашистката борба у нас българското еврейство е дало 460 политически затворници (от които 17 екзекутирани), между които е и известният у нас и в чужбина Анжел Вагенщайн, чиято смъртна присъда не е изпълнена заради неговата непълнолетност: 100 концлагеристи (без в тази категория да се визират хилядите евреи в специалните трудови лагери , принудени да работят под немска команда за изграждане на пътища, мостове и надлези по тях): 260 партизани, от които 125 убити, някои от които убити по найзверски начин: стотици участници в нелегалната борба (като ятаци, помагачи, спонсори и др.). Не точно в такъв план и такава същност са отношенията между българите и кюрдите. И въпреки това те са интересни и интригуващи, поради което също заслужават специално
внимание.
Преди всичко, българите и кюрдите ги свързва техният генезис. И те, и ние произхождаме от относително сходни и близки азиатски райони, само че те остават в Азия, докато ние я напускаме и се утвърждаваме като държавност, бит, култура и душевност най-вече в Европа първона чално във волжките степи на сегашна Русия, а след това на Балканите. Освен това кюрдите има по-дълголетна история на съществуване от българите.
Второто общо е, че както кюрдите, така и ние сме пъшкали под многовековен ислямски гнет. Разликата обаче е в това, че те са потискани от трите ислямски империи - Персия/Иран, Арабския халифат и неговите съвременни наследници в лицето на Ирак и Сирия, и Османска, а след това и Кемалистка Турция, докато ние сме подтискани само от Османската империя.
Третото общо е изселническата трагедия, валидна относително равно и за нас, и за тях. Доколкото тук става дума за нещо, което е малко познато на редовия читател, ще си позволя едно допълващо пояснение. Ислямските империи са имали особено практика на изселване на недоволни и бунтуващи се техни поданици - или ги изселват в далечни региони на собствената си империя, или по споразумение, ги изселват в съседни ислямски империи. Точно тази политика на изселване (по-точно, на заточение) е довела някои кюрди по нашите земи, и, обратно, е отвела наши българи в техните земи.
Както сочи Радой Кръстев2 , (дипломат от кариерата, който дълги години е изучавал ислямския свят), през 1847 г. управителят на Ван (кюрдски район в османо-турската империя - б.м.) хан Махмут (кюрд) - б.м.) е затворен в Силистра, а след разгрома на кюрдското емирство Бохтан неговият емир Бадрхан - във Варна. Влиятелният кюрдски шейх Хюсейн бей от Дерсим е заточен във Видин, откъдето с помощта на българи бяга и отново се връща в Дерсим, където през 1863 г. умира. И, обратно: по непълни данни в Диарбекир (сърцевината на кюрдските земи) са били изпратени на заточение до 1865 г. около 30, през 1867 г. - 31, през 1873 г. - 38, през 1874 - 22 българи. Точният им брой не е известен (според Стоян Заимов са били 120-200 души). Но българи заточеници е имало и в Мосул, Мардин и други кюрдски райони . Това са данни, които свидетелстват за взаимните чувства на солидарност и дори на помощ за друговерците и инородците.
Както българите са съчувствали на нерадостната съдба на заточените кюрди по нашите земи и дори, когато е било възможно, са им помагали с риск за живота си, така и кюрдите са съчувствали и помагали на българските заточеници по техните етнически земи. Един фрапиращ пример - Георги Вълков Миркович, лекар от Сливен, заточен в Диарбекир и местен от град в град, имал контакти и взаимоотношения с кюрдите, които му позволяват да вникне в техния дух и свободолюбие, а и сам да почувства тяхното отношение и помощ към себе си. Това му дало право да изкаже знаменателните думи: с една дума, град Мардин беше станал за мене като едно второ отечество 3 . Вероятно това чувство към кюрдите е било валидно и за много (да не кажа за всички) заточеници българи в кюрдските етнически земи.
Приведох този пример за да формулирам тезата, че българската помощ към съвременните кюрди в Турция (а и не само в нея) може и трябва да се оценява като своеобразна благодарност, която ние дължим на кюрдите, заради онова исково разбиране, съчувствие и помощ, които техните деди и прадеди са оказвали на българските заточеници в техните етнически земи по време на османо-турското иго над нашия народ.
Формулираната от мен теза не е просто един теоретически конструкт или една научна абстракция, тъй като тя има действително потвърждение в следосвобожденската ни история. Ще потвърдя казаното със значими примери.
Първи пример. През 1983 г. в България се обучават общо 275 кюрдски специализанти и студенти, като от тях само 5 са от Турция, останалите са: 120 от Ирак, 110 от Сирия и 40 от Иран. През 1986 г. кюрдските специализанти и студенти у нас не намаляват, въпреки наличните трудности във взаимоотношенията между българското правителство и съответните ислямски страни и държави. Напротив, техният брой нараства и достига 305 души.
В същото време кюрдските студенти у нас се намират под влиянието на 12 кюрдски партии, а не само на кюрдската комунистическа партия, както твърде често се говори и пише сега, след 10 ноември 1989 г. Споменавам тези данни за да покажа, че България е помагала не само на кюрдите от Република Турция (както някои днешни общественици и политици говорят и пишат), а на всички кюрди и че българската помощ не е насочена само към кюрдските комунисти и симпатизантите им (както се твърди днес, особено от някои обществени и политически дейци с турско съзнание и самосъзнание), а визира всички кюрди, борещи се за своите права и свободи както в Турция, така и в Иран, Ирак и Сирия.
Втори пример. На непосветения читател не е известно, поне в достатъчна степен, че както Иран, ръководен от шиити, така и Ирак, ръководен от сунити, водят изключително антихуманна политика срещу прогресивните лица и сили в техните страни - особено пък когато те имат кюрдски произход и принадлежност. По-конкретно, по време на ирано-иракската война през 80-те години на м.в. се мобилизират войници, сержанти и офицери, прогресивните от които (особено кюрди) се включват във войсковите части, действащи в горещите точки на фронта. Дискретният замисъл е под един невинен предлог да бъдат избивани колкото се може повече лица, имащи критично отношение към режимите в Иран и Ирак.И точно в тази войнолюбива и антихуманна ситуация, както сочи Р.Кръстев, българското посолство в Техеран, ръководейки се от хуманни съображения издаде български визи на около 20 000 кюрди и ги предпази от мобилизирането им от фронта. Така България помогна за спасяването на кюрди и стана мост за отиването им в Европа4 .
Изложеното по-горе дава основания за един обобщен и много важен извод: като цяло България винаги е водила разумна, хуманна и плодотворна политика спрямо кюрдите - независимо, че те са поклонници на исляма, който не е традиционна религия за нашия народ и неговата родина. А това означава, че тази политика трябва да се поеме и обогати, съобразно реалиите на новото време, а не, под давление на чужди внушения и наши партийно-политически пристрастия, да се отрича и захвърля в коша на историческото бунище.
2. България и трагедията на Израел
Имам предвид не трагедията на евреите изобщо, а трагедията на еврейските граждани на държавата Израел. Взета във възможно най-обобщен план и същност тази трагедия се състои в половинвековната невъзможност да се постигне разбирателство между евреите и арабите в Палестина. Евреите искат да съхранят Израел и да получат гаранции от ислямския свят, от арабите в Палестина, че те няма да третират тяхната държава като незаконна, чужда, враждебна и подлежаща на унищожение. Но тъй като такива гаранции не се давани и не се дават (ако не формално, то поне фактически) евреите се опитват да защитят държавата си и с немалко силови средства: създаване на еврейски селища в териториите на палестинските араби: практикуване на особен режим на влизане и наемане на работа на палестинските араби в Израел, военни набези, наказателни операции и разрушения на палестински селища и райони, от където се извършва една или друга въоръжена акция срещу еврейската държава и др.
Искайки да избягат от трагедията си в света, най-често формиран в християнски (католически, православни и протестантски) краски, евреите в Израел продължават своята трагедия, - но вече в пределите на ислямския свят, във взаимоотношенията си с палестинските араби и съчувстващите на последните мюсюлмани. Както е известно, историческата трагедия на евреите е плод на особен комплекс от религиозни, политически, икономически и идейни причини. Друг е въпросът, че в съзнанието на народните маси се е врязало преди всичко религиозното начало на еврейската трагедия. По този повод заслужава да се отбележи, особено за апологетите и фанатичните последователи на християнството, че именно то е един от найголемите виновници за трагичната съдба на евреите. То измисля най-вече версията за евреите като убийци на Христос и вечни врагове на християните, като етнос, който се храни с кръв и убива деца от нееврейски произход: като затормозяващ фактор за икономическия, политическия и духовен просперитет на народите в ония страни и държави, където има малки или големи маси от евреи и др.т. Конкретно за евреите в Израел обаче главен религиозен фактор за нерадостната им съдба не е и християнството, а ислямът и то взет в почти всичките му направления, секти и течения. Казано обобщено, историческата трагедия на евреите е едно от най-очевадните и неоспорими доказателства, че приписваният хуманизъм на християнството и исляма е в противоречие с реалната практика на тези световни религии, поради което те не бива да бъдат тотално сакрализирани или сатанизирани.
Спрях се на историческия трагизъм на евреите напълно съзнателно, тъй като той е в основата на стремежа на евреите да имат своя държава. Ако трябва да се търси датировка на този стремеж към собствена държава може да се каже, че той намира относително пълна зрялост и манифестация в края на ХIХ век, когато ционизмът завладява широки кръгове от евреите. Прието е за баща на ционизма да се сочи Теодор Херцл, доктор по право, роден в Будапеща, починал и погребан във Виена. На I конгрес на ционистката организация, състоял се през 1897 г. в Базел, се формулира и лансира идеята да се създаде убежище на евреите - и то в Палестина, като тяхна далечна прародина.На II конгрес на ционистите (Лондон, 13-16 август 1900 г.) тази идея е доразвита, като в речите на д-р Херцл и Макс Нордау се сочат и двата основни етапа за нейната реализация: първо да се организира събирането на средства (чрез различни фондации, частни дарения и др.), с които да се осигури постепенното изкупуване и колонизиране на Палестина от евреи: и, второ, когато съотношението между евреите и арабите в Палестина се измени до желаното равнище да се създаде еврейска държава в Палестина.
Тъй като създаването на нова държава по начало изисква една или друга подкрепа от Великите сили, първоначално евреите разчитат да убедят в правотата на своята кауза султана на Османска Турция, доколкото до края на Първата световна война тя държи Палестина под свое владичество. Впоследствие, след войната, ционистите възлагат известни надежди за разбирателство с Англия, на която Палестина е мандатна територия. Разбира се, ционистите не намират желаното от тях разбирателство нито в Османска Турция, нито в Англия, - по простия факт, че тяхното желание не се синхронизира с интересите на тези държави.
През 30-те години на ХХ век стават събития в нацистка Германия, които след нейния разгром във Втората световна война позволяват искането за създаване на израелска държава да придобие международно значение и да разчита на позитивно решение По-точно, през 1938 г. (на 9 срещу 10 ноември) нацистка Германия организира и реализира т.нар. Кристална нощ , когато са подпалени определен брой синагоги (молитвени домове на евреите). Само за три дни антисемитската стихия довежда до разрушаването на 815 еврейски магазина, 29 универсални магазина (собственост или съсобственост на немски евреи), подпалени са 191 синагоги, като към тях трябва да се прибавят и още 76 синагоги, подложени на пълно унищожение. След Кристалната нощ следват антиеврейските погроми (не само в нацистка Германия, но и в нейните съюзни държави), зловещ връх на които са различните концлагери, където загиват от задушаване с газ няколко милиона евреи.
Тук ще си позволя едно отклонение. Опитите впоследствие да се омаловажат антисемитизмът и холокостът, като се вързват с прояви на деформирани психически и социално лица и групи е част от фалшификациите в интерпретацията на тези срамни за човечеството пасажи от неговата история.
Нещо повече, връх на подобни интерпретации на холокоста са и концепциите на т.нар. ревизионисти-антиекстерминисти,
според които еврейският геноцид и холокостът са една мащабна и легитимирана от великите сили, победителки във втората световна война, фалшификация и мистериозна спекулация. Чрез последните една фантасмагорична, въображаема реалност се легитимира като ужасяваща реална историчност и се вписва в задкулисието на дискректни сценарий на следвоенния Нов световен ред.5
Всъщност, както убедително показва Зигмунд Бауман, холокостът е логично изводим и продуцируем от цялостното развитие на западно-европейската модерност, от нейната градинарска политическа философия на управление и контрол върху обществото, от универсалистките претенции за особен тип култивиране на социалното пространство и обитаващите го субекти, а и социално и историческо инженерство , които да коригират недостатъците на природата и обществото, за да украсят историята с единствено заслужаващите свободно и преференциално развитие етнически и културни форми на човешко съществувание.
При това подобни варианти на геноцид и екстерминация не остават единствено в отшумялото минало на първата половина на ХХ век, но те могат в други форми и инкарнации да сполетят човечеството и в условията на постмодерното му развитие, в условията на ерата на високите технологии, на интернет, на дигитализирания и глоблализиран модел на човешко съобщество в хоризонта на събитийността на ХХI век.6
Нацисткото варварство над евреите, естествено вълнува и възмущава света, особено неговата европейска част, където то се разиграва. Това важи с особена сила за съюзническите сили (Англия, СССР и САЩ, а след това и Франция), които само чувстват върху себе си варварството на немския и световен нацизъм, поради което в техния Дневен ред , визиращ устройството и управлението на следвоенния свят, неизбежно влиза и еврейският въпрос. Идеята за създаване на израелска държава в Палестина нито се приема от цялото еврейство, нито се търси еднозна чно решение за нея. Евреите в света се разделят на две големи групи, едната (по-малката) е за еврейска държава в Палестина, а другата (по-голямата) е против създаването на такава държава. Интересно е да се знае, че американското еврейство, поне в мнозинството си, не подкрепя ционистката идея. Тази идея не се подкрепя и от европейската и руската социалдемокрации, които считат, че с реализирането на справедливост в материалния и духовния просперитет светът ще задоволи коренните интереси и потребности на евреите.
Ционистите също нямат единно отношение към създаването на израелска държава в Палестина. Едни от тях фиксират Палестина като територия на бъдещата израелска държава, а други считат, че за да се намери по-бързо междунадродна подкрепа на ционистката идея, не трябва да се фиксира само и единствено Палестина. Още в началото на ХХ век Леон Коен издава у нас една малка брошура Належащи реформи в ционистическата организация (София, Гур, 1904), в която развива тезата, че Базелската програма на ционистите трябва да се разшири, като за убежище на евреите следва да се визира не само Палестина. Л. Коен счита, че такава държава може да бъде създадена където и да е по света, с която теза евреите ще предложат на Великите сили възможност по-бързо да се ангажират с еврейския въпрос и неговото разрешаване. Той дори анализира евентуалната възможност за заселване на евреите в Уганда. Разколът между евреите не се изчерпва само с това: дали да има или не израелска държава, и дали тя да е в Палестина или в други територия на Земното кълбо. Еврейският разкол засяга и въпроса дали Палестина да бъде само като духовен център на евреите в света или тя да бъде държава на евреите, пожелали да се върнат в земите на тяхната прародина. Между ционистите се води остър спор и за етническата определеност на израелската държава в Палестина. По-точно, спори се дали Палестина да бъде само държава на евреите, в която палестинските араби да бъдат подчинен структурообразуващ компонент, или израелската държава да вземе под внимание и изконните интереси и претенции на тези араби.
Интересно е да се отбележи, че ционистите сред българските евреи, макар и да се разделят на различни групи относно мястото и характера на бъдещата израелска държава, общо взето, защищават идеята, че евреите са имали държава преди арабите в Палестина, и затова тя трябва да бъде територия на израелската държава. В същото време, обаче, те искат да се взема под внимание и факта, че арабите населяват Палестина цели 13 века и тяхното чувство към нея като тяхна родина не може да се потуши и ликвидира.
Между впрочем трябва да се спра и на отношението на нацистка Германия към еврейския въпрос. В периода 1933 - 1938 г. нацистка Германия по-скоро симпатизира на ционизма и не му пречи да изкупува палестински земи и да формира еврейски групи (главно от Европа), които да емигрират в Палестина, подготвят създаването на държавата Израел. След 1938 г. обаче нацистка Германия въвежда своя политика към еврейския въпрос, която налага и на неговите европейски съюзници. От една страна, търси поводи и причини за физическото изтребване на немските и европейските (като цяло) евреи, което главно се врезва и продължава да има място в съзнанието и самосъзнанието на европейските народи. В същото време, нацистка Германия долавя, че нито ционистката политика, нито политиката на физическото изтребване може да даде бърз и плодотворен за нея и нейните европейски съюзници резултат. Поради това тя изработва своя политика за окончателно решение на еврейския въпрос .
По-точно, управляващият елит на нацистка Германия търси начин или за екстернирането на европейските евреи в Африка, или за създаване на европейска държава на евреите. Първоначално, немско-нацисткият план предвижда създаване на еврейска държава на остров Мадагаскар. Вероятно тази ориентация е продиктувана от желанието евреите да имат своя държава далеч от Европа и Близкия Изток, към които нацистка Германия има своя цялостна политика. Тази идея не се осъществява по две причини: а) защото маршал Петен (създал една особена Франция, водеща колаборационистка политика спрямо Германия), не пожелал да отстъпи острова, намиращ се под френско владичество: и б) защото Англия стабилно контролирала морските пътища и можела лесно да противодейства на този немско-нацистки план за създаването на тази държава.
При тази ситуация нацистка Германия замисля да създаде еврейска държава в Източна Европа. Имат се предвид два региона - Беларус и Прибалтика, където се изселват голям брой европейски евреи. Бързото развитие на нацистката Политика на Изток и разгарянето на Втората световна война обаче правят невъзможна реализацията на тези планове и замисли на фашистка Германия.
Всички тези спорове се вземат под внимание от ООН при обсъждането на еврейският въпрос. Като постоянен представител на тогавашния СССР в ООН, Андрей Громико произнася реч с исторически характер, тъй като тя обрисува цялата сложност и противоречивост на въпроса за създаване на еврейска държава в Палестина. Според него мандатната система на управление в Палестина, установена през 1922 г. в полза на Англия след разгрома на Османотурската империя, не оправдава съществуването си и трябва да бъде ликвидирана. А. Громико счита, че из между различните проекти за създаване на еврейска държава в Палестина 4 заслужават по-специално внимание за ООН:
1) създаване на единна арабско-еврейска държава с равни права за двете етнически общности в нея:
2) разделяне на Палестина на две самостоятелни държави с равни права за араби и евреи:
3) превръщане на Палестина в арабска държава, без зачитане правата на евреите в нея:
4) превръщане на Палестина в еврейска държава, без зачитане правата на арабското население в нея. А. Громико декларира, че съветската позиция изключва последните два варианта като недемократични и антихуманни, и застава зад първите два варианта. По-точно, той пледира за създаване на единна арабско-еврейска държава и само в краен случай за разделяне на Палестина на арабска и еврейска.
По решение на ООН Израел е създаден като самостоятелна държава на 14 май 1948 г. Дискретният замисъл на създаването на израелската държава обаче има различни мотиви, едни от авторите на които се надяват Израел да бъде единна държава на арабите и евреите в Палестина, а други, особено из управляващите среди на САЩ, за постепенно силово създаване на Израел като държава на евреите, при подчинено положение и неясно бъдеще на арабите. Нескритата защита и многомилиардната помощ на САЩ за Израел, естествено, се подема от светските и духовните му елити, - още повече, че ислямският свят и самите палестински араби не желаят да дадат гаранции за съществуването на еврейска държава в земите на арабския свят.
В случая, както се подразбира, тук се акцентира почти изключително на етническата определеност на държавата Израел. В действителност споровете сред евреите за нея засягат и нейния характер, и формационната й ориентация и реализация. Разочаровани в някаква форма от Западна и Източна Европа, ционистите търсят особен път на обществено устройство и управление на Израел. Още в първите десетилетия на ционизма, когато се извършва изкупуване на палестински земи и ускоряващо се заселване на евреи в тях, сред ционистите намира прием идеята за некапиталистически път на развитие на бъдещата държава Израел.
Първоначално, на заселили се евреи се внушава, че те трябва да развиват Палестина предимно като селско-стопанска страна. Това можело и трябвало да се постигне по линия на създаване на кибуци (комуни), водещи своето начало още от първите десетилетия на ХХ век и изграждащи се върху принципа на кооперативната им организация и управление.
Идеята за некапиталистически път на развитие, макар и да е туширана и стеснявана от индустриализацията на израелската държава, все още има място в нейната действителност. И то не само по линия на кибуците в израелското село, но и по линия на синдикалната (кооперативна) форма на собственост в съвременен Израел. Разбира се, тясното обвързване на Израел със САЩ и тяхната силова политика на бива да се обяснява само и единствено с наличието на богати евреи в Америка и тяхното място, роля и значение в либерално-капиталистическото развитие на САЩ. Това обвързване е продиктувано най-вече от отношението на ислямския ;(предимно арабски) свят към израелската държава. Нека не се забравя, че не само консервативните арабски държави, но и такива с относително прогресивен дух са единни в омразата си към Израел и ратуват за неговото унищожение. Тук ще напомня само един много важен факт: през 1967 г. Гамал Абдел Насър, първосъздателят и първоръководителят на независим и републикански Египет, се обявява публично за унищожаването на еврейската държава в Палестина и за тоталното изтребление или поне пропъждане на цялото еврейско население от земите на палестинските араби.
Казаното току що дава немалко основания да се формулира и защитава идеята, че докато не се решат коренно и справедливо интересите както на палестинските араби, така и на евреите в Израел, няма и едва ли ще има трайно успокояване и разумен живот в Палестина. Осъзнавам напълно, че сложилата се ситуация не може да се подлага на радикални промени, че именно в нея трябва да се търси разумно и плодотворно решение за арабите и евреите в Палестина. И все пак като човек, чието научно изследователско творчество е свързано почти половин век с исляма и ислямския свят, ще си позволя да изкажа едно съображение. Вероятно, задъхани в решаването на глобалните проблеми на устройството и управлението на следвоенния свят, Великите сили в ООН не са успели да се запознаят с цялата тънкост, сложност и противоречивост на исляма и ислямския свят. Допускам, че техните анализатори и експерти, вдъхновени от разгрома на нацистка Германия и милитаристична Япония, са считали че Великите сили на ООН имат такова признание и уважение, че всяко тяхно решение, особено когато то има конкретен характер, ще се приеме и реализира.
В действителност немалко явления и процеси подсказват, че ООН е могла да намери и друго решение на еврейския въпрос (сведен до искането за създаване на еврейска държава). Мнозинството от евреите, които колонизират и особено пък създават държавата Израел в Палестина, се набират от европейски и руски земи. Самите те имат европейски стил на мислене и поведение, поради което и сега държавата Израел, макар и разположена на азиатска земя, иска да бъде третирана преди всичко като европейска по дух, същност и перспектива. А това вече са достатъчно основания за да се допуска, че създаването на еврейска държава на европейска територия е било по-перспективно, за избягване на сегашните, повече от 55 години трагедии и на арабите, и на евреите в Палестина.
По-конкретно, ако прогнозистите на следвоенното устройство и управление на света са били уверени, че Германия от страна на злото ще се превърне в демократична държава, че немският народ ще осъзнае вината си пред историята и особено пред евреите. Той ще формира политика на тотално невмешателство в проблемите на други страни, а и в проблемите на етническите общности в следвоенна Германия. Така прогнозистите биха стигнали до идеята, че най-перспективното и хуманно решение е създаването на еврейска държава на територията на Германия. Като такава е могла да бъде Померания, която обаче се дава на Полша, а източните земи на Полша се дават на тогавашния Съветски съюз.
В подкрепа (поне обективна) на моите размисли относно създаването на държавата Израел в Палестина работят редица факти, на главните от които ще се спра кратко. До краят на Втората световна война в областта на изток от Одер и Ниса, известна като Померания, живеят около 16 милиона германци. След войната там са останали между един и два милиона немци. Споменавам този факт, защото той подсказва, че е било възможно там да се създаде европейска еврейска държава. Разделението на Европа след войната обаче отдава източните немски земи на Полша, а източните полски земи на Съветския съюз. Естествено, това разделение издига стоп пред възможността от създаване на еврейска държава в земите на Померания, които с площите си, плодородието и излаза си излизат на Балтийско море са предлагали значително благоприятни условия и фактори за евентуално бързо и плодотворно развитие на новата еврейска държава .
При така създалата си ситуация Германия (имам предвид тогавашната Западна Германия, а след това и обединена Германия) възприема друг курс към еврейския въпрос . От една страна тя се ангажира с парична компенсация на европейските евреи и техните непълнолетни тогава синове и дъщери заради немско-хитлеристките издевателства над тях. (Друг е въпросът, около който се води спор, дали тези пари са строго немска собственост или са взети от трезорите, в които довоенна и военна Германия скрива ограбените парични и златни авоари на европейските евреи). От друга страна, следвоенна Германия изплаща на Израел големи парични компенсации. Съгласно официалната статистика до 1992 г. ФРГ изплаща на Израел и еврейските организации в Европа 85.45 млрд. дойче марки. Както признава Наум Голдман (дългогодишен председател на Световния еврейски конгрес) в книгата си Еврейският парадокс : Без германските компенсации, изплатени през първите 10 години на Израел, държавата не би могла да развие и половината от съществуващата инфраструктура: целият железопътен парк, всички кораби, всички електростанции, а също и голяма част от промишлеността - са германски.
Няма да крия от читателя, че тези данни ползвам от книгата Истината за съдбата на евреите през Втората световна война , чийто автор - Юрген Граф, несъмнено, е открит съвременен антисемит, поради което като цяло тя трябва да бъде подложена на силни резерви, наложителна критика и отрицание. В същото време, обаче, в нея има данни и са приведени документи, които могат и трябва да се използват при строго научното изследване и осветление на еврейския въпрос . Специално за мен значително по-голям интерес представляват някои от най-новите данни, свързани с третираната тук материя. Както пише редакторът по религиите на ЮПИ Уве Симон-Нето, сега в Германия се заселват повече евреи отколкото в Израел. Германия стана и става страната с най-бързо растящо еврейско малцинство в света. Ако преди Втората световна война в нея са живели над половин милион евреи, а след нея едва 15 000, то преди обединението на Германия те нарастват с малко повече от два пъти (33 000), след Обединението (1990) с повече от 13 пъти - 200 000 през 1990 и продължават да нарастват постоянно.
Нещо повече По данни на немските консулства в други държави, над 70 000 евреи са поискали да се заселят в Германия, а хиляди граждани на Израел, чиито родители са отишли в Палестина в годините на нацизма и непосредствено след неговия разгром, сега претендират за германски паспорти (на каквито имат право съгласно законите на Германия). Разбира се, направените от мен разсъждения вече нямат валидност, но тяхната реализация е могла да омекоти вечната политика на антиислямизъм сред европейските държави, и на антихристиянизъм и антиевропейзъм сред ислямския свят, и така да се избегне сегашната трагедия на арабите и евреите в Палестина.
3. Кюрдите и тяхната ислямска трагедия
Коренно известно е положението при кюрдите. Както е известно, те са мюсюлмани и съгласно каноните на Корана трябва да се третират като братя на всички други мюсюлмани. А точно това не правят не само бившите ислямски империи (Персийската) Иранската, Арабската и Османотурската. За мен разгадаването на този исторически парадокс има своето обяснение главно в срастването на исляма с държавата и на държавата с исляма. Точно това срастване отвежда към взаимни задължения и отговорности, в системата на които почти винаги интересите на държавата и нейните управляващи елити надделяват. По-точно именно в тази политизация на исляма и ислямизация на държавата политика се корени и трагедията на кюрдите.
Ако се абстрахираме от многохилядолетната история на персите (иранците), кюрдите имат по-дълготрайно присъствие в азиатската история спрямо историята на арабите, а след нея и спрямо историята на османо-турците. Техните далечни предци са свързани с редица етнотипни по произход, език, бит, и култура племена, населявали най-вече някои планински райони на Предна и Средна Азия. Друг е въпросът, че кюрдите са оставили по-трайни следи в историята на визи раните региони на азиатския континент. В литературата, посветена на Древния Изток, кюрдите са известни най-вече като племена лулу , гути , касити и др.
Кюрдите имат и свои държавни образования и преди и след новата ера, както в доислямския, тъй и в ислямския период на Азия. Така например, през 672 г. преди н.е. създават своя Мидийската държава, която според историците, била общопризнат културен център в този регион на Азия. Нещо повече, тя въвела за пръв път нов тип армия: създавана на редовен принцип, организирана по тогавашните родове оръжие (копиеносци, стрелци с лъкове и конница), а не както било дотогава: образувана от опълчение, събирано по племенни принципи. Неслучайно, когато персите разбили Мидия (550 г.преди н.е.), те взаимствали не малко от мидийската култура и система на държавно управление. Кюрдските племена били покорени, но не и победени във форма и същност, които да обезличат етническата им (езикова, битова, духовна и пр.) определеност. Наистина, отделни части от тях са асимилирани от покорителите. Тази констатация важи и за кюрдите след новата ера, когато ислямизацията на Предния и Среден Изток причинила нов и продължителен трагизъм в техния живот, който те не могат да избегнат и в наше време. По-точно, всяка от ислямските империи се опитвала не само да ислямизира кюрдите, но и да прекърши тяхното етническо съзнание и самосъзнание, да ги претопи в своя ислямски казан .
Така например, там където се разпростирала персийската/иранската империя кюрдите били подлагани на шийтско ислямизиране и етническо персизиране/иранизиране. Нещо повече, персийската/иранската империя формулирала и защитавала странната теза, че кюрдите не са етнически кюрди, а особен вид перси/иранци. Там, където се разпростирала властта на арабския халифат пък кюрдите били не само ислямизирани в сунитски дух, но подложени и на арабизиране, - като, подобно на Персия/Иран, арабските халифи лансирали версията, че кюрдите не са етнически кюрди, а особен вид (сирийски, иракски и т.н.) араби. Същата политика към кюрдите водила както Османо-турската империя, така и кемалистка Турция, като ги обявила за особени турци , за планински турци , - понятие, въведено по времето на Мустафа Кемал Ататюрк.
Ислямско-религиозните и ислямско-държавните домогвания към кюрдите, несъмнено, оставили немалко следи в тяхната битност и духовност, - най-ярките от които личат в религиозното им обръщане . Изконната религия на кюрдите е преди всичко зороастризма, част от догмите и моралните изисквания на който се синхронизират доста плътно с кюрдските идеи и борби за съхранение на етническата им самобитност. Тъкмо и поради това, ислямизацията (сунизацията и шийтизацията) на кюрдите не успяла и до ден днешен да ликвидира тотално и завинаги тяхното преклонение пред зороастризма.
Друг е въпросът, че наситена с иранизъм, арабизъм и турцизъм, ислямската религиозност на кюрдите е лишена от единство и сплотеност: тя не достига до онова срастване на религиозното с етническото съзнание и самосъзнание, което векове и хилядолетия е обслужвало народностните и националните борби за освобождение от чуждо иго и владичество. Тук не се налага да се правят паралели с националноосвободителното движение на българите по времето на османо - турското владичество над тях, за да се покаже, че без срастване на църковно-религиозните борби с политико-освободителните борби Освобождението на България едва ли би се реализирало по време, широта и дълбочина, гарантиращи нейният суверенитет, самостоятелност и историческа безвъзвратност. Казаното дотук съвсем не означава, че ислямизирането на кюрдите е успяло да ги пречупи и примири с чуждото подтисни чество над тях. Нищо подобно. И в ислямския период от историята на Предния и Средния Изток кюрдите продължават борбите си за съхранение и развитие на етническата си идентичност, в т.ч. и за създаване на свои държавни образувания.
Едновременно с това, обаче, религиозното им обръщане позволява на ислямските империи да ги ползват активно за решаване на свои цели и задачи. Така например, султан Селим I (1512-1520) успява да намери разбиране и подкрепа на повечето кюрди-сунити, с чиято помощ побеждава шийтска Персия и включва мнозинството от кюрдите в държавните граници на Османска Турция. Това става през август 1514 г., когато в тайните клаузи на сключения договор между Османска Турция и Персия се определят районите с компактно кюрдско население, които трябва да владеят победителите и победените.
Обръщам внимание на този договор, защото в него за първи път се определят границите на големия ромбоиден район с компактно кюрдско население, наименован като Кюрдистан. Вярно е , че това наименование е резултат и на османо -
турската традиция завладените райони да се наричат по името на преобладаващите в тях етноси. В случая обаче по-вярно е , както пише Й. Йорданов, че от този ден носетне и цялата османска документация, предназначена за този район, до последния ден на съществуването на империята носи името Кюрдистан 7 . Османо-персийското поделяне на Кюрдистан обаче не слага край на борбите на кюрдите, част от които търпят поражения, но други имат временни успехи, в т.ч. и създаване на кюрдски държави. Най-известна от тези държави е Бедирханското княжество (по името на кюрдските владетели от фамилията Бедирхан) в района Джизре. За силата и значимостта на това княжество говори фактът8, че султанът на Османска Турция бил принуден да потърси помощта на кримския хан Джанибег Гирай, като му предоставил пълни права над плячката и пленниците-кюрди. Споменавам този факт, за да напомня, че поробването на България се реализира едновременно от турци, татари, черкези и др. етноси в Османската империя.
Османо-персийското разделение се запазва като цяло до края на Първата световна война, която слага край на османо - турската империя, - но без да реши кюрдския въпрос. Втората световна война, внесла много нови щрихи в ислямския свят, също не донася решение на този проблем. В резултат, и в наше време кюрдите са разпокъсани и под чуждо владичество. Техният 35 милионен народ продължава да живее под чуждо потисничество - около 20 милиона в Турция, 7 милиона в Ирак, 5 милиона в Иран, 2 милиона в Сирия и 200 хиляди в Армения.
В заключение ще си позволя да отбележа, че в многовековната, тежка и трагична история на кюрдите има два светли момента, които са могли да внесат радикални промени в тяхната съдба, ако, за съжаление, не са претърпяли фиаско.
Първият светъл момент засяга политиката на Мустафа Кемал Ататюрк. Бащата на турците изрично декларира, че нова Турция не е тотален наследник на Османската империя, че тя се бори само и единствено за националноетни ческите интереси на турците и няма да води политика от османски тип спрямо другите тюркски и нетюркски, ислямски и неислямски етноси, на които признава правота на самоопределение и държавна цялост и независимост. Така се дава зелена светлина и на изконните въжделения и надежди на кюрдите. Ататюрк търси тяхната помощ в борбата си срещу антитурските действия на някои от Великите сили по онова време, като им обещава, че след нейния успешен завършек те ще могат да имат своя държава. През август 1920 г. се сключва Международен - севърски - договор, в който на кюрдите се разрешава да си създадат своя държава и сами да се разпореждат с нейното устройство и управление.
Този договор обаче бързо се заменя от други, които позволяват на Кемал Ататюрк да се отметне от предишното си обещание и да продължи (макар и видоизменена) старата османска политика към кюрдите. Вторият светъл момент в кюрдския въпрос засяга политиката на Съветска Русия към него. През 1923 г. СССР създава Кюрдска автономна съветска република (КАСР), която е първото държавно образувание на кюрдите в пределите на ХХ век. За съжаление КАСР просъществува само 6 години, след които, през 1929 г., на Азербейджанската ССР се позволява да я премахне, което тя осъществява по груб и силов начин. Така кюрдите са принудени да се пръснат в други републики на СССР, във връзка с което топлото чувство към него се заменят с недоволство и омраза, които все още не са ликвидирани изцяло и завинаги сред кюрдите - както в бившия Съветски съюз, така и в други страни и държави на света. Тоест, съветският експеримент, който можеше да даде друга насока на кюрдската съдба, също не успя да реализира историческата си мисия и остави кюрдите в предишното им злощастно и трагично историческо положение, в неопределеност и неизвестност около съзиданието на суверенна и автономна държавата на този свободолюбив, горд народ.
Литература:
1 Годишник: Обществена културно-просветна организация на евреите
в НР България. С.,1979.
2 Сб. Мирът няма алтернатива .С.,1994, с. 19.
3 Пак там, с. 20.
4 Пак там, с. 21.
5 Вж. подр. Граф, Ю. Истината за съдбата на евреите през Втората
световна война. С., 2003, Жар птица .
6 Вж.подр. Бауман, З. Модерност и холокост. С.,2002, ЛИК.
7 Йорданов, Й. Османската импери в Кюрдиестан.- в Мирът няма
алтернатива , С., 1, с. 15.
8 Вж. Йорданов, Й. Цит. съч. , с. 17.
I. За злободневната актуалност на темата
Малко или много евреите са вечен спътник на народностната и националната ни история, особено на третата българска държава - буржоазна, социалистическа и постсоциалистическа. Когато изследователят се зарови в статисти ческите данни, отразяващи Преброяване на населението в следосвобожденска България, той ще забележи един знаменателен факт: евреите нарастват системно и относително бързо. ако към 1 януари 1881 г. те са били 14 342 души, към 31 декември 1900 г. те вече са 33 661, към 31 декември 1926 г. - 45 558, за да достигнат към 31 декември 1934 г. 48 398.
Фактическото суспендиране на Търновската конституция от цар Борис III и особено антисемитското законодателство и практики на неговите режими обаче принуждават немалко евреи да емигрират. По-точно, около 5000 напускат българската си родина и евреите намаляват на 43 335 (1946 г.). Радикалната промяна на политиката ???евреите у нас (отмяната на антисемитските закони, укази и наредби: снемането на ограниченията за вътрешна и външна емиграция, функциониращи в буржоазна България и др.) позволява огромната маса евреи да емигрира и се засели в Израел.
У нас останаха само около 2000 евреи - почти всички с висше образование, добре устроени в различни сфери на българския живот и най-вече в неговата духовна част и съставка. Динамиката на еврейското население в следосвобожденска България, естествено, е важен индикатор за тяхното положение по нашите земи. И все пак много по-важно е друго: тяхното адаптиране към начина на живот на българите, тяхното интегриране в българското общество и особено позитивното им участие в него,- и то в името на материалния и духовния му просперитет. А в това отношение, за българските евреи може да се говори предимно суперлативно.
Никой познавач на историята на следосвобожденска България не е посочил и не може да посочи други инородна общност у нас, която така тясно и продуктивно да се е интегрирала в българското общество и да има такъв принос в неговото прогресивно развитие, какъвто е случаят с евреите. Едва ли е нужно да се занимавам с конкретиката на еврейския въпрос у нас, но не мога да отбегна някои негови елементи и щрихи. На българските евреи ние дължим създаването поне на три клона на стопанска България: железниците, започнати още по време на чуждото владичество, но продължили да се развиват и след Освобождението ни в лицето на барон Хиршовата компания: въвеждането на земеделски машини в българското земеделие в лицето на Петър Габе и създаването и развитието на книжно-мукавената ни промишленост в лицето на Самуил Патак. В случая се абстрахирам от приноса на българските евреи в развитието на банковото ни дело, леката и хранителната ни промишленост и др.т.
За мен обаче много по-важно е да отбележа креативното присъствие на българските евреи в духовния живот на нашия народ и неговата следосвобожденска държава. Естествено тук не е нужно да изброявам имена, дати и дела на български евреи в това отношение. Ще се задоволя само с тяхното обобщено групиране и маркиране. Не е възможно да се пише следосвобожденска история на българската наука, образование, медицина, изкуство и култура и др.т., без да се отбележи приноса в нея на едни или други български евреи. И което е особено знаменателно, казаното важи не само когато българските евреи са в пълния си състав по нашите земи, но и сега, когато те наброяват по-малко от 2000 души.
Колкото и да е неприятно и неприемливо за някои съвременни общественици, политици, научни дейци, журналисти и др., ще си позволя да отбележа един знаменателен факт - участието на българските евреи в борбата против нацистка Германия и нейните поклонници в родината ни. В студията си Някои демографски сведения за еврейското население в България 1 Леон Асланов добросъвестно информира, че в антифашистката борба у нас българското еврейство е дало 460 политически затворници (от които 17 екзекутирани), между които е и известният у нас и в чужбина Анжел Вагенщайн, чиято смъртна присъда не е изпълнена заради неговата непълнолетност: 100 концлагеристи (без в тази категория да се визират хилядите евреи в специалните трудови лагери , принудени да работят под немска команда за изграждане на пътища, мостове и надлези по тях): 260 партизани, от които 125 убити, някои от които убити по найзверски начин: стотици участници в нелегалната борба (като ятаци, помагачи, спонсори и др.). Не точно в такъв план и такава същност са отношенията между българите и кюрдите. И въпреки това те са интересни и интригуващи, поради което също заслужават специално
внимание.
Преди всичко, българите и кюрдите ги свързва техният генезис. И те, и ние произхождаме от относително сходни и близки азиатски райони, само че те остават в Азия, докато ние я напускаме и се утвърждаваме като държавност, бит, култура и душевност най-вече в Европа първона чално във волжките степи на сегашна Русия, а след това на Балканите. Освен това кюрдите има по-дълголетна история на съществуване от българите.
Второто общо е, че както кюрдите, така и ние сме пъшкали под многовековен ислямски гнет. Разликата обаче е в това, че те са потискани от трите ислямски империи - Персия/Иран, Арабския халифат и неговите съвременни наследници в лицето на Ирак и Сирия, и Османска, а след това и Кемалистка Турция, докато ние сме подтискани само от Османската империя.
Третото общо е изселническата трагедия, валидна относително равно и за нас, и за тях. Доколкото тук става дума за нещо, което е малко познато на редовия читател, ще си позволя едно допълващо пояснение. Ислямските империи са имали особено практика на изселване на недоволни и бунтуващи се техни поданици - или ги изселват в далечни региони на собствената си империя, или по споразумение, ги изселват в съседни ислямски империи. Точно тази политика на изселване (по-точно, на заточение) е довела някои кюрди по нашите земи, и, обратно, е отвела наши българи в техните земи.
Както сочи Радой Кръстев2 , (дипломат от кариерата, който дълги години е изучавал ислямския свят), през 1847 г. управителят на Ван (кюрдски район в османо-турската империя - б.м.) хан Махмут (кюрд) - б.м.) е затворен в Силистра, а след разгрома на кюрдското емирство Бохтан неговият емир Бадрхан - във Варна. Влиятелният кюрдски шейх Хюсейн бей от Дерсим е заточен във Видин, откъдето с помощта на българи бяга и отново се връща в Дерсим, където през 1863 г. умира. И, обратно: по непълни данни в Диарбекир (сърцевината на кюрдските земи) са били изпратени на заточение до 1865 г. около 30, през 1867 г. - 31, през 1873 г. - 38, през 1874 - 22 българи. Точният им брой не е известен (според Стоян Заимов са били 120-200 души). Но българи заточеници е имало и в Мосул, Мардин и други кюрдски райони . Това са данни, които свидетелстват за взаимните чувства на солидарност и дори на помощ за друговерците и инородците.
Както българите са съчувствали на нерадостната съдба на заточените кюрди по нашите земи и дори, когато е било възможно, са им помагали с риск за живота си, така и кюрдите са съчувствали и помагали на българските заточеници по техните етнически земи. Един фрапиращ пример - Георги Вълков Миркович, лекар от Сливен, заточен в Диарбекир и местен от град в град, имал контакти и взаимоотношения с кюрдите, които му позволяват да вникне в техния дух и свободолюбие, а и сам да почувства тяхното отношение и помощ към себе си. Това му дало право да изкаже знаменателните думи: с една дума, град Мардин беше станал за мене като едно второ отечество 3 . Вероятно това чувство към кюрдите е било валидно и за много (да не кажа за всички) заточеници българи в кюрдските етнически земи.
Приведох този пример за да формулирам тезата, че българската помощ към съвременните кюрди в Турция (а и не само в нея) може и трябва да се оценява като своеобразна благодарност, която ние дължим на кюрдите, заради онова исково разбиране, съчувствие и помощ, които техните деди и прадеди са оказвали на българските заточеници в техните етнически земи по време на османо-турското иго над нашия народ.
Формулираната от мен теза не е просто един теоретически конструкт или една научна абстракция, тъй като тя има действително потвърждение в следосвобожденската ни история. Ще потвърдя казаното със значими примери.
Първи пример. През 1983 г. в България се обучават общо 275 кюрдски специализанти и студенти, като от тях само 5 са от Турция, останалите са: 120 от Ирак, 110 от Сирия и 40 от Иран. През 1986 г. кюрдските специализанти и студенти у нас не намаляват, въпреки наличните трудности във взаимоотношенията между българското правителство и съответните ислямски страни и държави. Напротив, техният брой нараства и достига 305 души.
В същото време кюрдските студенти у нас се намират под влиянието на 12 кюрдски партии, а не само на кюрдската комунистическа партия, както твърде често се говори и пише сега, след 10 ноември 1989 г. Споменавам тези данни за да покажа, че България е помагала не само на кюрдите от Република Турция (както някои днешни общественици и политици говорят и пишат), а на всички кюрди и че българската помощ не е насочена само към кюрдските комунисти и симпатизантите им (както се твърди днес, особено от някои обществени и политически дейци с турско съзнание и самосъзнание), а визира всички кюрди, борещи се за своите права и свободи както в Турция, така и в Иран, Ирак и Сирия.
Втори пример. На непосветения читател не е известно, поне в достатъчна степен, че както Иран, ръководен от шиити, така и Ирак, ръководен от сунити, водят изключително антихуманна политика срещу прогресивните лица и сили в техните страни - особено пък когато те имат кюрдски произход и принадлежност. По-конкретно, по време на ирано-иракската война през 80-те години на м.в. се мобилизират войници, сержанти и офицери, прогресивните от които (особено кюрди) се включват във войсковите части, действащи в горещите точки на фронта. Дискретният замисъл е под един невинен предлог да бъдат избивани колкото се може повече лица, имащи критично отношение към режимите в Иран и Ирак.И точно в тази войнолюбива и антихуманна ситуация, както сочи Р.Кръстев, българското посолство в Техеран, ръководейки се от хуманни съображения издаде български визи на около 20 000 кюрди и ги предпази от мобилизирането им от фронта. Така България помогна за спасяването на кюрди и стана мост за отиването им в Европа4 .
Изложеното по-горе дава основания за един обобщен и много важен извод: като цяло България винаги е водила разумна, хуманна и плодотворна политика спрямо кюрдите - независимо, че те са поклонници на исляма, който не е традиционна религия за нашия народ и неговата родина. А това означава, че тази политика трябва да се поеме и обогати, съобразно реалиите на новото време, а не, под давление на чужди внушения и наши партийно-политически пристрастия, да се отрича и захвърля в коша на историческото бунище.
2. България и трагедията на Израел
Имам предвид не трагедията на евреите изобщо, а трагедията на еврейските граждани на държавата Израел. Взета във възможно най-обобщен план и същност тази трагедия се състои в половинвековната невъзможност да се постигне разбирателство между евреите и арабите в Палестина. Евреите искат да съхранят Израел и да получат гаранции от ислямския свят, от арабите в Палестина, че те няма да третират тяхната държава като незаконна, чужда, враждебна и подлежаща на унищожение. Но тъй като такива гаранции не се давани и не се дават (ако не формално, то поне фактически) евреите се опитват да защитят държавата си и с немалко силови средства: създаване на еврейски селища в териториите на палестинските араби: практикуване на особен режим на влизане и наемане на работа на палестинските араби в Израел, военни набези, наказателни операции и разрушения на палестински селища и райони, от където се извършва една или друга въоръжена акция срещу еврейската държава и др.
Искайки да избягат от трагедията си в света, най-често формиран в християнски (католически, православни и протестантски) краски, евреите в Израел продължават своята трагедия, - но вече в пределите на ислямския свят, във взаимоотношенията си с палестинските араби и съчувстващите на последните мюсюлмани. Както е известно, историческата трагедия на евреите е плод на особен комплекс от религиозни, политически, икономически и идейни причини. Друг е въпросът, че в съзнанието на народните маси се е врязало преди всичко религиозното начало на еврейската трагедия. По този повод заслужава да се отбележи, особено за апологетите и фанатичните последователи на християнството, че именно то е един от найголемите виновници за трагичната съдба на евреите. То измисля най-вече версията за евреите като убийци на Христос и вечни врагове на християните, като етнос, който се храни с кръв и убива деца от нееврейски произход: като затормозяващ фактор за икономическия, политическия и духовен просперитет на народите в ония страни и държави, където има малки или големи маси от евреи и др.т. Конкретно за евреите в Израел обаче главен религиозен фактор за нерадостната им съдба не е и християнството, а ислямът и то взет в почти всичките му направления, секти и течения. Казано обобщено, историческата трагедия на евреите е едно от най-очевадните и неоспорими доказателства, че приписваният хуманизъм на християнството и исляма е в противоречие с реалната практика на тези световни религии, поради което те не бива да бъдат тотално сакрализирани или сатанизирани.
Спрях се на историческия трагизъм на евреите напълно съзнателно, тъй като той е в основата на стремежа на евреите да имат своя държава. Ако трябва да се търси датировка на този стремеж към собствена държава може да се каже, че той намира относително пълна зрялост и манифестация в края на ХIХ век, когато ционизмът завладява широки кръгове от евреите. Прието е за баща на ционизма да се сочи Теодор Херцл, доктор по право, роден в Будапеща, починал и погребан във Виена. На I конгрес на ционистката организация, състоял се през 1897 г. в Базел, се формулира и лансира идеята да се създаде убежище на евреите - и то в Палестина, като тяхна далечна прародина.На II конгрес на ционистите (Лондон, 13-16 август 1900 г.) тази идея е доразвита, като в речите на д-р Херцл и Макс Нордау се сочат и двата основни етапа за нейната реализация: първо да се организира събирането на средства (чрез различни фондации, частни дарения и др.), с които да се осигури постепенното изкупуване и колонизиране на Палестина от евреи: и, второ, когато съотношението между евреите и арабите в Палестина се измени до желаното равнище да се създаде еврейска държава в Палестина.
Тъй като създаването на нова държава по начало изисква една или друга подкрепа от Великите сили, първоначално евреите разчитат да убедят в правотата на своята кауза султана на Османска Турция, доколкото до края на Първата световна война тя държи Палестина под свое владичество. Впоследствие, след войната, ционистите възлагат известни надежди за разбирателство с Англия, на която Палестина е мандатна територия. Разбира се, ционистите не намират желаното от тях разбирателство нито в Османска Турция, нито в Англия, - по простия факт, че тяхното желание не се синхронизира с интересите на тези държави.
През 30-те години на ХХ век стават събития в нацистка Германия, които след нейния разгром във Втората световна война позволяват искането за създаване на израелска държава да придобие международно значение и да разчита на позитивно решение По-точно, през 1938 г. (на 9 срещу 10 ноември) нацистка Германия организира и реализира т.нар. Кристална нощ , когато са подпалени определен брой синагоги (молитвени домове на евреите). Само за три дни антисемитската стихия довежда до разрушаването на 815 еврейски магазина, 29 универсални магазина (собственост или съсобственост на немски евреи), подпалени са 191 синагоги, като към тях трябва да се прибавят и още 76 синагоги, подложени на пълно унищожение. След Кристалната нощ следват антиеврейските погроми (не само в нацистка Германия, но и в нейните съюзни държави), зловещ връх на които са различните концлагери, където загиват от задушаване с газ няколко милиона евреи.
Тук ще си позволя едно отклонение. Опитите впоследствие да се омаловажат антисемитизмът и холокостът, като се вързват с прояви на деформирани психически и социално лица и групи е част от фалшификациите в интерпретацията на тези срамни за човечеството пасажи от неговата история.
Нещо повече, връх на подобни интерпретации на холокоста са и концепциите на т.нар. ревизионисти-антиекстерминисти,
според които еврейският геноцид и холокостът са една мащабна и легитимирана от великите сили, победителки във втората световна война, фалшификация и мистериозна спекулация. Чрез последните една фантасмагорична, въображаема реалност се легитимира като ужасяваща реална историчност и се вписва в задкулисието на дискректни сценарий на следвоенния Нов световен ред.5
Всъщност, както убедително показва Зигмунд Бауман, холокостът е логично изводим и продуцируем от цялостното развитие на западно-европейската модерност, от нейната градинарска политическа философия на управление и контрол върху обществото, от универсалистките претенции за особен тип култивиране на социалното пространство и обитаващите го субекти, а и социално и историческо инженерство , които да коригират недостатъците на природата и обществото, за да украсят историята с единствено заслужаващите свободно и преференциално развитие етнически и културни форми на човешко съществувание.
При това подобни варианти на геноцид и екстерминация не остават единствено в отшумялото минало на първата половина на ХХ век, но те могат в други форми и инкарнации да сполетят човечеството и в условията на постмодерното му развитие, в условията на ерата на високите технологии, на интернет, на дигитализирания и глоблализиран модел на човешко съобщество в хоризонта на събитийността на ХХI век.6
Нацисткото варварство над евреите, естествено вълнува и възмущава света, особено неговата европейска част, където то се разиграва. Това важи с особена сила за съюзническите сили (Англия, СССР и САЩ, а след това и Франция), които само чувстват върху себе си варварството на немския и световен нацизъм, поради което в техния Дневен ред , визиращ устройството и управлението на следвоенния свят, неизбежно влиза и еврейският въпрос. Идеята за създаване на израелска държава в Палестина нито се приема от цялото еврейство, нито се търси еднозна чно решение за нея. Евреите в света се разделят на две големи групи, едната (по-малката) е за еврейска държава в Палестина, а другата (по-голямата) е против създаването на такава държава. Интересно е да се знае, че американското еврейство, поне в мнозинството си, не подкрепя ционистката идея. Тази идея не се подкрепя и от европейската и руската социалдемокрации, които считат, че с реализирането на справедливост в материалния и духовния просперитет светът ще задоволи коренните интереси и потребности на евреите.
Ционистите също нямат единно отношение към създаването на израелска държава в Палестина. Едни от тях фиксират Палестина като територия на бъдещата израелска държава, а други считат, че за да се намери по-бързо междунадродна подкрепа на ционистката идея, не трябва да се фиксира само и единствено Палестина. Още в началото на ХХ век Леон Коен издава у нас една малка брошура Належащи реформи в ционистическата организация (София, Гур, 1904), в която развива тезата, че Базелската програма на ционистите трябва да се разшири, като за убежище на евреите следва да се визира не само Палестина. Л. Коен счита, че такава държава може да бъде създадена където и да е по света, с която теза евреите ще предложат на Великите сили възможност по-бързо да се ангажират с еврейския въпрос и неговото разрешаване. Той дори анализира евентуалната възможност за заселване на евреите в Уганда. Разколът между евреите не се изчерпва само с това: дали да има или не израелска държава, и дали тя да е в Палестина или в други територия на Земното кълбо. Еврейският разкол засяга и въпроса дали Палестина да бъде само като духовен център на евреите в света или тя да бъде държава на евреите, пожелали да се върнат в земите на тяхната прародина. Между ционистите се води остър спор и за етническата определеност на израелската държава в Палестина. По-точно, спори се дали Палестина да бъде само държава на евреите, в която палестинските араби да бъдат подчинен структурообразуващ компонент, или израелската държава да вземе под внимание и изконните интереси и претенции на тези араби.
Интересно е да се отбележи, че ционистите сред българските евреи, макар и да се разделят на различни групи относно мястото и характера на бъдещата израелска държава, общо взето, защищават идеята, че евреите са имали държава преди арабите в Палестина, и затова тя трябва да бъде територия на израелската държава. В същото време, обаче, те искат да се взема под внимание и факта, че арабите населяват Палестина цели 13 века и тяхното чувство към нея като тяхна родина не може да се потуши и ликвидира.
Между впрочем трябва да се спра и на отношението на нацистка Германия към еврейския въпрос. В периода 1933 - 1938 г. нацистка Германия по-скоро симпатизира на ционизма и не му пречи да изкупува палестински земи и да формира еврейски групи (главно от Европа), които да емигрират в Палестина, подготвят създаването на държавата Израел. След 1938 г. обаче нацистка Германия въвежда своя политика към еврейския въпрос, която налага и на неговите европейски съюзници. От една страна, търси поводи и причини за физическото изтребване на немските и европейските (като цяло) евреи, което главно се врезва и продължава да има място в съзнанието и самосъзнанието на европейските народи. В същото време, нацистка Германия долавя, че нито ционистката политика, нито политиката на физическото изтребване може да даде бърз и плодотворен за нея и нейните европейски съюзници резултат. Поради това тя изработва своя политика за окончателно решение на еврейския въпрос .
По-точно, управляващият елит на нацистка Германия търси начин или за екстернирането на европейските евреи в Африка, или за създаване на европейска държава на евреите. Първоначално, немско-нацисткият план предвижда създаване на еврейска държава на остров Мадагаскар. Вероятно тази ориентация е продиктувана от желанието евреите да имат своя държава далеч от Европа и Близкия Изток, към които нацистка Германия има своя цялостна политика. Тази идея не се осъществява по две причини: а) защото маршал Петен (създал една особена Франция, водеща колаборационистка политика спрямо Германия), не пожелал да отстъпи острова, намиращ се под френско владичество: и б) защото Англия стабилно контролирала морските пътища и можела лесно да противодейства на този немско-нацистки план за създаването на тази държава.
При тази ситуация нацистка Германия замисля да създаде еврейска държава в Източна Европа. Имат се предвид два региона - Беларус и Прибалтика, където се изселват голям брой европейски евреи. Бързото развитие на нацистката Политика на Изток и разгарянето на Втората световна война обаче правят невъзможна реализацията на тези планове и замисли на фашистка Германия.
Всички тези спорове се вземат под внимание от ООН при обсъждането на еврейският въпрос. Като постоянен представител на тогавашния СССР в ООН, Андрей Громико произнася реч с исторически характер, тъй като тя обрисува цялата сложност и противоречивост на въпроса за създаване на еврейска държава в Палестина. Според него мандатната система на управление в Палестина, установена през 1922 г. в полза на Англия след разгрома на Османотурската империя, не оправдава съществуването си и трябва да бъде ликвидирана. А. Громико счита, че из между различните проекти за създаване на еврейска държава в Палестина 4 заслужават по-специално внимание за ООН:
1) създаване на единна арабско-еврейска държава с равни права за двете етнически общности в нея:
2) разделяне на Палестина на две самостоятелни държави с равни права за араби и евреи:
3) превръщане на Палестина в арабска държава, без зачитане правата на евреите в нея:
4) превръщане на Палестина в еврейска държава, без зачитане правата на арабското население в нея. А. Громико декларира, че съветската позиция изключва последните два варианта като недемократични и антихуманни, и застава зад първите два варианта. По-точно, той пледира за създаване на единна арабско-еврейска държава и само в краен случай за разделяне на Палестина на арабска и еврейска.
По решение на ООН Израел е създаден като самостоятелна държава на 14 май 1948 г. Дискретният замисъл на създаването на израелската държава обаче има различни мотиви, едни от авторите на които се надяват Израел да бъде единна държава на арабите и евреите в Палестина, а други, особено из управляващите среди на САЩ, за постепенно силово създаване на Израел като държава на евреите, при подчинено положение и неясно бъдеще на арабите. Нескритата защита и многомилиардната помощ на САЩ за Израел, естествено, се подема от светските и духовните му елити, - още повече, че ислямският свят и самите палестински араби не желаят да дадат гаранции за съществуването на еврейска държава в земите на арабския свят.
В случая, както се подразбира, тук се акцентира почти изключително на етническата определеност на държавата Израел. В действителност споровете сред евреите за нея засягат и нейния характер, и формационната й ориентация и реализация. Разочаровани в някаква форма от Западна и Източна Европа, ционистите търсят особен път на обществено устройство и управление на Израел. Още в първите десетилетия на ционизма, когато се извършва изкупуване на палестински земи и ускоряващо се заселване на евреи в тях, сред ционистите намира прием идеята за некапиталистически път на развитие на бъдещата държава Израел.
Първоначално, на заселили се евреи се внушава, че те трябва да развиват Палестина предимно като селско-стопанска страна. Това можело и трябвало да се постигне по линия на създаване на кибуци (комуни), водещи своето начало още от първите десетилетия на ХХ век и изграждащи се върху принципа на кооперативната им организация и управление.
Идеята за некапиталистически път на развитие, макар и да е туширана и стеснявана от индустриализацията на израелската държава, все още има място в нейната действителност. И то не само по линия на кибуците в израелското село, но и по линия на синдикалната (кооперативна) форма на собственост в съвременен Израел. Разбира се, тясното обвързване на Израел със САЩ и тяхната силова политика на бива да се обяснява само и единствено с наличието на богати евреи в Америка и тяхното място, роля и значение в либерално-капиталистическото развитие на САЩ. Това обвързване е продиктувано най-вече от отношението на ислямския ;(предимно арабски) свят към израелската държава. Нека не се забравя, че не само консервативните арабски държави, но и такива с относително прогресивен дух са единни в омразата си към Израел и ратуват за неговото унищожение. Тук ще напомня само един много важен факт: през 1967 г. Гамал Абдел Насър, първосъздателят и първоръководителят на независим и републикански Египет, се обявява публично за унищожаването на еврейската държава в Палестина и за тоталното изтребление или поне пропъждане на цялото еврейско население от земите на палестинските араби.
Казаното току що дава немалко основания да се формулира и защитава идеята, че докато не се решат коренно и справедливо интересите както на палестинските араби, така и на евреите в Израел, няма и едва ли ще има трайно успокояване и разумен живот в Палестина. Осъзнавам напълно, че сложилата се ситуация не може да се подлага на радикални промени, че именно в нея трябва да се търси разумно и плодотворно решение за арабите и евреите в Палестина. И все пак като човек, чието научно изследователско творчество е свързано почти половин век с исляма и ислямския свят, ще си позволя да изкажа едно съображение. Вероятно, задъхани в решаването на глобалните проблеми на устройството и управлението на следвоенния свят, Великите сили в ООН не са успели да се запознаят с цялата тънкост, сложност и противоречивост на исляма и ислямския свят. Допускам, че техните анализатори и експерти, вдъхновени от разгрома на нацистка Германия и милитаристична Япония, са считали че Великите сили на ООН имат такова признание и уважение, че всяко тяхно решение, особено когато то има конкретен характер, ще се приеме и реализира.
В действителност немалко явления и процеси подсказват, че ООН е могла да намери и друго решение на еврейския въпрос (сведен до искането за създаване на еврейска държава). Мнозинството от евреите, които колонизират и особено пък създават държавата Израел в Палестина, се набират от европейски и руски земи. Самите те имат европейски стил на мислене и поведение, поради което и сега държавата Израел, макар и разположена на азиатска земя, иска да бъде третирана преди всичко като европейска по дух, същност и перспектива. А това вече са достатъчно основания за да се допуска, че създаването на еврейска държава на европейска територия е било по-перспективно, за избягване на сегашните, повече от 55 години трагедии и на арабите, и на евреите в Палестина.
По-конкретно, ако прогнозистите на следвоенното устройство и управление на света са били уверени, че Германия от страна на злото ще се превърне в демократична държава, че немският народ ще осъзнае вината си пред историята и особено пред евреите. Той ще формира политика на тотално невмешателство в проблемите на други страни, а и в проблемите на етническите общности в следвоенна Германия. Така прогнозистите биха стигнали до идеята, че най-перспективното и хуманно решение е създаването на еврейска държава на територията на Германия. Като такава е могла да бъде Померания, която обаче се дава на Полша, а източните земи на Полша се дават на тогавашния Съветски съюз.
В подкрепа (поне обективна) на моите размисли относно създаването на държавата Израел в Палестина работят редица факти, на главните от които ще се спра кратко. До краят на Втората световна война в областта на изток от Одер и Ниса, известна като Померания, живеят около 16 милиона германци. След войната там са останали между един и два милиона немци. Споменавам този факт, защото той подсказва, че е било възможно там да се създаде европейска еврейска държава. Разделението на Европа след войната обаче отдава източните немски земи на Полша, а източните полски земи на Съветския съюз. Естествено, това разделение издига стоп пред възможността от създаване на еврейска държава в земите на Померания, които с площите си, плодородието и излаза си излизат на Балтийско море са предлагали значително благоприятни условия и фактори за евентуално бързо и плодотворно развитие на новата еврейска държава .
При така създалата си ситуация Германия (имам предвид тогавашната Западна Германия, а след това и обединена Германия) възприема друг курс към еврейския въпрос . От една страна тя се ангажира с парична компенсация на европейските евреи и техните непълнолетни тогава синове и дъщери заради немско-хитлеристките издевателства над тях. (Друг е въпросът, около който се води спор, дали тези пари са строго немска собственост или са взети от трезорите, в които довоенна и военна Германия скрива ограбените парични и златни авоари на европейските евреи). От друга страна, следвоенна Германия изплаща на Израел големи парични компенсации. Съгласно официалната статистика до 1992 г. ФРГ изплаща на Израел и еврейските организации в Европа 85.45 млрд. дойче марки. Както признава Наум Голдман (дългогодишен председател на Световния еврейски конгрес) в книгата си Еврейският парадокс : Без германските компенсации, изплатени през първите 10 години на Израел, държавата не би могла да развие и половината от съществуващата инфраструктура: целият железопътен парк, всички кораби, всички електростанции, а също и голяма част от промишлеността - са германски.
Няма да крия от читателя, че тези данни ползвам от книгата Истината за съдбата на евреите през Втората световна война , чийто автор - Юрген Граф, несъмнено, е открит съвременен антисемит, поради което като цяло тя трябва да бъде подложена на силни резерви, наложителна критика и отрицание. В същото време, обаче, в нея има данни и са приведени документи, които могат и трябва да се използват при строго научното изследване и осветление на еврейския въпрос . Специално за мен значително по-голям интерес представляват някои от най-новите данни, свързани с третираната тук материя. Както пише редакторът по религиите на ЮПИ Уве Симон-Нето, сега в Германия се заселват повече евреи отколкото в Израел. Германия стана и става страната с най-бързо растящо еврейско малцинство в света. Ако преди Втората световна война в нея са живели над половин милион евреи, а след нея едва 15 000, то преди обединението на Германия те нарастват с малко повече от два пъти (33 000), след Обединението (1990) с повече от 13 пъти - 200 000 през 1990 и продължават да нарастват постоянно.
Нещо повече По данни на немските консулства в други държави, над 70 000 евреи са поискали да се заселят в Германия, а хиляди граждани на Израел, чиито родители са отишли в Палестина в годините на нацизма и непосредствено след неговия разгром, сега претендират за германски паспорти (на каквито имат право съгласно законите на Германия). Разбира се, направените от мен разсъждения вече нямат валидност, но тяхната реализация е могла да омекоти вечната политика на антиислямизъм сред европейските държави, и на антихристиянизъм и антиевропейзъм сред ислямския свят, и така да се избегне сегашната трагедия на арабите и евреите в Палестина.
3. Кюрдите и тяхната ислямска трагедия
Коренно известно е положението при кюрдите. Както е известно, те са мюсюлмани и съгласно каноните на Корана трябва да се третират като братя на всички други мюсюлмани. А точно това не правят не само бившите ислямски империи (Персийската) Иранската, Арабската и Османотурската. За мен разгадаването на този исторически парадокс има своето обяснение главно в срастването на исляма с държавата и на държавата с исляма. Точно това срастване отвежда към взаимни задължения и отговорности, в системата на които почти винаги интересите на държавата и нейните управляващи елити надделяват. По-точно именно в тази политизация на исляма и ислямизация на държавата политика се корени и трагедията на кюрдите.
Ако се абстрахираме от многохилядолетната история на персите (иранците), кюрдите имат по-дълготрайно присъствие в азиатската история спрямо историята на арабите, а след нея и спрямо историята на османо-турците. Техните далечни предци са свързани с редица етнотипни по произход, език, бит, и култура племена, населявали най-вече някои планински райони на Предна и Средна Азия. Друг е въпросът, че кюрдите са оставили по-трайни следи в историята на визи раните региони на азиатския континент. В литературата, посветена на Древния Изток, кюрдите са известни най-вече като племена лулу , гути , касити и др.
Кюрдите имат и свои държавни образования и преди и след новата ера, както в доислямския, тъй и в ислямския период на Азия. Така например, през 672 г. преди н.е. създават своя Мидийската държава, която според историците, била общопризнат културен център в този регион на Азия. Нещо повече, тя въвела за пръв път нов тип армия: създавана на редовен принцип, организирана по тогавашните родове оръжие (копиеносци, стрелци с лъкове и конница), а не както било дотогава: образувана от опълчение, събирано по племенни принципи. Неслучайно, когато персите разбили Мидия (550 г.преди н.е.), те взаимствали не малко от мидийската култура и система на държавно управление. Кюрдските племена били покорени, но не и победени във форма и същност, които да обезличат етническата им (езикова, битова, духовна и пр.) определеност. Наистина, отделни части от тях са асимилирани от покорителите. Тази констатация важи и за кюрдите след новата ера, когато ислямизацията на Предния и Среден Изток причинила нов и продължителен трагизъм в техния живот, който те не могат да избегнат и в наше време. По-точно, всяка от ислямските империи се опитвала не само да ислямизира кюрдите, но и да прекърши тяхното етническо съзнание и самосъзнание, да ги претопи в своя ислямски казан .
Така например, там където се разпростирала персийската/иранската империя кюрдите били подлагани на шийтско ислямизиране и етническо персизиране/иранизиране. Нещо повече, персийската/иранската империя формулирала и защитавала странната теза, че кюрдите не са етнически кюрди, а особен вид перси/иранци. Там, където се разпростирала властта на арабския халифат пък кюрдите били не само ислямизирани в сунитски дух, но подложени и на арабизиране, - като, подобно на Персия/Иран, арабските халифи лансирали версията, че кюрдите не са етнически кюрди, а особен вид (сирийски, иракски и т.н.) араби. Същата политика към кюрдите водила както Османо-турската империя, така и кемалистка Турция, като ги обявила за особени турци , за планински турци , - понятие, въведено по времето на Мустафа Кемал Ататюрк.
Ислямско-религиозните и ислямско-държавните домогвания към кюрдите, несъмнено, оставили немалко следи в тяхната битност и духовност, - най-ярките от които личат в религиозното им обръщане . Изконната религия на кюрдите е преди всичко зороастризма, част от догмите и моралните изисквания на който се синхронизират доста плътно с кюрдските идеи и борби за съхранение на етническата им самобитност. Тъкмо и поради това, ислямизацията (сунизацията и шийтизацията) на кюрдите не успяла и до ден днешен да ликвидира тотално и завинаги тяхното преклонение пред зороастризма.
Друг е въпросът, че наситена с иранизъм, арабизъм и турцизъм, ислямската религиозност на кюрдите е лишена от единство и сплотеност: тя не достига до онова срастване на религиозното с етническото съзнание и самосъзнание, което векове и хилядолетия е обслужвало народностните и националните борби за освобождение от чуждо иго и владичество. Тук не се налага да се правят паралели с националноосвободителното движение на българите по времето на османо - турското владичество над тях, за да се покаже, че без срастване на църковно-религиозните борби с политико-освободителните борби Освобождението на България едва ли би се реализирало по време, широта и дълбочина, гарантиращи нейният суверенитет, самостоятелност и историческа безвъзвратност. Казаното дотук съвсем не означава, че ислямизирането на кюрдите е успяло да ги пречупи и примири с чуждото подтисни чество над тях. Нищо подобно. И в ислямския период от историята на Предния и Средния Изток кюрдите продължават борбите си за съхранение и развитие на етническата си идентичност, в т.ч. и за създаване на свои държавни образувания.
Едновременно с това, обаче, религиозното им обръщане позволява на ислямските империи да ги ползват активно за решаване на свои цели и задачи. Така например, султан Селим I (1512-1520) успява да намери разбиране и подкрепа на повечето кюрди-сунити, с чиято помощ побеждава шийтска Персия и включва мнозинството от кюрдите в държавните граници на Османска Турция. Това става през август 1514 г., когато в тайните клаузи на сключения договор между Османска Турция и Персия се определят районите с компактно кюрдско население, които трябва да владеят победителите и победените.
Обръщам внимание на този договор, защото в него за първи път се определят границите на големия ромбоиден район с компактно кюрдско население, наименован като Кюрдистан. Вярно е , че това наименование е резултат и на османо -
турската традиция завладените райони да се наричат по името на преобладаващите в тях етноси. В случая обаче по-вярно е , както пише Й. Йорданов, че от този ден носетне и цялата османска документация, предназначена за този район, до последния ден на съществуването на империята носи името Кюрдистан 7 . Османо-персийското поделяне на Кюрдистан обаче не слага край на борбите на кюрдите, част от които търпят поражения, но други имат временни успехи, в т.ч. и създаване на кюрдски държави. Най-известна от тези държави е Бедирханското княжество (по името на кюрдските владетели от фамилията Бедирхан) в района Джизре. За силата и значимостта на това княжество говори фактът8, че султанът на Османска Турция бил принуден да потърси помощта на кримския хан Джанибег Гирай, като му предоставил пълни права над плячката и пленниците-кюрди. Споменавам този факт, за да напомня, че поробването на България се реализира едновременно от турци, татари, черкези и др. етноси в Османската империя.
Османо-персийското разделение се запазва като цяло до края на Първата световна война, която слага край на османо - турската империя, - но без да реши кюрдския въпрос. Втората световна война, внесла много нови щрихи в ислямския свят, също не донася решение на този проблем. В резултат, и в наше време кюрдите са разпокъсани и под чуждо владичество. Техният 35 милионен народ продължава да живее под чуждо потисничество - около 20 милиона в Турция, 7 милиона в Ирак, 5 милиона в Иран, 2 милиона в Сирия и 200 хиляди в Армения.
В заключение ще си позволя да отбележа, че в многовековната, тежка и трагична история на кюрдите има два светли момента, които са могли да внесат радикални промени в тяхната съдба, ако, за съжаление, не са претърпяли фиаско.
Първият светъл момент засяга политиката на Мустафа Кемал Ататюрк. Бащата на турците изрично декларира, че нова Турция не е тотален наследник на Османската империя, че тя се бори само и единствено за националноетни ческите интереси на турците и няма да води политика от османски тип спрямо другите тюркски и нетюркски, ислямски и неислямски етноси, на които признава правота на самоопределение и държавна цялост и независимост. Така се дава зелена светлина и на изконните въжделения и надежди на кюрдите. Ататюрк търси тяхната помощ в борбата си срещу антитурските действия на някои от Великите сили по онова време, като им обещава, че след нейния успешен завършек те ще могат да имат своя държава. През август 1920 г. се сключва Международен - севърски - договор, в който на кюрдите се разрешава да си създадат своя държава и сами да се разпореждат с нейното устройство и управление.
Този договор обаче бързо се заменя от други, които позволяват на Кемал Ататюрк да се отметне от предишното си обещание и да продължи (макар и видоизменена) старата османска политика към кюрдите. Вторият светъл момент в кюрдския въпрос засяга политиката на Съветска Русия към него. През 1923 г. СССР създава Кюрдска автономна съветска република (КАСР), която е първото държавно образувание на кюрдите в пределите на ХХ век. За съжаление КАСР просъществува само 6 години, след които, през 1929 г., на Азербейджанската ССР се позволява да я премахне, което тя осъществява по груб и силов начин. Така кюрдите са принудени да се пръснат в други републики на СССР, във връзка с което топлото чувство към него се заменят с недоволство и омраза, които все още не са ликвидирани изцяло и завинаги сред кюрдите - както в бившия Съветски съюз, така и в други страни и държави на света. Тоест, съветският експеримент, който можеше да даде друга насока на кюрдската съдба, също не успя да реализира историческата си мисия и остави кюрдите в предишното им злощастно и трагично историческо положение, в неопределеност и неизвестност около съзиданието на суверенна и автономна държавата на този свободолюбив, горд народ.
Литература:
1 Годишник: Обществена културно-просветна организация на евреите
в НР България. С.,1979.
2 Сб. Мирът няма алтернатива .С.,1994, с. 19.
3 Пак там, с. 20.
4 Пак там, с. 21.
5 Вж. подр. Граф, Ю. Истината за съдбата на евреите през Втората
световна война. С., 2003, Жар птица .
6 Вж.подр. Бауман, З. Модерност и холокост. С.,2002, ЛИК.
7 Йорданов, Й. Османската импери в Кюрдиестан.- в Мирът няма
алтернатива , С., 1, с. 15.
8 Вж. Йорданов, Й. Цит. съч. , с. 17.