Върти ми се из главата една типология на историческите книги, имам предвид не художествени книги, действието в които се развива в миналото на фона на някаква историческа епоха, а книгите за историята, по история. От доста време ме привличат повече нелинейно течащите книги, т.е. книги, в които текстът не се развива успоредно с времевата ос на събитията. Примери за такива книги са споменатите в други теми льо Гоф, Режин Перну, Фернан Бродел. Втората възможност за историческа книга е линейно-събитийната: тази година това, на следващата - онова. Това според мен е по-скоро справочник, нещо като гугъл, който справочник си отваря, намираш някаква конкретна информация по повод на някаква своя идея и след това затваряш книгата до следващия път. Такива са традиционните учебници по история от средното училище, за кандидатските изпити и в университетите (доколкото знам). Наскоро зачетох историята на Златарски, която признавам си до този момент нямах, и там нещата са точно така, въпреки че той е минал едно ниво по-нагоре и всяко събитие и личност ги анализира в много широк контекст – времеви, пространствен, причинно-следствен. Въпреки всичко това не е моята история. Следващият тип са книги за личности. Това вече е интересно, защото освен история, тук задължително има и психология, отношения, политика. Подобни са и книгите за отделни събития. Е, ако събитието е Френската революция – може и да е досстатъчно дълбока книга, но преди време четох едно описание на битката при Аженкур: тези как тръгнали, пък онези откъде минали, кого срещнали, пък конете как гледали... (пак има изключения "Падането на Константинопол", но то е цяло събитие и всъщност битката заема само една от главите).
Най-интересни са ми историописанията от типа на Тойнби – исторически анализ и боравене с факти от предисторически времена до най-нова история за доказване и илюстриране на определени тези. Е, той и Божидар Димитров пише за всичко от палеолита до сателита, само че с цел манипулиране на тези.
Отделен случай е античната литература - историята като приказка. След античността, та чак до ново време историоописанието става изключително скучно: от събитие към събитие, прослава на владетели тук там, тук-там лично отношение. Хем сухо и скучно, хем на места достатъчно недостоверно.
Най-интересни са ми историописанията от типа на Тойнби – исторически анализ и боравене с факти от предисторически времена до най-нова история за доказване и илюстриране на определени тези. Е, той и Божидар Димитров пише за всичко от палеолита до сателита, само че с цел манипулиране на тези.
Отделен случай е античната литература - историята като приказка. След античността, та чак до ново време историоописанието става изключително скучно: от събитие към събитие, прослава на владетели тук там, тук-там лично отношение. Хем сухо и скучно, хем на места достатъчно недостоверно.