Сръбско-Българската Война 1887 г.
Поради всичко това, Русия се примирява с преминаването на Добруджа в български ръце. Тя обаче има и нещо друго на ум - сега вече между Русия и България има директна сухопътна връзка и съществува вероятност при бъдещ военен конфликт, руските войски да преминат направо на българска теритпория. Това кара Русия да приеме преминаването на Добруджа в български ръци и да протестира само по дипломатически път, без да предприеме по-силно действия. Русия няма възможности и да се ангажира директно с войски зад Дунав, поне не и без повод. За тази цел тя решава да използва Сърбия. Русия не иска да рискува и предпочита да разпали един "регионален" конфликт между България и Сърбия.
Планът е следният: Сърбия напада България и постига очакван бърз и лесен успех срещу България. Българската армия има висок дух, но почти нищо по-материално в своя защита – тя е недостатъчно многобройната и почти без офицерски състав, без военен опит и без достатъчно въоръжение и подготовка. В руския Генерален Щаб се смята, че при отлагане на агресията, с течение на времето тези пропуски ще бъдат коригирани, включителни и благодарение на Дунавския договор. Затова е взето решение да не се отлага нападението над България, а то да се осъществи по най-бързият начин през есента на 1887-ма година.
Веднага след като София и Видин бъдат завладяни от сръбската армия, руската също трябва да премине Дунав "за да защити България и да възстанови мира на Балканите". Според договорката между Петербург и Белград, демаркационата линия между двете окупационни армии трябва да бъде по река Искър. Затова и е забранено на сръбските части да преминават реката, а Орхание и старопланинските проходи трябва да бъде оставени незаети (от сърбите), до идването на руските подразделения. В случай на очакваният успех за Сърбия, това би довело до военен разгром на България, нова промяна на границите на граница на България, този път в западната част и съответно всичко това би довело до свалянето на Стамболов. Крайната цел е поставянето на България в пълна руска зависимост, орязване на територията и според сръбските претенции и свалянето от власт на Стамболов. Предвиждало се е сръбската войска да напусне окупираната от нея българска територия през пролетта на 1888 г. и оставането в България на ограничен руски военен контингент до краят на 1889 г.. Става дума за руски гарнизони в градовете София, Плевен, Ловеч, Никопол, Русе, Силистра, Варна, Шумен, Търново, Добрич и Констанца.
Петербург гарантира оставането на власт в София на Алеко Богороди, като се е обмисляли два варианта - първият е оставането му на власт като Председател на новообявената република с нов подпредседател (Драган Цанков) или вторият - възстановяване на Търновската Конституция и коронясването на Богориди за княз на България. Този въпрос е оставен за решаване от дипломатите за след краят на военната кампания, спрямо международната обстановка след приключване на военните действия. Приемало се е, че Богориди може да бъде използван от една страна да се разедини българската съпротива, от друга страна – възрастният български държавен глава ще бъде лесно контролиран от един русофилски настроен министър-председател като Драган Цанков.
В руските планове е предвидена и смяна на столицата на България. С оправданието, че София е твърде близко до границата и твърде далеч от цетъра на държавата, изолирана от останалата територия, се е обосновавало преместването на правителството в друг град в Северна България. Вариантите са били три - Търново, Русе или Варна. Според русите, това би спомогнало за по-лесното достигане на бъдещета столица от руските войски. Окончателното решение къде и как да стане това, се е оставило също за след примирието.
Крал Милан заявява, че с подписването на Дунавския договор, двете страни са нарушили Берлинският договор. Сърбия желае да получи незабавно съответните компенсации за увеличаването на територията на България, която е станала твърде голяма. Равновесияето можа да бъде възстановено, само ако България отстъпи на кралство Сърбия, крайграничните територии, населени с "прави срби". Това, според Белград са околиите Видин (заедно с Кула и Белоградчик) Цариброд (заедно с Трън и Брезник) и Кюстендил (заедно с Босилеград, Радомир, Дупница). Новата граница между Кралството и Републиката би трябвало да преминава близо до Перник, България отхвърля тази възможност като неприемлива и като акт на недобросъседство. Подкрепян от Русия, крал Милан обявява мобилизация на сръбската войска, с цел да получи исканите териториални компенсации.
На 2-ри ноември сръбската армия преминава границата в посока София.
Поради всичко това, Русия се примирява с преминаването на Добруджа в български ръце. Тя обаче има и нещо друго на ум - сега вече между Русия и България има директна сухопътна връзка и съществува вероятност при бъдещ военен конфликт, руските войски да преминат направо на българска теритпория. Това кара Русия да приеме преминаването на Добруджа в български ръци и да протестира само по дипломатически път, без да предприеме по-силно действия. Русия няма възможности и да се ангажира директно с войски зад Дунав, поне не и без повод. За тази цел тя решава да използва Сърбия. Русия не иска да рискува и предпочита да разпали един "регионален" конфликт между България и Сърбия.
Планът е следният: Сърбия напада България и постига очакван бърз и лесен успех срещу България. Българската армия има висок дух, но почти нищо по-материално в своя защита – тя е недостатъчно многобройната и почти без офицерски състав, без военен опит и без достатъчно въоръжение и подготовка. В руския Генерален Щаб се смята, че при отлагане на агресията, с течение на времето тези пропуски ще бъдат коригирани, включителни и благодарение на Дунавския договор. Затова е взето решение да не се отлага нападението над България, а то да се осъществи по най-бързият начин през есента на 1887-ма година.
Веднага след като София и Видин бъдат завладяни от сръбската армия, руската също трябва да премине Дунав "за да защити България и да възстанови мира на Балканите". Според договорката между Петербург и Белград, демаркационата линия между двете окупационни армии трябва да бъде по река Искър. Затова и е забранено на сръбските части да преминават реката, а Орхание и старопланинските проходи трябва да бъде оставени незаети (от сърбите), до идването на руските подразделения. В случай на очакваният успех за Сърбия, това би довело до военен разгром на България, нова промяна на границите на граница на България, този път в западната част и съответно всичко това би довело до свалянето на Стамболов. Крайната цел е поставянето на България в пълна руска зависимост, орязване на територията и според сръбските претенции и свалянето от власт на Стамболов. Предвиждало се е сръбската войска да напусне окупираната от нея българска територия през пролетта на 1888 г. и оставането в България на ограничен руски военен контингент до краят на 1889 г.. Става дума за руски гарнизони в градовете София, Плевен, Ловеч, Никопол, Русе, Силистра, Варна, Шумен, Търново, Добрич и Констанца.
Петербург гарантира оставането на власт в София на Алеко Богороди, като се е обмисляли два варианта - първият е оставането му на власт като Председател на новообявената република с нов подпредседател (Драган Цанков) или вторият - възстановяване на Търновската Конституция и коронясването на Богориди за княз на България. Този въпрос е оставен за решаване от дипломатите за след краят на военната кампания, спрямо международната обстановка след приключване на военните действия. Приемало се е, че Богориди може да бъде използван от една страна да се разедини българската съпротива, от друга страна – възрастният български държавен глава ще бъде лесно контролиран от един русофилски настроен министър-председател като Драган Цанков.
В руските планове е предвидена и смяна на столицата на България. С оправданието, че София е твърде близко до границата и твърде далеч от цетъра на държавата, изолирана от останалата територия, се е обосновавало преместването на правителството в друг град в Северна България. Вариантите са били три - Търново, Русе или Варна. Според русите, това би спомогнало за по-лесното достигане на бъдещета столица от руските войски. Окончателното решение къде и как да стане това, се е оставило също за след примирието.
Крал Милан заявява, че с подписването на Дунавския договор, двете страни са нарушили Берлинският договор. Сърбия желае да получи незабавно съответните компенсации за увеличаването на територията на България, която е станала твърде голяма. Равновесияето можа да бъде възстановено, само ако България отстъпи на кралство Сърбия, крайграничните територии, населени с "прави срби". Това, според Белград са околиите Видин (заедно с Кула и Белоградчик) Цариброд (заедно с Трън и Брезник) и Кюстендил (заедно с Босилеград, Радомир, Дупница). Новата граница между Кралството и Републиката би трябвало да преминава близо до Перник, България отхвърля тази възможност като неприемлива и като акт на недобросъседство. Подкрепян от Русия, крал Милан обявява мобилизация на сръбската войска, с цел да получи исканите териториални компенсации.
На 2-ри ноември сръбската армия преминава границата в посока София.
Comment