Българите в древнокитайските летописи

[Курт]

Езикът на траките

Този въпрос е много добре решен от акад.В.Георгиев и Ив.Дуриданов.
Не е необходима да спорите а прочетете трудовете им.
Траките са били ивдоевропейци, чийто език е стоял особенно близко да езиците на съвременните балти (латвийци и литовци), така че траките са някаква много рано откъснала се група от този протобалтски масив.
„Заплашителната” етимология на етнонимите при древните индоевропейци е доста разпространена. За етнонима „траки” виж тракийското torkos – силен, литовското trâkti – чупя, разрушавам, кимвърското trwch, trych, в ирландски treas - сила, сражение, битка, бретонски treg – силен, протокелтски *treg, trag - сила, напрежение, в тох./б/ trus – чупя, trak – страх, ужас, tsrasi – сила, силен в хетски tarh – побеждавам, в иранските езици *tars - страх. /DA-DT-b/ Даже в български тракам – удрям, чукам. Според едно тълкуване в йонийски и по-късно в атически език, то има смисъл на “смел, храбър”, което по-късно преминава в противоположно значение - остър, див, груб, суров, необуздан, респ.варварин. Така че най-вероятното значение на траки е гневни, страшни, силни войни, разрушаващи. Сходно е значението и на „даки”, в келтски (ирландски) daochan, daoch – ужас, страх, daoi – страшен, гневен човек, doccair – страдания, неприятности. /EDGL/ В източноиранските памирски говори, вахански dajak – юнак, храбрец. Аналогична семантика. Традиционната версия свърза етнонима с дакийското и фригийско dawkos – вълк (страшно животно), респ. даки – вълци, силни и страшни като вълци. За етнонима „балти”, също в английски beald, фризки, немски bald, готски balþ (balth) – бесен, бушуващ, руски балда – вятърничев, буен. (Фасмер) Келтското племе „белги” дало названието на съвр.Белгия има същата семантика, от галското belgae – гневните, такова е значението и на германското племе „квади” – гневните (славянски аналог – свада). Една от версиите за етимология на названието „гали” изхожда от ирландското gal – храбрец, побеждаващ.
---------------------------------
Че имало контакти със скитския свят е безспорно, доста добре се вижда в тракийското изкуство с мотиви от "скитския зверин стил".
Но като езикови общности, траките не са ираноезични!

[Гост]

Уважаеми професоре, това си е чиста проба измишльотини. Нуридинов, мисля беше, говореше че прабългарите имали спомени да са се борили с неандерталци. Вашите тези май следва да се разглеждат в тази насока. Поне пишете 170 000 години, че да сте по-актуален. 1 700 е много малко.

Неандерталците ги оставям на вас, а главен хронологически жалон при моите съображения и разсъждения тук е датировката „към края на 4-то хил. пр.н.е.” като крайна времева граница на разпадането на прототюрките.

Тази датировка е установена и определена от висококвалифициран екип езиковеди, историци, етнографи и др. от Казахската Академия на Науките в процеса на пределно подробно-задълбочения и многостранен анализ-синтез на голям брой лингвистични, археологически, етнографски, ботанически и др. сведения и данни.

След тази граница, т.е. през 1-та половина на 3-то хил. пр.н.е. основният и главен дял на прототюрките – огуротюрките или от вътрешна гледна точка – българите се съсредоточават, консолидират, разполагат и заемат постоянните си местоживелища в Минусинската Котловина, именно поради което тъкмо тази географска област следва да се счита за прародина на българите.

Основен техен поминък тук е сезонно преместваното скотовъдство (рус. отгонное), каквото до към 40-те години практикуват и нашите родопски скотовъди, като наесен слизат със стадата си към Бяло Море, а напролет се завръщат по планинските си пасища, като същевременно в Прародината си българите се занимават допълнително-спомагателно и със земеделие.

Пак тук на изключително високо ниво също така е и тяхната духовна култура и по-специално такива видове изкуства като живопис, скулптура и архитектура.
Към последната доста обширна географска област безспорно спада и Минусинската Котловина, в която редица изследователи от различно време, виждат прародината на българите, и в най-ново време, “унгаро-българският” историк проф. П. Юхас [1985] например издири, систематизира, обясни и описа немалък брой факти и данни от езика, антропологията, материалната и духовната култура на ранноантичните племена по тези земи, които по един категорично-неоспорим начин свидетелствуват и доказват, че прародината на българите е тъкмо тук, по тези степи, където през епохата на Тагарската Култура от V²²²-V в. пр.н.е. например, българите живеят през зимата в къщи, а лятото – в шатри, като в селищата са разположени една до друга къщи и юрти, докато през зимата животните ги затварят в кошари;...

...наред със скотовъдство, те се занимават и със земеделие, като “орат” земята с мотика, реколтата си жънат с бронзови сърпове, а за напояване на нивите си прокарват напоителни канали, които на места преминават през скали, а на други се строят и подпорни стени; конят става важен елемент на скотовъдното стопанство и през същата тази епоха се появява и конската амуниция, металните части по която са изработени от бронз и са аналогични на скитските; бронзовите предмети и оръдия на труда са отливани в специални форми; антропологичният тип на местния човек през V-²V в. пр.н.е. е сходен с афанасевско-андроновския тип, като същевременно се наблюдават и монголоиди, което говори за възникването на нови етнически групи и т.н. [155-162].

Златният век на средновековната българска култура по времето на цар Симеон Велики е основа и начало на нова европейска цивилизация, като тъкмо това положение на нещата в българското просвещение и култура изпреварва с 4-5 века европейското Възраждане и изобщо не може да се приеме за нещо случайно, ако се има предвид, че българите, още в началните векове на своята поява на историческата сцена към края на ²²² и началото на ²² хил. пр.н.е., което съвпада с Бронзовата Епоха, градят храмове и светилища със скулптури и рисунки; дълбаят върху каменни скали образи на хора и животни, знаци и маски, погребват мъртвите си с изрисувани гипсови маски и в ковчези, украсени с дълготрайно-устойчиви бои – “гроб, покрытый лаком просписью” (Н. Крадин);...

...при българските племена в Минусинската Котловина нанасят върху каменни плочи изображения на бикове, птици и хищници, изглежда рисове или вълци; дялат каменни фигури с образите на хора и животни; гравират женски лица върху каменни или костени пластинки (М. Артамонов), всичко което безспорно и същевременно означава също така и това, че някои от българските племена още тогава изграждат и развиват и духовната си култура под формата на такива монументални изкуства като архитектура, скулптура и живопис, историческия опит и умения за които те използуват и прилагат и след достигането и установяването си в своята европейска родина, тук, на Балканите [вж. Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26].

[_magotin_]

"Български" племена в Минусинската котловина... У мен се събужда подозрението, че както винаги проф.Добрев няма нито едно доказателство за своите твърдения, а само спекулира свободно с факти, които повърхностно познава. В Минусинската котловина, проф.Добрев, има находки, има скелети, има антропологични изследвания правени. Дори авторът на хипотезата за някакви протопрабългарски явления в Минусинската котловина не си позволяваше подобна категоричност, а да го прави един филолог ми се струва много, много несериозно.

[Grifona]

Уважаеми г-н професоре,
бих Ви посъветвал да прочетете поне една книжка по въпроса и да не приказвате слова, с които ставате смешен, защото очевидно демонстрирате тотално невежество.

В Минуснската котловина след неолитните култури се появява Афанасиевската, която е индоевропейска, след това е Окуневската, която е смесена индоевропейско-алтайска (алтайска не е равна на тюркска) След нея е карасукската, за която Клейн доказва че по произход е от Фатяновската (т.е. индоевропейска).Да тук има монголоиден примес, но това съвсем не прави културата алтайска.Едва след нея е тагарската. Последната е продукт от смесването на Ордоските карасуксци с местните. Няма и помен от алтайски култури, а за тюрки все още никой не е чувал. А що се отнася да културата тя си е индоевропейска. Окуневските стели очевидно са различни, но те са само те. Толкова.
А да ми говорите за тюрки в 3 хил. пр.Хр. е все едно да кажете, че по това време е съществувала държава САЩ.
Тюрките уважаеми професоре са един много късен етнос и ако трябва да цитирам един ваш фен представляват алтайско-тохарски буламач. Ето защо се появяват тохарски думи в тюркските езици. Но това е прексалено сложно за да го схванете. Няма да ви мъча. Ще бъде полезно за Вашата репутация да се поровите из нета и да попрочетете поне малко от малко за Минусинската котловина и населението, което я е обитавало. Все пак вероятно осъзнавате, че тук спокойно можете да пишете че тюрките са дошли от Марс, но на някой сериозен форум ако споменете за тюрки от 3 хил.пр.Хр. освен да предизвикате бурен смях друго няма какво да стане. Смятам ще приемете на сериозна моите съвети, защото те са само от Ваш интерес.

[Grifona]

И тъй като съм изключително загрижен за вашата репутация, с цел да не ставате обект на злостни коментари щедро Ви предоставям един материал за Минусинск от 3 хил. пр.Хр.

http://skifia.net/?LEGENDA_O_GIPERBOREE

В крайна сметка Вие сте български професор и не е добре за нашата страна един български учен, при това от едно толкова елитно учебно заведение, да споменава тези, които с лекота могат да бъдат оборени от тьотя Маша- чистачката в Московския държавен университет. Смятам че по този начин Ви помагам да навлезете в дебрите на науката и че по този начин допринасям за имиджа на родната наука.
А ето тук нещо и за Минусинските култури, за които вероломните казахски пантюркисти, са Ви подвели Вие честно сте се заблудили.

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%8C%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0

http://www.ruslanka.ru/arh/okun.htm

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D1%88%D1%82%D1%8B%D0%BA%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%81%D1%83%D0%BA%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0

[Thorn]

Grifona - за "тюрки" в смисъл на племето, създало през 6 век Първия тюркски каганат през III хил. пр.н.е. никой не говори. Говори се за техните предци.

[Гост]

Ето това вече е нещо по-конкретно - поне прехвърляте топката към Боровкова. И все пак продължавам да съм скептичен - през периода Ин няма летописи. Еветуални данни може и да има в по-късни летописи, но те ще са най рано то Хан - т.е. повече от 1500 години по-късно. Имате ли точния цитат от Боровкова?
И защо смятате, че "ху" от 1700 ВС са идентични със сюнну от времето на Моде, че и с бълтарите?
А това ми е крайно интересно. Теофан го има в мрежата, бихте ли посочили конкретния цитат. Аз съм търсил, но не съм намерил.

Много съжалявам, но евентуалните си претенции и забележки ще трябва да отнесете към:
Boba I., The Pannonian onogurs, khan Krum and the formation of the Bulgarian and Hungarian polities. – Първи международен конгрес по българистика, т. 2.1. София, 1982.
~*~ Moravia, Bulgaria, “messianic” and “sclavi” in medieval Hungarian sources. – Втори международен конгрес по българистика, т. 6. София, 1987.

Народностното название ху се появява в китайските царства през втората половина на ²V в. пр.н.е.
и с него китайците наименоват изобщо и по принцип всички народи на север и северозапад от Китай.

По-специално това наименование се среща в съобщения на древнокитайските летописи за това,
че по времето на еди-кой си княз или царство за отпор срещу народа ху е построена дългата стена
от там до там.

Генетична основа на родовия етноним ху е нарицателното съществително име ху “инородец”
[Боровкова Л. А., Царства “Западного края” –Восточный Туркестан и Средняя Азия по сведениям
“Ши цзи” и “Хань шу”. Москва, 2001. стр. 36-37, 300].

Впрочем, както може да се види от долупоместената извадка, въпросния етноним понастоящем го използват и други изследователи, като откриват и съответно описват все нови и нови съставки в неговото понятийно съдържание, централно-важно място сред които заемат аварите,
кит. Wuhuan, и савирите, кит. Xianbei.
The "hu" (胡) was a generic term used by the chinese to refer to those barbarian steppe tribes that dwell in Mongolia, Manchuria and North China during ancient times. During the period of disunion (after the collapse of Han dynasty), there was a period of time where these barbarians occupied China. It became known in chinese history as "Wu Hu Luan Hua" (五胡乱华), which means the 5 "hu" tribes creating 'havoc' in China through conquest and incessant wars.

The five "hu" are XiongNu (匈奴), Jie(羯), Di (氐), Qiang (羌) and Xianbei (鲜卑).
I'll talk briefly about these 5 'hu' people plus other 'hu'.

XiongNu
XiongNu was one of the earliest "hu" people that established a strong steppe empire in Mongolia and Northern China. The 1st record of "XiongNu" name appeared in the historic records of the warring states period (around 3rd century BC). At that time, there was also a tribe known as "Eastern Hu" or "Dong Hu" (东胡) that co-existed at the same time as XiongNu. During the Qin dynasty, Qinshihuang ordered an invasion of led by General Meng Huo, which forced the Xiongnu to retreat 700 miles. To establish a defence against XiongNu, Qinshihuang ordered the construction of the great wall (joining the walls of previous warring states) to defend against these barbarian raiders.

Despite of these, XiongNu continued to threaten China for ages. During western han dynasty, Emperor Han Wudi ordered an expedition of 3 times that helped recovered lost lands. In 48 AD, the XiongNu splitted into North and Southern groups. The Southern Group defected to Eastern-Han dynasty, which caused a migration of XiongNu into inner China. The northern XiongNu continued to wage war against the Han, but eventually, the Han, in allied with other northern "Hu" tribes, manage to defeat the northern XiongNu. The Northern XiongNu fled westwards and eventually ended up in Europe to be known in the west as "Huns".

Eastern Hu or "Dong Hu"
Eastern "hu" belonged to one of the northern nomadic tribes that dwelled in northern China and Mongolia. Because XiongNu had been living in this region for 200 years and was the most powerful among them, many chinese tended to label XiongNu as "hu" people, in particular, XiongNu were called "Northern Hu", the tribes that lived in the west of XiongNu were called "Western Hu", while those in the east were called "Eastern Hu".

The Eastern Hu was a much larger alliance of tribes. During the times of warring states, they co-existed with the XiongNu to become a powerful force in the north. They constantly threatened states of Yan, Zhao and Qin. The collapse of Eastern Hu fell within the late period of Qin dyansty. In 209 BC, Modu Chanyu of the XiongNu led a force of 100,000 and conquered the Eastern Hu. From then on, the eastern Hu became dispersed. From this sprung two tribes: Wuhuan and Xianbei.

Wuhuan (乌桓)
The Wuhuan was one of the faction of Eastern "hu", that dwelled in the Wuhuan mountain. During Emperor Wudi's time (Western Han dynasty), after defeating the XiongNu, Emperor Wudi had Wuhuan and Xianbei migrated to Manchuria area, but Wuhuan continued to be under the control of the XiongNu. In 48 AD, after the XiongNu splitted into two, Wuhuan defected to the Eastern Han dynasty. During late period of Eastern han dynasty, China became turbulent and Wuhuan established their own kingdom only to find themselves being defeated by Cao Cao.. During the period of disunion, Wuhuan was conquered by Xianbei and mixed with the other "hu" tribes. They slowly disappeared into history.

Xianbei
Xianbei was one of the Eastern "hu" tribes that dwelled in the mountain of Xianbei. During the early times, they mixed with the XiongNu, Dinglin, Wuhuan as well as han-chinese to form different composition and tribes. The main tribes of Xianbei were "Dongbu Xianbei" and "Toba Xianbei".

The Dongbu Xianbei's main factions such as YuWen, Duangbu, Murong migrated southwards during the period of disunion and established various kingdoms. The Toba Xianbei was a mixture between XiongNu and Xianbei.

In 386 AD, Toba Xianbei established Northern Wei dynasty and in 439 AD unified Northern China (Northern Dynasty). In 471 AD, Emperor Xiao WenDi of Northern Wei began a sinification program that changed the Xianbei into han-chinese.

Di and Qiang
Di and Qiang were a western tribe that dwelled in west China.They were closely related to the tibetans origin. During the early Qin period, they dwelled around the tibetan plateau area. Di and Qiang established a few regime in China. For instance, Di's Fushi established the "Qian Zhao" (Early Zhao) kingdom in 4th century, which almost unify all the kingdoms in the north and tried to conquer the Eastern Jin dynasty in the south. In 383 AD, a war was fought at Feshui, in which the Eastern Jin defeated the Qian Zhao. Fushi was killed by Qiang. The Qiang's DiShi established the "Hou Qin" (Late Qin) regime with its capital at Chang'an during the 4th century AD. One of the the factions of Qiang, Dangxiang (Tangut), established the Western Xia dynasty in 1038.

(**..it's hard for me to type further.. as they are so much information, I've merely summarised)

I don't have infomation on Jie.. can anyone shed some info on it?

The Jie
The origins and ethnicity of the Jie are highly obscure. In one contemporary source (the Wei Shu) they are identified as a branch of the Xiongnu. In another source they are identified as descendants of the aristocracy of Qiangqu, which is an alternate transliteration of the Central Asian state known as Kangju (said to be located around present-day Tashkent and Turkistan on the Syr river, Kazakhstan).

The famous Chinese historian Chen Yinke formulated a theory that identified the Jie as descendants of the Yuezhi (Kushans or Tocharians) who had remained in northern Central Asia after their defeat by the Xiongnu (most of the Yuezhi fled to Bactria where they founded the Kushan Empire). He derived this from the name of the famous Jie leader Shi Le, in which "Shi" is thought to reflect his place of origin. According to the Xin Tang Shu, Shi was one of the Nine Clans of Zhaowu (Zhaowu Jiuxing), who were Yuezhi who had fled to the Pamirs after being driven from the Gansu Corridor by the Xiongnu. Among these Nine Clans, warriors were known as Shi Jie - hence the origin of the ethnic name "Jie". [Note: These Jiuxing are different from the Toquz Oghuz mentioned elsewhere by Yihesan in relation to the Turuk/Tujue.]

[_magotin_]

Именно здесь появляется мистическая и непостижимая цивилизация, решительно непохожая на окружающие ее сибирские племена охотников и рыболовов. Археолог Алексей Окладников, вскоре после открытия этих древностей, писал: «Афанасьевская культура чужда всему, что характеризует сибирский неолит» [152]. Настоящий шок у ученых вызвали результаты палеоантропологических исследований — академик Георг Дебец в 1948 году выяснил, что ее создатели обладали ярко выраженной европеоидной внешностью. До того никто не мог предположить, что представители «белой расы» в древности продвинулись так далеко на Восток Евразийского континента. Это были высокие, крепкого сложения люди, которые имели «резко выступающий нос, сравнительно низкое лицо, низкие глазницы, широкий лоб — все эти признаки говорят о принадлежности их к европейскому стволу. От современных европейцев афанасьевцы отличаются, однако, значительно более широким лицом. В этом отношении они сходны с верхнепалеолитическими черепами Западной Европы, то есть с кроманьонским типом в широком смысле этого термина» [69].

Всички "тюркски" изображения представят монголоиди. А т.нар. палеоевропеиден тип, за който става дума тук, е точно антропологичният тип на скито-сарматските народи, от който чрез метисация излиза и памиро-ферганския тип. Езикът на тези хора е съвършено неизвестен, манипулациите по темата са псевдонаучни, а колкото до известните на китайците хуни, те са били съвършено монголоидни.

Eрго, нито тюрките, нито техните прадеди, е възможно да се отъждествят с въпросните афанасиевци. А когато най-накрая прототюрките се появяват в Минусинската котловина, на една много по-късна фаза, метисизацията се "вижда от самолет".

[Thorn]

Ако правилно съм разбрал - "ху" е чужденец. Никаква гаранция, че ху от инско време са директни предци на "ху" от ханско време. Нещо като "скити" за византийците - всички, които живеят в "скития".

[Гост]

Езикът на тези хора е съвършено неизвестен, манипулациите по темата са псевдонаучни,....

Единствено и само за абсолютното лингвистично невежество, в което перманентно пребивавате
лично вие, като при това ни най-малко не се различавате от долуцитираните, дори и по "морал"!
Пак в древнокитайските летописи се срещат изключително важни данни и свидетелства и за произхода на българското народностно название, защото се оказва, че именно и единствено в тях, както по безспорен начин проличава и се доказва от много полезната и значима за цялата българска лингвистика и историография сводно-обобщителна студия от най-ново време на един китайски по произход канадски учен на име Sanping Chen, са съхранени такива негови варианти като Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ в среднокитайско произношение B'uo-lak-kiei като наименование на “етническа група” (S. Chen), но според нас по-скоро голяма група племена от състава на българската в основата си и като цяло полиетнична военно-племенна конфедерация Хунну с по-късен фонетичен вариант Сюнну.

Тази голяма група български племена, както е много добре известно и широко разпространено и прието, само не и от видни български историци, за които уникално-безценната родна историческа хроника Именник на българските ханове, независимо и въпреки неоспоримите и никога вече неподлежащи на ревизия доказателства и заключения именно и тъкмо на българския (!!!) езиковед проф. М. Москов [1988], видите ли, била само една легенда (Г. Бакалов)(!??), а пък първият и най-велик човек на всички времена и географски ширини, българският хан Авитохол-Атила, за когото още от неговото време легенди се носят и песни се пеят, а днес Светът снима филми и поставя опери, бил само една митологема (Цв. Степанов), като при това историята на българите започва едва през Tempora Incognita от Terra Incognita Кавказ, докато всичко преди това и назад е единствено в сферата на непотвърдените хипотези [напр. Dimitrov 2004, 1], с което най-безотговорно и дори направо нехайно-престъпно се орязва почти още трихилядигодишна българска история, защото както вече посочихме и доказахме чрез археологични, антропологични, етнографски и особено лингвистични факти и свидетелства, българската история започва към средата на ²²² хил. пр.н.е. в Минусинската котловина [Добрев 2005, 45-47,241-246], именно тези племена са от една страна “най-значителният и голям съсед на китайците” през епохата на династията Хан (² в. пр.н.е.-² в. сл.н.е.) [Пуллиблэнк 1986, 29], но същевременно от друга страна българската група племена са основателите и доминантно-водещото ядро в простиращата се към началото на Новата Ера върху по-голямата част от земите на Централна Азия българска Източнохунска империя.

И тъкмо за част от тази голяма група български племена на име Buluoji канадският учен от китайски произход проф. S. Chen [1998] приема и твърди, не без непременно-задължителните тук научни основания и доказателства, разбира се, че те са “алтайски наследници на конфедерацията Сюнну с ирански или кавказски примес”, което в края на раздела обаче се конкретизира в смисъл, че това в действителност е европеиден примес; тяхната музикална култура спада към културата на “Северните варвари” и е в познатия и разпространен по това време и по тези места “кавалерийски” жанр; “Няколкото оцелели думи на китайските българи като цяло изглежда да са алтайски и тюркски в частност.”; в песните най-вече на племената Boluohui, което наименование има и вариант Buluoji, много често се говори за kehan‚ т.е. khaghan; редица родови имена на племето Buluoji, особено тези на някои от управляващите родове, са “определено припознати като сюнски имена” и като заключение в края на раздела се приема, че “Тяхната културно-лингвистическа принадлежност изглежда по-скоро алтайска.” [69-73].

Впрочем посочените тук като “алтайски или тюркски” думи, освен току-що приведеното kehan‚ прабългарската принадлежност на което едва ли може да се обсъжда, особено когато последният български хан и първият български цар Борис ², както вече се посочи съвсем в началото, носи и титл. каган, са кит. kuli “slave”‚ keye “fort”‚ weiya < jwei-nga “wood”, moheduo “hero”, mole < mua-lək “fish”, които според нас обаче идват последователно от бълг. *kul “роб”; дали иранското по произход бълг. *käye “крепост”, стиран. kalak, съвременно тур. kale, или може би пак иранското по произход бълг. *qatïk “крепост”, считано в неговия много по-късен източноевропейски вариант *qatау, както е добре известно, за печенежско; бълг. *аγač “дърво”, после ако не най-вероятно индоиранското, както ще се опитаме да докажем по-нататък и на друго място, то повече от сигурно източноиранското по произход бълг. *baγatur “герой, юнак”, засвидетелствувано многократно в гръкоезичните прабългарски надписи от V²²²-²Х в. в Дунавска България, и *baliq “град” като че ли по-скоро, а не “риба”,...

...докато кит. wan, както показа наскоро направеното от нас сравнително пълно и доста подробно проучване, преминава не в някакъв си, много неясно-неопределено точно кой “Turkic”, а именно и единствено в реално съществуващия тогава под формата най-малко на десетина диалекта античен централноазиатски тюркобългарски, същото и български прабългарски, но най-добре болгарски език, като титл. бан, разпространена от европейския болгарски език впоследствие и в почти всички европейски езици, така че “културно-лингвистическата принадлежност” на китайските българи в никакъв случай не “изглежда по-скоро алтайска”, а единствено и само тюркска [вж. Добрев 2005, 378-384, вж. и срв. Chen 1998, 72,76].

По-нататък проф. Chen възприема вече обоснованото и доказано преди това и от други изследователи основно положение, че “китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка”, след което обръща много по-силно внимание върху проявата на зв. -r, “която в действителност изгражда пряко съответствие между имената Buluoji и Bulgar/Bulγar” в лицето на зв. -n от състава на вариантите Poluohan/Poliuhan, Buliuhan‚ Buluojian и Bulugen, засвидетелствувани предимно в лични имена, като при това не пропуска да изпише и съответните китайски йероглифи, които тук не се привеждат по добре разбираеми и обясними причини.

В действителност субституцията на краесловния български зв. -r посредством китайския зв. -n се потвърждава и от реконструкцията на китаиста Э. Пуллиблэнк [1986], според когото тази субституция е норма за епохата Хан и именно поради това среднокитайският вариант на името на ухуаните от състава на източните ху - 'ou=Hwan < 'aH=Hwan, отговаря на етнонима авар като название на тъждествено на ефталитите племе, членовете на което, “много възможно, са говорели на език от типа на монголския” или които “също би трябвало да говорят на него” [32,51,54-56], по повод на което пък ние само припомняме вече аксиоматичното положение на тюркологията, че късноантичните и ранносредновековни авари, болгари (прабългари) и хазари влизат и образуват изключително многочислената през Късната Античност и Ранното Средновековие и разпрострялата се по средата или разпръснала се изолирано-спорадично по някои места от бреговете на Тихия океан до бреговете на Атлантическия океан от изток на запад и от Скандинавския полуостров до Балканите и Мала Азия от север на юг българска група на тюркското етнолингвистично семейство, единственият жив представител на която днес е чувашкият народ и език [подр. Добрев 2005, 9-139].

Наред с това налице са достатъчно примери, които показват, че китайският зв. h не е нищо повече от закономерна субституция на българския зв. γ или gh, откъдето пък и китайският завършек -han е напълно редовното и закономерно съответствие на българската сричка -gar.

Специално във връзка с началния съгласен звук на китайските разновидности на Етнонима, където китайският зв. b като че ли субституира не звучна, а беззвучна българска съгласна, т.е. бълг. *p, по силата на това, че по принцип началните звучни съгласни в китайските варианти на заетите чужди имена са всъщност беззвучни съгласни в езика източник за тези имена, както е например с китайското име Dayuan‚ зад и преди което в действителност лежи ие. *Taхwār, аргументацията и реконструкцията за което дължим на Э. Пуллиблэнк [1986, 39] и което всъщност е наименованието на индоевропейското племе тохари, любопитно-куриозното за което, както е много добре известно на специалистите, е това, че има език много близък до германския келтски език, но пък обитава най-източния ареал на индоевропейските езици и народи, каквито са земите на Западен Китай или Източен Туркестан.

Но в много сложния и труден лингвистичен дял контактолингвистика, който термин наименование предложихме тъкмо ние преди много години и в който решаваща роля и значение имат двете основни контактолингвистични категории трансференция и адаптация с техните по-малки или по-големи амплитуди при резултативните форми в зависимост от близостта или отдалечеността на структурнотипологическите черти и особености на контактуващите езици [Добрев 1975, 112-114, вж. и срв. Симеонов 1979, 52-55], изключенията са по-скоро правило и обратното, именно поради което сега и тук като че ли трябва непременно да се съгласим и приемем, че и китайските варианти и със зв. b, и със зв. p са напълно редовно-коректни, но във всички случаи разновременно-разноместни съответствия на един и същи български зв. *b.

Допълнително към всичко това нека да обърнем внимание и на многозначителния факт, че в процеса на междуезиковото заемане на имената китайският език ги и преобразува или още реинтерпретира и силабо-фонотактически, по силата на което затворените тризвукови тюркски срички например в китайския език се оказват отворени двузвукови срички, както е например при сттюрк. млим Qutluγ, което в китайския език има обл. Gudulu [вж. Dobrovits 2004, 260], което пък като цяло, но в конкертния случай дава основание да се приеме, че зад и преди въпросните китайски варианти стоят такива български варианти като *Bоlgar/Bulγar, а на места, но в по-късно време и *Pоlgar/Pulγar с първично-основно значение, разбира се, “българин”, класно-родовото съответствие на което, според присъщата на тюркските езици особеност формата за единствено число да обозначава и множество от предмети, очевидно-безспорно е “българи”.

Доколкото обаче, както вече се показа и доказа по-горе, суф. -ar е собствено тюркобългарското множествено число, а и звучната съгл. g е резултат от озвучаването на беззвучната съгл. q, то изобщо няма никакви пречки за това, коренът на първично-изходната форма на Етнонима в централноазиатските български езици и диалекти, която същевременно е и формата му за единствено число, да се възстанови като *bоlq/bulq, а на други места и в друго време и *pоlq/pulq с първично-основно значение съответно “българин”, но по силата на току-що разяснената особеност на тюркското съществително име, още и “българи”.

Наред с това и във формалноструктурен план затворените четирисъставни срички пък под действието пак на китайската силабо-фонотактична адаптация се преобразуват в двете чувствително по-прости отворени срички, както е например при старотюркския етнм türk (в турска графика), който в китайския език има двусрични варианти с дифтонг във втората сричка като tu-kiu, tu-kiuэ, tu-цзэ и др., а така също и издирените при Бичурин от проф. Б. Симеонов [1981] форми на Етнонима като бугу и пугу [11].

Резултат от друг вид силабо-фонотактическа интерпретация обаче изглежда трябва да е пак тук приведеният вариант болуга, не e невъзможно да са такива варианти още и buluo, fuliyu при M. Dobrovits [2004, 258-259], а така също и обл. Buliugu, който като че ли няма как да е “друг вариант на основата Buluoji” [Chen 1998, 83], защото по-горе вече беше казано, че “китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка” (S. Chen), именно поради което според нас зад и преди тези форми най-вероятно стои болг. *bоluq, което от своя страна е резултат от присъщия главно на болгарските езици фонотактически процес на преобразуване на едносричните четирисъставни фонетични структури на иранските по произход лексеми в двусрични петсъставни такива чрез вокална епентеза, вмъкване между последните две съгласни на тясна гласна и точно такова преобразуване се наблюдава и при достатъчно подробно-многостранно обоснованото и доказано от нас именно като прабългарско по произход млим Борис [Добрев 2006, 33-34].

Свидетелство и доказателство за миналото наличие в централноазиатските български езици на обл. *bоluq, а може би по-скоро *bоlïq, е не само гореприведената староруска форма болъгары, но така също и днес вече монголският, предположително родственият на етнм булгар (Б. Нанзатов) етнм булагат като наименование на едно от най-големите бурятски племена по бреговете на Ангара, за което се допуска, че е много рано монголизирано източнохунско племе или със задължителната за случая според нас конкретизация – българско племе, като тунгузо-евенкийското племенно название булгад се очертава по-късен пренос на Етнонима от монголското към тунгузското племе, видно най-малкото от наличието на монголското множествено число и в него, така че тук в никакъв случай не можем да се съгласим с Р. Ахметьянов [1978], който някак много лесно и бързо, само на основата на подобието в звуковия строеж на началната част на двата етнонима, прави извода, че “етнонимът булгар произхожда от названието на древнотунгузското племе булгад” [195], без изобщо да се интересува от въпроса откъде пък произхожда последният(!??).

Всъщност и в действителност последната съгласна в структурата на етнм булагат, както е много добре известно в тюркологията и монголистиката, е собствено монголското множествено число, докато втората гласна безспорно е по-късно развитие чрез субституция на собствено монголска почва на съответната българска тясна гласна, появила се тук пак по пътя на току-що пояснената вокална епентеза при прабългарското по произход млим Борис, докато по-късно и на друго място развитие на същата фонетична структура трябва да е и пак бурятският генм булга, получен на основата на обл. *bоluq по пътя на характерната за българските и монголските езици парагогия или изгласна вокална метатеза, както е например и при днболг. теонм Тангра [по-подр. Добрев 2005, 95-96, вж. и срв. Нанзатов 2006, 4, 6-8].

[_magotin_]

Няма "китайски българи", както няма и учени, било у нас, било и в чужбина, които да обръщат внимание на писания като тези по-горе - плод на богато, но категорично ненаучно въображение. Със своето творчество, проф.Добрев, вие се маргинализирате сам и се нареждате в една редичка със Стефан Цанев и други белетристи, които стават за запълване на свободното време, но не и за наука.

[Thorn]

неоспоримите и никога вече неподлежащи на ревизия

- такова нещо не съществува в природата.

[Grifona]

Г-н професоре,
очевидно говорите неща, които не са ви ясни.Та Вие дори не знаете за кое време се отнасят цитираните от Вас източници.Срамота! През ²²² хил.пр.Хр. в Минусинск се появяват европеиди. Това е категорично доказано. Всички следващи култури, въпреки процента на метисизация, което е нормално, са подчертано европеидни. Сега за Карасукската култура там нещата са спрони, поради нейната самобитност, но тя НЕ Е алтайска култура. Тагарската култура е подчертано европеидна Не случайно се говори че от Саяните и Ордаса до Черно море има единна културна общност, наричана скито-сибирска. Протоалтайците по това време са на северозапад от Минусинск. През тези периоди китайските извори говорят за народи Ди, Жун, Динлин, за които изрично посочват че са европеиди. Мумиите, които В.Майер откри в Такламакан са също на европеиди.
Хунну са доста по-късни пришълци едва от края на ²² в. пр.Хр. и най-вече след битката при Чанъе ок.175 г.пр.Хр. , което води до разслеването на част от юечжите и едва с тях са свързани въпросните болудзи, а не с хуните.
А да ми цитирате научни конференции за прабългарите от 80-те е меко казано несериозно. Партийната повеля от това време беше, че тюркската теория е задължителна. А между другото знаете ли че въпросната теория е създадена с постановление на ЦК на ВКП(б) през 1944 г, по чисто политически причини обслужващи съветската етническа политика, не е специално заради нас. В България бе наложена от Москва през 50-те години и за това е пределно ясно какво е писано и говорено за произхода на прабългарите в годините на социализма.
Само един въпрос като тюркската теория е вярна, защо не успяхте да преведете поне един надпис като хората?

[Гост]

Само един въпрос като тюркската теория е вярна, защо не успяхте да преведете поне един надпис като хората?

Вие направо се самозабравяте и ставате просташки нагъл!
Кой друг, ако не аз единствен и първи направих истинския превод на Надписа на Буила
и на Надписа на хан Денгиз?!!

Но щом като си позволявате цялата тази простотия, защо не цитирате тук
вашите алогично-шизоидни преводи?

Каква е тяхната лингвистична обосновка и доказателство?

На какъв език са съставени те?

Кой го е доказал този език, той съществувал ли е някога на Света или единствено и само
във вашето болно въображение?

[Grifona]

[B][FONT="Times New Roman"][SIZE="3"]Вие направо се самозабравяте и ставате просташки нагъл!
Кой друг, ако не аз единствен и първи направих истинския превод на Надписа на Буила
и на Надписа на хан Денгиз?!!

Вашите преводи са толкова смешни и безмислени, че изобщо не ми се коментират. За чашите дето ги облицовали на гробовете. Що за превод е това. Съвкупност от думи без връзка по между им. В темата за руните съм пуснал линк към единствения смислен превод на всички надписи, останали от прабългарите. Сравнете ги с Вашите, които са само два, забележете само два и тогава обяснявайте кой е шизоид.
А историческите ви познания са под всякаква критика. Пълни безсмислици. Та вие дори не познавате историята на любимите ви тюрки. Ами излагате се. Уж сте професор, а ми пишете за тюрки от 3 хил. пр.Хр. Вземете се ограмотете малко. Историята е точна наука, а не фантастика. Поне не се пишете професор, че с вашите писания дискредитирате титлата и българската наука. като цяло.