Деян Рабовянов, докторант към катедра Археология, ВТУ Св.Св. Кирил и Методий
Обсадните операции представляват съществена част от средновековното военно дело. За съжаление, проблемът за възприемане от страна на българите на ефикасни методи и средства за превземане на укрепени места е бил разглеждан до известна степен повърхностно в българската научна литература1. Вина за това има най вече оскъдността на изворовия материал и слабо изявеният интерес към въпроса. Моята цел е, чрез критично разглеждане на наличните източници и прилагане на широки сравнения с другите военни сили на ранното средновековие, да бъде направен опит да се изясни видът на машините в българския обсаден парк и тяхната ефективност, и да се потърси отговор на въпроса как са се появили.
Без съмнение най подробният от оскъдните източници, с които разполагаме е списъкът на машините, подготвени от Крум за похода му срещу Константинопол през 814 г., представен в Scriptor incertus. Текстът заслужава да му се обърне специално внимание:
оръдия и машини за разни хелеполи и преогромни мангана, триболи и петроболи, куританки, високи стълби, ядра, лостове, копачки, овни и поставки, пюроболи и литоболи, скорпиони за хвърляне на стрели и прашки, всякакви машини срещу зъберите на стените... 2
На първо място е споменат т.нар. хелепол (έλεπολεις). Досега той е бил представян в българската литература като изобретената от Деметрий Полиоркет обсадна кула.3 Внимателно разглеждане на византийските извори, обаче, ясно показва, че от края на VI в. нататък, авторите използват този термин, за да обозначат най мощните съществуващи обсадни машини. Това са големите метателни машини, използващи принципа на лоста, въртящата се ръка и прашката. Фиксирани във Византия за пръв път през втората половина на VI в. и първоначално разчитащи само на силата на дърпащите въжетата хора (Ил. 1), под влияние на арабските завоевателни походи те биват усъвършенствани, и като допълнителен източник на сила се използва тежест, неподвижно закрепена за късото рамо на метателната ръка.4
Примерите за големината и ефективността на тези машини са много показателни.
Две арменски описания на обсадата на Манцикерт през 1054 г. от селджукския султан Тогрул Бег Мохамед описват една машина, която тежала 15 adils (1875 2250 кг.), 400 мъже дърпали въжетата й, и изхвърляла каменни снаряди, тежащи между 111 и 2000 кг. Тя била донесена от Битлис, където била оставена поне преди 30 год. от император Василий II.5
По време на завладяването на Крит през 960 961 г. едно живо магаре било хвърлено на гладуващите мюсулмански защитници над стените на Хандакс (Хераклион). Едно азиатско магаре може да тежи до 290 кг., но дори да не е израснало, това е постижение, възможно само за голяма хибридна машина.6
Големият требушет (тези машини ще бъдат наричани така по нататък поради наложилото се използване на термина в литературата и липсата на български такъв бел. авт.), който е описан в обсадния парк на Роман IV Диоген преди битката при Манцикерт през 1071 г., е имал теглителен екип от 1200 мъже, съставена от 8 греди метателна ръка и се транспортирал в 100 коли. Изхвърлял снаряди, тежащи 96 кг. и всеки от използваните за противотежест пръстени на машината тежал 375 кг.7
Има значителни свидетелства за използването на хибридни машини от арабските армии през VIII IX в. Такива били огромният требушет, наречен Невястата , използван с голям ефект при обсадата на Синд в Пакистан през 708 г., многото на брой, допринесли за превземането на Аморион през 838 г. и др. Именно арабите може да се считат за изобретателите на хибридния требушет, отличаващ се както с по големите си възможности, така и с по многобройните си теглещи екипи от тракционния.8
Не на последно място трябва да се спомене, че обсадните кули наред с общото πύργος са наричани във византийските извори μόσυν, като именно последният термин е бил използван от пишещите за военно дело.9
Наред с хелепол в откъса от Scriptor incertus са посочени и други каменометни машини: манганики, петроболи и литоболи. За съжаление тези термини са много общи и по принцип се използват за обозначаване на метателни машини от разгледания по горе тип (Ил. 1) с по скромни размери. Тук липсват по-точните термини, които определят машината според вида на опорната й конструкция като ламбдарея и др.
Отчитайки масовото използване на леки каменометни машини от тракционния тип както за създаване на дъжд от камъни срещу крепостните защитници, така и за защита на крепости, а дори и в полеви сражения10, e напълно естествено такива машини да са упоменати в описание на подготовката за обсадна кампания.
Неслучайно в Scriptor incertus са отбелязани и σφαίρας и σφενδόνας, т.е. ядра и прашки. Както отбелязва още Златарски, ядрата са били предварително подготвени за действията на метателните машини боеприпаси. Практика, която е достатъчно прилагана през Средновековието, включително и през същия период, както от армиите на Карл Велики и синовете му11, и разгледана от мен другаде12, за да се спираме по подробно на нея.
Прашките могат да се възприемат по два начина. Като ръчни прашки за мятане на малки снаряди или като част на каменометна машина (Ил. 1). По вероятно е да става въпрос именно за второто. Първо, ръчните прашки са малки, лесни за индивидуално носене и могат да се направят от самите войници с подръчни материали, и затова не биха ги упоменали специално в списъка на екипировката, за което има примери точно за прашките на метателните машини. В съставения от Константин Багренородни списък на оръжията и екипировката, подготвени за неуспешното нахлуване в Крит през 949 г., са упоменати 12 железни прашки за описаните там 12 каменометни машини.13
Сред изредените метателни машини са и σκορπίδια είς τό βαλέσθαι. Считам че, това не може да са торсионните онагри както смятат Златарски, Солева и др., тъй като те са изместени от въоръжение още през VI в. от по ефективните тракционни требушети и липсват сведения за използването им след това. По вероятно е така да са означени стрелометните машини или τοζοβαλίστραι, както ги нарича Константин Багренородни. За тях със сигурност се знае, че продължават да се използват масово от византийците за защита и за атака на крепости.14
T.нар. огнехвъргачки (πυρόβολά) насочват вниманието към темата за т.нар. гръцки огън , проблем твърде сложен и заслужаващ самостоятелно разглеждане.
Освен различни метателни машини и екипировка за тях, в Scriptor incertus са посочени и други, задължителни за провеждането на ефективна обсада, машини и съоръжения като триболите. Те определено не могат да са метателни машини, за каквито ги считат Златарски и Солева на база приликата им с някои средновековни западноевропейски названия на требушети tribulus, tribuculus. Използването на подобен западноевропейски термин от византийски автор при съществуването на задоволителна собствена терминология е малко вероятно, особено, ако се има предвид, че византийците приемат термин от Западна Европа за означаване на требушет тримпутсето едва през XIV в. Всъщност триболите или тризъбците може да са два характерни предмета. Железни предмети, направени от четири така съединени шипа, че три винаги да стъпват на земята, а един да стърчи нагоре. Като такива са ги приели Ангелов, Кашев и Чолпанов в своята Българска военна история . Предназначени за възпиране атаките на вражеската конница и пехота и използвани за допълнително препятствие пред лагери и крепости, те са добре познати във византийското военно дело. Чудесни описания как да се използват и обезвреждат дават един анонимен военен труд (т.нар. Анонимен византиец) от VI в. и трудът по полиоркетика на т.нар. Хирон от Византиум от Х в.15 По същия начин са наричани и триъгълни конструкции от дървени греди с дължина около 2 м., препоръчвани за предпазване от търкаляни от защитниците на крепости по стръмни склонове камъни, колони, натоварени коли и др.(Ил. 2).16
Отчитайки, че дървените триболи могат да се направят от местни материали е по вероятно да става въпрос именно за железни триболи.
Други споменати обсадни машини са χελώνας, или както са познати на български, куританки или костенурки. Те са разнообразни по предназначение за засипване на ровове и неравности, за сапьорски операции в подножието на крепостните стени, за сигурно придвижване в близост до стената или за прикритие на тарани а съответно и по форма и конструкция. Като цяло представляват, направени от дърво или плетени клони заслони, покрити със сурови кожи, глина или метал, които са прекрасно изобразени в съчинението на т.нар. Хирон от Византиум (Ил. 2 и 3), и на други антични и средновековни автори.17
Познати и често използвани при обсади са и щурмовите стълби Ύψηλούς κλίμακας (Ил. 5), както и употребяваните за подкопаването на стената или за нейното разрушаване лостове и кирки (μοχλούς καί όρυάς (Ил. 3). Освен това подкопаването, т.е. изкопаването на почвата под основите, или на самата стена, и заместването на извлечения материал с дървени подпори, които в даден момент се подпалват и довеждат до срутването на участъка, е най популярният и често използван метод през тази епоха.18
Т.нар. овни (κριούς), т.е. тараните, са може би най старото и познато обсадно средство, което продължава да се използва и през Средновековието (Ил. 4). Важно е, да се отбележи, че тяхната ефективност до голяма степен зависи от терена, на който действат, от наличието на допълнителни защитни съоръжения ровове, протейхизми и др., и през Средните векове не се радват на популярността на сапьорските операции или на събарянето на стените чрез метателни машини.
Много интересен е терминът βελοστάσεις. Буквално е превеждан като място за стрели - т.е. поставка за стрели. Някои учени като Солева и авторите на Българска военна история го тълкуват като стрелометна машина. Златарски приема предложеното от Дюканж, че това са били някакви площадки, строени на самото място, върху които са се поставяли метателните машини.19
Като отчитаме доказаната чрез изворите и експериментално необходимост метателните машини да се разполагат върху равни дървени площадки, което подпомага и прицелването по хоризонтала с по тежките от тях20, подкрепям възгледа на Златарски относно вида на тези предмети.
В края на разглеждания откъс се споменават някакви машини за действие срещу зъберите на стените . Неяснотата на описанието не позволява то да се обвърже с конкретен тип обсадно средство, макар че българските учени, разглеждащи текста, го считат за т.нар. άρπάγη гарван.
Приключвайки с разглеждането на отделните машини, споменати в описанието на Крумовата подготовка за обсада на Константинопол, трябва да насочим вниманието към един основен проблем. В Хрониката на Псевдо Симеон се казва че:
Той имал в оборите си 10 000 вола, за да може да докара всички споменати съоръжения, като бъдат качени на поръчаните за тази цел 5 000 обковани с желязо коли 21. Доколко това е едно достоверно описание на реални събития, а не продукт на авторово преувеличение?
Първо трябва да обърнем внимание на много оскъдните сведения за водените от Крум обсадни действия.
Част от информацията говори, че българските войски често не действат успешно срещу силно укрепени крепости. Така Сердика се предава след неуспешни пристъпи22, при разоряването на земите около Константинопол и Мраморно море, българите превзели и опожарили само малки крепости и градове, като не успели да влязат в големите и защитени Хераклея и Редесто, а Адрианопол се предал от глад след неуспешни и продължителни атаки.23
От друга страна, след кратка обсада Крум превзел Девелт, а в средата на 812 г. се отправил с войските си, снабдени с обсадни машини срещу силно укрепената Месемврия, чието превземане Теофан за съжаление не описва, а предава само потреса от този факт.24 Свидетелство за страха на византийските управляващи от военния потенциал на българите са и действията на император Лъв V, който събрал голяма войска и много майстори техници и започнал да строи друга стена вън от Влахернската, като изкопал и широк ров .25
Без съмнение описът на машините, представен както от Scriptor incertus, така и в Хрониката на Псевдо Симеон, доста точно и пълно отразява какъв би бил съставът на обсадния парк, предназначен за една сериозна кампания. Смущаваща е по скоро цифрата 10 000 вола и 5 000 обковани коли, а оттук и мащабът на едно такова предприятие. За самата византийска империя с големите й ресурси, познания и традиции в обсадната война не е известно да организира походи с подобен размер.
За неуспешното нахлуване в Крит през 949 г. били предвидени да се транспортират с кораби големи стрелометни ballistae, 12 каменометни машини 4 петрареи, 4 ламбдареи и 4 алакатиа и 12 железни прашки в добавка на различните нитове и болтове за тях.26
От друга страна, големият хибриден требушет в обсадния парк на Роман IV Диоген се нуждаел за транспортирането си от 100 коли.27
Трябва да се отчитат и големите мащаби на планирания от Крум поход и високата цел Константинопол, но и оскъдността на изворовите свидетелства за икономическите и производителните възможности на българската държава.
С оглед на посоченото по горе считам, че не трябва да се изключва възможността красноречивото описание на подготовката на Крум и най-вече частта, засягаща броя на воловете и колите да е преувеличение, вероятно дължащо се на страх от една неосъществила се, благодарение на божията помощ, заплаха. Едно преувеличено описание на страшния враг, каквото е това на машините, използвани от авари и славяни при обсадата на Тесалоники от 597 г.
По подобен начин със стереотипно представяне в изворите е обвързан и проблемът за това как българите възприемат обсадната техника и методите на нейното използване. Според Теофан избягалите от Сердика пленници били посрещнати лошо от Никифор I и с това той ги принудил да отидат при враговете. Между дезертьорите бил и опитният механик спатария Евматий.28
Това поразително напомня начина, по който аварите се научават да строят и ползват обсадни машини, както е описан от Теофилакт Симоката. Според него плененият от аварите войник Бузас не бил откупен от плен и в замяна на живота си ги научил да строят обсадни машини.29
Създава се впечатление за стереотипна схема, чрез която се обяснява как неуките варвари придобиват познания за изкуството да се строят обсадни машини.
Факт е, че до управлението на хан Крум липсват сведения българите да използват обсадна техника за превземането на укрепления. Очевидно именно той е отговорен за раждането на българската полиоркетика, най вероятно привличайки за тази цел много и квалифицирани инженери от арабите и дори от самите византийци. Не трябва да се забравя, че при Крум служат много администратори и военни от византийски произход.
Множество примери от цялото средновековие показват, че именно чрез привличане с високи заплати и подаръци на опитни инженери, а не с използването на пленници макар че и това не е изключено е ставало усвояването на новите военни достижения. Трябва да се посочи и изключителната бързина, с която са се разпространявали военните новости в Средиземноморието и Европа през Средновековието, независимо дали става въпрос за оръжия, кораби, укрепления или обсадни машини. Единственото условие за участие в тази военна равнопоставеност е клиентът да разполага с достатъчно средства, за да си я позволи.30
Без съмнение, при Крум забогатялата от плячка и притежаващата Карпатските рудници държава, която разполага и с достатъчно земеделско население, е отговаряла на това условие.
Накрая бих искал да кажа, че представените по горе разсъждения трябва да се възприемат като хипотези, защото липсата на достатъчно материал не позволява изказването на категорични заключения за този така интересен период от българската военна история.
Обсадните операции представляват съществена част от средновековното военно дело. За съжаление, проблемът за възприемане от страна на българите на ефикасни методи и средства за превземане на укрепени места е бил разглеждан до известна степен повърхностно в българската научна литература1. Вина за това има най вече оскъдността на изворовия материал и слабо изявеният интерес към въпроса. Моята цел е, чрез критично разглеждане на наличните източници и прилагане на широки сравнения с другите военни сили на ранното средновековие, да бъде направен опит да се изясни видът на машините в българския обсаден парк и тяхната ефективност, и да се потърси отговор на въпроса как са се появили.
Без съмнение най подробният от оскъдните източници, с които разполагаме е списъкът на машините, подготвени от Крум за похода му срещу Константинопол през 814 г., представен в Scriptor incertus. Текстът заслужава да му се обърне специално внимание:
оръдия и машини за разни хелеполи и преогромни мангана, триболи и петроболи, куританки, високи стълби, ядра, лостове, копачки, овни и поставки, пюроболи и литоболи, скорпиони за хвърляне на стрели и прашки, всякакви машини срещу зъберите на стените... 2
На първо място е споменат т.нар. хелепол (έλεπολεις). Досега той е бил представян в българската литература като изобретената от Деметрий Полиоркет обсадна кула.3 Внимателно разглеждане на византийските извори, обаче, ясно показва, че от края на VI в. нататък, авторите използват този термин, за да обозначат най мощните съществуващи обсадни машини. Това са големите метателни машини, използващи принципа на лоста, въртящата се ръка и прашката. Фиксирани във Византия за пръв път през втората половина на VI в. и първоначално разчитащи само на силата на дърпащите въжетата хора (Ил. 1), под влияние на арабските завоевателни походи те биват усъвършенствани, и като допълнителен източник на сила се използва тежест, неподвижно закрепена за късото рамо на метателната ръка.4
Примерите за големината и ефективността на тези машини са много показателни.
Две арменски описания на обсадата на Манцикерт през 1054 г. от селджукския султан Тогрул Бег Мохамед описват една машина, която тежала 15 adils (1875 2250 кг.), 400 мъже дърпали въжетата й, и изхвърляла каменни снаряди, тежащи между 111 и 2000 кг. Тя била донесена от Битлис, където била оставена поне преди 30 год. от император Василий II.5
По време на завладяването на Крит през 960 961 г. едно живо магаре било хвърлено на гладуващите мюсулмански защитници над стените на Хандакс (Хераклион). Едно азиатско магаре може да тежи до 290 кг., но дори да не е израснало, това е постижение, възможно само за голяма хибридна машина.6
Големият требушет (тези машини ще бъдат наричани така по нататък поради наложилото се използване на термина в литературата и липсата на български такъв бел. авт.), който е описан в обсадния парк на Роман IV Диоген преди битката при Манцикерт през 1071 г., е имал теглителен екип от 1200 мъже, съставена от 8 греди метателна ръка и се транспортирал в 100 коли. Изхвърлял снаряди, тежащи 96 кг. и всеки от използваните за противотежест пръстени на машината тежал 375 кг.7
Има значителни свидетелства за използването на хибридни машини от арабските армии през VIII IX в. Такива били огромният требушет, наречен Невястата , използван с голям ефект при обсадата на Синд в Пакистан през 708 г., многото на брой, допринесли за превземането на Аморион през 838 г. и др. Именно арабите може да се считат за изобретателите на хибридния требушет, отличаващ се както с по големите си възможности, така и с по многобройните си теглещи екипи от тракционния.8
Не на последно място трябва да се спомене, че обсадните кули наред с общото πύργος са наричани във византийските извори μόσυν, като именно последният термин е бил използван от пишещите за военно дело.9
Наред с хелепол в откъса от Scriptor incertus са посочени и други каменометни машини: манганики, петроболи и литоболи. За съжаление тези термини са много общи и по принцип се използват за обозначаване на метателни машини от разгледания по горе тип (Ил. 1) с по скромни размери. Тук липсват по-точните термини, които определят машината според вида на опорната й конструкция като ламбдарея и др.
Отчитайки масовото използване на леки каменометни машини от тракционния тип както за създаване на дъжд от камъни срещу крепостните защитници, така и за защита на крепости, а дори и в полеви сражения10, e напълно естествено такива машини да са упоменати в описание на подготовката за обсадна кампания.
Неслучайно в Scriptor incertus са отбелязани и σφαίρας и σφενδόνας, т.е. ядра и прашки. Както отбелязва още Златарски, ядрата са били предварително подготвени за действията на метателните машини боеприпаси. Практика, която е достатъчно прилагана през Средновековието, включително и през същия период, както от армиите на Карл Велики и синовете му11, и разгледана от мен другаде12, за да се спираме по подробно на нея.
Прашките могат да се възприемат по два начина. Като ръчни прашки за мятане на малки снаряди или като част на каменометна машина (Ил. 1). По вероятно е да става въпрос именно за второто. Първо, ръчните прашки са малки, лесни за индивидуално носене и могат да се направят от самите войници с подръчни материали, и затова не биха ги упоменали специално в списъка на екипировката, за което има примери точно за прашките на метателните машини. В съставения от Константин Багренородни списък на оръжията и екипировката, подготвени за неуспешното нахлуване в Крит през 949 г., са упоменати 12 железни прашки за описаните там 12 каменометни машини.13
Сред изредените метателни машини са и σκορπίδια είς τό βαλέσθαι. Считам че, това не може да са торсионните онагри както смятат Златарски, Солева и др., тъй като те са изместени от въоръжение още през VI в. от по ефективните тракционни требушети и липсват сведения за използването им след това. По вероятно е така да са означени стрелометните машини или τοζοβαλίστραι, както ги нарича Константин Багренородни. За тях със сигурност се знае, че продължават да се използват масово от византийците за защита и за атака на крепости.14
T.нар. огнехвъргачки (πυρόβολά) насочват вниманието към темата за т.нар. гръцки огън , проблем твърде сложен и заслужаващ самостоятелно разглеждане.
Освен различни метателни машини и екипировка за тях, в Scriptor incertus са посочени и други, задължителни за провеждането на ефективна обсада, машини и съоръжения като триболите. Те определено не могат да са метателни машини, за каквито ги считат Златарски и Солева на база приликата им с някои средновековни западноевропейски названия на требушети tribulus, tribuculus. Използването на подобен западноевропейски термин от византийски автор при съществуването на задоволителна собствена терминология е малко вероятно, особено, ако се има предвид, че византийците приемат термин от Западна Европа за означаване на требушет тримпутсето едва през XIV в. Всъщност триболите или тризъбците може да са два характерни предмета. Железни предмети, направени от четири така съединени шипа, че три винаги да стъпват на земята, а един да стърчи нагоре. Като такива са ги приели Ангелов, Кашев и Чолпанов в своята Българска военна история . Предназначени за възпиране атаките на вражеската конница и пехота и използвани за допълнително препятствие пред лагери и крепости, те са добре познати във византийското военно дело. Чудесни описания как да се използват и обезвреждат дават един анонимен военен труд (т.нар. Анонимен византиец) от VI в. и трудът по полиоркетика на т.нар. Хирон от Византиум от Х в.15 По същия начин са наричани и триъгълни конструкции от дървени греди с дължина около 2 м., препоръчвани за предпазване от търкаляни от защитниците на крепости по стръмни склонове камъни, колони, натоварени коли и др.(Ил. 2).16
Отчитайки, че дървените триболи могат да се направят от местни материали е по вероятно да става въпрос именно за железни триболи.
Други споменати обсадни машини са χελώνας, или както са познати на български, куританки или костенурки. Те са разнообразни по предназначение за засипване на ровове и неравности, за сапьорски операции в подножието на крепостните стени, за сигурно придвижване в близост до стената или за прикритие на тарани а съответно и по форма и конструкция. Като цяло представляват, направени от дърво или плетени клони заслони, покрити със сурови кожи, глина или метал, които са прекрасно изобразени в съчинението на т.нар. Хирон от Византиум (Ил. 2 и 3), и на други антични и средновековни автори.17
Познати и често използвани при обсади са и щурмовите стълби Ύψηλούς κλίμακας (Ил. 5), както и употребяваните за подкопаването на стената или за нейното разрушаване лостове и кирки (μοχλούς καί όρυάς (Ил. 3). Освен това подкопаването, т.е. изкопаването на почвата под основите, или на самата стена, и заместването на извлечения материал с дървени подпори, които в даден момент се подпалват и довеждат до срутването на участъка, е най популярният и често използван метод през тази епоха.18
Т.нар. овни (κριούς), т.е. тараните, са може би най старото и познато обсадно средство, което продължава да се използва и през Средновековието (Ил. 4). Важно е, да се отбележи, че тяхната ефективност до голяма степен зависи от терена, на който действат, от наличието на допълнителни защитни съоръжения ровове, протейхизми и др., и през Средните векове не се радват на популярността на сапьорските операции или на събарянето на стените чрез метателни машини.
Много интересен е терминът βελοστάσεις. Буквално е превеждан като място за стрели - т.е. поставка за стрели. Някои учени като Солева и авторите на Българска военна история го тълкуват като стрелометна машина. Златарски приема предложеното от Дюканж, че това са били някакви площадки, строени на самото място, върху които са се поставяли метателните машини.19
Като отчитаме доказаната чрез изворите и експериментално необходимост метателните машини да се разполагат върху равни дървени площадки, което подпомага и прицелването по хоризонтала с по тежките от тях20, подкрепям възгледа на Златарски относно вида на тези предмети.
В края на разглеждания откъс се споменават някакви машини за действие срещу зъберите на стените . Неяснотата на описанието не позволява то да се обвърже с конкретен тип обсадно средство, макар че българските учени, разглеждащи текста, го считат за т.нар. άρπάγη гарван.
Приключвайки с разглеждането на отделните машини, споменати в описанието на Крумовата подготовка за обсада на Константинопол, трябва да насочим вниманието към един основен проблем. В Хрониката на Псевдо Симеон се казва че:
Той имал в оборите си 10 000 вола, за да може да докара всички споменати съоръжения, като бъдат качени на поръчаните за тази цел 5 000 обковани с желязо коли 21. Доколко това е едно достоверно описание на реални събития, а не продукт на авторово преувеличение?
Първо трябва да обърнем внимание на много оскъдните сведения за водените от Крум обсадни действия.
Част от информацията говори, че българските войски често не действат успешно срещу силно укрепени крепости. Така Сердика се предава след неуспешни пристъпи22, при разоряването на земите около Константинопол и Мраморно море, българите превзели и опожарили само малки крепости и градове, като не успели да влязат в големите и защитени Хераклея и Редесто, а Адрианопол се предал от глад след неуспешни и продължителни атаки.23
От друга страна, след кратка обсада Крум превзел Девелт, а в средата на 812 г. се отправил с войските си, снабдени с обсадни машини срещу силно укрепената Месемврия, чието превземане Теофан за съжаление не описва, а предава само потреса от този факт.24 Свидетелство за страха на византийските управляващи от военния потенциал на българите са и действията на император Лъв V, който събрал голяма войска и много майстори техници и започнал да строи друга стена вън от Влахернската, като изкопал и широк ров .25
Без съмнение описът на машините, представен както от Scriptor incertus, така и в Хрониката на Псевдо Симеон, доста точно и пълно отразява какъв би бил съставът на обсадния парк, предназначен за една сериозна кампания. Смущаваща е по скоро цифрата 10 000 вола и 5 000 обковани коли, а оттук и мащабът на едно такова предприятие. За самата византийска империя с големите й ресурси, познания и традиции в обсадната война не е известно да организира походи с подобен размер.
За неуспешното нахлуване в Крит през 949 г. били предвидени да се транспортират с кораби големи стрелометни ballistae, 12 каменометни машини 4 петрареи, 4 ламбдареи и 4 алакатиа и 12 железни прашки в добавка на различните нитове и болтове за тях.26
От друга страна, големият хибриден требушет в обсадния парк на Роман IV Диоген се нуждаел за транспортирането си от 100 коли.27
Трябва да се отчитат и големите мащаби на планирания от Крум поход и високата цел Константинопол, но и оскъдността на изворовите свидетелства за икономическите и производителните възможности на българската държава.
С оглед на посоченото по горе считам, че не трябва да се изключва възможността красноречивото описание на подготовката на Крум и най-вече частта, засягаща броя на воловете и колите да е преувеличение, вероятно дължащо се на страх от една неосъществила се, благодарение на божията помощ, заплаха. Едно преувеличено описание на страшния враг, каквото е това на машините, използвани от авари и славяни при обсадата на Тесалоники от 597 г.
По подобен начин със стереотипно представяне в изворите е обвързан и проблемът за това как българите възприемат обсадната техника и методите на нейното използване. Според Теофан избягалите от Сердика пленници били посрещнати лошо от Никифор I и с това той ги принудил да отидат при враговете. Между дезертьорите бил и опитният механик спатария Евматий.28
Това поразително напомня начина, по който аварите се научават да строят и ползват обсадни машини, както е описан от Теофилакт Симоката. Според него плененият от аварите войник Бузас не бил откупен от плен и в замяна на живота си ги научил да строят обсадни машини.29
Създава се впечатление за стереотипна схема, чрез която се обяснява как неуките варвари придобиват познания за изкуството да се строят обсадни машини.
Факт е, че до управлението на хан Крум липсват сведения българите да използват обсадна техника за превземането на укрепления. Очевидно именно той е отговорен за раждането на българската полиоркетика, най вероятно привличайки за тази цел много и квалифицирани инженери от арабите и дори от самите византийци. Не трябва да се забравя, че при Крум служат много администратори и военни от византийски произход.
Множество примери от цялото средновековие показват, че именно чрез привличане с високи заплати и подаръци на опитни инженери, а не с използването на пленници макар че и това не е изключено е ставало усвояването на новите военни достижения. Трябва да се посочи и изключителната бързина, с която са се разпространявали военните новости в Средиземноморието и Европа през Средновековието, независимо дали става въпрос за оръжия, кораби, укрепления или обсадни машини. Единственото условие за участие в тази военна равнопоставеност е клиентът да разполага с достатъчно средства, за да си я позволи.30
Без съмнение, при Крум забогатялата от плячка и притежаващата Карпатските рудници държава, която разполага и с достатъчно земеделско население, е отговаряла на това условие.
Накрая бих искал да кажа, че представените по горе разсъждения трябва да се възприемат като хипотези, защото липсата на достатъчно материал не позволява изказването на категорични заключения за този така интересен период от българската военна история.